Карл Май
Горски скитник (7)

7. Соколово око

След като Рио Хила пресече веригата на Мъгливите планини, тя се насочва към Колорадо Ривър, която пък представлява границата между Аризона и Калифорния, и в крайна сметка се влива в Калифорнийския залив.

От ъгъла, образуван от тези две реки, та чак близо до Пресидио Тубак се простира обширна плодородна савана, която предлага на стадата от диви коне и бизони изобилна храна. Поради тази причина червенокожите племена гледат на нея като на най-хубавата си ловна територия.

Почти две седмици, след като експедицията на дон Естебан тръгна от Тубак, в онази част от саваната, намираща се в близост с границата на Пресидиото, цареше много голямо оживление. Дълга редица от индиански вигвами образуваше полукръг, от вътрешната страна на който, на забити в земята върлини, бяха опънати дълги ремъци, а по тях нагъсто бяха окачени тънко нарязани парчета месо, за да съхнат.

Далеч на хоризонта се виждаха тук-там отделни ездачи или цели групи червенокожи ловци, докато пред вигвамите се мяркаха само жени и девойки, които се занимаваха със сушенето на месото, с щавене на кожи, чукане на царевица, както и с други домакински работи.

В живописното си облекло и суетене тези индианки представляваха прелестна гледка от живота в саваната и някои знатни и предвзети дами от цивилизацията биха имали основателна причина да завиждат на някое от тези девойчета за своеобразната му красота, чар и свежест, на които индианецът толкова малко обръща внимание, че за него жената заема положението на робиня, задължена да носи на гърба си цялата тежест на ежедневната работа, докато, освен воюването и лова, мъжът не знае друго занимание, което би могъл да върши, без да накърни достойнството си.

Вигвамът в самата среда сигурно принадлежеше на някой вожд. Той бе по-висок и по-широк от другите и на върха си имаше кичур орлови пера, развявани леко от вятъра.

Пред входа му седеше девойка и се занимаваше с един мокасин, като го украсяваше изкусно с конски косми. Кракът, за който бяха определени тези ниски ботушки, трябва да беше малък, макар и недотам малък и изящен като нейния, а нескритата любов, с която тя се беше отдала на заниманието си, навеждаше на предположението, че собственикът, определен за това произведение на изкуството, не би могъл да е някой чужд или неприятен за нея човек.

Девойката беше красива, може би най-красивата в целия лагер, а външността й излъчваше някакъв особен вид естествено достойнство, което може да се наблюдава при индианките изключително рядко. Несъмнено тя бе дете на вожда, чийто беше и вигвамът, а санът на нейния баща й придаваше чаровната увереност, която лъхаше от всяко нейно прелестно движение.

Ето че най-сетне мокасинът бе готов. Тя го постави редом до другия, вече завършен, и се изправи. Изглежда, тъмните й големи очи забелязаха нещо, което събуди нейния интерес. С малката си светлокафява ръка тя отметна от челото дългата буйна черна коса, спускаща се далеч под кръста й, а после засенчи очи с дясната си длан, за да може да вижда по-добре.

Радостна усмивка се появи на лицето й с ясно оформени характерни, макар и меки черти. Но само след минута тя потрепери, сякаш пронизана от внезапна уплаха. Ясно си пролича как тъмният тен на кожата й избледня и как кажи-речи страхливо тя вдигна крак, за да се втурне срещу самотния ездач, който в лек галоп се приближаваше към лагера.

Той яздеше кон, който непременно би предизвикал възхищението на всеки познавач, и седеше на гърба му с такава сигурност, сякаш двамата образуваха едно цяло. Ловното му облекло от бизонска кожа бе цялото изцапано с кръв, а от левия му ръкав червените капки непрекъснато се стичаха на земята.

Той също забеляза девойката. Погледът му просветна и вместо да се насочи към една от крайните шатри, което бе неговото първоначално намерение, ездачът накара своя жребец с горди красиви скокове да го отнесе до мястото, където тя го очакваше. След като ловко и пъргаво слезе от седлото, той се изправи пред нея.

— Кой враг е видяла Мо-ла, Цветето на команчите, че лицето й е тъй бледо като саваната през зимата, а ръцете й треперят като стръкчета трева на утринния вятър?

— Смъртта — отвърна тя.

— Смъртта не е враг на храбрия воин. Тя само му подава ръка, за да го заведе при Великия дух.

— Но храбреците умират в битка, а не и прободени от рогата на бизон!

По лицето му бързо пробяга тъмна сянка.

— Соколово око няма да загине от рогата на бизон. Ръката му е силна, куршумът му — безпогрешен, а ножът му — остър. Бизонът няма да го настигне, а ще умре пред краката му. Но при вида на стадата ловците на команчите винаги ги обзема треска и те не виждат къде изпращат куршумите си. Те не улучиха бизона, а ръката на своя другар.

— Животът си отива с кръвта. Нека Соколово око влезе във вигвама, за да го превърже Мо-ла!

Тя вдигна мокасините от земята и тръгна пред него. Той я последва. В поведението на девойката се наблюдаваше такава благосклонност, с която навярно никой друг не можеше да се похвали. Но нищо в изражението на лицето му не издаваше голямата радост, която му доставяше поведението й.

Вътре във вигвама той оголи горната част на ръката си, където в меката тъкан куршумът бе навлязъл с вече отслабнала сила и беше заседнал. После извади ножа си от колана и й го подаде с думите:

— Нека Мо-ла извади оловото!

Една индианка не се плаши от подобна работа. Девойката прегледа раната първо чрез опипване, като леко стискаше с пръсти ръката му, а после, когато установи къде се намира куршумът, се опита да го извади с ножа. Тази манипулация сигурно причиняваше на Соколово око силни болки, но без да му трепне окото той безмълвно наблюдаваше малките й ръце, които се занимаваха с раната му толкова предпазливо и нежно.

Не след дълго куршумът бе вече изваден. Тогава тя взе от стената на вигвама торбичка с изсушени и счукани билки и скоро му направи толкова хубава превръзка, че кървенето спря напълно.

— Соколово око няма да има треска и още преди да настъпи новолунието, раната ще заздравее. Мо-ла добре познава растенията. Самата тя ги е събирала в часа, когато росата пада от звездите и Добрия дух благославя цветята.

— А знае ли Мо-ла кое е цветето, което команчът най-много обича да благославя?

— Соколово око ще ми каже!

— Цветето на команчите.

При тези думи в очите му се появи особена светлина. Той се наведе към нея, за да докосне с пръсти дланта й. Тя не сведе поглед, а го потопи открито в очите му.

— Големият воин обича само битките и опасностите, той не поглежда към скритото в тревата цвете.

— Той вече го е видял и много му се иска да украси с него вигвама си, за да може да си почива с глава върху гърдите му от шума на битките и изморителния лов. А Цветето иска ли да заживее с него във вигвама му?

— Иска!

Индианецът погали меката й коса с ръка, която все още бе изцапана със собствената му кръв.

— Умната лисица е баща на Цветето. Соколово око ще поговори с него!

— Умната лисица обича Соколово око. Той ще му подари Цветето, ако младият воин му донесе скалповете на неговите врагове.

— Соколово око ще отиде при неприятелите ни и ще му донесе толкова скалпове, колкото вождът иска да види. Соколово око знае кой път ще го изведе до воините на апачите и с ножа си ще нарисува по главите им колко ще плати за Мо-ла.

— Пътят е дълъг, с много слънца. Нека Соколово око вземе тези мокасини, за да бъдат краката му здрави и издръжливи при преследването на апачите!

Той взе обувките, които тя тайно бе изработила за него.

— Цветето на команчите е също като слънцето, което дарява светлина, и като извора, който освежава. Мо-ла няма да е робиня във вигвама на Соколово око, а ще е господарка в дома му също като жените на бледоликите! Хау!

Той си тръгна. С последната дума бе превърнал обещанието си в клетва, едно обещание, каквото навярно дотогава никой горд воин не бе давал на някоя индианска девойка. Той добре познаваше обичаите на белите. Знаеше колко много държат на своите жени, а любовта му към дъщерята на вожда го накара твърдо да реши да й отреди място не под себе си, а до себе си.

След един час команчите се върнаха от лов и донесоха богата плячка. И бездруго пред шатрите лежаха струпани големи купища кожи и можеше да се очаква, че племето щеше да разполага с такива богати запаси от сушено бизонско месо, които щяха да стигнат за дълги месеци.

Един от тях яздеше коня си наопаки — беше с лице към задницата му. Пушката му, ножът, томахокът и ласото висяха вързани за опашката на животното. Той беше индианецът, който поради своята несръчност бе ранил Соколово око. Главата му бе наведена, а щом отрядът се озова в лагера, той веднага изчезна във вигвама си, защото се срамуваше от наложеното му наказание.

Ето че работата на жените се удвои. Изсушеното месо трябваше да се свали от кожените ремъци и на негово място да се окачи прясното. Мъжете искаха да бъдат обслужени. Запалиха огньовете и скоро пред вигвамите можеха да се видят групи от воини, които пушеха, бъбреха или мълчаливо си почиваха в очакване на храната, приготвяна им от жените.

