Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Star Rover, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 53 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
rumen1 (2021 г.)

Издание:

Джек Лондон. Скитникът между звездите

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1983

Библиотека „Галактика“, №50

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преведе от английски: Сидер Флорин

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактори: Пламен Антонов, Асен Младенов

Коректор: Паунка Камбурова

Американска, I издание

Дадена за набор на 28.VIII.1983 г. Подписана за печат на 11.XI.1983 г.

Излязла от печат месец декември 1983 г. Печ. коли 25. Изд. коли 16,19. УИК 17,40

Формат 32/70×100 Изд. №1708. Цена 2.50 лв.

Страници: 400. ЕКП 95366/21531/5557–12–83

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч-820(73)-31

© Сидер Флорин, преводач, 1983

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1983

c/o Jusautor, Sofia

 

Jack London. The Star Rover

Gosset & Dunlap, New York, 1917

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне
  3. — Допълнителна корекция

Глава III

Целия този ден лежах в карцера и си блъсках главата за причината за това ново и необяснимо наказание. Единственото заключение, до което можах да достигна, бе, че някой досадник ми е преписал едно или друго нарушение на правилника, за да се докара пред надзирателите.

В същото време капитан Джейми се тормозел и се подготвял за нощта, докато Уинууд обади на четиридесетте доживотни да бъдат готови за бягството. А два часа след полунощ всички надзиратели в затвора били на крак, включително и дневната смяна, която трябвало да спи. Когато станало два часа те се втурнали в килиите на четиридесетте. Втурнали се едновременно. Килиите били отворени в един и същи миг и всички до един, назовани от Уинууд, били намерени напълно облечени, без да са си лягали, приклекнали до самата врата. Разбира се, това напълно потвърждавало цялата мрежа от лъжи, която този поет-клеветник беше изплел за капитан Джейми. Четиридесетте доживотни били заловени явно готови за бягство. Имало ли е значение, че след това те всички единодушно са твърдели, че бягството е било замислено от Уинууд? Директорския съвет на затвора единодушно сметнал, че четиридесетте лъжат, защото се мъчат да спасят себе си. Комисията по помилванията сметнала същото, защото не се минали и три месеца и Сесил Уинууд, клеветник и поет, най-презреният между хората, бил помилван.

Е, добре, дранголникът или „пандиза“, както го наричат на затворнически жаргон, е школа, в която се изучава философия. Никой затворник не може да престои там с години, без да рухнат за него най-съкровените му илюзии, най-прекрасните метафизически въздушни мехурчета. Истината живее, убийството излиза наяве — така ни учат. Ала този случай доказва, че убийството не винаги излиза наяве. Старшият надзирател, бившият директор Атъртън, директорския съвет на затвора, всички до един вярват и до сега в съществуването на динамита, който никога не е съществувал освен в добре смазания, прекалено бързо щракащия ум на изродения клеветник и поет Сесил Уинууд. А Сесил Уинууд е още жив, пък аз, безусловно, абсолютно най-невинният, отивам на бесилката само след няколко седмици.

А сега трябва да разкажа как четиридесетте доживотни навлязоха в безмълвието на моя карцер. Аз спях, когато външната врата към коридора с карцерите се отвори с дрънчене и ме събуди. „Някой нещастник“ — помислих си аз, а следващата ми мисъл беше, че трябва съвсем да не му е лесно, понеже чувах тътрене на крака, тъпи отзвуци от удари по голо, внезапни болезнени провиквания, мръсни ругатни и шум от влачене на тела. Защото, виждате ли, всекиго от тях изтезаваха по целия път.

Врата след врата издрънчаваше и тяло след тяло се набутваше, захвърляше или вмъкваше в карцерите. И непрекъснато все нови групи надзиратели пристигаха с нови измъчени затворници, като продължаваха да ги бият, и все повече карцери се отваряха за все повече разкървавени човеци, виновни в това, че са копнеели за свобода.

Да, като хвърля поглед назад, човек трябва да бъде голям философ, за да надживее непрекъснатото въздействие на такива жестоки изпитания години и години наред. Аз съм такъв философ. Аз изтърпях осем години изтезания и накрая, като не можаха да се отърват от мен по някакъв друг начин, те призоваха правителствените органи да сложат въже на шията ми и да прекъснат дъха ми под тежестта на собственото ми тяло. О, зная как вещи специалисти вещо пресмятат врата на жертвата да се пречупи при провалянето в открилата се под краката й яма. И жертвите, както пътникът, за който споменава Шекспир[1], никога не се завръщат, за да докажат обратното. Но ние, които сме живели в дранголника, знаем за случаи, които се потулват в подземията на затвора, където вратовете на затворниците не се пречупват.

