Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der Waldläufer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
trooper (2018 г.)

Издание:

Автор: Карл Май

Заглавие: Горски скитник

Преводач: Веселин Радков

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: немски

Издател: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

ISBN: 978-954-07-2580-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7576

История

  1. — Добавяне

4. Островът в Рио Хила

От другата страна на Пресидио Тубак се простират онези необятни равнини, които отделят Мексико от Съединените щати и са познати на хората само от мъглявите приключенски разкази на ловците и гамбусиносите[1].

През тези равнини под най-различни имена се извива Рио Хила заедно със своите притоци. Тя извира от най-отдалечените планини на североизток и пресича чудовищно големи разстояния, където земята е песъчлива, и затова там надлъж и нашир не се вижда нито едно дърво. Еднообразието на онези страдащи от продължителна суша райони се нарушава само понякога от дълбоки пропасти и каньони, изровени от дъждовната вода, но водата в тях не ражда живот, а разрушава и опустошава.

Каменистият терен постоянно изпречва пред пътниците отвесно спускащи се пропасти и пресъхнали речни корита, които затрудняват пътя им, без да предлагат на тях или на конете им каквато и да било храна. Бизонът и еленът рогач избягват тези пустинни местности, където с голямо нежелание никне само оскъдна тревица, която изсъхва още преди напълно да е израснала. Там дори и индианецът се появява едва тогава, когато спре жаркият вятър, който с изгарящия си дъх се носи над тези пустини през по-голямата част от годината. Само близо край самата вода може да се забележи някаква ту оскъдна, ту буйна хаотично сплетена растителност.

Беше около четири часът следобед, времето, когато вятърът, макар и допълнително нажежен от излъчваната от нагорещения пясък топлина, все пак не изглежда вече сякаш излязъл от някоя горяща пещ. Лъчите на спускащото се на запад слънце падаха косо, а тънки бели облаци, в които се гонеха розовите отражения на залязващите лъчи, се носеха бавно по небето.

Високо горе във въздуха се рееше един орел, сякаш без изобщо да движи крилете си. От тази височина острото му зрение спокойно можеше да различи многобройни човешки създания, пръснали се долу из пустинята — някои от тях скупчени на едно място, други пък на такова голямо разстояние помежду си, че всъщност ги виждаше само той, докато едни за други те си оставаха скрити.

Точно под орела се простираше обширно място с формата на окръжност, естествено, но неравномерно обградено от храсталаци, състоящи се от високи кактуси с остри бодли, както и от вида на трънливия нопал[2]. Тук-там ниски железни дръвчета смесваха бледата си зеленина с мръсните цветове на кактусите и нопалите.

На едно място над тази ограда от растения с формата на пръстен се издигаше малък плосък хълм. А около тази естествена крепост се простираха варовикови скали, пясъчни пустини, както и редица от ниски възвишения, които сред това пясъчно море приличаха на вкаменили се вълни.

Отряд от около шейсет ездачи бе слязъл от седлата в обградения от кактуси кръг. Хълбоците на конете изпускаха пара като след усилена и бърза езда. Чуваше се глъч от безразборно говорещи един през друг хора, цвилене на коне, звънтене и дрънкане на какви ли не оръжия. Копия с развяващи се знаменца, мускети, карабини, както и двуцевки все още висяха вързани на седлата. Неколцина от ездачите се грижеха за конете си, други пък лежаха наоколо върху пясъка на оскъдната сянка, хвърляна от кактусите, и след изтощителния дневен преход си мислеха преди всичко за почивка, понеже от палещото слънце в онези горещи зони крайниците им се бяха схванали също както става при силния студ на Севера.

На известно разстояние от тях се появиха товарни животни, които също се насочиха към мястото за почивка, а още по-далеч назад можеха да се видят и тежко натоварени коли, теглени от около двайсетина мулета, които, макар и по-бавно, също се приближаваха.

Когато мулетата с колите стигнаха до бивака, настъпи известна бъркотия, но тя трая само броени минути. Скоро колите бяха разтоварени, мулетата разпрегнати, а конете разседлани. После подредиха колите във форма на четириъгълник, като ги приближиха една към друга и здраво ги свързаха с помощта на железни вериги. Върху тях натрупаха товарните и ездитните седла, а празните места между колелата запълниха с кактуси и нопали, така че всичко това образува здрава и кажи-речи непревземаема барикада.

Вързаха животните за колите от вътрешната им страна, а различните кухненски съдове подредиха до струпаните наръчи съчки и клони, докарани с колите за горивен материал. След това набързо направиха нещо като походна ковачница и наковалнята заехтя под ударите на чука, който усърдно се зае да изработва или поправя подкови и метални обръчи на колелата.

Един разкошно облечен ездач, чиито дрехи, разбира се, бяха доста пострадали от слънцето и прахоляка, единствен все още седеше на благороден дорест кон насред бивака, а погледът му много внимателно шареше на всички страни. Той беше дон Естебан де Аречиса, граф Де Медиана.

Неколцина мъже се бяха заловили да опъват една палатка на най-високото място върху хълма, който се издигаше над бивака. Когато тя стана готова, въпросният ездач също слезе от коня и се скри под платнището, което го предпазваше от слънцето и вятъра.

Всички приготовления отнеха едва половин час — толкова опростени бяха те от създадените навици и добрия надзор.

В източна посока от този бивак, но далеч зад редиците от пустинни хълмове, от пясъците се издигаше голяма, гъста, но ниска гора от каучукови и железни дървета. В нейната сянка беше спрял друг конен отряд. Там обаче нямаше нито укрепления, нито коли и товарни животни. Това беше индианска орда, наброяваща около сто и двайсет души. Цветът на кожата им бе кажи-речи бронзов. Едни от тях бяха почти голи, другите пък — облечени с леки кожени дрехи. Лицата им бяха изрисувани с ярка цинобърна боя и жълта охра, а и по странната дивашка украса на конете им лесно можеше да се разбера, че са тръгнали по бойната пътека.

Петима от тези синове на дивата пустош, без съмнение вождовете, седяха сериозни около лагерния огън, поддържан по индиански маниер, така че отдалече да не може да се забележи нито дим, нито пламъци, и си подаваха в кръг дългата лула, която играе голяма роля при всички индиански съвещания. Всеки от вождовете бе въоръжен с кожен щит, чиито ръбове бяха украсени с пера, с едно дълго копие, една ача[3], както и с нож.

На известно разстояние петима воини държаха техните коне. Това бяха все красиви и буйни животни, които едва можеха да се удържат. Те носеха странно изглеждащи дървени седла, покрити с обезкосмена, но нещавена кожа. Зад седлата си имаха като украса необработени лисичи кожи.

Докато един от вождовете подаваше лулата на следващия, той безмълвно посочи с пръст на запад към някаква точка на хоризонта.

Окото на някой европеец би съзряло там само някакво мъничко сиво облаче, обаче острото зрение на индианеца успя да различи на онова място тънкия стълб дим, който се издигаше от бивака на белите и високо горе образуваше споменатото сиво облаче.

В същия момент се появи един вестоносец с несъмнено много важна новина, понеже всички воини незабавно се струпаха около него. Той се приближи до вождовете и каза:

— Най-старият от нашите бащи ме изпрати да узная накъде са тръгнали белите мъже, които са дошли в земите на червенокожите воини по някаква все още неизвестна за нас причина. Ей там — при това той посочи към облачето — те са спрели да бивакуват с коли, коне и мулета. Броят им е петорно по-голям от луните, които има една година. А пък ей там, където не гори огън — при тези думи той посочи към реката — на зеления остров са се настанили трима бледолики. Те са високи и яки също като предците на червенокожите мъже, измрели още преди хиляда години.

Най-възрастният вожд спокойно изпусна дима през носа си, подаде лулата на своя съсед и заповяда на вестоносеца да опише тримата мъже по-подробно.

— Там видях един толкова висок и широкоплещест мъж, какъвто досега не съм виждал. Той е с две глави над моя ръст. Погледът му е като на дете, ала телосложението му е на мечка. Дори и десетина воини няма да могат да го повалят.

Сред слушателите се разнесе мърморене, което показваше, че не вярваха много-много на казаното. Вождът махна с ръка и заяви:

— Има само един-единствен бледолик, когото и десет воини не могат да повалят на земята. Неговият куршум улучва стрелкащата се във въздуха лястовица, юмрукът му зашеметява бизона, а гласът му е като гръмотевицата в полунощ. Той живее далеч на север в земите на сиусите, кракът му никога не е стъпвал на територията на апачите, а червенокожите мъже го наричат Големия орел. Нека моят син ни опише втория бледолик!

— Другият бял мъж не е толкова висок и силен, ала все пак е по-висок и по-силен от мъжете на апачите. В очите му гори огън, в краката му се крие бързината на елена, а ръката му е пъргава и бърза почти като змийския език, който никога не може да стои спокоен.

— Откъде идват тези бледолики?

— Чертите на лицата им са като на хората, които живеят на север.

— Нека моят син опише и третия!

— Той има южняшко лице, млад е като лъчите на утринното слънце и е красив като някоя скуоу в новия вигвам на воина. По-висок е от мен, а силата и пъргавината му напомнят пантерата във вековната гора. Аз казах!

Вестоносецът се оттегли.

Последваха мигове на мълчание, в които лулата започна по-бързо да обикаля в кръг. После най-възрастният вожд подкани своите четирима подчинени вождове да изкажат мнението си. Вторият веднага се изправи. Той бе висок мъж с очебийно тъмен цвят на лицето, едно обстоятелство, което му бе спечелило името Черната птица. Тъй както стоеше прав, готов да заговори, той имаше много внушителен вид.

— Шейсет лета са радвали очите ми и шейсет зими са набраздили челото ми с бръчки, но никога не съм виждал между белите от Севера и бледоликите от Юга да цари мир и приятелство. Тримата мъже на острова не са от воините, които са запалили онзи голям огън на запад. Те са враждебно настроени към тях и червенокожите синове на прерията би трябвало да изпратят при тях някой да ги повика да дойдат тук, за да се бият заедно с нас срещу хората при колите. Черната птица, вождът на апачите, каза!

Един подир друг останалите също станаха да говорят, но никой от тях не подкрепи мнението на Черната птица. Предложението му бе отхвърлено и взеха решение да изпратят един по-голям отряд срещу бивака и друг по-малък срещу острова.

