Джеймс Кан
Индиана Джоунс и храмът на обречените (7) (Роман по едноименния филм на Джордж Лукас)

ГЛАВА 7
ОБРАТНО В ПЪКЪЛА

Надзирателите го сграбчиха, завързаха ръцете му и го хвърлиха в тясна и дълбока дупка, очевидно предназначена за тъмнична килия. Оковаха ръцете му в дебели вериги, които привързаха към ниския решетъчен покрив. Болката в китките беше тъй силна, че тутакси проясни съзнанието му. Отвори очи тъкмо в момента, когато решетката се затръшваше. Чу изщракването на тежък катинар, а в следващия миг обитателите на килията се втурнаха към него. Двама от тях бяха индийчета, а третият се оказа самият Дребосък.

Момчето увисна на врата му с насълзени очи. Окован във веригите, Инди не можеше да го прегърне. Отвън долетяха жестоки удари с камшик и стонове на деца. Никога през живота си не беше чувал по-отвратителни звуци. На всяка цена трябваше да се измъкне оттук!

Дребосъка отстъпи крачка назад и започна да му се кара:

— Ти обещал да ме заведе в Америка! Там такива неща не стават! Все повтарям ти — слушай мене и ще живееш по-дълго!

Невероятно! Да спипат Инди и да го затворят като мишка в капан!

Инди неволно се усмихна и кимна в знак на съгласие. Запита се дали укорите на момчето могат да го освободят от веригите. Не беше сигурен. Виж, ако Уили беше тук!

Дребосъка посочи с пръст едно от затворените момчета и каза:

— Този е Наинсукх от онова село. Говори английски добре за чужденец. Казва, че довели него тук да копае в мина.

— Но защо?

— Защото сме дребни и само ние можем да работим в малки дупки — отвърна Наинсукх.

— А защо са ви затворили тук вас двамата?

— Вече сме големи и не можем де се пъхаме в тесните дупки — задавено отвърна момчето и притихна.

— И какво ще стане с вас? — попита Дребосъка с разширени от ужас очи.

— Моля се на Шива да умра — отчаяно махна с ръка Наинсукх. — Но това не става и сигурно ще ме предадат в ръцете на Кали.

— Как?

— Ще ме накарат да пия от кръвта на Кали — отвърна момчето. — А после ще потъна в черен сън. Сънят на Кали-Ма.

— Това пък какво е? — озадачено попита Инди.

Момчето с труд се откъсна от мрачните си видения.

— Ставаме като жестоките обитатели на Двореца — поясни то. — Живи, но сякаш спим и сънуваме кошмари. Който пие от кръвта на Кали, никога вече не може да се измъкне от кошмарите на Кали-Ма!

Инди и Дребосъка ясно съзряха ужаса в очите на детето. Дребосъка отправи гореща молитва към Бога-пазител на Царството на призраците, а Инди се закле да отмъсти за всичките мъки на тези деца. Откъм вратата се разнесе дрънчене и той видя как двама от надзирателите отключват катинара.

Наинсукх и другото момче изкрещяха като обезумели и побягнаха към дъното на мрачната дупка. Треперещи и притиснати до голата скала като хванати в капан животинки, те с ужас очакваха неизбежното.

Оказа се обаче, че надзирателите не са дошли за тях, а за Инди и Дребосъка. Свалиха веригите от ръцете на Индиана и подкараха двамата пленници по една от пътечките надолу към тъмен тунел. В дъното на дупката зееше разтворена масивна дървена врата. Блъснаха ги вътре и вратата се затръшна.

Бяха ги затворили във владенията на Върховния жрец Мола Рам, които действително олицетворяваха ада. Стените бяха отрупани със зловещи идоли и икони, които ги гледаха с очите на Злото. Скалата, където беше изсечена странната обител, изглеждаше някак деформирана. От многобройните цепнатини в пода изскачаха езичетата на яркочервени пламъци и пещерата бе изпълнена със задушлив дим. Инди почувствува как му прилошава.

В единия от ъглите димеше железен мангал, пълен с нажежени буци въглища, от които се разнасяше особена миризма. Огънят се поддържаше от някакъв хермафродит с начервени устни, тънки ръце и нежни пръсти. Върху вглъбеното му лице грееше щастлива усмивка, ръцете му сръчно обръщаха горящите въглени, а устата му тананикаше напевна мелодия.

В другия край на пещерата се издигаше най-гротескната статуя, която Индиана беше виждал в живота си. Беше ужасна като кошмар, истинско каменно превъплъщение на Смъртта.

Два пъти по-висока от нормален човешки ръст, тя имаше глава-череп, чудовищно уголемена в задната си част, сякаш стисната от гигантски клещи. Челюстта й беше увиснала, откривайки мрачна паст, разкривена в демонична усмивка. В очните й кухини горяха две свещи, а трета дебела свещ беше закрепена на челото.

Същевременно тялото й не бе скелет. Беше гротескно и уродливо тяло на жена — без ръце и шия, с огромни асиметрични гърди и криви крака, стъпили на неравен постамент.

По челото и страните на чудовищната глава се стичаше разтопен восък от свещите, изпълваше дупката, която зееше вместо нос, изтичаше оттам, покапваше по разчекнатата челюст и продължаваше надолу към увисналите гърди. Инди се вгледа по-внимателно и видя, че восъкът е примесен с прясна кръв, току-що започнала да се съсирва.

До противното каменно чудовище стоеше брадат гигант с гривни от човешка коса на китките и безумна усмивка на лицето. Беше същият онзи надзирател, който бе уловил с лекота запратения от Инди камък. Сега беше уловил и Инди и несъмнено възнамеряваше да си разчисти сметките веднъж-завинаги с него.

В средата на помещението седеше Мола Рам. Седеше направо на пода с кръстосани крака и затворени очи.

Инди за пръв път можа да го разгледа отблизо, но гледката съвсем не бе възхитителна. Върху бизонския череп на главата му беше закрепена сбръчкана човешка глава, а лицето му бе изрисувано със странни окултни краски. Беше почти беззъб, а очите му бяха потънали дълбоко в орбитите. Потта му вонеше на разложена плът.

Очите се отвориха, а устните се изкривиха в усмивка.

— Аз съм Мола Рам — представи се противният старец. — А ти си заловен заради кражбата на камъните от Санкара!

— Никой не е съвършен — усмихна се в отговор Инди.

Погледът му беше привлечен от внезапно блесналите кристали, положени в основата на статуята. Сякаш искаха да откликнат на настроението на Върховния жрец.

