Карл Май
Горски скитник (2)

2. Бонансата

Сонора, един от най-богатите щати на конфедерация Мексико, представляваше по-рано една от най-малко известните области на Централна Америка. Природата бе надарила тази страна с големи богатства. Там дори и плитко разораната земя дава два пъти годишно богата реколта. Горите крият безмерни количества скъпоценен дървен материал, както и дървесина, от която се добиват бои. Животинският свят предлага на хората както големи стада говеда и коне, тъй и почти неизчерпаем резерв от различен дивеч за задоволяване на най-важните им нужди. А що се отнася до рудните залежи, доскоро там често можеше да се намери злато в големи количества; на места тази страна бе надарена тъй прахоснически щедро с природни богатства, че едва ли отстъпваше на по-късно толкова прехвалената Калифорния.

Имаше мнозина, които благодарение на плодовитостта на стадата и плодородието на почвата натрупаха повече от царско състояние. Други пък, намирайки един-единствен къс самородно злато, се сдобиваха с голямо богатство, но често то се стопяваше също тъй бързо, както и бе спечелено.

Там, където има много светлина, със сигурност се намира и много сянка. Предимствата на щата Сонора са свързани и с някои злини, които в изключително голяма степен намаляват ползата от тях. Страната е прошарена от огромни пустинни райони, достъпни единствено за сърцати мъже. В горите живеят великански представители на хищни животински видове, а по необятните равнини разиграват своите коне непримиримите непокорни апачи, за които най-голямото богатство са скалповете, смъкнати от главите на техните бледолики врагове.

От време на време в пустинните райони дръзват да навлязат хора, чиято единствена работа е да използват познанията си за експлоатирането на рудните залежи. Излагайки се на хиляди лишения и опасности, те с трескава бързина изчерпват някоя открита сребърна жила или пък се залавят с промиването на златоносен пясък. После, подгонени и преследвани от индианците, те се завръщат в населените области и охотно разказват какви ли не фантастични истории за несметни богатства, които бегло зърнали, но били съвсем непристъпни, за приказно богати мини или за неизчерпаеми открити златни залежи. Тези златотърсачи, или както още ги наричат гамбусиноси, са съвсем същото за минната индустрия, каквото са северноамериканските скватери и трапери за земеделието и търговията. Със своите разкази, където силното преувеличаване постоянно играе по-голяма роля, отколкото правдивостта, те непрекъснато поддържат несекваща жаждата за злато и вечно живо непреодолимото желание за завладяване на всички онези земи, в които хората се надяваха да задоволят именно тази своя жажда.

Понякога отнякъде се появява някой смел авантюрист, който, използвайки всеобщото настървение за злато и сребро, скроява някой хитър план. Той с удоволствие се впуска в най-примамливи описания, а може би има и щастливата възможност да покаже някое тежко късче самородно злато или пък някаква друга не съвсем обикновена находка. Към него се присъединяват и други авантюристи, млади хора от добри семейства, загубили може би на хазарт цялото си имущество, мъже, които по един или друг начин са скарани с правосъдието, ловци и трапери, желаещи да използват всяка възможност… накратко, организира се експедиция. Обаче дали защото е била лекомислено подготвена, или пък е била безразсъдно рисковано ръководена — тя завършва злополучно и се връщат само малцина, за да разкажат за опасностите и лишенията, на които другите са станали жертва. После пък изведнъж нейде другаде някой открива ново богато находище, треската започва отново, пак се организира експедиция и… по съвсем същите причини и тя претърпява неуспех.

Най-големият враг на всички тези начинания не са гладът и жаждата, нито великанската мечка на американските гори, не е и силният, бърз като светкавица ягуар, нито дебнещият в блатата кайман, а индианецът, който в лицето на белия вижда единствено разбойник, защото без никакво право той иска да го изгони от земите, където са гробовете на неговите прадеди, вигвамите на неговото племе, и където безбройните стада бизони от векове осигуряват препитанието му. Съчетавайки силата на мечката с хитростта на пантерата, издържайки на всякакви трудности и лишения, тези отлични ездачи, придобили голяма сръчност в употребата на всякакъв вид оръжия, готови както на всякакви жертви в битката с враговете, така и способни да проявят безумна смелост, индианците са такъв противник, по-страшен от който човек изобщо не може да си представи. Смълчаните девствени гори и безбрежните савани често стават свидетели на геройски подвизи, каквито не могат да се срещнат в нашата по-нова европейска история и които напомнят по-скоро за онези юначни воини, описани ни само в легендите…

През 1830 г. жителите на Ариспе, столицата на мексиканската провинция Сонора, бяха обзети от голямо вълнение. Мълвеше се за някаква експедиция, която била толкова многобройна и предлагала такива добри изгледи за успех, като никоя друга от предишните експедиции. Нейният организатор бил някакъв чужденец, испанец, дошъл едва преди два месеца, който се казвал дон Естебан де Аречиса. Изглежда, бил живял вече известно време в страната, ала никой не го беше виждал. Както топографските му познания, по-пълни и точни от които едва ли можело да има, така и неговите сведения за хората и положението в тази провинция, очевидно придобити от най-добрите източници, доказвали, че Сонора не била вече за него непозната страна.

Този човек сигурно бе дошъл от Европа с много добре скроен план, защото всичко, което вършеше, издаваше дълбоко премисляне на нещата, както и твърде ясна вътрешна връзка и смисъл. Той разполагаше с колкото значителни, толкова и тайнствени финансови източници, защото живееше на изключително широка нога, правеше приеми, играеше хазарт с много големи суми, даваше на познатите си пари назаем, без някога да поиска да му ги върнат, и никой не можеше да каже откъде идваха средствата, с които покриваше необичайно високите си разходи.

От време на време той предприемаше по някое недалечно пътуване, което продължаваше най-много една седмица. После отново се появяваше, без никой да разбере къде е бил, понеже слугите му, несъмнено заплатени много добре, не казваха и дума за делата на своя господар. Неговият благороден и изискан характер, неговото великодушие и щедрост скоро му спечелиха в Ариспе огромно влияние, тъй че никак не му беше трудно да организира и снабди с всичко необходимо една експедиция, за чиято същинска цел обаче той все още не бе споменал нищо. Разгласи само, че тя щяла да се отправи към място, където дотогава не бил стъпвал кракът на бял.

След това съобщение от всички краища на страната при него започнаха да се стичат авантюристи, които искаха да вземат участие в експедицията, и хората разправяха помежду си, че вече осемдесет решителни мъже били потеглили на път към Пресидио Тубак на индианската граница — място, което им било определено от Аречиса за сборен пункт. Ако можеше да се вярва на слуховете, не бил далеч денят, когато самият дон Естебан щял да отпътува от Ариспе, за да застане начело на тези хора.

Точно по това време из улиците на града бавно яздеше един конник, който настоятелно разпитваше за дома на дон Естебан де Аречиса, и когато го намери, скочи от коня си.

Облеклото му се състоеше от елече без копчета — дреха, която човек навлича като риза, — както и от широки панталони. И едната, и другата дреха бе изработена от щавена кожа с керемиден цвят. Панталонът, цепнат от коляното до глезена, позволяваше да се види кракът, напъхан в украсена с различни фигурки козя кожа. Тези своеобразни безформени ботуши се държаха от здраво завързани яркочервени ластици за чорапи, в които бе затъкнат дълъг нож с ножница. Ешарп от червен китайски креп и голямата филцова шапка, украсена с шнур с нанизани на него венециански перли, допълваха това живописно облекло, чиито цветове бяха съчетани с много вкус с багрите на сарапето, наметнато на неговите рамене.

Един слуга го попита какво желае.

— Мога ли да говоря с дон Естебан де Аречиса?

— Ще видя! За кого да му съобщя?

— За Педро Кучильо.

Слугата се отдалечи, но скоро го пусна да влезе в една стая, където седеше човекът, когото той търсеше.

Дон Естебан, висок малко повече от среден ръст, изглежда, се канеше да излиза. Той носеше тъмносиня хусарска куртка с шнурове, богато украсена по ръбовете с копринени бордюри. Но почти цялата куртка бе закрита от широка бяла кърпа, извезана с небесносиня коприна. Под палещите лъчи на слънцето белотата на подобен вид ешарп, наречен „паньо дел сол“^[1], отразява слънчевите лъчи също както и бурнусът на арабите.

На краката му, обути в лъскав марокен, голям ремък със златни и сребърни украшения притягаше железни шпори, чиито колелца с техните пет дълги остриета и подрънкващи верижки трептяха с онзи сребрист звън, с който мексиканските ездачи обичат да определят хода на конете си. Неговата манга^[2], богато украсена със златни ширити, покриваше широките му панталони, които по цялата дължина на краката му бяха обшити със сребърни нишки и редица копчета.

Тук-там по първоначално черната му коса вече се виждаха доста бели нишки. Чертите на загорялото му от слънцето лице издаваха, че е човек, живял дълго под тропическото небе, и изглежда, бяха надарени с онази живост, която издава буйни и неукротими страсти. Тъмните му пъргави и малко неспокойни очи искряха под широко и кокалесто чело, набраздено от преждевременно появили се бръчки.

— Какво искаш от мен? — попита той застаналия пред него мъж, приличащ досущ на един от онези бандити, които правеха несигурни и опасни пътищата между мексиканските селища. Той му хвърли изпитателно-пронизващ поглед, който, изглежда, проникна до дъното на душата му, а след това не съумя да прикрие изненадата си.

— Имам честта да целуна ръцете на ваше превъзходителство и съм…

Кучильо изведнъж млъкна. Видя пред себе си мъж, когото веднага позна въпреки дългите години, през които не се бяха срещали.

— Попитах те какво искаш от мен! — грубо прозвуча гласът на дон Естебан.

— Сеньор капитан, колкото съм изненадан, толкова съм и радостен да ви…

— Името ми е Аречиса, запомни го!

Тогава в очите на Кучильо проблеснаха искри.

— Сеньор, името прилича на бойния кон. Застрелят ли го под мен, просто яхвам някой друг. Не е ли с вас същото?

