Джек Лондон
Скитникът между звездите (18)

Глава XVIII

Каталептичното състояние не е нищо ново не само в растителния свят и в по-низшите форми на животинския свят, но и във високо развития, сложен организъм на самия човек. Каталептичният транс си е каталептичен транс от каквото и да е предизвикан. От незапомнени времена индийският факир е могъл по своя воля да предизвика такива състояния у себе си. Стар фокус на факирите е да се оставят да ги заравят живи. Други хора, изпаднали в подобен транс, са заблуждавали лекарите, които ги обявявали за мъртви и давали нареждания да бъдат погребани живи.

С продължаването на моите преживелици в усмирителна риза в Сан Куентин аз немалко размишлявах върху този проблем на каталептичното състояние. Спомних си, че бях чел как селяни в далечния северен Сибир, прекарвали дългите зими в същия зимен сън, както мечките и други диви животни. Един учен изследвал тези селяни намерил, че в тези периоди на „дългия сън“ дишането и храносмилането фактически спирали, а сърцето работело при такова ниско напрежение, че не можело да се установи от необучен лаик.

В такъв транс процесите в тялото са тъй близо до съвършеното спиране, че поеманите въздух и храна са съвсем незначителни. Предизвикателното ми държане спрямо директора Атъртън и доктор Джаксън почиваше отчасти върху тези мои размишления. Тъкмо затова се осмелявах да ги подбуждам да ми дадат сто дни в усмирителна риза. А те не смееха да приемат предизвикателството ми.

Все пак аз успявах да мина без вода, както и без храна през десетдневните наказания. Струваше ми се, че е непоносима безочливост, когато съм потънал в съновидение отвъд пространството и времето, да бъда извикан обратно към жалкото настояще от мизерен лекар, поднесъл вода до устните ми. Затова предупредих доктор Джаксън, първо, че имам намерението да минавам без вода, докато съм в усмирителната риза, и, второ, че ще се противопоставям на всяко усилие да ме принуди да пия.

Разбира се, трябваше да се попреборим, но след няколко опита доктор Джаксън се отказа. След това времето, през което оставах да живея като Даръл Стандинг при наказването ми с усмирителна риза, едва ли траеше и няколко цъкания на часовника. Тутакси, щом ме зашнуроваха, аз се отдавах на предизвикването на малката смърт. С времето това стана просто и лесно. Аз прекъсвах жизнеността и съзнанието си толкова бързо, че избягвах наистина ужасното страдание, настъпващо при спиране на кръвообръщението. Най-бързо настъпваше тъмнината. И следващото нещо, което аз, Даръл Стандинг, съзнавах, беше връщането към светлината и надвесилите се лица, докато ме разшнуроваха, и разбирането, че десет дена са минали като едно мигновение.

Но о, чудото и великолепието на тези десет дни, прекарани от мен другаде! Пътуването през дългата верига на съществувания! Продължителния мрак и проблясвания на мъгляви светлини и блещукащите призрачни мои „аз“, просветващи в нарастващата светлина!

Много съм за връзката на тези други „аз“ с мен и връзката на цялото това преживяване със съвременната доктрина за еволюцията. Мога наистина да кажа, че моите преживелици са в пълно съгласие с нашите заключения за еволюцията.

Аз като човек съм нещо, което расте. Моето начало не е било, когато съм се родил, нито когато съм бил заченат. Аз съм расъл, развивал съм се през неизчислим безброй хилядолетия. Всички тези преживелици във всички тези съществувания и на всичките други съществувания са послужили за оформянето на душевната тъкан или на духовната тъкан, която съм аз. Не го ли разбирате? Те са туй, от което съм изтъкан. Материята не помни, защото паметта е дух. Аз съм този дух, съставен от паметта на безбройните ми превъплъщения.

