Любен Каравелов
Войвода (5)

V

А ние чакаме Продана, чакаме Латинка — няма ги. Млинът се изпече и изстина; вино, мед сирене и всичко приготвихме, а тях пак ги няма. Чакахме час, чакахме два, три, четири — няма ги и няма ги. Тато няколко пъти излазя на пътят и гледа към нивата, па се пак повръща назад и от нетърпение тупка с краката си о земята. Най-после у него не достигна търпение и той се обърна към Първана и рече му:

— Първане, я иди, синко, на нивата и виж защо Продан така дълго време не дохожда. Хайде скоро, мой сине!

— Добре, тато — каза Първан и излезе.

Ние с нетърпение очаквахме неговото врлъщане, ала премина твърде много време не дохожда. Хайде скоро, мой сине!

— Какви са тия чудеса? — каза тато. — И Първан отиде, па и него няма!

— Ех, тато, нима е близо нивата?

— Не, синко, тука има нещо! Трябва нещо да се е случило!

След един час и половина върна се Първан бледен, разтреперан и плаче; а ние всички се скаменихме. По лицето му се видеше, че е голямо зло станало. Тато като луд скокна накраки, а мама падна на одърът и глухо заплака.

— Дека е Продан? Дека е Латинка? — извикахме всички в един глас.

— Умряха! — каза Първан. Умряха! Утрепал ги тоя проклети, триж проклети арнаутин Хасан!

И Първан седна на едно столче и облегна си главата на ръка.

Повдигнаха се плачове и наричанета. Тато не говори нищо, а само ходи назад-напред, гледа жалостиво, сълзи му не капят из очите, само косата му и мустаките му се наежиха; а мама лежи на земята и само тежко пъшка. Ах, мои мили другари, никога аз няма да заборавя тоя ден — и в гробът ще да го помня.

Войводата наклонил надоле главата си, помълчал няколко време, после захванал така:

— Мама, клетата стара женица, дълго време лежа мъртва; тато ходеше като пиян и само проговаряше: „Продане, синко Продане! Изгубихме те, мой сине!“ Цял час се намирахме ние в такова страшно положение, щото ни един из нас не можеше да проговори нито една дума. Изведнъж се отвориха вратата и нашите селяни внесоха Продана и Латинка и един ранен, ала още жив арнаутин. Роднини, съседи, приятели, с една дума всичкото село дойде след умрелите и всичките плачеха горчиво. Премениха умрелите в новите им венчанни дрехи и туриха ги наред насред одаята. Дойдоха дядо Кънчо и баба Кънчовица, изреваха, хвърлиха се и прегърнаха своето детенце, своети единиче. Чак в това време вече тато се стресна и заплака; а мама се събуди, скокна накраки, дойде при Продана, прегърна го и завика. Боже мой, как тя, сиромашкинята, плачеше: и мъртвият, чини ми се, се би нажалил, и камъкът щеше да пусне сълзица. Плачеше тя, скубеше си бялата коса и говореше с тих и тъжен глас:

— Синко, синко! Затова ли съм аз тебе родила? Затова ли съм те гледала и отгледала? Затова ли съм ти се радвала, като на ангел мой, за да те убият, мое мило детенце, проклетите изедници! Защо гробът и черната земя не са прибрали по-напред мене, а оставили са ме да те оплача? Ти беше всичката моя надежда, ти беше всичкото мое имане и тебе вземаха из ръцете ми проклетите кръвопийци.

А дядо Кънчо и баба Кънчовица прегърнали Латинка и от двете страни и плачат горчиво, горчиво.

Продан и мъртъв беше хубавец, момчета, само малко нещо беше бледен; а невястата му беше толкова хубава станала, щото приличаше на ангелите, каквито се тия изписват на черковните врата.

Раненият арнаутин, на когото никой досега не обръщаше внимание, повика с ръка нашият селски поп и помоли го да чуе що ще той да му прикаже. Арнаутинът захвана така:

— Когато Продан излезе из къщата си и отиде на нивата, то Хасан ме повика и рече ми: „Чуй, Мемише, ако ти дойдеш с мене и да ми помогнеш да убия Продана, то ще ти дам петстотин гроша; а ако ми помогнеш да увлека Латинка, то ще ти дам хилядо.“ „Ти нямаш ни пребита пара в кесията си, а обещаваш хилядо гроша“ — рекох аз и позасмях се. „Как нямам! Ти не знаеш ли, Мемише, че аз лесно печеля парите си? Днеска аз утрепах един търговец и вземах от него две хиляди гроша.“ Хасану аз повярвах, защото го знаех, че той е кадър на всичко, а аз съм сиромах човек, хилядо гроша са за мене голямо имане; аз помислих, че с тия пари мога да се върна на вилаетът си, да се оженя и да си живея мирно — и съгласих се. Когато ние дойдохме на нивата, то се скрихме в корийката, кояяято е при нивата, и оттам можехме да видим Продана и Латинка, и чухме всичко, щото тия говореха между себе си.

