Георги Коновски
Село на римски път (9)

1.

Деветте мъже седяха в стаята на кмета вече час. По едно време дойде Копривненката и донесе термос с кафе и една малка ракия за Мешо. Останалите отказаха пиене толкова рано. А за Мешо си беше лека промивка на болен зъб…

— Няма откъде другаде да дойдат — пенеше се той и чак подскачаше на разтегаемия дървен стол — Минават границата, стигат до Лютия дол, после им остава само по пътя да тръгнат. И, като стигнат горското — още малко и са у село…

— На границата има граничари — рече Дойно — е, оня ден минаха оттука с една стара джипка…

Минчев кимна:

— Видях ги. Ама просто заминаха — ни при мен се отбиха, ни в кръчмата, даже вода не пиха…

Карата поклати глава мрачно:

— Щото са заети. Работа имат. А от наше село заек няма да излезе — пътят е един, няма пътеки за прехвърляне на паразитите…

Минчев дори се надигна:

— Кара, ама моля ти се…

— Какво му се молиш — изръмжа Мешо — Знаем какво правят, виждали сме как ги превеждат долу по баирите. Тук не смеят — трябва или по пътя, или ще се развяват цяла седмица по камънаците… Ама там каква е…

Кметът огледа стаята. Той беше зад бюрото — старо, още от училищните бюра, овехтяло, но ако му тегли една боя отгоре, ще служи барем пет години. Кръстев беше заел стария фотьойл срещу бюрото, Дойно се разполагаше върху втория, до стената. На пружината — сложена за всеки случай в стаята, бяха Найден и Карата. Фелдшерът Пармаков, Киро и кака Ирина бяха заели солидните дървени столове, които обикновено стояха в коридора. А Мешо беше разгънал стар стол, от ония, дето навремето слагаха за допълнителни зрители в салона…

— Знаем какво става — прекъсна го Кръстев — Ни те са ангелчета, нито ние…

— Ама на нас не ни плащат, за да спираме паразитите, нали? — пак се обади Мешо…

— Така е — На Кръстев не му се спореше точно сега, имаха по-важна задача — Ти дай да видим какво ще правим, ако десетина от ония се появят в селото…

Мешо махна с ръка, а Найден рече гневно:

— Ми, какво… Пушката и — наред…

— Ей, ей… — прекъсна го Минчев — Закон има… Как така… Наред…

— А да чакам да ме пребият като ония ли? Или да търся отде да хвана връзка с града, та да викам за помощ? — Найден повишаваше тон, та се наложи Кръстев да размахва ръце успокоително…

Пармаков вдигна по ученически ръка. В стаята настъпи тишина. Хората уважаваха стария фелдшер — та кому другиму да разчитат в откъснатото село?

— Пушки в селото има поне двайсетина — рече той — Мъжете сме нейде около петдесет. Всички сме служили…

— Освен Милото — обади се Дойно — Нали нещо с плоско стъпало беше…

— Абе, него кой го брои… — пренебрежително каза Мешо…

Фелдшерът ги изчака и продължи:

— Добре, освен Милото. Можем да организираме селска стража. Всяка вечер по пет човека с две пушки да обикалят селото…

— Що да обикалят? — прекъсна го Найден — Ако дойдат гадове — отдолу ще дойдат. Оставяме пост откъм Дивата клисура и ги чакаме. Ей го — миналата седмица нали погребахме дядо Кольо? Къщата му е празна, ама си има всичко в нея. Студено е още — покрив да имат над главата пазачите… И Корчо ще се съгласи — нали е зет на дядо Кольо, дворът е негов…

— Туй добре — каза Кръстев — Ама тук да ги чакаме… Що не долу, при горското?

Хората в стаята се спогледаха. Добра идея…

Навремето на километър и нещо от селото към Дивата клисура имаше хижа на горското стопанство. После, след промените, някакви софийски богаташи планираха за нея бая розови неща — щяха да я правят за излети, чакаха богати араби да идват, ама всичко потъна някъде. Хижа имаше — голяма, хубава, но на двайсетина километра на изток — дето е по-равно. И по-близо до морето…

А старото горско си стоеше — със заковани врати и прозорци, изоставено, празно. Изнесли бяха и мебелите, та даже двете големи кашпи пред входа му заминаха в една каросерия накъм морския град. Но стени и покрив имаше, за пролетта ставаше…

— Хитро — обади се кака Ирина — Хем не е близо, хем е под ръка. Ако сложим там барем трима с пушки — ще ни предизвестят…

— Ихааа — пак стана Мешо — Виждаш ги, стреляш, те лягат, а ти нагоре… По пътеката край пътя, щото той е широк и много открит. А гръмне ли се там — тук хората ще чуят…

Кръстев се изправи:

— Ми тогава да видим кой с кого ще стои в горското. И поне двама тук, в къщата на дядо Кольо. Да имат грижата хем да оглеждат някой от другаде да не се появи, хем да предупредят като чуят стрелба…

— То се чува ехото, бе — каза Минчев — Ама е хубаво да имаме два поста. Тъй като десетина може да дойдат, че и не знаем с какво оръжие ще са…

Всички се разшумяха. Бандити… С какво оръжие ще са? Ножове, някой пистолет, може и пушка да имат… Ама тук няма да вилнеят… Мъже има… С пушки…