Умната лисица седеше във вигвама си и наблюдаваше своята дъщеря, която с грижовно усърдие шеташе около него. Обитателят на прерията не е лишен от домашни удоволствия чак толкова, колкото се чува често да разправят. И той също има сърце, което бие за близките му, макар неговите нрави и обичаи да са по-сурови от нашите.

Мо-ла бе единствената радост на вожда. Той бе имал двама синове, но и двамата бяха убити — единият в битка срещу апачите, а другият от бандитите на саваната. Беше му останало само третото дете, дъщерята.

Лисицата минаваше за най-умния и най-знатен вожд на команчите, затова неговата дъщеря трябваше да се омъжи за някой воин, който е също вожд, да е умен, мъдър и разсъдлив по време на съвещанията, но и храбър и хитър в битките. Преди време вождът беше забелязал, че един от най-неопитните му воини е влюбен в Мо-ла и че Мо-ла отговаряше на чувствата му. Това го беше ядосало и той го бе изгонил от вигвама си и от своя огън.

— Цветето на команчите ще влезе само в шатрата на някой вожд, който има известно име!

Такива думи бе казал той навремето и младежът ги беше запомнил.

Един хубав ден той изчезна от лагера и никой не знаеше къде бе отишъл. Но скоро от всички посоки започнаха да пристигат вести за него. Съвсем сам той беше предприел едно от онези авантюристични пътешествия, за които разказват легендите за античните герои или за скитащите се рицари от Средновековието, каквито не са рядкост и до ден-днешен сред войнствените номадски племена от американския континент.

Скоро се заговори за него край всеки лагерен огън, във всеки вигвам. Той бе тръгнал да се скита, за да си спечели име, а когато се завърна покрит с рани и скалпове, се оказа, че името, дадено му вече от апачите, го е изпреварило — бяха го нарекли Соколово око. Посрещнаха го с шумна радост и не след дълго той бе признат за най-полезния воин на племето си и го използваха за най-трудните начинания, които не можеха да поверят на никой друг.

Мо-ла се гордееше с него, а и Умната лисица започна тайно да изпитва към младия воин бащинска благосклонност, която нарастваше с всяка изминала седмица, както и с всяка нова смела постъпка на младежа, макар с нищо да не издаваше тези свои чувства.

Соколово око беше изпълнил вече първата половина от задачата си — имаше уважавано име. Но втората й половина бе по-трудна за разрешаване. Можеше да се надява да стане вожд само ако избухнеше война между команчите и апачите или пък ако някак си му се удадеше да се отличи с някой изключителен подвиг.

Сега той стоеше пред вигвама си и гледаше надалеч в саваната, на чийто западен хоризонт все по-наедряващият слънчев диск клонеше към залез и обливаше равнината с трепкащите си огнени лъчи.

Но ето че в този момент покрай редицата от шатри се спусна един негов съплеменник и се приближи до него.

— Моят брат трябва да отиде при вожда!

Соколово око кимна и се отправи към вигвама на Лисицата. С движение на ръката вождът му показа да седне на кожата от пантера, която беше постлана до него, и му предложи лулата си, чиято глава бе направена от червеникавата глина на свещените глинени находища. Соколово око седна и дръпна няколко пъти от калюмета, след което го върна на вожда.

— Куршумът на някакъв хлапак е улучил Соколово око — така Лисицата поде разговора. — Раната опасна ли е за него?

— Цветето на команчите сложи върху нея лечебна билка. Ръцете й са нежни, а пръстите й са като лъчите на зората — нощта на болестта и смъртта е принудена да отстъпи пред тях.

Мо-ла чу тези думи и се изчерви. Той се осмеляваше да заговори за нейната постъпка, продиктувана от любовта, а това бе признак, че е сигурен в постигането на целта си.

— Светлината на утрото преминава по небето и привечер отново изчезва — отговори Лисицата по образния начин за изразяване на индианците, които най-често говорят за себе си пред другите само в трето лице. — Моят син няма да може да я задържи.

— Но тя пак се връща — кратко и гордо отговори младежът.

— Връща се — повтори вождът и преследвайки своята цел, продължи: — и осветява плячката на команчите, които бяха на лов за бизони и убиха много от тях. Кожите на тези животни лежат пред вигвамите ни и никой воин няма да ги вземе, за да ги отнесе в своето село.

— Бледоликите се нуждаят от кожите, за да правят подметки за своите мокасини.

Вождът кимна доволен от прозорливостта на Соколово око, който го беше разбрал.

— На юг се намира земята на бледоликите, с които апачите воюват, а команчите живеят в мир.

— Името й е Тубак.

— Моят син я знае?

— Соколово око е виждал каменните колиби, които те наричат град.

— Колко бледолики живеят там?

— Соколово око не успя да ги преброи. Бяха повече от три племена на команчите.

— И как се казва този град?

— Също както и страната — Тубак.

— А има ли там барут и олово?

— Барут, олово и пушки, ножове, тютюн, одеяла, мъниста и всичко, от което се нуждае червенокожият мъж за себе си и за своята скуоу.

— И белите мъже ще купят всички тези кожи?

— За тях те ще дадат на червенокожите си братя всичко, каквото им е необходимо.

— Тогава още с изгрев-слънце Умната лисица ще изпрати двайсет от воините си, за да отнесат кожите на юг. Там на половин слънце път от границата на страната, която Соколово око нарича Тубак, те ще спрат. А сега моят син ще възседне коня си, за да избърза напред и да доведе бледоликите до мястото на срещата.

Радостта на младежа от това поръчение никак не беше малка, обаче той с нищо не я издаде, а простичко попита:

— Какво трябва да донесат бледоликите?

— Пушки, барут и олово, секири, ножове, игли, ножици, тютюн, одеяла и басма. Моят син ще види какво имат.

— На кое място ще чакат моите червенокожи братя?

— На мястото, което им посочи Соколово око. Те ще следват дирите на моя син.

— Соколово око не бива да оставя следи. Пътят му минава през ловните земи на апачите.

— Тогава нека Соколово око определи едно място!

— Право на юг оттук и точно на две слънца път растат в кръг сребристи тополи, които обграждат три каучукови дървета. Нека чакат там, докато Соколово око доведе бледоликите!

— Хау! И ако моят син зърне някое куче на апачите, нека му вземе скалпа!

— Навсякъде във вигвама на Соколово око висят скалпове на апачи. Той ще го напълни с косите им от долу до горе.

— И ако има възможност, нека потърси Черната птица, вожда на тези страхливи чакали, който ми уби сина.

— Да донесе ли Соколово око и неговия скалп?

— Черната птица е истинска пепелянка, жалка жаба, която се крие, за да не може команчът да намери кожата й! Лисицата трябваше да даде двама синове, двама големи храбри воини. Единият от тях го убиха кучетата апачи, а другият, който беше негов любимец, падна от ръката на онези гадове на саваната, които се наричат Ел Местисо и Мано Сангриенто.

— Да донесе ли Соколово око и техните скалпове?

Вождът погледна младежа кажи-речи изплашено и отвърна:

— Да не би сетивата на моя храбър син да са се объркали или пък да са отслабнали, та чува и разбира думите ми погрешно?

— Той те чува и разбира съвсем правилно.

— Тогава моят син не познава тези престъпници. Те са силни колкото десет мечки и са хитри и коварни колкото сто зли духа. Никой червенокож мъж не може да ги убие. Казва ти го Лисицата. Той го знае много добре. Само двама мъже биха могли да им вземат скалповете, но те никога не са идвали в ловните земи на команчите. Ако бяха тук, Лисицата би отишъл при тях, за да изпуши калюмета с двамата.

— Кои са тези мъже?

— Двама бледолики. Наричат ги Господари на горите и саваната. Те са Големия орел и Изгарящата мълния. Нима моят син все още не е чувал за тях?

— Много често е чувал да се говори за тях и би дал всичките си вражески скалпове, ако можеше да ги види.

— Бледоликите са дошли при нас отвъд Голямата вода, където се простира една много обширна земя, която също както и земята на червенокожите мъже си има Север и Юг. Бледоликите от онзи Юг дошли тук и с хитрост и коварство избили червенокожите мъже и с измами им отнели ловните територии. Сега обаче самите те са слаби, болни и нещастни. Югът отвъд Голямата вода са казва Испания. После дошли и бледолики от Севера. Но те са силни, храбри, умни и мъдри и са приятели на червенокожите мъже. Те са високи и широкоплещести, косите им са светли, а очите им имат цвета на небето, по което светят добри звезди. Тези бели са си останали силни и мъдри, но те не живеят в земите на апачите и команчите, а далеч оттук, край големия Баща на реките и при планините, които винаги са покрити с лед. Северът отвъд Голямата вода се казва Германия. Лисицата го знае със сигурност. Разказа му го един мъдър човек, който е виждал всичко, което огрява слънцето.

— Мано Сангриенто е бледолик, а Ел Местисо, синът му, има червенокожа майка.

— Те са като дяволите, в които вярват бледоликите. Великия дух е проклел всяка червенокожа жена, която обича някой бял мъж. Ето защо децата на такава жена са както червеите, при вида на които всеки човек го побиват тръпки. Лисицата би дал и живота си за скалповете на тези чакали.

— Соколово око ще му ги донесе.