По лицето на дон Естебан си личеше, че с мъка съумяваше да овладее надигащия се в него гняв, но все пак гласът му прозвуча по-меко отпреди, когато за трети път попита:

— Какво искаш от мен, дон Педро Кучильо?

— Нищо, нося ви нещо!

— Какво?

— Една голяма скъпоценна тайна.

— Ако имаше някаква стойност, навярно щеше да я запазиш за себе си!

— Сам не мога да използвам стойността й и ми се иска да ви помоля за вашата помощ.

— Тъй! И каква е стойността й?

— Ами това е бонанса, която съдържа неизчислимо богатство.

— И къде се намира тази бонанса? Сигурно във въображението ти.

— Ако съществуваше само там, щях да съумея да се заема с експлоатацията й, можете да ми вярвате, сеньор капи… дон Естебан исках да кажа. Обаче, тъй като тя е истинска бонанса и се намира сред територията на апачите, мога да изчерпя съдържанието й единствено с помощта на някоя експедиция, която ще трябва да е достатъчно силна, за да се разправи с тези индианци.

— Аха! И наистина ли мислиш, че аз съм човекът, който ще повярва на подобна басня?

Кучильо посегна към ножа си.

— Сеньор, дали вярвате, или не, ми е все едно, но внимавайте да не ме обидите! Има разлика между борда на кораб, където капитанът е всичко, и свободната Сонора, където всяка непредпазлива дума струва удар с нож или пък куршум.

— Ами! Дали е на палуба, или в Сонора, винаги си казвам мнението. Впрочем, за да приключим веднъж завинаги с тази работа, ще имаш ли нещо против, ако те познавам само като Кучильо, тъй както сам се наричаш сега? Естествено за същото ще имам претенции и аз, ако нашата неочаквана среща по един или друг начин бъде от полза за теб. А сега ми кажи най-искрено и без задни мисли какво искаш от мен! Познаваш ме достатъчно, за да знаеш, че празни приказки и възторжени измислици изобщо не ми минават.

— Не ви нося нито измислици, нито празни приказки, а чистата истина. Известна ми е една бонанса, предлагаща несметни богатства на човека, който съумее да я експлоатира.

— Къде се намира?

— Не смятам, че съм длъжен да ви кажа. Само многобройна експедиция може да се надява да извади златото. Положих всички усилия да събера такава група, ала всичко бе напразно. Тогава чух, че някой си дон Естебан де Аречиса събира в Ариспе внушителна експедиция и с последните си средства дойдох дотук, за да ви предложа тайната си.

— И каква е историята на тази бонанса?

— Трябва да знаете, че от завръщането си от Европа съм работил като гамбусино. Вече съм пребродил много страни под Божието небе и съм виждал такива златни залежи, каквито навярно не са виждали очите на никой друг човек.

— Видял си златото и си го оставил там, където си е било, а?

— Не се подигравайте, дон Естебан! Видях толкова богато златно находище, че онзи, който го притежава, няма нужда от нищо друго, за да е щастлив. Толкова богато златно находище, че с него могат да бъдат задоволени и най-ненаситните амбиции, защото то е напълно достатъчно, за да се купи и цяло кралство. С една дума, находището е толкова богато, че нито за миг не бих се поколебал да откажа на дявола в замяна да му продам и душата си!

— Сеньор Кучильо, дяволът не е толкова глупав да плати тъй скъпо за една душа, която всеки миг може да получи съвсем безплатно. Но я ми кажи как откри този пласер?^[3]

— Чували ли сте някога името Марко Ареляно?

— Да, както казват, той бил най-прочутият гамбусино на Мексико.

— Е, добре. Той е открил тази бонанса заедно с един друг гамбусино. Но след като вече се канели да вземат със себе си част от златото, те били открити и нападнати от индианци. Неговият спътник е трябвало да заплати красивата златна гледка със смъртта си, а самият Марко е успял да се изплъзне с голяма мъка след какви ли не перипетии. В Тубак случаят ме срещна с него. Той ми предложи заедно с мен да направи втори опит. Приех предложението му и тръгнахме на път. Щастливо се добрахме до Златната долина, както самият той наричаше онова място. О, всемогъщи небеса! Трябваше отнякъде да видите как тези златни кюлчета блестяха на слънцето! За нещастие и ние можахме само да си напълним очите. Мястото е свято за апачите, там са издигнали гробницата на един от най-прочутите си вождове и бяхме принудени да избягаме. Върнах се сам… клетият Ареляно. Много съжалявах за него! Както и да е, именно тайната на тази Златна долина искам да ви продам.

— А кой ще ми гарантира истинността на казаното, както и твоята вярност?

— Собственият ми интерес.

— Как така?

— Продавам тайната си на вас, обаче не се отказвам от правата си над находището. Като ръководител на експедицията на вас се пада една пета от добива. Наистина, това прави значителен дял от съкровището, но ако пресметнете, че само малка част от вашите осемдесет мъже ще се върне, то за всеки от оцелелите ще остане толкова много злато, че ще може да прекара остатъка от дните си в разточителство и разкош. Освен една подобаваща сума като цена за тайната, ще искам и една десета от изкопаното злато в качеството си на водач на експедицията, още повече че същевременно ще бъда ваш водач и заложник.

— Естествено, и аз схващам нещата по този начин. На каква сума оценяваш тайната си?

— Ще ви поискам само една дреболия. Десетата част, която ще ми обещаете, е предостатъчна за мен, тъй като и без друго сам не мога да сложа ръка на тези недостъпни съкровища. Освен това ще ми платите разноските по моето снаряжение, които оценявам на петстотин пиастри.

— Петстотин пиастри? Наистина си по-разумен човек, отколкото си мислех, Кучильо, и това ми вдъхва доверие в твоите думи. Ще получиш петстотин пиастри, както и една десета от целия добив!

— Колкото и да е голям, нали?

— Колкото и да е голям. Давам ти думата си! Къде се намира Златната долина?

— Отвъд Пресидио Тубак. Вашата експедиция ще трябва да тръгне от Тубак, следователно не е нужно да променяте маршрута си.

— Добре! Значи си видял златото със собствените си очи, така ли?

— Видях го, без да имам възможност да го докосна. Видях го, скърцайки със зъби, тъй както прокълнатите в ада биха зърнали през пламъците на преизподнята малко късче от рая. Видях цели блокове от този самороден метал, тежащи десетки килограми, виждам ги в съня си и до ден-днешен!

Тези думи бяха изречени с цялата ярост на измамената човешка алчност. Нямаше как Аречиса да продължава да се съмнява в истинността на казаното. От малка тежка касетка той извади кесия от еленова кожа и наброи на Кучильо трийсет и две квадрупли^[4]. Това беше малко повече от петстотин пиастри. Кучильо прибра златните монети и като вдигна ръка за клетва, каза:

— Заклевам се в кръста на Спасителя, че ще казвам само чистата истина! На десет дни път в северозападна посока зад Тубак се стига до полите на една планинска верига, която лесно може да се разпознае, понеже ден и нощ върховете й се крият в гъста мъгла. Покрай нея минава малка река, в която се влива друга плитка рекичка. Там, където водите им се събират, се издига стръмен хълм, на чийто връх се намира гробницата на индианския вожд. В подножието на хълма е разположено езеро, а съвсем близо до него започва тясна долина. Именно тя е Златната долина, където водите са натрупали промитите и довлечени несметни съкровища.

— Този маршрут лесно може да се запомни.

— Но толкова по-трудно е да го следваш. Безводните пустини, през които се минава, са най-малката пречка. Индиански орди кръстосват тези степи по всяко време. Гробът на вожда представлява обект на техен суеверен култ и е цел на постоянни посещения. Тъкмо при едно от тези поклонения те изненадаха Ареляно и мен.

— И този Ареляно само на теб ли разкри тайната си?

— Да.

— Нямаше ли роднини? Може би жена, а?

— Вчера още докато пътувах, узнах, че жена му е умряла.

— Ами деца?

— Имаше един син.

— Син ли? Но той сигурно знае тайната!

— Не ми се вярва. Когато Ареляно се завърна от пътуването, синът му не си беше у дома. Впрочем той е само осиновено дете, което не познава нито баща си, нито майка си.

— Сигурно е потомък на някой клет бедняк от тази провинция!

— Нищо подобно. Дошъл е от Европа и най-вероятно е роден в Испания.

— Аа!

Дон Естебан неволно наостри слух.

— Поне така е казал комендантът на един военен английски бриг, пристигнал в Гуаймас през 1811 г. Това дете, което говорело и испански, и френски, било пленено заедно с екипажа на френски едномачтов ветроход след кървава битка. Някакъв моряк, който без съмнение е бил баща му, понеже детето непрекъснато плачело за него, е бил или убит, или е успял да избяга. Комендантът не знаел какво да прави с момчето. Тогава Ареляно го взел със себе си и направил от него истински мъж, защото колкото и да е млад сега, има вече добра репутация на такъв растреадор^[5], който никога не греши, както и на укротител на коне, комуто неминуемо се подчинява и най-буйният и див звяр.

— Как му е името?

— Тибурсио Ареляно.

— Ти виждал ли си го?

— Не, но затова пък толкоз повече съм чувал за него.

— А не мислиш ли, че този растреадор, който никога не греши, този дързък и смел укротител на коне, може да се превърне в голяма опасност за нас, ако знае тайната на своя осиновител?

— Че какво ще направи сам срещу осемдесет мъже?

— Прав си! Впрочем вече се разбрахме по нашата сделка и всичко останало можем да предоставим на бъдещето. Бях решил да потегля за Тубак след три дни, обаче поради новите обстоятелства променям решението си и ще тръгна още утре. Ти ще се присъединиш към моите хора и дотогава ще получиш място в дома ми. Погрижи се за снаряжението си до утре в ранни зори да е готово, иначе ще е твърде късно!

