Карл Май
Горски скитник (3)

3. Последният Медиана

Беше привечер. Златиста светлина играеше по трептящите вълни, които вечерният ветрец образуваше в разлюлените царевични ниви. Разтърсвани от този освежителен благотворен вятър, маслиновите дръвчета ръсеха по зеления килим белите си цветове така, сякаш падаха снежинки. След свършената работа надничарите се завръщаха в къщурките си. Едни от тях носеха земеделски сечива, а други пък — дълги остени, с които подкарваха ленивите волове.

По бреговете на потока, преминаващ през нивите на асиендата Дел Венадо, се струпваха хиляди глави добитък, за да утолят жаждата си. На едно място се виждаха дълги редици от бикове и крави, които, зърнали водата, започваха да реват и мучат от радост. На друго място пък лудешки притичваха големи стада свободни коне, които, играейки си, се гонеха един друг по обширната равнина. Земята потреперваше под копитата на препускащите в галоп благородни животни, които макар и доста привикнали на срещите си с човека, все още бяха запазили боязливата гордост на дивите мустанги, а безбройните глави с искрящи очи, широко разтворени изпускащи пара ноздри и развени гриви представляваха очарователна гледка. След като утоляха жаждата си, подобно на развълнувано море стадата хукваха обратно с бързината на вятъра; някои от животните игриво хвърляха къчове, докато най-сетне изчезнеха сред вдигнатите гъсти облаци прах.

От гората излязоха двама ездачи и се насочиха към асиендата. Единият от тях беше яхнал кон, а другият муле. С фино изваяните си крака, красиво закръглените хълбоци и благородната извивка на гърба без съмнение двете животни можеха да се причислят към най-красивите от техния вид. Ездачът на коня беше дон Агустин Пена. Той носеше сламена шапка от Гуайякил, риза от фина бяла батиста без елече, както и плътно прилепнали около ханша панталони от кадифе със златни копчета. Другият ездач беше католическият свещеник на асиендата, един достопочтен францискански монах в синьо расо. Вместо пояс той бе запасал копринен шнур. Ала дългата му дреха бе запретната високо над ботушите за езда, съоръжени с дълги звънтящи шпори. Голяма сива филцова шапка, килната доста дръзко и напето на една страна, му придаваше по-скоро войнишки, отколкото монашески вид. Двамата се бяха срещнали недалеч от асиендата и сега се връщаха заедно.

— Но я ми кажете, преподобни отче, защо се забавихте толкова много? Очаквах да се завърнете от пътуването си още преди три дни, и тъй като не идвахте и не идвахте, кажи-речи си помислих, че просто сте били изоставени от свети Хулиан, който според вашите собствени уверения е закрилник на всички пътници, и именно заради това ви се е случило някакво нещастие.

— Човек навсякъде е в Божиите ръце, сеньор Пена, а самият аз се връщам с такова закъснение, защото по време на пътуването си използвах всяка възможност да служа на Бога с думи и дела. Храних гладуващи, давах вода на жадуващи, утешавах отчаяни, посещавах болни, давах светото причастие на умиращи…

— На умиращи? Да не би да е умрял някой в близката околност?

— Не, не беше наблизо. На два дни път оттук бях повикан при майката на следотърсача Тибурсио Ареляно. Тя очакваше смъртта си като жена на един истински доблестен и смел гамбусино — със смирено благочестиво сърце и неустрашима душа.

— Майката на Тибурсио ли? Да, знам, че е умряла. Самият той ми каза.

— Къде и кога?

— Ще ви разкажа по-късно. За това ще ми е необходим цял час. Видяхте ли я как умира?

— Не. Имах толкова малко време, че трябваше веднага да си тръгна. Но чух нейната изповед и после й дадох последното причастие.

— Но не се знае съвсем точно дали нейният мъж, Марко Ареляно, е мъртъв, или само безследно изчезнал, нали?

— Мъртъв е.

— Със сигурност ли го знаете?

— Със сигурност.

— Къде е умрял?

— Край Рио Хила, обаче не е умрял ей така, ами е бил убит от подлата ръка на човек, който се е ползвал от пълното му доверие.

— Аа! Убиецът разкрит ли е? Признал ли е престъплението си?

— Не.

— Но как тогава може да се знае с такава сигурност как и къде Марко Ареляно е умрял, и то от насилствена смърт?

— Нито вие, нито пък аз имаме и най-малката представа от удивителната прозорливост, с която тези ловци и златотърсачи с най-голяма сигурност разплитат цели объркани истории от съвсем незначителните белези и следи, останали за очите на други хора незабележими и неоткриваеми.

— Обичам Тибурсио Ареляно, много съм му задължен, както скоро сам ще разберете, и ми се иска да чуя тази история.

— Няма причина да не ви я разкажа. Тя не е част от изповедта на майката, макар и да ми я довериха под печата на строга тайна. Нейде отвъд Пресидио Тубак Марко Ареляно открил изключително богато златно находище, но бил принуден от апачите да се оттегли. Върнал се при жена си, за да се приготви там за второ посещение на бонансата. На нея той доверил тайната си и дори й оставил една скица, на която съвсем точно били отбелязани както пътят дотам, тъй и разположението на Златната долина.

— Защо го е направил? На жени не се доверяват толкова важни неща.

— Съпругата на Марко е била такава жена, която е щяла да пази тайната до гроб. Той й я е издал, за да не се загуби завинаги, ако му се случи нещо.

— Вие виждали ли сте тази скица?

— Не.

— Кой я притежава?

— Тибурсио. Ако той си беше у дома, Ареляно сигурно щеше да сподели тайната си с него, а не с жена си. И така, Марко повторно се отправил на път и стигнал до Тубак. Там всеки ден са го виждали в компанията на един гамбусино, с когото напуснал града. Сигурно е, че този човек го е придружавал до бонансата.

— И той е неговият убиец, така ли?

— Несъмнено. Явно пак са били прогонени от индианците, понеже един вакеро ги срещнал на два дни път отвъд Хила. После той проследил дирите им, които водели към реката, минал покрай две огнища, където били пренощували, а накрая стигнал до едно място, откъдето продължавала следата само на един човек. Липсвала дирята на Ареляно. Изпогазената окървавена земя доказвала, че там е имало схватка и че е извършено убийство.

— Без съмнение убиецът е искал да запази тайната единствено за себе си.

— Така е. Вакерото успял да се върне поживо-поздраво. Той изгубил следата на убиеца, но въпреки това счел за свой дълг да уведоми вдовицата на мъртвеца.

— Ето това е проклятието на златото. Моите слънчеви поляни и ливади ми се виждат хилядократно по-ценни от всичките златни кюлчета, скътани в сандъците ми.

— И все пак одобрявате експедицията, която смята да предприеме дон Естебан де Аречиса.

— Одобрявам я, защото нямам друг избор. С това свое начинание дон Естебан преследва такава цел, която ми изглежда възвишена и няма нищо общо с обичайната алчност и жажда за този лъскав метал. А освен всичко друго вие знаете онова, което не знае никой друг — асиендата Дел Венадо не е моя собственост, а негова, и аз съм само неин пожизнен арендатор.

Двамата мъже стигнаха до оградата, накараха конете да влязат в двора и слязоха от седлата в подножието на една външна стълба, която първо водеше до обширно преддверие, а оттам и до приемната на асиендата.

Този салон представляваше голямо помещение, в което според обичая на горещите страни постоянно поддържано течение осигуряваше по всяко време приятна прохлада. Фини красиво изработени китайски рогозки бяха постлани по покрития с големи дялани плочи под, а други, още по-разкошни рогозки служеха за завеси на прозорците. По варосаните стени висяха скъпи медни гравюри. Обзавеждането се състоеше от кожени люлеещи се столове, наричани бутакас, сребърни брасерос, както се казват там мангалите, от чието разжарено съдържание пушачите си палят своето сигарильо, едно канапе от ротанг^[1], както и тапицирани столове от същия материал. На маса от полирано балсамово дърво се намираха шуплести съдове с вода, за да се поддържа влажността на въздуха.

Големи резени диня, на езика на тази страна — пастеки, се розовееха върху сребърен поднос, на който се стичаха бистри капчици от вкусния сладък сок. До полуотворени нарове имаше питаляс — плодове на една разновидност на кактусите канделабри, които грееха с тъмния пурпур на своите зърна; виждаха се портокали и гренадили, сладки лимони, с една дума — имаше всякакви видове южни плодове, които те карат да почувстваш жажда и я утоляват. Това изобилие свидетелстваше за гостоприемните намерения на дон Агустин.

