Георги Коновски
Село на римски път (24)

4.

В селото беше тихо. До мръкване. Тогава из уличките почнаха да се чуват припалвани мотори, а след това фарове се отправиха на север. Един чифт, втори… Първата кола беше на Милото. Той се канеше да тръгне още по обяд, когато разбра какво са намислили съселяните му, но Мешо го изгледа с кръвожаден поглед и изръмжа нещо, което Милото си преведе веднага. Ясно беше, че тоя шантавия ще го заколи, ако тръгне преди мръкване. И затова през деня прибягваше до колата, пренасяше ценни, според жена му, вещи, подготвяше старата таратайка за път. Недалечен — до областния град бяха петдесетина километра, ама… Знаеш ли какво може да ти погоди тая машина…

Намери време да отиде до Горната махала и, скрит зад камара камъни, да набере дъщерята. Тя живееше в столицата, мъжът й беше някакъв в прокуратурата. Успя да се свърже с нея, разказа й за проблема — очаквало се нощес да бъдат нападнати от мигранти, тия шантавите от селото щели да се съпротивяват, даже оръжие намерили, те с майка й тръгват по залез, ако може да им осигури превоз от областния град, защото с тая кола няма да стигнат до столицата…

Дъщерята отначало прие думите му спокойно — нямаше високо мнение за баща си от детските години още, после изглежда се посъветва с мъжа си и започна да го разпитва. Чуваше се как някой й суфлира, но това даже зарадва Милото — щом такъв сериозен човек като зетя се заинтересува, значи работата е важна и той ще услужи на държавата… Пък може после да го направят кмет на селото — вместо тоя либерал Минчев…

И Милото разказа всичко, което беше научил тия дни — за патрулите, за престрелката, за убитите, за минаванията на границата от братовчедите. Особено голямо удоволствие изпита, че ще вземе някой мерки срещу Мешо, когото много мразеше, но от когото още повече се боеше…

Та Милото пръв пална колата и избяга. Последваха го още неколцина. Минчев виждаше и чуваше какво става, но не мръдна от масата пред кръчмата. Не може всички да са герои, не може даже да са отговорни и смели хора. Смелите първи се втурват в боя и обикновено първи загиват. Знаеше много добре, че явно неговите предци не са били от първите. Иначе надали щеше да се появи на бял свят. Нямаше от кого…

А оцеляваха здравомислещите — тоест, страхуващите се. Които преценяваха всяка своя стъпка и постъпка, които мислеха издълбоко — не за своята чест и морал, а за семейството, за рода, за задължението си да отгледат деца…

Останалото за тях са някакви облаци и мъгли, нереални изкривявания на нормалността. Нормалното е тук — може да се пипне, да се изяде, да се облече…

Така че — нормалните хора се спасяваха…

Мина покрай първите къщи, където вече бяха заели позиции определените. Киро даже беше сложил автомата върху една обърната маса, наредил наоколо си стари шкафове и пейки, направил си цял бункер. Корчо си избра собствената къща и от малкото прозорче на тавана оглеждаше наоколо си на 180’. Под него се виеше римският път, а пушката сочеше точно към последния завой, откъдето до селото имаше нейде към 200 метра. Така се бяха разположили и Дойно, и Коста — на високо, удобно виждащи всичко, държащи под прицел пътя и малките поляни край селото…

Минчев тръгна из селото. Навсякъде тъмни прозорци и тишина… Хората се бяха укрили по мазетата, ловците стискаха пушките и се надяваха да не допрат до тях, само в читалището две жени деряха чаршафи в подготовка за кървавата работа, която ги очакваше…

В кръчмата светеше газен фенер — Тинка тъкмо се канеше да тръгва. Беше приготвила казан с чорба, струпала двайсетина хляба на масата в центъра, изсипала сандъче със стари метални лъжици. Битката си е битка, ама не се знае колко ще продължи. А човек огладнява…

Минчев разбра — всичко е за сметка на Дойно. То нямаше и кой друг да плаща, таман седмица оставаше до пенсиите, а кметството пари нямаше. Но… Планинец си беше Дойно, макар кръчмар. Най-напред направи нещо за другите, после мисли за ползи. В случая голямата полза щеше да бъде оцеляването…

После Минчев мина и край дома си, но не се отби. Защо? Жена му и дъщерята бяха в Горната махала, в къщата на Пешо Техника, с чиято жена бяха близки. Пешо също остана там — нямаше бойно оръжие за всички. Но обеща ако стане нещо /хич не му се искаше да е така, но…/ да слезе с двуцевката в читалището — все ще се намери работа и за него…

Заобиколи горната чешма, погледна към пустата пътека, излизаща от Черната кория — от там трябваше да се появи Мешо с групата си, сетне се спусна пак на пътя и отиде в читалището…

Където спря на вратата. Голямото фоайе беше пълно с народ. Тия, които смяташе, че са по мазетата, бяха се събрали тук. С дебели връхни дрехи, с чанти, в които се виждаха пластмасови бутилки и кутии — явно с храна, а мъжете с ловни пушки и брадви. Даже един беше направил от селската коса си копие — закрепил острието като продължение на дръжката…

Минчев не каза нищо. И какво да каже? Никой не искаше да е сам, търсеха сила в обединението. Някак си страхът намалява, когато има други край теб…

И си с някакво оръжие в ръка…

Отдалеч се чу дълъг картечен откос…

Почна се…