Карл Май
Горски скитник (11)

11. Край Бизонското езеро

На няколко дни езда от асиендата Дел Венадо в северозападна посока се простира гора от кедри, дъбове и коркови дървета. От края на тази гора, та чак до Рио Хила теренът представлява огромна равнина, чиято гъста трева достига такава височина, че ездачът от гърба на коня си едва успява да хвърли поглед над нейните връхчета и цветчета.

Но сред тази гора, заобиколено от мрачни великански дървета, се намира едно езеро, чиято бистра повърхност има почти форма на правоъгълник. Дълги гирлянди от сив мъх се спускат от кедрите или, образувайки широки воали, се прехвърлят от клон на клон. Край бреговете плават широколистни водни растения, а разкошно искрящите им цветове разтварят своите златни и сребърни чашки на светлината на слънцето, чиито лъчи озаряват тъмнозелените горски сенки със своята пъргава пъстроцветна игра.

Това е Бизонското езеро.

Името си е получило от животните, чието любимо място за водопой е било по-рано. Но близостта на хората е прогонила бизоните и те са се оттеглили към по-усамотени райони. Ала уединеното разположение на езерото и до ден-днешен привлича стада диви и полудиви коне, които предпочитат неговите води, потънали в гъста сянка, пред откритите брегове на Рио Хила.

От едната страна на езерото, там, където се бе намирала горска поляна, едно доста голямо свободно място бе заградено с много яка ограда, в която имаше само един-единствен вход. Той можеше да се затваря с няколко напречно поставяни дебели греди. Стволовете, образуващи оградата, бяха свързани помежду си със здрави ремъци от бизонска кожа, а освен това по тях бяха нахвърляни и накачени какви ли не по-големи и по-малки клони, което имаше за цел да придаде на оградата възможно по-естествен вид. Това свободно пространство бе предназначено за улавяне на стада диви коне, а всичко бе направено от вакеросите на дон Агустин Пена.

На брега на езерото, недалеч от това място, на земята бяха налягали четиринайсет мъже. Дванайсет от тях носеха обичайното облекло на вакеросите, а останалите двама бяха изцяло облечени в кожа, по която си личаха кървави петна, навеждащи на мисълта, че работата им невинаги имаше миролюбив характер. Слънцето бе придало на лицата им такъв тъмен загар, че човек не можеше да е сигурен дали вижда пред себе си цивилизовани червенокожи, или пък бели, усвоили привичките и начина на живот на индианците.

Тези двама мъже бяха ловците на бизони Енсинас и Паскуал, взели участие в похода срещу червенокожите конекрадци, който бе започнал от Тубак и бе ръководен от Соколово око. Тъкмо в този момент разговорът на компанията се въртеше около това приключение.

— А аз ви казвам, че наистина Сатаните на саваната бяха онези, които се съюзиха с индианците — твърдеше Енсинас. — Жалко е само, че се изплъзнаха!

— Та нима такива кадърни и безстрашни сиболероси като вас не могат да се разправят с тях? — попита най-младият от вакеросите, който едва ли имаше и двайсет години.

— Какви ги говориш, сеньор Франсиско! Аз се изправям смело срещу бизона, когато той застрашително насочи рогата си към мен, обаче една такава твар като Мано Сангриенто или Ел Местисо съчетава в себе си дивата ярост на бика, хитростта на лисицата, пъргавината на тигъра и силата на лъва. Ако към всичко това се прибави и порочността, моралното падение на един човек, чието око не трепва и пред най-долното и безбожно престъпление, тогава ще получите образа на един такъв пропаднал тип, който трябва да се избягва от всеки почтен сиболеро.

— Но аз навярно все пак бих рискувал да им изляза насреща.

— Кой, ти ли? Та ти бил ли си се изобщо досега с някого?

— Още не!

— Тогава в името на всички светии мълчи! Та нали още в първия миг ще останеш без скалп!

— Но нали все пак за всеки се намира някой противник! Наистина ли няма човек, който би дръзнал да се изправи срещу тях?

— Знам само двама или трима, за които това би било възможно.

— Кои са те?

— Господарите на саваната и Тибурсио Ареляно.

— Аа, Тибурсио! Да, всички го познаваме. Той е най-добрият растреадор в цялата Сонора и нашият господар много го цени, откакто той го отърва от разбойниците. А дори ми се струва, че и нашата доня Росарита си мисли понякога за него. Но кои са тези Господари на саваната?

— Двама северноамерикански ловци, наричани от червенокожите Големия орел и Изгарящата мълния. Срещнах ги заедно с Тибурсио в степта, когато следваха дирите на експедицията на дон Естебан. А ако, освен тях, има и друг човек, който да не се страхува от Ел Местисо и Мано Сангриенто, то той е само команчът Соколово око и никой друг.

— Толкоз ли е лошо положението? — попита Франсиско, комуто много би се искало да стане също такъв герой като прочутите мъже, чиито имена бе чул току-що.

— Да е лошо, не е, но това е истината, сеньор Франсиско. Давам ти честната си дума, че команчът с лекота ще се разправи с двайсетина мъже като теб! Впрочем той е по петите на бандитите, а много бих се учудил, ако скоро не чуя, че действително се е срещнал с тях!

В този момент всички бързо скочиха на крака.

— Дон Агустин, сеньорита Роса!

Наистина между високите дървета на вековната гора се приближаваха значителен брой свободни коне, както и добре натоварени мулета, следвани от няколко въоръжени слуги, които придружаваха дон Агустин и неговата дъщеря.

Щом стигнаха до езерото, той се огледа внимателно наоколо, а после посочи мястото, където желаеше да са разположат на бивак. Докато неговите придружители вършеха тази работа, той и Росарита се приближиха до вакеросите, които ги поздравиха радостно и почтително.

— Енсинас и Паскуал също са тук! — възкликна той, видимо приятно изненадан. — Е, тогава навярно пак ще чуем някое приключение!

— И аз тъй мисля, сеньор — отвърна първият от двамата. — Тази година преживяхме в саваната толкова много неща, колкото иначе не ни се случват и за две години. Видяхме Ел Местисо, Ти…

— Метиса ли? Къде? — припряно попита асиендерото.

— На известно разстояние отвъд Тубак, където бе принуден да избяга от нас и команчите. Освен това видяхме и Тибурсио Ареляно заедно с…

— Тибурсио? — бързо попита Росарита и красивото й лице поруменя от радост.

Това бе първата вест за него, която стигаше до нея, след като се сбогуваха.

— Къде го видяхте? — осведоми се асиендерото.

— В степта между Тубак и Апачерията. Заедно с Големия орел и Изгарящата мълния той преследваше дон Естебан де Аречиса. После срещнах и Соколово око, който ви изпраща много поздрави, сеньорита.

— На мен? Един команч? — смаяно попита тя.

— Да. Поръча ми да ви кажа, че при Бизонското езеро трябва да се пазите от Сатаните на саваната.

— Как се случи всичко това, Енсинас? Но хайде, ще ни разкажеш по-късно, когато имаме повече време.

Асиендерото заведе дъщеря си до палатката, която бе вече издигната за нея. Тя беше от синя коприна, цялата осеяна с извезани златни звезди — един подарък, поднесен от бащата на единственото му дете заради нейната красота и сърдечна доброта.

И за него издигнаха палатка. Тъкмо беше влязъл в нея, а слугите му все още бяха заети да свалят товарите от мулетата, когато в края на гората се появиха двама ездачи и едно товарно животно, които веднага привлякоха вниманието на всички присъстващи.

Единият от мъжете бе облечен изцяло в сиви карирани дрехи, на главата си носеше широкопола панамена шапка, а пък на носа — очила в златна рамка и със съвсем кръгли стъкла. Другият имаше облекло от щавена кожа на елен рогач и видът му бе досущ на човек, който доста е скитал по света и добре умее да си служи с една хубава пушка.

— Сър Уилям!

— Мастър Уилсън?

— Тук няма да сме сами!

— Не ме интересува!

— Както забелязах, тук има хора, които се канят да ловят коне!

— Не ме интересува!

— Дори и ако ви отмъкнат Белия бегач на прерията?

— Goddam, трябва аз да го притежавам! Ако искат да ми го отнемат, ще се наложи да ги застреляте до един, мастър Уилсън!

— Няма да го направя, сър Уилям, защото подобно нещо не се споменава в нашия договор.

— Well, тогава ще добавим един нов параграф. Ще ви платя сто долара повече. Я извадете договора!