Мола Рам също извърна очи към пулсиращите с всички цветове на дъгата кристали и промълви:

— В началото са били пет. В продължение на векове за тях са се водили войни, крадци като теб се опитвали да ги задигнат.

— Били са по-добри от мен — скромно уточни Индиана. — Виждам, че два все пак липсват.

— Нищо подобно — поклати глава Мола Рам. — Те са някъде тук. Преди един век англичаните нападнали храма и подложили на сеч моя народ. Един от верните жреци на Кали обаче успял да скрие двата камъка някъде из тези дупки, преди да умре.

На Инди изведнъж му просветна.

— Значи това е причината да затворите тук тези нещастни деца! — възкликна той. — Копаят, за да търсят съкровището, нали?

Гневът отново заклокочи в гърдите му.

— Изкопават скъпоценни камъни, които са необходими на нашата кауза — кимна Мола Рам. — Търсят и съкровището, разбира се. Скоро отново ще разполагаме с петте свещени камъка на Санкара и народът на тугите пак ще бъде велик!

— Фантазията ви работи добре, не може да се отрече — язвително подметна Индиана.

— Значи не ми вярваш, така ли? — погледна го мрачно Върховния жрец. — Ще повярваш, доктор Джоунс, наистина ще повярваш!

Направи знак с ръка и пазачите нахлузиха нещо като желязна яка на врата на Индиана, замъкнаха го до Статуята на Смъртта и го привързаха към нея с вериги. Лицето му се оказа толкова близо до отвратителното чудовище, че острата миризма на кръв го удари в носа.

Обзе го страх. Съзнаваше, че в тази налудничава обстановка може да се случи всичко, дори най-лошото. Успя да запази самообладание само защото не искаше да доставя удоволствие на побърканите жреци. Тези фанатици залагаха на страха и страданията на своите жертви, разчитаха на парализиращия ужас, който обзема всяко живо същество, заплашено от смъртна опасност. Освен това тук беше и Дребосъка, треперещ от страх близо до вратата. Трябва да му даде достоен пример, да му покаже, че човешкото достойнство е по силно от унижението дори в безнадеждна ситуация. Човек трябва да бъде силен!

Косматият гигант бавно пристъпи към Индиана.

— Здрасти — усмихна се студено Инди. — Мразя горилите!

Надзирателят също се усмихна. Познаваше този вид храброст, знаеше много добре, че скоро и помен няма да остане от нея.

Вратата се отвори и в пещерата влезе младият махараджа. Зад него пристъпи Наинсукх — същото онова момче, което беше затворено в килията заедно с Инди и Дребосъка. Но сега то беше уверено и спокойно, като кораб в тихи води. В ръцете му имаше човешки череп.

Мола Рам се обърна към махараджата и почтително каза:

— Ваше Височество ще бъде свидетел на пречистването на крадеца.

Залим Сингх застана пред Индиана със загрижено изражение на лицето.

— Няма да усетите нищо — успокои го той. — Наскоро и аз опитах кръвта на Кали, веднага след като стигнах подходяща възраст за това.

Индиана не беше спокоен и внимателно следеше действията на Мола Рам, който пристъпи към другото момче и пое черепа — отвратително ухилен, с полуразложена кожа, която висеше на парцали, почти изгнил нос и избодени очи. Изсъхнал като парцал, езикът се подаваше от устната кухина. Мола Рам се приближи до Инди.

Надзирателят-гигант сграбчи главата на Индиана, изви я назад, докато темето му опря в гърдите на Смъртта, и рязко разтвори устата му.

Преди да разбере какво става и без да е в състояние да реагира, Индиана усети как от устата на отвратителния череп бликна кръв, намокри езика му и потече надолу в гърлото му.

— Не пий, Инди! — изкрещя Дребосъка от другия край. — Плюй, плюй!

После с насълзени очи отправи една гореща молитва до Върховния владетел на мрачните небесни селения Хуантиен да разпръсне облаците на Злото от тази пещера. Обърна се и към Свещената сянка, която добре познаваше чувствата на хора като тези тук, и я помоли за незабавно освобождение.

За миг Инди се обърка. Очакваше мъчения или магически заклинания, но ни най-малко, че ще го наливат с кръв. Задави се от отвращение и в следващия миг изплю кръвта върху Мола Рам.

Върховния жрец разгневено се дръпна назад. Топлата кръв се стече по лицето му. Той облиза устни и каза нещо на хинди, обръщайки се към махараджата.

Залим Сингх бръкна в джоба си и извади някаква кукличка. Беше облечена в гащички, с плетена шапчица на главата. Лицето й беше значително по-светло от множеството местни идоли, а красиво изрисуваните черти бяха на бял човек. Изражението й бе предизвикателно, досущ като на Индиана Джоунс.

Махараджата завря кукличката в очите на Инди, сякаш да му я покаже по-добре, после я плъзна по тялото му, потно и мръсно от неотдавнашните премеждия.

След няколко секунди махараджата пристъпи до горящия в ъгъла мангал и с ритмични движения започна да доближава и отдалечава куклата от пламъците. Когато те я близваха, тялото на Инди се сгърчваше от болка — сякаш не тя, а той влизаше в досег с огъня. Инди изкрещя.

— Доктор Джоунс! — долетя като ехо писъкът на Дребосъка. Сърцето му почти спря от ужасната гледка, на която беше неволен свидетел. В следващия миг избълва няколко китайски ругатни, затича се и силно ритна махараджата отзад. Невръстният монарх се просна на земята и куклата изхвръкна от ръцете му. Инди рязко се дръпна напред.

Дребосъка направи невероятен скок, за да стигне камшика на Индиана, но един от пазачите успя да го хване и повали. Мола Рам даде някакви заповеди и главният надзирател взе камшика.

Веригите около врата и китките на Индиана светкавично бяха свалени, двама от пазачите го завъртяха и в следващия миг той отново бе окован, този път с лице към статуята. Бузата му се хлъзна по гадната окървавена гърда и той се оказа очи в очи с гротескно ухиленото лице. В душата му проникна хлад.

Наинсукх отиде да напълни черепа с прясна кръв, а Мола Рам подхвана някаква монотонна молитва. Дребосъка скочи на крака и се втурна срещу своя мъчител, но жреците бързо го укротиха и след миг бе залепен за стената и окован във вериги.

Започнаха да ги бичуват. Първо Инди — пред ужасените и пълни със сълзи очи на момчето, после и самия Дребосък.

— Оставете го на мира, мръсници такива! — простена замаян Индиана.

