Любен Каравелов
Войвода (1)

I

— Не вярвайте, момчета, не вярвайте, мои братя! Всичките тия работи са разни, голи лъжи са тия… Аз през своят живот съм видял много такива хатихумаюни, хатишерифи и гюлханета всичкте тя турски закони и правдини отидоха на вятърът. Турски работи! На книги се пише много, с думи се дава още повече, а човек не види добро ни за дукато: по устните текло, а в устата — ни капка! Я попитайте вие мене — защо съм аз оставил моята стара и болна майка и своят побелял като памук баща? А и живи ли са тия, сиромасите? Оставил ли ги е господ на земята да оплакват децата си и да кукат като кукувици, или им е вземал праведните душици? — Не зная. Ех, момчета! Тежко и горчиво ми е на сърцето, когато припомня своите млади и зелени годиници и моята бащина къщица — сладко се живее под бащината керемида! А сега? — Сега като чумав се скитам по чуждите краища и ниде не мога да намеря топло и мирно кьошенце, ниде не мога да наклоня тежката си глава и да кажа: „Сполай ти, боже!“ Ето, вие хайдутувате с мене няколко години, избрахте ме за войвода, а и досега не сте ме попитали: кой съм аз, чий съм син и защо съм избрал тоя занаят — говорил старият войвода на своите момчета и другари.

— Разкажи, чичо Стояне, разкажи! — извикала Стояновата дружина с един глас и обиколила своят юнак войвода, за да чуе неговите думи.

Стоян посочил с пръст към земята и казал на дружината си да седне и да слуша: а дружината му се наредила като бройница около огънят и възцарила се голяма тишина.

— Когато искате да знаете кой съм аз и що съм изпатил на този свят, то аз трябва да ви разкажа всичко ред по ред; а вие да слушате и да запишете думите ми в главите! — казал Стоян и седнал между дружината си.

Най-напред той помислил малко, чегато искал да събере всичките свои мисли и премежди в главата си, после нахлупил шапката си до очите, извадил едно мъничко чубученце, натъпкал черното му луле с тютюн, натиснал тютюн с палецът си, вземал от огънят главня, запалил чубучето си и захванал да разказва:

— Аз, момчета, съм из село Мечка. Ние бяхме трима брата: двоицата отдавна вече няма на светът — прости им, боже греховете! Аз бях най-малкият. По-големият ми брат се наричаше Продан, а средният — Първан. Продан беше лика-прилика с майка ми, затова нашата мила стара майка го и обичаше повече от другите си деца. Той всякога се намираше при нея: шъташе, помагаше й сееше, копаеше в бостанът, в лозето, в градината и садеше и зеле, и лук, и цвете, и дървета. „Момиченце ми не даде господ, ала и Продан ми е въртокъщник!“ — казваше майка ми.

