Джеймс Кан
Индиана Джоунс и храмът на обречените (6) (Роман по едноименния филм на Джордж Лукас)

ГЛАВА 6
ХРАМЪТ НА ОБРЕЧЕНИТЕ

— Какво има там вътре? — уплашено прошепна Уили.

— Точно това възнамерявам да разбера — отвърна Инди. — Ти оставаш тук. Ако не се върна до един час, отиваш да събудиш капитан Блумбърт, ясно ли е?

Тя кимна безмълвно. Появи се Дребосъка, натоварен с чантата, шапката и камшика на Инди. Двамата се спогледаха и хлътнаха в тъмния тунел.

До първия завой водеше Дребосъка, тъй като трябваше да проверява дали тунелът е достатъчно широк за едър мъж като Инди. Но сгъстяващият се мрак започваше да го плаши.

— Мисля ние няма работа тук, доктор Джоунс — изказа мнение той.

Инди го хвана за яката и го дръпна зад себе си.

— Стой отзад, Дребосък — нареди той. — Върви в стъпките ми. И не пипай нищо!

Инди предпазливо тръгна напред, а Дребосъка го последва. Изведнъж видя една малка врата в стената на тунела, която Инди подмина, без да забележи. Протегна ръка и натисна бравата. Вратата изведнъж се откачи и два човешки скелета се стовариха отгоре му със смразяващ кръвта трясък.

Дребосъка изпищя и тупна по задник. Вече познаваше тези приятелчета — беше ги гледал във филма „Мумията“ и още тогава изпрати съвсем категорично послание до Онзи, владетеля на подобни страхотии — беше му внушил, че не изпитва никакво желание да си има работа с такива ужасяващи скелети, особено пък в тъмен тунел! Сигурно някой се мъчеше да го сплаши.

Инди се протегна и го изправи. После го поведе към поредния завой, като почти го мъкнеше на ръце. Полъхна хладен вятър и край главите им заплющяха някакви одрани кожи, които твърде много приличаха на човешки.

Дребосъка измъкна ножа си и тържествено рече:

— Стъпвам в твои стъпки! Не пипам нищо!

Кожите продължаваха да плющят в мрака. Момчето пое дъх и напевно поде дълъг низ китайски молитви и заклинания срещу духове. Общо взето, не беше изненадан от обстановката, тъй като на няколко пъти беше гледал филма „Невидимия“, в който постоянно се случваха подобни неща.

— Спокойно, момче — мрачно се усмихна Инди. — Опитват се да ни сплашат и нищо повече!

Продължиха да вървят напред. Тунелът беше изсечен в скала, твърда и влажна. Колкото повече напредваха, толкова по-надълбоко слизаха. Скоро стана съвсем тъмно.

— Дръж се за мен, момче — предупреди Инди.

След няколко крачки Дребосъка почувствува, че стъпва върху нещо трошливо и хрупкаво.

— Настъпвам някакви… — прошепна той.

— Да, на пода има нещо — тихо откликна Инди.

— Прилича на коледни курабийки.

— Едва ли — усмихна се в мрака Инди. Курабийките нямат крака, а това на пода съвсем доловимо се движеше. Драсна клечка кибрит и се огледа. Бяха спрели пред стена с две кръгли дупки, издълбани в нея. През едната се точеше противен, лигав поток от милион гърчещи се насекоми, които покриваха пода на тунела като дебел килим. Бръмбари с лъскави гърбове, сновящи хлебарки и гърчещи се червеи.

Дребосъка забеляза, че някои от тях се опитват да полазят по краката му, и се навъси:

— Това не са курабийки!

Инди изтърси противните насекоми от крачолите си, клечката опари пръстите му и угасна.

— Давай! Бегом!

Изтика малкия си приятел напред и двамата се прехвърлиха отвъд стената. Дребосъка настъпи някаква издутина зад завоя на тунела. Това задейства скрит механизъм и зад гърба им със зловещо съскане се спусна огромна каменна преграда.

— О, не! — ахна Инди, след което се наведе и се опита да спре камъка. Но той се хлъзна на мястото си с глух тътен.

Инди се изправи точно навреме, за да види, че и насреща им се спуска подобна преграда. Мъждукащата отвъд нея светлина бавно изчезна. Скочи напред, но късно, твърде късно. Отпусна се на каменния под и се опита да събере мислите си.

— Сърдиш ли ми се? — обади се от тъмното гузното гласче на Дребосъка. Имаше чувството, че е Малката Гръмотевица — непослушното дете на Бога на Гръмотевиците и Богинята на Светкавиците, което непрекъснато прави бели. — Инди, сърдиш ли ми се?