Мъчителите изненадващо се подчиниха и съсредоточиха усилията си върху него. Кожените ивици разкъсваха ризата му и се впиваха в голата плът. Кръвта бликаше на фонтани. Инди се опитваше да изключи от съзнанието си това, което ставаше. Дишаше тежко и свещите в очните кухини на Смъртта се разгоряха от полъха на устните му. После премигнаха и изгаснаха. Това още повече вбеси Мола Рам.

— Да не си посмял! — просъска той, сетне се обърна да поеме от Наинсукх отново напълнения с кръв череп.

Инди бе обърнат с гръб към статуята. Надзирателят-гигант грубо разтвори изранената му уста и стисна с пръсти ноздрите му. Мола Рам се приближи и започна да излива кръвта от ухиления череп.

— Всички англичани в Индия ще бъдат избити! — проговори с глас на заклинател той. — После ще победим мюсюлманите и техният Аллах ще се поклони на великата Кали. Същото ще направи и еврейският Бог, а накрая и Богът на християните ще бъде смачкан и забравен в праха!

Той приключи с изливането на противната течност в устата на Инди и великанът стисна челюстите му. Инди се задави, опита се да задържи дъх, но накрая все пак преглътна.

— Скоро светът ще бъде под управлението на Кали! — тържествено заключи Мола Рам.

 

Препъвайки се по неравния път на тунела, Уили най-сетне успя да се добере до стаята си. Насекоми щъкаха по цялото й тяло и тя с ожесточение се зае с отстраняването им. Стиснала зъби, Уили се бореше с гадините така, сякаш от това зависеше животът й, и същевременно си повтаряше непрестанно, че трябва да бърза, за да спаси живота на Инди. Горещо се молеше на Бога да издържи и да не рухне.

След миг успя да се изправи на крака и веднага се втурна към вратата. Затича се по безлюдния коридор и завика за помощ. Бавно се развиделяваше.

Спря едва когато стигна до първия вътрешен двор на Двореца. Направи опит да успокои бурното си дишане и отново извика. Никой не й отвърна. Ридаейки, тя се втурна в следващия коридор — онзи с портретите на предишни владетели. Изпитваше усещането, че прародителите на невръстния махараджа я гледат с открито подозрение. В края на редицата нещо помръдна и тя замръзна на място. Ох, оказа се, че това е просто един от портретите, отразен в голямо огледало на стената. Понечи да продължи, но лицето в огледалото отново се раздвижи, този път съвсем ясно. Уили се завъртя и вдигна ръце да се защити. Зад нея се усмихваше министър-председателят Чатар Лал.

— Господи, колко ме изплашихте! — въздъхна с нескрито облекчение Уили. — Трябва да ми помогнете! Открихме един тунел и… — Ръката й умолително го докосна по рамото.

В същия момент иззад завоя на коридора се показа капитан Блумбърт. Той кимна любезно на Уили и се обърна към Чатар Лал:

— Джоунс не е в стаята си!

Констатацията беше направена с равен и спокоен глас, след което англичанинът се обърна към Уили:

— Мис Скот, моята част потегля на разсъмване. Бихме могли да ви придружим до Делхи, ако желаете.

— Не, не трябва да тръгвате! — пребледня Уили. — Случи се нещо ужасно! Заловиха Дребосъка, а мисля, че и Инди е в ръцете им!

— Какво?! — настръхна Блумбърт.

— Открихме тунел, който води към таен храм под Двореца! — развълнувано започна Уили. — Моля ви, елате, ще ви го покажа!

Двамата мъже си размениха по един дълъг поглед, изпълнен с подозрение. Уморена и изплашена, Уили сграбчи ръката на Блумбърт и със сетни сили го повлече към стаята си.

— Мис Скот, вие говорите глупости! — заяви Чатар Лал и тръгна след тях.

— Побързайте, моля ви! — пошепна с разтреперани устни Уили. — Страхувам се, че ще ги убият! Там долу видяхме ужасни неща, човешки жертвоприношения. Довлякоха някакъв окован нещастник и един старец му изтръгна сърцето!

Прикри с длан очите си, за да прогони спомена, изплувал като жив. Двамата мъже отново си размениха скептични погледи.

— Кой направи това? — остро попита Блумбърт, едва успявайки да сдържа нервите си.

— Един жрец — отвърна Уили. — Заловиха Дребосъка, а Инди просто изчезна. Не зная къде. Точно под моята стая се намира огромна катедрала. Храм на смъртта. Там правят някакви култови обреди с онези свещени камъни, които Инди търси отдавна.

Чатар Лал снизходително се усмихна.

— Във всичко това подушвам миризмата на опиум — рече той. — Изглежда, мис Скот е придобила някои не особено добри привички в Шанхай.

— Не смейте да говорите подобни неща! — избухна Уили. — Никога в живота си не съм се докосвала до наркотици! Елате, всичко ще ви покажа!

Дръпна ги след себе си в спалнята и извика:

— Ето! Нали ви казах, ето я дупката! — Ръката й сочеше мрачния проход в стената.

Блумбърт взе една газена лампа и я насочи към тайния проход. Изведнъж оттам изскочи Индиана и чукна с пръст някакъв бръмбар, вкопчен в ревера му.

— Какво става тук? — замаяно се усмихна той. — На криеница ли ще играем?

Тримата стреснато го изгледаха, а от устата на Уили се отрони въздишка на облекчение. Тя изтича към него и го прегърна, насмалко да припадне.

— О, Инди, успял си да избягаш все пак! — проплака момичето. — Разкажи им всичко, защото на мен не ми вярват!

Тялото й потръпваше в силните му ръце. Той я отведе до леглото и я сложи да седне. Напълно изтощена, тя не оказа никаква съпротива.

— Всичко е наред — прошепна в ухото й Индиана. — Ей сега ще се почувствуваш по-добре.

— Мислят, че съм луда — подсмъркна тя. — Кажи им, че не е така, Инди. Помогни ми!

Ужасните събития от нощта оказаха своето въздействие и тя неудържимо се разплака на гърдите му.

Инди внимателно я сложи да легне, погали я по бузата и оправи разрошената й коса.

— Хей, я се стегни! — усмихна се той. — Мислех те за истински войник! Хей, Уили!

— Какво? — прошепна тя, без да изпуска ръката му. Той е тук, всичко е наред, вече могат да тръгват.

— Опитай се да поспиш.

— Искам да си ида у дома — тихо отвърна тя и затвори очи. Леглото беше удобно и подканящо меко, гласът му — тих и успокоителен.

— Не се учудвам — усмихна се той. — Нашето пътешествие трудно би могло да се нарече приятна ваканция.