— За сто долара няма да избия тези хора!

— Двеста!

— Не!

— Well, тогава триста!

— Не!

— Goddam, давам ви четиристотин!

— Нито за четири хиляди, нито за четири милиона ще стане! Що се отнася до стрелбата, ще се запази положението в договора ни. Задължен съм да се грижа за сигурността ви и нищо повече. Ще трябва да се представим на тези хора!

— Тогава елате!

Те се отправиха към по-голямата палатка, от която излезе дон Агустин, забелязал вече приближаващите се мъже.

— Сеньор — поде Уилсън, — този човек тук е сър Уилям Уолърстоун от Лондон. Мога ли да му назова вашето име?

— Казвам се Агустин Пена. Тези гори и савани са част от моята асиенда!

— Не ме интересува! — промърмори под нос лордът, като хвана очилата си с палеца и показалеца на дясната си ръка и любопитно огледа асиендерото. — Да сте виждали Белия бегач на прерията?

Още в първия миг дон Агустин разбра, че си има работа с особняк. С усмивка му отговори:

— Не, сър, не съм го виждал, но се надявам, че ще посети моя корал. Желаете ли дотогава да сте мой гост?

— Гост ли? Не, това го няма в моя договор. За такива неща се грижи ей този човек вместо мен!

— Сигурно е вашият майордомо, а?

— Майордомо? Какво е това?

— Управител — преведе Уилсън.

— Майордомо или управител, не ме интересува! Аз искам Бегача на прерията, а не някакъв си майордомо!

— Сеньор Пена, разрешете ни да опънем нашата палатка тук, близо до вас! Аз се казвам Едгар Алън Уилсън и съм водач на този лорд от стара Англия.

Дон Агустин кимна в знак на съгласие и се обърна към дъщеря си, която тъкмо в този момент се приближи до тях:

— Росарита, ще имаме компания. Това е сър Уилям Уолърстоун, а човекът до него е мастър Уилсън. Те искат да заловят белия прериен жребец.

Изчервявайки се от смущение, девойката се поклони пред англичанина, който отново беше хванал с пръсти своите очила и възхитено я оглеждаше през големите им стъкла.

— Мастър Уилсън!

— Сър Уилям!

— Коя е тази мис?

— Сигурно доня Росарита, дъщерята на сеньор Пена.

— Well! Попитайте я дали мога да я нарисувам.

— Художник ли сте, сър Уилям? — попита дон Агустин, който разбра английските думи.

— Дали съм художник? Не ме интересува! Пътувам из саваната, за да я рисувам и да заловя Бегача на прерията. Ще нарисувам мис Росарита!

— Веднага след като заловите Бегача, сър! — усмихнато изказа съгласието си асиендерото — Сега обаче нека издигнем вашата палатка. Моята прислуга с удоволствие ще ви помогне.

— Не ме интересува! Ей този човек има грижата за подобни неща. Така пише в договора.

Докато дон Агустин се оттегли заедно с Росарита, англичанинът спокойно се настани на земята и изчака да издигнат палатката му, след което влезе в нея, за да си почине от изморителната езда. Но Уилсън се присъедини към вакеросите и скоро бе увлечен в оживен разговор с Енсинас и Паскуал…

Четирите бойни канута на апачите се бяха спуснали надолу по Рио Хила, без индианците да забележат Уолърстоун и Уилсън, които, без да палят огън, прекараха нощта на известно разстояние от влажния бряг. Именно това разстояние бе всъщност причината, поради която, въпреки светлината от горящата в лодките смола, Уилсън изобщо не разбра какви зловещи пътници са минали наблизо, насочвайки се към целта, до която искаше да се добере и самият той.

Скоро реката правеше завой, където апачите бяха слизали на брега, за да си починат. На другата сутрин Уилсън пресече този завой по суша и понеже с конете напредваше по-бързо от апачите, принудени да следват лъкатушещата река, той и неговият спътник пристигнаха при Бизонското езеро преди тях. Уилсън реши да задържи там англичанина, използвайки като претекст Белия бегач, до пристигането на Соколово око заедно с Господарите на прерията, с които искаше да се запознае.

Междувременно Бизонският остров се бе превърнал в място, където цареше необичайно оживление. Съюзените ловци и команчи бяха убедени, че всичките им противници се намират пред тях и че зад гърба си нямаха вече нито един неприятел, поради което имаха възможност да продължават преследването, без да предприемат съответните предпазни мерки, изискващи твърде много труд и време.

Веднага щом се поздравиха най-сърдечно и канадецът и Пепе се увериха, че Фабиан не бе получил никакви наранявания, великанът го попита:

— Но я ми кажи, синко, как попадна на този остров? Ние си мислехме, че ще ни се наложи да те освобождаваме със сила.

— От доста дълго време дебнех някой удобен случаи да се спася с плуване и в довлечените от реката дънери и клони видях подходящо скривалище.

— Но ти беше вързан и можеше да се удавиш! — подхвърли канадецът, който въпреки своята сила и твърдост потрепери при мисълта, че е било възможно бягството на неговия любимец да завърши по такъв начин.

Фабиан се усмихна.

— Изглежда, бандитите не знаеха какво може да направи един добър плувец, иначе щяха да ме вържат и за самото кану. Изплувах на повърхността едва под довлечените от водата клони. Наистина негодниците дойдоха до острова, за да ме търсят, но скоро помислиха, че съм се удавил.

— И кога си тръгнаха?

— Може би преди повече от половин час.

— Ще ги догоним! — яростно процеди великанът. — А тогава няма да ни се изплъзнат, както ти на тях. Защо остана толкова дълго във водата?

— Защото, първо, трябваше да се убедя, че наблизо не се намират никакви врагове, а освен това не беше изключено онези бандити да променят намерението си и пак да се върнат.

Междувременно Соколово око даде заповед на своите команчи колкото е възможно по-бързо да направят канутата. Той се приближи до ловците. Естествено беше се досетил кой е застанал пред него в лицето на Фабиан.

— Моят брат е прочутият следотърсач, когото търсеха неговите бащи, както и команчът, нали? — попита той, подавайки му ръка.

— А това е Соколово око, когото срещнахме в Мъгливите планини — представи го Пепе. — Санта Лаурета, злато човек! Само за един-единствен следобед скалпира единайсет апачи! Ето, виж, сеньор Фабиан, целият му кон е накичен с косите им така, че почти го скриват. А после пък ни показа следите ти и ни доведе дотук!

Фабиан стисна подадената му ръка с искрено възхищение.

— Следотърсачът е чувал много хора да възхваляват името на неговия червенокож брат. Нека двамата станат приятели! А сега преди всичко друго ми разкажи какво преживяхте в планините след изчезването ми! — добави той, обръщайки се към канадеца.

Великанът го осведоми възможно по-накратко, защото много му се искаше час по-скоро да чуе разказа на самия Фабиан.

— Ами ти как попадна в ръцете на бандитите? — попита го канадецът веднага след последните си думи.

— Дочух шумолене близо до ръба на скалата и видях, че на площадката се изкатери някакъв мъж и просто нямаше как да не предположа, че си ти или пък Пепе. След като тихо му подвикнах, той успя да ме заблуди и с отговора си. Но щом се приближи, видях, че е онзи мерзавец Мано Сангриенто и замахнах, за да го поваля с приклада си.

— Много погрешно си постъпил, синко. Бяхме ти казали, че трябва да стреляш!

— Но той беше толкова близо до мен, че ми се искаше да си спестя куршума. Освен това лесно можех да се досетя, че и Метиса е нейде наоколо. А междувременно той се изкатерил откъм другата страна и се промъкнал зад гърба ми. Когато замахнах, той ме хвана за ръката, пушката ми отхвръкна настрани и двамата негодници ме сграбчиха.

— По дяволите! Казах си, че сигурно са били двама, защото ако е бил само един, ти навярно щеше да се справиш с него. Що се отнася до пушката ти, синко, тя не се е загубила. Ето я, виси на седлото на моя кон. Но разказвай по-нататък!

— Кървавата ръка се опита да ме наръга с ножа си, ала аз го изтръгнах от ръката му. Боричкайки се така, ние се затъркаляхме, стигнахме до другия край на платформата и паднахме долу. Изгубих съзнание, а когато дойдох на себе си, наоколо бе тъмно, влажно и студено. Лежах вързан в някаква лодка, с която, гребейки, негодниците минаха през подземен канал, който се вливаше в Рио Хила.

— И после? Какво ти направиха?