— Не, не много — промърмори Индиана. Сърдеше се по-скоро на себе си, защото едва сега осъзна, че не е трябвало да води момчето към неизвестностите на дяволския тунел.

— Значи само си ядосан?

— Точно така — отвърна Инди и драсна нова клечка кибрит. На пода в краката му се въргаляше някакъв мазен парцал и той го подпали. Малката пещера беше пълна с натрошени човешки скелети. Дребосъка тръгна към него.

— Стой на място! — изкрещя рязко Индиана, на когото никак не му се искаше момчето да задейства още някой от тайните механизми. — Най-добре е да се облегнеш на стената и да не мърдаш оттам!

Дребосъка се подчини и залепи гръб на един стърчащ от стената каменен блок. Но блокът хлътна навътре и задвижи друг скрит механизъм. От тавана бавно започнаха да се спускат остри железни шишове.

— О, не! — простена Индиана.

На мъждивата светлина, хвърляна от горящия парцал, шишовете изглеждаха като зловещи зъби, щръкнали направо от ада.

— Ти каза облегни се на стената и аз точно това направил! — ядосано рече Дребосъка. — Не съм виновен!

Без да му обръща внимание, Инди се втурна към каменната преграда зад гърба им и извика с пълно гърло:

— Уили, слез насам!

Горе в стаята Уили долови виковете на Индиана, завърза коланчето на халата си и пристъпи в тунела.

— Инди! — изкрещя тя. Отговор не получи. Грабна една малка газена лампа от масата и се заспуска в подземния коридор. — Бас държа, че скоро пак ще съм мърлява от глава до пети! — промърмори на себе си тя още след първия завой.

Насреща й се озъбиха двата скелета, които бяха подплашили и Дребосъка преди нея.

— Инди! — изпищя тя. — Тук има мъртъвци!

— Ако не побързаш, и тук ще има такива! — извика й в отговор Индиана.

Упли се затича. Премина на един дъх край отвратителните кожи, които плющяха на вятъра, и се спусна по стръмния наклон във все по-сгъстяващата се тъмнина. Вятърът угаси лампата в ръката й, а в ноздрите й нахлу отвратителна миризма.

— Тук страхотно вони! — възропта Уили.

— Побързай, слез насам!

— До гуша ми дойде от вас двамата! — промърмори на себе си Уили. — Господи, няма да се свършат тия ужасии!

— Уили!

Шишовете от тавана бавно се снишаваха. Двамата пленници можаха да ги разгледат отблизо и да установят, че са нещо като остри саби, като наточени бръсначи.

— Идвам де! — сопна се оттатък Уили.

— По-бързо, грози ни опасност! — изрева Индиана, после се обърна към Дребосъка и заповяда: — Дай ми ножа си!

Дръпна го от ръцете на момчето и яростно задълба в основата на каменния блок.

— Каква опасност? — прояви любопитство Уили.

От пода също се показаха стоманени остриета.

— Огромна! — изрева той.

— Инди? — С приближаването й към преградата вонята ставаше все по-силна.

— Положението е сериозно! — викна той.

— Как попаднахте в тая бъркотия?

— Дълга история. Никога няма да я чуеш, ако не се размърдаш!

— Господи, това пък какво е? — Краката й стъпиха върху покрития с гадини под. — Нещо долу шава и хрупти, а после се размазва. Инди, какво е то? Нищо не виждам!

Извади кибрит и драсна една клечка.

Видя милионите противни насекоми и изпищя. Летящи бръмбари с лъскави черупки, дългокраки хлебарки, мъхести гадини, които твърде много приличаха на скорпиони, гърчещи се червеи, скакалци, стоножки. Викът замря в гърлото й и изведнъж й се доповръща.

— Инди, пусни ме да вляза! — проплака тя. — Тук гъмжи от гадини, Инди!

— При нас няма гадини — успокои я отвъд стената Индиана.

— Отвори вратата и ме пусни да вляза! — примоли се тя.

— Ти отвори и ни изкарай оттук! — извика Дребосъка. — Изкарай ни оттук, по-бързо!

— О, Инди, пусни ме! — продължи да хълца Уили.

— Работя по въпроса — отвърна Индиана.

— Инди, вече са в косата ми! — изпищя отново Уили, усетила как разни гадини чоплят из доскоро прекрасната й прическа, правят си удобни гнезда и щракат с щипките си.

— Млъкни и слушай какво ще ти кажа, Уили! Някъде около теб трябва да има лост от първа степен.

— Какво?

— Някаква ръчка, с чиято помощ се отваря тази преграда!

— Боже мой, Инди, косата ми гъмжи от буболечки! — проплака тя.

Върховете на острите шишове вече се спуснаха досами главата му.

— Отвори очи, Уили, огледай се внимателно! Някъде край теб трябва да има ръчка. Хайде, гледай!