На следващото утро цялото население на Ариспе се стече, за да присъства на отпътуването на дон Естебан де Аречиса. Ако не броим него, групата се състоеше само от шест души, но въпреки това бяха сметнали за необходимо да поведат цяла кавалкада от над трийсет коня, за да изминат значителното разстояние между Ариспе и Тубак с най-голямата възможна бързина.

Тези коне бяха от такава порода, която е свикнала свободно да препуска по необятните пасища. И след двайсет часа път, но без ездачи, тези коне са все тъй свежи и бодри, сякаш току-що са излезли от конюшнята. Ако се налага да се изминат големи разстояния, седлата се прехвърлят от един кон на друг и по този начин пътуването е също тъй бързо, както в Европа с пощенската кола, където на всяка станция изморените животни се сменят с нови.

След три дни пътят им ги отведе най-напред до селото Уерфано. Там се беше разиграла тъжна сцена между две лица, споменати в разговора между дон Естебан и Кучильо.

В малка, но чисто поддържана къщица лежеше една старица, на чието лице настъпващата смърт бе поставила вече своя отпечатък. Пред нея беше коленичил хубав като картина младеж, облечен в кожените дрехи на гамбусиносите. По дясната му буза преминаваше тънка черта, която изглежда бе останала от порезна рана като едва забележим белег. Жената беше сложила дланите си върху гъстите му къдрици и с видимо усилие говореше с тих глас:

— Това е тайната, която ми довери баща ти, преди да започне последното си пътуване. Казах ти я, защото той не се върна, а при твоята бедност онова злато може да ти е от голяма полза.

— И ти не знаеш името на човека, с когото той се е свързал в Тубак?

— Не.

— Разпитвах за него, търсих го, ала не успях да узная нищо друго, освен че леко куцал, а конят, който яздел, често се спъвал.

— Но ти ще го намериш, Тибурсио! Ти си най-добрият следотърсач надлъж и нашир и ако поискаш да го заловиш, той няма да ти избяга. Знаеш какво се казва в Светото писание: „Око за око, зъб за зъб, кръв за кръв!“ Тибурсио, аз отивам в един друг живот, ала не мога да си тръгна, преди да получа увереността, че наказанието ще сполети убиеца. Сложи ръката си в моята и ми се закълни, че няма да намериш покой, докато не го откриеш и куршумът ти не го улучи!

— Заклевам се!

— Благодаря ти, защото знам, че ще изпълниш клетвата си!

Изморена от говоренето, тя се облегна назад и затвори очи. Той не сваляше от нея изпълнения си с любов поглед. Когато се наведе, за да целуне костеливата й ръка, очите му се напълниха със сълзи.

— Майко!

— Какво искаш още, мой Тибурсио?

— Искам да ти благодаря за цялата голяма и безрезервна любов, която намерих при теб.

Щастлива усмивка се плъзна по лицето й.

— Ти ни възнагради за нея пребогато. Де да беше пожелал Бог да мога да назова името на истинската ти майка!

— Казахте ли ми всичко, каквото знаехте за мен?

— Всичко.

Той замълча.

Въпреки близостта на смъртта, поставила вече своя печат върху застиващите черти на умиращата жена, в паметта на младежа изплуваха спомени, които го пренесоха далеч назад в миналото. Те бяха единствената му собственост, която донесе със себе си в къщурката на гамбусиното и която с голяма грижливост бе съхранил. Над него се бе надвесило чудно красиво женско лице, очарователно и приветливо като лика на ангел. После той се видя в ръцете на някакъв груб мъж и чу един изстрел. Стори му се, че усеща как острието на нож порязва бузата му. След това пред очите му имаше вода и само вода, и дълго време прекара на някакъв кораб. Там го беше отвел един ужасно висок човек, ала той бе към него много мил и добър и те си викаха един на друг „тате“ и „сине“. И до ден-днешен виждаше лицето на този човек, как го гледа с любов и благост; после веднъж той дотича при него с облени в кръв ръце и обезумял поглед и му извика „Моли се, сине, смъртта е тук!“ И до ден-днешен в ушите му кънтяха страшни крясъци. Най-сетне спомените му избледняха и изчезнаха, а той отново се опомни в къщурката на своя осиновител Марко Ареляно.

— Тибурсио!

Той вдигна глава и видя, че агонията на старицата бе вече започнала.

— Майко моя!

Той притисна устни в обляното й в пот чело и стисна студените й ръце така, сякаш искаше на всяка цена да я задържи да не направи голямата решителна крачка.

— Бог да те благослови сега и завинаги! Не забравяй клетвата си! Думите се отрониха от устните й тихо, като паузите помежду им ставаха все по-големи и по-големи. Тялото й мъчително потръпваше… последен мощен гърч… и тя бе мъртва.

Той прекара дълго време на колене край леглото й, молейки се, а после се изправи, за да повика съседите. В онези географски райони живите се виждат принудени колкото е възможно по-бързо да се разделят със своите мъртъвци. Природата там е по-могъща и по-неукротима, отколкото в умерените зони, и не дава отсрочка на хората при плащането на дължимия й данък. Още през вечерта изкопаха гроба, а на следващата сутрин земята прие единственото близко същество на растреадора Тибурсио.

Той се огледа в окаяната бамбукова къщица, където бе живял заедно с вече мъртвите си родители. Една постеля от животински кожи, мизерен хамак, конският череп, който служеше вместо малко столче — това бе всичко, каквото имаше в нея. Тя беше малка, твърде тясна за неговия неспокоен и енергичен дух. Нещо винаги го беше теглило към толкова богатата на приключения дива пустош. Къщурката не му предлагаше вече абсолютно нищо, което да може да го задържи. Излезе навън, където се намираше неговото най-голямо богатство, един кон, който надлъж и нашир нямаше равен на себе си. Животното го посрещна с радостно цвилене. Той го потупа по мускулестия и все пак толкова изящен, красиво извит врат, а после го оседла. Пръхтейки темпераментно и нетърпеливо, конят потри малката си глава в неговото рамо.

— Търпение, търпение, храбрецо мой! Ти си единственото същество, което ми остана! Тръгваме към горите и саваните. Трябва да занеса мъката си в самотата на дивата пустош и да я заровя там, където никой няма да я открие. Трябва да потърся опасности, които ще закалят душата и сърцето ми, опасности и… онзи куц човек, чийто кон често се спъва. А когато го намеря, ще изпълня клетвата, която дадох на моята майка!

Той се отправи към цистерната, за да напълни с вода своя мях, взе оръжията си и се метна на седлото. Не след дълго селото остана далеч зад гърба му. Следотърсачът бе вече сам със себе си и с мислите си. Несмущаван от никого, можеше да прецени своето положение и да преосмисля бъдещето си.

Неговата майка му бе завещала като наследство тайната за несметните златни съкровища, ала тези богатства се намираха сред земите на апачите и съвсем сам нямаше да успее да ги вземе. Дали не трябваше да се довери на някой друг? Ако това бе единственият начин за постигането на целта, то се налагаше час по-скоро да го използва, тъй като несъмнено убиецът на Марко Ареляно правеше междувременно всичко възможно, за да се докопа до Златната долина. Един след друг плановете се сменяха в главата на растреадора, но при по-продължително и по-внимателно обмисляне нито един от тях не му се струваше практичен и изпълним. На всяка цена трябваше да сложи ръка на златото и то не заради самото злато, а за да може с помощта на скъпоценния метал да хвърли светлина върху своето минало и произход.

Така измина денят в безплодни размисли. Бързият му кон го отнесе дълбоко в дивата пустош, където далеч от всяко човешко селище щеше да се види принуден да лагерува през нощта под обсипаното със звезди небе.

Слънцето се беше вече скрило зад западния хоризонт. Дневната светлина започна да отстъпва на тъмните тонове на сумрака. Тибурсио спря коня си и се заоглежда за някое място, подходящо за нощен бивак. Тогава му се стори, като че в далечината зърна няколко тъмни точки, които се движеха така, че пресичаха неговата посока. Той напрегна зрението си и успя да различи четирима конници, които яздеха през високата до коляно трева. Тибурсио бе твърде добре запознат със законите на дивата степ и знаеше, че ако иска самият той да е в безопасност, трябва непременно да последва четиримата, за да си изясни, що за хора са, и да разбере целта на пътуването им. И така, той изчака ездачите да се скрият зад вълнообразните хълмчета на прерията и едва тогава смуши коня си да препусне в галоп.

След петнайсетина минути стигна до техните дири и слезе от седлото, за да ги разгледа.

— Трима мъже и една жена! — учудено си каза той. — Няма място за съмнение, понеже три от конете са оставили обичайните кръстосани следи, докато четвъртият е крачил по начина, типичен за яздените от дами коне — с меча стъпка, вдигайки едновременно двата крака от една и съща страна. Кои ли може да са тези хора? Да не би…

Следотърсачът не довърши изречението, ала по дотогава сериозното му лице пробяга лека радостна усмивка и след кратък размисъл той реши:

— На всяка цена трябва да ги последвам!

Все още беше достатъчно светло, за да може да различава отпечатъците от гърба на коня си. Незабавно тръгна по тях, макар и бавно, понеже искаше да наблюдава тези хора на светлината на техния лагерен огън. Може би бе изминал вече почти една английска миля, когато изведнъж изненадано спря коня си, скочи от седлото и отново най-внимателно огледа дирите. Върна се няколко крачки назад, а после, без да отделя острия си поглед от земята, свърна встрани и измина кратко разстояние.

— Не съм се излъгал. Тук двама мъже, които са вървели пеша, са се натъкнали на дирята и незабавно са я последвали. Те носят индиански мокасини, но ходят също като белите — с извърнати леко навън пръсти на стъпалата. Носят хубави мечкоубийци от Кентъки. Вижда се ей тук по отпечатъците на прикладите им, където са ги опирали в земята. Ако, както предполагам, първите четирима са сеньор Агустин Пена от асиендата Дел Венадо заедно с дъщеря си Росарита и двама вакероси, тогава може би ги заплашва опасност. Не мога да изоставя тези следи!