— Нищо. С изключение на ругатните, глада и жаждата, нямам от какво друго да се оплача. Имаха намерение да ме предадат на Черната птица, който заедно с воините си също е на път за Бизонското езеро, и вече страшно се радваха, че и нас ще заловят, защото също като мен бяха убедени, че ще намерите дирите ни и ще ни последвате.

— Добре, синко. Те не са се излъгали, само че не ние на тях, а те на нас ще ни паднат в ръцете! Ето ножа, а също и шапката ти. Намерихме ги край конусообразната скала. А сега трябва да се нахраниш и да изсушиш дрехите си. Ще запалим огън.

И отсреща на брега горяха вече няколко огъня, а на тях команчите разтапяха смолата, с която трябваше да запълнят фугите между отделните парчета кора на лодките. Докато траеше тази работа, която впрочем бързо напредваше, Соколово око се приближи до Фабиан и каза:

— Моят храбър брат познава дъщерята на белия човек на име Пена, нали?

Седналият край огъня Фабиан изненадано вдигна поглед.

— Да не би моят червенокож брат да е чул нещо за Росарита? — попита младежът и по страните му изби издайническа руменина.

— Соколово око говори за нея с един сиболеро, който бе тръгнал на път за Бизонското езеро, където ще отиде и сеньор Пена заедно с дъщеря си, за да лови диви коне!

Изплашеният Фабиан бързо скочи на крака.

— Тя ще е при Бизонското езеро? Соколово око, тате, Пепе, ставайте, бързо, трябва да тръгваме!

Команчът се усмихна.

— Моят брат може да почака, докато нашите канута бъдат спуснати във водата. Соколово око вече изпрати предупреждение до красивата дъщеря на белите да се пази!

— Въпреки това трябва да побързаме, за да стигнем час по-скоро!

Едва ли имаше нужда от тази подкана, защото за самия команч бе извънредно важно да последва апачите по най-бързия възможен начин. Не след дълго Бизонска грива докара първото кану до острова. Соколово око го посрещна със строг поглед.

— Бизонска грива има ръка, която никога не пропуска целта, обаче куршумът ръждясва в неговата карабина.

— Куршумът на команча улучва винаги когато трябва да улучи!

— Защо тогава не е пронизал сърцата на Сатаните на саваната?

— На Ел Местисо ли? — учудено попита смъмреният индианец.

— Ел Местисо и Мано Сангриенто са били заловили прочутия следотърсач. Той им е избягал във водите на реката, а пушките на команчите са мълчали в това време.

Бизонска грива сведе поглед. Едва сега той узна какви врагове на племето е пропуснал безпрепятствено да преминат наблизо, макар да са му били в ръцете.

— Бизонска грива не познава разбойниците! — извини се той.

— Но той е видял, че са имали в лодката си един пленен бял. Не е било възможно да са свестни мъже! Моят брат е направил голяма грешка, но устата на Соколово око ще я премълчи във вигвама на Умната лисица, защото Бизонска грива ще държи вече очите си отворени, за да могат бандитите да паднат в ръцете на команчите! А на Бизонския остров имаше ли бледолик с четири очи?

— Да, той беше тук, а пък другият бледолик ни каза, че Соколово око ще дойде.

Едва сега Соколово око се сети за нещо, което почти беше забравил. Той се приближи до тримата ловци и попита:

— Големия орел познава ли Уилсън, Монтанеца?

— Знам го по име. Били сме по едно и също време в планините на сивата мечка, но не сме се срещали. Той е голям ловец. Моят брат чул ли е нещо за него?

— Соколово око го видя и разговаря с него. Команчът трябва да предаде поздравите му на Големия орел и на Изгарящата мълния. Монтанеца ще отиде при Бизонското езеро и там ще чака Соколово око. Той е бил при Бизонския остров и е разговарял с команчите, които очакваха Соколово око. Заедно с него е един бледолик с четири очи, който има голяма магия. Нека моите братя видят това!

Той свали седлото на коня си, а после измежду двете кожи от пантера измъкна картината и с безкрайна гордост я показа на ловците.

— Санта Лаурета, това е Соколово око, самият той! — извика Пепе — Значи при Уилсън има някакъв художник, който носи очила, наричани от команча очи.

Всички изказаха възхищението си от картината и накараха Соколово око да разкаже за срещата си с Монтанеца.

В това време канутата бяха вече готови и хората започнаха да се приготвят за път.

— Моите бели братя ще седят в кануто, но Соколово око и Бизонска грива ще яздят по бреговете — единият по десния, другият по левия, за да ги пазят и да търсят следите, които са оставили апачите и разбойниците.

Това предложение срещна всеобщо одобрение. Бизонска грива се метна на коня на канадеца и хвана юздите на жребеца на микелета, а Соколово око се върна на другия бряг. Скоро и ездачите и лодките потеглиха.

Големия орел и Фабиан седяха между гребците, които придвижваха плавателния съд с голяма скорост напред. Канадецът беше безкрайно щастлив, че отново е заедно със своя любимец, а и Пепе Сънливеца се радваше страшно много, че тъй бързо и неочаквано младият граф Де Медиана пак бе при тях в пълна безопасност. Всички изгаряха от нетърпение час по-скоро да догонят неприятелите, за да могат да си разчистят сметките с тях…

Рано сутринта вакеросите вече бяха насядали на брега на Бизонското езеро, с изключение на двама, които яхнаха конете си и отидоха на разузнаване. Двамата сиболероси също се намираха сред вакеросите. В момента разговорът се водеше около странния англичанин и неговата фиксидея да залови Бегача на прерията.

— Наистина ли съществува такъв бегач? — попита младият вакеро Франсиско — Никога не съм го виждал.

— Разбира се, че съществува — отвърна Енсинас, — но хич не е за чудене, че още не си го видял, сеньор Франсиско, защото колко ли си обикалял по света?

— Ходил съм от асиендата Дел Венадо дотук, до Бизонското езеро. Не е ли достатъчно далече?

— Както обичат да казват, светът бил малко по-голям, отколкото си мислим, млади ми дон вакеро, а пък на мен ми се струва, че Бегача на прерията не тича само между асиендата и Бизонското езеро.

— Та нима е толкова изключително това животно?

— Ама разбира се! Той е несравнимо красив и е такъв бегач… е, уверявам те, когато тича в тръс, е по-бърз от най-добрия галопиращ кон!

— Виждал ли си го някога, сеньор Енсинас?

— Да, но само отдалече. Все пак и това може да се нарече късмет, защото малцина са хората, които са успели повечко да се приближат до него.

— Бял кон ли е?

— Разбира се.

— Значи е потомък на бели коне, нали?

— Какви ги говориш! Та този жребец изобщо не е раждан, той няма нито родители, нито родословно дърво.

— Че как е възможно?

— И аз не знам. Сигурното е само едно, че са го виждали още преди шестстотин години.

Енсинас беше суеверен като всички обикновени мъже, скитащи се из прериите и саваните.

— Но навярно ти добре знаеш, че конете са били пренесени от Испания в Америка преди около триста години, нали?

— Por Dios, ама че си ми умен, сеньор Франсиско! Да не би да си присъствал, когато са ги прехвърляли през океана? И не казах ли току-що, че Бегача не произлиза от коне? За какво са ни тогава твоите испански кранти? Той е на шестстотин години, а може би и на хиляда, и никога не е бил залавян!

— Но на мен ми се ще да кажа, че аз ще го уловя! — упорито заяви младият начинаещ герой.

— И аз мисля, че ти си единственият човек, комуто би се удало това — още повече като се има предвид всичко, което вече си направил. Ами колко диви мустанга си заловил с ласото си и си опитомил?

— За съжаление все още нито един.

— Тогава започни с Белия бегач! Заловиш ли го, толкоз по-голяма слава ще си спечелиш. Но трябва да ти кажа, че не се е удало на нито един вакеро. Копитата на това животно са по-твърди от кремък, а онзи, който го преследва твърде надалече, никога не се връща.

— Преследвал ли го е някой толкова надалеч?

— Един ловец от Тексас, който после ми разказа всичко.

— А ти ще трябва да ни го разкажеш на нас. Хей, Санчес, я дай на сеньор Енсинас няколко глътки мескал. Няма по-добро средство за опресняване на паметта от тази напитка!

— Ама че си ми умна глава, сеньор Франсиско! Но ще чуеш моята история.

— Тогава започвай!

