Любен Каравелов
Войвода (6)

VI

Било утро. Тежко е да си представи човек каква красота и каква животворяща сила има заранта на Стара планина, а особено през пролетта. Който не е бил на Висошката планина, която лежи между Пирот и село Ръжана, той не може да има понятие доколко е хубавица наша България и доколко е величествен земният рай. Качете се на високият връх и погледайте насам-нататък. Пред вази там доле стои гради Пирот, накитен с всякакви цветя и обиколен с плодовити лозя. Види се Нишава с нейните зелени брегове, която се извива като зъмя и влазя в една тъмна пещера, дека се губи в планината, и извира пак в Сърбия. Синкастата и тихата вода умива райските брегове, които са покрити с цели кории люляк, ябълки, сливи, круши и орехови дървета: приятно чучуркат планинските долове и вървят към голямата река. Там, в малките планински езера, се събрала дъждевата вода и свети като огледало, посреди най-ярката зелен, която е напълнена с милиони пиленца и други живинчета. При самите поли на планината са насадени големи пространства с трендафил, който разпръска неизказано благоухание; а момиченцата, с накитените свои от трендафилови венци миловидни главици, събират трендафил, правят из него трендафилово масло и продават го на възток и на запад; а около тях пеят славеи. Селската девойчица, с мотиката в ръка, отива на лозето да обкопае лозите и пее си своята народна песенчица, която помага в работата; млад и гиздав селянин стегнал своите сиви волове и отива на полета да оре; овчарят кара своите овце на паша; а след него върви сиво като вълк кученце и гледа на своят господар като младоженец на своята млада невяста. Младите агънца играят весело между себе си и подскачат; козлетата се мушат със своите мънички рожчета и лазят по скалите, като същи дяволчета; а жабите свирят своят обикновени концерт. Обърнете се наляво: там се простират цели редове планини, със своите голи и снеговити върхове, които достигат до облаците. Нищо живо се не вижда там, само сивият, с гола глава орел се вие над скалите и над камъните и търси по-добро място, на което да кацне и спокойно да изяде своята плячка — заецът, лалугерът или агнето. По-надоле се видят ниски и гъсти букови храсти; а още по-надоле стари дъбове, около които расте гъста и разновидна растителност. Надясно, около вас — ями, голи скали, бързи потоци и бистри речки, с високи и разноцветни брегове из червена, синевата и бяла глина. По-нататък се намира царството на темнотата — висока и гладка скала; но изведнъж нова планина прегражда пътят на пътечката и вие влазяте в темна, мокра и страшна дупка и не видите нищо повече освен темнота и мокрота.

В тия непроходими гори се крият цели дружини хайдуци: тук ще намериш и българи, и сърби, и бошняци, и арнаути-християни. Там ти можеш да живееш цели вечности, па и самият дявол да не може да те намери. И наистина, там отива да живее всичко щото е гонено, всичко, щото е свободно, всичко, щото се мъчи и страдае, и живее там като човек, бие се с турците и оплаква отечеството си. Всичките тия юнаци очакват гласът на тръбата, която ще да ги повика оттам и която заедно със свободата ще да им даде мир и щастие.

Но ние се отбихме от пътят, по който сме тръгнали, и не гледаме това, щото е пред нази… Обърнете се назад и ще да видите и друга по-прекрасна картина. Пространни равници, насеяни с градове, със села, с гори, с реки, с жълти ниви и със зелени ливади; а ето тамо далеко се види един светлив, дълъг и кривуликаст пояс, който се отражава от слънцето и свето като елмаз. Това е Дунавът. По-нататък се нищо не види; всичко се губи в мъгла…

Дружината се събрала около огънят, на който се пекъл на шиш един матор овен; гиздаво момче го въртяло, барало го час по час с пръстите си и облизвало ги с езикът си… Стоян седял между момчетата си, пушил своето чубуче, па изведнъж заговорил:

— Когато аз убивам някой беззащитен турчин, то твърде често чуя някакъв си вътрешен глас, който ми казва: „Безжалостни Стояне, ти не си човек! Нима ти не си християнин? Дека ти е християнското сърце? Нима така те е учила майка ти и баща ти? Нима така ти е заръчал дяда ти Трено?“ И у мене се не повдига ръката, аз се разкайвам. Но щом припомня онзи страшни проклети ден, то аз ставам лют, безчовечен и режа когото завърна.

— А турците нима нас жалеят? — отговорила дружината. — Нима тия не ни убиват като кучета? Защо ние да ги чуваме и да ги галиме? Жалеят ли тия нашите жени и нашите деца?

— А кажете ми: могат ли тия да ни жалеят? Нима тия са хора и християни, каквите сме ние? Нима тия знаят, че Христос ни учи да обичаме и враговете си и че той е умрял за нази? Турците са безверни кучета и трябва да идат в ад.

— А ако турците са враги Христови, то защо христос е дал нас в ръцете на своите врагове? — попитали момчетата.

— Не бог ни е дал на турците, а ние сами сме се отдали в ръцете им. Ние сме наказани, защото не сме били сговорни и че малко сме обичали отечеството оси и свободата си.

— А дълго ли време ще да се продължава нашето робуване, чичо Стояне?

— Не, момчета, твърде скоро то ще да се свърши! Един турчин ми разказваше, че в тяхната книга било написано, щото още десетина години ще царуват турците; а после ние ще да бъдеме свободни и ще да имаме свое царство.

— А как ще да бъде това, Стояне? Нима турците искат да ни върнат царството?

— Не, момчета, тия не са съгласни да го върнат; а ние трябва да го вземеме назад насила. Тия казват: „С кръв сме го вземали, с кръв ще и да го дадеме.“ Трябва да се биеме, мои братия, да се биеме!

