Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

Информация

Форматиране
in82qh (2018)

Издание:

Автор: Георги Коновски

Заглавие: Село на римски път

Издател: Читанка

Година на издаване: 2018

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6129

История

  1. — Добавяне

3.

Две баби търпеливо изчакаха Дойно да изнесе няколко маси пред кръчмата, че и да ги бръсне с кърпата отгоре. Пресен хляб щяха да докарат на другата заран, ама бабите не бяха преценили и, видели, че им остават само крайшничета, тръгнали да проверят за случайно останал. Пък ако нямаше — щяха да отидат при някоя приятелка, да си поклюкарят, да обсъдят вчерашните телевизионни серии, да вземат назаем хляб… Щото без боб или картофи се кара, ама без погача…

И други чакаха Дойно. На чешмата Мешо се миеше енергично, разтърсвайки сива грива, а братовчед му държеше голяма позахабена кърпа. Празнуваха почти до заранта, но и без това нямаха нужда от сън — навик. Сега щяха да седнат, да викнат по една малка и клин клин избива…

Минчев беше тръгнал към читалището, но видя Кръстев и Найден, пък спря при тях.

— Глътка чист цигарен дим, а? — пошегува се, вадейки кутията. Найден му поднесе цигарата — кибрит тук докарваха рядко, а за пълнене на запалки изобщо никога не е ставало дума…

— Гледах новините — рече Кръстев — и тогава ми звънна племенникът от Пловдив. Пита как съм, що съм. Позачудих се — сещаме се само по празниците, ама му разправих за снощи, всичко, викам, ни е наред, живот си живеем…

— Хубаво е, дето се сеща — кимна Минчев — Той беше май две-три години по-малък от нашия набор?

Кръстев седна на единия стол, другите се разположиха на масивната пейка. Дойно влезе да сложи кафетата — знаеше си кой какво консумира и кой кога почва…

— Да, младо момче е — кимна Кръстев — Накрая изплю камъчето. „Вуйчо, каза ми, абе по новините съобщиха за неизвестни пришълци, дето минали границата и обрали някакви кошари край селото“…

Минчев дръпна силно от цигарата и пусна облаче нагоре. После го погледна в очите:

— Другарю Кръстев, не ми се щеше да го казвам. Още снощи видях в интернета. За ония кошари става дума — и посочи към Бели връх на изток — Десетина пришълци минали браздата, по пътеките стигнали там, взели някои неща на хората — то какво ще намерят горе, после заклали три агнета, накарали да ги опекат, накрая запалили всичко. Пак добре, че жените били избягали в гората…

— Кошарите ги държаха Митьо и Главака, нали? — намеси се обикновено мълчаливият Найден…

— Именно — кимна Минчев — Единия го пребили, другият се отървал и успял да избяга. Но кого какво — не знам. Нямаше имена…

Постепенно площадката се изпълваше с хора. Вече бяха десетина — бая народ за ранната утрин. Сядаха около масите, но лекичко, бавничко, местеха столовете към крайната маса и се вслушваха в разговора. Минчев не спря — знаеше, че е безсмислено. Пък и в едно село живееха, всичко добро и лошо посрещаха наедно…

— Нещо много почнаха да идват бандити — обърна се към него Дойно, навел се да разстави чашките с кафе — В събота някакви изклали кокошките на бай Първан в Огняново…

— Чух — потвърди Мешо, бършейки се яростно с кърпата — Даже в неделята срещнах свако горе, на Малинака. Беше тръгнал да види как е нивата му — нали и там има имоти родата. Та той ми разправи какъв страх е било. „Цяла нощ, вика, се свирахме зад големия мертек, чакахме тия гаджали да нахлуят“…

Митьо Кьоравия се понадигна от стола:

— Бе, тия да имат късмет до нас да дойдат… Ще ги коля!

— Да, бе — изсмя се Мешо — Баш пък ти… Плюй през рамо зло да не дойде, че…

Минчев се поогледа. Хората бяха впили очи в него — все пак е власт. Пък и го знаеха — честен човек е, няма да ги излъже. Даже, за да не ги плаши…

— Аз тая заран писах до областта — каза той — Още призори отворих кметството и пратих по електронната поща запитване до града. Да кажат какво да правим — полиция ли ще пращат, войската ли ще идва…

— Или сами да се оправяме — намеси се обикновено мълчащият си Корчо.

Странно, но Мешо кимна в съгласие. Сетне се сепна, но продължи мисълта на ненавистния си бивш съсед:

— Половината тук сме ловци. Аз си пазя пушката, и патрони имам. Ще ги пълня тая вечер, ама за глиган. Никакви сачми, никакви игрички…

Киро Дългия таман беше дошъл — той имаше три крави и по план отсъстваше от кръчмата. Живинките от кеф и лафче не разбираха, искаха си гледане, хранене, доене. Седна до Найден, дръпна една цигара от „сребърната“ си табакера, изчака двама муфтаджии да си дръпнат и те, запуфка над огънчето, което единият от тях му поднесе…

— Даскале, а ти какво ще кажеш? — попита той Кръстев…