Вождът замълча. Той дълго гледа младежа право в нетрепващите тъмни очи. После бавно дръпна от лулата и издуха дима в четирите посоки на света.

— Соколово око е още млад. Той далеч не е преживял и половината от зимите на Лисицата, но след време ще стане могъщ и мъдър воин. Ако ми донесе скалповете на двамата Сатани, тогава ще получи орловите пера и ще бъде велик вожд сред синовете на команчите!

Ето че най-после младият човек чу думата, за която бе копнял толкова дълго. Ето че най-после получи своето поръчение, чиято награда щеше да означава сбъдването на най-съкровеното му желание. Някой бял щеше да даде шумен израз на радостта си, но за индианеца е въпрос на чест да прикрие чувствата, които вълнуват сърцето му. Затова, след като хвърли само един бърз, светнал от вълнение поглед към Мо-ла, той отговори с почти безразличен тон:

— Дните на Мано Сангриенто и Ел Местисо са преброени. Тяхното слънце клони на залез, а ножът на команча е надвиснал над главите им, за да ги изпрати в страната на сенките, откъдето няма връщане. Соколово око каза!

Той стана от мястото си. Лисицата му направи знак с ръка и младежът излезе от вигвама.

Над земята се спусна сумрак. Вечерта бързо го последва, а когато Соколово око се метна на своя кон, звездите блещукаха вече по небето. Той насочи жребеца си покрай редицата от шатри, макар че ако веднага бе напуснал лагера, щеше да си съкрати пътя. Дали се надяваше, че ще може още веднъж да зърне Мо-ла?

Кожата, която закриваше входа на вигвама на вожда, остана спусната. Младежът смуши животното и се отправи към откритата савана. Но едва бе яздил няколко минути, когато пред него неочаквано изникна тъмен строен силует.

— Соколово око!

— Мо-ла!

— Нима Сатаните са толкова зли и лоши, както каза татко?

— Никой досега не е успял да ги победи.

— Тогава изглежда ще угасне звездата, към която Мо-ла е отправила поглед!

— Не, тя ще свети и никога няма да залезе!

— Толкова ли е необходимо да станеш вожд?

— Соколово око би убил Сатаните и без тази награда. Те са отнели живота на брата на неговото Цвете и трябва да умрат.

— Далеч навътре в дивата степ живял един мъдър вълшебник, който имал власт дори над смъртта. Той дал на жената на Умната лисица един амулет с могъща сила, който закриля от смъртта.

— Кой го притежава сега?

— Мо-ла. Тя го получи от майка си, когато тя си отиде в Страната на душите. Соколово око иска ли да го вземе?

— Ще го вземе — простичко отвърна той.

Тя му подаде амулета. Младежът го пое и го окачи на врата си.

— Сега Мо-ла ще се успокои ли?

— Тя няма повече да се страхува.

Навеждайки се от коня, той й подаде ръка, после смуши животното и се отдалечи. Тя остана на мястото си заслушана в тропота на конските копита, докато той заглъхна в далечината, а после незабелязано се върна в лагера.

Два дена по-късно в странноприемницата на достопочтения сеньор Франсиско Металя се беше насъбрало пъстро общество от какви ли не типове с най-живописна външност. На една от масите бяха подпрели лакти двама сиболероси^[1], облечени изцяло в дрехи от бизонска кожа. Грубото им телосложение, яките юмруци и енергичният израз на лицата им ясно свидетелстваха за трудностите на техния напрегнат занаят. Ласата, които бяха увили около кръста си, бяха двойно по-дебели от обикновените кожени ремъци, а облегнатите до тях пушки изглеждаха толкова очукани и похабени, че навярно доста време са били употребявани, без един-единствен път да са почиствани и излъсквани както трябва.

На две прилепени една до друга маси седяха девет вакероси заедно с един добре облечен сеньор, който приличаше на асиендеро.

Точно срещу тях в един тъмен ъгъл се бяха настанили двама души, които на пръв поглед човек сигурно щеше да вземе за папагоси. Единият от тях беше старец, а другият бе достигнал може би половината от неговата възраст. И бялата коса на по-възрастния, и черната коса на по-младия бяха вързани отзад на тила в кок с лента от бяла кожа. Нещо като малка тясна шапчица, изплетена от дебела прежда и украсена с кичур пера, бе кацнала на темето им, където се крепеше с помощта на кожен подбрадник. Краката и на двамата бяха голи, а телата им — загърнати с груби вълнени одеяла. Изразът, както и чертите на лицата им, не можеха ясно да се различат, понеже дългото ниско помещение имаше само два прозореца, чиито стъкла на всичко отгоре бяха толкова мръсни, че едва половината от слънчевата светлина успяваше да се промъкне през тях.

На единствената все още свободна маса се беше разположил някакъв тратанте^[2] и се занимаваше с подреждането на предметите, които носеше в два големи обемисти пакета. Той обаче не забелязваше алчните погледи, които двамата папагоси хвърляха на неговата стока. Тъкмо в този момент думата взе асиендерото:

— Да, двайсет коня ми откраднаха тези нехранимайковци, апачите, но Бога ми, ще си ги взема обратно! Намерихме следите им, които заобикалят града, и отседнахме тук замалко, само колкото набързо да се подкрепим. Дон Франсиско, искаш ли да дойдеш с нас?

— Благодаря, сеньор! Предпочитам чаша хубаво пулке^[3], отколкото нож между ребрата или пък няколко среза по главата около скалпа ми — отвърна гостилничарят. — Преброихте ли следите им?

— Над четирийсет души са.

— Ами че тогава човек направо може да го хване страх за хубавата експедиция, която поведе дон Естебан де Аречиса към Апачерията!

— Заради тези четирийсет или петдесет червенокожи навярно няма защо да се страхуваме. Та нали индианците не живеят като нас заедно на големи общности. Те се нуждаят от голямо пространство и ето защо обичат да са разпръснати. Един народ има множество племена, а във всяко племе се обособяват отделни групи, всяка от които пък действа на своя глава и за своя сметка. Предполагам, че моите конекрадци изобщо не знаят за експедицията, иначе щяха да тръгнат по петите й.

— Накъде се отправят следите им?

— Право на север.

— Значи към саваната. В такъв случай ние тук в Пресидио сме се отървали от тези негодници!

— Но те от нас — не! Вярно, превъзхождат ни числено, понеже сме само десет души, но мисля, че един свестен вакеро може да се разправи с петима от тези типове, а намеря ли още някой човек, който да пожелае да се присъедини към нас, съм готов да му платя по две квадрупли за всеки индиански скалп.

При тези думи един от двамата сиболероси се изправи и попита:

— Сериозно ли говориш, сеньор?

— Напълно. Защо?

— Защото в такъв случай ни се иска да спечелим няколко от твоите квадрупли.

— Защо не? — отвърна асиендерото и внимателно огледа двамата. — Не ми приличате на новаци в занаята. Мога ли да попитам за имената ви?

— Аз се казвам Енсинас, а моят спътник е Паскуал. Всъщност сме тръгнали за асиендата Дел Венадо, където обикновено помагаме на дон Агустин Пена при жигосването на стадата му. Познаваш ли този сеньор?

— Добре го познавам. Той е най-богатият собственик на стада в цялата Сонора и има дъщеря, която е толкова красива, че човек направо не може да я опише.

— Туй, дето го казваш за неговото богатство и за нейната хубост, е съвсем вярно. А ако към това се прибави, че двамата са колкото добри, толкова и благодетелни хора, тогава изобщо не бива да се учудваш, че всяка година двама сиболероси предприемат истинско пътешествие, за да посетят дон Агустин Пена.

— А тази година къде ще стане дамгосването на стадата?

— При Бизонското езеро. И ако не се лъжа, младата дама също ще дойде. Преди една година той се видя принуден да й го обещае съвсем сигурно.

По-младият от двамата папагоси трепна и наостри слух. Той се обърна към по-възрастния и на английски му прошепна:

— Чу ли старче? Сеньоритата ще дойде!

— Дяволите да я вземат!

— Не, не те, а аз ще я взема!

— Та да си изпатиш пак както навремето, когато този Тибурсио Ареляно ни… Zounds^[4], само пушката ти струваше повече от онуй момиче с нейното бяло като мляко лице. Онзи, който погледне някоя фуста в очите, ослепява. Знам го от опита си с твоята майка, онази червенокожа вещица…

— Старче, остави майка ми намира, тя е била хиляда пъти по-свястна от теб! Виждаш ли нещата, които носи онзи тратанте?

— Добре ги виждам, защото не мисля за жени и следователно не съм сляп — злобно отвърна другият. — Ами я погледни навън мулетата, ако искаш да видиш нещо повече!

Пред странноприемницата бяха вързани конете на асиендерото и на неговите вакероси, а на куките до прозореца бяха метнати поводите на две добре натоварени мулета, собственост на търговеца, който беше внесъл в помещението за посетители само малка част от стоката си.

По-младият папаго отдавна ги беше забелязал.

— Старче, тези стоки трябва да станат наши!

— Разбира се! Но как?

— Трябва да го унаследим!

— Естествено! Но къде?

— Ще видим. Почакай само, докато си отвори устата! Тогава сигурно ще каже накъде иска да се отправи.