Ръката му продължаваше да я гали по бузата и тя доволно се усмихна. После леко и неусено задряма. Чудото беше станало — Инди отново я спаси! Никога в живота си не беше изпитвала толкова дълбоко чувство на облекчение и спокойствие. Сякаш се носеше на меките вълни на гласа му, като запленено от чудна приказка дете. Имаше усещането, че близостта му буквално я обгръща с наметало на сигурност и удобство.

Очарователно.

Инди се изправи и излезе в коридора, където го очакваха Чатар Лал и капитан Блумбърт. Министър-председателят ги поведе към широката покрита веранда.

Острите върхове на планината вече бяха огрени от първите лъчи на слънцето, а облаците около тях се оцветиха в оранжево. Въздухът беше кристално чист. В долината шетаха английските кавалеристи, които подготвяха за път своите коне и каруци.

Инди пое дълбоко въздух и тръсна глава.

— Цял живот пълзя из разни пещери и тунели! — изрази съжалението си той. — Не трябваше да вземам Уили с мен!

Блумбърт с разбиране подхвърли:

— Мис Скот вероятно е изпаднала в паника, нали?

— Направо припадна, като я полазиха ония буболечки! — сви рамене Инди. — Наложи се да я отнеса обратно в стаята й, а когато се върнах в тунела с намерението да разбера накъде води, тя вече спеше дълбоко.

— И положително е сънувала кошмари — подхвърли Чатар Лал.

Инди му хвърли един поглед и покорно кимна:

— Положително.

— Бедното дете — съчувствено рече министър-председателят.

— Вероятно се е събудила от страх и е изтичала при вас, без да съзнава, че е сънувала — продължи да кима Инди.

Блумбърт наблюдаваше как слънцето бавно се издига над това малко кътче на Британската империя.

— Открихте ли нещо в тунела, доктор Джоунс? — попита той.

Индиана също гледаше изгряващото слънце, но за него то огряваше съвсем различна част от вселената.

— Нищо — промълви той. — Това е някакъв задънен тунел, изкопан преди много години.

Далеч долу старши сержантът извика, че войниците са готови за поход. Блумбърт махна с ръка да покаже, че го е разбрал, после се обърна към Чатар Лал:

— Е, господин министър-председател, мога да ви уверя, че в доклада ми няма да има нищо необичайно. Заключението ми е, че в Панкот всичко е наред.

Чатар Лал уважи с дълбок поклон това мъдро решение на Короната.

— Убеден съм, че махараджата ще бъде изключително доволен, капитане — мазно промълви той.

Блумбърт се обърна към Инди:

— Отново повтарям, че с радост ще ви придружим до Делхи, доктор Джоунс.

— Благодаря — разсеяно се усмихна Индиана. — Мисля обаче, че Уили все още не е готова за път.

Английската военна част се насочи към прохода и долината зад нея се покри с облаци прах. Колоната беше оформена от пехотинци, кавалеристи и обозни коли. Водеше я капитан Блумбърт, настанен в открития си автомобил, а в опашката й маршируваше един представител на „Планинските стрелци“, който надуваше гайда и отмерваше такта върху малък барабан.

След няколко минути долината опустя и над нея отново господстваше единствено дворецът Панкот.

Уили се размърда, събудена от писъка на гайдата. Не беше сигурна дали сънува, или не, тъй като този звук беше някак приглушен и доста странен за ушите й.

През мрежата против комари, спусната над леглото, тя видя как вратата се отваря и на прага застава Инди. Позна го, въпреки че спалнята още тънеше в полумрак. Най-сетне, усмихна се тя.

Отмести се навътре в леглото и той приседна на ръба до нея. Седеше с гръб, а раменете му бавно се отпуснаха. Горкичкият, колко ли е уморен, помисли си тя.

Очите й продължаваха да шарят по разрошената коса на тила му, неясно очертана през воала на мрежата.

— Разговаря ли с тях, Инди?

— Да.

— Значи вече ми вярват, нали?

— Да, вярват ти.

Гласът му беше необичайно равен и монотонен. Май е по-изтощен, отколкото изглежда, помисли си тя. Сега е мой ред да бъда мила с него.

— Сигурно ще изпратят войниците долу в храма, нали? — продължи на глас Уили.

Той не отвърна и на нея й се стори, че е заспал. Можеше да го разбере, естествено.

— Снощи едва не припаднах от страх — промълви тя. — Бях сигурна, че ще те убият!

— Не го сториха.

Уили протегна ръка и го докосна по гърба. Дори през мрежата и ризата му се усещаше влагата.

— Знаеш ли, откакто сме заедно, ти ми носиш само неприятности — нежно прошепна тя. — Но въпреки това би ми липсвал.

— Няма такава опасност, Уили — бавно се обърна към нея Индиана.

Тя дръпна ръката си и с ужас видя, че пръстите й са изцапани с кръв.

Междувременно лицето му се надвеси над нейното и въпреки мрежата Уили видя необичайния израз в очите му.

Обикновено дълбоки и ясни, сега те бяха изпълнени със златисти точици и гледаха някак особено, стъклено и безжизнено. Бяха леко замъглени и от тях лъхаше пустота. Болни очи, много болни. Тя потръпна от ужас.

Отново го беше изгубила.

 

В Храма на смъртта бе дадено началото на утринната служба. Под свистящия в подземната катедрала вятър се люшкаше море от мъртвешко бледи лица. Подхранвани от ехото, зловещите, наподобяващи вопъл псалми бавно набираха сила.

Заобиколен от поклонници, младият махараджа седеше на трона си върху нещо като подиум до ръба на скалата. Очите му бяха отправени към Кали-Ма, чиято фигура ту се показваше, ту изчезваше сред облаците дим.

— Жаи ма Кали, жаи ма Кали. Трите вълшебни кристала на Санкара отново блестяха в нозете на демоничната богиня. От облаците дим, обвиващи в плътен обръч олтара, изскочи Мола Рам.

— Жаи ма Кали, жаи ма Кали — пропяваше той.

От страничните ниши се появиха послушнички в червени туники, които тръгнаха покрай строените в редица жреци и започнаха да рисуват някакви странни черти по челата им. Мола Рам пристъпи напред и подхвана на санскритски своята проповед.

Облечен в дълга роба, Чатар Лал стоеше вляво от олтара, непосредствено до Индиана. Едно от момичетата изрисува и неговото чело. Индиана беше вперил безизразен поглед в бликналата лава. Вече беше потънал в обятията на Големия Кошмар.