— Преди няколко години в Тексас пристигнал някакъв англичанин, голям чудак, също като този дон Уилям, и предложил на най-прочутия тамошен ловец да му даде хиляда златни монети, ако му доведе белия Бегач на прерията. Ловецът се съгласил. Той си набавил изключително бърз кон, най-добрия бегач, какъвто можело да се намери там, а после поел през саваната.

— Намерил ли е Бегача?

— Намерил го е, ти казвам, и това не е било някаква си случайност, а направо нечуван късмет.

— И го е преследвал?

— Разбира се! Преследвал го е, размахвайки над главата си ласото, прескачал е пропасти, скали, преплувал е реки, носил се като вихрушка през необятни равнини на гърба на бързия си кон, а Белия бегач непрекъснато губел по мъничко от преднината си.

— Хей, с удоволствие го чувам! Сигурно скоро му е хвърлил примката около врата!

— Почакай малко, сеньор Франсиско! Когато казвам, че Бегача е започнал да губи от преднината си, това не означава, че е позволил да го заловят. Той поизоставал само защото непрестанно се обръщал назад, за да хвърли на преследвача си такъв огнен поглед, който вещаел смърт и гибел. Все пак тексасецът продължил преследването, макар да бил чувал, че Бегача всъщност не бил кон, а самият Дух на саваната, който се носел като вихрушка през степите само за да накара хората да се заблудят нейде из дивата пустош. Ловецът си мислел единствено за хилядата златни монети и препускал все по-нататък.

Това продължило от ранна утрин до обед, а после и от обед до вечерта. Преднината се топяла все повече, ала въпреки всичко тексасецът все не успявал да се приближи достатъчно, за да може да използва ласото си. Настъпила нощта и тогава конят му започнал да се изморява.

— Но как е могъл в тъмната нощ да следва Бегача?

— Първо, Бегача е бял кон, бял като сняг, който и в нощния мрак е забележим за доброто зрение, и второ, докато галопирал по камениста земя, изпод копитата хвърчели искри, образувайки четири огнени дири в нощта.

— Por Dios, никога досега не бях чувал да хвърчат искри изпод копита без подкови!

— И аз не съм чувал, но нали Бегача затова е Духът на саваната! Било е вече горе-долу в полунощ, когато ловецът най-сетне го догонил. Развъртял ласото, но щом понечил да го хвърли, усетил… че в ръцете му няма нищо — даже възелът на вързания за седлото ремък се бил развързал и цялото ласо просто изчезнало. А в същото време със задните си копита Бегача така ритнал коня на тексасеца право в гърдите, че животното рухнало мъртво на земята. После ловецът чул как призрачното животно препуснало и се отдалечило нейде надолу в тъмната нощ. Той останал при трупа на коня си, докато се зазорило, и тогава за свой ужас видял, че се намирал на самия край на пропаст, дълбока стотици стъпки. Бегача бил скочил долу, без ни най-малко да пострада и пасял далеч на хоризонта сред високата трева. Това е историята, която ми разказа тексасецът, след като изморен до смърт се беше върнал пеша от това лудо преследване.

В този момент входът на палатката на англичанина се отвори и странният лорд излезе навън. После се отправи към края на гората, където пасяха трите коня. Там Уилсън лежеше на земята.

— Мастър Уилсън!

— Сър Уилям!

— Иска ми се да претърся околността, за да видя дали няма да открия следите на Белия бегач. Оседлайте ми коня!

— Да ви оседлая коня ли? Това го няма в договора ни! Да не съм ви коняр!?

— Well, тогава сам ще го оседлая!

Той така и направи, възседна го и воден от добре въоръжения Уилсън, без да проявява каквато и да било предпазливост, навлезе в гората. Стигнаха до един канал, по който водата от Бизонското езеро се вливаше в Рио Хила. Там се издигаше великански кедър, който англичанинът оглежда дълго време от всички страни.

— Мастър Уилсън!

— Сър Уилям!

— Нека поставим сгъваемия стол ей тук, на това място! Искам да нарисувам дървото!

— Ами нарисувайте го! Междувременно аз ще претърся околността, за да разбера дали сте в безопасност!

След известно време той се върна и легна в тревата до изправения там триножник. Англичанинът рисуваше, а американецът мечтаеше. Но от слуха на уестмана не убягваше и най-слабият шум, по който би могло да се заключи за приближаването на някое враждебно настроено същество.

Внезапно ловецът скочи на крака и с готова за стрелба пушка в ръка застана пред художника, за да го прикрие с тялото си.

— Сър Уилям!

— Мастър Уилсън!

— Идва някакъв ездач!

— Не ме интересува!

— Той е бял!

— Това си е ваша работа. Тъй пише в договора!

— Стой, ти кой си? — извика Уилсън с пръст на спусъка.

Приближаващият се ездач спря, като държеше пушката си с наведено дуло.

— Добър приятел. Свали си оръжието! Сам съм!

Уилсън отпусна ръката, която стискаше пушката. Непознатият се приближи.

— Ти кой си! — повтори той въпроса си.

— Името ми е Педро Диас. Можеш ли да ми кажеш дали дон Агустин Пена се намира при Бизонското езеро?

— Там е. Ами ти откъде идваш?

— От Мъгливите планини.

— Аа! Сър Уилям, този сеньор идва от Мъгливите планини!

— Не ме интересува!

— Каква работа имаше там, сеньор?

— Бях с една експедиция, която обаче бе унищожена от апачите. Аз съм единственият човек, който им се изплъзна.

— И трима бели ловци, които все още се намират там.

— Ти видя ли ги?

— Не, но ми разказаха за тях. Значи си тръгнал от планините преди нас.

— Вероятно. По пътя се забавих, защото конят ми куцаше и бях принуден да уловя някой по-добър. Та какво са ти разказали за тримата ловци? И те са избягали от апачите, така ли?

— Не знам. Един команч, Соколово око, искаше да отиде при тях.

— Соколово око ли? Тогава са спасени! А той сам ли беше?

— Да, но при Бизонския остров имаше отряд от негови хора, които бяха получили заповед да чакат и него, и тримата ловци.

— Слава Богу! Тогава може би сме вън от опасност! Сеньор, не поемай риска да се отдалечавате твърде много от това място! Апачите идват след мен, за да нападнат хората при Бизонското езеро!

Той насочи коня си към канала, за да може по брега му да стигне до езерото.

— Сър Уилям!

— Мастър Уилсън!

— Апачите се канят да ни нападнат!

— Не ме интересува!

— Но ние трябва да се оттеглим към езерото!

— Goddam, а аз трябва да рисувам! Оставам тук и вие ще се погрижите за безопасността ми!

— В договора ни пише ли, че е наложително да нарисувате този кедър?

— No. Значи трябва да ви последвам!

Той сгъна стола и статива и възседна коня, за да се върне при езерото.

Диас ги изпревари и пристигна пръв. Пена стоеше пред входа на палатката си и го видя, когато се появи между дърветата.

— Сеньор Диас! В името на всички светии, ти ли си, или е само твоят дух? — изплашено възкликна той, понеже завръщането само на този един-единствен човек веднага му изясни всичко.

— Самият аз съм. Мога ли да отседна при теб?

— Да, ела, ела! Росарита, Росарита! — извика той, отметвайки копринената завеса, закриваща входа на нейната палатка. — Излез, сеньор Педро Диас се върна от експедицията!

Тя се появи и също се изплаши при вида на Изтребителя на индианци.

— Заповядай, влез, защото сега трябва да ни разкажеш всичко, сеньор Диас! — помоли Пена, като го побутваше да влезе в палатката, където тримата насядаха. — Какво стана с експедицията?

— Унищожена е!

Бащата и дъщерята пребледняха.

— Ами дон Естебан?

— Мъртъв е!

— А Кучильо, Бараха, Ороче, Бенито?

— Всички са мъртви. Аз съм единственият, който успя да избяга.

— Света Дево!

Росарита извика и покри лицето си с ръце.

— Ами Тибурсио Ареляно?

— Той не беше от експедицията, напротив, преследваше я като неин враг. Когато напуснах Мъгливите планини, младият граф Де Медиана бе все още жив, а току-що научих от един ловец, който сега е тук при вас, че вероятно младежът ще се завърне здрав и читав.

— Граф Де Медиана ли? Та нали каза, че дон Естебан е мъртъв?!