— Може би ще отиде при апачите.

— Едва ли, понеже всеки знае, че апачите са настроени враждебно към белите. Те просто ще вземат стоката му и после ще го убият.

— Или ще посети команчите.

— Това е по-вероятно. Тъкмо сега тези мерзавци са в добри отношения с белите, но особено ние изобщо не бива да се мяркаме в техните земи, макар че не сме апачи.

— Защо ти трябваше да застреляш в гръб младия вожд?

— Защото ми пречеше. Наистина, предпочитам да бях улучил старата Лисица, който после веднъж завинаги ни забрани да преминаваме през територията на неговото племе.

Най-сетне търговецът подреди стоките си и се изправи на крака. Пристъпвайки към масата на асиендерото, той му предложи да си купи нещо.

— Откъде идваш? — попита го той.

— От Ариспе.

— А накъде си тръгнал?

— Още не знам. Ще зависи от обстоятелствата.

В този момент вратата безшумно се отвори и в помещението влезе един мъж, който веднага привлече цялото внимание на присъстващите.

Беше команчът Соколово око.

Яката му фигура, както и еластичната, горда походка, с която младият воин прекрачи прага, нямаше как веднага да не направят впечатление. Широките му рамене и мускулестите гърди бяха голи. Около стройната му талия беше увито фино тъкано салтилско одеяло, което грееше в най-различни ярки цветове. Гамаши от аленочервено сукно покриваха неговите крака под коленете. Тези гамаши бяха пристегнати над глезените с нещо подобно на нашите ластици за чорапи, извезани с конски косъм, и се държаха с подобни на жълъди копчета, направени по особен начин от четината на бодливо свинче. Краката му бяха обути в изкусно изработените от Мо-ла мокасини, които тя му беше подарила.

На главата му имаше много странно украшение, което кажи-речи приличаше на тесен тюрбан. Беше нещо като лента на челото, направена от две живописно усукани ивици от пъстър плат. От двете страни на главата косата му се спускаше по раменете в две плитки, в които бяха вплетени дребни сребърни монети, продълговати мидени черупки и цветни ленти. През гънките на двойната лента на челото се виждаше усуканата заедно с нея изсушена блестяща кожа на гърмяща змия, а както малките плочки на опашката й, така и главата с острите зъби на влечугото се спускаха между двете плитки върху раменете му и така му придаваха доста странен и дивашки външен вид.

Ако лицето му не бе покрито с грозни шарки от разноцветни бои, човек можеше да се възхити на неговия истински римски профил на носа, високо чело, което свидетелстваше за смелост и чувство на справедливост, на красиво оформени решително стиснати устни, както и на очи, на които изглежда бе присъщо с погледа си да принуждават всичко живо да се подчинява. Почти незабележимо изпъкналите скули не нарушаваха красивата хармония на тези черти. Напротив, придаваха им някакъв особен, необикновен чар, който завладяваше околните хора.

Въоръжението му се състоеше от леко закривен нож за скалпиране, от лъскав, добре наточен томахок, изкусно изплетено ласо, което висеше на колана му навито по-накъсо, както и от пушка, чийто приклад бе нагъсто обкован със сребърни гвоздеи.

Той направи леко движение с ръка за поздрав и с един-единствен поглед огледа присъстващите толкова пронизващо и внимателно, че успя да забележи такива подробности, сякаш ги бе наблюдавал от доста време. Веднага му направи впечатление онова, което не бе забелязал никой от другите — пушките между краката на двамата иначе доста мизерно облечени папагоси бяха истински „Форстър“.

Всички притихнаха. При появата на индианеца разговорите секнаха. Той се приближи на две-три крачки от папагосите и попита:

— Моите червенокожи братя са бедни. Сигурно работят за белите срещу някакво заплащане, а?

Индианците от западналото племе на папагосите най-често биват наемани за най-обикновената физическа работа и влачат такъв мизерен и бедняшки живот, който се състои само в труд и сън.

— Моят брат каза истината.

— Какво работят моите братя?

— Те са вакероси и работят на открито.

— Къде са техните коне и ласа?

— Вързаха конете си пред града.

— Един вакеро не се разделя със своя кон. Моите червенокожи братя са лошо облечени. Сигурно техният господар е много стиснат човек.

— Папагосите са бедни.

— Но имат скъпи пушки. Може ли техният червенокож брат да ги поразгледа?

— Техният червенокож брат също си има пушка, която може да разглежда.

С напрегнат интерес присъстващите слушаха този странен разговор. Те веднага разбраха, че проницателният команч беше забелязал нещо подозрително в двамата папагоси и изгаряха от любопитство да узнаят какво е то.

Соколово око не можеше да бъде разколебан от отказа на папагото, напротив, това само засили бързо обзелите го подозрения.

— Папагосите имат хубав загар, но под него прозира светла кожа.

— Какво го засяга нашия брат кожата ни? — избухна по-възрастният. — Да върви по дяволите!

— Моят брат говори езика на червенокожите, но си служи с учтивостта на белите. Защо ноктите му имат цвета на памука?

Ето че по-младият се изправи и каза:

— Нека бъбривецът се погрижи за собствените си нокти, иначе ще го накараме да изпита нашите!

— Разгневеният папаго има бял баща. Защо Мано Сангриенто и Ел Местисо са се предрешили като индианци?

Той нарочно наблегна на тези две имена. Щом ги чуха, всички присъстващи скочиха на крака. Двамата собственици на тези имена се радваха на такава всеобща известност като разбойници по пътищата, че всички хора бяха враждебно настроени към тях, а бяха вършили злодеянията си толкова навътре в цивилизованите райони, че наистина им бе необходима голяма дързост, за да си позволят да се появят тук в Тубак.

— Мано Сангриенто и Ел Местисо!

— Мен-руж и Сан-меле!

— Ред-хенд и Хаф-брийд!

Така завикаха един през друг присъстващите според това, кой какъв роден език имаше. Всички грабнаха оръжията си, всички бяха изненадани, изплашени и смаяни. Сред всеобщата бъркотия само един-единствен човек остана да стои спокойно и гордо, а в погледа му, отправен към двамата разкрити разбойници, се четеше такова изражение, сякаш бе застанал пред двама провинили се слаби ученици.

— Напред, дръжте ги! — извика един глас.

— Оставете ги, оставете ги да си вървят! — обади се друг.

— Чакайте! — прогърмя гласът на ханджията сред суматохата. — Странноприемницата е моя собственост и тук заповядвам единствено аз. Няма да търпя никакво сбиване в моята къща. Излезте навън, ако толкова искате да си извиете вратовете!

Всички разбираха, че почтеният и предпазлив Франсиско Металя всъщност има право. Нито Ел Местисо, нито баща му бяха сторили някакво зло лично на някого от тях. Първоначалното вълнение и възбуда преминаха също тъй бързо, както и бяха обзели хората. Скоро срещу двамата разбойници остана изправен единствено Соколово око.

— Ти, куче на команчите, кой ти е разрешил да се занимаваш с нас!? — скръцна със зъби Ел Местисо, който отново пъхна в пояса си вече извадения нож.

— Ел Местисо не е нито червенокож, нито бял — спокойно отвърна индианецът. — Той няма право да нарича другите „кучета“. Той е като койота, който яде само мърша и отвлича трупове. Животните на земята и птиците в небето го презират.

— Ето ти на̀ за „койота“!

Метиса се нахвърли върху команча, но младежът бързо се отдръпна настрани и увлечен от силата на скока си, бандитът падна на пода. Мигновено Соколово око се озова клекнал над него, със светкавично движение разплете кока на лежащия под него човек, уви косата му около лявата си длан, а с десницата, в която стискаше дръжката на ножа, замахна три пъти във въздуха, имитирайки скалпиране. Всичко това стана преди Мен-руж или който и да било друг да успее да му попречи. Но после команчът отново се изправи и каза:

— Нека койотът стане! Той не се намира в саваната, а във вигвама на един бледолик. Затова нека поживее още няколко слънца!

Ел Местисо се надигна от земята в онзи миг, когато баща му се озова вече до команча и се канеше да му забие ножа си между ребрата. Но изпадналият в опасност младеж отново се изплъзна встрани, избягвайки удара, и тогава вакеросите и сиболеросите се хвърлиха между двете враждуващи страни, а ханджията извика:

— Изхвърлете навън тези разбойници!

Гордостта на команча беше допаднала на хората, а неговото благородство бързо спечели сърцата им. Те го прикриха, за да го защитят срещу двамата разярени мъже.

— Ела насам, куче на команчите — пенеше се Ел Местисо, докато се опитваше да си пробие път между посетителите. — Кажи ми името си, ако изобщо имаш такова!

— Ел Местисо ще се запознае със Соколово око! — бе отговорът му.

— Соколово око! — възкликнаха мексиканците.

— Соколово око! — извика и Сан-меле, като явно се приготви да си пробие със сила път до него.

Обаче, както изглежда, той бързо размисли и взе друго решение.

— Старче, ела!

Той изчезна през вече отдавна широко отворената врата. Баща му го последва с не по-малка бързина. Команчът веднага се втурна към прозореца, като вдигна пушката си и се приготви за стрелба.