— Виждам две дупки — промърмори тя.

— Отлично! Иди при дясната!

Как не! Точно тази, от която пълзят противните насекоми и която е покрита с някаква отвратителна слуз! Тоя американец сигурно си прави майтап с нея!

Приближи се и протегна ръка към лявата дупка, която беше сравнително чиста. Не съвсем, разбира се, но около нея все пак липсваха гадните животинки.

Изведнъж отвътре се стрелна човешка ръка и я сграбчи за китката. Беше ръката на Инди.

— Не тази! — изкрещя напрегнато. — Бръкни в другата, вдясно!

— Не мога! — простена Уили. — Вътре е пълно с гадини!

— Можеш, ако го направиш внимателно — окуражи я той. — Хайде, скъпа, трябва да ни помогнеш!

— Направи го ти! — викна тя. Противен тип, непрекъснато я командва!

— Хайде, след малко ще е късно! — ревна в отговор той, усетил как острите шишове докосват раменете му и го принуждават да се наведе.

Уили затвори очи и пъхна ръка в гадната дупка.

— Господи, вътре е меко, нещо мърда! Като купа с разкапани праскови!

— Уили, още няколко минути и двамата ще сме мъртви!

— Хванах го! — викна победоносно тя и рязко натисна хлъзгавата ръчка, попаднала внезапно под пръстите й. Каменната врата безшумно се отмести встрани, а острите шишове бавно започнаха да се прибират. Инди и Дребосъка седяха на пода, останали съвсем без сили.

Уили се втурна в пещерата, като ожесточено ровеше с пръсти из косата си и се опитваше да се освободи от десетките гадини, пълзящи по кожата й с влудяващ сърбеж.

Дребосъка се устреми към бавно повдигащата се преграда в другия край, направи чевръст плонж над високия праг и се приземи от другата му страна съвсем в стила на великия бейзболен майстор Тай Коб. В случая не мислеше за бейзбол, а просто искаше на всяка цена да се измъкне от това дяволско място.

Уили продължаваше да се гърчи.

— Махнете ги, моля ви се! — викаше тя. — Лазят по цялото ми тяло, а аз мразя насекоми! Господи, ще ме подлудят!

Навеждайки се надолу, за да изтръска гадините, тя неволно се блъсна в каменния блок, който задействуваше затварящия механизъм. Вратата, от която току-що беше влязла, започна бавно да се хлъзга към противоположната стена.

— Не съм аз! — викна откъм другата преграда Дребосъка. — Тя го направи. Хайде, Инди, бягайте!

Видял, че шишовете отново започват да се спускат, той облещи очи и започна да бърбори нещо неразбираемо на китайски. После, подобно на възбуден треньор по бейзбол, скочи на крака и се развика:

— Плонж, Инди, плонж!

Инди сграбчи ръката на Уили и двамата хукнаха към момчето. Стигнаха до бавно спускащата се каменна преграда. Той натика момичето под нея, а след това и сам се провря. От рязкото движение шапката му падна и остана вътре в пещерата.

Между тежката преграда и пода имаше някакви си пет-шест сантиметра, но той без колебание пъхна ръката си в процепа, издърпа шапката и миг по-късно камъкът с тътен прекъсна достъпа до пещерата.

— Човек никога не бива да тръгва на приключения без шапката си, нали?

Намираха се в широк, полуосветен тунел, през който свистеше някакъв странен вятър, лъхащ сякаш от земните недра.

Светлината проникваше отгоре, където таванът на тунела бе леко вдлъбнат. Беше червеникава и необичайно ярка. Инди, Уили и Дребосъка бавно поеха към завоя. Когато стигнаха там, изведнъж застинаха на местата си, смаяни от гледката, която се разкри под краката им.

Пещерата беше огромна. Сякаш издялана в скалата от ръката на майстор-великан, тя бе красиво инкрустирана от природата, а сводът й се губеше в мрака над високите подпорни колони. Изглеждаше като огромен подземен храм. Храм на смъртта.

Над гранитния под бяха надвесени каменни балкони. Те се поддържаха от солидни колони и арки, под които мракът беше непрогледен. Именно оттам в пещерата нахлуваха стотици обхванати от религиозен екстаз хора, които приглушено пееха псалми. Пееха в хор и псалмите им се смесваха с воя на чудноватия вятър във високите части на пещерата.

Подземната музика излъчваше особена хармония и динамика, променяйки силата си благодарение на ехото от многобройните ниши и високия свод. В съответствие с усилването и затихването на необичайните ветрове звучаха и гласовете на богомолците — ту в шепот, ту в отчаяни вопли:

— Го-рам, го-рам. Сун-дарам.