Петнайсетина минути по-късно сто апачи безшумно се отправиха към лагера, докато двайсет от най-изпитаните и опитни воини поеха към острова, изгарящи от желание да пролеят кръвта на тримата мъже, на които в момента островът предлагаше привидно сигурно убежище…

На север от двата бивака насред Рио Хила се намираше малко островче, покрито с лек воал от мъгла. Там под сенките на крайбрежните дървета и храсталаци реката течеше от изток на запад. На около един час път под острова тя се разделяше на два ръкава и образуваше голяма делта, заградена от едната си страна с ниска планинска верига. Но тези хълмове и възвишения бяха скрити от гъста мъгла и ничий поглед не би могъл да проникне отвъд тази пелена от изпарения, която постепенно придобиваше толкова по-живи небесносини и виолетови багри, колкото повече слънцето се спускаше към хоризонта.

В тази делта, заемаща площ приблизително колкото две квадратни мили, почти на еднакво разстояние от планинската верига и от разклонението на реката, се простираше Златната долина, както Марко Ареляно бе нарекъл това място.

Само на един пушечен изстрел от острова по брега на реката растяха големи трепетлики и върби. Дърветата се издигаха толкова близо до водата, че корените им стърчаха от земята и се потапяха в реката. Свободните места между тези дървета се запълваха от буйно растящи ниски върби или други преплетени едно в друго растения. Но почти срещу островчето имаше доста просторно място, свободно от всякаква растителност.

Това място бе добре утъпкано от стада бизони или диви коне, които са идвали там на водопой. Така от островчето през откритото място можеше да се хвърли поглед към равнината.

Първоначално островът е бил образуван от изкоренени или прекършени дървета, които със своите корени или клони са се закачили и задържали в речното корито. Други довлечени от водата стволове са се вкопчили в тях. Някои са имали все още шума, други са били отдавна изсъхнали и понеже техните гъсти клони и корени са се вплели здраво едни в други, се е образувало нещо като груб сал, възникнал навярно още преди доста време. Снопчета суха трева, която вълните са отскубнали от двата бряга и довлекли дотук, отдавна беше запълнила дупките и празнините в този сал, а прахът, който вятърът вдига от земята и носи на големи разстояния, лека-полека беше покрил тревата с твърда кора, и така на този плаващ остров се бе образувал здрав земен слой, и ето защо по бреговете му бяха избуяли различни водни растения.

Върби се издигаха над буйно разлистени млади фиданки, като заедно с тръстиката и водния шип образуваха по брега на островчето зелен гъст пояс, който по причудлив гротескен начин се бе сплел и сраснал с голите дънери и клони на изсъхналите дървета.

Този пояс обграждаше площ от около трийсет-четирийсет квадратни метра, покрита със сочна мека трева, а някой легнал или клекнал човек, независимо от ръста си, можеше изцяло да се скрие зад завесата, образувана от млади шубраци и върбови клони.

Именно зад тази завеса лежаха трима мъже, двама от които спяха, докато най-възрастният бдеше с готовата си за стрелба пушка, стисната в могъщия му юмрук.

Според описанието на тримата бели на острова, което бе направил индианският съгледвач, те не можеха да са някои други, освен Големия орел, Пепе Сънливеца и Фабиан де Медиана.

Въпреки опасното си падане в реката младият граф не беше загинал в бързеите й. То се бе оказало смъртоносно само за неговия кон и тъй като Фабиан бе отличен плувец, а и двамата приятели мигновено му се притекоха на помощ, той бе успял да се спаси, макар и с върховно напрежение на всичките си сили и цялата си ловкост.

Страхувайки се от куршумите на двамата изтребители на ягуари, дон Естебан де Аречиса незабавно се бе отдалечил от реката, като си мислеше, че за младия следотърсач не е имало никаква възможност за спасение.

Тримата съюзници се видяха принудени да тръгнат по твърде заобиколен път, за да намерят брод и да се прехвърлят на отвъдния бряг. Така те загубиха много време и когато най-сетне стигнаха в Тубак, се оказа, че експедицията беше напуснала вече града преди един ден.

Ловците продадоха кожите на ягуарите и на пумата, снабдиха се с всичко необходимо и след това поеха по следите на дон Естебан.

От беден конеукротител и следотърсач Фабиан изведнъж се беше превърнал в човек, който имаше основателни претенции за придобиване на богатство, слава и почести. Обаче неговият начин на мислене бе твърде разумен, а по характер той бе скромен и непретенциозен човек, така че не съществуваше опасност тези примамливи изгледи да го заслепят. Беше си поставил две цели за изпълнение: да отмъсти за смъртта на своя осиновител, което му повеляваше дадената клетва, както и да се представи на граф Де Медиана като негов племенник и да му припомни за смъртта на майка си. Тайно в себе си беше решил да не го убива, макар че още от най-ранната си младост бе надъхан с такива разбирания, които го караха да гледа на кръвното отмъщение и на законната самоотбрана като на нещо уместно и необходимо.

Все още не беше наясно какво да прави с бонансата. Нали трябваше да определи начина си на действие според различни обстоятелства, които в момента все още не бяха настъпили, и той нямаше как да има каквато и да било представа за тях.

Съвсем други мисли обаче таеше Пепе. Той никога не бе мразил някой човек така, както мразеше граф Антонио де Медиана, и ако някога му паднеше в ръцете, бе твърдо решен да не го остави да се измъкне жив. Графът трябваше да му плати за всички онези угризения на съвестта, които непрестанно го бяха преследвали и измъчвали в продължение на толкова години… та чак до този ден и час, когато смъртта на графинята все още му тежеше на душата.

Що се отнася до Големия орел, то той нямаше никакво друго желание, освен според силите си да бъде полезен на своя верен приятел Сънливеца, както и на обичния си храненик. Въпреки привидно грубия си външен вид той бе предан и богобоязлив човек и именно неговата набожност, обладала цялото му същество, го караше да вижда престъпленията на дон Естебан в грозна, осъдителна светлина, които искаха възмездие. Ето защо той, прекарал по-голямата част от живота си в такива условия, в които бе принуден да разчита единствено на себе си, съвсем не се стряскаше от мисълта, че куршумът бе напълно заслужено наказание за негодника.

От Тубак нататък те не следваха дирите на кервана стъпка по стъпка, а винаги яздеха встрани от тях, обаче най-внимателно оглеждаха всеки бивак на експедицията.

Лишенията, трудният път и индианските нападения бяха намалили многобройния отряд с двайсетина души, и то още преди да се доберат до Златната долина. Тримата ловци обаче успешно се бяха изплъзнали на всички опасности до този момент, понеже тяхната смелост, съобразителност, проницателност, опит и дързост далеч надхвърляха възможностите на цялата експедиция. Те знаеха къде беше спрял керванът да бивакува, подозираха и опасната близост на индианците и ето защо решиха да пренощуват на малкото островче, където щяха да се чувстват в безопасност от всяко изненадващо нападение.

Но те не забелязаха, че тъкмо когато съблякоха дрехите си, за да преплуват разстоянието до островчето, съгледвачът на апачите се бе озовал вече на брега на реката и внимателно наблюдаваше всяко тяхно движение.

Пепе и Фабиан спаха дълго. Някогашният Сънливец се събуди едва след като слънцето бе вече близо до хоризонта.

— А сега поспи и ти! — каза Пепе. — Аз ще бдя.

Големия орел поклати глава.

— Нека и аз остана с теб на пост! Я погледни само колко спокойно спи момчето, тъй спокойно, сякаш се намира в къща на някоя улица край Мансанарес[4], а не на остров в дивата Рио Хила! Че как да не бдя над моето скъпо дете?

При тези думи Пепе не успя да сдържи усмивката си.

— Ами тогава бди заедно с мен! Виж го само как се усмихва! Санта Лаурета, кой знае какви хубави неща сънува!

Силно загорялото от слънцето лице на Фабиан изразяваше върховно щастие. Устните му се разтвориха и той промълви едно име:

— Росарита!

— Мътните го взели, Пепе, прав си! Значи сънува Росарита. Ами коя е тази Росарита?

— Забрави ли вече? Нали Росарита му е казала, че дон Естебан де Аречиса е граф Де Медиана! Тя е дъщерята на дон Агустин Пена.

— Вярно! Ах, скъпи ми Фабиан, ето как човек узнава, че Големия орел и Пепе не са единствените хора, които обичаш!

— Не крещи така силно! Ще го събудиш, защото гласът ти понякога наистина не отстъпва на тътена на някой водопад!

— Вярно! Но нима човек е виновен за силата на собствените си бели дробове? — извини се канадецът с по-тих глас. — Но я виж там онзи облак прах, който се вдига на брега на реката! Това е стадо диви мустанги, които искат да се напият с вода, преди да тръгнат към далечните си пасища, където ще прекарат нощта. Ето ги, появяват се с цялата си горда красота, която Бог е дал на свободните животни. Очите им искрят, червените им ноздри силно се издуват, гривите им се развяват на вятъра. Ах, как ми се иска да събудя Фабиан, за да може и той да ги види и да им се възхити!

— Остави го да спи, Голям орел! Струва ми се, че после ще му се наложи толкоз по-дълго да държи очите си отворени, понеже, я виж, сега пък изведнъж се понасят като подгонен от вятъра облак!

— По дяволите! Забелязали са нещо обезпокоително! Но ето че сцената се променя — я виж онзи елен, чиито големи влажни очи и черна муцуна се мяркат ей там между дърветата! Сигурно е надушил нещо. Наостря уши. Аха, и той се приближава, за да пие вода. Доловил е някакъв шум, вдига глава… какво е това?

— Вълци, вълци са, които лаят така, защото, когато вълците гонят дивеча…

Той млъкна и като омагьосан втренчи поглед надалеч в равнината. Опрял разклонените си рога на гърба, с отметната назад глава и издут врат, за да може през разширените си ноздри по-лесно да вдишва въздуха, необходим за големите му бели дробове, еленът бягаше с бързината на стрела. Зад него се виждаше глутница изгладнели вълци, няколко бели, но повечето черни.

— Пепе, и все пак дали да не събудя Фабиан?

— Да, събуди го, понеже си заслужава да види това зрелище, а после, струва ми се, ще види и още нещо.

Големия орел нежно разтърси младежа и насочи вниманието му към елена.

Животното имаше значителна преднина пред глутницата, обаче по пясъчните дюни, очертаващи се на хоризонта, острото зрение на ловците успя да забележи застаналите на пост други вълци, които внимателно наблюдаваха усилията на своите другари да подгонят елена право към тях.

Изглежда, благородното животно не ги беше видяло или пък не придаваше особено значение на присъствието им, тъй като все още продължаваше да бяга право натам. Но все пак, когато вече почти стигна до тях, то се спря за един-два мига. Видя се заобиколено от врагове, които все повече стесняваха своя кръг.

