Георги Коновски
Село на римски път (15)

3.

На село си лягаха рано. Едно, че телевизия тук се хващаше най-вече в горния край, при това лошо, второ — че хората не се вълнуваха от разни музикални конкурси или светски новини, трето — че хептен не им пукаше какви локуми точат говорещите глави на екрана, и най-важното — знаеха от кръвта си, че денят е за работа, а нощта за сън. Поради което гасяха лампите рано…

Но доста време след мръкване на вратата се почука. Кръстев погледна учуден часовника си — десет минава. Кой ли е?

Отвори вратата, без да наднича през прозорчето до нея. Нямаше лоши хора наоколо. Все още…

Бяха Мешо и Милко. При това Мешо трезвен като детска лимонада, а Милко свеж като кисела краставичка. Но буден. А в селото се славеше с геройствата си в леглото — можеше по 24 часа да спи…

— Влизайте — рече Кръстев, без да изразява някакви емоции. Дошли посред нощ — значи трябва. Ще влязат, ще кажат, ще обсъдят…

— Кака Карина? — полуплахо попита Мешо. Той беше имал среща с лютия нрав на Кръстева само веднъж, но запомни. И нито към куче посягаше, нито на нея думата чупеше.

— Какво кака ти Карина? — рече Кръстева, подпряла се на вътрешната стълба. После заметна големия плетен шал още веднъж около себе си и продължи — Няма да дойдеш нощеска на лаф, я… Разбирам — нещо важно ще е…

Мешо кимна, а Милко в това време сваляше големите галоши. Пролет, пролет, но калта още се лепеше по хората, особено, ако до мръкнало са обръщали в градината.

Кръстева се обърна и тръгна по стълбите към горния етаж, където пролет и лято двамата спяха на хлад. На последното стъпало се завъртя:

— И виж там в шкафа. Имаше още сушено месо, гъби в едно бурканче, даже пресен хляб има…

Кръстев кимна, а неканените гости тръгнаха надясно към кухнята. Домакинът отвори шкафа, първо хвана една зелена бутилка, но и двамата замахаха отрицателно. Кръстев ги изгледа учудено:

— Работа ще имаме — каза Милко — Остави това за утре…

Кръстев се учуди, но седна срещу им. И ги загледа очакващо…

— Даскале, — рече Мешо — ние с братовчеда искаме да направим едно нещо… Малко така… Абе, не баш в реда…

Това не изненада Кръстев — братовчедите винаги си бяха малко бамбашка, винаги имаха нещо свое на ума си. Така че — можеше всичко да очаква от тях. Премести погледа си към Милко, но оня посочи с очи Мешо. Така бяха свикнали — по-големият приказваше пред хората, макар че по-малкият беше майсторът на измислянето.

— Ще минем границата — каза Мешо…

Кръстев го погледна смаяно. Ще емигрират? Нямаше да са първите, камо ли последните от селото, потърсили нов живот далеч от тук. Но защо му казват?

— Не, бе, няма да ходим по Европата — разбра го Мешо — Мислим да тръгнем на юг, някъде след три часа по кривите пътеки ще сме отвъд. Аз знам турски и подразбирам арабския от Ирак още, а братовчедът работи две години при черните, та разбира френски. Ще се огледаме, ще чуем…

— И защо? — рече Кръстев.

— Писна ни да чакаме. Ония, че ще дойдат — ще дойдат. Ама да ги чакаме… Дай да видим кои са, какви са…

— Отвъд има шест села на около пет километра зад границата. Де ще ги търсите?

Тук се намеси Милко:

— Как да ти кажа… Абе, ние вече ходихме с братовчеда. Оная нощ. И видяхме къде се събират. В Кадъкьой са, барем стотина. И араби, и черни, има и турци. Личат си. Селото го знаеш, нали?

Кръстев беше ходил в Кадъкьой в ония, гладните години. Носеха натам някои работи от старозагорския завод, назад мъкнеха най-вече ядене. Три години минаха по тихите пътеки, докато нещата малко се поуспокоиха и хората привикнаха да се оправят в мизерията собственоръчно… То и сега някои минаваха границата, ама вече с други стоки, дето в селото не ги приемаха за нормални. Та затуй само в последната година граничните намериха бити трима контрабандисти, вързани за дървета край пътя, а в краката им сакове с прахчета и хапчета…

— И ще отидете пак? Нали вече знаем къде са? Че и колко са…

— Да чуем от тях какво смятат да правят — озъби се в усмивка Милко.

Всичко беше ясно. Предстоеше бурна и тревожна нощ.

— А мен защо търсите?

— Да знаеш!

— Има си кмет, има власти…

— Даскале, — наведе се Мешо — Минчев е свестен човек, ама размах няма. Кмет е, докато има държава. Сам ни смее, ни може нещо да направи. Та затуй ти казваме…

Надигнаха се, а Милко добави от вратата:

— И, ако нещо там… Да се знае защо… Щото то друго подире ни няма…