Джеймс Кан
Индиана Джоунс и храмът на обречените (9) (Роман по едноименния филм на Джордж Лукас)

ГЛАВА 9
АЛПИНИСТИ

Факли осветяваха пътя на бясно препускащата вагонетка. Инди навреме видя, че релсите се разделят в две посоки — едната извиваше и водеше обратно към шахтите, а другата продължаваше направо. Грабна лопатата, която се търкаляше на дъното на вагонетката, спусна я покрай стената и успя да обърне стрелката встрани от линията. Чу се остро метално изщракване и вагонетката се понесе по правата.

Скоро навлязоха в друга пещера и линията отново се раздели на две. Преди да предприемат каквото и да било, вагонетката се разклати и пое вдясно.

— Грешка, Инди! — викна Дребосъка. — Трябваше да продължим наляво!

Но вече беше късно. Вагонетката се стрелна в тъмния проход, а бегълците се свиха на кълбо и здраво се вкопчиха в стените й.

Кратките изкачвания се редуваха с продължителни спускания и Индиана имаше чувството, че слизат още по-дълбоко в недрата на планината. Вятърът свиреше в ушите му по широките завои, а вагонетката се движеше все по-бързо и по-бързо. Уили се беше сгушила на дъното и се мъчеше да успокои дъха си. Дребосъка беше виждал на кино онези влакчета, които се вдигат и спускат с шеметна скорост в луна-парковете, но това тук беше далеч по-приятно. Можеше да се сравнява само с онова влакче в „Кинг-Конг“, което огромната маймуна преобърна в края на филма. Дребосъка не се страхуваше от маймуни, колкото и големи да бяха. Причината за това беше проста — самият той бе роден в Годината на маймуната и това му изглеждаше напълно достатъчно, за да повярва в добрия изход на зловещото препускане в мрака.

В рудника Мола Рам организираше преследването. Стражи, въоръжени с тежки карабини, се натовариха в две вагонетки и ги засилиха по пътя на бегълците.

Доброволци имаше и за трета вагонетка, но Мола Рам ги възпря. В главата му узря по-сигурен план за ликвидиране на крадците, отнесли със себе си свещените камъни на Санкара. План, който щеше да съхрани живота на верните му стражи в предстоящата схватка.

Той се изправи и с твърда крачка се насочи към обширната странична пещера, където искрящите струи на водопада с глух тътен се изливаха в черните води на подземното езеро.

Инди успя да закрепи ръчната спирачка в предната част на вагонетката и се опита да контролира скоростта. Макар това да му носеше само частичен успех, на два-три пъти взеха завоите на две колела. Инди приклекна, за да снижи центъра на тежестта им и по този начин да увеличи стабилността на желязната гондола.

Предчувствайки неприятности, Дребосъка внимателно се взираше назад в тъмния тунел. Занимавал се с кражби през по-голямата част от краткия си живот, той беше свикнал да хвърля по едно око зад гърба си, докато тича с отмъкнатите вещи.

Свита на дъното на вагонетката, Уили виждаше единствено подпорните колони на тавана на тунела, отхвърчащи с бясна скорост назад. След всеки завой те се оказваха все по-близо и по-близо, което означаваше, че сводът се снишава.

Канеше се да предупреди за това, когато вагонетката изведнъж подскочи и започна да пада като камък. Поне тя си помисли така, но на практика се оказа, че са поели по един много стръмен наклон. Тримата бегълци се скупчиха в задната част на гондолата, а Уили изпита усещането, че стомахът й е останал някъде горе, в непрогледния мрак зад гърба им.

После бавно заеха хоризонтално положение и Инди се върна на мястото си при спирачката. Дребосъка отново застана на наблюдателния си пост в задния край и постоянството му скоро бе възнаградено.

Проехтя далечен изстрел и след миг от последния завой изскочи вагонетка с войници. Използвайки правата част на тунела, те откриха силен огън по бегълците.

Куршуми зачаткаха по вагонетката и със зловещ вой рикошираха в каменните стени. Тримата се снишиха и изчакаха следващия завой. Когато влязоха в него, Инди се надигна и изкрещя:

— Дребосък, ела да поемеш спирачката!

— Слушам! — отвърна по войнишки момчето и стисна вибриращата дръжка.

А Индиана се насочи към задната част на вагонетката и предупреди:

— Намалявай на завоите, за да не излетим от релсите!

— Слушам! — отново викна Дребосъка и напрегна всички мускулчета на ръцете си около спирачката. А всички мускулчета на лицето му се разтегнаха в щастлива усмивка.

Без да е преодоляла противното гадене в стомаха си, Уили изведнъж проумя, че целият този ад е просто едно чудесно приключение за невръстното китайче.

— Надявам се, че умееш да управляваш това чудо по-добре, отколкото караш кола! — викна му тя, отново обзета от панически страх.

Усмивката му грейна още по-широка.

— Можеш да слезеш, когато поискаш, госпожо! — коравосърдечно отвърна той. Тя все още не беше негова майка, в края на краищата!

Уили затвори очи и бавно преброи до десет. Пресвета Дево, това хлапе се превръща в точно копие на Индиана Джоунс!

Мола Рам подбра няколко души и ги насочи към водопада. По-точно, към огромната цистерна, която отвеждаше водата от езерото. Все едно гигантска желязна тенджера, тя беше закрепена върху няколко дебели греди. Мола Рам нареди на хората си да вземат големи каменарски чукове.

Първата вагонетка с войници вече настигаше бегълците. Инди, Уили и Дребосъка все по-често се принуждаваха да стоят на колене, за да се предпазят от куршумите, които се забиваха с писък в богатата на руда скала в тунела. От време на време Дребосъка надигаше глава и натискаше с цялата си тежест ръчната спирачка; Инди правеше същото, за да отправи по някой изстрел към преследвачите им. Стреляше рядко, тъй като имаше само шест патрона в пълнителя.

Ясно видя, че улучи един от стрелците във вагонетката зад тях, но мястото му веднага бе заето от друг. Разстоянието помежду им непрекъснато се скъсяваше и, изглежда, нищо не беше в състояние да ги спре.

Стигнаха нов остър завой и Дребосъка натисна спирачката с все сили. Металът с писък се вряза в стоманеното колело на вагонетката и пръсна рой искри.

Таванът отново започна да се снишава. Подпорните колони профучаваха толкова близо над главите им, че Инди рядко успяваше да се надигне над ръба на вагонетката. Последният му куршум с тъп шум се заби в една дебела греда.

Решил да се прицели добре, един от преследвачите им седна във вагонетката и изправи рамене. В следващия миг загина като герой за своята кауза, пръснал главата си в стърчаща от свода греда. Тялото му се разцепи на две и излетя от вагонетката, която увеличи скоростта си, внезапно олекнала от липсата на този герой.