Смешно нещо е това обесване на човек. Не съм виждал обесване, но очевидци са ми разказвали подробностите за десетина обесвания, тъй че аз зная какво ще стане с мен. С оковани крака и ръце, с възела на въжето отзад на врата, с черната качулка, закрила лицето, ще ме изправят на подвижния капак, ще го дръпнат и аз ще падам, докато инерцията на моята тежест бъде рязко прекъсната от опъването на въжето. Тогава лекарите ще се струпат около мен и ще се сменят един друг, застанали на табуретка, обгърнали ме с ръце, за да не се клатя като махало, притиснали плътно ухо на гърдите ми, ще броят замиращите удари на сърцето. Понякога минават двадесет минути, след като дръпнат капака, докато сърцето спре да бие. О, повярвайте ми, веднъж сложат ли някому въжето, те установяват по най-научен начин, че той е умрял.

Ще отклоня повествованието си, за да задам един два въпроса на обществото. Имам правото както да се отклонявам, така и да задавам въпроси, защото много скоро ще ме изведат и ще сторят това нещо и с мен. Щом вратът на жертвата ще се пречупи от уж майсторски сложения възел и клуп и от уж точно пресметнатото й тегло и дължина на свободното въже, защо тогава оковават ръцете й? Обществото като цяло не може да отговори на този въпрос. Но аз зная защо; знае го и всеки, комуто се е случвало да участва в линчуване, и е виждал жертвата да вдига ръце и да хваща въжето, за да разтегне клупа на врата си, та да може да диша.

Друг въпрос ще задам на самодоволните, живуркащи под стъклен похлупак членове на обществото, чийто души никога не са попадали в пъкъла. Защо слагат черната качулка на главата и лицето на жертвата, преди да отворят капака под краката й? Моля ви да не забравяте, че много скоро ще сложат тази качулка на моята глава. Тъй че аз имам правото да питам. Дали те, твоите палачи, о самодоволен гражданино, дали тези твои палачи ги е страх да гледат ужаса по лицето на човека, когото подлагат на този ужас по твоя повеля?

Моля те да не забравяш, че не ти задавам този въпрос в дванадесетото столетие след Христа, нито по времето на Христа, нито в дванадесетото столетие преди Христа. Аз, който ще бъде обесен тази година, хиляда деветстотин и тринадесета година след Христа, задавам този въпрос на вас, за които се предполага да сте последователи на Христа, на вас, чийто палачи ще ме изведат и ще скрият лицето ми под черна качулка, защото не смеят да гледат ужасното нещо, което ще извършат с мен, докато съм жив.

А сега да се върна към положението в карцерите. Когато последният пазач си отиде и външната врата се захлопна, и четиридесетте пребити и обезверени затворници заговориха и започнаха да задават въпроси. Но почти в същия миг Джак Трюмсела, един великан моряк, осъден на доживотен затвор, изрева като бик, за да бъде чут, и заповяда да млъкнат, за да може да се направи проверка. Карцерите бяха пълни и карцер след карцер, по реда на номерата, извикваха по колко души са там и имената си. Така се разбра, че всеки карцер е пълен с верни затворници и няма никаква възможност да има скрит и подслушващ доносник.

Само в мене, разбира се те се съмняваха, защото аз бях единствения човек, който не бе участвал в заговора. Те ме подложиха на щателен разпит. Можах да им кажа само как сам бил току-що излязъл от карцера, където съм лежал с усмирителна риза до сутринта, и доколкото можех да отсъдя, без никаква причина, отново бях хвърлен в карцера само няколко часа след като бях освободен от него. Името ми на непоправим бе в моя полза и след малко те заговориха.

Както лежах там и слушах, за пръв път научих за подготвяното бягство. „Кой е предателят?“ — бе единственият въпрос и те обсъждаха това цялата нощ. Напразно търсеха помежду си Сесил Уинууд и всеобщото подозрение падна върху него.