Изведнъж еленът се обърна и се втурна към преследващите го вълци, опитвайки се да си пробие път през тази част от глутницата. Обаче не му се удаде с един скок да премине над множеството вдигнати към него виещи муцуни и падна точно сред преследвачите си. Няколко от тях бяха повалени под него, рогата му улучиха други два-три вълка и червата им увиснаха навън. После клетото животно побягна, влачейки друг вълк, забил зъби в крака му.

Хълбоците му бяха разкървавени, а езикът му увиснал. То се понесе към реката, право към зрителите на този странен лов.

Стигнал до брега, с последно усилие еленът се отърси от своя неприятел и скочи във водата.

— Колко хубаво! Чудесно! — възкликна Фабиан. — Благородното животно се спаси!

Вълците се канеха да скочат в реката подир преследвания дивеч, но внезапно, сякаш обзети от панически страх, се обърнаха и побягнаха обратно.

— Какво е пък това? — извика Фабиан. — Защо бягат?

— Наведи се, наведи се, сине! — отвърна Големия орел. — Скрий се зад храстите!

Тримата мъже мигновено залегнаха на земята, защото в същия момент на обширната арена, която в онези ничии пустинни територии е достъпна за всички, се появиха други далеч по-страшни ловци.

Около дузина от дивите мустанги, които канадецът и Пепе преди малко бяха забелязали, галопираха като луди през равнината. Индианци, възседнали неоседлани коне, за да са по-леки и по-пъргави, препускаха подир подплашените животни. Ездачите седяха толкова свити върху конете си, че коленете почти допираха долната им челюст, с което даваха на животните си възможност да се движат съвсем свободно.

Отначало можеха да се видят само трима индианци, но постепенно на хоризонта изникнаха двайсетина. Едни от тях бяха въоръжени с копия, други пък размахваха във въздуха своите ласа, изплетени от кожени ремъци. Всички надаваха онези крясъци, с които изразяват както радостта си, така и своя гняв.

Пепе хвърли на канадеца въпросителен поглед, а той му отговори с недвусмислено кимване.

— Как мислиш, Голям орел, дали това е истински лов, или е само хитър номер?

— Хмм! Ще трябва да изчакаме, Пепе. Съвсем не ми е ясно откъде червенокожите биха могли да знаят, че се намираме тук.

Бясно препускащите ездачи продължаваха да преследват бягащите пред тях коне. Безбройните препятствия, с които са осеяни тези привидно равнинни местности, клисурите, хълмовете, кактусите с техните остри бодли, не бяха в състояние да ги спрат. Без да заобикалят тези препятствия, или заради тях да позабавят вихрената си езда, те преодоляваха всичко по пътя си с такава безумна дързост, на която нищо не можеше да противостои.

Самият той безстрашен ездач, Тибурсио наблюдаваше майсторската езда на тези неустрашими ловци с истински възторг. Ала всички предпазни мерки, които тримата приятели бяха принудени да вземат, за да не бъдат забелязани от индианците, ги лишаваха от една значителна част от великолепното и същевременно страшно зрелище на този индиански лов.

Саваната, която само допреди малко бе тъй пуста, изведнъж се превърна в арена, на която се възцари голямо оживление и шумна суматоха. Притиснатият от толкова страни елен се видя принуден отново да потърси спасение на брега. Той побягна встрани, обаче там пак бе посрещнат от вълците, които, възбудени от гонитбата, с вой хукнаха по петите му. Дивите коне препускаха пред индианците, чиито крясъци и ревове с нищо не отстъпваха на воя на хищниците. Мустангите описваха големи кръгове, за да избягнат копията и ласата.

Но ето че събитията на така описаната арена взеха съвсем друг обрат.

Между две вълнообразни възвишения, без да забелязва индианците, се появи конник, в когото въпреки голямото разстояние тримата ловци веднага разпознаха някакъв бял.

— Санта Лаурета, бледолик! — възкликна Пепе. — Сигурно е разузнавачът на Аречиса, който иска малко да се поогледа в тази местност. Вятърът духа откъм гърба му и все още не е могъл да чуе приближаването на червенокожите. Но ето, ето, те вече го видяха! Внимавайте, Фабиан, той е загубен!

Беше така, както казваше Пепе. Яздейки бавно, човекът се приближаваше през падината между хълмовете, докато индианците описваха вече зад гърба му дъга, за да го обградят. Конете и вълците бяха изчезнали в скритата от мъгла далечина. Бяха останали само двайсетте индианци, разпръснали се в огромен полукръг, в чийто център се намираше белият ездач.

Ето че в този момент той ги забеляза. Ясно можеше да се види как трепна от уплаха и как после огледа хоризонта, за да потърси някакъв път за спасение. Разбра, че неприятелят е навсякъде, с изключение на речния бряг, и препусна в галоп право натам. Ала конят му или нищо не струваше, или пък бе много изтощен, защото напредваше твърде бавно, докато полукръгът зад гърба му бързо се свиваше. На около трийсетина крачки от брега най-бързият от индианците го догони, ласото му се стегна около гърдите и ръцете на белия ездач и рязко го събори от коня.

Индианецът имаше по-тъмен цвят на кожата от останалите, а перата в косата му показваха, че е вожд. Беше Черната птица.

Тримата ловци все още лежаха скрити зад крайбрежния храсталак на островчето.

— Голям орел, какво ще правим? — попита Пепе.

Канадецът обърна глава към Фабиан.

— Фабиан, сине мой, ще ми отговориш ли самата истина?

— Само ме питай, татко!

— Никога досега през целия си живот не си изпадал в толкова голяма опасност, както в момента. Онзи човек е бял. Отпишем ли го, може би ще спасим себе си, защото едва ли можем да допуснем, че присъствието ни тук е известно на индианците. Ако поискаме да го защитим, сами ще се издадем. И аз, и Пепе ще постъпим така, както ти смяташ, че ще е най-добре. Решавай по-бързо!

— Ще го спасим!

— Добре! Вземете пушките си, но не стреляйте, преди да ви кажа!

Двайсетте индианци настигнаха белия и го освободиха от ласото, без да слизат от седлата. После вождът направи знак и петима от хората му скочиха на земята, за да задържат пленника. Черната птица извади ножа си, а в това време неговият кон остана неподвижен като статуя.

— По дяволите! — възбудено прошепна Големия орел. — Канят се жив да го скалпират, както се опитаха да направят и с мен огелаласите преди години, когато ти съвсем навреме ми се притече на помощ. Пепе, я пусни на вожда един куршум, но да мине на два-три сантиметра от ухото му!

— А защо не в главата му?

— Той също е човек и не бива…

Изстрелът се разнесе точно в мига, когато скалпът предстоеше да бъде одран. Куршумът изсвири на два-три сантиметра от главата на Черната птица, но вождът не прояви никакви признаци на уплаха или на изненада. Той смуши коня си да се приближи до самата вода и отправи към острова остър изпитателен поглед.

— Санта Лаурета, сигурно този тип много добре знае, че сме тук! — възкликна Пепе, докато отново зареждаше пушката си.

— И не само това — добави Големия орел. — Той знае също, че не сме някои безчестни негодници, защото иначе не би се изложил тъй непредпазливо на куршумите ни. Сигурно някой съгледвач ни е открил!

В този момент индианецът сложи длани около устата си подобно на фуния и подвикна към острова:

— Нека белите мъже се изправят на крака, за да може великият вожд на апачите Черната птица да разговаря с тях!

Големия орел се изпъчи в целия си ръст и по устните му заигра самодоволна усмивка, когато видя как индианецът, смаян от исполинското му телосложение, накара коня си да отстъпи две-три крачки назад.

— Какво има да ми казва червенокожият мъж? — проехтя дълбокият басов глас на белия.

— А дали белият човек е вожд, тъй че да мога да разговарям с него, или ще трябва някой от моите воини да стори това?

— Белият е вожд в гората и повелител в саваната. Той няма да разговаря с някой обикновен воин, но няма да има нищо против да чуе гласа на вожда на апачите!

Големия орел познаваше индианците и имаше намерение още от самото начало да ги накара да го уважават.

— Защо моят брат стреля по моите червенокожи синове?

— Защо моят брат пречи на моя бял син да отиде където си иска?

— Този бледолик не е нито брат, нито син на великия вожд от гората. Владетелят на саваната идва от север, а бледоликият е дошъл от юг. Прав ли е вождът на апачите Черната птица?

— Той е прав, обаче забравя, че всички бледолики са братя. Нека освободи пленника, за да не заговори отново гласът на моята пушка!

— Апачът не се бои от този глас, но воините от Юга бягат от него. Нека моят велик бял брат дойде с мен в нашия лагер и заедно с нас се бие срещу онези бледолики. Ние ще изпушим с него калюмета и ще бъдем негови верни приятели.

— Иска ли моят червенокож брат да чуе името ми?

— Нека господарят на саваната го каже!

— Докъдето се простират прериите и планините червенокожите мъже ме наричат Големия орел. Чувал ли е вече моят брат това име?

— Чувал го е — отвърна индианецът, който не можа да скрие обзелото го страхопочитание.

— Тогава моят червенокож брат сигурно знае, че Големия орел е справедлив и дружелюбен човек. Той няма да причини никаква злина на червенокожите воини, но няма и да се съюзи с тях срещу белите си братя!

— Тогава този бледолик ще трябва да ни даде скалпа си!

— Но след това много деца на апачите ще загубят живота си!

— Децата на апачите са като пясъка в саваната, а Големия орел има при себе си само двама други мъже. Той или ще изпуши с нас калюмета, или ще се пресели при своите деди!

— Значи вождът на апачите не желае да освободи своя пленник, така ли?

— Не.

— Тогава ще умре всеки, който посегне на бледоликия!

— Нека Големия орел гледа какво ще направим!

Той даде знак и после смуши коня си да отстъпи назад така, че да излезе от обсега на куршумите. Над главата на пленника проблесна нож в ръката на един от индианците. Но канадецът беше вдигнал вече пушката си в положение за стрелба и червенокожият рухна на земята с пробит череп. Десетина ножа се размахаха във въздуха едновременно. Пушките на Пепе и Фабиан избълваха пламъчета и още двама индианци се строполиха мъртви.

Междувременно Големия орел отново зареди.

— Бягай! — със силен заповеднически глас извика на белия, който макар и да не беше вързан, продължаваше да стои на мястото си разтреперан от смъртен страх. Същевременно ловецът застреля право в окото четвърти индианец, така че пред пленника се откри път за бягство към водата, където щеше да се намира под прикритието на тримата стрелци и по-безопасно можеше да се добере до острова. Ала в объркването си той хукна встрани, където се намираше конят му, и с тази ужасна грешка скоро се озова извън обсега на куршумите на тримата ловци. Само след броени секунди пленникът се намери на земята удушен с ласо и скалпиран.