Заедно с францисканския монах той седна, за да опита от споменатите деликатеси. Те току-що се бяха заловили с тази работа, когато влезе един слуга и съобщи:

— Сеньор, отвън има двама пътници, които молят за вашето гостоприемство. Единият от тях твърди, че ви познава.

— Те са ми добре дошли — гласеше дружелюбният отговор.

Скоро след това двамата мъже влязоха при него. По-младият имаше открито, вдъхващо доверие лице, а челото му свидетелстваше за интелигентност и дръзновение. Беше строен. Въпреки своята семплост облеклото му не бе лишено от известна елегантност, която нямаше как да не му спечели симпатиите на хората.

— Аа, вие ли сте, Педро Диас! — възкликна дон Агустин. — Нима нейде наблизо се намират неколцина индианци за убиване, та сте се озовали в тази уединена местност?

Педро Диас наистина се славеше с непримиримата си омраза към индианците, със смелостта, с която се биеше срещу червенокожите, както и с ловкостта, с която умееше да се измъква и от най-трудното положение.

— Преди да ви отговоря — усмихнато поде той, — позволете ми да ви представя краля на гамбусиносите, същевременно и цар на музикантите, сеньор Диего Ороче! Той надушва златото, тъй както и кучето надушва дивеча, а на мандолина умее да свири като никой друг.

Ороче поздрави с небивала сериозност. Впрочем навярно вече от твърде дълго време той не бе имал възможност да пусне в действие своето изтънчено обоняние, споменато от Педро Диас, понеже външността му изобщо не свидетелстваше за някакво голямо богатство. За да посегне с ръка към своята праисторическа филцова шапка, той нямаше нужда да предизвиква безпорядък в изкусно надиплената си мантия. Само трябваше да избере някоя от многобройните нейни дупки, за да промуши най-удобно ръката си направо през нея. Имаше едри мазолести длани и пръсти, които завършваха с орлови нокти, а това наистина бе доказателство, че притежаваше изкуството да изтръгва от мандолината особено нежни звуци. И действително на каишка, преметната през врата му, висеше такъв музикален инструмент. Докато правеше дълбок поклон пред дон Агустин, дългите му гъсти къдрави и невчесани коси закриха лицето му. Тези къдрици бяха тъй сплъстени и втвърдени, че напомняха тръстиката, с която според митологията били обкичени реките на боговете и богините.

След като двамата си избраха места и седнаха, Диас взе думата:

— Чухме, че в Ариспе се подготвя експедиция към вътрешността на Апачерията. Сеньор Пена, вие познавате ли нейния водач?

— Да, той се казва дон Естебан де Аречиса.

— А дали е човек, на когото можеш да се довериш?

— Струва ми се, да.

— Научих, че той често се е отбивал при вас и ми се искаше да попитам, как бих могъл да му заявя желанието си и аз да участвам в експедицията.

— Ами останете тук, докато дойде! Очаквам го тези дни и тогава ще можете сам да говорите с него.

— Значи не сте запознат с подробностите, така ли?

— В много неща той е доста потаен. И така, драги ми Диас, значи най-сетне и вас ви обзе жаждата за злато, а?

— Съвсем не! Търсенето на злато предоставям на един толкова опитен гамбусино като сеньор Ороче. Що се отнася до мен, аз виждам в експедицията само отлична възможност да си разчистя сметките с червенокожите диваци заради многобройните злини, които са ми причинили.

След доста продължителен разговор на двамата гости бе посочено едно подходящо помещение и прислугата тъкмо се беше заела под ръководството на Росарита да сервира вечерята, когато навън се разнесе тропот на конски копита и пред прозорците се мернаха светлините на десетина факли.

— Дон Естебан де Аречиса пристигна! — подвикна един от слугите.

Пена незабавно се втурна навън, за да посрещне госта си, когото все още не очакваше. Никой от придружителите на дон Естебан не посмя да влезе в гостната стая. Само Тибурсио прекрачи прага й така, сякаш от само себе си се разбираше, че той не се числи към неговата свита.

Розарита веднага се отправи към него, за да го посрещне, и му подаде ръка с думите:

— Сеньор Тибурсио, добре дошли! Хубаво, че идвате! Отдавна вече ви очаквам!

После много почтително тя поздрави и дон Естебан, който хвърли злобен поглед на младежа, към когото тя бе проявила предпочитание.

— Колко съм щастлив — каза той, — че и за мен намерихте някоя и друга блага дума! Вече си бях помислил, че конеукротителят ви е ангажирал изцяло за себе си!

При този съвсем неделикатен упрек Росарита се изчерви, а и асиендерото леко сбърчи чело.

— Дон Естебан, не се сърдете на детето ми! Ние сме много задължени на Тибурсио Ареляно и сигурно ще ни позволите да му докажем благодарността си без излишна резервираност. Впрочем вие ни заварвате неподготвени, тъй като очаквах да пристигнете едва след няколко дни.

— Извинен сте, сеньор! Моят престой тук няма да е продължителен, понеже имам важна причина да стигна до Тубак възможно по-бързо. Ще трябва да си поговорим за това малко по-подробно.

Всички седнаха да се нахранят. Но веднага щом задоволи глада си, дон Естебан се оттегли заедно с асиендерото в неговия работен кабинет.

— Знаете, че според първоначалния си план смятах да стигна съвсем близо до Рио Гранде дел Норте, нали?

— Да, тъй си мислех и аз.

— Но го промених. При мен дойде един човек, който е открил невиждана бонанса край Рио Хила и ми продаде тайната си. И така, експедицията ще се отправи най-напред натам, а после ще видя дали ще намеря време да изпълня и първоначалния си план.

— Този човек тръгна ли с вас?

— Да.

— Как се казва?

— Кучильо.

— Куца ли?

— Да. Откъде ви хрумна пък този въпрос?

— А конят му се спъва понякога, нали?

— И това е вярно. Познавате ли го?

— Много добре, макар че никога не съм го виждал — отговори Пена, чието неволно предположение бе потвърдено толкова бързо. — Пазете се от него, той е убиец!

— Убиец ли? Какво ви прихваща!

— Бонансата е собственост на Тибурсио Ареляно. Открил я е неговият баща, който е бил убит от този Кучильо.

— Откъде го знаете?

— Чух го от сигурен човек.

— И все пак сте погрешно осведомен. Кучильо никога не е виждал Марко Ареляно.

— Той е бил заедно с него в Апачерията, пронизал го е с камата си и после го е хвърлил във водата. Нека се пази от куршума на Тибурсио!

— А младежът знае ли нещо за тази работа? — изпълнен с напрежение попита Аречиса.

— Той знае всичко!

— И местонахождението на бонансата ли?

— И него. В джоба си носи съвсем точен план.

— По дяволите! Аа, и все пак нещата стоят другояче. Много внимателно ще проверя вашите сведения, но предварително съм твърдо убеден, че Кучильо и убиецът са две съвсем различни лица. Имате ли в наличност уговорената сума?

— Да, но си позволявам да отбележа, че парите, които постоянно ви давам, са покрили вече размера на арендата за дълги години напред.

— Няма значение. Значи съм ваш длъжник, но скоро ще съм в състояние хилядократно да погася този заем. Или не искате да давате повече кредит на господаря на имението?

— Ще ви давам, докато желаете! Та нали владенията ви отвъд океана в родината са безмерно големи! Поне доколкото може да се съди по приходите, които получавате от тях. Вие нямате нужда от мексиканска бонанса.

— За себе си нямам нужда, обаче за целите, които съм си поставил — имам. Мексико не бива повече да продължава да е република. То може да очаква по-голям ред и по-добри порядки само от конституционната монархия. Необходимите ми за тази цел милиони ще взема от бонансата и после ще дам на страната такъв крал, който е законен престолонаследник, но за съжаление е бил прогонен от достойна за съжаление политика.

— Но дали Дон Карлос ще приеме мексиканската корона?

— Аз действам по негово поръчение. Не е необходимо да знаете повече. Всичко, ама всичко до най-малката подробност е пресметнато и подготвено. Веднага щом вземем златото, мечът ще премине над страната и ще изгради триумфалната порта, през която ще трябва да преведа монарха.