Той отново яхна коня си и тръгна по дирята, докато най-сетне сгъстяващата се все повече тъмнина му попречи да различава от седлото оставените отпечатъци. Тогава продължи преследването пеша, водейки жребеца си за юздите.

Отдавна вече по земята се виждаха някои остри и твърди видове трева, както и тук-там отделни храсти, каквито се срещат само в близост с гъсти храсталаци или с гора и вода. Скоро се показаха и отделни мескитови храсти^[6]. Постепенно те се сгъстяваха все повече и повече и само благодарение на острото тренирано зрение на Тибурсио опитният следотърсач не изгуби криволичещата между тях диря. Той се видя принуден да върви съвсем ниско наведен и така забеляза, че следите ставаха все по-ясни. Сочната трева, по която можеше да се заключи за близостта на поток, все още не се бе изправила нито на милиметър, един признак, че преследваните хора се намираха едва на няколкостотин метра пред него. Той реши да остави коня си, върза го за един храст и с безшумни стъпки се запромъква напред.

Ето че изведнъж пред него проблесна някаква светлинка. Тя идваше от лагерния огън на четиримата, чиито следи бе забелязал най-напред. Той гореше на малка открита полянка, покрай която течеше тясно поточе.

Един поглед му бе достатъчен, за да се убеди, че не се бе излъгал. Край огъня стоеше висок красив мъж, който носеше облеклото на богат асиендеро, а до него на постлано на земята пончо си почиваше млада девойка, чието лице бе обляно от пламъците в розова светлина. Двама вакероси се занимаваха с разседлаването на конете.

— Наистина е дон Агустин със сеньорита Росарита — прошепна си той и сърцето му заби по-силно. — Но кои ли са онези двама мъже, които пеша следват дирите им?

Вече бе станало толкова тъмно, че му беше невъзможно да различава следите. И така, ако искаше да намери отговор на своя въпрос, трябваше, пълзейки, да обходи близката околност. Тибурсио легна на земята и започна бавно да се промъква напред, стремейки се да избягва всякакъв шум. Насочи се настрани между храсталаците и не след дълго забеляза търсените от него мъже. Те бяха залегнали на земята също като него, насочили пламтящите си погледи към огъня. Само един-единствен храст го делеше от тях, така че успя да чуе по-голямата част от водения шепнешком разговор. Бяха облечени като мансас^[7], но по-светлият цвят на кожата им показваше, че произхождат от кавказката раса. Поне по-възрастният нямаше как да има във вените си индианска кръв, докато по-младият, който без съмнение бе негов син, притежаваше острите черти и подсиления от слънчевия загар тъмен ген на кожата, който е характерен за лица с баща от кавказки произход и майка с кафеникавомеден цвят на кожата.

При вида им Тибурсио трябваше да положи всички усилия, за да потисне вик на уплаха. Той твърде добре познаваше тези двама мъже. Бяха се прочули с лошата си слава от Канада до Мексико и Юкатан, а хората се страхуваха от тях. Говореха всички езици и на всеки език си имаха отделно име. На френски старият се казваше Мен-руж, американците пък го наричаха Ред-хенд, а испаноговорещите — Мано Сангриенто (Кървавата ръка). По-младият, чиято майка бе индианка, също носеше различни имена — в Съединените щати — Хаф-брийд^[8], във френска Канада — Сан-меле^[9], а в Мексико, както и сред апачите, го наричаха Ел Местисо.

Намираха се някои бели, които приемаха свободния неуседнал живот на индианците. Те сключваха незаконни бракове с индианки и така създаваха мелези, наричани от хората метиси, които най-често наследяваха пороците и на бялата, и на червенокожата раса, обаче не и техните добродетели. Неуморими в грабежите също като дивите племена, страшни в употребата на огнестрелните оръжия като бащите си, едновременно и цивилизовани и диви, говорещи езика и на бащите, и на майките си, винаги готови да използват тези способности и качества, за да мамят както индианците, тъй и белите, въпросните метиси се бяха превърнали в ужаса на дивата необятна пустош и бяха най-страшните врагове, които можеше да срещне човек. Мано Сангриенто и Сан-меле имаха най-лоша слава измежду всички тях. Способни на всяко злодеяние и ненадминати по своята физическа сила и ловкост, където и да се появяха, те се държаха като безскрупулни господари и тежко и горко на онзи, който дръзнеше да им се противопостави. Той бе загубен, независимо дали беше бял, или индианец. И както не знаеха що е то милост и състрадание към другите, тъй баща и син живееха също и помежду си в най-ужасяващи отношения. Хората разправяха, че между тях се разигравали такива сцени, от които можело да ти се изправи косата.

— Познаваш ли ги, старче? — тихо попита в този момент Метиса.

— Дон Агустин, богаташа! — кратко отвърна Кървавата ръка.

— Искаш ли пари, много пари?

Прерийният бандит кимна с такава усмивка, която издаваше цялата жестокост на неговата престъпна и порочна душа.

— Добре! Ще очистим вакеросите. Асиендерото ще трябва да ни обещае откуп, а момичето ще остане при нас като заложник.

— Дори и ако платят сумата ли?

— Дори и тогава — усмихна се Ел Местисо. — Или си мислиш, че не заслужавам жена ли?

— Но не ти е толкова необходима. Какво ще правим, ако започнеш да пълзиш пред някоя хубава муцунка? Ще я пречукам с първия си куршум, може да ми вярваш!

— Ами тогава аз пък ще те пречукам с втория, също тъй и ти можеш да ми вярваш, стари негоднико!

— Да си вземеш жена, това ще е най-тъпият номер, който може да направи един ловец!

— А ти не си ли имал също една скуоу^[10]? И то такава, от която и до ден-днешен би трябвало да се срамуваш!

— Мълчи, подлецо, иначе ще ти забия ножа си право в сърцето! Взех я, защото бях пленник и само по този начин можех да се спася. Тя ти е майка!

— Може само да се радва, че вече не е жива, защото иначе бих й одрал кожата, загдето ми е дала такъв баща! Но я вече вземай пушката си и гледай да свършваме тук час по-скоро! Аз ще се заема с десния, а ти се погрижи за левия!

— Well^[11]! И по-късно можем да си разчистим сметките заради думите ти „такъв баща“!

Те бавно-бавно промушиха цевите на пушките си между клоните. Тибурсио се надигна и съвсем тихо пристъпи зад тях. Изпитваше неприятно чувство направо да ги убие, макар че несъмнено куршумът съвсем нямаше да е незаслужен за тях. Един удар с приклада просна Метиса на земята, а втори удар направи същото и с Кървавата ръка. Пръстът на стария е бил вече на спусъка, защото пушката му изгърмя, но куршумът не улучи никого. Асиендерото и двамата вакероси светкавично грабнаха карабините си и впериха погледи в онова място, откъдето видяха да се издига леко облаче от барутен дим. Тибурсио се показа от храстите и извика:

— Дон Агустин, елате бързо насам! Нуждая се от помощта ви!

— Тибурсио Ареляно! — възкликна асиендерото, щом го видя. — Където е той, там не съществува опасност за нас. Каква помощ ви е нужна от мен?

— Помогнете ми да вържа двама разбойници, които се канеха да ви нападнат!

— Ха, нима е възможно? Бързо, хора, напред!

Вакеросите се втурнаха и вързаха с ласата си ръцете и краката на двамата лежащи в безсъзнание мъже.

— Кои са те? — попита дон Агустин.

— Все още нищо ли не сте чували за Ел Местисо и за Кървавата ръка?

— За Сатаните на саваната ли? Чувал съм предостатъчно, ала слава Богу, никога не съм ги виждал!

— Тогава погледнете ги тези двамата тук! Това са те!

— Santa Madre!^[12] Истината ли казвате, Тибурсио?

Следотърсачът кимна.

— Срещал съм ги само веднъж. Беше на север край Рио Гранде. Вярно, нямах си вземане-даване с тях, обаче добре запомних лицата им. Един растреадор лесно може да се натъкне някой път на тяхната диря, както стана днес. Яздех по вашите следи, които открих в саваната, и видях, че на едно място се сливат с тяхната диря. Тук те лежаха в засада и бяха решили да очистят вашите придружители и да пленят доня Росарита, за да ви изнудят да платите откуп. Обаче и след това нямаше да я видите, понеже Метиса искаше да я задържи за себе си като жена. Повалих ги с приклада си тъкмо в мига, когато се канеха да стрелят.

— Тибурсио! — извика девойката, която се беше приближила и бе чула думите му. — Какво щастие, че сте ни последвали!

Той видя как тя пребледня и се разтрепери при мисълта да попадне в ръцете на Сатаните на саваната.

— Росарита е права — съгласи се с нея дон Агустин, подавайки ръка на младежа. — Дължим ви най-голяма благодарност. Асиендата Дел Венадо е отворена за вас по всяко време и е готова за всякакъв вид помощ. Не го забравяйте, Тибурсио Ареляно!

— Изпълних само дълга си, сеньор Пена, нищо повече. Но ако искате да ми направите една услуга, позволете ми да прекарам нощта край вашия лагерен огън!

— Не само че ви разрешаваме, но ви и молим да останете при нас — намеси се Росарита. — Спокойно ще спя под вашата закрила!

— Какво ще правим с бандитите? — попита Пена.

— Завлечете ги при огъня — нареди Тибурсио на вакеросите. — Не бива да ги изпускаме из очи.

Едва след като пламъците осветиха пленниците, дон Агустин видя с какви страшни врагове си имаше работа. Старият, Кървавата ръка, който произхождаше от Севера на Съединените щати, е бил още в младежките си години един от най-прочутите трапери и стрелци. Животът в дивата пустош го бе закалил и превърнал мускулите му в стомана, а жилите му в желязо и бе направил от него един до този момент непобедим противник. Неговият син, който по физическа сила и ловкост му беше равностоен, сигурно го превъзхождаше по лукавство и коварство. Четиримата спасени стояха и гледаха пленниците с онези чувства, с които хората зяпат победения лъв, чиято лапа с един-единствен удар може да разкъса всеки неприятел.