Индианците нададоха разкъсващ нервите рев.

— Санта Лаурета, ама че глупав излезе този човек! Е, съвсем напразно се изложихме на опасност.

— Не, Пепе. Те и без това щяха да ни посетят. Но я ги виж какво правят!

Шестима от апачите останаха, а другите препуснаха в галоп.

— Ще си вземат пушкалата, които са зарязали нейде, преди да започнат лова на диви коне.

— Струва ми се, че ще ни се наложи да издържим на истинска обсада — обади се Фабиан.

— Сигурно, момчето ми, освен ако не решим да преплуваме до отсрещния бряг и така да избегнем схватката с тях.

Пепе смаяно го погледна и каза:

— Голям орел, индианците бяха двайсет, а сега са само шестнайсет. Кога червенокожите негодници са виждали гърба ти?

— Ти какво ще кажеш, Фабиан?

— Оставаме!

Канадецът притисна храбрия следотърсач до гърдите си.

— Само така, синко! Исках да разбера дали можем да разчитаме на теб, защото този вид бягство хич не ми е в характера, а и освен това ще накара цялата орда да се втурне по петите ни. Сега обаче ще има кратко примирие. Ще трябва да си изградим укрепление, което да е по-надеждна преграда срещу куршуми или стрели, отколкото е клатещата се тръстика или шумата. Индианците сигурно ще прехвърлят реката, за да ни нападнат от две страни. Хайде, на работа!

Онази страна на острова, която бе обърната към срещуположния бряг, беше достатъчно добре защитена от огромни коренища, стърчащи като палисадите на някое укрепление, обаче страната, срещу която апачите вероятно щяха да подновят нападението си, бе прикрита единствено от наистина гъста, но и твърде слаба и неустойчива преграда от тръстика и млади върби.

Благодарение на изключителната си физическа сила и подпомаган от двамата си приятели канадецът успя да изтръгне от двата носа на островчето, намиращи се точно в посоката на речното течение, няколко големи изсъхнали клона, както и довлечени от реката дънери. За броени минути силните и ловки ловци успяха да укрепят най-слабата и най-застрашена страна на островчето с такава преграда, която бе в състояние да спести на защитниците му не само тежки, но дори и по-леки наранявания.

— Виждаш ли, Фабиан — доволно каза Големия орел, — сега ти си защитен зад тези стволове и дънери тъй добре, както и в някое укрепление, изградено от камък. Ще бъдеш изложен единствено на онези куршуми, които могат да изстрелят срещу нас от растящите по брега дървета. Но ние все ще съумеем да направим така, че червенокожите дяволи изобщо да не успеят да се доберат до високите върхове на дърветата.

Канадецът никак не бе загрижен за себе си, а само за своя Фабиан. Сега той радостно потриваше ръце, защото му се беше удало да издигне достатъчно надеждна преграда между него и смъртта. Естествено че посочи на младежа да застане на пост на най-добре защитеното място.

Ето че десетте индианци се върнаха. Едни от тях бяха въоръжени с пушки, други пък със стрели. Тогава и шестимата, които охраняваха острова, се метнаха на конете и също отидоха да вземат оръжията си.

— Внимавайте, танцът скоро ще започне! — обади се Пепе.

— Само не се откривайте! Не се изправяйте при зареждането, а го правете легнали по гръб! Фабиан, не го забравяй!

Индианците бяха изчезнали от откритото място. Сега трябваше добре да си отварят очите. Нито повърхността на реката, нито върхарите на стоящите по брега трепетлики, нито самият бряг с тръстиката, нищо не биваше да убягва от изпитателния поглед на ловците, защото нощта с всичките нейни опасности вече наближаваше.

Лека-полека се стъмни и растящите по брега храсти и дървета започнаха да придобиват онези фантастични форми и очертания, които несигурната светлина на сумрака така добре умее да сътворява. Зеленото на дърветата премина в студени тъмни тонове, но тримата ловци притежаваха острото зрение на индианците, а и при проявената от тях през деня бдителност навярно никой и нищо не бе в състояние да заблуди техните изострени и добре тренирани сетива.

— Пепе — тихо попита Големия орел, — не ти ли се струва, като че ей там онзи храсталак — при тези думи той посочи през тръстиката към няколко ниски върби — е променил формата си, а е станал и някак си по-голям?

— Да — отвърна някогашният микелет — предишните му очертания бяха по-други. Но я ми кажи, не забелязваш ли, че ей там третото дърво, пресметнато отдолу нагоре, твърде много е навело клоните си?

— А виждате ли ей там между онази върба и трепетликата един храст, който допреди десетина минути не беше на това място?

— Наистина! Те укрепяват позициите си с отсечени клони. Действително може да те хване яд, като видиш, как искат да измамят хора, от които биха могли да научат още какви ли не други хитрости и номера — разгневи се канадецът. — Зад всяко от тези три споменати места се е сврял по един индианец. Да им изпратим нашите куршуми! Всеки да се заеме с набелязаната от него цел!

Разнесоха се три изстрела. Отговориха им три предсмъртни вика, последвани от многогласен яростен рев. Изкуственият храст изчезна, а и на другите две места контурите на дърветата приеха предишните си форми.

Тримата ловци бързо се обърнаха по гръб, за да заредят отново оръжията си. Като отговор на техните майсторски изстрели над главите им започнаха да се забиват куршуми и стрели, от които обаче наоколо се посипаха само по-тънки клони и листа.

— Ако не се лъжа, от тях останаха само още тринайсет, и то при условие че шестимата вече са се върнали, без да ги забележим. Внимание, деца! Виждам да се движат клоните ей на онази трепетлика. Сигурно вината не е във вятъра. Без съмнение някой от тези обесници се катери по нея или пък вече се е покатерил горе.

Проблесна пламъче на споменатото дърво и забилият се в един от дънерите куршум доказа, че предположението на Големия орел бе съвсем правилно.

— Санта Лаурета, колко далеч от целта стреля този тип! — обади се Пепе, докато провираше цевта на пушката си между тръстиката. — Никакъв не се вижда, но стреля ли пак, тогава е загубен!

Изминаха няколко минути, докато индианецът отново зареди, а след това, когато отсреща проблесна дулото на неговата пушка, изгърмя и мечкоубиецът на Сънливеца. Само за част от секундата врагът бе издал къде се намира, обаче този миг се оказа достатъчен за Пепе. Тялото на индианеца започна да пада от клон на клон като плод, обрулен от едра градушка.

Последва яростен рев, който бе толкова ужасен, че човек трябваше да има мускули и нерви от стомана, за да не потрепери от страх при тези звуци, заплашващи да спукат тъпанчетата на ушите му.

— Санта Лаурета, смили се над мен! Човек може да си помисли, че дузина тигри реват в мрака!

В този момент Фабиан внезапно се обърна с лице срещу течението на реката и подпря цевта на пушката си в чатала на един изсъхнал клон.

— Гледайте, сега ще му покажа как се плува!

Малко по-нагоре от острова, и то съвсем близо до брега, имаше един камък, който стърчеше две-три педи над водата. Фабиан беше забелязал, че със светкавична бързина един индианец се бе спуснал от брега и се беше скрил зад него. От това място някой добър стрелец можеше да им причини големи неприятности, понеже горният нос на островчето бе най-зле укрепен.

Фабиан лежеше безмълвно, без да помръдва. Изчака, докато му се предложи и най-малката цел. Тогава пръстът му леко докосна спусъка и това незначително движение струва живота на индианеца. Улучи го точно в челото. Течението подхвана тялото му и го понесе покрай острова.

И този път последваха неописуеми крясъци и вой. Несъмнено индианците бяха изпаднали в безумна ярост. Бяха понесли вече значителни загуби, без да отбележат ни най-малкия успех.

— Да не би тези негодници да си мислят, че ще ни заблудят с хоровия си рев? — разгневи са канадецът. — Те постъпват също като чакалите през нощта. Тези животни вият и си отговарят сами едно на друго, и изглежда, сякаш са сто, а всъщност са не повече от три-четири. Червенокожите подлеци крещят така, като че са няколко десетки, а наброяват само още единайсет души. Ах, де да можеше да ги накараме да дойдат насам, тогава и един няма да остане жив, та да занесе вестта за поражението им в тяхното село!

За минута-две той се замисли. После извика:

— Чакай, сетих се!

— Какво? — попита Пепе.

— Не можем ли да ги накараме да повярват, че са ни улучили, за да дойдат тук да ни вземат скалповете?

— Наистина!

— Но това е дяволски опасна работа!

— Не чак толкова, колкото си мислиш, Голям орел. Тези червенокожи обесници сигурно ще поискат да проверят дали действително сме мъртви, ала те стрелят далеч по-зле от мен и то навремето, когато обърквах опашката на мечка с някое нейно ребро.

— Е, добре, деца, тогава нека опитаме първо с моята кожена шапка! Една дупка повече с нищо няма да й навреди! Само не крещете, когато я видите да пада, а издайте някой лек болезнен стон!

Той закачи шапката си на един клон и внимателно я показа над прикритието. Индианците я забелязаха. Един точен куршум счупи клона, а след сподавения вик, нададен от Пепе, откъм брега проехтяха направо сатанински крясъци.

— Ама те наистина си помислиха, че са изпратили Големия орел при неговите прадеди. Почакайте малко и ще видите как Орела ще ви изяде до едно, врабчета такива!

— Ей там някой се катери по трепетликата! — съобщи Фабиан.

— Само така! Та нали точно това искам! — отвърна канадецът. — Ако се притиснем до самата защитна преграда, няма да може да ни види. Трябва да си дадем вид, сякаш някой от нас търси нещо в средата на острова. Вече е толкова тъмно, че от онова дърво ще е възможно да се различи само някакъв силует, но не и нещо повече. Пепе, я ми дай елечето и шапката си!

Той измъкна от барикадата клон с чатал накрая, наметна върху него елечето, сложи отгоре и шапката, а после внимателно започна да избутва тази фантастична фигура към средата на островчето. Веднага в клоните на трепетликата проблесна пламъче. Наистина куршумът се заби малко встрани, но въпреки това белият ловец пусна чучелото да падне.

От трепетликата проехтя победоносен вик.

— Добре, добре, мой червенокожи братко! Двама от нас се преселиха вече във Вечните ловни полета. Хайде, вижте сметката и на третия! Ако онзи тип беше по-добър стрелец и ако сумракът не беше вече толкова гъст, човек изобщо не би могъл да поеме подобен риск, но така… е, Фабиан, я ми дай за малко шапката си!