Огромни издялани в камъка статуи окръжаваха множеството. Това бяха скали, оформени като слонове, лъвове, митически богове и демони. Гранитни чудовища с човешки глави, някои от тях толкова страховити, че без съмнение бяха рожба на налудничаво въображение.

По десетките балкончета лумнаха факли и тримата пришълци успяха да видят ясно картината в краката си. Стъпили на малка скална издатина в дъното на пещерата, почти под свода, те гледаха като омагьосани тайнствения култов ритуал, започнал пред огромния олтар в противоположния край на храма. От него ги разделяше дълбока цепнатина в скалата, която хем изглеждаше дело на природата, хем бе доизсечена от човешка ръка. Именно от там струеше мъждивата червена светлина, именно от нея изригваше на кълба парата с отвратителна миризма на сяра, която стенещите ветрове разнасяха из огромното подземие.

Издигнат в далечния край на цепнатината, олтарът постоянно се обвиваше от тези изпарения, поради което формата му си оставаше неясна. Ритуалът продължаваше. От облаците бял пушек изскочиха няколко души с дълги роби, очевидно жреци, с големи кадилници в ръце. От движението им димът край олтара се разнесе и пред очите на пътешествениците се разкри гигантска каменна статуя на богинята Кали — тайната покровителка на храма, кръвожадната и безмилостна богиня, на която бяха дошли да се поклонят всички тези хора.

Статуята бе висока близо десет метра. Около краката й се бяха увили змии, издялани в камъка с изключително майсторство, около бедрата й висеше поличка от отсечени човешки ръце. Самата богиня имаше шест ръце и всяка от тях държеше по нещо — в едната имаше меч, друга стискаше за косите отрязана човешка глава, две подпираха богинята върху трона й, а последните две бяха протегнати напред и от тях висеше на вериги ръждива желязна кошница.

Около шията й имаше тежка огърлица от човешки черепи.

Лицето й беше отвратително, застинало в кръвожадна гримаса. Лице на чудовище. Очите и устата й влажно блестяха, намазани с разтопена лава от дупката в краката й, крилата на гърба й също бяха покрити с лава, но вече изстинала и черна. Нос липсваше — на негово място зееше грозна назъбена дупка. Върху главата й имаше нещо като каменен воал, на който бяха издълбани древни знаци, олицетворяващи Злото.

Жреците вдигнаха глави и впериха благоговейни погледи в това гнусно чудовище. Богомолците запяха високо, с ново въодушевление.

— Какво става тук? — запита тихо Уили и потръпна от хладния вятър. Обзе я чувство на безпомощен страх.

— Ритуал на тугите — поясни Инди. — Молят се на богинята Кали.

— Виждал ли си и друг път нещо подобно?

— Такова нещо не е виждал никой през последните сто години! — възбудено отвърна той. Господи, какво невероятно откритие! Съдбата му позволява да присъства на молебен, покрит от праха на десетки години, с напълно запазени ритуали и реликви! Сякаш пред очите му се разкриваха костите на отдавна изчезнало племе.

Изведнъж някъде иззад олтара се разнесе протяжен вой. Беше толкова необичаен и странен, та трудно можеше да се допусне, че е от човешки произход.

— Бахау, Муузе-бахау.

— Какво е това? — уплашено прошепна Уили.

— Изглежда, веселбата започва — отвърна Инди. — В превод означава: „Спасете ме, моля, спасете ме!“.

С напрегнати лица те продължиха да наблюдават ритуала.

Прозвучаха три тържествени удара на гонг и псалмопеенето се прекрати. В пещерата стана съвсем тихо, само вятърът продължаваше да свири зловещата си песен. Към олтара пристъпи дребен мъж. Това беше Мола Рам — Върховния жрец.

Целият облечен в черно, а очите му бяха хлътнали и кръвясали. На врата му имаше наниз от зъби, а върху главата си беше положил череп на бизон със стърчащи напред рога.

Отиде до ръба на цепнатината и се обърна с лице към тълпата. Сред хората отвъд пропастта Инди забеляза позната физиономия.

— Я виж кой е там — прошепна той на Уили. — Нашият любезен домакин махараджата.

— А кой е този с черните дрехи? — попита Уили.

— Прилича ми на Върховния жрец.

На Дребосъка му приличаше на чудовището Франкенщайн.

Мола Рам вдигна ръце и откъм олтара отново се разнесе протяжният тъжен вопъл. Сякаш самата Кали проплакваше. Но в следващия миг илюзията се разпръсна, тъй като пред статуята се появиха няколко жреци в дълги роби, които мъкнеха покрит с дрипи и отчаяно съпротивляващ се индиец. Именно той надаваше воплите. Всички гледаха в мълчание как жреците го завързват за квадратната кошница от желязо, висяща от ръцете на Кали.

