Найден Геров
Стоян и Рада

        Не съм увил аз китка цвете

да дам на Твоя хубост дар,

        та да Ти вляза у сърдцето

с народен наш обичай стар;

 

        а вдохновен с любов аз жива,

в душа си вдигнах Тебе трон,

        и на от сърдце, без протива,

теб жална песен за поклон.

 

        Метни Ти мене очи ясни,

към мен си сръдце обърни,

та да запеем песни красни

на весели честити дни!

* * *

Стоян и Рада от години

един друг влезли си в сръдце;

с една душа расли двамина

и ся любили от деца.

Едно и двамата от мали

        и до големи са желали:

да дойде тоя час по-скоро

за ръка да ся поведат,

пред Бога в церква и пред хора

стопане да ся нарекат.

* * *

Горките тайно ся лъстили

да доживеят до бял ден,

та с съюз на души мили

живот да начнат усладен,

        напълнен с дни честити,

        кога вече с любов открита

народно в церква ся венчеят,

пред Бога с клятва с’обрекат

един за друг да си живеят

и да се любят и до смърт.

* * *

Намислил майци да обади

Стоян, че время е вече

мома да му избере млада,

невеста да му нарече,

        че си нашъл протива Рада —

        девойка гиздава и млада;

но от таз мисъл той примирал,

като да знаял, че с това

голям куп горести събирал

да си изтръси на глава.

 

А стара майка и не слуша,

че той от Рада китка зел,

на уши ней купил менгушье,

на тънка шия бисер бел.

        Да задоми Стоян тя рачи

        с безродно, отредно сираче;

тя иска булка да му земе,

что знае къща да реди,

та майка си на старо време

той да избави от беди.

* * *

Стоян като жена заплака,

кога от майка чул това,

кога тя зела да му тяка,

че му сама мома нашла

        по-хубава и по-зелена,

        от Бога с сичко наделена —

и с хубост и със добро имя,

че тя самичка на умат,

без да й каже, грижа има,

за да си настани синат.

* * *

И майчината грозна дума

отрова му в душа изля

като удар от черна чума,

като калена в яд стрела;

        катран му тя капна на сръдце

        и му отне нозе и ръце.

И сичко, что му било мило,

что ся надеял на светат —

за него ся вече свръшило

и щат да го заровят млад.

* * *

Кат той пред Рада да ся яви,

от любовта си да ся отрече!

Ще може ли да я забрави,

когато я любил вече,

        кога му тя седи в сръдцето

        и то от нея е огрето?

Без Рада сръдце му ся пука,

че то за нея е живо,

и ся за нея само чука,

а там за друга е мрътво.

* * *

Стоянчо си клъне главата,

че доживял до черни дни,

та дума майка му запрати

и го с сираче зачерни.

        За Рада му бил драг животът

        и с нея го сега разводят. —

А той кога загуби нея,

като за друга го годят,

зачто му е веч да живее,

без пръво либе на черн свят!

* * *

Със плач е чула Рада мила,

че той за друга е годен,

и много слъзи изронила;

а надвечер в той лютий ден

        стегнала ся и ся наела,

        та кам чешма със менци бели

тръгнала весела, засмяна,

ега Стояна срещне там,

та китка си от Стояна

да земе, да не я е срам.

* * *

Стоян и Рада моли тихо:

— „Проста ти китка, да речеш,

че ми сръдцето ораниха

с тоз пустий останал годеж;

        когато я подуша, с нея

        сръдцето с цяр да си полея,

кога пред очи я извада

с изсъхнал и извянал цвят,

да смисля тебе и с отрада

да съхна в тоз лъжовен свят.“

* * *

Пред годеница си насила

повдига очи млад Стоян,

че тя открай не му е мила,

че е от Рада него свян.

        За Рада сръдце му копнее,

        че е роден на свят за нея.

А майка му си ся готови

как сватбата да отреди;

тя дарове нашила нови,

пред свахи да ся отсрами.

* * *

Осмяна Рада нечестита,

молила ся нощя, дене

да й ся скъсат скоро дните,

да я покрие черната земя,

        да не дочака либе мило

        да иде с друга под венчило.

Изсъхнало й лице бяло,

загубила си хубостта,

очи й черни потемняли,

замрели сладки й уста.

* * *

В душата нейна ся е вела

голяма и люта печал,

та я катурила в постеля,

Животът й ся довръшал

        и дишането й помало

        от ден на ден ослабевало.

Родината я посетила

на смъртний час да ся простят,

и ангел е дошъл със сила

да я прибере в оня свят.

* * *

Когато веке издишала

със смрътен по лицето пот,

тя рекла: — „Мене, мила мале,

вече ся кратил тоз живот;

        е че душа предавам Богу,

        а тебе, мале, моля много,

с телото път мини Стояну,

кога да иде под венец,

да види първо либе, мамо,

студен и пребледнял мрътвец.“

* * *

Ерген към церква с млада булка

роднина, сватове ведът;

топани, гайди и цигулки

пред них връвят с пряпорец в път.

        У церква светят ясно свящи,

        темян ся пуши там горящий.

Кога ся сватбата запряла

преди церковните врата,

попове жално-милно пяли:

— „Да й е вечна памятта.“

* * *

Стояну ся душа стеснила

и той от тоя страшен глас

забравил булка и венчило

и влязъл в церква тоя час.

        Там что да види! Рада мила

        мрътва лежала у носило.

Премрежили му ся очите,

светът пред него потемнял,

той не можъл да с’окопити

до что горкий е доживял.

* * *

Стоян забравил срам, прилика,

извадил пръстен от ръка,

фрълил го майци и извика:

        — Да ти е булката драга,

        теб да венчеят с нея, мале,

        че ти сама си я избрала,

та Рада, моята пръвница

зарови в черната земя.

Убий и мен, ега двамина

на оня свят щем оживя.

* * *

Без теб на оня свят по-лесно

Бог, мале, ще ни събере,

че мен без Рада е тук тесно,

а с нея е и в гроб добре.

        Ти, мале, мене си родила,

        за да мя умориш насила…

С тез думи той паднал на Рада,

Със слъзи горки я облял;

от нея без да ся отвади,

той на носило умрял.

* * *

Така горкий Стоян на младост,

преди да влезе още в свят,

когато му готвили радост,

капнал като извянал цвят:

        дошъл уж в церква на венчило,

        а там го злото поразило.

В земя плеснива с либе мило

го задомили наедно;

а с гозба помян му сторили

и го преляли със вино.

* * *

Със слъзи сватба ся облива

за млади Рада и Стоян;

кам небо със молитва жива

възносят вси за них темян.

        На оня свят Бог да настрои

        и них в мир с праведници свои.

Стояновата майка само

не си оплакала синат,

а клела Рада, че с измама

Стоян тя зела в оня свят.

* * *

Но майчината му клетва люта

не я стигнала до глава;

до вишний Бога била чута

от земя праведна молба:

        на оня свят Стоян и Рада

        един на друг били отрада;

на тоз свят ним из гробовете

изникнали от Бога две

високи кичести дръвета

и си ся сплели връхове.

 

1845 г.