Какъв момък беше тоя Продан, момчета! Като цвете в градина беше!… И в делник той беше хубав и гиздав, а в празник, кога се пременеше, то само да си го гледаш и окото си да не откъснеш от него! Стане в неделя заранта рано, намаже си с мас пантофите (той в неделя и по големите празници пантофи носеше) и лъщят се тия като огледало; обуе своите нови бели беневреци, облече своята шарена ленена риза, у която ръкавите и пазухите бяха нашарени с всякакви кенета из червена, синя, зелена, жълта и черна коприна; тури на главата си своята нова агнешка шапчица; запаше червен хримизен пояс; засуче черните си като смола мустачета и иде в черкова да се прекръсти и да запали на светците свещица. А из черкова като излезе — запре се и гледа го и старо, и младо, и женено, и неженено, и мъжко, и женско. Бабички, старци, момичета, момчета, жени и мъже — всичките го изгледват и мило им е да го гледат, чегато искат да го лапнат да го изядат от обичане! Мъжете всякога му кивнат с главата и рекат му: „Добро утро, Продане! Какво си? Живо-здраво ли си?“ „Дал бо’ добро! Добре съм; а вие добре ли сте?“ — каже Продан и върви си по работата. Старците сочат към него с пръст и казват на синовете си: „Погледате на Продана, момчета! Бъдете и вие такива хрисими, такива работници, такива въртокъщници, такива добри синове и такива пъргави и юнаци момци, какъвто е Продан. Това момче е младочка в градина, а не момче!“ А бабичките само въздъхнат ирекат: „Блазе на тая майчица, която е това момче родила, и на тоя баща, който казва, че му е син!“ А жените и момичетата се съберат накуп и говорят между себе си: „Я погледай, сестро! Погледай, лельо! Погледай, нано!“ Друга: „Погледа, мамо!“ А майката на дъщеря си: „Погледай, чедо, у дяда Трена какъв е синец израсъл! Чегато не е момче, а капка от роса!“ А Продан си върви полекичка и ужка не чуе що се за него говори, углухци се чини и само под мустак се подсмива. Не зная, момчета, от що и от какво, а всичкото село обичаше Продана: момичетата въздишаха и топяха се за него, жените му се радваха, старците и бабичките му се умилкуваха, момците го обичаха и в огънят бяха готови да се хвърлят зарад него; ала и той им правеше много добро: и ум, и разум ги научи и помогне им да си направят колата, и волове им купи по-евтиничко, и млечна крава им избере, и много друго. Дойде дома, пообядва и и де пак на работа, не може тъй като види имат ли сено, ту конете погледа, потупа ги по гърбовете и подсмръкне им, ту кокошките и патките понахрани; да ви кажа по-късо: навсякъде той обиколи и всичко види — и всичко у него вървеше нанизано и ред по ред. Да ви кажа ли, момчета, такъв ергенин, какъвто беше Продан, вие никога няма да видите! И тато беше работен човек, ако и стар вече да беше, а и той твърде често казваше Продану: „Ти Продане, никак не можеш без работа; ти трябва всичките кьошета да забиколиш и всичко да видиш и да нахраниш: кокошките и гъските ти храниш; в бостанът зеле и рапон садиш; а в къщи всяка покъщнина разгледаш и поправиш, и на майка си още помагаш! Ти, мой синко, си почини малко и нека поработят и пошетат Първан и Стоян!“ А Продан махне с ръката си, позасмее се малко и рече: „Ех, тато, нима е това работа!“ Какво ще му правиш, когато той беше момък събуден, пъргав, жив и работлив: никак не може да седи мирен и да не бара нещо, такъв въртокъщник се беше родил на светът. Той си почиваше само когато спеше — истина ви казвам.

Ала изведнъж Продан захвана да се променява и за твърде малко време съвсем се преобърна. Все мисли, все се мръжди, не яде, не пие, не пее и сън го не хваща. Иде той на нивата, а там го найдеш, че не работи, а седи си под киселицата или под орехът; подпре си на длан главата и жалостиво гледа към селото; или го намериш, че се търкаля по тревата или че ходи насам-нататък, въздиша и нищо се изорал.

— Продане, синко, що ти е, мое мило чедо? Ти трябва да си болен! Що те боли, мое дете? — го питаше мама.

— Нищо, мамо! Нищо ме не боли — каже той, па после въздъхне и иде нанякъде.

— Мама гледа на детето си и плаче, а тато само кашля, пъшка, суче си мустаките и муси се.

Една вечер късно Продан излезе из къщи, а Първан отиде подире му и полека-лека върви след него и крие се — иска му се да знае дека той отива така късно и в такова дъжделиво време. Продан вървял, вървял и запрял се при плетът на дяда Кънча; а дядо Кънчо имаше хубавичко-прехубавичко, гиздавичко-прегиздавичко момиченце: очи черни като вишни-череши, такива очи имат само сърните; лицето му кръв с мляко; а весело като лястовица; бързо като препелица; хрисимо като гергьовско агънце. Името й беше Латинка.

Било тъмно като в пъкълът и дъжд валял като из ръкав. Първану само светкавиците помогнали да види как Продан прескокнал през плетът и как Латинка излязла из къщи и тръгнала към плевникът, дека я очаквал Продан. Първан си турил ухото до плетът и можал да чуе само това:

— А що, Латинке, да пратя сватове или не? Аз мисля утре да пратя мама да те иска. Аз съм вече приготвил двайсет жълтици, купил съм чехли, само чакам да ми кажеш да ти пращам сватове или не.

— Прати, Продане, прати! — казала тя.

— А Хасан? Той те обича и иска да те вземе… Аз се боя от тоя изедник: той ще да ни направи зло…

— Хасан? Зло?… — повторила само Латинка, па помълчала, помълчала и рекла: — Прати, Продане, прати! Каквото господ даде, това ще и да бъде!

Тия още за много неща говорили, ама Първан не можал да разслуша; той чул само, че Латинка рекла Продану да вземе китката й и да си я затъкне в поясът; а Продан й рекъл, че тая китка той ще да носи всякота в пазухата си близо до сърцето.