— Какво ще правиш? — разтревожено попита ханджията.

— Соколово око ще пази своя кон! — отговори команчът.

Той имаше пълно основание за подобна бдителност, понеже двамата бандити действително се канеха набързо да се метнат на два от чакащите отвън коне. Щом обаче забелязаха насочената към тях пушка, те се отказаха от намерението си и чевръсто се отдалечиха.

Измина известно време, преди мъжете да се успокоят и отново да насядат по местата си. Тогава асиендерото пак взе думата:

— Соколово око от саваната ли идва?

— Той идва от север.

— А видя ли някъде следи от апачите?

— Той видя дирята от пет пъти по десет ездачи и два пъти по десет коня, на които не е седял никакъв апач.

— Къде да я търсим?

— На половин час път от Тубак тя се насочва на север. Соколово око нямаше време да я проследи.

— Сигурно после негодниците са свърнали на запад към Апачерията. Сам ли е моят червенокож приятел?

— Два пъти по десет червенокожи братя очакват Соколово око.

— Ще ми помогне ли той да заловя апачите? Те откраднаха конете ми.

— Бледоликият има добро лице и открит поглед. Соколово око ще го заведе при чакалите на саваната веднага щом свърши работата, която го доведе в земите на белите.

— Каква е тази работа?

— Воините на команчите бяха на лов и се сдобиха с много бизонски кожи, за които искат да получат барут и олово, пушки и ножове, одеяла и тютюн…

Тратантето се надигна от мястото си и го прекъсна:

— Моят червенокож брат ще намери при мен, каквото му е необходимо. Имам всичко, каквото желае сърцето му.

— И моят бял брат ще ни даде за кожите онова, което искаме?

— Да. Къде са те?

— На половин слънце и още малко път оттук.

— Ще дойда с теб! Кога тръгва Соколово око?

— Веднага щом бледоликите са готови да го следват.

— Тогава незабавно яхваме конете! — обади се асиендерото.

Той се радваше много, че е срещнал команча, чрез когото може би щеше да получи подкрепата на двайсет храбри воини, с които почти се изравняваха по численост с апачите.

— Да, тръгваме веднага! — отсече и търговецът, вдигайки пакетите си, за да ги натовари отново на мулетата.

Както се и бяха споразумели, сиболеросите също се присъединиха към преследвачите и скоро мъжете, които само допреди четвърт час нито се бяха познавали, нито виждали, бяха вече готови да яхнат конете. Колоната им потегли, и то почти в същата посока, в която и дон Естебан напусна града.

Извън града покрай един поток се проточваше гъсталак от елши, които бяха обрасли с диви лози. Когато се озоваха близо до него, Соколово око втренчи поглед в земята. Той яздеше начело и изглежда, забеляза нещо, което веднага привлече вниманието му.

Ето че по едно време той се наведе почти до врата на коня. Стъблото на един див портулак^[5] беше стъпкано и отпечаталите се в меката почва следи от човешки крак ясно показваха, че оттам са минали двама боси мъже, насочвайки се към гъсталака.

Проницателният команч знаеше вече достатъчно.

Не беше трудно да се досети, че двамата разбойници ще положат всички усилия, за да разберат какви последствия щеше да има срещата им в странноприемницата. Затова той бе очаквал, че ще се скрият нейде недалеч от града. Сега виждаше предположението си потвърдено, а и вече знаеше, че те са залегнали в гъсталака и гледаха как той преминава заедно със своите спътници. В никакъв случай не смяташе, че ще е уместно да издаде по какъвто и да било начин какво бе забелязал, и продължи да язди напред покрай гъсталака с такова изражение на лицето, сякаш ни най-малко не подозираше каква опасност дебне наблизо.

А животът му висеше просто на косъм!

Кървавата ръка подпря цевта на пушката си на един чатал на близкия храст и се прицели.

— Чакай, стари мошенико! — заповеднически прошепна синът му. — Да не би да искаш да направиш голяма глупост?

— Да не би да е глупост да очистиш един негодник, който за собствено удоволствие ни издаде?

— Не. Той ще трябва да се прости и с живота, и със скалпа си! Само че не сега.

— Напротив, тъкмо сега! Няма да му подаря нито час повече!

Той се прицели и действително щеше да натисне спусъка, ако Метиса не побърза да го удари по ръката.

— Полудя ли, лекомислено старче? Навярно искаш да ни навлечеш на главите цялата банда, та да одерат нас вместо апачите!

— Не ме е страх от тях. Ти да не би да се боиш?

— Ако още веднъж ми кажеш нещо такова, ще ти забия ножа си в гърлото! Такъв тип като теб има най-малко право да ме хули. Ти отдавна вече си заслужил някой хубав удар с остър нож, защото така светът ще се отърве от най-голямата гад, каквато може да съществува!

— Внимавай, мерзавецо, защото аз също нямам никакво намерение да търпя да ме обиждаш! — изфуча побеснелият бандит. — Онзи, който се обръща към баща си с подобни ругатни, изобщо не заслужава да умре от куршум или от нож, а само от въже.

— Мълчи или ще превърна думите си в дела! — грубо го сряза синът му.

Старият промърмори нещо недоволно под нос и остави пушката си настрана.

Метиса проследи с поглед отдалечаващия се отряд, докато той най-после изчезна в далечината.

— Те са взели със себе си и търговеца.

— Кои „те“? Да нямаш предвид вакеросите, които нямат пари дори и за един метър от най-лошия памучен плат?

— Не, имам предвид команча. Предполагам, че са го изпратили да доведе някой тратанте, с когото смятат да въртят разменна търговия.

— Тогава значи няма да плячкосаме стоките му!

— Няма, ако си принуден да разчиташ на собствения си акъл и на собствената си храброст. Дървената ти глава отдавна не може вече да изкове някой хубав план.

— Ами изкови го ти!

— Не е нужно. Вече е готов.

— И как изглежда?

— Команчът трябва да умре и онази стока да ни падне в ръцете. Сами няма да успеем да се справим и затова трябва да отидем при апачите.

— Ама наистина, ти си къде-къде по-мъдър от мен! Вече изобщо не споменавай за дървени глави, щом не си в състояние да измислиш нещо по-добро! Как така смяташ първо да отидеш при апачите, а после заедно с тях да догониш търговеца, след като сме принудени да вървим пеша?

— Старче, направо ми е жал за теб! Време е земята да те прибере, защото повече за нищо не ставаш! Нима не виждаш ей онзи корал в полето?

— Аа, става!

— Виждаш ли! Във всички случаи апачите са яздили първо на север, а после са свърнали на запад. Ако тръгнем право на северозапад, непременно ще се натъкнем или на тях, или на техните следи, а след това другото ще се уреди от само себе си. Те са смъртни врагове на команчите и тъкмо сега воюват срещу белите. Ще са ни благодарни, ако им напъхаме в ръцете улов като Соколово око, когото мразят, и от когото се страхуват така, както от никой друг техен неприятел.

Той излезе от скривалището си и Кървавата ръка го последва.

Коралът бе собственост на една недалечна асиенда. Съвсем близо до него работеха някакви хора, но двамата разбойници изобщо не им обърнаха внимание. Бавно и самонадеяно те закрачиха натам, сякаш имаха законно право да извършат онова, което си бяха наумили. Прехвърлиха се през оградата. Полудивите коне се стъписаха и се опитаха да им избягат. Това не им се удаде, макар че двамата мъже не разполагаха с ласа. Те хвърлиха одеялата си върху главите на животните и в момента, когато конете за миг слисано се заковаха на място, бандитите се метнаха на гърба им, прескочиха оградата и препуснаха по обширната равнина.

Без седла, стремена и юзди те продължиха в галоп в северозападна посока. С тези яки, отпочинали и неукротени коне, които под силния натиск на бедрата летяха напред като понесени от вятъра, без да намаляват скоростта си, те изминаха за един час такова разстояние, за което на апачите бе необходимо повече от двойното време, и когато започна да се свечерява, действително се натъкнаха на широка диря, която, ако се съдеше по броя на оставените от конските копита отпечатъци, сигурно бе търсената от тях.

— Навярно са изтекли около двайсетина минути, откакто са минали оттук — обади се Ел Местисо.

— Тогава няма да ги догоним преди настъпването на нощта.

— Техният огън ще ни покаже пътя.

— Ако излязат толкова непредпазливи да запалят огън.

— Те се чувстват достатъчно силни, за да не се боят от евентуални преследвачи. Сигурно ще запалят лагерен огън и едва ли ще вземат други предпазни мерки освен да оставят няколко воини на пост.

Предположението му се потвърди. След краткотрайния здрач вечерта се спусна бързо. Бяха яздили само десетина минути в посоката, накъдето водеха следите, макар и без да ги виждат повече, когато далеч пред себе си забелязаха малка светла точка, която много приличаше на неподвижно кацнала светулка.

— Ето го лагерния огън!

Като приятели на апачите, те се отказаха от обичайното тайно промъкване към бивака, а смушиха конете и в галоп със силен тропот на копита се насочиха към нощния лагер на индианците.

Нейде пред тях се разнесе викът на един от постовете. Последва го многогласен рев и вой, издаден от гърлата на всичките червенокожи, които се изправиха на крака, за да посрещнат приближаващите се ездачи.