Ловецът получи каквото искаше. Ако другите двама имаха някаква представа за намеренията му, те сигурно щяха да се опитат да му попречат да ги изпълни. Обаче без да каже нещо, той само се усмихна на някаква своя мисъл, сложи си шапката, която се оказа, че му е твърде малка, но това не си личеше поради широката й периферия. След като сметна, че индианецът на трепетликата пак е заредил оръжието си, белият ловец се понадигна толкова, колкото главата му да се подаде малко над защитната преграда.

Пепе изплашено извика, но викът му бе заглушен от два изстрела — един откъм трепетликата и друг откъм брега. После микелетът с все сила го дръпна обратно на предишното му място.

— Санта Лаурета, какво те прихваща?

— Какво ме прихваща ли? Ами вече нищо, защото сега и тримата сме очистени. Чуваш ли как онези сатани реват и ликуват? Наистина, този път се целиха малко по-добре, отколкото предполагах. Единият от куршумите ми проби ръкава, а другият… ами да, действително в периферията на шапката има дупка!

Фабиан беше пребледнял от страх, но с нито една дума не упрекна дръзкия ловец. А Големия орел тръсна глава и каза:

— А сега внимавайте! Ще последва истинска градушка от стрели и куршуми. Познавам тези хора, които ще вземат похвалното решение да пострелят още малко по труповете ни, та да ги направят още по-мъртви.

Предположението му излезе вярно, понеже само след броени секунди по островчето бе открит безразборен огън, който продължи почти цяла минута. Стрелите свистяха над главите им. Куршумите откъртваха парчета кора и трески от стволовете, отсичаха цели клони, обаче нито един от тримата мъже не бе улучен.

— Видяхте ли? После ще настъпи пълна тишина, докато над короните на дърветата изгрее луната. Това ще стане след около четирийсет и пет минути, а дотогава можем да им приготвим онова, от което имат нужда.

Над реката се бе спуснал такъв мрак, че от брега не бе възможно да се различи каквото и да било на острова, докато рано изгрялата на небето луна, издигаща се вече иззад върхарите, все по-силно осветяваше дърветата и храстите на брега и по този начин позволяваше на ловците да наблюдават всичко, което ставаше там.

Те нарязаха суха тръстика от самия край на островчето, усукаха я така, че да се получи форма, наподобяваща глава и тяло на човек, и с помощта на дрехите си изработиха три чучела, които положиха в тревата в пози на мъртъвци.

Луната се издигаше все по-нагоре и след споменатото от ловеца време започна да хвърля бледата си светлина и върху островчето. От крайбрежните дървета индианците сигурно щяха да вземат чучелата за човешки тела. В това време ловците лежаха притаени зад укреплението и търпеливо изчакваха развоя на събитията.

— Не се ли катери един от тях ей там на онази върба? — попита Пепе.

— Да — отговори Фабиан. — Ако нямахме други намерения, можехме чудесно да го вземем на мушка.

— Оставете ги спокойно да се катерят по дърветата. Скоро сами ще слязат.

Изключително предпазливо индианецът се изкачваше нагоре от клон на клон, докато най-сетне достигна необходимата височина, откъдето можеше да огледа и да обстрелва вътрешността на плаващия остров. Там той клекна на един дебел клон и предпазливо протегна врат, за да погледне между листака. Навярно гледката на проснатите на земята „мъртъвци“ не го изненада. Но същевременно той все пак, изглежда, се усъмни да не би това да е някоя хитрост, защото се изправи в цял ръст и вдигна пушката си в положение за стрелба с такава дързост, която в никакъв случай не можеше да е поощрена от примера с убития на същото дърво индианец. После свали оръжието си, но след малко пак се прицели към острова. Едва когато неколкократно повтори това движение, той напълно се убеди, че на островчето има само трупове. Изглежда, предположи, че иначе съвсем сигурно по него щяха да стрелят дори и да беше останал жив само един-единствен човек. Тогава нададе силен тържествуващ вик.

— Аха, рибата клъвна! — изсмя се тихо Големия орел. — Това е Черната птица, който след малко сигурно ще направи посещение на белите си братя.

— Слиза от дървото — отбеляза Фабиан.

Междувременно индианците, изглежда, все пак таяха още някакви подозрения, защото последва продължителна тишина, без да проявят каквито и да било признаци на живот.

— Сигурно много им се иска да вземат скалповете ни, обаче все още не се осмеляват — обади се Пепе, като потисна прозявка на скука. — Санта Лаурета, струва ми се дори, че ще започна пак да спя както на времето в Еланчове, където по толкова мизерен начин изгубих чудесната си служба!

— Търпение! — успокои го канадецът. — Ще дойдат! Кой знае какво ги е накарало да се колебаят!

Скоро се оказа, че е прав. Едва бе изрекъл тези думи шепнешком, когато на брега се показа един индианец, последван и от втори. Не след дълго ловците можаха да преброят десет човешки силуета, които бавно нагазиха в реката.

— Ако ги познавам добре, те ще прекосят водата един подир друг — прошепна Големия орел. — Фабиан, ти ще се прицелиш във втория! Ти, Пепе, ще стреляш по някой в средата на колоната, а аз ще дам полагаемото му се на предпоследния. Така ще разредим редицата им и те няма да могат всички едновременно да се нахвърлят върху нас, а ние по-лесно ще се справим с тях. Ще се стигне до схватка гърди срещу гърди, Фабиан, сине мой. Забранявам ти да участваш в нея! Необходимо е само пак да заредиш пушките ни, докато аз и Пепе ги посрещаме с ножовете си!

Начело вървеше воин с висок ръст. Беше Черната птица. Другите го следваха толкова предпазливо, че движенията им във водата не причиняваха ни най-малък шум.

Ето че в този момент вождът стигна до дълбокото, където дъното изчезваше под краката му и бе принуден да плува. Сигурно само с три замаха на ръцете той щеше да се добере до островчето.

— Огън! — проехтя гласът на канадеца.

Ловците се изправиха. Трите изстрела се сляха в един и трима индианци потънаха във водата.

Пепе и канадецът бързо захвърлиха пушките зад гърба си и като заеха по-устойчив стоеж с нож в ръката, се приготвиха за ръкопашен бой. Обаче още при трясъка на изстрелите Черната птица се гмурна в реката, а неговите хора с бясна бързина се втурнаха обратно към брега.

— Апачите наброяват все още осем храбри воини — гръмогласно викна подир тях канадецът. — Ще дръзнат ли да дойдат да вземат скалпа на Големия орел?

— Апачите са страхливи чакали — подигра им се Пепе. — Седмина от тях бягат от трима бели мъже. Кой от тях ще пожелае да вземе скалпа на Изгарящата мълния?

Не последва отговор.

В този момент на известно разстояние Пепе забеляза тъмно, съвсем неподвижно човешко тяло, което бе обърнато по гръб и водата бавно го носеше право към брега.

— Дон Фабиан, за Бога, пушката ми! Това е Черната птица, който се преструва на умрял и се е оставил на течението да го влачи!

Той изтръгна карабината от ръцете на младежа и се прицели. Същевременна извика с мощен глас:

— Сега червенокожият вожд ще плати за скалпа на нашия бял брат. Изгарящата мълния няма да убие страхливия апач, а ще отнеме силата на десницата му, която посмя да вдигне срещу Господарите на саваната!

Вождът незабавно пак се гмурна, но едва бе подал отново глава на повърхността, за да си поеме въздух, когато тежкият куршум на мечкоубиеца строши костта на дясното му рамо.

Големия орел също грабна пушката си. Той видя, че един от избягалите индианци пак се приближава към водата, промъквайки се между храсталаците, за да посрещне ранения вожд, и натисна спусъка. Червенокожият заплати непредпазливостта си със своя живот.

Планът на канадеца не успя напълно, защото апачите избягаха, вместо да стъпят на острова, но от десет четирима трябваше да се простят с живота си, а вождът им беше белязан завинаги. От двайсетте нападатели тринайсет бяха застреляни, без от главите на обсадените да падне и косъм. Такъв успех можеха да постигнат само толкова прочути мъже като Изгарящата мълния и Големия орел, които с все още димящите пушки в ръка стояха изправени в заплашителна поза, подобно на богове на отмъщението, от чиято мъст никой смъртен не може да се изплъзне.

— Пепе, ами сега? — попита канадецът.

— Първо отново да заредим, а после към брега!

— Бяха останали единайсет живи, а десетина нагазиха във водата — подметна Фабиан. — Къде ли е липсващият индианец?

— Правилно, дете мое! Дали е бил на пост на брега, или пък… аа, чувате ли конския тропот? Станало е така, както току-що исках да ви кажа — изпратили са го да извика помощ. Пепе, от отиването ни на брега нищо няма да излезе. Елате, нека похапнем! Това е най-доброто, което можем да направим в момента.

Те седнаха на земята и докато внимателно наблюдаваха околността, изядоха каквото имаше на скромната им трапеза — сушеното на слънце месо с едро мляно царевично брашно.

Наоколо цареше безмълвна тишина, но тримата мъже знаеха, че това е затишие пред буря. Луната се издигаше все по-високо. Времето минаваше. Ето че тя започна отново да се спуска на небосвода, а все още тишината не се нарушаваше от никакъв шум, все още нямаше никакви признаци, по които да се разбере, че наблизо се намираха враждебно настроени човешки същества.

По едно време водата под плаващия остров започна неспокойно да се плиска. Пепе наостри слух и попита:

— Какво е това? Подобно раздвижване не може да е от течението или от водовъртежите в реката. Нито пък в този среднощен час ще дойдат коне или бизони на водопой.

Той се изправи на крака и се наведе, за да огледа повърхността на реката както нагоре, така и надолу по течението. Ала както над острова, тъй и под него се стелеше гъста непрогледна мъгла от онези, които през хладните американски нощи, последвали палещата жега през деня, се образуват от изпаренията на земята, както и от нагрятата от слънцето вода на реката.

— Не виждам нищо друго, освен мъгла — ядосано каза той.

— Раздвижването на водата е лесно обяснимо — обади се Големия орел. — Конският тропот, който чухме, идва от доведените на помощ индианци. Те сигурно са се разделили на две групи и едната от тях са изпратили да прекоси реката малко по-нагоре. Оттам идват и образувалите се в реката вълни.

В този миг и тримата изведнъж се стреснаха.

Едновременно откъм двата бряга най-неочаквано се разнесе такъв мощен, пронизителен и продължителен рев, че ехото от двете страни на реката още дълго го повтаряше.

— Санта Лаурета, ама че концерт! Толкоз хубав и пълнозвучен не можеш да чуеш даже и на Пуерта дел Сол[5] в Мадрид. Приятели, сега вече можем да поразхлабим скалповете си и да разучим предсмъртната песен, която скоро ще ни се наложи да изпеем!