Инди се отпусна на дъното и коленете му докоснаха коленете на Уили.

— Всички долу! — дрезгаво прошепна той. — Настигат ни!

Хората на Мола Рам ритмично размахваха тежките чукове и с цялата си сила ги стоварваха върху подпорните греди на огромната цистерна. Притиснати от няколко тона вода, те трудно поддаваха, но това не тревожеше Върховния жрец. Той знаеше, че всеки удар ще ги помества, дори и с милиметър, докато накрая цялата система рухне. А след това цистерната ще се преобърне и ще се разлее.

— По-бързо! — нареди той.

Каменарските чукове засилиха ритъма си.

— Пусни спирачката! — изкрещя Инди.

— Какво? — учудено го погледна Дребосъка. Грохотът в тунела вече беше такъв, че тримата приличаха на участници в ням филм.

— Пусни спирачката! Единственият ни шанс е да се опитаме да им избягаме!

— А завоите? — запита У или тревожно.

— Завоите да вървят по дяволите! — Инди се протегна и дръпна ръката на Дребосъка от спирачката. Вагонетката влетя в поредния завой, вдигна се на сантиметър-два във въздуха, после с трясък се върна върху релсите.

— Движим се ужасно бързо! — изкрещя Уили.

Войниците отзад се мятаха наляво-надясно, но и тяхната вагонетка също можеше да се обърне всеки миг. Следващия завой взеха вече само на две колела.

— Всички отсреща! — викна Инди и тримата с цялата си тежест се хвърлиха към олекналата страна на вагонетката.

Разлюля се силно, но остана върху релсите. Другите зад тях нямаха този късмет. Претоварена от едри мъжаги с тежки пушки, тяхната вагонетка изгуби равновесие далеч по-лесно и се преобърна. Повлече се странично по релсите и хората вътре вероятно решиха, че са извадили късмет. Но късметът им трая само няколко стотни от секундата — тежката вагонетка с пълна скорост връхлетя върху каменната стена и цялата галерия се разтърси от страховит трясък.

Вагонетката на бегълците светкавично се отдалечаваше. Втората претъпкана с туги гондола изскочи иззад завоя и се вряза в отломките на първата и телата на катастрофиралите. Човекът, който я управляваше, залегна върху спирачката, за да избегне съдбата на другарите си.

— Един враг по-малко! — викна Инди и на лицето му цъфна усмивка.

Работниците на Мола Рам продължаваха да избиват гредите изпод огромния резервоар. Скоро една от подпорните скали започна да се рони, а после се раздроби на прах под тежестта на гредите.

Високо над главите на работещите мъже резервоарът помръдна и леко се наклони. Стотици литри вода плиснаха навън.

На дъното на вагонетката Индиана откри дебело желязо, привързано със стоманено въже. Това беше железопътна спирачка — от онези, които използуват за застопоряване на вагоните по време на престой. В миг оценил предимствата й, той внимателно се надигна над задната преграда и спусна спирачката върху релсите. Посрещна го залп от куршуми.

Желязото се поклати и бавно легна на релсата. Преследвачите го съзряха и изреваха от ужас, докато вагонетката им връхлиташе отгоре му. Но скоростта им беше твърде висока и това ги спаси. Спирачката се удари в предното колело, издрънча и отхвръкна вследствие силния удар. Падна встрани от релсите подобно на огромна, но безполезна кибритена клечка.

Преследвачите победоносно изкрещяха, а лицето на Инди се сви в отчаяна гримаса.

— Да имаш други идеи? — хладно го попита Уили, отдавна примирена с мисълта, че няма да излезе жива оттук. Ето защо всеки друг изход би представлявал приятна изненада за нея, макар вече да не смееше да се надява на нищо.

— Имам — кимна Инди, без да отделя очи от релсите пред себе си. — Ще минем напряко!

Хвърли се с цялата си тежест върху страничния борд на вагонетката, видял навреме приближаващата стрелка. Люшнаха се, после се стрелнаха в един почти незабележим страничен тунел, а преследвачите им профучаха направо и след миг изчезнаха.

— Лошите отлетяха — отбеляза с подозрение Дребосъка. Не му се вярваше, че толкова лесно са се отървали. — Къде отидоха?

Оказа се, че подозренията му са напълно основателни. Вагонетката на тугите изскочи ненадейно от някакъв страничен тунел и, движейки се по успоредна линия, почти се изравни с тях.

Един от войниците вдигна пушката си и стреля от упор. Силно разклащане на гондолата под краката му попречи на точността при изстрела, в следващия миг Инди скочи, сграбчи дулото на пушката и с рязко движение я измъкна от ръцете на индиеца. После замахна силно и прикладът й разби челюстта на надигналия се втори войник.

Друг се протегна и докопа ръката на Дребосъка.

— Помощ, Инди! — извика момчето. Индиана го стисна за другата ръка и двамата с едрия бабаит отсреща безмълвно затеглиха момчето. В същото време Уили размахваше пушката пред лицата на останалите.

Състезанието по теглене беше спечелено от Инди и Дребосъка се строполи в дъното на вагонетката. Но в същата секунда един войник се пресегна изотзад и успя да сграбчи Инди през кръста.

Той се извърна и с цялата си тежест се облегна върху нападателя. Онзи се олюля, гърбът му обърса стената на тунела, летяща с бясна скорост край тях, а за Индиана това беше предостатъчно, за да се освободи. Приклекна за миг, после се надигна и здравата го фрасна в лицето. Онзи се катурна през борда и изчезна в мрака.

Притече се да помогне на Уили, която току-що бе треснала с приклада един от войниците по главата. Но за беда войникът, когото Инди беше изхвърлил навън, бе успял да се докопа до вагонетката, пропълзя зад гърба му и го удари с голям камък в тила. Инди рухна подкосен, но на мястото му храбро се изправи Уили. Стиснала пушката в ръце, тя се премери точно и хладнокръвно халоса с дулото вражеската глава. Онзи се преобърна и този път наистина се зае да брои траверсите. Все бе научила нещичко по време на престоя си в Шанхай!

Инди бавно се надигна.

— Грешката е моя — рече той с колеблива усмивка.

Тя мълчаливо му подаде шапката.

В препускащата редом вагонетка войниците се приготвиха за стрелба. Но след поредица от остри завои тяхната гондола изостана с четири-пет метра назад.

— Залегни! — изкрещя Индиана и се сниши към дъното на вагонетката. Охо — очите му откриха нещо полезно и той се усмихна.

