— Не е ли невероятно, Анна? Той цяла седмица се мята между живота и смъртта, но оживя. Струва ми се невъзможно, че можеше да се случи обратното. Макар че ако беше умрял, сигурно щяхме да мислим, че и то е било неизбежно.

Цяла седмица двете жени прекараха в болницата край леглото на Томи. Чакаха в странични стаи, докато докторите се консултират, поставят диагнози, оперират. Отскачаха до жилището на Анна да се погрижат за Джанет, приемаха съчувствени писма и посещения от близки и познати, опитваха се да намерят и сили да се справят с Ричард, който открито ги обвиняваше. През тази седмица, когато времето спря и те не чувстваха нищо (непрекъснато се питаха защо не чувстват абсолютно нищо, а просто чакат в пълно вцепенение, макар това да е напълно нормално в подобна ситуация), разменяха си някоя и друга дума набързо, така да се каже, в телеграфен стил, понеже и на двете темите им бяха до болка познати — как Моли се грижи за Томи, за взаимоотношенията му с Анна и се опитваха да преценят в кой момент и в какво точно явно бяха допуснали грешка спрямо Томи. Дали причината не е, че Моли отсъства цяла година? Не, не, Моли продължаваше да смята, че е постъпила правилно. Дали не е заради неустановения им личен живот? Но какво друго би могло да се очаква от тях? А може би заради нещо казано или недоизказано последния път, когато Томи посети Анна? Възможно е, но е малко вероятно. Но как да разбере човек? Не смятаха, че Ричард е виновен за случилото се, но когато той ги обвини, отвърнаха:

— Слушай, Ричард, безсмислено е да се обвиняваме взаимно. Важното е как да му помогнем оттук нататък.

Зрителният нерв на Томи бе увреден. Щеше да остане сляп за цял живот. Но мозъкът не бе увреден или поне щеше да се възстанови.

Когато обявиха, че животът на Томи е вън от опасност, времето отново започна да тече, а Моли изпадна в депресия и безпомощно ридаеше с часове. Анна се грижеше за нея, както и за Джанет, от която трябваше да крият истината, че Томи е направил опит за самоубийство. Анна си послужи с израза: „Беше нещастен случай“, който обаче се оказа неудачен, защото в очите на детето веднага пролича уплаха, че всички вещи и случки от ежедневието крият опасност от нещастни случаи, толкова страшни, че да те приковат на болнично легло и да ослепееш завинаги. Затова се наложи Анна да каже, че Томи неволно се е прострелял, докато е чистел пистолет. Джанет веднага отбеляза, че у тях няма пистолет, на което Анна отвърна, че наистина няма, че никога няма да има и ред подобни, при което детето видимо се успокои.

Междувременно Томи — до този момент той бе само увито в чаршафи, безмълвно тяло в затъмнената болнична стая, напълно безпомощен в ръцете на обслужващите го — изведнъж се раздвижи, дойде на себе си и проговори. Тогава всички край него — Моли, Анна, Ричард, Марион, които бяха стояли, седели неизменно до леглото в очакване, които бяха бдели над него през цялата безкрайна седмица, осъзнаха, че са допуснали в мислите си сянката на смъртта толкова да го отдалечи от тях. Той проговори и те се стъписаха. Защото, потънали в грижи за жертвата, безжизнена под белите чаршафи и превръзки, бяха забравили типичния му непреклонен инат и вечните обвинения към другите, които го бяха подтикнали към опит да пръсне с куршум мозъка си. Първите думи, които изрече — всички до един стояха край леглото и ги чуха — бяха:

— Вие сте тук, нали? Е, а аз не мога да ви видя.

Начинът, по който го каза, ги накара да замълчат. Той добави:

— Аз съм сляп, нали?

Тонът му отново бе такъв, че окуражителните слова как се е върнал към живота, които напираха у тях, застинаха на устните им. След малко Моли му каза истината. Четиримата стояха край леглото, вторачени в сляпото лице под плътните превръзки, изпълнени с ужас и състрадание при мисълта каква героична самотна драма навярно таи в себе си момчето. Томи обаче не пророни ни дума повече. Лежеше безмълвен. Ръцете му, непохватните едри ръце, които бе наследил от баща си, лежаха отпуснати до тялото. Той ги вдигна, потри длани, после ги скръсти на гърди в знак на решимост да издържи. Но в този негов жест Анна и Моли доловиха нещо, което ги накара да се спогледат, изпълнени с нещо повече от състрадание. Някакъв скрит ужас, изразен само с кимване. Ричард забеляза как двете жени се споглеждат ужасени и направо заскърца със зъби от яд. Но в болничната стая не можеше да даде воля на чувствата си. Навън обаче ги изля. Тръгнаха си заедно от болницата, като Марион вървеше малко по-назад — поради шока от случилото се с Томи тя от известно време бе спряла да пие, но като че ли продължаваше да се движи в някакъв свой свят със забавено темпо. Ричард се нахвърли яростно върху Моли, като току мяташе разпалени, гневни погледи към Анна, за да покаже, че гневът му е насочен и към нея:

— Постъпката ти бе направо отвратителна, не мислиш ли?