Откъде е дошло у мен пулсирането на сляпата ярост, която погуби живота ми и ме вкара в проклетите килии? Положително тя не се е породила, не е била създадена, когато е заченато бебето, което трябваше да стане Даръл Стандинг. Тази стара сляпа ярост е далеч по-стара от моята майка, далеч по-стара от първата човешка майка. Моята майка не е създала при зачеването ми това страстно безстрашие, което притежавам. Нито пък всичките майки на цялата еволюция на човека са създали страха или безстрашието у хората. Защото страхът и безстрашието, любовта, омразата, гневът, всичките емоции са възниквали, развивали са се, превръщали са се в тъкан, която е трябвало да стане човек още далеч преди първите човеци.

Аз съм всичко това, което е било миналото ми, както трябва да се съгласи всеки поддръжник на закона на Мендел^[1]. Всички мои предишни „аз“ са запазили своите гласове, екове, подтици в мен. Самият ми начин на действие, горещите страсти, проблясъци на мисълта е нюансиран, настроен, безкрайно тънко нюансиран и настроен от тази безбройна редица на другите „аз“, които са ме предхождали и станали част от мен.

Тъканта на живота е пластична. В същото време тази тъкан никога не забравя. Придавай й каквато искаш форма, старите спомени си остават. Какви ли не коне от тежкотоварната порода Сайър до нискораслите шотландски пони са били отгледани до огромните на ръст и мъничките от онези първи диви опитомени от човека понита. Но никога до ден днешен човекът не е могъл да отгледа един или друг ритник у конете. И у мен, който съм производно на онези първи укротители на коне, не е била изкоренена сляпата ми ярост.

Аз съм човек роден от жена. Дните ми са броени, ала тъканта, от която съм направен, е неразрушима. Бил съм жена, родена от жена. Бил съм жена и съм раждал деца. И ще бъда роден отново. Ах, не може да се преброи колко пъти ще се родя отново; и въпреки това тъпите глупаци наоколо ми мислят, че като ми сложат въже на шията, ще сложат край на моето „аз“.

Да, мен ще ме обесят… скоро. В края на юни. Много скоро ще се опитат да ме заблудят. Ще ме изведат от тази килия до банята, според правилото за ежеседмичната баня в затвора. Но няма да ме доведат обратно в тази килия. Ще ме облекат веднага с нови дрехи и ще ме заведат в килията на смъртта. Там ще сложат часовой да ме пази. Ден и нощ, буден или заспал, ще бъда наблюдаван. Няма да ми позволяват да слагам глава под завивките от страх да не изпреваря властите и да се удуша.

Ярка светлина непрекъснато ще блести над мен. И после, след като добре ме изморят, една сутрин ще ме изведат с риза без яка и ще ме пуснат през подвижния под. О, зная. Въжето, с което ще го направят, ще бъде добре опънато. От много месеци вече палачът на Фолсъм го изпъва с големи тежести, за да го лиши от всякаква еластичност.

Да, ще ме пуснат надълбоко. Те имат хитроумни таблици с изчисления, като таблиците за лихви, на които е посочено колко дълго трябва да бъде падането в зависимост от теглото на жертвата. Аз съм толкова изпосталял, че ще трябва да ме пуснат много надълбоко, за да ми счупят врата. И тогава присъстващите ще си свалят шапките, аз ще се люшкам, а лекарите ще слагат ухо на гърдите ми, за да броят отслабващите удари на сърцето, и най-после ще кажат, че съм умрял.

Това е нелепо. Това е възмутителна наглост от страна на човешки червеи да мислят, че могат да ме убият. Аз не мога да умра. Аз съм безсмъртен, както безсмъртни са и те; разликата е, че аз го зная, а те не го знаят.

Пфу! И аз съм бил палач. Добре си го спомням. Но аз си служех със сабя, а не с въже. Сабята е по-доблестен начин, макар че всичките начини са еднакво безрезултатни. Наистина, като че ли духът може да бъде пронизан със стомана или удушен с въже!