Сграбчи лопатата, вдигна я нагоре и откачи капака на една шахта с натрошена руда. Върху двете вагонетки се посипаха камъни, пръст и чакъл, но повечето се стовари върху главите на преследвачите. Един от войниците изхвърча зад борда, а останалите потънаха в облак прах и камъни. След миг вагонетката им излетя от релсите и тежко се заби в стената. Макар наранени и посипани с пепел, бегълците победоносно се отдалечиха.

В следващия миг влетяха в нисък тунел, от чийто таван стърчаха остри сталактити.

— Долу! — едва успя да извика Инди и вагонетката им с грохот се вряза в причудливата каменна гора. Скоростта им понамаля за миг-два, но после сталактитите внезапно изчезнаха и гондолата отново се понесе с фучене в мрака.

Уили подаде глава само за да види, че на двайсетина метра от тях линията свършва. Не й оставаше нищо друго, освен да затвори очи от ужас.

Стигнаха до края поне със сто километра в час. За щастие линията не бе просто прекъсната, а пред нея зееше изкопът на нова, по-ниска галерия, в която също проблясваха релси. Вагонетката се откъсна, литна във въздуха и с оглушително БАМ-М-М се стовари в изкопа. И продължи да се движи!

Уили се засмя. Всичко върви, всичко е възможно!

Каменарските чукове се трудеха безспир. Още две скали бавно поддадоха, последва ги трета. Гигантският резервоар започна да се накланя.

Разнесоха се предупредителни викове и мъжете с чуковете се разбягаха.

Изправен на малка площадка високо над тях, Мола Рам внимателно наблюдаваше хода на работата. Шумът беше невероятен — сякаш самата земя бе включила мощни двигатели. Гигантският съд се наклони и с оглушителен трясък полегна на една страна.

От него се изсипаха милиони литри вода, които, издигнали се в страховита приливна вълна, бързо изпълниха пещерата и се насочиха към тунелите.

Новата линия беше абсолютно права, а тунелът — достатъчно висок.

По лицето на Инди се изписа онази хладна усмивка, която Уили колкото обичаше, толкова и мразеше.

— Дай спирачка, Дребосък! — нареди Индиана.

Момчето сякаш съжали, задето вълнуващото пътешествие е към своя край, но се надяваше да преживее още приключения. Пресегна се и дръпна небрежно спирачката.

Тя не се включи.

Дръпна, по-силно.

Дръжката неочаквано остана в ръцете му.

— Ох, ох, голяма грешка! — изпъшка той с облещени очи.

— Май е така — кимна Уили.

За съжаление вагонетката им изкачи лекото нанагорнище и отново пое надолу.

Естествено, скоростта им започна да нараства.

Инди се надвеси над предния борд и видя, че цялата спирачна система се е откачила и виси свободно на стоманеното въже. Дръпна се навътре и тримата приятели се спогледаха. На всички им беше ясно какво ще последва — и без това бяха останали твърде дълго заедно.

Ти си добър човек, Индиана Джоунс, помисли си Уили. С радост бих те срещнала и на оня свят.

Надявам се вие двамата да оцелеете и да си помагате, тъй като аз едва ли успях да го сторя, каза си Индиана.

Ако Чао-пао е решил, че тази госпожа е последното съкровище за мен на този свят, май ще е по-добре да стоя близо до нея, рече си Дребосъка.

Уили и Дребосъка придържаха Индиана за ръце, докато той внимателно прекрачи предния борд на вагонетката.

Бавно започна да се спуска надолу, а Уили и Дребосъка здраво стискаха ръцете и дрехите му. Когато слезе на сантиметри от релсите, протегна крак и се опита да достигне металното блокче на спирачката. Леко и внимателно го намести на пръстите си, а след това го притисна към бясно въртящото се колело.

— Движим се неудържимо! — каза Уили с пребледняло лице. Чувствуваше, че започва да се изпотява, а вкопчените й в Инди ръце отмаляват. После вдигна очи и това, което видя, я накара да избухне в нервен смях. Тунелът беше глух и релсите се задънваха в каменна грамада само на няколко десетки метри от тях.

Дребосъка също видя канарата и уплашено извика:

— Ще се разбием!

Не беше предвидено чудесното пътешествие да свърши по този начин!

Индиана вдигна глава. Никакво съмнение — действително летяха с шеметна скорост към огромна канара и първото нещо, което щеше да влезе в досег с нея, бе собствената му глава.

Стисна зъби и натисна спирачното блокче с цялата сила на крака си. То изскърца гневно и се впи в блестящата стомана на колелото. Захвърчаха искри. Стъпалото на Индиана мигом се нагорещи, но той не усещаше болката, съзнанието му бе погълнато единствено от мисълта да продължава да натиска спирачката, забрани си да мисли дори за летящата към главата му каменна стена.

А тя стремително приближаваше.

После постепенно скоростта намаля. Инди се задъха от напрежение, а спирачният механизъм подпуши. Вагонетката видимо забавяше ход, но продължаваше да се носи неумолимо напред. Инди наблягаше с цяло тяло върху спирачката, натискаше тъй, сякаш обсебен от дявола, а вагонетката все повече забавяше ход.

Скоростта намаля дотолкова, че изминаха последните няколко метра почти пълзешком. После точно когато гърбът на Инди опря в канарата, вагонетката се поразклати и спря.

Инди слезе, изкуцука на няколко метра встрани и погледна димящия си ботуш.

— Вода! — прошепна той.

Уили и Дребосъка също слязоха от вагонетката, олюляха се и на лицата им се появиха колебливи усмивки.

Едва сега видяха, че тунелът извива наляво и продължава, вече без релси. Поеха по него, без да промълвят нито дума. И тримата бяха потресени от перипетиите на подземното си пътешествие.

След известно време се появи ветрец, който бързо се превърна в ураганен вятър, помитащ всичко пред себе си. Заедно с него до слуха им долетя все по-нарастващ тътен. Стените затрепериха. Беше страшно.

Спогледаха се неспокойно, свиха рамене и забързаха. Инди се тревожеше от вятъра. Дълбоко под земята не би трябвало да има толкова силен вятър.

Тътенът ставаше все по-мощен. Хвърлиха поглед назад. Нищо.

— Инди? — въпросително го погледна Уили.

Не знаеше какво става, но сграбчи Уили и Дребосъка за ръце и тримата хукнаха.

Тътенът продължаваше да се усилва и от тавана на тунела се отрониха дребни камъчета. Земята под краката им се тресеше и Дребосъка неволно си спомни за един филм, в който показваха изригването на вулкан. Никак не му се искаше да си го спомня точно в този момент. Дали пък не се е разгневил Богът-пазител на гръмотевиците?

Тичаха. Тичаха колкото им крака държат, без да знаят защо го правят. Все още.