— Да! Дон Естебан, който, както само ти знаеш, беше граф Де Медиана, а и херцог, е мъртъв, умря, осъден от съд на саваната като убиец и похитител на хора. Но неговият племенник, младият граф Де Медиана, е жив. Оставих го в твърде незавидно положение — бандитите на саваната и апачите го бяха обсадили, ала при него са Големия орел и Изгарящата мълния. Ще му се притече на помощ и Соколово око, най-храбрият воин на команчите. Поръчано ми е от него да те поздравя, сеньор Агустин, а също и вас, сеньорита!

— Младият граф Де Медиана, негов племенник? Не го познавам. Нищо не съм чувал за него!

— Много добре го познаваш! Той е Тибурсио Ареляно!

— Тибурсио ли? — попита учуденият дон Агустин.

— Тибурсио? — възкликна и Росарита, като отпусна ръце. — Значи той е жив? Не е мъртъв, нали?

Страните й отново поруменяха, а очите й пак заблестяха.

— Нали ви казах, жив е!

— Разказвай, разказвай! — извика асиендерото. — Сигурно са се случили ужасяващи събития!

— Тогава слушайте!

И той започна.

Затаили дъх, другите жадно поглъщаха думите, с които той подробно описваше своите преживявания. Никой не го прекъсна, а дори и след като свърши, още доста дълго в малкото проветриво помещение остана тихо.

Най-сетне асиендерото пое дълбоко дъх и рече:

— Божиите пътища са неведоми. Росарита, бедният растреадор сега е мой, а и твой господар!

В този момент навън се разнесе многогласен вик, изразяващ уплаха, нададен от всички вакероси. Дон Агустин и Диас побързаха да излязат. Всички присъстващи мъже бяха грабнали оръжията си и гледаха към долния край на езерото, по чийто бряг един въоръжен до зъби индианец се изкачваше в галоп. Целият му кон бе обкичен със скалпове на избити врагове. Широката лента, минаваща през челото му, беше живописно преплетена с кожа от гърмяща змия. Затъкнати в колана му блестяха томахок и нож за скалпиране, а в дясната си ръка той държеше карабина, чийто приклад бе обкован със сребърни гвоздеи.

— Индианци! На оръжие! На оръжие! — завикаха наоколо.

Тези викове подмамиха сър Уилям да излезе от палатката си.

— Идва някакъв червенокож. Изглежда ще трябва да се бием! — подхвърли Уилсън.

— Не ме интересува!

Той се прибра обратно в палатката си.

Индианецът продължи да се приближава, тъй че вече можеше да се различат цветовете, с които бе покрил лицето си.

— Той е команч, сеньор Пена! — успокоително каза Уилсън.

— Да, команч е — подкрепи го Диас. — Сеньорита, не бива да се тревожите!

Асиендерото нареди на вакеросите да се държат спокойно.

— Соколово око, por Dios, не е никой друг, освен Соколово око! — извика нечий глас.

Беше гласът на Енсинас, който си проправи път напред и се втурна да посрещне своя познат.

— Сиболерото! — възкликна индианецът. — Моят бял брат ще ми каже ли къде е бледоликият, който се нарича Агустин Пена?

— Това е ей там онзи чернобрадият човек при голямата палатка!

Индианецът отиде в галоп при него, спря коня и наведе дулото на карабината си.

— Соколово око, команчът, идва, за да поздрави своите бели приятели. Значи този бял сеньор се казва Агустин Пена?

— Да — отговори асиендерото.

— Педро Диас, Изтребителя на индианци, не е ли дошъл при Бизонското езеро?

— Да, аз съм!

— Ами един мъж с четири очи, който…

Той млъкна, защото в този момент зърна Уилсън, чието присъствие даде отговор на въпроса му. После команчът видя и Росарита, която боязливо се бе оттеглила чак до входа на палатката си. Индианецът пъргаво скочи от седлото и застана пред нея.

— Соколово око, команчът — продължи той — трябва да предаде този пръстен на красивата дъщеря на белите в знак на това, че Тибурсио, прославеният следотърсач, е още жив!

Беше пръстенът от майката на Фабиан, който младежът беше получил от Аречиса. С треперещи пръсти тя го взе от дланта на Соколово око. После команчът се обърна към асиендерото:

— Нека дон Агустин, Изтребителя на апачи и Монтанеца дойдат на съвещание със Соколово око!

Без да изчака някой да го покани, той пръв влезе в палатката. Там обаче предпочете да остане прав, вместо да седне.

— Натъкна ли се Изтребителя на индианци на някаква следа от апачите край Рио Хила?

— Не.

— А Монтанеца видя ли бойните канута на чакалите във водата?

— Не.

— Разбойниците на саваната са се присъединили към кучетата апачи. Те са се настанили там, където Рио Хила пие водите на Бизонското езеро. Но зад тях се намират воините на команчите заедно с Големия орел, Изгарящата мълния и прочутия следотърсач. Тибурсио искаше да отиде при бледоликите, за да ги предупреди, ала Големия орел не го пусна, а го задържа при себе си.

Дон Агустин се изплаши заради дъщеря си. Не беше си и помислял, че опасността е толкова близо.

— Какво ще каже моят червенокож брат, какво трябва да направим?

— Той няма да каже нищо. Той иска да чуе гласовете на бледоликите.

— Не бива да им позволяваме да дойдат дотук. Трябва да ги изпреварим — обади се асиендерото. — Заедно с моите вакероси сме осемнайсет мъже…

— Не бива да броите и лорд Уолърстоун — намеси се Уилсън.

— Е, добре, тогава сме седемнайсет. С колко команчи разполага в момента моят червенокож брат?

— С десет.

— Значи общо сме трийсет мъже. Но какъв е броят на апачите?

— Соколово око нямаше възможност да ги преброи, понеже след като видя следите на апачите, той не последва врага, а тръгна към белите.

— Ако ги нападнем неочаквано, навярно на всеки бял ще се паднат по няколко неприятели. С колко души може да се разправи Соколово око?

Индианецът отметна платнището на входа на палатката и посочи към своя кон.

— Съвсем сам команчът взе тези скалпове само за половин слънце! — гордо отвърна той.

Асиендерото го погледна невярващо.

— Истината казва — потвърди Уилсън.

— Тогава ще ги нападнем още тази нощ. Нека Соколово око каже това на своите хора и да ни изпрати някой воин, който ще ни заведе при врага. Поставим ли ги между два огъня, сигурно ще ги унищожим.

Другите двама дадоха съгласието си, а Соколово око излезе навън на открито място и се огледа наоколо.

— Команчът няма да направи това, а нещо друго — каза той, след като се върна.

— Какво?

— Той ще залови чакалите, тъй както бледоликите залавят конете на саваната — обясни той, посочвайки към корала. — Апачите ще поставят стражи, които ще забележат приближаването на бледоликите. Нападението няма да ги изненада и те така ще се прикрият, че ще успеят да избият мнозина от белите мъже.

— Това е вярно — съгласи се с него Диас. — Трудно е незабелязано да нападнеш индиански бивак.

— А след залез-слънце апачите сигурно ще изпратят съгледвачи до Бизонското езеро, на които бледоликите биха се натъкнали.

— Тогава нека моят червенокож брат да ни каже какво да направим!

— Команчът мисли, че Ел Местисо ще дойде още по време на слънцето, за да види къде е лагерът на белите край Бизонското езеро. Там той ще го открие на онова място, което е заобиколено с ограда.

— Аха, и защо?

— Нека моят брат остави команча да говори! Ел Местисо не бива да види Изтребителя на индианци, Монтанеца и човека с четирите очи. Тогава той ще реши да нападне мястото при първия полъх на утрото и…

— Но тогава ще ни унищожи — обади се Диас. — Той няма да нахлуе в корала през входа му, а ще предприеме нападението откъм дърветата, от чиито върхове ще владее положението над целия лагер. После ще ни изпозастреля до крак!

— Изтребителя на индианци е храбър воин. Той ще постъпи както иска, но нека преди това чуе гласа на команча! Ел Местисо има намерение да отвлече красивата дъщеря на белите воини. Той няма да допусне да заговорят куршумите, които биха могли да я улучат, а ще нахлуе през входа на корала. Но няма да намери бледоликите, а само техните вигвами, и когато реши да се върне, портата ще се окаже затворена, а от дърветата ще загърмят пушките на бледоликите и команчите. Когато той види, че явно белите се чувстват в безопасност, няма да се промъкне до тях тихо като дебнеща котка, а ще дойде със своите канута чак до Бизонското езеро. Нека моите бели братя пренесат бързо своите вигвами вътре в онова място, което наричат корал, а красивата дъщеря на бивака да седне пред колибата си, за да може онзи бандит да я зърне и да си загуби ума!