— Тибурсио, вие сте най-добрият растреадор и ездач в Сонора, ала тук показахте и друго истинско майсторство — обади се дон Агустин с въздишка на облекчение. — Тези сатани не са били побеждавани от никого досега!

— Ако ме бяха забелязали, и аз щях да съм загубен като всеки друг, сеньор. Да проснеш на земята човек с удар откъм гърба не е кой знае какво майсторство.

— Но сте ги улучили много добре! Все още са като мъртви.

— Така ли мислите? — усмихна се Тибурсио — Залагам и живота си, че вече от пет минути са в пълно съзнание и чуват всяка наша дума. Този вид гадини имат много жилав живот. Ако нашите ремъци не бяха толкова здрави и стегнати, тези дяволи отдавна да са на свобода. Но понеже не виждат никаква възможност да ни се изплъзнат, предпочитат да се преструват на умрели.

Той се наведе и вдигна от земята дългата, необикновено тежка пушка на Ел Местисо.

— Заедно с една-единствена друга пушка тази е най-хубавата от Канада до Хондурас. Тя има такава стойност, която може да бъде оценена само от ловеца. Отсега нататък става моя собственост.

— Кучи син! — процеди през стиснатите си зъби Метиса.

Тибурсио доволно се усмихна.

— Виждате ли, сеньор Пена, че са живи! Той не би продал карабината си и за десет хиляди унции злато, а сега ще трябва да я даде ей така, без нищо. Това му развърза езика. Има само още една-единствена пушка, която може да се мери с нея, и тя се намира високо горе в Скалистите планини. Тя е собственост на канадски ловец на мечки, който заедно с един испанец се е заклел, че ще избие всичкия дивеч, а също така и някой и друг индианец. Казват, че бил истински великан и само с юмрук повалял биволица, а из цялата савана нямал равен на себе си. Куршумите му никога не пропускат целта си. Червенокожите го наричат Големия орел, а пък на неговия спътник са дали името Изгаряща мълния. Край всеки лагерен огън отвъд Рио Гранде дел Норте се разказва за неговите подвизи, а ако нейде в гората се разнесе неговият изстрел, всеки със сигурност ще познае гласа на карабината му. Индианецът се разтреперва, но почтеният бял с чиста съвест се радва, че ще бъде под неговата могъща закрила.

— Известни ли са ви някои от тези подвизи? — попита девойката.

— Много от тях. Не съм го виждал досега, но затова пък толкова съм слушал за него.

— Тогава, след като свършим вечерята си, разкажете ни нещо за него, Тибурсио!

— С удоволствие, доня Росарита!

Следотърсачът се увери още веднъж в здравината на ласата, с които бяха вързани пленниците, а после се загледа как дъщерята на асиендерото се залови да вади различни неща за ядене от дисагите на коня и да приготвя твърде вкусна и за онези диви местности съвсем необикновена вечеря. Както си стоеше облегнат на пушката в цялата си младежка сила и мъжка красота, облечен в живописните дрехи на конеукротител, никак не беше чудно, че погледът на девойката се спираше на него по-често и по-продължително, отколкото възнамеряваше самата тя.

Ала и той едва смогваше да отвърне очи от това миловидно същество, което тук тъй близо до двама толкова страшни мъже, но все пак както под неговата закрила, така и под закрилата на баща си, шеташе с такава прелест и грация, сякаш се намираше сред своя обичаен и безопасен домашен уют. Тибурсио не беше непознат човек в асиендата Дел Венадо и често се отбиваше там, тъй като дон Агустин оказваше на много хора рядко срещано дори и за тези райони гостоприемство. Младежът знаеше, че в цяла Сонора Росарита предизвикваше нескрито възхищение и се чувстваше щастлив, че й беше оказал една не съвсем обикновена услуга. С непознато и за самия него досега чувство на възхищение той виждаше, че нейните красиви, светнали от радост очи често се извръщаха към него.

— Елате, Тибурсио, седнете да вечеряте с нас! — подкани го асиендерото. — Ако не бяхте вие, сигурно нямаше да имаме тази възможност.

— Сеньор Пена, как стана така, че изложихте донята на такава опасност?

— Наложи ми се да отида до асиендата Дел Еменда, а понеже Росарита има там една приятелка, не ме остави на мира, докато не й разреших да тръгне с мен. Не можех и да предположа, че ще ни нападнат, защото по този път сме минавали много често и не сме имали никакви неприятности.

— Тогава разрешете ми да ви дам един добър съвет за други подобни случаи!

— Какъв е той?

— Когато преди малко се разнесе онзи изстрел, вие останахте да стоите насред полянката близо до огъня и силно осветените ви фигури предложиха на вашите неприятели сигурна и удобна цел. А трябваше с бърз скок веднага да се хвърлите зад най-близките храсти.

— Прав сте, Тибурсио. Един асиендеро има твърде малко общо с един следотърсач, за да може в такива мигове веднага да вземе правилното решение.

След като приключиха вечерята, мъжете си запалиха неизбежните цигари и младият растреадор започна да разказва за подвизите на Големия орел и Изгарящата мълния. Росарита внимателно слушаше благозвучния му глас, а когато той свърши, не успя да се сдържи и възкликна:

— Ако не бях жена, нямаше да искам да стана нищо друго, освен такъв ловец, чието име се споменава край всеки лагерен огън. Навярно и за вас също ще се разказват подобни неща, Тибурсио!

Светналите му очи срещнаха нейния поглед.

— Надявам се. Пушката на Метиса ще ми помогне да си спечеля прочуто име!

— Наистина ли е с толкова отлични качества?

— Гледайте внимателно!

Той взе пушката, която беше заредена, измъкна от огъня тънко борово клонче и се обърна към един от вакеросите:

— Отдалечете се на сто крачки и забийте клончето в земята! Куршумът ми ще го улучи точно под мястото, където гори.

— Това е невъзможно!

Тибурсио не отговори, но само след секунди изстрелът изтрещя и разкъса клонката точно на споменатото място.

— Тъй! Това не може да се направи с коя да е пушка. Но хайде сега лягайте да спите! Аз пръв ще застана на пост.

— А аз ще съм втори. Всеки ще пази по един час — подхвърли дон Агустин.

Тибурсио направи на девойката мека и удобна постеля от свежи клонки на дървото засафрас, а после, след като хората се загърнаха в одеялата си, внимателно претърси цялата околност, за да се увери дали наистина е безопасна. След това пак се върна при огъня и седна близо до пленниците.

Те продължаваха да лежат съвсем неподвижно, но от време на време отваряха очи, което доказваше, че и те будуват. Особени чувства вълнуваха младото му сърце. Тибурсио можеше да влезе в бой с хиляди неприятели, само и само да донесе спокойствие и сигурност за Росарита. Когато изтече уговореният един час, той не вдигна баща й от сън. Никой от спящите хора не се събуди през нощта и едва когато утрото настъпи, асиендерото отвори очи. Щом зърна дневната светлина, той незабавно скочи на крака и попита:

— Защо не ме събудихте?

— Не мислех, че нещо ви застрашава.

Росарита, а и събудилите се вакероси също му отправиха приятелски укори. После всички закусиха и започнаха да се приготвят за път.

— Какво ще правим с тези сатани? — попита дон Агустин.

— Предоставям на вас да решите.

— Мисля, че заслужават смърт.

— Сигурно, и то не само заради това, което ви крояха, но стократно са заслужили да умрат и заради предишните си престъпления.

И вакеросите изказаха същото мнение, ала Росарита с умолителен глас се противопостави, така че мъжете, които и бездруго едва ли мислеха сериозно да изпълнят подобна толкова сурова присъда, решиха да пуснат пленниците на свобода.

— Но за да не се изложим на нова опасност, нека им вземем всичките оръжия! — предложи асиендерото.

— Извинете, сеньор — възрази Тибурсио — но това би означавало тук, насред саваната, все пак да ги осъдим на смърт.

— Защо?

— Те се нуждаят от оръжията си, за да се прехранват. Оставете ме да се погрижа за това, как да избегнем всяка опасност. Вие можете да стигнете до асиендата Дел Венадо до вечерта, а после ще сте в пълна сигурност. Аз ще остана тук, за да ви гарантирам такъв аванс от време, че те да не могат да ви настигнат.

— Не, няма да го допусна — възрази Росарита, — защото така ще поемете опасността единствено върху себе си.

Фактът, че тя се страхуваше за него, бе изключително приятен за Тибурсио. От радост страните му поруменяха и той отговори:

— Не се тревожете за мен, доня Росарита! Така ще наредя нещата, че да не може да ми се случи нищо лошо.

— Ще ни го обещаете ли съвсем твърдо?

— Съвсем твърдо!

— Тогава нека бъде както искате, обаче само при условие че ни посетите в асиенда Дел Венадо час по-скоро, за да ни дадете възможност да ви изразим благодарността си по-добре, отколкото можахме да го сторим тук!

И асиендерото изказа същото желание.

— Ще дойда — увери ги следотърсачът, докато помагаше на красивата си приятелка да се качи на седлото.

— И то скоро, нали? — попита дон Агустин.

— Скоро!

Малката група ездачи потегли и не след дълго изчезна от погледа на Тибурсио. Тогава той се обърна към пленниците. От предишния ден те едва ли се бяха помръднали, не бяха яли или пили абсолютно нищо и с изключение на онова подвикнато „кучи син!“ не бяха проронили нито дума. Ала в изражението на лицата им се четеше такава ярост, чиито последици сигурно щяха да са страшни, ако получеха възможност да задоволят жаждата си за отмъщение.

— Искате ли да пиете вода? — попита ги той.

Никой не му отговори.

— Или да хапнете малко месо?

Въпросът му бе последван от същото гробно мълчание.

— Добре, както желаете! Имах намерение да поразхлабя ласата и да ви дам малко повече свобода. Но сега това няма да стане.