Тътенът вече бе оглушителен. Уили хвърли поглед назад, коленете й изведнъж омекнаха и тя се спря. Гледаше назад, парализирана от ужас, а на лицето й бавно се изписа израз на обреченост.

Чудовищна стена от вода нахлу и за миг изпълни напречния тунел, който току що бяха подминали, после с грохот се насочи към тях.

— О, Господи! — прошепна тя.

Дребосъка и Индиана спряха да я изчакат, обърнаха се и също видяха чудовищната водна стена, безмилостно напредваща към тях. Гледаха я омагьосани една дълга, безкрайно дълга секунда.

После Инди хвана ръката на Уили и тримата хукнаха като луди.

Приливната вълна с грохот се носеше по петите им, помиташе всичко по пътя си и ги доближаваше с всеки миг. На върха на пенестия й гребен подскачаха като детски играчки пометените от стотици вече наводнени тунели предмети: огромни камъни, греди и клони, трупове на животни.

Не, няма да се спасят.

Може би в страничния тунел, там зад завоя.

— Скачайте! — ревна Инди, опитвайки се да заглуши страхотния тътен, изпълващ недрата на планината.

Пръв се добра до дупката Дребосъка и се шмугна вътре с лекотата на трениран крадец. Инди натика Уили и я последва в мига, когато страховитият гребен нахлу в галерията, току-що напусната от тримата бегълци.

Тунелът се оказа тясна дупка, която се спускаше стръмно надолу. Отделила се от водната стихия вълна ги достигна и там, блъсна ги и те се претърколиха напред.

Попаднаха върху нещо като пързалка и неусетно се озоваха в друг, далеч по-широк тунел. Дребосъка остана възхитен и извика:

— Страхотно! Чакайте тук, ще се спусна още веднъж!

Но Инди успя да го хване навреме за яката и го насочи в пътя. Какви деца, Господи, зачуди се той. Нищо не може да ги уплаши!

Тук грохотът от наводнението се долавяше по-слабо.

Уили вдигна глава и видя, че в края на тунела прониква светлина, истинска дневна светлина. Понечи да съобщи откритието си на околните, но в същия миг зад гърба им се разнесе оглушителен грохот. Обърнаха се и видяха как и в този тунел се втурва чудовищната приливна вълна, насочвайки се към тях с обезпокоителна бързина.

Тримата изругаха в един глас и се понесоха към светлината със светкавична скорост. Водната стена ги следваше неумолимо.

Добраха се до края на тунела в мига, когато първите пръски намокриха гърбовете им. Изскочиха на слънце и едва успяха да запазят равновесие. Оказа се, че тунелът свършва насред отвесна скала и под тях зее стометрова пропаст.

Тримата бегълци с мъка се удържаха на ръба. Очите на Инди мигом зърнаха спасението — тесен парапет на скалата, леко издаден напред от двете страни на дупката. Ръцете му светкавично извъртяха Уили към него, бутнаха след нея и Дребосъка, а сам той скочи на противоположната издатина. В същия миг приливната вълна с рев достигна края на дупката и те се оказаха разделени от плътна струя вода, яростно изливаща се в бездната под краката им. На гребена й се носеха какви ли не отломки от мината, пометени от стихията — траверси, изкривени релси, дори цяла вагонетка.

Стръмният склон заприлича на гигантски душ — от многобройните дупки с рев се изливаше огромно количество вода. Уили и Дребосъка застинаха на скалната издатина под нозете си, Инди направи същото от другата страна на чудовищния гейзер.

Уили погледна надолу и тутакси й прилоша. Водата с тътен падаше в нещо като плитко езерце далеч под краката им, а разгневените крокодили, които го обитаваха, сърдито разтваряха огромните си челюсти към този неизвестен смутител на тяхното спокойствие.

Инди хвърли поглед наоколо. Ждрелото беше широко стотина метра, а стръмните скали на отсрещния му край опираха в плоска равнина, която май бяха прекосили на идване. После видя и моста.

Направен от тънки въжета, той кротко се полюшваше над езерото. Отсамният му край бе завързан двайсетина метра над мястото, където се крепяха Уили и Дребосъка.

— Уили! — изкрещя Индиана, опитвайки се да надвика грохота на падащата вода. — Тръгвайте към моста!

Ръката му посочи нагоре.

Тя проследи посоката, въздъхна горчиво и затвори очи. Кога ще свърши този кошмар, Господи!

— Нищо работа! — даде й кураж Дребосъка. — Върви след мен!

След тези думи се приближи до ръба на издатината и се заспуска по стръмния сипей, който стигаше чак до подножието на въжения мост. Уили с нежелание го последва. Стигнаха до целта си сравнително лесно и безпрепятствено, поеха си дъх и започнаха да се катерят по скалите нагоре.

Катеренето по скали е дейност, която дванайсетгодишните малчугани владеят отлично, и последвалите събития дадоха убедително потвърждение на този факт. Драскайки като планинско козле, Дребосъка с лекота откриваше издатини за ръцете и опора за краката си — помощници, които сякаш бяха очаквали появата му стотици години наред. Уили беше доста по-непохватна, но все пак беше танцьорка, а и се бореше за живота си. Не би стигнала чак дотук, ако краката й не бяха здрави и пъргави, та поради тази причина не изоставаше много от чевръстия малчуган.

За Индиана бе значително по-трудно. От яростното натискане на спирачката кракът му беше изтръпнал и го болеше, освен това трябваше да се изкачи по стръмната скала, за да мине над тунела, който току-що бяха напуснали и който продължаваше да бълва вода. А за да стигне до моста, трябваше да заобиколи още няколко подобни гейзера. Всичко това — по влажна, хлъзгава и почти отвесна канара.

Вкопчил се в редичкия мъх над главата си, той започна да се придвижва сантиметър по сантиметър, бавно и внимателно. Изтръпналият крак му създаваше значителни затруднения.

Уили и Дребосъка полека се изкачиха до въжения мост. Прокопаната в скалата дупка зад гърба им очевидно водеше към подземния рудник, а тънките въжета пред тях носеха по-скоро заплаха, отколкото надежда.

Въжетата прорязваха пространството над страховитата пропаст подобно гигантска паяжина. Бяха поне стогодишни и положително не бяха поставени тук от войници или професионални строители.

За основа на мостчето служеха две дебели въжета, свързани със стотици проядени от червеи и полуизгнили летвички, между които зееха не по-малко на брой огромни пролуки. По дължината на това цирково приспособление имаше множество върви, хванати за две успоредни и доста по-тънки въжета, висящи на около метър над летвите. Така се образуваше нещо като парапет над дълбоката пропаст.