Планът, който им представи, беше хитър и остроумен, и затова всички го подкрепиха. Обсъдиха го във всичките му подробности, после команчът се метна на коня си и препусна в галоп. След половин час палатките заедно с всички предмети от лагера се намираха вътре в корала, а известен брой от вакеросите изчезнаха. Заедно с тях и Диас.

По-трудното беше да накарат англичанина да се съгласи да поеме своята роля. Уилсън влезе в неговата палатка.

— Сър Уилям!

— Мастър Уилсън!

— През нощта диваците ще ни нападнат!

— Не ме интересува!

— Може би ще ни избият!

— Не ме интересува!

— Ще убият и вас, сър Уилям!

— Мен ли?

Той хвана очилата си с палеца и показалеца на дясната си ръка и с широко отворена уста и всички признаци на безкрайно учудване зяпна ловеца.

— Goddam, не и мен! Ами вие за какво сте тук, а?

Той бръкна в джоба си и извади някаква изцапана и измачкана хартия.

— Ето какво пише в договора: „Срещу упоменатото възнаграждение по-горе цитираният мастър Уилсън поема задължението да закриля сър Уилям Уолърстоун и да го защитава срещу всякакви опасности, възникнали по време на пътуването като: индианци, пантери, ягуари, тигри, мечки от всякакви видове и размери, гърмящи и други змии, алигатори, глад и жажда, наводнения, горски и прерийни пожари.“ Чухте ли, мастър Уилсън?

— Да. А там пише ли нещо за бели и метиси?

— No. Не съм ги отбелязал, защото не очаквам от тях опасности.

— Но въпреки това нападението ще се ръководи от един бял и от един метис!

— Well, тогава допълнително ще ги включим в договора!

— В никакъв случай!

— Тогава оседлавам коня и си тръгвам!

— Така обаче никога няма да заловите Бегача на прерията!

— Goddam, вярно! Мастър Уилсън!

— Сър Уилям!

— Ще останете ли, ако ви освободя от нашия договор за тази нощ?

— Аха, разбирам какво целите!

— Какво?

— Отдавна имате желанието да нарисувате някоя индианска битка!

Хитрият американец добре знаеше как да подхване своя човек.

— Аа, наистина! И така, ще останете ли, ако ви освободя от поетите задължения?

— Ако и вие се биете като всички други!

— Well, така и ще направя!

— Тогава запишете споразумението ни в моя екземпляр!

Той извади подобен лист хартия, на който англичанинът вписа желаната забележка.

Известно време след този разговор двама мъже се промъкваха през най-гъстите части на гората в посока от Рио Хила към Бизонското езеро. По-възрастният от тях носеше на главата си кичур от пера, докато по-младият бе вързал дългите си коси само с една кожена лента. Незабелязано, както си мислеха, те стигнаха до края на гората и започнаха да претърсват околностите на езерото.

— По дяволите, ама че е непредпазлив този Пена! Старче, ти виждал ли си някога някой да направи бивака си в корал?

— А защо не? Сигурно си мисли, че там ще е в по-голяма безопасност, отколкото на открития бряг. Ловът на диви коне все още не е започнал, тъй че там ще може да лежи в палатката си много по-удобно, отколкото където и да било другаде!

— Всъщност му давам право, но… хмм, ще трябва да видим колко хора води със себе си. Ела!

Много предпазливо те се промъкнаха чак до оградата на корала и там се покатериха на един дъб с гъста шума, между чиито клони имаха възможност да наблюдават и най-малките подробности в лагера.

— Ей къде е седнала и си прави венчета от цветя! Старче, ще я отмъкна на всяка цена, ако ще би от живота ми да са останали само два-три дни. Ел Местисо има нужда от жена и това ще е тя и никоя друга!

— Ел Местисо е луд! — разгневи се Кървавата ръка.

— Мълчи, стари грешнико, ако не искаш да опиташ острието на ножа ми! Ти ще си получиш своя дял от плячката, без да се излагаш на опасност. Десетина вакероси, Пена и дъщеря му. Стига ни само да влезем вътре — останалото е фасулска работа.

— Така е! После ще станем господари на Бизонското езеро, ще заловим конете на асиендерото и ще изчакаме, докато се появят тъй наречените Господари на прерията. Никой удар досега не ни се е удавал толкова лесно!

Те слязоха от дърветата и изчезнаха в посоката, от която бяха дошли.

Малко след това Соколово око влезе в палатката на асиендерото, който се изненада тъй скоро отново да види команча.

— Соколово око!

— Команчът наблюдава Сатаните на саваната. Те се качиха на едно дърво и видяха дъщерята на бледоликия. Сигурно ще минат през портата, тъй както команчът каза. Хау!…

Денят измина. Настъпи нощта. Езерото и неговата околност потънаха в дълбока тъмнина. Огньовете на стражите, осветяващи палатките на вакеросите, лека-полека изгаснаха и жабите, населяващи саваната, които започват да се обаждат едва след полунощ, нададоха своето силно басово квакане.

Ето че по едно време откъм канала се разнесе тихият, едва доловим плисък на вода. Едно подир друго се появиха неясните очертания на четири канута, които спряха под клоните на дърветата. Бяха апачите.

От лодките наизскачаха тъмни човешки силуети и начело с Метиса и баща му се запромъкваха покрай гората към входа на корала. Във всяко бойно кану остана по един воин, за да го пази. Другите безшумно изчезнаха зад палисадата.

— О-хиии, о-хиии! — проехтя изведнъж бойният вик на команчите.

В същото време четири страховити човешки фигури скочиха в канутата… само след минута-две те се затичаха към корала със скалповете на пазачите, окачени на поясите им.

Едва бе проехтял бойният вик, когато отвъд палисадата проблеснаха светлини и големи наръчи от горящи клони полетяха над оградата, падайки в ограденото място, където се намираха апачите, слисани от празните палатки и от внезапно разнеслия се вик на неприятеля. Огньовете осветиха корала и незабавно последва залп от всички страни, който причини голяма суматоха сред изненаданите апачи. Чуха се още два залпа, тъй че всичко живо се втурна презглава към изхода. Само че той бе вече преграден отвън.

— Дръжте ги! — прогърмя могъщият глас на канадеца и тъмните силуети на команчите и белите устремно започнаха да се прехвърлят през оградата. Малко пушки се насочиха срещу тях. Броени мигове бяха достатъчни, за да повалят повечето изненадани неприятели, от които остана да се съпротивлява само малка скупчена групичка хора.

— Къде е Метиса? — извика канадецът, втурвайки се сред оказващите все още съпротива врагове.

— А Мано Сангриенто, мерзавецът? — добави Пепе, пробивайки си устремно път редом с него.

Покрай тях профуча Соколово око. Неговото остро зрение веднага откри човека, когото търсеше.

— Умната лисица изпраща Соколово око, за да вземе скалпа на Черната птица, хленчещия страхливец!

Томахокът му изсвистя и удари отдолу брадичката на вожда, който се строполи на земята. Близо до него се бяха счепкали Фабиан и Метиса.

— Нека лешоядите изядат сърцето на разбойника!

Команчът заби ножа си между плещите на бандита, който отпусна ръце и надавайки задавен стон, рухна в тревата.

— Соколово око! — проехтя гласът на канадеца. Ей тук е старият! Подарявам скалпа му на Умната лисица. Нека моят брат му го занесе!

На мястото, откъдето се разнесе този глас, Кървавата ръка лежеше вързан на земята.

Тук-там все още се разнасяше по някой изстрел, проехтяваше по някой предсмъртен вик. После горящите наръчи от клони бяха събрани на едно място, тъй че се образува буен огън, на чиято светлина можеха да се различат дори и най-дребните предмети. Нито един от апачите не бе успял да избяга. От нападателите все още жив бе единствено Мано Сангриенто, за когото обаче нямаше вече никакво спасение. Планът на команча се оказа превъзходен и доведе до пълното унищожение на враговете.

Тогава на несигурната трепкаща светлина на пламъците последва такава сцена на поздравления и радост, по-оживена и бурна от която трудно може да си представи човек. Команчите заедно с тримата си бели предводители се бяха промъкнали към бивака по петите на неприятеля и ето защо до този момент Фабиан не бе имал възможност да разговаря с дон Агустин. Ето че сега той се приближи до него и подвикна:

— Дон Агустин!

— Тибур… por Dios, извинете, ваше превъзходителство, не можах да…

— Къде е сеньорита Росарита? — прекъсна младежът извиненията му.