— Ами ако бонансата е собственост на някой друг?

— Както споменах преди малко, ще проверя как стоят нещата. Впрочем на един-единствен човек тя би могла да донесе само нещастия и гибел. Отвсякъде е обградена от диви индиански племена, чийто кордон може да бъде пробит само от обединените усилия на повече храбри и силни мъже. Моите стаи готови ли са?

— Винаги ги поддържаме готови за вас. Позволете ми да ви заведа до тях!

Дон Агустин придружи госта си до разкошно обзаведените помещения, предназначени единствено за собственика на асиендата, а после се оттегли.

Именно от асиендата Дел Венадо, но през Ариспе, дон Естебан бе получавал необходимите пари. Предприеманите от него по-рано пиратски набези бяха имали изключително голям успех и със средствата, получени от продажбата на своята плячка, той бе закупил това имение, което беше поверил на ръководството на Пена с увереността, че е в сигурни и верни ръце. Всичко това бе началната стъпка към голямото дело, за чието завършване наскоро беше пристигнал от Испания.

Веднага щом остана сам, той изпрати човек да повика при него Кучильо.

— Какво прави Тибурсио?

— Не знам.

— Спомняш ли си още какво ти казах вчера за него?

— Че трябва да умре.

— Е, добре! На колко го оценяваш?

— Хмм, десет златни монети няма да са прекалено много. Пет веднага и другата половина, щом си свърша работата.

— Ето ти пет.

— Благодаря ви, сеньор. Кога трябва да стане?

— Още днес.

— Аа, значи толкова скоро?

— Така трябва. Той не само знае за нашата бонанса, ами носи в джоба си и подробна скица на местоположението й.

— Сигурен ли сте в това, дон Естебан?

— Толкова съм сигурен, че ще прибавя и други десет златни монети веднага щом ми донесеш тази скица.

— Тогава тръгвам веднага. Обаче може би ще ми е необходима помощ.

— Вземи един от нашите хора. Сам си избери кого.

— Вече го избрах. Бараха и Ороче ще ми помогнат веднага, щом им обясня, че ще имат голяма полза от тази работа.

— Наистина ли си толкова сигурен в двамата?

— Бараха е бандит, чиято кама неведнъж е почервенявала от човешка кръв, а макар Ороче да се нарича гамбусино, той винаги е живял само от хазарт и за една златна монета ще прониже с нож и собствения си баща.

— Тогава върви! Ще остана тук да чакам резултата.

Кучильо се отправи към помещението, което беше отредено за придружителите на неговия господар. Бараха и Ороче играеха хазарт. Диас и другите бяха налягали вече да спят в една съседна стая. На масата имаше голяма полупразна кана с мескал^[2], а погледите на двамата мъже издаваха, че вече не бяха никак далеч от момента, в който човек престава да е разумно мислещо същество.

— Елате тук, Кучильо, пийнете си и ни разкажете за бонансата! — изломоти с натежал език Бараха.

— Бонансата ли? С нея е свършено!

— Свършено? — извикаха и двамата, при което сякаш тази ужасна вест изведнъж ги накара напълно да изтрезнеят.

— Да, свършено е!

— Защо? Как?

— Защото има някой, който ни я оспорва.

— Кой е той? Веднага ще го пречукам! — увери Ороче, като грабна мандолината си и направи такова движение, сякаш се канеше да я строши в нечия глава.

— А аз пък съвсем тайно и тихо ще забия ножа си между ребрата му — тържествено заяви Бараха, чийто страхлив характер изглеждаше по-пригоден за извършването на подобно подло злодеяние.

— Тибурсио!

— Тибурсио ли? Че какво общо има той с нашата бонанса?

— Твърде много. Той е бил там вече веднъж и сега иска да заяви правото си на собственост над нея. Присъединил се е към дон Естебан само за да ни подпита незабелязано за намеренията ни.

— Той трябва да умре!

— Да, трябва да умре!

— Лесно е да го кажеш, ала между думи и дела има доста дълъг път.

— Дълъг път ли? Нищо подобно, няма и един пръст разстояние, няма място дори къде да падне и косъм от главата ми! Какво ще ми дадете, Кучильо, ако изневиделица го пронижа?

— На каква сума играехте?

— На нищо. Джобовете ни са толкова празни, че на човек направо да му се доплаче.

— Тогава ще ви се притека на помощ! Бараха, виждате ли тази златна монета?

— Естествено! Дайте я!

— А вие, Ороче, виждате ли тази?

— Насам ти казвам!

— Веднага щом Тибурсио получи десетина сантиметра студено желязо между ребрата си, и на двама ви ще дам по една!

— В такъв случай, все едно че вече сме ги спечелили. Ще го отучим този подлец от желанието да ни оспорва бонансата. Къде е той, Кучильо? Искам да отида при него!

— Почакайте още няколко минути! Ще видя дали ще мога да го намеря.

Кучильо излезе навън на двора и внимателно взе да се промъква около сградата. В една стая на приземния етаж имаше светлина. На рамката на отворения прозорец се беше облегнала Росарита и вдишваше аромата на цветята, които растяха в градината. Той продължи нататък. Откъм другата страна на къщата светеше само един прозорец и Кучильо забеляза силуета на мъж, който сновеше из стаята нагоре-надолу.

— Там е Ареляно!

Кучильо се размисли по какъв ли начин най-лесно би могъл да стигне горе. В този момент светлината угасна.

— Отива да спи — рече си той. — Вратата на външната стълба е отворена. Сигурно и неговата няма да е заключена. Работата ще стане.

Кучильо се оттегли в онова крило на сградата, където се намираха другарите му. Все пак неговата обиколка му отне повече време, отколкото бе предполагал, и когато влезе в стаята, още от пръв поглед разбра, че не може повече да разчита на двамата бандити. Бяха пресушили каната до дъно, Бараха лежеше под масата, а Ороче пък с половината си тяло върху нея. Нито единият, нито другият имаше власт над сетивата си. Не му оставаше нищо друго, освен отново да отиде при Аречиса и да го уведоми за положението на нещата.

Докато се прокрадваше през двора, той видя как нечий силует безшумно се спусна по външната стълба и се отправи натам, където струеше ярката светлина от прозореца на Росарита.

— Ето го пак! — рече си Кучильо. — И той иска да се наслади на аромата на цветята. Само че това ще му е последната наслада в живота!

В следващата минута той отново се изправи пред дон Естебан.

— Е!

— Нищо не успях да направя.

— Защо?

— Бараха и Ороче са се напили до несвяст и не могат да се помръднат.

— Ами Ареляно?

— Разхожда се долу на двора. Ако имах само един помощник, скоро всичко щеше да свърши!

— Нима е толкова необходим?

— За всеки непредвиден случай.

Дон Естебан беше съблякъл вече горните си дрехи. Той пак се облече, затъкна камата си и решително отсече:

— Аз ще дойда с теб!

Тибурсио се намираше под един покрив с Росарита. Тази мисъл не му даваше покой. Тя го караше да обикаля насам-натам из стаята, а после го подгони и надолу по стълбите, за да излезе навън в прохладната нощ. Тогава той забеляза осветения прозорец и разпозна Росарита.

Дали щеше да се разсърди, ако го видеше? Биваше ли да я заговори? За момент той забави крачките си, но след малко продължи напред и скоро се озова близо до прозореца. Светлината падна върху него и Росарита го позна.

— Тибурсио!

— Сеньорита!

— Нима ароматът на теменужките ви се струва по-сладък от съня?

— И да не беше този аромат, пак нямаше да ме хване сън!

— Защо?

— Ами и аз не знам, доня Росарита.

— Потиска ви някаква мъка. Хайде, доверете ми се!

Той се приближи до ниския прозорец и така се озова съвсем близо до нея.

— Тибурсио, да не би смъртта на вашата майка тъй да ви натъжава?

— Много скърбих за нея, ала скоро ще преодолея тази болка. Но и най-голямата мъка, притиснала човека, трябва да остане скрита дълбоко в сърцето му, понеже къде ли ще се намери някоя душа, която да пожелае да я сподели с него, на която той би си позволил да я довери?

Тя се наведе още по-ниско към него.

— Вие рискувахте живота си заради мен, вие бдяхте над мен и сте толкова добър и смел. Нека си побъбрим!