Уили инстинктивно отстъпи назад.

На Дребосъка обаче не му мигна окото. Не трябва да забравяме, че той имаше значителен опит от тичането по шанхайските покриви, да не говорим за спускането по въжета за пране, благодарение на което неведнъж се беше отървавал от преследвачите си. По тази причина не изглеждаше притеснен от гледката, която виждаха очите му в този миг.

Той внимателно опипа с крак първите летвички, носле стъпи отгоре им с цялата си тежест.

— Екстра! — извика момчето и се обърна да се усмихне на Уили. — Фасулска работа!

В същия миг летвата под краката му се счупи. Всъщност не се счупи, а просто се раздроби — толкова беше прогнила. Ако Уили не беше очаквала подобна изненада, хлапето положително би полетяло в бездната. Но тя светкавично протегна ръка, сграбчи го за врата и го дръпна към себе си.

Леко пребледняло, момчето вече не изглеждаше тъй самоуверено. Но друг път нямаше — така или иначе, трябва да преминат по този мост! Няколко секунди по-късно предприе втори опит — вече далеч по-внимателно и съсредоточено. Летвите го удържаха и той бавно запълзя напред. Убедила се, че няма друг избор, Уили предпазливо го последва. Опита се да си представи, че изпълнява солов номер пред някой знаменит продуцент, при който нито може да сбърка, нито може да започне отначало.

Стъпка по стъпка двамата поеха по провисналото над бездната мостче, внимателно избягвайки видимо прогнилите летвички. През цялото време бяха принудени да стискат въжения парапет, тъй като нестабилната конструкция се люлееше доста силно под напора на вятъра, а и неприятно подскачаше нагоре-надолу под тежестта им. Дребосъка отправи една безмълвна, но гореща молитва до Фенг-по, Повелителката на ветровете, да отиде да си играе някъде другаде.

Това беше най-дългата и най-бавна разходка в живота на Уили.

Инди най-сетне успя да се добере до подножието на мостчето. Спря да си поеме дъх и се обърна да погледне Уили и Дребосъка, които напредваха внимателно към отсрещната страна. Май ще трябва да ги изчака, защото тежестта на тялото му положително ще разклати още повече мостчето.

Зад гърба му внезапно долетя шум от стъпки, той се прилепи към скалата до изхода на тунела и измъкна камшика от пояса си. В следващия миг се появиха двама войници туги. Камшикът на Инди изплющя и приличащите на тънки змийчета езици се увиха около врата на първия. Той рязко се дръпна назад и препъна другия. Понечи да се изправи, но Инди го посрещна със силен ритник в главата.

Вторият надзирател успя да измъкне огромната си сабя и я вдигна високо над глава. Инди пъргаво приклекна и заби юмрук в стомаха му. Онзи се преви от болка, а Инди светкавично посегна към сабята на проснатия в несвяст надзирател. Дръпна я и се претърколи встрани тъкмо навреме, за да избегне опасния удар на разярения войник. Скочи и се обърна с лице към врага си. Със саби в ръце, двамата бяха готови за смъртоносен дуел.

Инди изведнъж осъзна, че изобщо не познава този вид саби. Изви плоското и обсипано с инкрустации острие, после го размаха нагоре-надолу, опитвайки се да открие най-подходящия начин за неговото използуване. Войникът насреща му нададе дрезгав вик.

Решил, че това е знак за началото на двубоя, Инди също изрева нечленоразделно и вдигна сабята.

Битката започна. Очевидно добър фехтовчик, индиецът яростно атакуваше и от остриетата на сабите захвърчаха искри. Инди се задоволяваше да блокира святкащото насреща му оръжие, а умът му трескаво търсеше начин да елиминира предимството на противника. Откри го съвсем естествено — в един момент, избягнал поредната атака на освирепелия индиец, той пусна сабята, сграбчи го през кръста и двамата се затъркаляха по стръмния склон. Сипеят свършваше в леко издигната скала. Когато вкопчените един в друг мъже стигнаха там, съдбата се оказа благосклонна към Инди и той се озова върху своя противник. Без да се колебае нито секунда, се възползува от предимството си — грабна сабята на индиеца, изпусната при падането, и го халоса с дръжката в челюстта. Двубоят приключи.

Инди се надигна и хукна обратно към моста, без да изпуска сабята от ръце. Уили и Дребосъка бяха почти стигнали отсрещния край. Той погледна към тях и стъпи върху люлеещите се въжета.

Вървеше бързо, придържайки се към нестабилните парапети. На всеки две-три крачки някоя от изгнилите летвички се чупеше под тежестта му и той увисваше на ръце. Гледаше надолу, насочил цялото си внимание към прогнилите дъски. Беше точно по средата, когато до слуха му долетя вик и той вдигна глава. В другия край на мостчето се бяха струпали войници от охраната на храма, които издърпаха Уили и Дребосъка на скалата. Двамата се съпротивляваха, но войниците бяха много и с лекота ги укротиха.

Инди спря, обзет от несигурност.

— Внимавай зад теб! — викна пронизително Уили и той рязко се извъртя.

От тунела зад него изскочиха още войници. Погледна отново напред и видя, че двама от тугите, заловили приятелите му, предпазливо пристъпват по мостчето.

Спрял безпомощно насред люлеещите се летвички, Индиана гледаше пълзящите към него войници, гъмжащото от разгневени крокодили ждрело в краката си, ясното небе отгоре.

Положението бе почти безнадеждно. Но Индиана Джоунс никога нямаше да се предаде!

Сякаш в потвърждение на мислите му откъм пропастта се надигна вятър. На края на мостчето се появи Върховния жрец Мола Рам. Облечен в религиозните си одежди, той се усмихваше като човек, който държи всички козове. Зад него Уили и Дребосъка се мятаха в ръцете на войниците.

Силно залюлян от извилия вятър, Инди се вкопчи във въжетата и кресна на жреца:

— Пусни приятелите ми!

Мола Рам извика нещо на хинди и войниците в двата края на мостчето запълзяха към американеца.

— Внимавай! — предупреди го отново Индиана.

— Не си в положение да издаваш заповеди, доктор Джоунс! — язвително отбеляза жрецът.

— Искаш си камъните, нали? — извика в отговор Индиана и попипа чантата на гърба си. — Ако не махнеш войниците от моста и не освободиш приятелите ми, камъните отиват долу!

— Пусни ги, доктор Джоунс — отвърна спокойно Мола Рам. — Лесно ще ги извадим. Но теб никой няма да те измъкне. — После се обърна към войниците и извика: — Йане!

Подчинявайки се на повелителния му жест, униформените индийци отново запълзяха към нещастника на паянтовото мостче.