Още предишната вечер той бе довел коня си и го беше завързал наблизо за забито в земята колче. Сега го пусна на свобода, за да си намери достатъчно храна. Самият той се изтегна на земята, за да може в тази удобна поза отново да извика в съзнанието си току-що преживяното приключение с всичките му подробности. Предобедът премина в упорито мълчание и едва след като слънцето достигна зенита си, той стана и подсвирна на коня. Щом го оседла, Тибурсио се обърна към пленниците с думите:

— Знам каква опасност ме застрашава от ваша страна и затова ще постъпя с вас малко по-предпазливо. Тази пушка става моя собственост. Това ще ви е единственото наказание, но в замяна пък ще ви оставя моята карабина. Всичко друго, каквото ви принадлежи, ще сложа ей под онзи смрадликов храст. Няма да ви е особено трудно да се докопате до вещите и с помощта на ножовете да прережете ремъците.

След като направи каквото бе казал, Тибурсио се метна на коня и напусна мястото, което без неговата намеса можеше да се окаже толкова съдбоносно за четиримата от асиенда Дел Венадо. Двамата бандити не обелиха нито една дума, нито го удостоиха с поглед, обаче и той знаеше, че в тяхно лице си беше спечелил страшни и непримирими врагове.

От въпросното място до асиенда Дел Венадо нямаше и един цял ден езда. Пътят водеше през гори, чиито дървета бяха с великански размери и растяха на такова разстояние едно от друго, че между тях спокойно можеше да се язди, сякаш се минаваше между колонадите и под куполите на гигантска катедрала. Гората стигаше в непосредствена близост до асиендата, отвъд която се простираха нейните обработваеми земи. Докъдето стигаше погледът, се ширеха необятни царевични ниви, както и огромни плантации с маслинови дръвчета. Известно беше, че дон Пена е един от най-богатите земевладелци в страната.

Самата асиенда изглеждаше като всички подобни постройки, които са разположени в близост с индианските територии, и следователно са изложени на нападенията на скитащите се наоколо орди. Тя бе нещо средно между вила и укрепление. Изградена от тухли и дялани каменни блокове, обградена от тераса с амбразури, с масивни здрави порти, тя спокойно можеше да издържи обсадата на неприятел, който не е запознат по-добре с военната стратегия, отколкото съседните племена на апачите. На един от ъглите й се издигаше триетажна кула, построена също от дялан камък. В случай че неприятелят превземаше главната сграда, кулата можеше да послужи като кажи-речи непристъпно убежище. Най-накрая яки палисади от колове и цели стволове на дървета обграждаха както самата асиенда, така и принадлежащите й постройки, служещи за жилища на прислугата, на вакеросите, а и на недотам важни гости, потърсили тук временен подслон. Около трийсетина къщурки извън палисадата образуваха малко селце, обитавано от надничари и семействата на хора, зависими от асиендата по един или друг начин. В дни на опасност тези хора можеха да намерят закрила в укрепената асиенда и да подсилят редовете на нейните защитници.

Към асиендата се числеше и намиращата се недалеч богата златна мина, нейни бяха и безбройните стада едър и дребен добитък, бикове, коне и мулета, които се скитаха свободно из обширните савани или пък из простиращите се надалеч гори. Имение с такава огромна територия не е нещо чак толкова рядко в онези страни, където има частни владения, напомнящи на някои немски княжества.

Асиендата Дел Венадо бе често посещавано място, защото бе разположена на пътя, свързващ Ариспе и Тубак. Разбира се, в случая под думата „път“ човек не бива да си представя нещо като немските междуградски пътища, а само приблизителната посока, в която запознатите с района пътници трябва да поемат, като, разбира се, по желание минават през различни места.

На един ден езда преди Венадо се стигаше до местността Ла Поса, спечелила името си заради намиращия се там водоем — голяма рядкост за онези горещи райони, но въпреки жегата по всяко годишно време в него имаше вода. Макар наблизо да липсваше каквато и да било постройка, обикновено пътниците оставаха да нощуват на това място, понеже и за тях, и за техните животни там се намираше живителната течност, без която нямаше да оцелеят.

Няколко вечери след последните описани събития при Ла Поса гореше буен огън и осветяваше шестима души, лагеруващи край него. Седмият, в когото разпознаваме дон Естебан де Аречиса, бе седнал малко встрани върху сваленото седло на един от конете и с дима от тънката си пура майсторски правеше кръгчета във въздуха.

Естествено мъжете говореха за голямото богатство, към което се бяха устремили, и разговорът им бе толкова оживен, че никой не забеляза безпокойството, обзело трийсетината коня, намиращи се в непосредствена близост до огъня.

— Бенито! — заповеднически подвикна дон Естебан. — Я виж, какво им става на животните!

Човекът, един от слугите на Аречиса, се понадигна и хвърли изпитателен поглед на конете.

— Пресвета Дево! Виждате ли настръхналите им гриви и изплашените им блеснали очи? Сигурно наблизо има някакво опасно животно!

Сякаш в потвърждение на думите му в същия момент някъде встрани от разположилите се на бивак хора се разнесе дълбоко силно ръмжене, което бързо премина в по-висока тоналност и се превърна в ужасяващ рев.

— Ягуар!

Тази дума предизвика внезапно вълнение сред хората. Наистина, Аречиса си остана спокойно седнал на седлото и най-равнодушно продължи да пуши, сякаш бе чул мяукането на някое домашно коте, обаче другите неволно се скупчиха близо един до друг и безмълвно се заслушаха в посоката, откъдето проехтя този рев.

— Ха — прекъсна най-сетне мълчанието един от мъжете, — че защо ли да се страхуваме? Ягуарът не напада хора, освен когато е ранен. Не се осмелява да се нахвърли дори върху кон. Най-много да сграбчи някое жребче, което не умее да се защитава с копитата си.

Човекът, който каза тези думи, искаше да окуражи повече самия себе си, отколкото останалите.

— А ти, Бараха, познаваш ли добре нрава на ягуара? — попита го слугата, когото преди малко Аречиса нарече Бенито.

— Всъщност не съм виждал още ягуар.

— Тогава да мълчиш! Аз ти казвам, че ягуарът скача на гърба дори на най-якия кон, язди го така, докато той остане без сили, а после му изтръгва гръкляна. Често съм го виждал, а докато бях вакеро, заради него съм губил най-добрите си коне.

Отново се разнесе ревът и то по-силно и по-наблизо.

— Вземете оръжията си! — заповяда дон Естебан.

— Няма нужда, сеньор — отвърна Бенито. — Нека по-добре да засилим огъня. Това е най-ефикасното средство, за да стои ягуарът по-надалеч. И нека проверим дали конете са здраво вързани, иначе ще се подплашат, ще скъсат ласата и ще избягат.

Той хвърли няколко клона в огъня, докато Бараха връзваше конете по-старателно. Животните знаеха каква опасност ги заплашва и целите трепереха.

— Така, сега стана светло почти като през деня и онзи звяр няма да дръзне да се появи на това силно осветено място. Впрочем, ако го мъчи жажда, трябва да кажа…

— Какво? — изплашено го прекъсна Бараха.

— … че тогава той не се бои нито от светлина, нито от пламъци. В такъв случай най-умното е да не му се мяркаш пред очите. Тези животни винаги ги мъчи повече жажда, отколкото глад.

— Ами след като се напият с вода?

— Хмм, тогава обикновено им идва и апетитът. И ми се струва, че е съвсем естествено.

— Наистина. Но какво ядат тогава?

— Хмм, каквото им падне, коне, други животни, а може би и хора, ако…

— Ако…? — попита страхливият Бараха.

— Ако са опитвали вече човешко месо. Трябва да ви кажа, че тези животни са големи гастрономи, и щом веднъж са разбрали колко е вкусно човешкото, те го предпочитат пред всякаква друга храна.

— Не звучи много успокоително! — обади се Кучильо.

— Защо не? — попита Бенито, който изглежда си беше наумил да изплаши другарите си възможно повече.

— Е, ами кого ли от нас ще докопа?

— Не знам! Ние сме седмина. Един навярно ще му е достатъчен, а тогава другите шестима ще са спасени, освен ако…

— Освен ако какво? — настоя Бараха. — Та кажи ни всичко де, дявол да го вземе!

— Исках да кажа, освен ако не води със себе си и женската, защото в такъв случай… но защо да ви измъчвам повече!

— Изплюй камъчето! — заповеднически му се сопна Кучильо.

— Нали човек трябва поне да знае какво да очаква!

— В такъв случай ягуарът ще се почувства задължен да прояви галантност към своята съпруга и би трябвало да измъкне измежду нас още един и за нея.

— Санта Мария, тогава много ми се иска този ягуар да е все още ерген!

Разнесе се глухо ръмжене и ето ти на… действително от отсрещната страна проехтя ревът на друго животно.

— Женен е! — извика Кучильо. — Само петима от нас ще останат живи!

— Сред които съвсем сигурно ще съм и аз — обади се Бенито.

— Вече съм стар, а ягуарът не обича сухо и жилаво месо. Но я чуйте!

Нейде далеч пред тях се разнесе кратък, но силен и отривист звук, който Бенито познаваше също тъй добре, както и гласа на ягуара.

— Какво беше това?

— Пума!

— По дяволите, да не би тук срещу нас да са пуснати всички изчадия адови! — запроклина Бараха. — Иска ми се да съм на всяко друго място, само не и толкова близо до сатанинската Ла Поса! Какво ще правим, добри ми Бенито?

— Гледай да изтънееш възможно повече, та този звяр да те помисли за страшно мършав!

Изглежда, че вече и дон Естебан се разтревожи. Той се приближи до огъня и също взе пушката си в ръка.

В този момент се разнесе шум от бързи стъпки и сякаш от земята край огъня изникнаха двама мъже, които приличаха на потомци на някой измрял великански род. Единият от тях бе истински исполин, но въпреки това другият стърчеше цяла глава над него.

— Good evening, мешърс!^[13] — поздрави той. — Ще бъдете ли така добри замалко да изгасите огъня си?

— Огъня…? Да го изгасим…? — попита Бараха, изплашен и смаян. — Сеньор, да не сте луд?

— Луд ли? Защо?