Тя му говореше толкова мило и дружелюбно. Скоро безпокойството му го напусна и те се заприказваха като две невинни деца за всичко, каквото им дойдеше наум, тъй че не забелязаха как към тях безшумно се промъкнаха два силуета, които неподвижно се притаиха зад няколко наблизо растящи лимонови дръвчета. Тибурсио бе хванал ръката й и стоеше с гръб към дръвчетата. В този момент Аречиса прошепна:

— Напред, Кучильо! Сега му е времето!

Бандитът извади ножа си и с два бързи скока се нахвърли върху младежа. Викът на Росарита спаси живота на Тибурсио. Той светкавично се обърна и насоченият към сърцето му нож го улучи само в ръката. В следващия миг Кучильо лежеше по гръб на земята и стенеше под хватката на ръката му, стиснала го за гърлото.

— Сеньор Кучильо, кажете си молитвата, свършено е с вас!

— Тибурсио! — извика ужасената Росарита.

Той вдигна поглед. Друг тъмен силует, загърнат в наметало, бе вдигнал ръка за удар, в която блестеше острие на нож. Младежът се изви назад, светкавично се изправи, сграбчи новия нападател и силно го блъсна назад така, че той отлетя обратно при лимоновите дръвчета, а веднага след това с чевръст скок Тибурсио се озова в стаята на девойката.

— Извинете, сеньорита, но само тук съм в безопасност!

— Да, елате при мен! Останете, останете, не си отивайте, иначе ще ви убият! — замоли го тя смъртно бледа, разтреперана от ужас, като безсилно се отпусна на креслото и протегна към него умолително ръце.

Той затвори прозореца и се отдръпна навътре в стаята.

— Познахте ли ги сеньорита?

— Не. Видях само силуетите.

— Бяха Кучильо и дон Естебан.

— Дон Естебан, херцогът?

— Херцог ли? — учудено попита младежът.

— Ах, да, та вие не го знаете! Това е дълбока тайна, но на вас мога да я издам — всъщност дон Естебан се казва граф Антонио де Медиана, или херцог Де Медиана. Той е собственикът на тази асиенда и е невъзможно да ви е нападнал.

— Той беше, а знам и причината, поради която е решил да ме убие.

— Коя е тя?

— Позволете ми да я премълча! Асиендата е негова собственост, така ли? Тогава тук нито за миг няма да съм в безопасност. Разрешете ми да си тръгна!

Преди тя да успее да му попречи, той отвори вратата и изчезна в тъмния коридор. Едва тогава девойката забеляза кръвта, която бе изтекла от раната му по пода.

— Той е ранен! Ще умре!

Тя грабна свещта и се втурна подир него. Горе се разнесоха стъпки. Той се връщаше вече надолу по стълбите с наметнато сарапе и пушка в ръка.

— Не можете да си тръгнете, Тибурсио, ранен сте!

— Лека драскотина, сеньорита, която е без значение.

— О, влезте тук, ще ви превържа!

Погледът му просветна, а после с успокоителен израз се сведе и спря на лицето й, издаващо силен страх.

— Благодаря ви, сеньорита! Но навън ще намеря една билка, която е по-добра от всяка превръзка. Сбогом!

Тя го хвана за ръката и го задържа.

— Няма да го позволя! Вие ни спасихте и закриляхте, а в замяна тук при нас ви нападнаха. Татко трябва да ви даде някакво удовлетворение!

— Това му е невъзможно. Удовлетворението, което трябва да получа, мога да потърся единствено аз самият, а вашият дом не бива да се превръща в полесражение, защото мястото на подобни неща е само в саваната.

— Тибурсио!

— Росарита!

Той поднесе ръцете й към устните си.

— Сбогом — засега!

После се втурна надолу по външната стълба, прекоси двора и излезе през портата.

Навън пасяха конете. Неговият жребец се намираше сред тях. Той потърси седлото си сред останалите и го метна на гърба на животното, сложи му юздите, яхна го и го пришпори. Отсреща, полузакрита от храстите в началото на гората, се виждаше светлина от лагерен огън. Там можеше да се намират само ловци, или вакероси, предпочели бивака в гората пред мекото легло. При тях той сигурно щеше да бъде приет радушно. Тибурсио насочи коня си натам.

Онази част от равнината, простираща се отвъд асиендата, се намираше все още в съвършено същото състояние, в което я бяха заварили първите заселници. А това ще рече, че беше дива и необработена. На разстояние един пушечен изстрел се издигаха първите дървета, откъдето започваше необятна гора. Тя се простираше далеч на север, достигайки границата на пустинята, отвъд която бе разположена каторгата Тубак.

Лошо проправеният път, просечен през гората в тази посока, бе единственият, по който човек можеше да стигне до Тубак. Той се пресичаше от река, чиито води шумяха между високи и стръмни брегове. Преди да стане толкова буйна, в нея по-горе се вливаха още няколко други рекички. Протичащият покрай асиендата поток също я подхранваше със своите води. Грубо построен мост, представляващ всъщност само два поставени един до друг дървесни ствола, свързваше двата бряга и така спестяваше на пътниците дългото заобикаляне, което се налагаше, ако човек пожелаеше да прекоси реката на друго по-плитко и по-спокойно място.

Близо до този път и горе-долу по средата между асиендата и споменатия мост гореше огънят, който бе забелязал Тибурсио. Несигурната му трепкаща светлина озаряваше тъмнозеления горски свод, сивата кора на смрадликата, набраздените дънери на корковите дъбове, както и светлата шума на железните дървета. Мъхът се зеленееше и жълтееше под кадифените мрежи от големите листа на змийското грозде, които бяха украсени с красиви цветове, наподобяващи сребърни чаши. Провисналите лиани искряха на отблясъците от пламъците като нишки на разтопен метал, проточили се от пещта на някоя леярна, а ширналите се надалеч горски дебри, потънали в мълчание, което едва-едва се нарушаваше единствено от глухия шум на блъскащата си в скалистите си брегове река, се простираха зад осветеното от огъня място като някаква мрачна и зловеща тайна, чийто воал можеше да бъде повдигнат от човешка ръка само след преодоляването на безброй опасности.

Край огъня бивакуваха Големия орел и Пепе Сънливеца.

В местност, където няма човешки жилища, една толкова обичайна картина като лагерен огън сред гората не би имала никакво по-особено значение, ала тук, толкова близо до асиендата, където на всеки морен пътник с голямо удоволствие се предлагаше гостоприемство, трябваше да има някакви важни причини, за да предпочетат ловците гората пред безспорно по-големите удобства на стаите.

Една доста голяма купчина от сухи клони и клончета, нахвърляна до огъня, свидетелстваше, че те имаха намерение да прекарат цялата нощ на това място. Два големи клона, завършващи с чатал, бяха забити в земята от двете страни на пламъците и на тях Сънливеца въртеше овнешки бут, чиято мазнина капеше на едри капки в жарта и причиняваше многообещаващо цвъртене и съскане.

Големия орел носеше облекло, което бе смесица от дрехите на индианец и бял. На главата му се мъдреше конусовидна шапка, изработена от лисича кожа. Памучна риза на сини райета покриваше широките му рамене, а до него лежеше мантия, направена от вълнено одеяло. Мускулестите му прасци бяха пъхнати в индиански легинси, а краката му — обути в обувки, обковани с железни гвоздеи.

На преметнат през рамото му ремък висеше много грижливо полиран биволски рог, пълен с барут, докато в кожена торбичка, представляваща пълен антипод на рога, се намираше голям запас от куршуми. На земята до него бе оставена тежка дългоцевна пушка, същата, която бе равностойна единствено на карабината на Тибурсио, отнета от Метиса, а в неговия вълнен пъстър пояс бе затъкнат здрав, масивен, двуостър ловджийски нож.

Великанският му ръст издаваше един от онези храбри ловци, срещащи се вече толкова рядко. Косата му бе започнала да посивява, а голям белег, който минаваше през цялото му чело от едното слепоочие до другото, загатваше, че някога сигурно се е намирал в голяма опасност. Несъмнено преди време Големия орел е бил само на крачка от скалпирането.

Неговото силно загоряло от слънцето лице, обветрено и закалено от дъжд, вятър, студ и пек, изглеждаше като излято от бронз, но чертите му издаваха доброта, която приятно контрастираше с неговото херкулесовско телосложение и сила. Често природата се оказва достатъчно предпазлива да дарява такива колоси колкото с физическа мощ, толкова и с благост.