Сан-меле скочи от коня си, от който се вдигаше пара, и безстрашно пристъпи между тях.

— Ел Местисо! — разнесоха се викове наоколо.

Всички познаваха този всяващ страх човек. Те знаеха, че всеки път, когато ги посетеше, можеха да очакват нещо вълнуващо, някакво приключение. Ето защо бяха нетърпеливи да чуят какво го водеше при тях.

— Къде е предводителят на моите червенокожи братя?

Един от тях излезе напред. Той не носеше орлови пера като отличителен знак на вожд, ала по неговия външен вид и поведение не бе трудно да се разбере, че е напълно способен да ръководи един отряд.

— Силния дъб заповядва на тези воини на апачите.

На светлината на лагерния огън индианецът наистина бе застанал висок, широкоплещест и непоклатим като чворестия ствол на дърво, което никоя човешка сила не бе в състояние да помръдне от мястото му.

— Към хората на кой вожд се числят моите братя?

— Черната птица изпрати от своите воини, за да вземат конете на бледоликите.

— Те са направили, каквото им е заповядал — отвърна Метиса. — В ръцете им са попаднали двайсет безстрашни животни, но бледоликите са тръгнали по петите им с ласа, пушки и ножове, за да си върнат конете.

— Апачът се присмива на враговете си.

— И на команчите ли?

— Тях ги презира. Но пътеките на команчите са далеч от следите на апачите!

— Команчът заедно с бледоликите е по тяхната диря! — каза Метиса.

Силния дъб го погледна учудено.

— Какво търси команчът при бледоликите и как е попаднал на следите на апачите?

— Той дойде в Тубак, за да вземе един търговец, който ще донесе на неговите братя и сестри барут и олово, одеяла и мъниста. Натъкнал се е на дирята на апачите и сега ги преследва заедно с бледоликите.

— Сигурно този команч ще е някой пес, когото човек не може да извика по име.

— Той има много известно име.

— Кое е то?

— Соколово око.

Апачът не отговори, но въпреки обичайната сдържаност на индианците по лицето му се появи израз на радостна изненада, предизвикана от току-що чутото име. Другите го гледаха в очакване да разберат какво решение ще вземе.

— Знае ли моят брат със сигурност, че команчът е Соколово око?

— Той разговаря с него.

Метиса благоразумно премълча характера и съдържанието на този разговор.

— И ще ни заведе ли при него?

— Да.

— Какво ще трябва да му дадат апачите в замяна?

От опит Силния дъб знаеше, че във всичко, каквото правеха, двамата бандити търсеха своята собствена изгода. Затова, макар и да се страхуваха от тях, индианците нито уважаваха, нито обичаха Ел Местисо и Мано Сангриенто.

— Той ще иска за себе си търговеца заедно с неговото имущество.

— Ще го има. За апачите скалпът на команча струва повече и от цялата савана, изпълнена с бледолики търговци. Къде да търсим белите?

— На изток. Обаче моите братя ще трябва да свърнат леко на юг, за да не се срещнем с тях, а да се озовем зад гърба им.

— Моят брат е умен и мъдър. Кога тръгваме на път?

— Веднага.

— Колко души наброяват?

— Тринайсет глави заедно с команча.

— Тринайсет! За бледоликите това е числото на нещастието. Те ще видят слънцето само още веднъж!

Отрядът на апачите действително наброяваше петдесет мъже, както Соколово око бе казал съвсем вярно в странноприемницата. Силния дъб заповяда на шестима от тях да останат през нощта при огъня, за да охраняват откраднатите животни и след разсъмване да чакат там завръщането му.

Останалите воини се метнаха на конете си. Двамата разбойници застанаха начело и скоро колоната от ездачи изчезна в тъмната нощ.

През това време Соколово око неотклонно следваше своя път. Отрядът на белите не напредваше особено бързо, тъй като тежко натоварените мулета на търговеца можеха да вървят само бавно. Асиендерото опитваше често да завърже разговор с команча, но това намерение се проваляше винаги от резервираността на мълчаливия, потънал в мислите си човек.

Соколово око си мислеше за Мо-ла, за щастливото обстоятелство, че толкова бързо бе намерил Метиса и Мано Сангриенто. Мислеше и за неочакваната надежда още на следващия ден да може да се сблъска с апачите.

В този момент сиболерото Енсинас пришпори коня си, за да се озове в челото на колоната. Той бе възрастен и опитен скитник из саваните, който бе свикнал да държи очите си отворени.

— Соколово око иска ли да чуе две-три думи от своя брат? — попита той индианеца по обичайния за червенокожите начин.

— Моят брат се е учил да ходи на лов за бизони и да разговаря с мечките. Ушите на Соколово око са отворени.

— Моят брат забеляза ли гъсталака от елши, които растяха по брега на потока извън града?

— Забеляза го.

— Иззад елшите гледаха четири зли очи.

Старият ловец на бизони бе направил същото наблюдение, както и команчът, макар че беше яздил последен в колоната.

— При четирите зли очи имаше и четири боси крака — допълни Соколово око.

Енсинас кимна. Вече знаеше, че отрядът се намира под отлично и прозорливо ръководство.

— Ел Местисо и Мано Сангриенто ще ни преследват.

— Те няма да преследват команча и бледоликите — възрази Соколово око.

Енсинас изненадано взря поглед в бронзовото лице на индианеца.

— Ами че какво друго ще правят?

— Моят брат видя ли конете, които пасяха отдясно зад оградата?

— Да.

— Онези разбойници ще вземат два от тях и ще тръгнат да търсят апачите между запад и север, за да се върнат после заедно с тях при следите на бледоликите, когато се появят звездите на небето.

Енсинас бе направо слисан от проницателността му, за която свидетелстваха тези думи, както и от истината, която нямаше как да им се отрече.

— Бога ми, това е вярно! Изобщо не е нужно да ги търсим, защото сами ще ни паднат в ръцете!

— Те ще дойдат с утринната зора и ще дадат скалповете си на команча и на неговите бели братя.

Соколово око имаше пред себе си един мъж, който бе минал през добрата школа на саваната. Ето защо той се показа по-разговорлив, отколкото преди към асиендерото.

— Кой е направил голямата диря, която води от Тубак на север? — попита той. — Тя е стара много слънца.

— Оставена е от една експедиция, тръгнала към Апачерията, за да намери там много злато.

— Злато ли? — презрително поклати глава индианецът. — Бледоликите търсят духа, който дебне в блясъка на метала, и той ще ги погуби. Те ще паднат мъртви от глад и жега, както и от ръката на апачите.

— Те имат и други, по-страшни врагове от апачите. Когато преди няколко дни се връщах от лова на бизони, срещнах трима ловци, които преследваха експедицията.

— Колко души наброява тя?

— Осемдесет.

— Това прави осем пъти по десет. Тримата мъже сигурно са прочути и храбри ловци, щом са се впуснали да преследват толкова многоброен неприятел.

— Те са най-силните и най-смелите, докъдето се простират саваните и горите.

Това събуди интереса на команча.

— Как се казват?

— Всеки червенокож мъж знае имената им. Цяла нощ прекарах заедно с тях край лагерния огън и узнах как се казват. Имената им са Боа-розе, Сънливеца и Тибурсио Ареляно.

— Първите две имена са непознати за Соколово око, но третото го е чувал вече често. То принадлежи на един млад, добър бледолик, който е прочут следотърсач. Бащата на този бледолик беше преди няколко зими в селото на команчите и във вигвама на вожда изпуши калюмета с Умната лисица.

— Другите двама са още по-прочути и от него. С имената, които споменах, ги наричат белите, а сред червенокожите мъже са известни като Господарите на саваните и горите, а освен това са се прославили като…

Може би за пръв път през живота си Соколово око не можа да скрие, че е изненадан. За малко щеше да спре и коня си, когато прекъсна Енсинас с думите:

— … като Големия орел и Изгарящата мълния.

— Да.

— Накъде водеше тяхната пътека?

— Към Мъгливите планини.

— Там се простират земите на Черната птица. Пушката на команча ще присъедини гласа си към гърма на техните карабини. А къде са се срещнали с прочутия следотърсач?

— С Тибурсио Ареляно ли? Видели са го в асиендата Дел Венадо, чийто собственик се казва дон Агустин Пена. Недалеч от нея посред нощ те са убили два ягуара и една пума.

— Куршумите на следотърсача никога не пропускат целта си.

— И по-рано не са го правили, още по-малко пък сега. Той отне пушката на Ел Местисо.

При тези думи команчът наистина спря коня си от изненада.

— Пушката на Ел Местисо? Тя е най-хубавата карабина, казвала някога тежката си дума в тази страна, и се намира в такива ръце, които се равняват на лапите на десет мечки. А той бил ли се е с Ел Местисо?

— Да. Бандитите са нападнали дон Агустин и дъщеря му, а Метиса се е опитал насила да я направи своя жена, или поне да ги изнуди за откуп. Тибурсио се появил и спасил бащата и дъщерята.

— Обича ли я?

Енсинас наведе замислено глава в знак на потвърждение.