Защо всичко трябва да става с толкова усилия, запита се безмълвно Инди, после решително стовари острието на сабята върху едното от носещите въжета. Мостчето силно се разклати, а въжето бавно започна да се прокъсва. Войниците замръзнаха по местата си.

Мола Рам кимна одобрително.

— Впечатляващо, доктор Джоунс — подвикна той. — Но не вярвам, че си решил да се самоубиеш.

Направи нов знак с ръка и войниците отново запълзяха към Индиана. Неохотата им беше вече съвсем явна.

Инди вдигна сабята, но този път посече другото въже. То също започна да се прокъсва — нишка по нишка, подобно механизма на адска машина.

Мостчето отново се разклати и войниците заковаха на място, люшкани от поривите на вятъра.

Усмивката на Мола Рам се стопи. Изблъска Уили и Дребосъка пред себе си, измъкна нож и ги принуди да вървят по мостчето. Притисна острието в гърба на Уили и извика:

— С теб ще умрат и твоите приятели!

Индиана хвърли поглед към войниците в двата края на моста, премести очи върху Уили и Дребосъка, спрели на два-три метра от спасителната скала, върху Мола Рам, решително опрял нож в гърба на момичето. После погледна към така желаната равнина, към синьото небе. След това пое дъх и дръзко извика:

— Значи ще направим по един чудесен скок! Всички!

Очите му потънаха в очите на Дребосъка и в този поглед имаше всичко — спомени, съжаление, обещание. И едно ясно послание: този път няма шега!

И Уили го долови. Отправи изпълнени с копнеж очи към Индиана и тъжно си помисли: ех, Инди, колко хубаво можеше да бъде! После хвърли отчаян поглед към Дребосъка и видя как кракът му бавно и почти незабележимо се увива около едно свободно висящо въже. Окаменяла от ужас и едновременно с това страшно развълнувана, Уили тайно направи същото — бавно и внимателно уви около китката си висящото наблизо въже.

Изгубил търпение, Мола Рам гневно изкрещя:

— Върни ми камъните!

— Мола Рам, скоро ще се срещнеш със своята Кали — спокойно отвърна Инди, после замахна със сабята и изкрещя: — В ада!

Острието разсече едното от прокъсаните носещи въжета и мостчето силно се наклони. Двама от войниците паднаха и изчезнаха в пропастта с отчаяни писъци. Останалите панически хукнаха обратно към скалите. Но нямаха шанс, тъй като Инди разсече и второто въже, мостът за част от секундата се задържа неподвижно във въздуха, после бързо пропадна.

С предсмъртни викове на ужас войниците изчезнаха в стометровата пропаст. Малцина от тях успяха да се хванат за разкъсаните краища на въжетата, рязко политнали към скалите.

Откъм страната, на която увисна Инди, паднаха трима индийци. Когато разполовеният мост се удари в скалата, върху него имаше шестима — най-отгоре, само на метър-два от началото му, висеше Мола Рам, под него — Уили, Дребосъка и един войник, още един войник и на самия му край, лудо въртящ се сред порой от падащи камъни, Индиана.

Уили и Дребосъка се наместиха в предварително приготвените примки и замряха на място. Същото направиха и останалите, сякаш им трябваше време да осъзнаят, че още са сред живите. Леко полюшвани от вятъра, те чакаха да видят дали въжетата ще издържат.

Пръв се окопити Мола Рам и бързо запълзя нагоре. На метър от спасителната скала обаче ръката му улови изгнила дъска, тя се пречупи надве и той полетя надолу. Бясно размахвайки ръце и крака, жрецът все пак успя да се докопа до едно от въжетата, плъзна се между Уили и Дребосъка и остана там, задъхан и примрял от ужас. При падането си блъсна единия от войниците и нещастникът изчезна в бездната със сърцераздирателен писък.

Въжетата се разклатиха.

После опит за изкачване предприе Инди. Пропълзя край другия войник, който стискаше конвулсивно въжетата и беше затворил очи от ужас, сграбчи краката на Мола Рам и опита да го хвърли в бездната. Но фанатичният старец здраво го ритна в лицето и бързо се заизкачва нагоре.

Инди го последва и скоро отново докопа глезена му. Завъртя се рязко, дръпна го с все сили и жрецът се свлече до него. Побеснели от ярост, двамата започнаха битка на живот и смърт.

Инди се приведе и заби юмрук в челюстта на Мола Рам. Онзи му отвърна със силен удар с коляно, притисна с лакът шията му и насочи ръка към откритите му гърди.

— Господи! — извика над тях Уили. — Пази сърцето си! Пази сърцето си, Инди!

Облян от студена пот, Инди сведе поглед и видя как пръстите на Мола Рам се забиват в гърдите му, извити като ноктите на граблива птица. От това, което беше наблюдавал в пещерата, знаеше какво ще последва.

Протегна ръка и стисна със сетни сили китката на жреца, принуждавайки я да спре само на сантиметър от целта. Но обладана от свръхестествена мощ, ръката на магьосника продължи напред и острите нокти разкъсаха кожата на гърдите му.

Полазиха го хладни тръпки, главата му се замая. Болка нямаше, просто почувствува как духът му отслабва, волята му се пречупва, всичко му става безразлично. Беше противно, хищно, раздиращо. Челото му се покри със ситни капчици пот, пред очите му заиграха разноцветни кръгове. Олюля се и едва не изпусна въжето.

Все пак чувството му за самосъхранение взе връх, той успя да се овладее, дръпна се рязко назад и пръстите на Мола Рам излязоха от раната на гърдите му. В следващия миг сграбчи ръката му, болезнено я изви и я притисна към лицето на Върховния жрец.

Онзи ядосано изруга, обърна се и отново започна да се катери. Инди си позволи почивка от две секунди — време, през което Мола Рам се добра до войника. Спря пред него, стисна го за гърлото, откопчи пръстите му от въжето и го запрати надолу с надеждата, че ще повлече след себе си и Индиана.

Стигнали почти до върха, Уили и Дребосъка видяха всичко и викнаха в един глас:

— Внимавай, Инди!

Тялото на войника го улучи в раменете, Инди се вкопчи във въжетата със свити на топка мускули и успя да се задържи. Нещастникът се преметна през него и с див писък полетя към дъното на пропастта, готов да се яви на своя Създател.

До слуха му долетя тържествуващият смях на Мола Рам и Инди вдигна глава. Пред тунела оттатък пропастта се бяха наредили нови войници и безпомощно се оглеждаха.

— Стреляйте, убийте ги! — прокънтя заповедта на Върховния жрец.

Тугите изтичаха до храсталака, където доскоро се беше намирало мостчето, извадиха лъкове и стрели и заеха позиция за стрелба.