— В гората.

— Сама?

— Под закрилата на Енсинас.

— Вакеросите знаят ли мястото?

— Франсиско беше там.

— Тогава моля за извинение, дон Агустин!

Той се затича към вакеросите, които си помагаха взаимно да превържат раните си.

— Сеньор Франсиско, знаел си къде е сеньорита Росарита, нали?

— Да.

— Заведи ме при нея!

Новоизгряващият герой, който се бе държал тъй храбро, че дори получи няколко леки рани, закрачи пред него. Навътре в гората имаше малка полянка, където бяха построили колиба за Росарита, в която под закрилата на изпитания сиболеро тя очакваше изхода от сражението. Беше обзета от страх и тревога. Не можеше да седи спокойно на едно място и бе застанала на прага на колибата, за да се опита по достигащите до нея викове да разбере в чия полза клони битката.

Изстрелите заглъхнаха. Наоколо се възцари дълбока тишина.

— Сеньор Енсинас, дали сме победили?

— Сигурно, защото крясъците на апачите не бяха победоносни, а изразяваха ярост.

— Но несъмнено имаме убити и ранени — даде израз на тревогата си тя. — Трябва да тръгна, трябва да отида при татко, за да видя дали не му се е случило нещо лошо. Енсинас, заведи ме при него!

— Не бива да го правя, сеньорита! Баща ви ми заповяда да чакам тук, докато дойде или пък докато изпрати някой вестоносец. Я чуйте, това са стъпки!

Между храстите си проправи път един мъж. Зад него се появи и втори.

— Франсиско! Какво стана?

— Победихме, сеньор Енсинас!

— Ами баща ми?

— Жив и здрав е, сеньорита!

— Слава Богу! Ами тук ли са белите, които са пристигнали с команчите?

— Всички до един.

— А Тибурсио Ареляно?

— И той е тук — дойде отговор откъм сумрака на гората и вторият мъж също се приближи. — Ще му позволите ли да ви го докаже?

— Тибурсио! — извика тя, протягайки към него ръце, смаяна и очарована от внезапното му появяване.

Той я прегърна и леко я притисна до гърдите си.

— Росарита, мислехте ли за мен, тъй както аз мислех за вас всеки ден, всеки час, всеки миг?

— Да! — промълви тя, но после нежно се освободи от ръцете му и каза:

— Хайде, заведете ме сега при татко!

Той я хвана за ръката и закрачи с нея към корала. Сиболерото и Франсиско ги последваха.

Когато стигнаха при езерото, изтрещя още един изстрел. Последният. Бяха осъдили Мано Сангриенто и куршумът на Соколово око прониза коварното му сърце.

— Команчът ще прибави скалпа му към косите на Метиса и на Черната птица! — заяви той, докато сваляше кожата от главата на бандита — Кучетата апачи ще дадат месото си на вълците и чакалите, а воините на команчите ще се завърнат в своите вигвами с оръжията и скалповете на враговете си!

Неколцина от вакеросите се бяха заели вече с преместването на палатките на предишното им място. После те се върнаха в корала, за да заличат следите от кървавата схватка. А белите заедно със Соколово око седяха край лагерния огън, който ги предпазваше от утринния хлад, и с голямо внимание слушаха разказите на прерийните герои, докато накрая всички знаеха вече събитията, намерили при Бизонското езеро толкова бърза развръзка. Само за бонансата никой нищо не спомена. На първо време тя си оставаше тайна…

На следващия ден англичанинът стоеше на входа на своята палатка. Лявата му ръка беше превързана. Този особняк се бе държал много храбро по време на сражението и беше получил дълбока, но безопасна прободна рана.

— Мастър Уилсън!

— Сър Уилям!

— Никакъв апач не се мярка повече!

— Не.

— Well, тогава ще задраскаме вчерашната клауза от договора ни!

— Съгласен съм!

— Значи както и преди вие пак сте длъжен да се грижите за моята безопасност! А как стои въпросът с Белия бегач?

— Още днес в чест на своите гости дон Агустин организира отдавна замисления лов на диви коне.

— Не ме интересува!

— Ами ако бъде заловен и Бегача?

— Damned, вярно! Чия собственост ще е тогава?

— На дон Агустин или на онзи, който го хване.

— В такъв случай ще го купя.

— Веднъж вече предлагахте за него в Тексас хиляда златни монети. Дали тук ще го получите за същата сума? Не ми се вярва!

— Well, тогава ще предложа две хиляди!

— Ами ако пак не стане? Може би ще дадете три хиляди или може би дори пет хиляди, а?

— Goddam, тогава ще го откраднем!

— За подобно нещо няма и дума писана в нашия договор. Но я вижте, ето че идва сеньор Ареляно заедно с двамата ловци! Нима този канадец не прилича на човек, който може да смаже и двайсет индианци?

— Не ме интересува!

Големия орел и Пепе се отправиха към корала, но Фабиан се приближи до англичанина и каза:

— Сър Уилям, дон Агустин ви моли да заемете място на трибуната. Вече имаме сведение, че едно многобройно стадо коне се е насочило насам.

— Не ме интересува!

Той понечи да влезе в палатката си, но Уилсън го задържа.

— Но ако в стадото е и Бегача? Нима ще се откажете от него?

— No! Идвам и аз!

В края на гората, там, където тя граничеше с корала, в стърчащите над оградата клони на дърветата бе направено нещо като балкон, определен за зрителите, желаещи да се наслаждават на завладяващата сцена, когато подгоненото стадо коне се вкарва в корала.

Палатки, коне и всичко, което можеше да се изпречи на пътя на мустангите, беше отстранено. Дон Агустин с Росарита и останалите бяха вече заели местата си, когато тримата мъже се изкачиха на трибуната.

Предишния ден вакеросите бяха гонили дивите коне през саваната, а през нощта стесниха още повече обръча около тях. В очакване на назряващите събития всякакви разговори бяха прекратени. Крясъците на един блатар, прелетял над поляната, накараха горските птички да замлъкнат, тъй че наоколо се възцари дълбока тишина.

Изведнъж тя бе нарушена от пронизително изсвирване от вакеросите, разнесло се нейде навътре в гората. После се чуха силни ехтящи викове, които се приближаваха от всички страни. Малко след това до притаилите дъх зрители долетя цвилене, което ставаше все по-ясно и по-силно и даваше основание да се заключи, че стадото диви коне бе многобройно. Шумът се засилваше и приближаваше все повече и повече. Табунът бе вече толкова близо, че можеше да се долови страхливото пръхтене на притеснените животни. Всички горски обитатели се подплашиха и станаха неспокойни. Ята от птици се вдигнаха във въздуха, надавайки крясъци. Объркани кукумявки запляскаха криле на ярката дневна светлина, а елените с мучене побягнаха, напускайки своите скрити убежища.

Храсталаците здравата запращяха. Млади дръвчета застенаха под напора на конските тела. Свиренето, виковете и крясъците на гончиите станаха демонични. После зелената завеса, обграждаща поляната, изведнъж се разтвори, за да пропусне истинско море, в което като вълни се носеха глави и тела. Бягащи от вакеросите, животните се втурнаха между гората и езерото право към корала с искрящи очи, издути ноздри, изпускащи пара, с развени гриви и опашки. Пред оградата обаче това пъстро море се спря за миг-два, удържайки напиращите отзад нови талази; с искрящите си очи най-предните животни подозрително заоглеждаха маскираната със зелени клони палисада, ала гончиите не им оставиха никакъв изход.

Един великолепен, чисто бял жребец предвождаше стадото. Той не можа да устои на блъскащите се зад него коне и с наведена глава се втурна в корала… цялото стадо, наброяващо към триста глави, неудържимо го последва.

— Ехей, заловихме ги! — разнесоха се наоколо викове както от трибуната, така и от устата на вакеросите, които побързаха да поставят дебелите напречни греди, служещи като мандало. В този тържествуващ хор се извиси един глас, надвиквайки всички останали.

— Той е, hey-day^[1], той е, наистина е той!

— Кой, сър Уилям? — попита дон Агустин.

— Goddam, нима не го виждате, Белия бегач на прерията? Ей там онзи снежнобял жребец, когото следват всички други!

Изминаха няколко секунди, без гордите създания на саваната и гората да забележат клопката, но когато разбраха, че отвсякъде са обградени със здрава преграда от дървесни стволи, проехтя изпълнено с бясна болка цвилене, наподобяващо звука от хиляди тръби. Животните затърсиха изход, но не го намериха. От очите им сякаш изскачаха искри. В уплахата им от муцуните полетяха едри късове пяна и те запрепускаха насам-натам в див безпорядък.