— Той ме помоли да й занеса неговия поздрав, поздрав, който не бива да бъде чут от никой друг. Сега съм тръгнал заедно с Паскуал към асиендата, за да събера стадата.

— А този богат бледолик има ли много стада?

— Повече от всеки друг. Ще ги съберем при Бизонското езеро, когато слънцето залезе шест пъти.

Соколово око наостри слух. Прозорливият команч бе пронизан от внезапна мисъл.

— Ел Местисо знае ли това?

Енсинас се замисли.

— Да, знае.

— Кой му е казал?

— Самият аз. Споменах го в странноприемницата, а двамата папагоси чуха всяка моя дума.

Команчът замълча и се замисли. След минута вдигна глава и каза:

— Нека моят бял брат поздрави красивата господарка на асиендата Дел Венадо и от команча Соколово око, и нека й каже следното: „Пази се от Ел Местисо при Бизонското езеро!“

С тези думи разговорът им бе прекъснат. Индианецът пришпори коня си и докато сиболерото изостана, той препусна начело на колоната с грациозни и енергични скокове.

Малко преди здрачаване на северния хоризонт пред тях изплуваха памуковите дръвчета, които Соколово око бе посочил на Умната лисица като място на срещата, и когато отрядът стигна там, завари двайсетте команчи, довлекли с помощта на ласа огромните пакети с бизонски кожи.

Следите на апачите отдавна се бяха отклонили наляво, на което, с изключение на сиболерото, никой не беше обърнал внимание, понеже всички се осланяха на водачеството на команча.

Запалиха лагерен огън, около който насядаха асиендерото със своите вакероси, както и двамата сиболероси заедно с търговеца, докато Соколово око се присъедини към индианците, разположили се край друг вече горящ огън. В момента нямаше време за сключване на сделката, понеже започна бързо да се смрачава. Търговията бе отложена за следващия ден. Наизвадиха донесените хранителни припаси, за да вечерят, а Соколово око постави обичайните пазачи, които този път бяха може би и необходими.

След като се нахраниха, оживлението около огъня на белите продължи още доста дълго. Разказваха се какви ли не истории, каквито обикновено можеш да чуеш в прерията, и навярно бе станало вече полунощ, когато разговорите замряха и огънят угасна. Огънят на червенокожите отдавна вече не гореше и тъмните им силуети лежаха около тлеещите му останки като напълно безжизнени тела, които нито издаваха някакъв звук, нито помръдваха, сякаш куршумите на някакъв неприятел ги бяха покосили.

Слънцето все още не беше зачервило хоризонта, а на изток небето бе само леко избледняло, когато един от индианските постове се приближи до спящия предводител и леко докосна рамото му. Някой бял едва ли би усетил това докосване и в будно състояние, обаче Соколово око веднага стана и с пушка в ръка се изправи пред индианеца.

— Соколово око заповяда да го повикам, когато денят поздрави червенокожите мъже!

Команчът направи жест на задоволство и се приближи до Енсинас, за да го събуди.

— Какво има? — прозявайки се, попита сиболерото.

— Времето за схватката наближава. Нека моите бели братя се отърсят от съня!

Викът на сиболерото вдигна на крак всички спящи и те едва сега узнаха какво им предстои според предположението на команча.

Младежът се приближи до асиендерото и каза:

— Червенокожите мъже ще се бият заедно с бледоликите и ще вземат скалповете на апачите. Кой ще бъде предводител, моят бял брат, или Соколово око?

— Моят червенокож брат е по-опитен от мен. Нека той издава заповедите!

Соколово око се поклони гордо в знак на съгласие и пристъпи към търговеца.

— Моят брат ще допусне ли апачите да го убият и да заграбят имуществото му?

— Санта Мадона, ни най-малко имам такова намерение! Дойдат ли, тогава ще избягам, ще…

С властен жест команчът прекъсна страхливото човече.

— Моят брат ще тръгне с мулетата си на север и ще язди, докато няма да може да вижда повече тези дървета. Ще остане там при кожите, докато битката свърши!

Той направи знак с ръка.

Команчите бяха вързали вече своите пакети с кожи за висящите от седлата им ласа и препуснаха с тях на север. Търговецът ги последва по-бавно. Соколово око трябваше да е напълно сигурен, че апачите щяха да свърнат по неговите следи и че ще се зададат от юг, иначе не би оставил кожите така на произвола на съдбата. Дивият син на прерията е свикнал да борави и с предположения също тъй точно, както това правят чадата на цивилизацията с непогрешимите цифри.

Не бяха изминали и десет минути, когато се завърнаха индианците, които бяха отнесли кожите. Соколово око нареди да заличат от следите толкова, колкото смяташе за необходимо, а после разпредели дванайсетте бели и своите двайсет индианци между стволовете и клоните на растящите в кръг дървета така, че дори и най-острото око да не може да ги открие от пръв поглед. На първо време самият той застана така, че да има възможност добре да наблюдава южния хоризонт.

Обгърнат от безмълвна тишина, гъсталакът сякаш почиваше сред мократа от утринна роса савана, а неподвижната фигура на команча приличаше на статуя, поставена там за следващите поколения като спомен за храбрите и дръзки племена на един народ, комуто някога е принадлежала цялата тази необятна земя и който, с пушка в ръка и нож между зъбите, е бил осъден да загине, защото не е пожелал да се научи да превива врат и да прегъва колене под хомота на цивилизацията.

Ето че по едно време на юг се появи широко разгъната редица от тъмни точки, които бързо се приближаваха и уголемяваха.

— Уф! — отрони се предупредително от устните на Соколово око и скритите между дърветата хора вече знаеха, че неприятелят приближава.

Апачите се задаваха в галоп и то в непрекъснато стесняващ се полукръг. Команчът можеше вече ясно да различи Ел Местисо и Мано Сангриенто, които яздеха начело, за да не изпускат из очи следите. На един-два пушечни изстрела от дърветата те спряха, за да се съвещават.

Едва тогава команчът се сети за един пропуск, който беше направил. Следите на индианците, върнали се след отнасянето на кожите, бяха заличени само на кратко разстояние. Ако апачите направеха обиколка около растящите в кръг дървета, за да разузнаят околността, сигурно щяха да стигнат до предположението, че врагът се е скрил между тях. Но Соколово око се успокои с мисълта, че апачите нямаше как да знаят, че белите са се съюзили с двайсет команчи…

— Следите на бледоликите водят между дърветата.

— Те не са там — отвърна Ел Местисо. — Или команчът е бил сляп, та не е забелязал как дирите на моите братя са се отклонили към залеза, или изобщо не е имал намерение да се бие, а е искал само да заведе търговеца при своите.

— Команчът е страхлив чакал, който бяга от апачите и вие от страх винаги когато види копие!

— Дори и да са спирали под сянката на дърветата, за да си починат, те отдавна са си отишли. Наброяват само тринайсет души и ако видят да се задават петдесет апачи, незабавно ще избягат.

— Воините на апачите ще се втурнат към дърветата и няма да намерят там нито един враг!

Той направи знак, вдигна високо пушката си във въздуха и с развяна коса и бойна мантия препусна напред.

Другите го последваха като дивото войнство на Водан^[6].

Откъм южната си страна пръстенът от дървета имаше доста широк отвор. През него апачите връхлетяха в обграденото с гъста зеленина място. Никакъв враг не се виждаше. Нито едно листо не трепваше. На земята забелязаха следи от два огъня. По останките в огнищата острият поглед на Ел Местисо веднага установи, че единият от тях е бил запален от индианци, а другият — от бели. Той направи едно движение, за да огледа още по-добре земята, и точно това движение му спаси живота.

Между клоните проблесна пламъчето на изстрел и куршумът, който излетя от обкованата със сребърни гвоздеи пушка на Соколово око и сигурно щеше да го улучи, само одраска ухото му.

Апачите нададоха неописуеми крясъци, които обаче бяха заглушени от гърмежите на над двайсет пушки и свистенето на вражеските стрели. В следващия миг наоколо в клоните се разнесе прашене и шумолене и скритите команчи и бели изскочиха и се нахвърлиха върху апачите.

Разгоря се страшна битка. Соколово око захвърли своята пушка и грабна томахока. С лъвски скок конят му се стрелна и вряза сред най-гъстите редици на врага. Младежът го накара да се вдигне на задните си крака и да се развърти наоколо. Само за секунди неговата бойна секира свали двама-трима апачи от конете им. В следващия миг той се озова пред Силния дъб.

— Апачът е крадец! Той отвлича чужди коне и обича разбойниците на саваната. Неговият скалп ще увисне на седлото на команча!

— Куче на команчите, жаба такава! — изкрещя в отговор неговият противник и замахна с томахока, който със страшна сила заплаши да се стовари върху главата на младежа.

Стиснал здраво дръжката на бойната секира, Соколово око нанесе контриращ удар отдолу нагоре и улучи юмрука на Силния дъб с такава точност и сила, че пръстите му се разтвориха, и след като се завъртя един-два пъти, оръжието пролетя съвсем близо покрай тялото на команча и неговия кон и се заби дълбоко в земята.

— Уф! — извика Соколово око. Томахокът му проблесна и разби черепа на неговия неприятел.