Инди се придърпа нагоре и успя да улови Мола Рам за молитвената дреха. В същото време наоколо засъскаха стрели, една от тях се заби в дъската, за която се държеше Индиана, и леко одраска ръката му. Наложи се да пусне жреца и да потърси изход от новата опасност.

Мола Рам незабавно се възползува от възможността да се изкачи още малко. Но този път Уили и Дребосъка бяха готови да го посрещнат. Изчакаха хладнокръвно да посегне към дъската, на която балансираха, и стъпиха с цялата си тежест върху пръстите му.

Жрецът изкрещя от болка и се изпусна.

Връхлетя върху Инди, който също изтърва дъската, за която се държеше. Прехвръкнаха в свободен полет най-малко три метра, след което успяха да се вкопчат в последните летви, поклащащи се на края на разкъсания мост.

Инди увисна безпомощно, но Рам очевидно беше се отказал от борбата. В свещеническите му задължения едва ли бе включена подобна акробатика и той видимо се умори. Единственото му желание в момента беше да се добере до сигурно място.

Отблъсна се от главата на Инди и отново запълзя нагоре.

Междувременно Дребосъка най-сетне успя да се изкатери на скалата, наведе се да изтегли и Уили, после двамата се проснаха на земята да успокоят дъх. Край тях хвърчаха стрели, но те бяха единствената им грижа, защото всички войници, преминали отсам, отдавна бяха погълнати от бездната.

За Индиана обаче това не беше единствената грижа. Той започна да се катери нагоре, но наранената му ръка неочаквано се схвана. Успя да се закрепи с лакът на една от напречните дъски и увисна безпомощно, леко поклащан от вятъра. Господи, какво ли не поднася животът!

Главата му отново се замая. Виждаше как оттатък дълбокия каньон десетина стрелци изпращаха насреща му облаци стрели, а под него нова дъска се откачи от прокъсаните въжета и дълго, дълго се въртя във въздуха, преди да изчезне в бездната.

Стисна зъби и решително продължи да се изкачва.

Мола Рам също стигна ръба на скалата. Протегна ръка да се улови за него. Но в този миг Уили стовари върху пръстите му най-големия камък, който успя да намери наоколо.

Върховния жрец изкрещя от болка и отново се хлъзна надолу по разлюлените от вятъра въжета. Успя да се задържи върху тях благодарение на Инди и двамата отново се вкопчиха един в друг. Битка на живот и смърт над дълбоката пропаст.

Надвесени над ръба на скалата, Уили и Дребосъка безпомощно наблюдаваха двубоя. Вдясно от тях се разнесе странен шум и Дребосъка наежено вдигна глава, готов да се бие или да бяга.

— Гледай, Уили! — изкрещя той.

През прохода, от който се влизаше в низината, се носеха галопиращи коне. Английските кавалеристи се завръщаха.

— Хайде, по-бързо! — развика се Уили. — Крайно време беше!

Капитан Блумбърт и войниците му дръпнаха юздите и пъргаво скочиха на земята. Рой стрели ги накара да приклекнат и да потърсят прикритие, но в следващия миг пушките им се насочиха към тугите и изстреляха плътен залп.

Уили и Дребосъка пропълзяха обратно към ръба на скалата, за да видят с какво могат да помогнат на Инди.

Двамата мъже накрай въжетата се биеха ожесточено. Изглежда, бяха забравили за скалите и гнилите въжета и всеки бе обсебен от изгарящото желание да унищожи противника си.

Инди се подхлъзна и Рам грубо го блъсна. Чантата със свещените камъни се изхлузи от рамото на американеца, но той успя да я хване за ремъка. Спомнил си за своето съкровище, Мола Рам също я сграбчи.

— Камъните са мои! — изграчи той.

— Ти предаде Шива! — отвърна Инди, после приближи лице на сантиметър от жреца и започна да припява древните заклинания на Санкара: — Шиве ке вишвас катехо, Вишвас катехо, Вишвас катехо.

И чудото стана. Сякаш дочули вълшебните думи, камъните в чантата ослепително заблестяха, а самата чанта запуши и взе да се разпада. Едно по едно свещените съкровища полетяха в пропастта.

Мола Рам отчаяно протегна ръка да ги задържи, докато Инди продължаваше да напява заклинанията.

Жрецът успя да хване един от камъните, но той се оказа толкова горещ, че кожата на ръката му се покри с мехури. Мола Рам с писък я отдръпна и камъкът отново полетя към бездната. Инди протегна длан и го улови; с учудване усети, че повърхността му е хладна и приятна.

Очите им останаха впити едни в други в продължение на безкрайно дълга секунда — очите на последните двама отчаяни алпинисти, увиснали над самия пъкъл. Мола Рам изглеждаше така, сякаш току-що се събуждаше от кошмарен сън. Макар и в съзнанието му да се мяркаха само неясни откъслеци от този кошмар, Инди беше сигурен, че цял живот ще го помни. Изпита нещо като съчувствие към нещастния жрец, чиято душа уплашено пърхаше на ръба между двата свята — света на живите и онзи на невъобразимите кошмари. Беше се превърнал в окаян нещастник, лишен от бъдеще, преживял изпълнено с леден ужас минало.

Върховния жрец се люшна назад, инстинктивно вдигайки нагоре жестоко изгорената си ръка. Дъската под краката му се счупи и той полетя в пропастта. Полите на дългата му роба се развяха, сякаш бе откъснато от връвта си огромно хвърчило. След миг се стовари със страшна сила върху острите скали край езерото, претърколи се и цамбурна във водата.

Крокодилите не го оставиха да потъне, нахвърлиха се върху него и мигом го разкъсаха. Гладът не признава отвращението.

Два от свещените камъни на Санкара плеснаха в плитчината, потънаха и бяха отнесени от течението. Нейде надалеч, в неизвестното.

Но третият остана в ръката на Инди, отново потъмнял. Той внимателно го напъха в джоба си и пое нагоре по разклащаното от вятъра въже. Уили, Дребосъка и Блумбърт му помогнаха да стъпи на твърда земя. От дупките на тунелите насреща изскочиха английски войници и нападнаха в гръб последната група туги. Сред тях беше и младият махараджа. Видял Дребосъка, изправен редом с Инди, той му се поклони дълбоко, изразявайки по този начин своята благодарност за спасението на душата си.

Дребосъка размаха шапка и му благодари, че е помогнал на англичаните да стигнат дотук. Този принц май е роден за резервен нападател по бейзбол, помисли си момчето.

Уили пристъпи към ръба на скалата, погледна надолу и промълви:

— Предполагам, че Мола Рам намери това, което търсеше.

