Дорис Лесинг
Златната тетрадка (19)

[Червената тетрадка, също както черната, бе изпълнена с вестникарски изрезки от 1956 и 1957 година. Те се отнасяха до различни събития в Европа, Съветския съюз, Китай, Съединените щати. Подобно на изрезките за Африка през същия период, повечето отразяваха насилия. Анна бе подчертала с червен молив думата „свобода“ навсякъде, където бе спомената. Накрая след всички изрезки бе сумирала подчертаванията с червено и общият им брой бе 679. Самата Анна беше писала само веднъж през този период и то бе следното:]

Вчера дойде да ме види Джими. Той току-що се бе върнал от посещение в Съветския съюз с учителска делегация. Разказа ми следната история. Хари Матюс, учител по професия, напуснал работа, за да се бие в Испания. Бил ранен и прекарал десет месеца в болница с фрактура на крака. През цялото време размишлявал за Испания — за разни мръсни комунистически дела и подобни работи, чел много и станал подозрителен към Сталин. Последвали вътрешни битки — първо с КП, съответно — изключване, и накрая се присъединил към троцкистите. Скарал се и с тях и ги напуснал. Заради осакатения си крак не можел да участва във войната и се обучил да преподава на умствено изоставащи деца. „От само себе си се разбира, че според Хари няма глупави деца, а само ощетени от съдбата.“ По време на войната Хари живял в малка, по спартански скромна стаичка близо до „Кингс Крос“ и извършил не едно геройство, като вадел хора от бомбардирани или горящи сгради и така нататък. „Станал легенда в квартала, но, разбира се, щом хората тръгнели да търсят накуцващия герой, спасил дете или възрастна жена, Хари изведнъж потъвал като вдън земя, защото, както можеш да си представиш, би се презрял, ако търсеше облаги за героичните си постъпки.“ След края на войната завърналият се от Бирма Джими отишъл да види стария си приятел Хари, но двамата се скарали. „Бях стопроцентово предан партиен член, а Хари бе станал гаден троцкист, тъй че си разменихме силни думи и се разделихме завинаги. Но бях много привързан към милия наивник, така че не пропусках да науча какво става с него.“ Хари водел двойствен живот. Общественият му живот бил олицетворение на саможертва и преданост. Не само работел в училище за бавноразвиващи се деца, при това много успешно, но и всяка вечер събирал в жилището си деца от квартала (твърде беден квартал), за да ги учи. Преподавал им литература, карал ги да четат, подготвял ги за различни изпити. По един или друг начин преподавал по осемнайсет часа на ден. „От само себе си се разбира, че за него сънят бил чиста загуба на време, така че се тренирал да спи по четири часа на денонощие.“ Живеел си той в тази стаичка, докато вдовицата на военен пилот не се влюбила в него и не го накарала да се премести при нея, където му предоставила две стаи. Имала три деца. Той бил любезен с нея, но докато тя посветила живота си на него, той продължавал да посвещава своя на децата — от училището или от улицата. До това се свеждали заниманията му. Междувременно научил руски. Натрупал и книги, памфлети, вестникарски изрезки за Съветския съюз. Изградил си пълна картина за действителната история на Съветския съюз или по-скоро на Руската комунистическа партия от 1900 година насам.

Един приятел на Джими посетил Хари някъде около 1950 година и после разказал на Джими, че Хари се обличал с нещо като рубашка или туника, носел сандали, а косата му била остригана по войнишки късо. Никога не се усмихвал. На стената му имало портрет на Ленин… това естествено се разбира от само себе си. И един по-малък портрет — на Троцки. Вдовицата почтително бдяла на заден план. Непрекъснато влизали и излизали деца от улицата. А Хари непрестанно приказвал за Съветския съюз. Вече говорел руски свободно и бил запознат до най-малки подробности с развоя на всички дребни конфликти и интриги, да не говорим за големите кръвопролития от далечното минало.

— И каква полза от всичко това? Анна, никога не можеш да се сетиш — каза Джими.

— Разбира се, че мога — отвърнах аз. — Подготвял се е за решителния миг.