Макар да бе с една глава по-нисък от него, спътникът му не само че беше всичко друго, но не и джудже, но сравнен и с другите хора, непременно трябваше да се причисли към синовете на Енак^[3]. Неговите черни очи и чертите на лицето му свидетелстваха както за пъргав дух, тъй и за смелост. Облеклото и оръжията му приличаха на облеклото и въоръжението на Големия орел.

Несъмнено тези двама мъже принуждаваха всеки враг да е много предпазлив и никак не беше трудно да се повярва, че са свикнали да се изправят и срещу числено значително превъзхождащ ги противник без страх и колебание.

С видимо добро настроение канадецът се загледа в цвъртящото чеверме и каза:

— Този дон Агустин Пена ми се струва, че е великолепен човек, особено ако се съди по овните, които има в стадата си. Този бут наистина е голямо лакомство, от което без съмнение ще отрежа с ножа си няколко чудесни парчета.

— Все пак мисля — отвърна Пепе, — че онези в асиендата са си хапвали тази вечер далеч по-големи лакомства. И тук дон Естебан де Аречиса се държи така, че не остава място за съмнение в доброто му посрещане в която и да било друга асиенда.

— Значи си убеден, че той е граф Антонио де Медиана?

— В това съм също толкова убеден, колкото съм убеден, че ти си спасил малкия Фабиан, когото той е искал да погуби.

Добродушното лице на великана просия.

— Пепе, до мига, когато в носещата се по вълните лодка намерих детето, бях самотник. Не познавах нито баща си, нито майка си, нямах братя или сестри, нито пък приятел или жена, и се посветих на момчето с цялото си сърце и душа. Така го обикнах, сякаш бе плът от собствената ми плът, а откакто онези англичани ми го отнеха, не съм имал никакво друго желание, освен да узная дали все още е живо, или още тогава е загинало. Е, навярно това мое най-съкровено желание никога няма да се изпълни, тъй като съдбата ме грабна от морето и ме захвърли в горите и саваните, където е немислимо да ми се предложи някакъв случай да узная нещичко за него.

— Това все още не е никаква причина да изгубиш всяка надежда! Спомни си за граф Антонио! Бях принуден да избягам, защото през целия ми живот не ме е привличал ловът на риба тон, и както изглежда, никога няма да мога да се завърна в Испания. Санта Лаурета, вече бях забравил клетвата си да му потърся сметка, когато изведнъж го разпознах при водоема! Защо да е невъзможна и за теб някоя такава среща?

— Не е невъзможна, но не ми е писана! Че как бих могъл да позная момчето дори и някога пак да го видя?

— По белега, който му остави моят нож! Нима той не ни послужи за доказателство, че намереното от теб момче е същото, което бях ранил?

— Раната не беше дълбока. Навярно времето напълно е заличило следите й. А чертите на едно дете след толкова години се променят тъй много, че разпознаването му е невъзможно. Случаят с дон Антонио е малко по-друг. Когато си се запознал с него, той е бил вече със съвсем ясно оформени черти на лицето, които после при стареенето не могат да се променят особено.

— Но тогава същото се отнася и за мен и може да се очаква, че той също ме е познал, още повече че чу и името ми, Пепе Сънливеца.

— Предстои му да се запознае с нас още по-добре!

— И аз мисля така! В Еланчове бях „Сънливеца“, защото трябваше някак да се боря с глада, който бе единственото възнаграждение за прелестната ми служба. Но оттогава винаги съм държал очите си отворени и няма тъй лесно да изпусна такъв улов. И ако законите на този щат вземат страната на престъпника, тогава ще трябва…

Той не довърши изречението, а бързо грабна пушката си и в следващия миг се озова зад храсталаците. Беше забелязал някакъв човешки силует, който предпазливо се опитваше да се приближи до техния бивак. Големия орел седеше с гръб към асиендата и по тази причина не беше успял да види нищо, ала въпреки това светкавично последва своя приятел.

— Стой! Кой е? — извика Пепе и вдигна пушката си, приготвяйки се за стрелба.

— Един човек, който много иска да бивакува при вас! — дойде в отговор.

— Тогава приближете се до огъня, за да можем да ви огледаме!

Тази заповед бе изпълнена безстрашно и двамата горски скитници веднага свалиха пушките си.

— Тибурсио Ареляно! Бъдете ни добре дошли!

Те пристъпиха напред и му подадоха ръка. Той позна двамата смели ловци.

— Ха, вие ли сте? Не предполагах, че сте тук.

— Надяваме се въпреки това да останете при нас! — рече канадецът. — Ако не се лъжа, имахте намерение заедно с дон Естебан де Аречиса да посетите асиендата Дел Венадо, нали?

— Така е.

— Защо не останахте там?

— Защото се опитаха да ме убият.

— Мътните го взели! Кой се осмели?

— Самият дон Аречиса.

— Той самият?! — учудено възкликна ловецът. — И каква бе причината?

— С удоволствие ще ви кажа, но преди това нека да доведа коня си, който трябваше да оставя малко по-назад, за да се промъкна до вас незабелязано. Е, вярно, нямах особено голям успех.

Пепе се засмя и каза:

— Защото горе в Скалистите планини хората имат съвсем различно зрение от жителите на тази страна.

Тибурсио се отдалечи и скоро доведе коня си, който върза за забито в земята колче. Междувременно печеното бе вече готово и Големия орел покани следотърсача да седне край огъня. Едва тогава светлината падна изцяло върху лицето на младия човек. Пепе му хвърли изпитателен поглед и не можа да сдържи едно движение, изразяващо изненадата му. Предишната вечер при водоема той бе заел такова място, което не му беше позволило да го огледа по-подробно.

— Но какво е това? Вие сте ранен? — възкликна канадецът.

— Малко.

— Я ми покажете!

Тибурсио протегна ръката си към него и канадецът прегледа раната му с рядка сръчност и с кажи-речи нежен интерес.

— По дяволите! Имали сте си работа с такъв тип, който е натрупал дълъг опит в боравенето с нож. Струва ми се, че само бързото ви обръщане настрани е попречило на негодника да ви прониже право в сърцето и така да сложи внезапен край на вашия изпълнен с приключения живот. Но не се бойте, момчето ми, няма да имате неприятни последици. Ще получите превръзка със стрити билки върху раната и после няма страшно. Пепе, намери ми шепа орегано, което расте тук навсякъде сред храстите, и го счукай между два камъка, докато почистя раната!

Скоро бе приготвено достатъчно количество от тази билка, която заради превъзходните си качества бе добре позната в цялата страна. Големия орел я сложи върху раната и после я превърза с пояса на Тибурсио, който беше от тънък креп.

— Тъй! Сигурно чувствате вече известно облекчение, понеже нищо друго не възпрепятства толкова добре възпалението на една рана, както билката орегано. Няма да получите никаква треска. А сега на ваше разположение има къс сочно овнешко месо, стига да чувствате глад.

— Вече съм ял.

— Както желаете! Тогава ние ще се заловим с бута, а вие ми разкажете, какво е накарало достопочтения дон Аречиса да се отнесе с вас по такъв начин.

— Не той, а един от хората му нанесе този удар. Но самият Аречиса също присъстваше.

— Двама срещу един, и то от засада! Човек не би могъл да си създаде особено добро мнение за храбростта на този знатен господин. Но все пак той дръзва да поведе една експедиция във вътрешността на Апачерията, така ли?

— Именно заради тази експедиция получих раната с нож.

— Ще ни обясните ли по-подробно?

— Няма да отнеме много време. Баща ми открил изключително богата бонанса и казал за своето откритие на някой си Кучильо. Както предполагам, същият го убил и продал тайната на дон Естебан. Неизвестно ми е по какъв начин са научили, че и аз знам къде се намира златното находище, и днес се опитаха да ме отстранят от пътя си.

— Ама че долна и мръсна работа! Не можете ли да ни разкажете по-големи подробности?

Тибурсио изпълни желанието им. Докато говореше, очите на Сънливеца неотклонно и зорко го следяха, а после по лицето на ловеца се плъзна доволна усмивка, също както става при човек, който най-сетне си изяснява някоя трудна за разрешаване загадка.

— Какво ще предприемете сега? — попита той, след като следотърсачът свърши разказа си.