— Фабиан, какво ще кажеш ти, сине мой? — попита го канадецът с необичайно разнежен глас.

— Че Бог винаги е близо до своите чада, тате!

— Само така, момчето ми! Наистина сме обградени и от двете страни, но след като луната залезе напълно, все ще намерим някакъв начин да се измъкнем от този миши капан.

В същия миг нейде отдалече се разнесоха изстрели в тихата нощ. Ясно можеха да се отличат различните калибри на пушките. Стрелбата не спираше. Сигурно там се водеше ожесточено сражение.

— Мисля, че апачите нападат бивака на Аречиса! — прошепна Големия орел.

— Много ми се иска положението му да не е по-добро от нашето! — ядно каза Пепе. — Едва ли може да се предположи, че той ще се защитава тъй храбро като нас!

В този миг откъм брега изненадващо се разнесе глас:

— Нека белите мъже отворят ушите си!

— Черната птица е! — подхвърли Пепе. Вождът трябва да има голяма сила и издръжливост, за да потиска дотам болките от раната си, че да може да разговаря с нас!

Действително беше Черната птица. Бяха го превързали, а двама воини го подкрепяха.

— Защо бледоликите трябва да държат ушите си отворени? — попита в отговор Пепе.

— Мъжете от Севера са храбри и ще им е нужна цялата им смелост. В този момент храбрите синове на апачите нападат белите от Юга. Защо и мъжете от Севера не се изправят срещу тях?

— Защото един Орел не се бие рамо до рамо с някаква си Черна птица, защото лъвът не ловува заедно с чакали, тъй като чакалите могат само да вият и да джафкат, а лъвът разкъсва и изяжда.

— Вождът на апачите не желае повече да разговаря с Изгарящата мълния, а с Големия орел от Снежните планини, със своя бял брат, който има силата на мечка и гласа на гръмотевицата.

— Какво иска Черната птица от Орела? — попита канадецът.

— Черната птица иска да чуе как Орела го моли за живота си, понеже вече настъпи часът, когато той ще рухне от висините на земята.

— И кой ще го свали на земята?

— Ръката на апача.

— Ръката на апача не стига чак над облаците. Тя е като ръката на дете, което се крие и от мишките, или като на старица, която се бои и от една жаба.

— Тя ще смаже вожда от саваната и гората! Вождът на апачите иска да говори и с Пантерата на Юга!

— Фабиан, теб има предвид! — обясни Големия орел. — Виждаш ли, вече си имаш име!

— Какво иска апачът от Пантерата, която ще го разкъса? — извика Фабиан.

— Пантерата е млад и красив мъж. В сърцето му са се вселили храброст и сила, но смъртта го е сграбчила в лапите си и Пантерата може да се изплъзне от нея само ако се вслуша в гласа, който сега й говори.

— Пантерата не съзира смъртта до себе си, тя е при червенокожите котки, които дебнат край реката и от страх пищят и треперят. Какво иска да й каже гласът?

— Нека младата Пантера дойде при червенокожите си братя! Нека си потърси една скуоу сред дъщерите на апачите и после ще стане вожд и велик воин, чийто глас ще кънти из всички вигвами.

— Санта Лаурета, дон Фабиан, този тип иска да ти намери жена — изсмя се Пепе. — Боядисай се със сажди и охра и приеми предложението, защото не всеки ден подобен шанс се открива пред един граф Де Медиана!

Въпреки неприятното и опасно положение, в което се намираха, Фабиан не можа да се сдържи и весело се разсмя.

— Оставете ме да го попитам още нещо — помоли ги той, а после отново извика към брега: — Ами ако Пантерата на Юга обещае да си потърси червенокожа жена, тогава какво ще прави вождът на апачите с Големия орел и Изгарящата мълния?

— Те ще умрат. Черната птица ще им изтръгне вътрешностите, за да види страха, който се е загнездил в тях. Но ако Пантерата не пожелае да дойде при нас, вождът ще го удуши само с два пръста, от кожата му ще направи седло за бойния си кон, а скалпа му ще подхвърли на полските мишки, за да живеят в него.

— Нека тогава Черната птица дойде тук и да не забрави да вземе двата си пръста. Но той сигурно се бои от тримата бели вождове и както преди, заедно със страхливите си воини, ще им покаже гърба си. Тримата бледолики изядоха тринайсет от синовете му, а самият Черна птица е осакатен, без от главите на белите ловци да е паднал и един косъм. Ако вождът на апачите дойде тук, те ще го смажат, но ще му оставят кожата на главата, защото скалпът на един апач е като кожата на заек — храбрият воин ще предпочете да умре, отколкото да се накичи с нея!

— Браво, дон Фабиан! — възкликна Пепе. — Изказа точно това, което мисля и аз, макар да се изрази прекалено учтиво. Е, нека видим сега дали ще ни вземат скалповете! При подобни обстоятелства бягството не е израз на страхливост, а е по-скоро геройство. Орелът се издига във висините, мълнията не може да бъде уловена от никой смъртен, а пантерата умее да плува като риба. Нека поразмислим дали не може да им се изплъзнем с плуване!

— Всеки от нас се е учил да пори водата, но преди всичко друго ще трябва да се опитаме да разберем дали индианците са помислили за тази възможност — каза Големия орел.

Луната беше напълно изчезнала. Пукотевицата от далечната битка не се чуваше вече. Наоколо се бе възцарила дълбока тишина и непрогледна тъмнина. Канадецът изтръгна от островчето едно стъбло на върба, чието коренище отдалече доста приличаше на човешка глава. Внимателно спусна дървото във водата и черният му силует бавно заплува надолу по реката.

Със затаен дъх тримата мъже се заслушаха, за да доловят и най-слабия шум, който би могъл да им покаже, че опитът им е открит от индианците, ала изминаха доста минути, без да чуят каквото и да било.

— Ще стане, стига само да плуваме предпазливо и да тръгваме оттук един по един, след като изчакваме достатъчно дълго време. Пушките и мунициите…

Пепе млъкна по средата на своето предложение. На брега пламна огън, после още един… а по-надолу и трети, и четвърти, всички добре поддържани, а и на отсрещната страна също лумнаха пламъците на четири-пет огъня, които и през гъстата мъгла хвърляха своята златистопурпурна светлина върху повърхността на реката.

— По дяволите, лошо! — възкликна Големия орел. — Как ще се измъкнем?

— Мъглата ще продължи да се сгъстява, тате, а сухите клони, с които поддържат огъня, сигурно скоро ще свършат. После пламъците ще изгубят своята сила. Но… я чакайте, аз сам ще им внуша мисълта да намалят огньовете!

През тясна пролука, появила се сред валмата на стелещата се мъгла, той зърна главата на един индианец, който беше клекнал на земята и тъкмо в този миг слагаше нови клони в огъня точно срещу островчето. Ловецът вдигна пушката си. Лек порив на вятъра поразшири споменатата пролука. Изстрелът проехтя и многогласен рев показа, че не е пропуснал целта си. За кратко време всички огньове изгубиха първоначалната си сила.

— Това помогна! — обади се Големия орел. — Фабиан, момчето ми, при Марко Ареляно си получил много добра школа. С чиста съвест мога да го засвидетелствам и пред теб, и пред него. Въпреки огньовете ще ни се удаде да се спуснем надолу по реката достатъчно далече, за да можем в безопасност да излезем на брега. Не си ли на същото мнение, Пепе?

— Ако мъглата се сгъсти, което се очаква, да! Безпокоя се само за барута и пушките. Все пак от време на време ще ни се налага да се гмуркаме и да плуваме под вода.

— Хмм — обади се Фабиан замислено. — А може би няма да ни се наложи нито да плуваме, нито да се гмуркаме!

— Ами че какво друго ще правим?

— Само малко ще погребем.

— Какво искаш да кажеш, синко?

— Не забелязахте ли, че докато червенокожите прехвърляха реката, островчето започна да се люлее?

— Естествено.

— И че затрепери и се заклати, докато изтръгвахме няколко клона и дънера, за да се барикадираме?

— И това забелязахме.

— Е, ами ако ни се удаде да пуснем островчето да плава по течението, тогава…

— Санта Лаурета! — бързо го прекъсна Пепе. — Голям орел, колко сме били глупави! Не си ли на същото мнение?

— Напълно съм съгласен с теб. Идеята на Фабиан ще ни спаси. Може би някой забит в дъното корен или дебел ствол задържа островчето на това място. Сигурно са изминали много години, откакто е заседнало тук. Образувалата се на него почва навежда на това предположение. Сигурно потопените във водата дървета и клони отдавна са прогнили и сега ми се иска да се убедя дали съм прав.

Той пристъпи към края на островчето и много предпазливо се спусна във водата. Двамата му спътници следяха не без тревога неговите напрегнати усилия. От време на време той изчезваше под повърхността на реката също като водолаз, търсещ покрай стените на кораба пробойната, която може да донесе гибел на плавателния съд. Най-сетне той отново стъпи на островчето.

— Е — попита Пепе, — много ли са котвите, които ни задържат?

— Струва ми се, че всичко ще мине добре. Засега виждам само една, на която се държи островчето, и тя е като аварийна котва.

— Пак ли ще трябва да се гмуркаш? — угрижено попита Фабиан.

— Да, ако искаме да пуснем островчето да плава по реката.

— Тогава внимавай да не се увлечеш много надолу! Лесно можеш да се заплетеш в мрежата от клони и корени и да се удавиш!

— Бъди спокоен, момчето ми — отвърна великанът. — Ще трябва само да действам много внимателно, за да не се разпадне островчето, иначе ще попаднем от трън, та на глог. Сега преди всичко друго ни е необходимо кормило. Тук течението често сменя посоката си и макар че няма да владеем сала напълно, защото няма да можем да гребем, все пак трябва да сме възможно по-независими от капризите на различните течения…

Вождът Черна птица седеше до ствола на едно дърво. Раненото му рамо беше стегнато с ремък. Сигурно страшно много го болеше, макар че той напълно контролираше израза на лицето си, за да не се издаде. Пламтящият му поглед неотменно бе впит в тъмната маса на острова, където, както си мислеше, тримата мъже, за чиято кръв жадуваше, примираха от страх.

През първите нощни часове индианците лесно можеха да виждат какво става наоколо. Но колкото повече се сгъстяваше мъглата около островчето, толкова повече намаляваше силата на светлината, която огньовете хвърляха над реката. Скоро водните изпарения се сгъстиха толкова, че постовете не бяха в състояние да различават отсрещния бряг, а накрая и островчето потъна в мъглата.