Мола Рам направи няколко крачки към безпомощно мятащата се жертва. Човекът зави жално, а Мола Рам запя някакъв псалм. След това протегна ръка към завързания и дланта му потъна в гърдите на клетника.

Да, да, разкъса гърдите и бръкна дълбоко в тялото му. След миг отново извади ръка, а пръстите стискаха окървавеното и все още пулсиращо сърце на индиеца.

Уили ахна и закри уста.

Дребосъка разтвори широко очи.

— Измъкна сърцето му! Човекът е мъртъв! — прошепна той. Беше чувал, че император Шу-син изтръгвал сърцата на мъдреците, за да провери дали наистина били със седем дупки, както твърдяло поверието. Но сърцето на този човек нямаше дупки, а жрецът не беше Шу-син. Сякаш сме попаднали в ада, помисли си момчето.

Адът се състои от десет кръга, управлявани от кралете Яма. Всеки от тези кръгове предлага различни мъки за грешника — той може да бъде погребан в ледено езеро, да бъде привързан към нажежен стълб, удавен в локва воняща кръв, превърнат в гладуващ дух. Много и разнообразни са предвидените там мъки.

Това тук сигурно беше петият кръг на ада. В него вадят сърцата на умрелите. Дребосъка изпита силно желание да е някъде по-далеч.

Инди не вярваше в легендите за ада и неговите мъки. Но все още вярваше на това, което виждаха очите му. А то беше по-невероятно дори и от най-фантастичните му представи за ужасите на ада. Гледаше като омагьосан човека, когото бяха принесли в жертва.

— Още е жив! — прошепнаха устните му. И наистина мъжът нададе още един писък, а сърцето му продължаваше да тупти в ръката на Мола Рам. Жрецът го вдигна високо над главата си, а тълпата богомолци гръмогласно запя:

— Жаи ма Кали, жаи ма Кали.

Жертвата продължаваше да вие. На гърдите нямаше обичайната в подобни случаи грозна рана, а само едва забележима червеникава резка — там, където беше проникнала ръката на Мола Рам.

По-нископоставените жреци окачиха няколко вериги на металната рамка, повдигнаха я нагоре и я завъртяха. Жертвата се оказа на около метър от земята, с лице към масивната каменна плоча на пода, която се плъзна встрани с остро скърцане.

Разкри се дълбока, свързана с цепнатината дупка, в дъното на която клокочеше разтопена лава.

Желязната решетка се спусна и жертвата видя как нажежената магма се приближава към лицето й. Сърцето продължаваше да тупти в ръката на Мола Рам. Тълпата все тъй пееше своите псалми, а вятърът продължаваше да свири в пролуките между скалите. Това бяха последните звуци, които нещастникът чуваше на тази земя.

С приближаването към нажежената лава лицето му започна да пуши и да се издува в мехурчета. Месата му зацвърчаха, кожата се нацепи и почерня. Той понечи да изпищи, но отровният дим напълни дробовете му, а гърлото му се сви от горещия полъх. Косата му пламна като факла и миг по-късно желязната рамка със сгърченото тяло потъна в разтопената лава.

На тясната издатина високо горе Уили затвори очи, Инди беше застинал от ужас, а Дребосъка обърна гръб на страшното зрелище. Преди да погледне отново надолу, той отправи една кратка, но пламенна молитва към Небесните повелители на огъня да ги измъкнат оттук.

Изправен до олтара, Мола Рам вдигна високо изтръгнатото сърце на жертвата. То продължаваше да пулсира, а от долната му част капеше кръв. Жрецът го протегна над димящата червеникава паст в краката на Кали, то изведнъж почерня и започна да пуши. В следващия миг пламна ярко и изчезна в огнената лава.

Групата жреци се насочи към голямото колело до олтара, завъртя го с дружни усилия и желязната рамка бавно се издигна от дупката. Металът й беше нагорещен до червено, а от жертвата нямаше и следа — беше изгоряла в ада на пламъците.

— Жаи ма Кали, жаи ма Кали — продължаваше да пее тълпата.

Вятърът все тъй виеше в процепите на скалите.

Инди, Уили и Дребосъка стояха като вкопани на местата си, невярващи на това, което виждаха със собствените си очи.

Мола Рам изчезна зад олтара. Мястото му заеха трима други жреци, които понесоха към Кали някакви увити в плат предмети.

Уили се разплака.

— Тихо! — скара й се Инди, а Дребосъка, сам на края на силите си, мълчаливо се приближи към нея и я прегърна.