— Ще тръгна по петите им и ще изпълня клетвата, която дадох на майка си.

— Наистина ли бонансата е толкова невиждано богата?

— Когато баща ми е откривал тайната си пред моята майка, той просто не е могъл да намери думи, за да опише видените от него съкровища.

— А той истински баща ли ви беше?

— Не Аз съм само осиновено дете.

— Аха! Мога ли да попитам кои са истинските ви родители?

— Никога не съм ги познавал.

— Но знаете къде са живели, нали?

— Не. Като тригодишно момче съм дошъл в Гуаймас с един английски военен бриг. Там Марко Ареляно ме е взел, за да се грижи за мен.

— С английски военен бриг ли казахте? — попита канадецът с внезапно събудил се интерес. — Я се обърнете малко към мен!

Той седеше от лявата страна на Тибурсио и следователно не можеше да вижда дясната му буза, която Пепе толкова внимателно оглеждаше. Учуден от желанието му, следотърсачът обърна към него дясната страна на лицето си. Големият орел забеляза тънкия лек белег, който я пресичаше, и с глас, издаващ както боязливо очакване, тъй и едва сдържана радост, попита:

— Откъде ви е този белег?

— Не знам.

— Не можете ли да си спомните нещо, което да е в някаква връзка с ранното ви детство?

Тибурсио бе направо слисан от настоятелния му тон.

— Защо ме питате?

— Защото… мътните го взели, Пепе, ти какво мислиш? Туй с белега и с английския кораб съвпада, а и възрастта му е същата. Дали пък милият Бог не е решил да ме дари с такава радост на стари години? Какво… каква физиономия правиш?

— Хмм, смятам, че физиономията ми отдавна е направена и готова, но ако ти беше видял навремето граф Антонио де Медиана, тогава…

— Граф Антонио де Медиана ли? — прекъсна го Тибурсио. — А вие познавате ли го? Познавате ли и дон Естебан?

— Първо ми кажете дали вие познавате тези двама мъже! — бързо отвърна Големия орел със заповеднически глас.

— За пръв път видях Естебан де Аречиса при Ла Поса, а преди малко в асиендата узнах, че той бил и граф Де Медиана.

— Кой ви го каза?

— Доня Росарита, дъщерята на дон Агустин.

— А тя откъде го знае? Познават ли граф Медиана в асиендата Дел Венадо?

— Той е нейният собственик. Агустин Пена е само арендатор.

Пепе скочи на крака.

— Сега всичко ми е ясно! „Есмералда“ е бил пиратски кораб. Дон Антонио го е командвал, а тук е влагал плячката си. Затова го познават тук толкова добре, а сигурно по време на предишните си скитания е открил някакво златно находище, към което първоначално е смятал да се насочи със своята експедиция, преди още Кучильо да му е продал тайната си.

— Пепе, може и да си прав! — съгласи се с него Големия орел. — Но какво искаше да кажеш преди малко с думите: „Ако ти беше видял навремето граф Антонио де Медиана, тогава…“

— Тогава приликата между него и Тибурсио щеше да ти направи впечатление.

— Наистина ли?

— Не се лъжа. Огледа ли добре дон Естебан?

— Той беше предпазлив и винаги седеше в сянка. Но Бога ми, ти си прав! Приличат си като баща и син, или като чичо и племенник! Тибурсио Ареляно, още веднъж ви питам дали не можете да си спомните нещичко от най-ранното си детство!

Младият следотърсач почувства как този разговор силно го развълнува. Дали пък точно сега тези непознати ловци, идващи от далечния Север, можеха да му дадат онези сведения, които не бяха известни дори на неговите осиновители?

— Ще си помисля. Само ми трябва малко време.

Той подпря главата си с ръка и се опита да извика в съзнанието си някакви спомени от времето, което бе обвито сякаш в най-гъста мъгла.

— Виждам някаква голяма и светла стая… и… и хубавото лице на една жена… и тя се навежда над мен. Тя има големи черни очи и ми говори такива думи, от които лъха любов и чувството на щастие.

Дали беше от вълнението, или по някаква друга причина, но пред вътрешния му взор започнаха да изникват картини и сцени, които до този момент бяха останали за него чужди и неизвестни.

— Прегръщам с ръце врата й. Тя ме целува много пъти и повтаря едно име… чувам го да звучи нейде отдалече, но не мога да различа отделните срички.

— Фабиан! — намеси се Пепе.

— Фа… би… ан? — повтори Тибурсио, като при всяка сричка се вслушваше внимателно в собствения си глас. — Фа… би… ан… да, това е, това е името! Виждам как се отварят нейните устни, за да го изговорят, и ето сега вече го чувам толкова ясно, сякаш тя е застанала пред мен и ме вика.

Големия орел седеше приведен напред подобно на човек, който сякаш очаква да сграбчи и задържи нещо, което може всеки миг да се появи и да отлети. Очите му се бяха впили в лицето на Тибурсио, а слухът му жадно поглъщаше всяка дума, излязла от неговата уста.

— Продължавай, продължавай! — нетърпеливо извика той.

— Стаята е отворена. Жената ме взема на ръце и ме изнася навън. Намираме се нависоко, толкова високо, а далеч долу е морето…

— Стаята с балкона, стаята с балкона! — тържествуващо извика Пепе.

— После някакъв мъж ме взема и ме отнася със себе си. Тъмно е, а човекът ме заплашва да мълча. Чува се изстрел и… да, вече знам откъде имам белега… някакъв нож ме порязва през лицето. Човекът хуква да бяга заедно с мен.

— Накъде? — затаил дъх пита Пепе.

— Виждам вода, много вода… гладен съм… и жаден и плача, при мен няма никого. Ето че някакъв мъж се навежда през борда на лодката и ме вдига на ръце.

— Как изглежда той, Тибурсио? Как изглежда? — чу се сподавеният глас на канадеца.

— Той е ужасно голям и има мрачно лице, обаче ме обича и ме кара да му викам „татко“.

— Боже мой, продължавай, продължавай, иначе ще се задуша! — настоя Големия орел, като очите му се разшириха, а погледите, които хвърляше на младия следотърсач, излъчваха безкрайна обич.

— Дълго време прекарвам на някакъв голям кораб и страшно много обичам баща си.

— Наистина ли го обичате, Тибурсио, наистина ли?

— Да. Той е толкова добър към мен, тъй нежен, съвсем различно е от онова, което обикновено очакваш от хора с такова исполинско телосложение и груба външност… После на кораба настава ужасна олелия… чувам как гърмят оръдия и трещят пушки… много гласове викат, крещят и реват. Баща ми се спуска долу при мен и виждам, че лицето му е почерняло от барут, а цялото му тяло е опръскано с кръв.

— И какво прави той, какво казва? — попита Големия орел, изпаднал в невиждано нервно напрежение.

— Казва ми да коленича и да се моля.

— Думите, които изрича, думите! Забравихте ли ги?

— Не. Той само сключва ръце и ми вика: „Моли се, синко мой, смъртта е вече тук!“ После пак се втурва нагоре и скача…

— Моли се, синко мой, смъртта е вече тук! Чуваш ли, Пепе? Чуваш ли думите, които съм ти споменавал хиляди пъти? Това е той, той е!

И след като бурно прегърна следотърсача със силните си ръце и така го притисна към гърдите си, сякаш искаше да го смачка, ловецът продължи:

— Онзи човек, онзи великан, съм аз! А ти си Фабиан, моят син, когото обичах и за когото съм пролял единствените сълзи през целия си живот!

— Нима е възможно, възможно ли е? Вие — мой баща? — попита Тибурсио, целият разтреперан от радост, като най-сърдечно отвърна на прегръдката му.

— Да, истина е, аз съм твоят баща, твоят осиновител, понеже истинският ти баща е мъртъв отдавна, а майка ти е била убита.

— Убита ли?

— Да, пронизана с кама от дон Естебан де Аречиса, или наречен още граф Антонио де Медиана!

— А кои са били родителите ми?

— Кажи му, Пепе, ти си ги познавал!

— Вашият баща беше граф Хуан де Медиана, а майка ви — доня Луиса, най-красивата жена в цяла Биская и Астурия.

— Баща ми е бил граф, испански гранд?

— Да, и то един от най-богатите и най-знатни грандове на кралството.

— Дон Хуан де Медиана! И убиецът на майка ми също се казва Де Медиана, така ли?