Вождът знаеше, че се налага да удвоят вниманието си. Ето защо извика двама от воините си и ги изпрати до постовете на двата речни бряга.

— Отидете да им кажете, че трябва двойно да напрягат слуха си, за да заместят очите, които са безпомощни в мъглата. Кажете им, че благодарността на Черната птица е голяма, а наказанието му — сурово. Онзи, който затвори очи и заспи, ще бъде изпратен от бойния боздуган на вожда не във Вечните ловни полета, а в Страната на сенките. Воинът, който спи на пост, отива в пустинните поля на духовете, осъден на вечен сън!

Едва ли има някакъв нощен шум, който може да се изплъзне от слуха на индианеца, а от острото му зрение не убягва тъй лесно предметът, който той настойчиво търси. Обаче тази вечер мъглата скриваше дори най-близката околност и само напрегнатото до краен предел внимание можеше до известна степен да компенсира силно ограничените възможности на човешките сетива.

Със затворени очи и отворени уши индианските воини стояха подобно на статуи край огньовете си и се мъчеха да останат будни, докато цялата природа бе потънала в сън. От време на време някой от тях хвърляше по един клон в огъня. Иначе те търпеливо чакаха неподвижни, но напрегнали цялото си внимание.

Така измина доста време, през което не се долавяше никакъв друг шум, освен далечното бучене на един водопад, намиращ се далеч нагоре по течението, както и нежният шепот на полюляваната от вълните тръстика.

Студеният нощен въздух удвояваше болките на вожда, в резултат на което се удвояваше и неговият гняв. Светлината от горящия до дървото огън, на чийто ствол се бе облегнал, озаряваше острите черти на лицето му, което вследствие на загубата на кръв бе придобило малко по-светъл цвят. Грозно изрисуваното му с бои лице, разкривено от силната болка, както и диво, зловещо и отмъстително святкащите очи му придаваха досущ вида на онези кръвожадни идоли, на които са се кланяли хората във варварските страни и времена.

Ето че изведнъж нещо прошумоля в близкия храсталак и пред него се изправи млад индианец. Целият бе покрит с кръв. Беше силно запъхтян, ноздрите му потреперваха — сигурен признак, че е тичал бързо и дълго.

— Какво искаш? Изпраща те вождът, Леопарда! Сигурно се е случило нещо важно, за да избере най-бързия вестоносец на племето ни!

— Леопарда няма да изпраща повече вестоносци. Ножът на един бледолик прониза сърцето му и той последва зова на Великия дух да отиде във Вечните ловни полета.

— Там той сигурно ще е щастлив, понеже е умрял като победител — простичко отвърна вождът, сдържайки любопитството си.

— Той падна като победен. Мъжете на апачите избягаха. Техните предводители, както и петдесетина прославени воини, останаха да лежат на бойното поле.

Въпреки парещата болка в раната и наложената му от неговия ранг сдържаност малко остана вождът да скочи на крака при тази вест. Бяха му необходими десетина секунди, за да си възвърне спокойствието и хладнокръвието.

— Кой те изпраща?

— Воини, които имат нужда от предводител, за да си отмъстят. Досега Черната птица беше вожд на едно от племената, но оттук нататък той става повелител на целия ни народ.

Очите на ранения засияха от гордост и доволство. От една страна, властта му се засилваше, а от друга, нанесеното поражение на другите четирима вождове доказваше колко разумен е бил даденият от него този ден съвет.

— Ако пушките на мъжете от Севера се бяха съюзили с нашите пушки, скалпът на нито един мъж от Юга нямаше да е сега на черепа му. В момента Големия орел, Изгарящата мълния и Пантерата на Юга очакват макана[6] на апача. Всеки, който има бяло лице, трябва да умре. Но какво може да направи един ранен вожд? Половината от кръвта му е изтекла. Краката му не го държат, а той би паднал дори и от коня.

— Ще го вържем на гърба му — отвърна вестоносецът, който се стресна, когато чу прославените имена на ловците. — Ами защо Черната птица не стовари силния си юмрук върху главите на тримата бледолики?

— Антилопата, най-бързият вестоносец, има краката на елена и мисълта на лисицата. Нека чуе разказа ми за борбата ни срещу Господарите на гората и саваната!

Горд от това рядко оказвано благоволение, вестоносецът безмълвно и неподвижно изслуша думите на Черната птица. Когато вождът свърши, Антилопата остана със забит в земята поглед. Той размисляше. След известно време вдигна глава и каза:

— Тишината на нощта ми проговори. Преди още Черната птица да зърне сипването на зората, бледоликите ще са в неговите ръце.

— Та нима воините ми ще могат да вървят по водата като по бойната пътека?

— Не, но могат да изпратят на острова огън, който ще го погълне и белите мъже ще са принудени да се прехвърлят на брега.

Вождът изненадано погледна съветника си.

— Вече го казах: вестоносецът Антилопа има мисълта на лисица. Нека постъпи, както спомена!

Индианецът се обърна и безшумно изчезна в мъглата.

А тя бе станала толкова гъста, че едва-едва можеше да се вижда на две крачки разстояние. Колкото и малко да беше островчето, неговите обитатели нямаха възможност да проникнат с поглед от единия му край до другия. С големи усилия канадецът беше изтръгнал от този своеобразен сал от сплетени дървеса и клонаци едно дълго тънко стъбло, беше отсякъл по-големите му клони и с помощта на ласото на Фабиан беше завързал връхната си дреха около оставените по-малки клонки на върха му.

— Тъй, сега си имаме кормилно весло, което няма да причинява абсолютно никакъв шум. Ще ни трябват само още две парчета дърво за ключ на греблото и сме готови за отплаване!

Той все още бе зает със своята работа, когато откъм брега повторно се разнесе гласът на вожда:

— Отворено ли е ухото на белия мъж, за да чуе думите на Черната птица, прославения вожд на апачите?

— Ще разменим ли още няколко думи с този обесник, приятели? — попита Пепе.

— Ти го направи, аз нямам време! — отговори канадецът.

— Какво иска вождът от ловците на Снежните планини?

— Нека тримата бледолики подемат вече своята предсмъртна песен, защото, преди да са я свършили, ще се озоват в ръцете на моите воини!

— По дяволите! — прошепна Големия орел. — Тези типове кроят нещо.

— Вождовете от горите умеят да пеят само със своите пушки — със силен глас отвърна Сънливеца. — Апачите знаят вече тази песен.

— Тя никога повече няма да се разнесе. Нека белите воини сами да дойдат тук, преди да сме ги принудили.

— Господарите на саваната не общуват с мъже, чиито гърбове са видели по време на бой. Един от белите ловци струва повече и от хиляда апачи. Ако червенокожите мъже искат да молят за милост, нека дойдат при нас!

— Езикът на Изгарящата мълния е много остър. Апачът ще го извади от устата му с острието на ножа си.

— А езикът на Черната птица е като езика на скункса, с който той се почиства. Вождовете на бледоликите си запушват носовете, когато апачът започне да говори.

— Ножът на апача ще отреже носа на Изгарящата мълния, за да може той отново да чува онова, което му се говори. Десницата на червенокожите воини е силна. Тя ще го смаже.

— Апачът ще седи във вигвама на своята скуоу и ще разказва на старите женуря как Господарите на саваната са му се присмели. Мълнията е бърза като мисълта и унищожава всичко, до което се докосне. Никой не е в състояние да я улови!

— Апачът ще я улови! Аз казах!

— Аха, ето каква била работата! — възкликна в този миг Големия орел, като скочи на крака и посочи нагоре по течението на реката. — Искат да изгорят острова ни!

Мъглата бе станала вече толкова гъста, че от острова не се виждаха огньовете по двата бряга. Средата на реката бе потънала в дълбок мрак, сред който в момента се появи мъничка светлина. С всяка изминала секунда тя нарастваше и се приближаваше.

— Пуснали са по реката нещо като лодка-подпалвач и знаят, че течението непременно ще я докара до островчето. Подлеци! Идеята им съвсем не е лоша — чрез огъня да ни принудят да потърсим спасение на брега! — обади се Пепе.

— Направили са си сметката, без да знаят нещо за нашето кормилно весло.

— Какво искаш да кажеш? — попита Фабиан.

— Когато горящата дървесна маса се приближи до островчето, тя силно ще го освети. Това ще позволи на онези типове да ни държат в шах с техните лъкове и пушки и ние ще сме принудени да се прикриваме. Обаче веслото е дълго и ще ни спаси.

— Ще можеш ли сам да се справиш с него?

— Да — отговори канадецът, докато изтръгваше няколко по-дебели клона от долния край на островчето, за да си направи малко укритие.

— Тогава ми дай пушката си! Ела, дон Фабиан, сега ще ни се удаде случай за някой и друг хубав изстрел. Ти стреляй само веднъж, останалото ще уредя аз, докато бързо зареждаш!

Те пропълзяха близо до укреплението в самия край на островчето и се приготвиха за стрелба.

Горящата маса се приближаваше все повече и повече. Този огнен сал бе направен от смолисти дървета и силното пращене на пламъците се чуваше съвсем ясно. Понеже салът-подпалвач имаше доста внушителни размери, въпреки мъглата високите пламъци силно осветяваха и двата бряга, тъй че силуетите на застаналите там индианци добре се различаваха. Те толкова бяха сигурни в успеха си, мислеха си, че тримата ловци са изпаднали в такъв ужас, объркване и безпомощност, че не виждаха никаква опасност за самите себе си, смятаха за съвсем излишно да се крият и изобщо нямаха намерение да се откажат от зрелището, което щеше да им се предложи при унищожаването на малкото естествено укрепление на белите.

Големия орел лежеше зад своите клони, през които беше проврял кормилното весло, и стегнал всичките си мускули, напрегнато очакваше първия сблъсък със сала-подпалвач. Много добре можеше да разгледа по какъв начин бе построен. Две здраво вързани една за друга корони на дървета носеха натрупан върху тях пласт от зелена трева, върху който индианците бяха нахвърляли значително количество сухи смолисти клони и парчета дърво, като, разбира се, ги бяха запалили. При сблъсъка си с островчето горящата маса сигурно щеше да загуби равновесие и щеше да рухне върху него, където имаше толкова много сух дървен материал, че само за броени секунди убежището на ловците щеше да лумне в море от пламъци.

— Сега отсреща е достатъчно светло. Огън! — изкомандва Пепе.

Разнесоха се два изстрела.

— Улучихме! Двама!

Докато Фабиан се хвърли по гръб на земята, за да зареди, Пепе стреля с третата пушка.

— Трима! — студено рече той, продължавайки да брои жертвите си.