После това Мемиш разказал как Латинка разказала Продану за сънят си, как тя пяла, и продължал:

— Когато Продан падна на колене и молеше Хасана да го прости, то Хасан извади ножът си и удари го в ребрата. Продан падна на земята; а Латинка го прегърна, целуна го, па грабна сърпът си и нападна на Хасана. Хасан хвана Латинка за дясната ръка и рече й: „Море, Латинке, остави гяуринът и вземи мене. Аз ще да те взема и да те водя на вилаетот си.“

Тогава Продан се изправи малко и рече: „Умри, умри, Латинке, и не попадай в ръцете на проклетия турчин!“ Латинка захвана да плаче и да вика, а Хасан ми рече: „дръж я, Мемише! Помогни ми да я вежа и затъкни й устата да не вика!“ Когато аз се приближих до нея, то тя взема сърпът из дясната си ръка в лявата и като ме резне с него, ето тука. — Мемиш показал на шията си. — Па изведнъж — продължал Мемиш — като сърна подскокна настрана, изскубна си ръката от Хасановите нокти и пак нападна на него; ала хасан й не даде да се приближи близо; той извади пищовът си и пропушна гърдите й. Латинка се разтрепера, падна над Продана и речче му: „Хайде да идеме сега заедно, мой мили, на небето.“ Продан беше още жив; той прегърна невястата си и издъхнаха и двамината в едно време. Аз не бях тежко ранен и можех да побягна; но Хасан дойде при мене и рече ми: „Ти си ранен, Мемише, и не можеш да бягаш с мене; тебе щат да хванат и ти ще да ме издадеш.“ „Не съм аз тежко ранен, Хасане, и мога да бягам; ти ми само дай петстотинтях гроша, и аз ще да се очистя оттука като стрела.“ „На ти петстотин гроша — каза Хасан, — умри и ти, както умряха и гяурите“ — па ме удари с ножът си в дясното ребро и отиде си. Аз паднах и…

Повече нищо не можа да каже Мемиш. Из устата му потече черна кръв и той замълча. След няколко време той пак дойде в себе си и каза:

— Ах, простете ме, простете, добри хора! Аз съм много крив. Аз много години съм ял хлябът ви и солта ви; а не съм ви бил…

Последната дума му замря в устата и той изпусна грешната си душа.

Мемиш беше преди Хасана наш вардарин — вардеше селските лозя. Продан и тато му даваха всякога ту цървули, ту тютюн; хранеха го, обличаха го и пари му даваха; а мама твърде често му даваше ту ризица, ту кърпица, ту чорапи; и нахрани го, и напои го; а той? Знаете ли, момчета, че на турчин, ако дадеш и сърцето си, то пак не ще бъде доволен и поиска и душата ти! Турчинът не убива кучето, защото било грехота; а човека да убие не било нищо — християнинът бил по-долен и от кучето! Ето, мои братия, на какъв народ ни е предал бог в ръцете за нашите грехове! Господи, боже мой! Свети Георги! Дълго време ли щеме ние още да търпиме?

И войводата си вдигнал главата нагоре, гледал на небето; а по почернялото му лице текли сълзи. В това време той се молил. Дружината благоговейно мълчала и гледала надоле, но скоро пак оживяла, когато войводата проговорил горделиво и сърдито:

— Да мъстиме, момчета, да мъстиме! Ние ще да отмъстиме на душманите си, мои братия!

— Да отмъстиме! — извикала Стояновата дружина и попитала Стояна: — Разкажи ни що е станало после, чичо Стояне!

— Дайте ми да си почина, момчета! Утре заранта ме подканете и аз ще да ви разкажа всичко, щото се е случило после това, щото вече ви казах.

Дружината станала и разпръснала се насам-нататък: един отишъл да си почива; други — да чува стража; трети — да търси храна по бачиите; а четвърти задрямал при огънят. Скоро се възцарила мъртва тишина.