Георги Коновски
Село на римски път (18)

2.

Събраха се пак в кабинета на Минчев. Но вече осем мъже и кака Ирина. Найден го нямаше… Сега го носеха към дома му. Да го оплачат жена му и майка му. Вече бяха позвънили на синовете му, а първата работа на Минчев беше да се обади в областния град. Където намери само някакъв дежурен в полицията, който обеща да информира всички, които трябва да знаят…

То, разбира се, беше редно да оставят нещата както са — и да не местят Найден. Но хората си знаеха — ония ще дойдат най-рано след три-четири часа. И никой не искаше да принуждава двете самотни жени да се измъчват, че мъртвият лежи на чужд чардак — неумит, необгрижен…

— Предлагам най-напред да изпратим хора до горското. Да огледат, да донесат убитите… — каза Киро.

— Нека изчакаме ония от града — разсъдително натърти Минчев — А, че трябва да пратим наши хора — трябва. Ей даскала, ти…

— Ние с братовчеда — решително се надигна Мешо…

— Разбира се, разбира се — спря го Минчев — Само ще ви помоля…

Кръстев се надигна.

— Мешо, виж сега… От града ще дойдат някакви — полиция, следствие, граничари, може и някакви политици да се изтърсят, знаеш ли какво ще искат да правят… Та — никой никому да не споменава за нощното ви ходене отвъд. Знаем само ние тук… — и той погледна братовчедите — Само ние, нали?

Милко мълчаливо кимна, а Мешо рязко каза:

— Не сме споменавали никому… Знаем какво ще стане…

Минчев въздъхна, а кака Ирина рее:

— То не е зле Корчо да предупредим. Нали е бил там, в къщата, сигурно ви е чул…

Но Киро вече отваряше вратата. Те с Корчо бяха съученици, често се събираха на табла, та си имаха думата…

— Какво ли е станало долу? — попита Минчев и огледа всички. Но се обади Мешо.

— Абе, нашенска си… Аз мислех да ви рекна, ама нали… Даскале, ти хубаво предупреждаваше, но сме си все едни… Хайде да не казвам… Ние с братовчеда и друг път сме минавали от там. Виждали сме и да пикаят навън, и цигари светеха в прозорците. Няма нужда да си супермен — отдалече разбираш, че там има хора. А през прозорците добре се виждаше вътре. И може да разбереш колко души са, кой къде е…

— Братовчедът е прав — обади се Милко — Аз добре огледах касапницата. Изненадали са ги. Миро сигурно е пробвал да вземе пушката и са го стреляли от упор. Гърбът му беше одимен, едва ли не в него са опрели автомата. Бай Стамат са го мъчили — забивали са ножове в него един след друг. Вижда се — барем два различни ножа са били, единият е малко ръбест, като старите щикове. Алексата са го клали — явно се е съпротивявал, борил се е, та са рязнали с ножа на две места още по врата, третия път са успели… Како Ирино, како Ирино… — изплаши се изведнъж той, но Пармаков вече поемаше припадналата жена…

— Ама си и ти… — рече Минчев…

— Не е виновен — каза Кръстев, докато слагаха Ирина на леглото до прозореца — Ами ние трябваше да се сетим. Хубаво е, че са видели нещата. И трябва добре да помислим върху станалото… Четирима отидоха зян — щото уж разбираме каква опасност идва, ама я караме някак си на игра…

Отвън някой почука на вратата. После я отвори и надникна Митьо. Гледаше малко уплашен, но успя ясно да каже:

— Кмете, ела там… Че намерихме още един убит… Не е наш…