Жреците внимателно развиха от плата три конични парчета естествен кристал и ги поставиха в основата на статуята. Между краката й се издигаше висок около метър каменен череп с дупки вместо нос и очи. Жреците доближиха трите кристала плътно един до друг и ги поднесоха към черепа. Те изведнъж грейнаха с всички цветове на дъгата. Жреците ги разделиха и светлината угасна. После ги наместиха в дупките на черепа и те засияха отново.

Индиана наблюдаваше ритуала с нарастващо възхищение.

— Знаят, че камъните им са вълшебни, но изобщо не им минава през ум, че те са част от изгубеното съкровище на Санкара — прошепна той.

— Как така светят сами? — попита Дребосъка и неволно потръпна.

— Според легендата диамантите в тях започват да светят в мига, в който трите конуса се докоснат.

Уили избърса очите си и направи опит да се съвземе.

— Диаманти ли? — истерично се изсмя тя, примряла от напрежение и умора. — Къде са те? — Интересът й бавно започна да се пробужда.

Свещените камъни на Санкара продължаваха да сияят, привличайки като магнит погледите на всички в пещерата. Тримата жреци се поклониха дълбоко, отпуснаха се за миг на колене, а после бавно се оттеглиха в мрака зад олтара. Последваха ги и останалите участници в кървавото жертвоприношение, тълпата поклонници също започна да се разпръсва. След две минути в огромния подземен храм нямаше никой. Само вятърът продължаваше печалната си песен.

— Е, добре — въздъхна Индиана. — Сега вие двамата ще стоите тук и ще ме чакате, без да вдигате шум.

Дребосъка мълчаливо кимна и подаде на Инди камшика и чантата. И без това не изпитваше никакво желание да се доближава до онази страшна статуя долу. Но Уили беше на по-друго мнение.

— Чакай! — изправи се тя. — Къде отиваш?

Единственото й желание беше час по-скоро да се махнат оттук.

Инди измери с поглед разстоянието между отвора на тунела и дъното на пещерата далеч долу.

— Смятам да сляза за малко там — отвърна той.

— Да слезеш долу? Да не си полудял?!

— Не мърдам никъде, преди да взема тия камъни! — решително отсече той. Те бяха най-значителното откритие в живота му и вече го привличаха неудържимо с прекрасното си сияние. Трябваше да ги притежава, трябваше да ги има на всяка цена!

Уили побесня.

— Значи си решил да се пребиеш за едната слава, дявол да го вземе — кресна тя.

Той я погледна и на лицето му се появи топла усмивка. В крайна сметка се оказа, че съдбата му не й е безразлична!

— Сигурно и това ще стане някой ден — сви рамене Инди. — Но не и днес!

Днес той просто ще се сдобие с тези прекрасни вълшебни камъни!

Без да дочака отговор, Индиана клекна и увисна на ръце от ръба на скалата.

Стената надолу беше дълбоко набраздена и крайниците му намериха опора без особен труд. Бавно и внимателно Инди успя да се спусне до най-близката от огромните колони, които поддържаха свода на пещерата. Вкопчил се веднъж в нея, той пъргаво се заспуска надолу, използувайки за опора многобройните кобри, лъвски глави и танцуващи момичета, гравирани дълбоко в гладкия й ствол. След няколко минути вече стоеше на дъното на пещерата, здрав и невредим.

Притича тихо към олтара и спря на ръба на зловещата цепнатина в скалата. Дълбоко долу клокочеше лавата — страшният и тайнствен дух на този сатанински храм. Горещият пушек залютя в очите и ноздрите му и той неволно отстъпи назад.

Отвъд това страховито препятствие се издигаше статуята на Кали, а в краката й проблясваха вълшебните кристали на Санкара. И дума не можеше да става за прескачане — цепнатината зееше огромна. Нямаше откъде и да се заобиколи. В следващия миг търсещият му поглед се спря на две колони със слонски фигури на върха, надвесени непосредствено над олтара. Инди бавно разви дългия си камшик и запрати свободния му край към по-близката колона.

Това беше майсторски, изкусен замах. Дългите ивици от тънка, но здрава биволска кожа изсвистяха във въздуха и се увиха около едната бивна на каменното животно. Инди дръпна дръжката на камшика, затегна примката, пое си дълбоко дъх и се затича към ръба на страховитата пропаст.

Набрал скорост, той скочи напред. Камшикът изплющя и се изопна под тежестта му. За миг Инди доближи зейналата паст на ада, тялото му потръпна и се сви от горещия й дъх. В следващия миг отново се издигна нагоре и се приземи в нозете на богинята. Вятърът се усили и пещерата застена с призрачен глас. Инди се пресегна и освободи камшика от бивната на слона.

Стъпил на ръба на издатината, Дребосъка успокоително му махна с ръка. Ннкак не е лесно да бъдеш телохранител от разстояние, но той правеше, каквото може. Инди му кимна в отговор и пъхна намотания около дръжката камшик в колана си. После се обърна с лице към олтара и внимателно пристъпи към трите големи кристала, които продължаваха да сияят в краката на зловещата богиня.