 

Пламъци изригват от пропастта, пробягват по скалата, надигат се и мигом се превръщат в злокобни птици. Хвръкват нагоре, плющят с криле, дирят място да кацнат, драскат камъка и влитат в главата му.

Вътре вече няма и помен от мозък, вътре е просторно и пусто, вътре плющят с криле тези огромни птици. Не могат да кацнат никъде, продължават да размахват криле и се блъскат из черепа му.

Сенки шептят в потайна доба.

Някъде отдалеч прозвучава едва доловима музика.

Някъде далеч проблясва пламъче на свещ.

Той се понася във въздуха, без да е помръднал от мястото си. Носи се обратно във времето и пространството. Отново е в смрадта на мрачния тунел, отново вижда жертвоприношението, кацнал на крилете на Смъртта, лети през тесни катакомби, озовава се в спалнята на Уили, учудено пита: какво е това, игра на криеница ли?

Чародейката Уили е там, докосва гърба му със своите нежни пипалца, пръстите й парят по гърба му.

О, Инди, шепне тя, кажи им! Кажи им за всичко, което се случи, защото на мен не вярват. Косата й е в пламъци, устата й е коварна и бездънна паст, езикът и — пъргав саламандър, очите й — ледени огледала, отразяващи образа на собствената му объркана душа.

Той я отвежда до кревата и пламтящата й коса изгаря бузата му. Птиците в главата му полудяват и бясно чукат с острите си клюнове по черепа.

Всичко е наред, вече си добре.

Мислят, че съм луда. Моля те, Инди, кажи им, че не съм луда!

Притиска глава към тялото му и змийското й езиче се стрелва навън и навътре. Риданията заглушават тихото му съскане, но то работи здравата и бързо разкъсва гърдите му.

Полага я върху завивките. Хей, Уили, аз те мислех за истински боец! По страните й се търкалят кървави сълзи, той ги докосва и те изведнъж се превръщат в лава, която изгаря пръстите му чак до костта. Бели кости, висящи безнадеждно сред свистящия в пещерата вятър.

Какво има, пита шепнешком тя.

Трябва да поспиш.

Змийчето в устата й вече е проникнало в гръдния му кош, захапва гръбначния стълб. Искам да си ида у дома, шепне то. Гръдният му кош е негов дом.

Нашето пътешествие трудно би могло да се нарече приятна ваканция, не те обвинявам за нищо. Змийчето се промъкна в гърдите му, сви се на кълбо и заспа. Чародейката спеше.

Приближава се към Чатар Лал и Блумбърт, които стоят на верандата. Блумбърт няма лице. Първите лъчи на слънцето огряват планинските върхове и ги превръщат в кървавочервени пожари. Разговаря с Лал, думите се изплъзват от устата му като зловонни газове.

Цял живот съм се ровил из пещери и тунели, не би трябвало да предлагам същото и на Уили.

Капитанът без лице бавно кима.

Припадна, когато видя буболечките, занесох я в стаята й и се върнах да огледам тунела. Тя веднага заспа.

Змийчето в гърдите му се размърда, отново се сви на кълбо и потъна в дрямка.

Положително е сънувала кошмари.

Да, кошмари!

Бедното момиче.

Две от злокобните птици паднаха ранени и изтощени в основата на черепа му и останаха там с пърхащи криле.

Открихте ли нещо в този тунел, доктор Джоунс?

Нищо.

Задънен тунел. Пуст.

Пустото пространство в главата му откликна в болезнен резонанс. Ехо на чупещи се криле, подраскване с нокти по скалата. Неясна болезнена пустота. Птиците си бяха отишли.

Мисля, че Уили все още не е готова за път.

Връща се в стаята. Чародейката продължава да спи, свита в широкото легло.

Змията в гърдите му се раздвижва.

Чародейката се пробужда и той сяда до нея. Гледа настрана, старае се да скрие разкъсаната плът на гърдите си, грозната дупка, където пълзи влечугото. Пълзи и се намества до сърцето му.

Инди?

Да.

Значи вече ми вярват.

Да, без съмнение ти вярват. Чародейка с пламтящи коси, ти ще умреш, преди да успееш да разбудиш звяра в гърдите ми.

Мислех, че ще те убият.

Не, няма да го направят.

Хищните й нокти се плъзгат по гърба му, разкъсват кожата, потъват в бликналата яркочервена кръв.

Няма да ме изгубиш.

Обръща се, поглежда в огледалните й очи и вижда собствения си образ с безпощадна яснота: един човек-призрак, обезумял от ужас, от тялото му капе кръв, а той отчаяно се опитва да успокои влечугото в гърдите си, ослушва се за ехото от разнасящи се в мрака писъци, очаква последния сърцераздирателен вопъл.

Змията се раздвижва.

В далечината се разнася плясък на криле.

 

Мола Рам продължаваше своята проповед, а Индиана все така гледаше в пламъците. Чатар Лал любезно му превеждаше.

— Върховния жрец съобщава за победата ни. Оттеглянето на английските войници е доказателство за мощта на Кали.

— Разбирам — прошепна замаяно Инди. И наистина разбираше.

Мола Рам приключи своята проповед и тълпата отново запя протяжните си псалми. Вятърът виеше, пламъците над зловещата цепнатина се снишиха.

Леко поклащайки се на пръсти и пети, Индиана гледаше като омагьосан божествения идол пред себе си.

Дълбоко под храма, потънали в непрогледния мрак на мината, децата продължаваха да копаят земята с окървавени пръстчета. Клетите, едва работеха от изтощение, но охранените надзиратели безмилостно ги налагаха с камшик. Земната маса се свличаше буквално през няколко минути и в пещерните недра оставаха затрупани десетки малки роби.

Тук работеше и Дребосъка. Потеше се редом с другите забравени от всички деца и с разранени пръсти търсеше Бог знае къде заровените два свещени камъка на Санкара. Оковани във вериги, малките нещастници ровеха в мрачните дупки, свити на кълбо, и се молеха на Бога да ги прибере при себе си и да ги отърве от тези страшни мъки.

Дребосъка и още пет деца тъкмо започваха да прокопават поредния нов тунел, когато чувството на безнадеждност се стовари върху него с цялата си сила. Изведнъж разбрал, че краткият му живот е на път да изтече, той безсилно се отпусна в праха. Защо се случи така? Нима е разгневил боговете или някой от предците си? Какво прави Инди? Явно вече не може да разчита на него. Беше изпил зловещата напитка и отдавна не бе доктор Джоунс, а безволев и слаб роб като всички тук. Инди е погубен.