— А било ли е някогаш у нас царство? Имали ли сме някога свои царьове, Стояне?

— Имали сме, момчета! Всичко ние имахме, ама нямахме сговор между себе си и изгубихме го.

— А ако имаме сговор и ако се биеме юнашки с турците, то щеме ли да добиеме пак царството си и свободата си?

— Ако сме мъже и юнаци, то ще да бъдеме и свободни! У нас ще да бъдат добри паши и праведни съдии, ако ние бъдеме безстрашливи и ако се не боиме от турците.

— Ще бъдеме, Стояне, ще бъдеме юнаци! А разкажи ни, Стояне: съдиха ли Хасана за Продановата смърт?

Стоян продължал:

— Понесоха младоженците на гробищата да ги заровят в черната и плеснивата земя. Мама, клетата стара женица, хванала Продана за главата и вика над него… Страшна беше мама в онова време: търси сиромашкинята и плаче; кърпата й паднала от главата, а бялата й коса се разплела и виси по гърбът й. За един ден, момчета, косата й съвсем побеля!… Пуснаха мъртавците в гробът и когато попът прочете: „Помилуй мя, боже, по велицей милости твоей“, то мама падна в гробът; ние я извадихме, а тя се смее. Сиротата! Господ й взема умът — полудя клетницата.

След шест деня софишкият паша прати гавази, хванаха Хасана, везаха го и заведоха го в градът. Заведоха още тата, Първана и няколко други по-стари наши селачани. Поживяха тия три-четири деня с тях. В градът останал само Първан. Питали го ден, питали го два, а най-после го затворили в темницата; а за що и за какво — му не казали. След месец го извели из темницата и завели го пред кадият, който го попитал:

— А кажи ми, гяур, кой уби Мемиша?

А за Продана ни дума!

— Хасан — отговорил Първан.

— Свидетели имате ли?

— Имаме.

— Кои са тия свидетели?

— Нашият селски поп, дядо Мито, дядо Петро и други.

— А свидетел турчин нямате ли?

— Нямаме.

— Ха-а, ако е така, го аз имам свидетел, че Мемиша си убил ти.

— Нека тоя свидетел да засвидетелствува пред мене.

Излязъл един дрипав и мършав арнаутин, когото кадият попитал:

— Я, кажи ми, Мехмеде, кой уби Мемиша? Ти видя ли, че го е убил Първан?

— Видях, зер! — отговорил арнаутинът.

— Ето видиш ли, гяур, кой е убил Мемиша? И ти искаш да ме лъжеш! Кажи ми правдата или ще да те обеся.

— Изгорете ме на огънят; обесете ме като куче; мъчете ме, колкото искате; но аз ще да кажа всекому, че това и това е било така и така. Това, щото ви казах аз, ще да ви кажат и всичките наши селяни, които видяха и чуха как Мемиш сам се изповяда пред толкози свят, че той е убит от Хасана. Хората знаят кой е прав и кой е крив — ще да ви открият правдата.

— Преклони си главата, християнско куче! И тги смееш да говориш? — извикал сърдито кадият, па повикал сеймените и рекъл им да ударят Първану петдесет тояги по петите.

Сиромахът Първан избили и хвърлили го пак в темницата. На другият ден кадият рекъл да го изведат пак пред него и рекъл му насмешливо:

— Ех, гяур, как ти е здравието? Как премина нощта? Що? Не казах ли ти аз да бъдеш умен и да кажеш истината? Казвай сега, ако не искаш да те пухат още веднъж. Я кажи ми: сладка ли беше тоягата? А? Тоягата не прилича на погача! Казвай сега как е била работата.

Първан мълчал.

— Или ти се иска да опиташ още веднъж тоягата? А?

И кадият дал повеление да бият пак Първана.

Когато ние чухме за всичко, щото се случило, то отидохме в градът при пашата и свидетелствувахме; но пашата ни рече кротко:

— Какво ще да ви направя, когато нямате турчин свидетел! Аз не съм крив, когато законът е такъв! Петдесет свидетели българи са по-малко от един турчин.

И така се свърши работата.

След три месеца съдът отсъди Първана да бъде обесен на големият мост за това, че той не щял да се признае. Аз бях там. Очите ми се засветиха, кръвта ми се повдигна към главата и аз извиках:

— Умри, Първане, умри! Стани и ти курбан на кучетата! Но аз ти се кълна пред бога, че ще да отмъстя на твоите джелати!

И побяхнах. След мене се спуснаха сеймените, но аз вече бях далече.

Видите ли, момчета, че моята коса е вече побеляла и аз станах старец; но не по годините съм аз стар, а по душата. Вие ми казвате дядо и чичо, а не знаете, че аз още нямам нито триесет и пет години, дотолкова тъгите са ме състарили! Ала нека, аз още дълго време ще да старея; но ога дойде времето ще пак да се подмлади — и вие не ще можете и да го познаете. „Тоя ли е наш дядо Стоян — ще кажете вие, — реже той по-добре и от младите! Желаеме и ние да имаме такава ръчица!“

Хасана след една година пуснаха и вие помните ли, момчета, онзи арнаутин, когото убихме на Триушката планина? Помните — вие се чудехте, че аз се сърдех на него, че го биех сам със своите ръце и че го ритах с краката си като куче. Вие се чудехте, защото до онзи час не бяхте видели никога да убия сами някого. Тоя арнаутин беше Хасан. После Хасана мене чакат още троица: а там — щото даде господ…

Знаете ли кои са троицата?

— Води нас, Стояне, води; ние и в ад сме готови да идеме за тебе!… — извикала дружината.