Най-бърз и най-възбуден от всички беше белият жребец, животно, бяло като цвета на водната лилия без никакво петънце. Гордият мустанг се втурваше от единия край на корала до другия и в яростта си поваляше на земята онези свои нещастни другари, които не успяваха да избегнат сблъсъка с гърдите му. На няколко метра около препускащия като побеснял из корала жребец се образува свободно пространство. Той ядно тръскаше бялата си грива и огласяше въздуха с яростното ей цвилене.

Диас скочи на крака и се надвеси над корала, колкото можеше повече. Той бе един от най-смелите ездачи и с истинско въодушевление се наслаждаваше на гледката, която предлагаше този великолепен кон.

— Това животно или ще се освободи, или ще умре! — извика той. — Невъзможно е да се укроти!

— Така ли? — отвърна Фабиан.

Очите му заблестяха, а страните му се покриха с руменина.

— Гледайте внимателно, сеньори, какво ще направи Тибурсио Ареляно!

В същия миг той слезе от трибуната и изчезна в гората.

Мустангите тичаха и се блъскаха в оградата, но тя бе много здрава и устояваше на страхотния натиск. Огъваше се и пращеше, ала не отстъпваше. Над задъханите пръхтящи животни се образува облак от прах и изпарения. Едни от тях ожесточено хапеха непоклатимата палисада, други ровеха с копита земята. Някои от тях, сломени от безсилната си ярост, рухваха на място като ударени от гръм и вече не ставаха, а най-неукротимите и най-разбеснелите се ритаха и хапеха собствените си другари. После, подобно на море от застиваща лава, лека-полека стадото престана да беснее. Яростта бе последвана от пълно объркване, а то се смени с мрачна неподвижност… дивите обитатели на гората и прерията бяха на първо време победени.

Ето че измежду дърветата долетя тропот на кон. Фабиан се появи на гърба на жребеца на команча, въоръжен само с едно ласо.

— Отворете! — заповяда той на вакеросите.

— Санта Лаурета, какво ще правиш, сеньор Фабиан? — извика Пепе. — Та ти си загубен сред стадото на тези побеснели зверове!

Другите също му извикаха да не влиза в корала, ала препречващите входа греди бяха вече отстранени и той се втурна вътре, пришпорвайки жребеца.

Белият кон все още беснееше насам-натам. Щом зърна ездача, той побягна ужасен. Фабиан се понесе подир него. Лудешката гонитба продължи няколко обиколки покрай оградата на корала. Животните, изпречили се на пътя им, биваха или изблъскани настрани, или повалени на земята. Фабиан изведнъж пресече ограденото пространство… ласото се завъртя няколко пъти над главата му, после изсвири във въздуха и клупът му се надяна около врата на мустанга. Но той продължи да лети напред. Дръзкият ездач го последва, забавяйки хода на своя кон, тъй че ласото неизбежно се изпъна. И тогава той изведнъж накара коня си рязко да се обърне, последва мощно дръпване, при което жребецът на команча падна на колене, ала белият мустанг се отърколи на земята, зарита с копита около себе си, полагайки напразни усилия отново да се изправи на крака.

Всъщност обикновено конеукротителят здраво опъва ласото веднага след като го хвърли, но в случая с това диво и много силно животно подобен опит неминуемо би завършил с неуспех. Фабиан отново накара коня си рязко да се обърне — последва второ мощно дръпване на ремъка и клупът така се затегна около врата на мустанга, че дъхът му секна. Тогава Фабиан скочи от седлото, докато неговото животно продължаваше да държи ласото здраво опънато. Развързвайки друго ласо от колана си, той направи с него нещо като оглавник на белия мустанг, застана с широко разтворени крака над тялото му и преряза изпънатото ласо. Белият кон незабавно скочи на крака. За пръв път в живота си той усети някаква тежест на гърба. От изненада за миг-два сякаш замръзна на място, ала след това започна да хвърля къч, да се изправя на задните си крака, да скача рязко ту наляво, ту надясно, затъркаля се по земята… ала невъзмутимият ездач все оставаше на гърба му. Накрая в дивата си сляпа ярост мустангът се втурна в луд бяг, обикаляйки покрай оградата на корала.

— Внимавайте, сеньори! — извика Фабиан.

Последва силен натиск с бедрата, затягане на ласото… белият мустанг се понесе, пресичайки ограденото място, и с един направо невероятен скок прелетя над палисадата. За две-три секунди прекоси поляната и плисналите нависоко води на езерото заляха кон и ездач. Само след минута един врязващ се във водата нос, покрит с гора, скри и двамата от погледите на изумените зрители. Те слязоха от трибуната, за да изчакат завръщането им долу. Стадото мустанги трябваше да бъде приучено на покорство чрез глад и жажда.

Изминаха около два часа, докато най-сетне смелият следотърсач се появи отново. Той се спускаше ходом по брега на езерото. Белият мустанг беше укротен. Всички го посрещнаха с искрено възхищение.

— Санта Лаурета, хич не ми се ще да направя същото! — обади се Пепе.

— Граф Де Медиана е най-храбрият гранд на Испания — засмя се канадецът.

— Сеньор Фабиан, ти си най-добрият ездач в Сонора! — тържествено го увери Диас.

Щастливата Росарита се усмихваше, слушайки думите на признание, които се сипеха върху нейния любим от всички страни.

— Дон Фабиан, кому принадлежи това животно? — осведоми се англичанинът, като хвана очилата си с палеца и показалеца на дясната си ръка и през големите им стъкла с алчен поглед заоглежда белия мустанг, от който се вдигаше пара.

— Естествено, че е собственост на дон Агустин!

— Не ме интересува!

— Не, на дон Фабиан е — възрази асиендерото. — Твой е Тибурсио, нали добре знаеш защо, а и освен това ти го укроти!

— Не ме интересува! Трябва да го имам! Той е Бегача на прерията! — отсече англичанинът.

— Не ми се вярва дон Агустин да пожелае да го продаде — обади се Фабиан.

— Не ме интересува! Давам хиляда златни монети!

— А на мен не ми се вярва дон Фабиан да го отстъпи за толкова — възрази Пена.

— Well, тогава давам две хиляди!

— Не се продава! — отсякоха двамата.

— Три хиляди!

— И за пет хиляди не! — увери го Фабиан.

— И за десет хиляди не! — подкрепи го и асиендерото.

— Goddam, давам ви, колкото поискате!

— Този кон е подарък за сеньорита Росарита. Тя ще го язди! — отсече Фабиан.

— Well, с една мис не мога да се пазаря! Но щом не получавам Бегача, няма да я нарисувам. Мастър Уилсън!

— Сър Уилям!

— Пригответе се! Връщаме се в Лондон.

— Вие да, но не и аз! За това няма и дума, писана в нашия договор. Ще ви заведа до Галвестън в Тексас. После можете да правите каквото си искате! Но я ми кажете, завършихте ли вече вашата картина, изобразяваща сражението?

— И тя вече не ме интересува!

Той влезе в палатката си в кисело настроение.

След известно време двамата мъже се сбогуваха с останалите — англичанинът извънредно студено, ала Уилсън с приятелски чувства към смелите и прославени хора, с които прекара няколко дни.

На следващото утро команчите също се метнаха на конете, за да се завърнат в своите вигвами.

Соколово око беше изпълнил своята задача. Той занесе на Умната лисица скалповете на Черната птица и на двамата бандити на саваната, а на Мо-ла — „голямата магия“, нарисувана от англичанина. Команчът бе сигурен, че ще стане вожд и че ще може да заведе Цветето на саваната във вигвама си като своя скуоу.

— Великия дух казва на Соколово око, че трябва да се завърне у дома. Той ще разкаже на своите братя за Господарите на горите и саваните, както и за прочутия следотърсач, който укроти Бегача на прерията, за Диас, Изтребителя на апачи, за добрия асиендеро и за неговата красива дъщеря. Нека Добрия дух им даде дълги дни и силна ръка, която никога да не усеща умора в битките срещу враговете им! Хау!

Целият обкичен със скалпове, той смуши коня си и си тръгна, последван от своите хора.

Другите също не се задържаха дълго край Бизонското езеро. Всички се върнаха в асиенда Дел Венадо, където можеха да си починат от умората, напрежението и лишенията.