Дребосъка отправи гореща молба към Небесното Министерство на Времето да съкрати престоя му в това ужасно място. Седнал в праха, той стисна шепа пръст, после разтвори пръсти и пръстта изтече между тях.

— Превърнат в пепел — прошепна той и очите му се напълниха със сълзи.

Не остана дълго в това положение. Изсвистя камшик и остра болка в гърба го накара да подскочи напред и отново да се залови за работа. Надзирателят заплашително се надвеси над него.

Заедно с още две момчета той напрегна мускули да отмести един голям камък, препречващ пътя на бъдещия тунел. Разклатиха го напред-назад, дръпнаха го и той бавно поддаде. В следващия миг се откъсна и тежко се търколи по слабия наклон. Дребосъка неволно извика.

На мястото на камъка проблясна поток от разтопена лава, който лениво помръдваше и съскаше като разгневена кобра. Виковете на уплашените деца привлякоха вниманието на надзирателя и той бавно се приближи. Разтопената магма се отрази в жестоките му очи. В следващия миг камшикът му заплющя върху гърбовете на малките роби.

В края на поточето се надигна мехур, пукна се и обсипа краката на надзирателя с капчици разтопена лава. Той пронизително изпищя, падна по гръб и отчаяно се зае да бърше врялата магма от тялото си. Тунелът се изпълни с миризма на изгоряло месо.

Децата опулено гледаха как с този човек става нещо странно. Лицето му изведнъж започна да се отпуска, а чертите му видимо се омекотиха. Очите му, допреди миг точно копие на кървавочервената лава, жестоки и безсърдечни, изведнъж оживяха и започнаха да гледат човешки. Човекът сякаш започна да си спомня нещо, събуден от дълбок сън.

Престана да вика и спря поглед на Дребосъка. Изглеждаше така, сякаш е готов да му благодари за събуждането си от дълъг и смразяващ кръвта кошмар.

Отвори уста и помоли момчето за прошка. Първо на хинди, а след това и на английски.

Появиха се други надзиратели, грабнаха падналия си другар и го измъкнаха навън. Той се съпротивляваше с все сили, очевидно решен да остане буден, да не потъва отново в мрачните кошмари. Не искаше да е пленник на Кали.

Дребосъка наблюдаваше странното превъплъщение на надзирателя с огромно внимание.

— Огънят! — прошепна той. — Огънят го пробуди! Значи и доктор Джоунс може.

Убеден в своето откритие, той грабна един тежък къс скала, намести го в ръце и го понесе към изхода на тунела, където се мяркаше гърбът на последния от надзирателите. Останалите деца го гледаха с изцъклени от страх очи, сигурни, че действията му положително ще им донесат нова порция камшичен бой.

Но Дребосъка нямаше намерение да се занимава с пазачите. Вдигна камъка високо над главата си и го стовари върху веригата, която го приковаваше към останалите.

Халката явно е ръждясала, помисли си той. Сигурно ще успее да я счупи с няколко удара. Едва ли някой от надзирателите допуска, че малките пленници могат да направят опит за бягство. Къде биха могли да отидат, в края на краищата? Осъзнал предимствата на разума, Дребосъка мрачно се усмихна. Разумът е сила — така казваше доктор Джоунс.

Именно с помощта на тази сила той възнамеряваше да освободи своя приятел.

Вдигна камъка и го стовари върху ръждясалата халка на глезена си. Останалите деца продължаваха да го гледат уплашено. Ще избягам оттук, решително стисна зъби Дребосъка. Въпреки многото надзиратели той знаеше къде да отиде.

Вятърът фучеше в просторната пещера и воят му се смесваше с нестройния хор на тълпата, струпала се в храма. Сред монотонните гласове се открояваше пискливият крясък на Мола Рам. Седнал на трона си, махараджата се поклащаше унесено.

Чатар Лал продължаваше да стои до Индиана.

— Разбираш ли какво ни казва? — попита той.

Индиана кимна отнесено и занарежда:

— Кали-Ма ни закриля. Ние сме нейни деца. Ние доказваме своята вяра и привързаност към нея, като й предлагаме своята плът и кръв.

Чатар Лал беше очевидно доволен от бързия напредък на новия послушник.

Понечи да каже нещо, но думите му бяха заглушени от остър писък, страхотен сърцераздирателен вик на изпаднал в ужас човек, който се разнесе откъм забуления в пушеци олтар.

Индиана безстрастно наблюдаваше как довеждат Уили. Беше в одежди на индийска послушница, окичена с цветя и украшения. Двама жреци я стискаха здраво за раменете, а тя правеше безуспешни опити да се изтръгне от тях, плачеше, кълнеше и плюеше. Очевидно знаеше какво я очаква.

Чатар Лал я посочи и каза на Инди:

— Твоята приятелка е видяла и чула всичко! По тази причина вече няма да говори.

Повлякоха я към статуята на Кали и очите й се спряха на Инди, все така спокоен и мълчалив.

— Инди! Помогни ми! — викна Уили. — Какво ти е, за Бога?!

Той безстрастно наблюдаваше как привързват китките й към квадратната желязна кошница, висяща от протегнатите ръце на страховитата каменна богиня.

Помогни ми, за Бога, какво ти е, просъска чародейката и Инди се усмихна на вероломството й. Виждаше всичко в червено, но някак като на осветена фотографска плака — тъмното беше светло, а светлото — тъмно. Кървавочервена беше цялата панорама пред очите му, с изключение на чародейката — тя бе черна. Черна и бръмчаща — сякаш в тялото й бяха вградени хиляди невидими струни. З-з-з-з, пищеше към него тя.

Тихо, смъмри я той, ще събудиш влечугото. Но Кали е тук, Кали ще се справи с пищенето, Кали ще укроти змията в гърдите му. Противното жужене ще изчезне с помощта на болката и мъченията, влечугото ще остане заспало благодарение на жертвоприношението в чест на великата Кали-Ма.

Инди погледна надолу към каменния под и видя как огромна боа-удушвач бавно се плъзга към мрачния олтар. Наведе се, взе я в ръце и погали главата й. Бяха духовни братя. Притисна я до гърдите си, близо до мястото, където спеше по-малката й роднина, после пристъпи крачка напред, за да го види по-ясно Уили. Най-сетне беше заедно със семейството си.

Тя не можеше да повярва на очите си.

— Инди, не им позволявай това, моля те!

Той не реагира дори с жест, ръката му бавно продължаваше да гали отвратителното влечуго.

Тя ще умре.