— Има само едно нещо момчета — каза в края на краищата Джак Трюмсела — Скоро ще съмне и тогава ще ни изкарат и ще ни извадят душите с памук. Хванаха ни на място, облечени. Уинууд ни измами и предаде. Те ще ни извеждат един по един и ще се мъчат да ни объркат. Ние сме четиридесет души. Всяка лъжа ще бъде открита. Затуй всеки от нас, като вземат да го бъхтят, да казва истината, само истината и господ да му е на помощ.

И там, в тази тъмна дупка на човешката безчовечност, от килия на килия, притиснали уста до решетките, четиридесетте доживотни тържествено се заклеха в божието име да казват истината.

Малко добро видяха те от казването на истината. В девет часа надзирателите, платените убийци на самодоволните, закусили и наспали се граждани — жителите на щата, се нахвърлиха отгоре ни. На нас не само не бяха дали закуска, не бяха ни дали и вода. А битите хора лесно изпадат в треска. Не съм сигурен, читателю, дали можеш да си съставиш и най-смътна представа какво значи бит човек — „смазан“ го наричаме ние, затворниците. Но не, аз няма да ти го кажа. Достатъчно ще е да знаеш, че тези бити, трескави хора лежаха седем часа без вода.

В девет часа пристигнаха надзирателите. Не бяха много. Нямаше и нужда да бъдат много, понеже отваряха карцерите един по един. Бяха въоръжени с топоришки — удобен инструмент за „респектиране“ на безпомощен човек. Карцер след карцер, те пребиваха и смазваха доживотните. Бяха безпристрастни. Аз бях смазан наравно с другите. И това беше само началото, подготовката за разпита, на който всеки трябваше да бъде подложен поотделно в присъствието на платените убийци на щата. То беше предвестник на онова, което всеки можеше да очаква в стаята за изтезания.

Аз съм минал през повечето от мъчилищата в затворническото битие, но най-лошото от всички, далече по-лошо от онова, което възнамеряват много скоро да сторят на мен, беше именно пъкълът на карцерите в последвалите дни.

Дългият Бил Ходж, подложения на страшен бой планинец, бе разпитан пръв. Той се върна след два часа… или по-точно, те го докараха обратно и захвърлиха върху каменния под на карцера. След това изведоха Луиджи Полацо, побойника от Сан Франциско, първо местно поколение от италиански произход, който се подиграваше и глумеше с тях и ги предизвикваше да излеят цялата си злоба върху му.

Мина доста време, докато дългия Бил Ходж надделя на болката си достатъчно, за да заговори свързано.

— Каква е тази работа с динамита? — попита той — Кой знае нещо за динамита?

И разбира се, никой не знаеше, макар това и да беше главното, за което са го разпитвали.

Луиджи Полацо се върна след по-малко от два часа, и се върна съсипан, ломотеше в несвяст и не можеше да отговори на въпросите, с които го обсипваха от целия екнал коридор на карцерите затворниците, на които тепърва предстоеше да изтърпят това, което бе изтърпял той, и които много искаха да узнаят какво са му правили и какви въпроси са му поставяли.

През следващите четиридесет и осем часа Луиджи го извеждаха и разпитваха още два пъти, след което отиде да живее в Алеята на смахнатите като дърдорещ идиот. Той има яко телосложение: ноздрите му са раздути, гърдите широки, кръвта чиста; той ще продължи да бръщолеви по Алеята на смахнатите дълго след като аз увисна на въжето и ще съм се избавил от изтезанията в затворите на Калифорния.

Затворниците ги извеждаха един след друг, поединично, и ги връщаха един по един да бълнуват и да вият в тъмните карцери. И като лежах там изслушах пъшкането и стоновете, и несвързаното брътвене на помътени от болка умове, някак смътно познати от миналото, на мен ми се струваше, че някъде, някога съм седял на високо място, коравосърдечен и горд, и съм слушал подобен хор от стенания и вопли. После, както ще научите, аз уточних този спомен и разбрах, че стенанията и воплите бяха на робите-гребци, приковани към пейките им, които съм слушал отгоре, от кърмата, като войник, пътуващ с галера на древния Рим. То е било когато съм плавал за Александрия, като капитан на войници, на път за Ерусалим… но това е история, която ще ви разкажа по-нататък. Междувременно…

Бележки

[1] 1 Авторът цитира Шекспир, „Хамлет“, действ. II, явление 2, прочутия монолог „Да бъдеш или да не бъдеш“. Б.пр.