— Не съвсем — отвърна Инди и бръкна в джоба си. — Това тук е последният от свещените камъни на Санкара.

Уили протегна ръце и внимателно го пое. Вдигна го нагоре и той засия с всички цветове на дъгата, облян от щедрите лъчи на слънцето. Сякаш беше жив и в кристалните му недра туптеше истинско, човешко сърце.

В един кратък миг всички присъствуващи прозряха тайната му — велика и проста като самия живот.

Останаха в Двореца още няколко дни, тъй като имаха нужда от почивка. Войниците събраха голяма част от пръсналите се из гората деца, нахраниха ги и превързаха раните им. След като всички се посъвзеха, за да издържат тежкия преход през планините, Блумбърт отдели един взвод войници и ги изпрати да върнат децата у дома им, съпроводени — то се знае — от Инди, Уили и Дребосъка.

Дребосъка имаше чувството, че е истински цар. Непрекъснато обикаляше доскорошните роби и ги засипваше с бащински съвети.

Поучаваше ги никога да не крадат, да презират крадци като Мола Рам, винаги да държат близко до сърцата си Звездите на Щастието, Достойнството и Дълголетието.

Преподаваше им правилата на бейзбола, използвайки пръчки и окапали плодове.

Учеше ги да различават мумиите от вампирите, да играят на ези-тура, съветваше ги как да изглеждат твърди и едновременно с това любезни и добри.

На Уили прехвърляше момиченцата, убеден, че тя бързо ще ги научи как се завъртат мъжките глави.

Караше ги да запомнят наизуст имената на всички важни божества, неизменно откликвали на молитвите му. Дълбоко в душата му обаче пълзеше черно съмнение — през последните дни беше направил безброй обещания на боговете, та се съмняваше дали те изобщо ще му обърнат повече внимание.

Но Инди е тук, той му обръща внимание, той ще го отведе в Америка!

Уили беше замаяна. Никога в живота си не беше преживявала подобни премеждия и още не можеше да повярва, че всичко е свършило благополучно. Час по час докосваше дърветата и тревичките, Дребосъка и Инди. Искаше да се увери, че не сънува, че всичко това е истинско. И все не успяваше да го стори.

Инди беше натъжен от загубата на двата свещени камъка, които толкова дълго бяха негово притежание. Но все пак му остана последният и той възнамеряваше да го задържи, поне временно. Важното бе, че освободиха децата и разбиха зловещата организация на тугите.

Два дни по-късно войниците оставиха група деца в селото на майиурите и продължиха към други селища.

Индиана и приятелите му навлязоха в прашната главна уличка, следвани от децата. С учудване гледаха настъпилата тук промяна. Опустошените доскоро поля бяха покрити със свежа зеленина, буйно разлистени дървета се поклащаха над потоци с бистра вода, цветята бяха напъпили, а хълмовете в далечината сменяха унилата си наметка с пъстроцветна премяна. Сред нивите се мяркаха селяни със сеялки.

В самото село също цареше оживление. Хората се бяха заели да укрепват и разкрасяват примитивните си жилища, по много стени вече висяха шарени фигурки от глина.

Новодошлите бяха посрещнати с радостни възгласи. Всички зарязаха работа и се втурнаха да посрещнат децата си. Образува се дълга процесия, която възбудено шумеше. Имаше смях и сълзи, горещи прегръдки. Към Индиана пристъпи възрастният шаман, докосна чело с пръсти и стори дълбок поклон. Тримата пътешественици отвърнаха на поздрава.

— Разбрахме, че ще се върнете, когато всичко наоколо започна да цъфти — развълнувано промълви старецът.

— Това е чудо — отвърна Уили. — Никога не бях виждала истинско чудо!

На лицето й грееше щастлива усмивка. Оказа се, че чудесата не само са възможни, но понякога и наистина стават!

— Сега вече сигурно вярвате в чудотворните способности на „камъка“, който носите — усмихна се шаманът.

Инди го извади от джоба си и разви парчето папирус с древен ръкопис, което беше успял да запази.

— Наистина е така — рече той.

Шаманът почтително протегна ръце, пое камъка и направи дълбок поклон. После се обърна и тръгна към Свещения храм, следван от старейшините на племето. Уили, Инди и Дребосъка останаха на местата си.

Шаманът коленичи пред малкия олтар, положи камъка в нишата и напевно изрече:

— Ом сивая намах ом.

Инди и Уили отстъпиха няколко крачки встрани.

— Би могъл да го задържиш — предложи момичето.

— За какво ми е? Ще го поставят в някой музей да събира прах.

— Можеше да ти донесе богатство и слава.

Инди се усмихна и сви рамене:

— До Делхи има още много път — игриво подхвърли той. — Всичко може да се случи!

Тя стреснато го погледна и очите й се изпълниха с неподправен ужас:

— О, не! Само това не! До гуша ми дойде от приключения, доктор Джоунс!

— Но, скъпа. Толкова добре се забавлявахме.

В гърдите й бавно се надигна голям ален облак. Тоя май е откачил! Останаха живи по една чиста случайност, а той й говори за забавления! Обзе я неудържим гняв.

— Изобщо не си въобразявай, че ще вървя с теб до Делхи или дявол знае къде! — кресна тя, после изведнъж се отприщи: — Отивам си у дома, в Мисури. Там няма да ме гощават със змии, няма да ми вадят сърцето, нито пък ще ме спускат в разни врящи казани! Ако за тебе всичко това е било забавно, за мен не е! Никакви приключения повече! Никакви!

С усилие прекъсна яростния си монолог и се насочи към минаващия наблизо селянин с вързоп на гърба.

— Извинете, сър — любезно го спря тя. — Имам нужда от човек, който да ме заведе в Делхи. Мога да яздя слон доста добре!

Камшикът изплющя и ресните му се увиха около кръста на Уили. Бавно и внимателно Инди я придърпа към себе си.

Съпротивата й беше кратка. Няма смисъл да се опълчва срещу съдбата си. Тази прегръдка беше предопределена още в мига, когато той влезе в онзи бар и очите му срещнаха нейните.

Целунаха се.

Беше топла и радостна целувка, като приятен и весел летен дъждец. В същия миг ги поля обилна струя вода, съвсем истинска при това.

Отдръпнаха се един от друг и се огледаха удивено, с мокри коси. Седнал на любимото си слонче, зад тях се подсмихваше Дребосъка. Вдигнало хобот, животното весело ги обливаше със струи топла вода.

Стояха и се гледаха, а сетне избухнаха в смях. С тях се смееше дори слончето.

— Много весело! — викна Дребосъка. — Страшно забавно, голям майтап!

След време тримата успяха да се доберат до Америка.

Ала това е друга история.