Тя ще умре по ужасен начин. Ще умре сама, в адски мъки.

Уили разбра, че по някакъв начин са успели да прекършат волята му. Но как? Винаги е бил себичен, нахален егоист и тя понякога дори одобряваше поведението му. Но нима дързостта го е довела до това състояние? Изглеждаше като пленник, доброволен пленник.

А може би всичко това е последната фаза на един огромен егоизъм, породен от жаждата за богатство и слава? Неща, към които винаги се е стремил. Познаваше добре силата на изкушението, защото сама го беше изпитала при вида на тези прекрасни диаманти. Но въпреки това състоянието му й се струваше прекалено егоистично.

Магия?

Не знаеше и не се интересуваше. Съзнаваше единствено, че скоро ще умре, без да разбира защо, ще загине от жестока смърт. Мразеше го, едновременно с това трепереше от страх.

Жреците приковаха глезените й към желязната кошница.

— Престанете, боли! — изкрещя тя. — Мръсни, отвратителни маймуни! — Върху устните й изби пяна от ярост. След миг вече се молеше: — Хайде, приятели, бъдете добри! — Видяла, че и това няма ефект, тя отново се извърна към Инди и изкрещя: — Помогни ми, за Бога!

Мола Рам обиколи желязната клетка, за да се увери, че жертвата е прикована както трябва. Погледът на Индиана се отмести от нея и се спря върху лицето на чудовищната богиня. Змията се изплъзна от ръцете му и изчезна в мрака.

Жреците започнаха да късат огърлиците от шията на Уили.

— Зная защо го правите, подли мръсници! — изрева тя извън кожата си от гняв. — Искате да запазите тия дрънкулки за следващата жертва! — Самочувствието й започна да се възвръща и надменно добави: — Но тя никога няма да изглежда така добре като мен!

Мола Рам се изправи пред нея. Изглеждаше доволен от поведението й. Леко се поклони и протегна ръка към сърцето й.

Уили гледаше като хипнотизирана пръстите на Върховния жрец, извити като ноктите на граблива птица и устремени към гърдите й. Знаеше отлично какво ще последва, но не можеше да повярва, че ще се случи именно с нея. Колената й омекнаха и ако не беше здраво прикована към клетката, положително би се свлякла на земята. Пред протегнатата ръка на стареца смелостта й започна да се топи като преспа сняг под лъчите на лятното слънце.

— Чакай, моля те! — реши да се пазари тя. — Познавам куп известни хора — политици и индустриалци. Обядвала съм с Чан-Кай-Ши, познавам хора, които работят за Ал Капоне! Ще направя всичко за вас!

В главата й внезапно нахлу налудничава мисъл и тя истерично се разсмя:

— Имаш ли братовчед на име Франк Нити, който живее в Чикаго? — попита стареца тя. — Всъщност може и да ти е брат.

Мола Рам презрително изсумтя и приближи ръката си до гърдите й. Тя усети как хладните му пръсти докосват дрехата й, почувствува болезнен натиск, сякаш някой притискаше с палец гърлото или окото й; стана й лошо и припадна.

 

Седнал в сумрачната шахта, Дребосъка ритмично удряше с камъка халките на ръждясалата верига. Подобна сцена имаше във филма „Беглец от окованата банда“ и той едва сега разбра, че никак не е лесно да се отървеш от веригите си. Ръката му изтръпна от умора и в душата му отново нахлу отчаянието. Какво ще правят без него Инди и Уили? Какво ще стане, ако в следващия си живот се окажат разделени от капризите на Колелото? Това беше твърде вероятно, защото никой още не е успял да предвиди къде точно ще спре то.

Другите деца се бяха втрещили в него. Не би имал нищо против да му помогнат малко, но те изглеждаха толкова призрачно немощни, че той реши да продължи сам. Вдигна уморената си ръка и отново стовари тежкия камък върху желязото. И халката изведнъж се счупи. Беше свободен!

Децата го гледаха с мрачни и невярващи очи, но в тях постепенно се появиха искрици живот. Бяха станали свидетели на раждането на свободата!

Дребосъка вдигна глава и изпъшка от мъка. Очевидно се беше добрал до свободата си твърде късно, защото откъм входа на шахтата се появи туловището на едър надзирател. Разбра, че трябва да рискува, приклекна и скочи в минаващата край него вагонетка, тикана от двама изтощени роби.

Надзирателят се размина с него, без да го забележи. Дребосъка скочи от вагонетката, приведе се и се промъкна редом с нея до изхода.

Останали оковани в общата верига, децата видяха всичко. Никой не се обади, никой не го посочи на надзирателя.

Уили дойде на себе си точно в мига, когато Мола Рам направи крачка назад и й обърна гръб. Не бе изтръгнал сърцето й! Явно беше решил да я поизплаши. В очите й се появиха сълзи на надежда. Може би не всичко е изгубено!

Напрегна всички сили и рязко дръпна окованите си ръце. Не вярваше, че ще се изтръгне от желязната хватка, но, пресвета Дево, това изведнъж се сбъдна! Влажна от пот и хлъзгава, тънката й китка се измъкна от халката, приковаваща я към металната рамка на клетката.

Протегна освободената си ръка към Индиана и извика:

— Помощ, Инди! Събуди се! Ти не си като тях! Моля те, върни се при мен! Моля те!

Инди бавно се приближи до клетката и хвана протегнатата й ръка. Тя се вкопчи в него с цялата си сила. Очите им се срещнаха, той бавно вдигна ръката й към устните си и я целуна. Господи, той се връща! Той се връща при мен, помисли си Уили.

В следващия миг Индиана вдигна ръката й нагоре, отново я вкара в халката на клетката и затръшна вратичката. Погледна към Мола Рам, който му се усмихна одобрително и подкара отново своите протяжни псалми.

— Какво правиш? — смая се Уили. — Полудял ли си?

Той я гледаше равнодушно някъде отдалеч.

Уили се напрегна и го заплю в лицето. Никога в живота си не беше мразила толкова силно човек! Няма да му се моли повече, дано се провали в пъкъла!

Чародейката-демон го заплю. В черната й уста пробляснаха кървавочервени пламъчета. Жуженето се усили и почти заглуши злокобното пляскане на криле, появило се отново в гърдите му. Пламтяща като разгорял се въглен, храчката прегаряше лицето му, съскайки съвсем като змията в гърдите му, която се пробуди и започна да се размотава.

Но Кали ще я успокои. Трябва само да се отдаде на Кали, да се разтвори в обятията й, да остави повторението на божественото й име да удави съскането на змията и изгарящата храчка, влудяващото пляскане на невидимите криле в гърдите му.