— Те бяха братя, а убиецът е вашият собствен чичо!

— Боже мой, свят ми се завива от тези разкрития!

— Той ви е разпознал при водоема, това е сигурно, и по тази причина, а не само заради бонансата, е решил да ви убие. Но Бог ви е довел там, където трябва. Пепе Сънливеца си има една малка сметчица за уреждане с този негодник и ако желаете, можете да му помогнете в това дело!

Докато траеше този разговор край огъня в бивака, в стаята на дон Естебан се проведе друг разговор. Застаналият пред него Кучильо се оправдаваше:

— Не съм виновен, сеньор! Ако не се беше обърнал, острието ми съвсем сигурно щеше да прониже сърцето му.

— Не си виновен ли? Тъй! Но аз ти казвам, че си мекушав човек, който всъщност заслужава тояга, защото…

— Тояга ли? — прекъсна го Кучильо с пламнали от гняв очи — Дон Естебан де Аречиса, не забравяйте, че морякът Хуан от онзи пиратски кораб заслужава нещо много по-различно от такава обида! Ами вие пък какво ли заслужавате за това, че позволихте на младежа да ви сграбчи и да ви запрати кажи-речи на десетина метра?

Лицето на дон Естебан силно почервеня. Вените му се издуха, но той имаше важни причини да се овладее.

— Кучильо, за в бъдеще избягвай този тон, ако не искаш да се запознаеш с начина, по който имам навик да се отнасям с такива хора. Твоят неуспешен опит да пронижеш онзи младеж ни поставя във възможно най-лошото положение. По отношение правото на собственост над бонансата мнението на дон Агустин се различава от моето. Той я присъжда на следотърсача. А нападението над Тибурсио, който е негов гост, сигурно ще означава за него най-голяма обида и той несъмнено ще разбере кой го е извършил. Престоят ни тук няма да е особено приятен. Както ми каза, Тибурсио си е заминал. Прозрял е намеренията ни и по най-бързия възможен начин ще тръгне за Тубак, за да събуди подозрението на хората срещу нас и да предяви претенциите си на собственост. Ако към всичко това прибавим и присъствието на Пепе Сънливеца, който е станал толкова прочут ловец, то съвсем ясно се очертава необходимостта час по-скоро да си тръгнем оттук. Колко лесно двамата могат да се срещнат! Някое неочаквано обстоятелство, някое от онези непредвидими събития, които тъй често се случват, може да доведе както до разкриването на неговия произход, тъй и до разобличаване на убиеца на майка му. А кой ти гарантира, че и убиецът на неговия осиновител, Марко Ареляно, ще се изплъзне от отмъщението му?

— Това обстоятелство изобщо не ме засяга. Марко Ареляно не умря от ръката на убиец!

— Не от ръката на кой да е убиец, а от камата, която прониза и доня Луиса де Медиана — с горчива ирония подметна Аречиса. — Но да не спорим! В момента имаме да вършим по-важни неща! Тибурсио трябва да умре, и то на всяка цена! Ще тръгнем на път още в ранни зори. Кажи го и на другите и се приготви! Погрижи се и за това, щото Бараха и Ороче да ти помогнат да нанесеш някой по-точен удар от предишния! Бонансата е заложена на карта! Не го забравяй, Кучильо!

— Той няма да ми избяга, сеньор! На сутринта ще намеря следите му и тогава ще се разбере как трябва да действаме.

Кучильо се отдалечи. На следващото утро отрядът тръгна на път, без да се сбогува с дон Агустин. Аречиса нареди просто да му кажат, че се е появила много важна причина, която го принуждавала незабавно да се отправи към Тубак. Кучильо насочи коня си към челото на колоната, където яздеше дон Естебан.

— Вече огледах дирята.

— Е и?

— Води към отсрещната гора.

— Аха! Значи не е потеглил веднага за Тубак, така ли? На какво разстояние я проследи?

— Докато зърнах самия него.

— Къде е той?

— Недалеч оттук, край един лагерен огън.

— Колко непредпазливо от негова страна! Знае, че над главата му е надвиснала опасност и въпреки това не е продължил нататък.

— Той е под най-добрата закрила, каквато може да намери. При него са Големия орел и Изгарящата мълния.

— Пепе Сънливеца! По дяволите, тогава нямаме време за губене, иначе те ще се съюзят срещу нас.

— Щях да се промъкна до него и да му нанеса по-добър удар, обаче на пост беше канадецът, докато другите двама спяха, а да се захващам с него, би означавало сам да се втурна право в ада. Можех да приключа цялата работа и с някой куршум, ала не си бях взел пушката.

— Сигурен ли си в Бараха и Ороче?

— Да. Те не желаят да загубят бонансата и затова са готови де му попречат да стигне до Тубак. Впрочем аз ще деля с тях златните монети, едно обстоятелство, което най-настоятелно ви моля да вземете предвид.

— Ако си свършиш добре работата, някоя и друга пара в повече няма да е от значение за мен.

— Какво ще ни наредите?

— Заедно с Бараха и Ороче ще се отправите към тях на коне. Двамата ще останат на някое удобно място, за да прикриват отстъплението ти, а ти ще се промъкнеш по-наблизо и ще им изпратиш куршума си. Но се цели хубаво! Аз ще продължа да яздя с другите до моста, където ще ви чакам. Той е единственият път, по който могат бързо да ни преследват, и затова ще трябва да го разрушим.

Щом стигнаха до мястото, където Тибурсио беше свърнал в гората, Кучильо и двамата бандити се отбиха от пътя, докато Естебан, Диас и останалите продължиха към моста.

Междувременно тримата мъже край лагерния огън бяха успели да заспят едва след дълъг и бурен разговор. На Пепе се бе паднало последен да стои на пост и когато утринният хлад започна да отстъпва на по-топлия ветрец, той събуди другите двама. Отново разпалиха огъня и над пламъците му сложиха нов голям къс овнешко месо. Във всичко, което бе необходимо да се направи в момента, канадецът проявяваше изключителна любов и грижа към Тибурсио.

— Сине мой — каза той, — отсега нататък няма да те наричам Тибурсио, а Фабиан, защото това е истинското ти име.

— Добре, татко!

— А сега ми кажи какво смяташ да предприемеш. Аз и Пепе ще те последваме до края на света!

— Санта Лаурета, така е! — потвърди Сънливеца. — Особено ако решите да му го върнете тъпкано на Естебан де Аречиса. Я погледнете този пръстен! Той ми го даде навремето, за да мълча. И аз си мълчах, защото вярвах, че става въпрос за някаква работа, която не е несъвместима с моята съвест. Когато обаче узнах истината, а именно че съм помогнал да бъде извършено убийство и да бъде отвлечено дете, оттогава нямам ни мир, ни покой. Трябваше да се заловя със задачата да открия престъпника и да го предам на правосъдието за наказание. Вместо това обаче ме осъдиха да бъда изпратен на галерите. Трябваше да ме отведат към Сеута, за да ловя риба тон. Но славният капитан дон Лукас Деспиерто ми помогна да се измъкна от тази каша, защото искаше да си получи обратно писмото, както и стана. Бях принуден да избягам, но се заклех да не пропускам нито един удобен случай, за да предам убиеца на съда, и ако е възможно, да намеря похитеното момче. Пристигнах в Съединените щати и далеч на север в Монтана срещнах един ловец на мечки, който ми разреши да се присъединя към него и…

— … и който те научи как да боравиш правилно с една хубава пушка — добави Големия орел. — Добрият ми Пепе се мислеше за изключителен стрелец, ала отначало улучваше мечката гризли по-често в опашката, отколкото между ребрата. Но той се оказа добър ученик. След няколко месеца я докарахме дотам, че най-много да сбъркаше окото на някоя видра с нейното ухо, което повреждаше малко кожата й, обаче след една година можех вече да съм напълно доволен от него. Макар и да няма такава пушка като моята и твоята, сине мой, все пак той успява винаги да улучи желаната цел и когато от дулата ни изскочат нашите куршуми, всичко, което е в обсега на един добър изстрел, става наше. Ти също добре разбираш от работата си, както ни доказа пумата, която довлече при водоема, и ако трима такива мъже с безпогрешен поглед и яки мишци се съюзят, аз съм съвсем сигурен, че граф Антонио няма да успее повторно да изпрати моя Пепе да лови риба тон.

— Но той е мой чичо, татко!