Не му остана време да издърпа обратно оръжието си, понеже в същия миг някой го сграбчи отзад и го събори от коня…

Когато куршумът на команча разрани ухото на Метиса и прелетя покрай главата му, негодникът вдигна поглед и най-напред забеляза вакеросите, които се бяха втурнали към него и към баща му.

— Внимавай, старче, ще имаме работа! — извика той и скочи от коня. Също като Големия орел и Пепе той бе един от онези мъже на саваните, които преброждат целия континент на собствените си крака, и затова на тях могат да разчитат повече, отколкото и на най-добрия бегач или боен кон.

Кървавата ръка също скочи на земята и застана до него. Те хванаха пушките си за цевите и започнаха да раздават удари с прикладите. На първо време обаче можеха само да се отбраняват, понеже противникът им ги превъзхождаше по численост. Скоро забелязаха, че имаха пред себе си такива неприятели, срещу които нищо нямаше да успеят да постигнат. Почти всичките вакероси бяха служили като войници на едно или друго от често сменящите се мексикански правителства, и ето защо се оказаха добре обучени в единичните ръкопашни схватки, при които се изисква находчивост и дисциплина. Двамата бандити тъй и не можаха да извоюват каквото и да било надмощие над тях.

— Старче, ела! — извика Ел Местисо и се хвърли на земята.

Още в следващата секунда той изникна сред команчите, чийто начин на водене на боя им предлагаше по-големи изгледи за успех. Мен-руж отново се озова редом до него и не един и двама неприятели паднаха под техните мощни удари.

Ето че по едно време Ел Местисо видя как Соколово око се нахвърли върху Силния дъб. Той се освободи от налитащите отляво и отдясно противници и се втурна натам. Мятайки се наполовина върху коня на команча, той го сграбчи изотзад и успя да го свали на земята. Извади ножа си, но самият той получи рана от острието на индианеца, който улучи обаче само ръката му.

Енсинас се биеше наблизо и забеляза опасността, надвиснала над команча, чийто нож обаче го спаси, понеже Ел Местисо отпусна ранената си ръка и мигновено бе сграбчен от младежа. Двамата се счепкаха. При такива противници ръкопашната схватка неизбежно е нещо ужасяващо, ала не се стигна дотам, защото апачите се нахвърлиха върху Соколово око, а команчите пък върху Метиса, като всяка от страните желаеше да защити своя предводител. Счепкалите се противници се видяха принудени да се пуснат, за да се обърнат назад, при което на Соколово око се предложи удобен случай да изтръгне томахока от ръката на един апач. С това оръжие той отново се хвърли срещу постепенно оредяващите редици на врага, като с всеки нов удар поваляше някой противник.

Но и Ел Местисо се беше освободил от нападателите си.

— Всичко свърши! — подвикна му Кървавата ръка.

Първият залп на белите и команчите беше повалил вече половината апачи и в момента само малцина от тях се биеха срещу числено превъзхождащия ги враг.

— Да изчезваме! — отвърна Метиса и хвана юздите на най-близо стоящия кон, за да се метне на гърба му. Мано Сангриенто направи същото и броени секунди им бяха достатъчни да се отдалечат от това опасно място. В пълен галоп те побягнаха на запад. Едва когато след доста време забелязаха, че никой не ги преследва, те спряха.

— ’s death!^[7] — изруга бащата, останал съвсем без дъх — никога не ми се е случвало такова нещо!

— Да не би да мислиш, че на мен се е случвало? — попита Метиса със святкащи от ярост очи.

— Този команч е страхлив подлец, който се крие в засада, за да избива в гръб честни воини.

— Страхлив подлец ли? А ти, старче, не си ли вършил същото стотици пъти? Уверявам те, че той е свестен тип, с когото такъв посивял беззъб вълк като теб изобщо не бива да се сравнява. Ако бях на неговото място, самият аз не бих могъл да постъпя по-добре и това е всичко, каквото мога да кажа! Обаче той здравата ще си изпати!

— Ще си изпати ли? Смешна закана от човек, който бяга от него!

— Мълчи, иначе ще ти затворя устата! Благоразумието ни повеляваше да избягаме, иначе въпреки и най-добрата отбрана щяхме да бъдем смазани от превъзхождащия ни неприятел. Но ти се заклевам, че въпреки всичко ще взема скалпа му!

— Тогава само ми кажи къде и как ще стане това!

— Със сигурност знам, че той ще продължи по нашите дири, за да отмъсти за сина на Лисицата. Аз трябва да отида при Черната птица, за да поискам да ми даде хора, с които ще отида при Бизонското езеро, за да взема дъщерята на асиендерото, а така ще го подмамим да навлезе в Апачерията, където непременно трябва да умре.

— Това момиче ни е докарвало на главите само нещастия и ще…

— Напред! — прекъсна го Ел Местисо.

Той беше погледнал назад и бе забелязал, че ги преследват.

С бягството на двамата бандити команчите и белите се отърваха от най-злите си и опасни противници. Затова и скоро бе сломена съпротивата на малкото останали боеспособни апачи.

Тогава Соколово око отново се метна на коня си. Един кратък вик и жест с ръката към степта, където Метиса и баща му галопираха, ясно показаха какво имаше предвид. Всеки, който не бе ранен, да побърза да възседне коня си и да го последва. През нощта животните си бяха отпочинали и сега, водени само от изкусни ездачи, буквално топяха разстоянието пред себе си. Далеч преди всички команчът летеше на своя несравним бегач.

Двамата бандити се отправиха към мястото, където предишната вечер се бяха срещнали с апачите и където все още се намираха откраднатите коне.

Соколово око се досети за намеренията им и затова искаше да ги изпревари и да им попречи да предупредят оставените там пазачи. Асиендерото трябваше на всяка цена да получи обратно животните си. Едва на второ място команчът мислеше за преследването на двамата бегълци.

От време на време Ел Местисо се оглеждаше назад. Той видя, че разстоянието между тях и преследвачите непрекъснато намаляваше. Единственото средство за спасение, което му дойде на ум, бе на всяка цена да се отклонят от посоката, водеща към конете.

Това средство се оказа много ефикасно. Соколово око продължи в първоначалната посока. Другите го последваха охотно, макар и да не отгатваха намеренията му. Скоро Ел Местисо и неговият баща изчезнаха на северния хоризонт.

Шестимата апачи, оставени на пост при конете, седяха мълчаливо на земята и всеки от тях тайно в себе си се ядосваше, че бе принуден да чака на това място, докато останалите имаха възможност да се накичат със скалповете на смъртните си врагове.

Откраднатите, грижливо спънати коне пасяха наблизо и то така, че пречеха на видимостта в източна посока. Ето защо безгрижните пазачи не успяха да забележат приближаващите се в галоп команчи и вакероси, преди до слуха им да долети тропотът на техните коне. Тогава те скочиха на крака. Още от пръв поглед разбраха всичко. Понечиха да се втурнат към конете си, за да ги възседнат и да избягат, обаче бе твърде късно. Изпреварил далеч своите хора, Соколово око се вряза сред тях в пълен галоп и моментално прегази двама апачи. Томахокът му улучи трети, а когато с лявата си ръка сграбчи четвъртия пазач, за да го издърпа при себе си на коня, петият от пазачите успя да стигне до един от конете и да препусне на гърба му. Шестият бе пронизан от Енсинас тъкмо когато се канеше да стъпи на стремето.

Мигновено Соколово око скочи от коня си и размаха ножа. Две-три минути по-късно на пояса му висяха скалповете на четиримата апачи. Асиендерото се приближи до него и каза:

— Моят червенокож брат удържа на думата си. Аз му благодаря!

Соколово око отговори само с гордо кимване. След това асиендерото подаде ръка на Енсинас и Паскуал с думите:

— Държахте се смело и ще си получите вашите квадрупли. А сега ни помогнете само да върнем конете при полесражението!

С помощта на индианците това бе скоро извършено. Когато стигнаха при сребристите тополи, се оказа, че от двайсет и един команчи бяха убити четиринайсет, а от дванайсет мексиканци — шестима. Тези големи загуби се пишеха на сметката на Метиса и Мано Сангриенто. Но затова пък от петдесетте апачи беше избягал само онзи един-единствен пазач.

Ранените бяха превързани, а убитите — погребани. Междувременно дойде и търговецът. Кожите бяха върнати и скоро ги размениха срещу голямо количество от онези предмети, които искаше Умната лисица. После белите се сбогуваха с индианците, за да се върнат в Тубак. Соколово око бе прибавил към четирите скалпа и осем нови. Той ги предаде на един индианец с думите:

— Нека моят брат отиде в лагера ни и окачи тези скалпове във вигвама на Соколово око.

— Няма ли Соколово око сам да го направи?

— Не. Моите братя ще предадат на Умната лисица стоките, които получиха срещу своите кожи. Но Соколово око ще трябва проследи дирите на Ел Местисо и Мано Сангриенто и няма да завърне във вигвама си, преди да им е взел скалповете. Нека Умната лисица му изпрати десет воини, които да го чакат на брега на Рио Хила при Бизонския остров. Той ще се срещне с тях, когато луната последва слънцето пет пъти. Хау!

Той се метна на коня си, махна с ръка и препусна, за да търси следите на бандитите.