— Точно така. Позна веднага. Нещастният наивник намислил всичко — щял да дойде денят, когато другарите в Русия внезапно и едновременно до един щели да прозрат истината. И щели да кажат: „Загубихме ориентири. Отклонихме се от верния път. Перспективите пред нас са неясни. Но някъде там, близо до «Сейнт Панкрас», Лондон, Англия, живее другарят Хари, на когото всичко му е ясно. Ще го поканим тук и ще поискаме съвет от него.“

Времето минавало. Нещата все повече се влошавали, но според Хари се развивали добре. След всеки пореден скандал в Съветския съюз бойният дух на Хари укрепвал. Купищата вестници в стаите на Хари стигнали до тавана и започнали да преливат в стаите на вдовицата. Той вече говорел руски като роден език. Тогава починал Сталин, а Хари поклатил глава и си рекъл: Сега вече скоро ще настъпи мигът. Дошъл и Двайсетият конгрес и той си казал: Добре, но не съвсем. Тогава Хари срещнал Джими на улицата. Като стари политически врагове се намръщили и се изгледали хладно. А после си кимнали и се усмихнали. И тогава Хари завел Джими в дома на вдовицата. Пили чай. Джими казал: „Една делегация заминава за Съветския съюз. Аз организирам посещението. Искаш ли да дойдеш с нас?“ Хари изведнъж целият грейнал.

— Представяш ли си, Анна, седя си аз там като глупак и си мисля, Е, нещастният троцкист има глава на раменете в края на краищата и храни топли чувства към нашата Алма Матер. А той през цялото време си мислел, Моят час настъпи. Непрестанно ме питаше кой точно ми е предложил неговото име, защото това очевидно бе важно за него, а аз не исках да му призная, че идеята току-що ми е хрумнала. Едва ли си давах сметка доколко е убеден, че самата Партия, при това от далечна Москва, го зове да им помогне в затрудненията. Накратко казано, потеглихме за Москва, бяхме група от трийсетина щастливи британски учители. А най-щастлив бе бедният Хари, който бе натъпкал всички джобове на военната си рубашка с документи и книжа. Пристигаме в Москва, а той, изцяло отдаден на каузата си, тръпне в очакване. Любезен е с всички, но ние си го обясняваме с това, че макар да ни презира заради относително лекомисления ни начин на живот, е твърдо решен да не го показва. Освен това повечето от нас са бивши сталинисти и не може да се отрече, че не са малко бившите сталинисти, които в днешно време изпитват известни угризения при среща с троцкисти. Както и да е. Делегацията се движи по своя обсипан с цветя път и посещава наред фабрики, училища, дворци на културата, университети, да не говорим за неизменните речи и банкети, съпровождащи посещенията. И навсякъде се мъдри Хари — облечен в рубашка, с куция си крак, олицетворение на революционния аскетизъм, живо превъплъщение на Ленин, само дето глупавите руснаци изобщо не можаха да схванат това. Те, разбира се, го обожаваха заради извънредната му задълбоченост, но неведнъж питаха защо ходи така странно облечен и дори любопитстваха, доколкото си спомням, дали няма скрита драма в живота му. Междувременно старата ни дружба се възстанови и ние непрестанно си говорехме в стаите нощем за едно, за друго. Забелязах, че той започна да ме гледа много озадачено и силно да се тревожи. Все още не бях наясно какво се върти в главата му. И така, последната вечер от престоя ни трябваше да отидем на банкет, организиран от някаква учителска асоциация, но Хари не пожела да дойде. Каза, че не се чувства добре. Когато се прибрах след банкета, отидох да го видя и го заварих да седи на един стол до прозореца, протегнал болния си крак. Веднага грейна и стана да ме посрещне, но като видя, че съм сам, отново посърна — забелязах, че го прие като голям удар. После най-подробно ме разпита и разбра, че е включен в делегацията само защото аз се бях сетил да го поканя, когато го срещнах на улицата. Направо ми идеше да се убия, че му разказах всичко това. Уверявам те, Анна, когато осъзнах как стоят нещата, дълбоко съжалих, че не бях представил всичко като „лична покана от Хрушчов“ или нещо такова. Той започна да повтаря едно и също: „Джими, трябва да ми кажеш истината дали ти ме покани от свое име, или само ти се сети.“ Беше направо ужасно. И тогава неочаквано при нас дойде преводачката да попита как сме и да си вземе довиждане с нас, защото на сутринта нямало да се видим. Тя беше девойка на около двайсет — двайсет и две години, абсолютна сладурана, с дълги руси плитки и сиви очи. Обзалагам се, че всички мъже от делегацията се бяха влюбили в нея. Едва се държеше на крака от изтощение, защото никак не е лесно цели две седмици да си бавачка на трийсет британски учители и да ги развеждаш из разни дворци на културата и училища. Изведнъж обаче Хари реши да не изпуска шанса си и да премине към действия. Посочи един стол и рече: „Другарко Олга, седнете, моля ви.“ Каза го с нетърпящ възражение тон. Веднага си представих какво ще последва, защото той започна да вади книжа и документи отвсякъде и да ги подрежда на масата. Опитах се да го спра, но той просто ми посочи вратата. Щом Хари ти посочи вратата, не можеш да не излезеш. И аз отидох в стаята си, седнах, запалих цигара и зачаках. Беше вече около един часа през нощта. Трябваше да станем в шест, за да ни откарат до летището в седем. В шест часа Олга дойде при мен, пребледняла от умора и направо слисана. Да, това е точната дума — слисана. Рече: „Дойдох да ви кажа, че според мен трябва да се погрижите за приятеля си Хари. Мисля, че не се чувства добре. Свръхвъзбуден е.“ Тогава разказах на Олга за участието му в Гражданска война в Испания, за подвизите му в Англия по време на войната, дори си измислих няколко допълнителни истории и тя накрая каза: „Да, не е трудно да се разбере, че той действително е прекрасен човек.“ После лицето й направо се разкриви от прозявка и тя отиде да си легне, защото на следващия ден трябвало да поеме делегацията на свещеници пацифисти от Шотландия. И тогава при мен дойде Хари. Беше блед като призрак и полумъртъв от емоционално изтощение. Цялата основа, върху която бе градил живота си, се беше срутила. Разказа ми какво се е случило, а аз непрекъснато го подканях да бърза, защото наближаваше времето да потеглим към летището, а дори не се бяхме преоблекли от вечерта…