При това неочаквано нападение индианците се оттеглиха колкото можеше по-назад, обаче салът-подпалвач заедно с техните огньове на постовете осветяваха дори и най-дребните предмети толкова ясно, че всеки противник се виждаше едва ли не по-добре, отколкото посред бял ден. Тъмните фигури на индианците се различаваха дори между храсталаците, зад които се бяха изпокрили, тъй че Фабиан не сварваше овреме да презарежда оръжията.

— Четирима! Дон Фабиан, по-бързо! Ако имам само пет минути време, ще очистя две дузини червенокожи. Петима!

В този миг островчето бе разтърсено от силен удар. Горящата дървесна маса се удари в кормилното весло. Тя се олюля, но запази равновесие, тъй като канадецът предвидливо отстъпи малко под натиска на тежестта й. После с помощта на дългия прът ловците я задържаха на разстояние от „сала“ си, след което тя плавно премина покрай него и бавно продължи да плава надолу по течението.

Докато островчето бе силно осветено, по него се посипа дъжд от стрели и куршуми, които обаче не успяха да причинят никаква вреда на тримата мъже.

— Шестима! — обади се пак Пепе.

Докато салът-подпалвач минаваше покрай островчето, Сънливеца бе принуден да направи кратка пауза, но после продължи да се прицелва и да стреля с още по-голямо настървение. Фабиан забеляза, че светлината започна да отслабва. Оставащото кратко време трябваше да бъде използвано. Той се обърна и провря цевта на току-що заредената си пушка през защитната стена от дънери и клони.

— Седем! — тържествуващо извика Пепе.

— Осем! — допълни следотърсачът.

— Санта Лаурета! Сега свърши, край! Де да можеше туй хубаво осветление да продължи още няколко минути! Кълна се в душата си, че тези апачи и след петстотин години ще си спомнят за Господарите на саваната, които, само трима на брой, успяха да изпратят във Вечните ловни полета толкова много храбри собственици на физиономии, изрисувани с цинобър и охра! Ще последваме ли сала-подпалвач?

— Не. Налага се да изчакаме. Иначе, ако веднага заплаваме подир него, лесно можем да попаднем в светлината му.

— Или пък — обади се Фабиан — той би могъл да заседне нейде на брега, да го подпали и така да издаде пътя ни.

— Едва ли имаме основание да се страхуваме от това. В такъв случай индианците веднага биха угасили огъня, за да не се изложат самите те на голяма опасност.

Този път червенокожите не нададоха обичайния рев и вой. Навярно яростта им бе достигнала вече онази точка, когато става безмълвна, но затова пък толкоз по-гибелна. След като отново всичко потъна в мрак, бдителността им се утрои.

Измина може би повече от четвърт час, когато Големия орел отново се приготви да се спусне във водата.

— Време е. Не бива да гребем и затова ще напредваме само с незначителната бързина на течението. Ако продължим да се бавим тук, лесно може да стане така, че при настъпването на деня все още да сме в опасна близост до апачите.

Той се спусна във водата. По образувалите се вълнички и водовъртежи около островчето можеше да се разбере, че здравата се е заловил за работа. Този естествен сал скоро започна да трепери. Чувстваше се, че великанът бе принуден да напрегне всичките си сили за едно последно чутовно усилие. За кратки секунди Фабиан бе обзет от страх при мисълта, че може би Големия орел се бореше със смъртта… но ето, най-сетне под краката му се разнесе глухо пращене и пукот, подобно на звука, издаван от дървения скелет на кораб, когато се разбива в скалите.

В същия миг канадецът отново се появи на повърхността на водата. От косата му се стичаше вода, а лицето му бе станало пурпурночервено. С един скок той се озова на островчето. То бе започнало вече бавно да се върти около оста си, а после лека-полека пое надолу по течението. Един огромен корен, здраво забит в дъното на реката, бе донякъде срязан с ножа и донякъде пречупен от яките ръце на исполина, на когото отчаянието бе придало десетократно по-големи сили.

— Слава Богу! — извика той. — Какво страхотно напрежение! Ама вече плаваме!

— Да се махаме по-надалеч от Вечните ловни полета на червенокожите негодници! — допълни Пепе, докато му помагаше с кормилното весло да насочат островчето натам, накъдето трябваше да плава.

Водата се разбиваше в обвитото с меката дреха гребло без никакъв шум. Салът им се подчиняваше и така те поеха бавно напред.

Ако се придържаха към средата на реката, тогава едва ли имаше основание да се страхуват, че ще бъдат открити, освен ако не се случеше нещо непредвидено. Тримата мъже се държаха тъй спокойно, че наоколо цареше абсолютна тишина. Така измина доста време. Ето че пред тях изплува някаква светлинка, която непрекъснато ставаше все по-голяма, и както изглеждаше, нещо гореше точно в средата на реката.

— Санта Лаурета, туй пък какво е? — изплашено попита Пепе — Невъзможно е да е салът-подпалвач!

Големият орел не отговори. Той не сваляше зоркия си поглед от огъня, като същевременно се мъчеше с помощта на веслото да усети накъде се устремява течението на реката.

— Това е стражеви огън на брега — отсече той след малко.

— Но той гори насред реката! — възрази Фабиан.

— Реката прави завой.

— Тогава завивай и ти! — настоятелно каза Пепе. — Иначе ще се понесем право към брега и към огъня!

— Тук течението е толкова силно, че кажи-речи съм принуден да го следвам, освен ако не искам да строша веслото или пък салът ни да се разпадне.

Огънят, който дотогава мъждукаше слабо през мъглата, започна бързо да се увеличава, а светлината му да се засилва, и скоро добре освети силуета на един индианец, който стоеше прав и неподвижен със страшно изражение, тъй като лицето му бе изрисувано с цветовете на войната. Дълга бизонска грива покриваше главата и раменете му, а над нея се спускаше украсата му от пера.

За щастие мъглата бе твърде гъста, за да може апачът да забележи тъмната маса на островчето, което леко и безшумно като чайка се носеше по реката.

В този миг, подтикнат сякаш от някакъв инстинкт, който му подсказваше, че смелостта и ловкостта на враговете ще измамят неговата бдителност, индианецът рязко вдигна глава.

— Да не би този тип да е заподозрял нещо? — промърмори канадецът.

— Ах, пушката причинява такъв силен шум! Но ако имах лък и стрели, щях да побързам да изпратя този човекоподобен бизон на оня свят, където може да кисне на пост, колкото си иска.

В този момент индианецът заби копието си в земята, наведе се малко напред и сложи двете си длани над очите, за да ги засенчи от светлината на пламъците. Сърцата на бегълците забиха така, че кажи-речи ударите им можеха да се чуят. Едва смееха да си поемат дъх. Ако апачът ги забележеше, с тях бе свършено.

Докато стоеше така дебнешком, подобно на хищник в засада, с полузакритото си от дългата бизонска грива лице, червенокожият представляваше ужасяваща грозна гледка и някой обикновен човек сигурно нямаше да може да го погледне, без да потрепери.

— Дали този сатана не ни е открил? — попита Пепе.

— Не е. Но скоро ще ни види, ако не… аха, слава Богу, ето че салът ни се извъртя. Пепе, ако искаш да си спомняш тази муцуна още дълги години, тогава я погледни още веднъж, защото скоро мъглата ще скрие този тип от очите ни.

Наистина, не след дълго светлината от пламъците изчезна също тъй бързо, както се беше появила пред тях, и те продължиха плаването си, без да забележат повече нищо необикновено.

— Сигурно това е бил последният лагерен огън — обади се Големия орел. — Пепе, я измъкни няколко по-яки клона. Сега вие двамата спокойно можете да удвоите и утроите бързината ни, като започнете да гребете.

Изпълниха нареждането му и салът отвърна на усилията на тримата мъже с такава бързина, каквато изобщо не можеше да се очаква при неговата конструкция.

Денят настъпи.

— Вече трябва да слезем на сушата! — отсече канадецът. — А после ще се опитаме да избягаме по-надалеч.

— Тогава спри на брега там, където ти хареса — отвърна Пепе. — Оттам ще следваме реката, газейки във водата, за да скрием следите си от индианците. Дон Фабиан, мислиш ли, че до Златната долина имаме още много път?

— Видяхте как слънцето залезе зад Мъгливите планини, които скриват долината. Според картата, изготвена от моя пастрок, може да сме най-много на няколко часа път оттам.

Подпомаган и от другите двама, Големия орел насочи сала към брега и след кратко време той се удари в сушата толкова силно, че под краката им се появи голяма пукнатина. Всички скочиха на брега.

Канадецът свали от главата си шапката от лисича кожа и каза:

— Мили Боже, благодаря ти, че ми достави радостта да видя спасени единствените близки хора, които имам на тази земя! Моя Фабиан и моя стар добър спътник във всички битки и опасности!

При тези думи, радостен и развълнуван, той подаде ръка на двамата мъже.

— Санта Лаурета, старче, добре правиш, че благодариш на Бога за това избавление, което е равно на чудо! — отговори Пепе дълбоко трогнат. — Никога не сме били в толкова отчайващо положение като днес, и ако някога пак срещна дон Черна птица и хората му, ще се постарая да им покажа признателността см!

— Хайде да тръгваме! — настоя Фабиан.

— Чакай, детето ми! Първо трябва да вземем някои предпазни мерки. Ще разрушим нашия сал, който досега ни беше толкова полезен и частите му ще предоставим на течението, за да не намерят индианците абсолютно никакви следи от нас.

След прерязването на корена, забит в дъното на реката, който бе задържал островчето на мястото му, както и след силния удар в брега, салът се беше доста разнебитил и нямаше как да устои дълго на обединените усилия на тримата ловци.

Първо изтръгнаха дънерите и ги блъснаха към течението, което ги отнесе. Те бяха последвани от клоните, насъбраната почва сама изпада и скоро нямаше вече никаква следа от островчето, над което природата се бе трудила толкова дълго време.

После ловците усърдно се заловиха да заличават следите от своите стъпки и да изправят всяко сгазено стръкче трева.

— Тъй! — отсече Пепе. — Най-сетне сме готови и можем да тръгваме. Но какво ли не бих дал да видя физиономиите на червенокожите, когато забележат, че островчето е изчезнало и Изгарящата мълния е потънал вдън гори тилилейски!…

Бележки

[1] Нека на такива места винаги се има предвид времето, когато е написан този роман.

[2] Вид кактуси от рода „нопалея“ с много разновидности Б.пр.

[3] Бойна секира.

[4] Река, преминаваща през Мадрид Б.пр.

[5] Централният площад в Мадрид. Б.пр.

[6] Боен боздуган