— Защото в такъв случай пумата и ягуарите ще ни изядат!

— Именно за да не ви изядат, ще трябва да изгасите огъня!

— Кой сте вие и какво търсите тук при Ла Поса? — осведоми се дон Естебан.

— Наричат ме Боа-розе.

— Боа-розе! — възкликна Бенито, скачайки на крака. — Значи вие сте Големия орел?

— Да, ако нямате нищо против.

— А този човек до вас е Изгарящата мълния, така ли?

— Санта Лаурета, правилно отгатнахте! — обади се спътникът на Големия орел.

— Тогава, в името на Бога, нека изгасим огъня, дон Естебан — извика Бенито. — Знам какво искат да направят тези двама мъже.

— Какво?

— Трябва, да се оттеглим по-назад от водоема, за да могат зверовете да пият вода, и тогава…

— … и тогава ще опитат нашите куршуми! — потвърди Големия орел.

— Твърде опасно е!

— Страхувате ли се? — надменно попита Изгарящата мълния, докато измерваше дон Естебан с презрителен поглед.

— Гасете! — заповяда последният, без да отговори каквото и да било.

— Добре! Оттеглете се заедно с конете на двеста крачки и ви давам думата си, че само след десетина минути ще можете отново да запалите огъня си.

— Но как попаднахте тук? Толкова късно, пеша и само двамата?

— Доскоро ловувахме мечки в Скалистите планини, но вече се каним да се запознаем и с ягуарите. Но хайде, побързайте да се отдалечите, иначе преди още да се усетите, животните могат да се появят, а на тази трептяща и несигурна светлина да стреляш безпогрешно отсреща в тъмното, си е трудна работа!

Едва бе изтекла една минута, когато двамата новодошли останаха сами при водоема.

— Ягуарите са два, един на отсамната страна и друг на отсрещната.

— Така е. Хайде, ела!

Вече беше съвсем тъмно. Двамата коленичиха на едно коляно, като опряха гърбовете си един в друг, за да могат така да държат под око изцяло околния терен и в случай на нужда да имат по-здрава опора. С ловджийския нож между зъбите и тежките карабини в ръка те спокойно зачакаха появяването на зверовете.

Не бяха изминали и две минути, когато се разнесе лек шум от тихо промъкване.

— Пепе, моят е вече тук. Какво става с твоя?

— Санта Лаурета, това добиче клечи точно пред мен и ме зяпа така, сякаш очаква нещо да му кажа. Струва ми се, че тукашните ягуари изобщо не са наясно какво да мислят за нас.

— Значи имаш възможност за изстрел?

— Добра.

— Давай тогава!

Двата изстрела се сляха в един, а после стрелците светкавично захвърлиха пушките и стиснаха дръжките на ножовете. Чу се само кратко ядно фучене и сумтене, а след това всичко утихна.

— Добре ги улучихме! Останаха на място!

В далечината се разнесе ревът на пумата.

— С нея ще се разправяме по-късно, защото тя отива на водопой едва на зазоряване. Хей, хора, запалете пак огъня! Ние свършихме.

— Наистина ли? — боязливо попита Бараха отдалече.

— Елате да разгледате тези котки!

Малко по-късно огънят отново гореше и телата на двата звяра бяха довлечени при него. С учудване мексиканците започнаха да оглеждат силните животни, а после и двамата мъже, които с такова хладнокръвие поеха риска да се изправят в открита борба с тях.

— Къде сте ги улучили? — попита Бараха. — Та по тях изобщо не се вижда следа от рана!

— Човече, навярно никога не сте държали в ръката си пушка, а? Санта Лаурета, пита си този човечец къде сме ги улучили! Ами естествено там, където трябва да улучиш такъв ягуар! Нима не виждате как тези зверове са ви зяпнали кривогледата?

— Наистина, всеки изстрел е попаднал в дясното око! — извика дон Естебан. — Вашата слава действително не е никак преувеличена. Вие сте най-добрите стрелци, които съм виждал!

— Хмм — обади се канадецът — щом човек има такова славно пушкало като моето, тогава сигурно няма да пропусне целта си. Съществува само още една такава пушка от този вид и тя е…

Той млъкна. От посоката, където се бе разнесъл ревът на пумата, проехтя изстрел.

— По дяволите! — възкликна по-ниският от двамата ловци. — Познаваш ли гласа на тази пушка?

— Познавам го тъй добре, както познавам и гласа на собствената си карабина. — Тя е същата, за която току-що бях започнал да говоря. Хора, внимавайте, Сатаните на саваната са наблизо, защото този изстрел е даден не от коя да е пушка, а от оръжието на Ел Местисо!

Той извади ножа си и се наведе над ягуара, за да одере кожата му. Неговият другар последва примера му.

Все още не бяха свършили тази работа, когато дочуха шум от галопиращ кон и скоро пред огъня се появи ездач. Той бе завързал единия край на ласото си за предната издадена част на седлото, а за другия му край бе вързана една пума, довлечена дотук именно по този начин.

— Ще ми разрешите ли да седна край вашия огън, сеньори? — попита той.

— Ареляно, Тибурсио Ареляно, следотърсачът! — възкликна Бенито — Добре дошъл, добре дошъл край Ла Поса!

При произнасянето на това име както дон Естебан, тъй и Кучильо изненадани вдигнаха поглед.

— Бенито, наистина, старият Бенито е тук! Тогава слизам от седлото без много-много да питам! — каза новодошлият.

Той скочи от коня, заби в земята колче, завърза го за него, а после довлече пумата до ягуарите.

— Пресвета Дево, ама че добър улов сте направили тук, сеньори! Кой даде тези майсторски изстрели?

Големия орел бавно се изправи и вместо да отговори, сам попита:

— Вие ли застреляхте пумата?

— Да.

— Мътните го взели, никога през живота си не съм се заблуждавал толкова много! Можех да се закълна, че преди малко чух пушката на Ел Местисо!

— Не сте се заблудили. Тя е.

— Какво? Наистина ли? Невъзможно е! Метиса ще се раздели с пушката си само след своята смърт!

— Или когато е пленен.

— Пленен ли? Да не би да ми се подигравате?

— Нямам такова намерение, сеньор! Той бе пленен и принуден да се откаже от пушката си.

— Тогава е попаднал в ръцете на многоброен неприятел!

— И това не е вярно. Един-единствен човек го победи, него и баща му.

— И него, и Кървавата ръка? В такъв случай въпросният човек е или ангел, или дявол.

— Нито едното, нито другото Искате ли да го видите?

— Естествено, стига да е възможно!

— Погледнете ме, сеньори!

В думите му нямаше гордост, макар че в тях ясно се долавяше известно задоволство.

— Вие ли? Разказвайте!

— После, след като одера кожата на моята пума. Не бива да я оставям да изстине. Но, сеньори, вече чухте моето име, а как да се обръщам към вас?

— Това са Големия орел и Изгарящата мълния, Тибурсио — отговори Бенито вместо човека, към когото бе насочен този въпрос.

— Или Боа-розе и Пепе Дормилон, както ни наричат белите — допълни по-високият от двамата голиати.

— Наистина ли? — попита Тибурсио, който изненадано отстъпи крачка назад.

— Наистина! — потвърди Големия орел.

— Тогава ето ви ръката ми, мешърс! С удоволствие я подавам на прочути хора.

Преди малко, когато дон Естебан де Аречиса зърна младия следотърсач, той леко пребледня. А сега, когато чу и името Пепе Дормилон, хвърли бърз изпитателен поглед към ловеца, а после незабавно се отдръпна по-назад в сянката, където и остана, докато кожите на трите животни бяха одрани и всички присъстващи се настаниха около огъня, за да чуят как Тибурсио беше успял да плени Сатаните на саваната.

Следотърсачът започна своя разказ. Когато спомена името на асиендерото, Кучильо попита:

— Значи е бил дон Агустин Пена? Ние отиваме при него, за да си починем няколко дни в асиендата Дел Венадо!

— Тогава ще дойда с вас. И аз искам да отида при него.

Когато свърши разказа си, Големия орел и Дормилон му подадоха ръка с думите:

— Млади човече, чували сме да се споменава името ви по тези места. Продължавайте все така и за вас ще се говори все повече! Но сте направили извънредно голяма грешка.

— Каква?

— На всяка цена е трябвало да застреляте или да пронижете с ножа си Сатаните, защото така щяхте да накажете многобройните им злодеяния, както и да предотвратите немалко беди и нещастия за в бъдеще. Човешката кръв е нещо твърде скъпоценно и трябва по възможност да сме пестеливи с проливането й, това е истина, обаче кръвта на тези двама мъже е отровна драконовска кръв и човек не бива да ги щади. Бих ви завидял за карабината, ако моята не беше също толкова хубава. Само я пазете добре, защото съм твърдо убеден, че Ел Местисо изгаря от желание пак да си я вземе, нея, че и нещо друго — вашия скалп.

В този момент Кучильо се приближи до младия следотърсач и го попита:

— Тибурсио, я ми кажете жив ли е още вашият баща Марко Ареляно?

— Не. Познавахте ли го?

— Само съм чувал за него. Казват, че бил изключителен гамбусино и сигурно ви е оставил значително наследство.

— Нищо друго, освен една бамбукова къщурка.

— Ами майка ви?

— И тя не е жива. Преди няколко дни я погребах.

— Къде умря баща ви?

— Не знам.

— Наистина ли? Но аз мисля, че синът би трябвало да знае мястото, където е загубил баща си.

Тибурсио хвърли бърз поглед на Кучильо, чието лице вдъхваше съвсем малко доверие. Тези въпроси му се сториха подозрителни и той реши внимателно да го наблюдава.

— Баща ми беше гамбусино. Той отиваше там, където се надяваше да намери злато и рядко се свърташе вкъщи. По време на едно такова пътуване изчезна безследно. Може би е станал жертва на индианците или на някое хищно животно.

— Неговите пътешествия никога ли не са се увенчавали с успех?

— Ако беше имал успех, наследството ми сигурно щеше да е по-голямо от споменатата бамбукова къщурка.