Спокойно и с бавни движения той избърса лицето си, обърна се и потъна сред тълпата богомолци, която в унес припяваше:

— Мола Рам, Сунда Рам, жаи ма Кали, жаи ма Кали.

При вида на това хладнокръвно предателство Чатар Лал и Мола Рам си размениха доволни усмивки.

Псалмите зазвучаха с нова сила.

Ветрецът пак подухна и подземната пещера застена от жалостивия му вопъл.

Дребосъка профуча през следващия тунел и, дишайки тежко, се залепи за хладната стена. След миг предпазливо надникна иззад ъгъла. Намираше се точно там, където беше очаквал — в една от входните пещери. В ъгъла бяха захвърлени камшикът, шапката и чантата на Инди. Той изтича и ги взе. Сложи шапката на глава, затъкна камшика в пояс, преметна чантата през рамо и изведнъж се почувствува съвсем като Индиана Джоунс, един малък Инди, но смел и непоколебим като големия. Изправи се и решително се насочи към следващия тунел. На входа му стояха двама пазачи, които го погнаха в момента, щом го зърнаха.

Сега вече наистина се почувствува като Индиана Джоунс. Хукна през изкопа колкото му крака държат, заобикаляйки изненадани надзиратели и печелейки все по-голям аванс пред задъханите си преследвачи, покрай малките, изнурени роби, които се изправяха и смаяно го гледаха.

Втурна се в тесен страничен тунел и преследвачите му го изгубиха от очи. Запълзя нагоре по мрачната извиваща се шахта и след миг се озова на по-горното ниво на мината. Шмугна се в тясно коридорче, изскочи в главната галерия и уморено се изправи.

На двайсетина метра от него се издигаше висока дървена стълба, подпряна о стената. Горният й край свършваше в подножието на малка площадка, цялата в дупки, а в скалата по протежение на стълбата имаше многобройни галерии. От най-ниско разположената шахта изскочи дете с чувал камъни на гърба. То се доближи до стълбата и се заспуска надолу.

Стигна дъното, почти безжизнено от изтощение. Отпусна се на земята, но в следващия момент подскочи от ужас, видяло летящия към стълбата Дребосък. Той му направи знак да мълчи и се закатери нагоре. Зяпнало от изумление, момчето безмълвно го наблюдаваше. Точно такава беше финалната сцена във филма „Враг на обществото“ с Джеймс Кагни. Дребосъка горещо се надяваше това да не е финалната сцена и за него.

Беше успял да изкачи високата стълба повече от половината, когато пазачите го откриха. Един от тях хукна подире му, а от многобройните дупки в скалата занадничаха детски лица. Забравили за работата, малките роби смаяно гледаха как Дребосъка пълзи към върха, а разгневеният пазач скъсява бързо разстоянието помежду им.

На двайсетина метра над горния край на стълбата голям скален къс бе надвиснал над дълбоката дупка. Срещу него, също на около двайсет метра, лъщеше противоположната стена на пропастта, където висеше дебело въже.

Изпоцапани лица надничаха от дупките и гледаха как Дребосъка стига горния край на стълбата. Пазачът беше вече само на два-три метра зад него. Дребосъка скочи в дупката, разположена на метър от стълбата, поколеба се за миг, после се засили, скочи обратно върху стъпалото и с все сила отблъсна стълбата от скалата.

Държеше се здраво. Същото правеше и пазачът няколко стъпала под него. Стълбата описа лека дъга и за миг застина неподвижно в центъра на дълбоката пропаст. Чисто самоубийство! Поне така си мислеха децата, които наблюдаваха като хипнотизирани драмата, разиграла се пред очите им. Всички от сърце желаеха на малкия смелчага да избяга от преследвачите си.

Върхът на стълбата мина на сантиметри от висящото въже и Дребосъка се вкопчи в него. А стълбата с пазача продължи да лети и след миг с трясък рухна в дъното на дълбокия изкоп. Дребосъка увисна на въжето, изчака да спре поклащането му, после пъргаво се изкатери по него и след миг изчезна в дупката на тавана.

Претърколи се няколко пъти по каменния под на следващата галерия и застина на място. Тук нямаше никой. Тишината се нарушаваше единствено от приглушеното, но все пак ясно доловимо пеене на хилядно множество, положително упоено от наркотици и изпаднало в транс. В него имаше нещо заплашително.

Дребосъка се изправи, приближи се до вратата в дъното на галерията и внимателно я открехна.

Около тъмната статуя на Кали играеха червени пламъци. Отраженията им смътно осветяваха малкото помещение зад олтара на Храма на смъртта.

Задрънчаха вериги, желязо застърга о камък. Жертвената клетка се заклати, издигна се във въздуха и привързаната към нея Уили се оказа надвесена с лице към бълбукащата в скалната пукнатина лава.

С лице към Смъртта. Към жестоката и безсмислена Смърт, която щеше да посрещне сама, изоставена от всички. От време на време образът й се отразяваше в набъбнал далеч долу кървавочервен и мрачно проблясващ мехур, после мехурът се пръскаше и разкривената й физиономия изчезваше в разтопената магма. Сякаш там се отразяваше самият й живот — неспокоен, вълнуващ, готов всеки миг да изчезне като капчица роса във вана с отровна киселина. Прииска й се да го изживее отново, да бъде по-различна, по-разумна.

За съжаление това не можеше да стане. Уили никога на беше вярвала в тайнството на прераждането, в чудесата на рая. Защото наистина само чудо можеше да я спаси. Пое дълбоко дъх с надеждата да припадне, преди да стане прекалено болезнено.

Мола Рам се обърна към палача, застанал зад дървеното колело, с което клетката се спускаше в лавата. Тълпата запя с пълен глас, Уили изпищя, а Инди се обърна, за да вижда по-добре.

Демоничната чародейка виси над пламтящата паст в истинския си вид — един гигантски гарван, който се полюшва върху вълните от горещ въздух. Вече не пляска с криле и не пърха — така, както го правеше вътре в черепа му. Просто виси във въздуха, тихо просъсква и разбиращо се усмихва. Усмихва се, защото е познала ужаса. Празнотата в черепа му. Отровното влечуго в гърдите му. Тя знае, знае всичко.

Затова трябва да умре.

Мола Рам присъедини гласа си към псалмопеенето, Инди също запя.

Увиснала безпомощно на желязната рамка, Уили гледаше как бавно се приближава към кипящата лава. Клетката с тържествено поклащане се спускаше към огъня и Смъртта.