Спря на крачка от тях и ги заразглежда. Този в средата имаше три напречни линии и очевидно той беше откраднатият от селото на майпурите. Протегна ръка и предпазливо го докосна. Не се опари — камъкът светеше със студен блясък. Внимателно го взе и го доближи до лицето си.

Във вътрешността на кристала блестеше вълшебно красив диамант. Светлината му беше неземна, хипнотизираща, прекрасна. Звездна светлина във всички цветове на дъгата. Но, откъснат от нишата си, той бързо потъмня и угасна. Инди го доближи до другите кристали и той отново заблестя. Отдръпна го и пак го доближи — просто за да е сигурен в действието.

После събра трите камъка и ги пусна в сака си. Попаднали в непосредствена близост един до друг, те засветиха отвътре като малко студено слънце.

От мястото си под покрива Дребосъка и Уили го наблюдаваха с одобрение. Инди дръпна връвчиците и здраво ги стегна.

Наблюдаваше го и Кали.

Индиана отстъпи няколко крачки и хвърли поглед към зловещата статуя. Кали гледаше към нищожния смъртен в краката си и изведнъж проговори.

Индиана подскочи от изненада и ужас, а ухиленото насреща му демонично лице сякаш се гърчеше в заплашителни гримаси и заканително ръмжеше.

Не, не. Звуците идваха не от устата на статуята, а някъде изотзад. Инди се присмя на страха си и тръгна към олтара, решен да открие източника на звуците.

Фигурата му изчезна в мрака зад огромния олтар, а Уили и Дребосъка напрегнато се навъсиха.

— Къде се навира, дявол да го вземе! — промърмори Уили. Никак не й беше приятна мисълта, че ще остане сама и без закрила.

Вятърът отново застена. В техния тунел воят му се проточи в странни плачевни стонове. Дребосъка се обърна тъкмо навреме, за да зърне две мрачни черни фигури, които се прокрадваха зад гърба им. Именно тяхното придвижване беше предизвикало промяната във воя на вятъра.

Дребосъка замръзна на мястото си.

— Ти какво… — започна Уили, но зърна фигурите и също занемя.

В следващата секунда двама едри пазачи туги скочиха отгоре им. Дребосъка измъкна бързо ножа си и успя да порне ръката на първия. Човекът падна назад, зашеметен от изненадващата болка. Другият сграбчи Уили.

Но тя имаше достатъчно опит в борбата с разни нахалници и не изгуби присъствие на духа. С добре премерено движение сви крак и ритна в слабините нападателя си. Онзи извика и падна на колене.

Другият пазач се беше свестил и крадешком пристъпяше към Дребосъка. Уили скочи на гърба му и пръстите й опипом потърсиха очите му. Индиецът рязко се завъртя и я залепи за стената. Въздухът изскочи със свистене от дробовете й и тя омаломощено се свлече на земята. В същата секунда Дребосъка ръгна ножа си в крака на нападателя и отново се отдръпна. Онзи изрева и се втурна да го преследва.

Другият индиец запълзя към Уили с жесток блясък в очите. Тя грабна шепа пръст и я хвърли в лицето му. Онзи се зае да чисти напрашените си очи, а Уили скочи на крака.

— Бягай, Уили, бягай! — извика Дребосъка, който все още успяваше да респектира с ножа си своя противник.

Уили хукна навътре в тунела, пробяга няколко метра и спря. Дребосъка въртеше ножа си пред лицето на убиеца и го държеше на разстояние. Индиецът викна нещо на хинди, след това с рязко движение се хвърли в краката на момчето. Дребосъка изгуби равновесие и падна възнак, а ножът му издрънча в мрака. Онзи го сграбчи за глезена и го задърпа към себе си.

Уили се поколеба, после видя как вторият нападател бавно се надига. Не, няма да се справим, отчаяно си помисли тя.

— Бягай! — отново извика Дребосъка. — Намери някой на нас помага!

Уили се затича. Последното нещо, което видя, беше как единият от нападателите сграбчва момчето за гърлото, вдига го във въздуха, а малките му крачета безпомощно ритат около метър над земята.

В същото време Индиана пристъпяше в тъмнината зад олтара. Мъждивата светлина проникваше тук от два източника — от тлеещата лава в краката на статуята и от някаква жълтеникава дупка в пода.

Инди прекоси каменно мостче, под което имаше Бог знае какво, и се насочи към дупката. С приближаването до ушите му достигна човешки говор и тракане на желязо о камък. Мракът беше толкова гъст, че той бе принуден да се придвижва към зейналата насреща му дупка с крайна предпазливост, готов да се върне обратно и при най-малкия признак за опасност. Най-после стигна до ръба и погледна надолу.