— Да, такъв е, момчето ми! Ала това не бива да е някаква причина за снизхождение, защото именно фактът, че е бил девер на майка ти, прави убийството дваж по-безчестно и подло, и отмъщението също трябва да е дваж по-сурово. Аз не се стремя да се сдобия със сребро или злато. Някой точен изстрел ми доставя по-голяма радост от всички бонанси и златни находища в света, но тази Златна долина е твоя собственост, която само с убийството на твоя осиновител можеше да ти бъде оспорена. Ако искаш да си я получиш, то аз и Пепе сме с теб, а дон Антонио дори със своите осемдесет души няма да ти я отнеме. Само че остави коня си тук, тъй като…

— Да оставя коня си ли? Та това би означавало още отначало да се откажа от всичко!

— Нека ти обясня, че един посредствен ловец наистина не може да направи без коня си кажи-речи нищо, но хора от по-добър сой си пробиват по-лесно път напред пеша, отколкото на гърба на кон, който иска да му се отделят много време, грижи и внимание, а следите от копитата му твърде често играят предателска роля. Ако решим да преследваме експедицията навътре в Апачерията, тогава ще си имаме работа с двоен неприятел, с който, ако сме спешени, ще се справим далеч по-лесно, отколкото, ако сме на коне. Наистина там има разстояния, които е възможно да изминеш само на седло, но пък в такъв случай ние притежаваме достатъчно сили и опит, за да си набавим такива животни, каквито ще са ни необходими. А сега мисля, че би трябвало…

Тъй както говореше, той изведнъж скочи на крака. Беше се разнесъл изстрел и куршумът закачи косата на Фабиан. Още в следващата секунда тримата се озоваха сред близките храсталаци и затърсиха в посоката, откъдето беше дошъл куршумът. Доловиха отдалечаващия се тропот от препускащ кон.

— Вие бяхте целта на това покушение, Фабиан — обади се Пепе.

— Сигурно е бил Кучильо, когото е изпратил Естебан, за да ме проследи! — извика изпадналият в ярост младеж. — Ще…

— Чакай! — обади се канадецът. — Първо мисли и едва тогава действай! Този човек беше на кон, а това е сигурен признак, че са тръгнали на път. Само този мост води през реката. Дон Естебан ще изчака там убиеца и може би после ще го разруши. Пепе, ние двамата с теб ще се втурнем натам право през храсталаците, а ти, Фабиан, ще последваш този човек на кон. Твоят път заобикаля, така че ще стигнем там по едно и също време. Напред!

Фабиан грабна ласото, метна се на седлото и препусна — всичко това стана само за секунда. Откъснати и смачкани листа, малки, току-що прекършени клонки, както и отпечатъците от конски копита по земята показваха на набитото му опитно око по съвсем безспорен начин, че е по петите на преследвания от него човек. Стигнал до песъчливия път, който, често криволичейки, водеше към моста, Фабиан ясно видя, че без съмнение ездачът пред него не беше сам. Той отпусна юздите, заби шпорите си в слабините на животното и се понесе по тежкия терен като вихрушка. И въпреки това изминаха няколко минути, преди да се озове близо до реката.

Кучильо си беше помислил, че куршумът му безпогрешно е улучил целта си, и затова от страх пред двамата всяващи боязън ловци побърза да се оттегли. Преднината му бе твърде голяма, за да може Фабиан да го догони въпреки бързината на коня си. Но бученето на горската река бе започнало вече да заглушава силния шум от копитата на неговия галопиращ кон, а скоро сред това бучене можеха да се доловят и човешки гласове.

Вихреното препускане на един кон има способността да разпалва още повече човешките страсти, а самото животно стига дотам, че започва да разбира чувствата на своя ездач. Кръвта на Фабиан кипеше. Повторният опит за убийство заглуши всяко чувство за снизхождение и благост в сърцето му и той имаше само една-единствена мисъл — да догони враговете си и да ги срази. Изобщо не мислеше за численото им превъзходство.

След като остави и последния храст зад гърба си и се понесе право към реката, пред очите му се разкри гледка, която го накара да закипи от ярост.

Както вече споменахме, мостът, състоящ се от два грубо одялани дървесни ствола, свързваше двата бряга, между които със силно бучене се носеха водите на буйната река. Двата края на тези дебели трупи, широки колкото по тях да мине кон, не бяха закрепени с нищо, а лежаха направо върху голата скала. Ето защо няколко силни мъже можеха да разрушат този мост, и така, като се има предвид разстоянието между двата бряга, прекосяването на реката щеше да стане невъзможно на това място.

В мига, когато на Фабиан оставаше малко, за да стигне до трупите, четири пришпорвани от своите ездачи коня с всички сили теглеха моста, вързан за седлата им с ласа, които бяха опънати до крайна степен. Напрегнали всичките си сили, конете успяха да поместят дърветата — те се разделиха и скоро рухнаха долу в реката, чиято вода плисна нависоко, а набързо прерязаните ремъци изсвириха във въздуха и ги последваха.

Фабиан нададе гневен вик. Аречиса го забеляза. Той също изпадна в ярост, защото видя, че следотърсачът повторно се е изплъзнал от замисленото срещу него покушение.

— Кучильо, ти си просто един некадърник!

— Сеньор, сигурно самият дявол закриля този човек, защото съвсем ясно видях, че куршумът ми…

Той млъкна. Не беше нужно другите да знаят какви намерения бе имал в съдружие с Бараха и Ороче.

— Хайде, прехвърлете се при нас де, сеньор Тибурсио! — язвително подвикна Аречиса. — Каним се да направим посещение на бонансата!

При вида на разрушения мост с рязко дръпване на юздите Фабиан накара коня си да спре. Животното стоеше под него неспокойно и учестено дишаше. Самият Фабиан също трепереше от гняв и вълнение.

— Добре, идвам! — отвърна той.

После пусна пушката си на земята, за да не му пречи, извади ножа си, с енергично движение обърна коня и го подкара обратно към храстите, за да се засили. След това хвана здраво юздите, дръпна ги нагоре, изправи се на стремената, заби шпорите си в слабините на животното и полетя като стрела право към реката.

Но не било съдено да се стигне до този ужасен риск — при вида на пенещите се ниско долу води конят се подплаши, изправи се на задните си крака, а после отскочи назад.

— Страх го е хлапето, може да заплашва, но не и да язди! — извика дон Естебан.

— Сеньор Аречиса, каква разправия си имате с Тибурсио? — попита почтеният Диас, който не бе в състояние да схване какво става.

— Само една дребна лична работа, която не ви засяга!

— Тогава го оставете спокойно да си върви по пътя. Невъзможно е да се прехвърли на този бряг и вие с вашите подигравки го подтиквате към сигурна смърт.

— Щом не иска да се откаже, нека се удави.

Фабиан повторно накара коня си да се върне назад, за да се засили отново. Аречиса забеляза решимостта в израза на младежкото му лице, която просто презираше смъртта, видя и как той вдигна ръката си с ножа, за да бодне с него коня във врата и така, причинявайки му болка, да го накара да напрегне всичките си сили.

— Но той не се шегува. По дяволите, тръгва насам! Кучильо, Бараха, Ороче, стреляйте, свалете го от коня!

Пушките на тримата мъже незабавно се насочиха към Фабиан.

— Чакайте! Който стреля, ще умре! — прогърмя мощен глас, който заглуши бученето на реката.

Големия орел и Сънливеца бяха стигнали близо до моста и стояха на отсамния бряг с вдигнати за стрелба пушки. Тримата бандити незабавно свалиха своите оръжия. Те знаеха, че Големия орел ще изпълни заплахата си.

— Фабиан, назад! — извика канадецът. — Иначе си загубен!

— Фабиан! — промълви на себе си Аречиса. — Значи са се познали, Фабиан и Пепе!

Предупреждението на Големия орел закъсня твърде много. Напрягайки до краен предел всичките си мускули, конят летеше към реката… един ужасен отчаян скок… и той успя да стъпи и с четирите си копита на отвъдния бряг. Но проядената от зъба на времето скала поддаде под него… последва вик на ужас от устата на двамата ловци, както и тържествуващо възклицание от страна на дон Естебан… и кон, и ездач с грозен шум паднаха във водите и изчезнаха в бясно блъскащата се в бреговете река, откъдето изглеждаше невъзможно да излязат живи…