— И вие избрахте неговия занаят, така ли?

— Да.

— Може би и вие ще намерите също толкова малко, колкото е намерил и той. Присъединете се към нашата експедиция!

— Каква експедиция? Нищо не знам.

— Ей този сеньор, дон Естебан де Аречиса, е предприел едно начинание, което от Тубак ще ни заведе навътре в територията на апачите. Той знае къде има една неизчерпаема бонанса, която все още не е открита от никой друг, и сега е тръгнал заедно с осемдесет души, за да започне да я експлоатира. Вие сте златотърсач, ловец, растреадор, и с всички тези качества сте много полезен човек. Изобщо няма съмнение, че експедицията ще се увенчае с успех, а после изведнъж ще станете богат.

Кръвта в жилите на Тибурсио закипя, но той с нищо не издаде какви мисли пронизаха главата му.

— Исках да отида при дон Агустин, за да му предложа услугите си като вакеро, но я ми кажете, наистина ли мислите, че експедицията ви ще има успех?

— Толкова съм сигурен, колкото и че седя ей тук до вас!

— Тогава ще обмисля цялата работа. Ще ми дадете ли срок до тръгването ви от асиендата?

— С удоволствие. Нали там ще сме заедно и скоро ще се опознаем.

Кучильо се изправи, като подметна, че иска да донесе клони за огъня. Дон Естебан също потъна в тъмнината. На известно разстояние от огъня двамата се срещнаха.

— Много странна и ненадейна среща, нали, сеньор?

— Съвсем ненадейна. Ама наистина добре го разпита. Убеден съм, че той нищичко не знае за бонансата. Марко Ареляно е умрял, без да може да предаде своята тайна на жена си или пък на сина си. Ножът ти го е пронизал безпогрешно тъкмо навреме!

— Моят нож ли? Да не би ваша милост да иска да каже, че аз…

— Ха, разправяй басните си на когото щеш, само не и на мен! Убеден съм, че си все така безпогрешен в използването на ножа, както навремето в замъка Еланчове.

— Дон Естебан! Струва ми се, че се уговорихме да се познаваме едва от Ариспе, нали?

— Всъщност да, обаче се появи ново обстоятелство, което като нищо може да ни даде повод да си спомним за миналото.

— Че какво ли може да е това обстоятелство?

— Огледа ли добре този Тибурсио Ареляно?

— Струва ми се да.

— Не намираш ли някаква прилика?

— Хмм, по дяволите, не помислих за това! Той наистина има почти същите черти, каквито съм виждал у вас по времето, когато бяхте на неговата възраст, или най-много да я бяхте прехвърлили с няколко години.

— Веднага го забелязах. Сравни по-нататък възрастта му с годините, изминали от онази нощ!

— Вярно, това съвпада, ала възраст и прилика все още далеч не са неопровержимо доказателство. Възможно е да са случайни.

— Ами резката на бузата му?

— Има ли такава?

— Има я, макар да е едва забележима. Времето е заличило белега от леката рана кажи-речи напълно.

— Бях седнал така, че не можех да го огледам съвсем подробно. Ако действително има такъв белег, то няма място за съмнение. Какво мислите да правите с него?

— Той трябва да умре!

Гордият мъж изрече тези думи толкова спокойно, сякаш ставаше въпрос за смъртта на някоя досадна или вредна гадина.

— Да умре ли? Как?

— Това е изцяло твоя работа, също както навремето предоставих на Хуан възможността да оцвети острието на ножа си в червено.

— Да, клетият Хосе се бави твърде дълго. За съжаление трябваше да си плати, тъй като куршумът на онзи проклет микелет го прониза.

— Би ли познал микелета и сега?

— Не. Виждал съм го само в тъмното и то за един кратък миг.

— Той седи ей там край огъня.

— Там… край огъня? — попита Кучильо, някогашният Хуан, и от смайване широко опули очи.

— Да.

— И кой е по-точно?

— Пепе Дормилон, Изгарящата мълния. Още в Еланчове му викаха Пепе Сънливеца, а и външността му не може да ме измами. Той е точно онзи висок тип, който бе осъден да бъде изпратен в Сеута, откъдето обаче успя да избяга по съвсем необясним начин.

— Не се ли лъжете?

— Напълно невъзможно.

— Каква изключителна среща! Какво ще правим?

— Ще трябва да се отървем от него на всяка цена.

— Трудна работа. Двамата великани са страшни хора. Онзи, който в тъмна нощ е хукнал да преследва ягуар, за да го улучи право в дясното око, не е човек, с когото ще се справиш лесно.

— Често пъти хитростта струва повече и от най-голямата физическа сила. Най-обстойно ще обмисля цялата работа, но вече трябва да се връщам, защото едновременното отсъствие и на двама ни лесно може да направи впечатление.

Той се върна в бивака и се настани на такова място, където огънят не можеше да освети лицето му.

Двамата новодошли ловци лежаха настрани съвсем близо един до друг. Тя бяха по-калени от мексиканците, с лекота можеха да се лишат от топлината на пламъците, и ето защо избраха това място. След като другите заспаха, те все още бяха будни.

— Пепе, ти защо искаш да тръгнем толкова скоро?

— Санта Лаурета, ама че необикновена история! Знаеш ли кой е този дон Естебан де Аречиса?

— Да.

— Е, кой е той?

— Дон Естебан де Аречиса.

— Да, наистина. Това го знае всеки, който вярва в истинността на името му. Обаче аз не вярвам в нея, а знам и още нещо.

— Какво?

— Че той е онзи дон Антонио де Медиана, който отвлече твоя малък Фабиан, уби майка му, а мен изпрати да ловя риба тон, като ме обвини в тези престъпления.

Ако Пепе не му бе направил знак с ръка да се овладее, Големия орел щеше да скочи на крака от вълнение. Той мълча доста време. Онова, което чу, бе толкова невероятно, че трябваше да го премисли, преди да каже каквото и да било.

— Можеш ли да се закълнеш, Пепе? — попита накрая той.

— С хиляда клетви.

— Но понякога хората си приличат.

— Чак такава голяма прилика не може да има. Пепе Сънливеца има отлично зрение, а лице, което е видял при подобни обстоятелства, съвсем сигурно никога няма да забрави.

— Добре, вярвам ти. Но я ми кажи, какво ли ще търси граф де Медиана тук, в Сонора?

— Не знам, но ще научим. Ще ми разрешиш ли да те попитам нещо?

— С удоволствие.

— Толкова години бяхме все заедно.

— И никога единият от нас не изостави другия.

— Вярно! Никога, в никаква опасност, в никаква нужда или в лишения, при никакви обстоятелства. Сега обаче се появи ново обстоятелство, излезе ми една работа…

— … в която също няма да те изоставя.

— Наистина ли?

— Щом ти казвам, значи е истина! Или някога съм изричал пред теб и най-малката лъжа?

— Никога! Но сегашната работа е трудна и сложна. Трябва да узная какво търси графът тук.

— Точно така.

— Трябва да го накажа за убийството, за отвличането на детето, както и за скалъпеното обвинение срещу мен.

— Точно така.

— И знаеш ли, всъщност ей този пръстен на моя пръст е виновен, че това престъпление бе извършено. Пазя го, за да ме подсеща, че трябва да изкупя един тежък грях. Искаш ли да ми помогнеш?

— Разбира се, верни ми приятелю Пепе!

— Дори и ако ми се наложи в продължение на години да преследвам тръгналата за злато експедиция, сражавайки се с неприятели, търпейки големи лишения?

— Дори и тогава, и то не само заради теб, а също и заради моя малък Фабиан, когото измъкнах от лодката, взех на моя кораб, а после след три години отново изгубих. Пепе, никого по целия широк свят не съм обичал толкова много, както това момче, и ето на, виждаш ли я тази десница, като нищо бих позволил да ми я отсекат, ако можех пак да го намеря. Графът уби майка му, а него остави в открито море, осъждайки го на гибел. И аз имам някои сметчици за уреждане с този дон Естебан де Аречиса!

С това разговорът им приключи. Двамата мъже се загърнаха по-здраво в одеялата си и се опитаха да поспят. Когато на сутринта хората станаха от сън, Големия орел и Пепе Сънливеца бяха изчезнали. Никой не се учуди. Мълчаливият ловец или следотърсач не се смята задължен да дава обяснения за постъпките си на всеки, с когото някой път е седял край лагерния огън.

Отведоха конете на водопой, след което оседлаха необходимия брой от тях, а после се понесоха като вихрушка към асиенда Дел Венадо. Дон Естебан яздеше начело. Той не обичаше да общува с хората си повече, отколкото бе абсолютно наложително. През повечето време Кучильо яздеше до Тибурсио, към когото се опитваше да проявява нескрита симпатия и очевидно търсеше сприятеляване. Поне външно следотърсачът приемаше поведението му с благодарност и любезност, но в общуването си с този подозрителен човек той стана двойно по-предпазлив. Още преди да тръгнат от Ла Поса, Тибурсио беше открил, че Кучильо куца, а по време на бързата езда забеляза, че конят на този потаен човек понякога се спъва — две обстоятелства, които кажи-речи не оставяха място за съмнение, че този тип бе убиецът на неговия осиновител. А вече беше и убеден, че бонансата, целта на експедицията, не бе никоя друга, освен онази, пътят до която бе описан от неговата умираща майка толкова подробно, че изобщо нямаше как да се обърка и да не намери Златната долина. Тайно в себе си реши да се присъедини към експедицията, за да разобличи убиеца и да предяви правата си над откритата от Марко Ареляно бонанса.

Но преди всичко той се радваше на предстоящата среща с Росарита, чиято благосклонност бе почувствал толкова ясно. Оттогава мислите му бяха постоянно заети с нея. Той се отдаде на своите мечтания. Провидението не е позволило на хората да виждат в бъдещето си, но затова пък ги е дарило с нещо друго, далеч по-добро, с надежда, а тя е благоразположена към всеки и особено много към младежта, която има най-голямото право да очаква от бъдещето само щастие и радости.