Оказа се, че се намира над дълбок ров с конусовидна форма, по стените на който се виеха концентрични пътечки, скриващи се в многобройни шахти. Пред входовете им сновяха мършави деца — влизаха, излизаха, помъкнали тежки чували с камъни и пръст. Пълзейки на четири крака, те ги влачеха към поставени върху тесни релси вагонетки, където други, оковани във вериги деца с изпити лица и дълбоко хлътнали очи, ги поемаха и изсипваха.

Огромната конусовидна дупка се оказа някаква мина. Осветени от мъждиви фенери, пълзящите фигурки хвърляха причудливи сенки по стените. В далечния край на тъмната дупка, отвъд чезнещите в мрака релси, се стичаше вода. Лееща се по отвесната стена, тя шумно шуртеше в огромна цистерна, откъдето се изсипваше в мрачно проблясващо езеро. Бръмчаха машинни мотори и въздухът тежеше от задушлив пушек. От пробитите в скалата дупки за проветрение излитаха гъсти облаци дим, а дълбоко долу в забоя кирки дълбаеха в камъка и хвърляха рой искри.

Някои от децата хленчеха, други работеха мълчаливо, но всички изглеждаха ужасно. Сред тях се разхождаха пазачи туги, които със садистични усмивки раздаваха ритници и жестоки удари с камшици.

Инди видя как няколко деца се подхлъзнаха и паднаха край една вагонетка след непосилни опити да изсипят вътре тежък чувал. Около тях моментално се струпаха надзиратели и започнаха да ги ритат. Едно от децата не можа да се изправи. Беше извадило късмет, успявайки да се отърве от адските мъки по единствения възможен начин — смъртта.

Индиана се надвеси над дупката. Гледката беше толкова потресаваща, че сетивата му отказваха да я възприемат. Не знаеше какво да предприеме — стоеше неподвижен и наблюдаваше сцената, далеч надхвърляща всяка представа за жестокост.

Намести торбата с реликвите на рамо. Можеше да избира — или да си тръгне със свещените камъни на Санкара, безценни съкровища, които още векове наред ще бъдат обект на възхищение и задълбочени научни изследвания, или пък да остане и да се опита да направи нещо за нещастните създания там долу.

До слуха му достигна протяжен детски вопъл. Сведе поглед и видя как един огромен, гол до кръста и космат като маймуна надзирател безмилостно налага слабичко дете. Ярост заклокочи в гърдите на Индиана, той сви юмруци и изскърца със зъби.

Сякаш усетил с гърба си напрегнатия взор на Инди, надзирателят спря да бие детето и погледна нагоре. Очите им се срещнаха, впиха се едни в други, застинаха в ненавист. После индиецът леко се усмихна, сякаш искаше да покаже, че се забавлява чудесно.

Злодеят беше далеч долу и Инди все още можеше да си тръгне, необезпокояван от никого. Беше въпрос на избор и той го направи.

Протегна ръка към ръба на скалата, взе един голям камък, прицели се и го запрати надолу със страшна сила.

Вложил в това движение всичката си ярост и гняв, натрупали се в душата му, той беше сигурен, че буквално ще размаже онзи противен тип. Но надзирателят протегна ръка и най-спокойно улови свистящото парче скала. Тялото му леко се поклати, ала той възстанови бързо равновесието си и погледна нагоре. Очите им отново се срещнаха и индиецът пак се усмихна. Но този път ясно пролича, че се опитва да запомни лицето на непознатия бял мъж, дръзнал да наруши спокойствието му.

Инди отвърна на усмивката, макар да съзнаваше, че с това едва ли е спечелил първия рунд. Свитото дете го погледна стреснато, същото направиха и другите намиращи се наблизо малки роби. Той се изправи победоносно в цял ръст и размаха шапката си към стичащите се от всички страни учудени надзиратели.

Това е само началото, мръсници такива, закани им се мислено Инди и се заоглежда за някой по-голям камък. Изведнъж усети, че пръстта по ръба на дупката се раздвижва и започва да се смъква надолу. Понечи да отскочи встрани, но в същия миг цялата площадка под краката му се наклони и рухна в дълбоката дупка. Индиана се затъркаля сред камъни и пръст и накрая се просна на дъното на шахтата.

Изранен и натъртен, той замаяно вдигна глава. Гледката никак не беше окуражаваща — надзирателите туги го бяха заобиколили отвсякъде, далеч по-едри и ядосани, отколкото допреди миг.

Той пусна една крива усмивка към най-едрия от тях, поклати глава и невинно попита:

— Как успя да се родиш тъй ужасяващо грозен?