Хари, след като извадил книжа и документи на масата, се впуснал в лекция върху историята на Руската комунистическа партия, като започнал още от времето на вестник „Искра“. Олга седяла насреща му, потискала прозевките си, усмихвала се и изобщо се държала очарователно и любезно, както подобавало да се държи с прогресивни гости от чужбина. В един момент го попитала дали е историк, а той отговорил: „Не, аз съм социалист като вас, другарко.“ Проследил пред нея всичките години на интриги, героизъм и интелектуални битки, без да пропусне нищо. Около три часа сутринта тя рекла: „Ще ме извините ли за момент, другарю?“ Излязла навън, а той седял и си мислел, че сега тя ще докара милицията, ще го арестуват и ще го изпратят в Сибир. Когато Джими го попитал как би се почувствал, ако потъне в Сибир, най-вероятно завинаги, Хари му отговорил: „За миг като този съм готов на всичко.“ Защото той, разбира се, забравил, че говорел чисто и просто на Олга, преводачката, хубавичката двайсетгодишна блондинка, чийто баща бил убит по време на войната, която се грижела за овдовялата си майка и следващата пролет възнамерявала да се омъжи за журналист от вестник „Правда“. В този миг той се обръщал към самата История. Седял в очакване на милицията, почти отмалял от екзалтирано примирение, но когато Олга отново се появила, тя носела две поръчани от ресторанта чаши чай. „Обслужването там е под всякаква критика, Анна, така че той доста дълго е седял в очакване на белезниците.“ Олга седнала отново, поставила чаша чай пред него и рекла: „Моля да продължите. Извинявайте, че ви прекъснах.“ Но много скоро след това заспала. Хари тъкмо стигнал до момента, когато Сталин организирал убийството на Троцки в Мексико. Очевидно се сепнал насред изречението и погледнал към задрямалата Олга — тя била извила глава на една страна, а лъскавите й плитки се били свлекли напред върху присвитите рамене. Тогава той свил книжата си и ги прибрал. После много нежно я събудил и й се извинил, че я е отегчил. Тя, потънала в земята от срам заради непристойното си поведение, му обяснила, че макар и да й харесвало да работи като преводачка на редуващи се една след друга делегации, работата била доста трудна, а „освен това майка ми е инвалид и трябва да върша и домакинската работа, когато се прибирам нощем“. Стиснала му ръката и казала: „Искам да ви обещая нещо. Когато партийните ни историци пренапишат историята на КПСС след преоценката, наложена от извращенията през Сталиновата епоха, обещавам да я прочета.“ Очевидно Хари много се смутил, като видял колко се е притеснила тя от непристойното си поведение. Няколко минути минали във взаимни извинения. След това Олга отишла при Джими да му каже, че приятелят му е свръхвъзбуден.

Попитах Джими какво е станало по-нататък.

— Не знам. Трябваше набързо да се преоблечем и да стегнем багажа си, а после отлетяхме обратно. Хари през цялото време мълчеше и изглеждаше зле, но това беше всичко. Специално ми благодари, че съм го включил в делегацията. Каза, че за него това било „много ценно преживяване“. Миналата седмица отидох да го видя. Най-после се е оженил за вдовицата и сега чакат дете. Не знам какво точно може да означава това.

[Тук с двойна черна черта бе отбелязан краят на червената тетрадка.]