— Какво имаш предвид? — запита Моли, свита в съчувствената прегръдка на Анна. Сега, вече извън болницата, тя цяла се тресеше от мъка.

— Да му изтърсиш така направо, че ще остане сляп за цял живот! Как можа да го направиш?

— Той беше наясно с това — отвърна Анна, като видя, че Моли е твърде разстроена да отговори. Разбираше, че всъщност Ричард ги обвинява за далеч по-сериозни неща.

— Бил наясно! Наясно бил! — изсъска Ричард и към двете. — Едва-що дошъл в съзнание, и веднага му изтърсваш, че щял да остане сляп за цял живот.

Анна отвърна на думите, а не на чувствата му.

— Той трябваше да научи истината.

Тогава Моли, пренебрегвайки присъствието на Ричард, се обърна към Анна, сякаш продължаваше мисления диалог с нея, започнал над болничното легло с безмълвното кимане и ужасения поглед:

— Анна, мисля, че бе дошъл в съзнание по-рано. Изчаквал ни е да се съберем всички… сякаш е изпитвал задоволство. Не е ли ужасно, Анна?

И избухна в истеричен плач, а Анна се обърна към Ричард:

— Не си го изкарвай сега на Моли.

Ричард издаде някакво неясно възклицание на отвращение, върна се назад при Марион, която вървеше объркана след тримата, хвана я припряно под ръка и пое с нея през тучнозелената поляна пред болницата, осеяна със симетрични ярки цветни лехи. Потегли с колата заедно с Марион, без дори да се обърне, и остави двете жени да си търсят такси.

Нито за миг Томи не се поддаде на отчаянието. Не прояви никакви признаци на мъка или самосъжаление. От самото начало, още с първите си думи беше търпелив и спокоен, държеше се любезно със сестрите и лекарите, а с Анна и Моли, и дори с Ричард обсъждаше планове за бъдещето си. Както сестрите често казваха — не без известно силно недоумение, в което бяха изпаднали и Анна и Моли — Томи бе въплъщение на „образцовия пациент“. Досега не бяха срещали човек, повтаряха те непрестанно, при това двайсетгодишен младеж с такава ужасна съдба, който да приема участта си толкова храбро.

Предложиха на Томи да отиде за известно време в специална тренировъчна болница за наскоро ослепели хора, но той настоя да се прибере у дома. Така добре се бе тренирал през няколкоседмичния престой в болницата, че вече сам се хранеше, миеше, грижеше се за себе си, можеше и да се движи бавно из стаята. Анна и Моли често седяха и го наблюдаваха: очевидно същият като преди, възвърнал нормалния си вид, като не броим черната превръзка върху незрящите очи, той се движеше с къртовско упорство от леглото до стола, от стола до стената, стиснал съсредоточено устни, като и в най-малкото му движение се долавяше усилие на волята. „Благодаря, сестро, мога и сам.“ „Не, майко, моля те, не ми помагай.“ „Не, Анна, нямам нужда от помощ.“ И той наистина не се нуждаеше от помощ.

Решиха да дадат на Томи дневната стая на Моли на първия етаж — така щеше да има по-малко стъпала за изкачване. Той се съгласи с тази промяна, но настоя двамата с майка му да продължат да живеят, както преди.

— Не е необходимо да променяш каквито и да било, майко, искам всичко да е постарому.

Гласът му отново звучеше като преди: нямаше и следа от истеричните нотки, характерния кикот и кресливост, които се долавяха в тона му онази вечер, когато се отби у Анна. Говореше и се движеше бавно, отмерено и премислено, и претегляше всяка своя дума с разсъдливия си ум. Но когато каза: „Не е необходимо да променяш…“, двете жени, обзети от неясна тревога, се спогледаха, което сега при неговата слепота можеха спокойно да правят (макар че не можеха да се отърват от подозрението, че той все пак усеща всичко). Той изрече тези думи, сякаш нищо не се е променило, сякаш слепотата му е едва ли не нещо несъществено и ако майка му е решила да прави трагедии, това си е нейна прищявка или просто придирчивост и заядливост на раздразнена от безредието или лошите навици жена. Беше търпелив с тях, точно както се държи един мъж с жени, с които трудно се общува. Двете го наблюдаваха, споглеждаха се ужасени, после отново се вторачваха в него и безпомощно наблюдаваха как момчето бавно, но очевидно безболезнено се приспособява към непрогледния свят, в който се бе озовал.

Первазът с белите възглавнички, където Моли и Анна често седяха и разговаряха — на фона на саксиите с цветя отзад, на дъжда или меката слънчева светлина, проникваща през прозорците — бе единственото непроменено нещо. Сега в стаята имаше тясно, добре оправено легло, маса с обикновен стол, няколко удобно поставени полици. Томи се бе заел да изучава Брайл. Въоръжен с ученическа линия и тетрадка за писане, той наново се учеше и да пише. Почеркът му бе напълно различен от предишния — едър, ъгловат и четлив като детски почерк. Когато Моли почукваше при влизане, той току вдигаше лицето си с черна превръзка, сведено над Брайл или тетрадката за писане, и казваше: „Влез!“ с привичния, любезен тон на чиновник, седнал зад бюрото си.

Така че Моли, която бе отказала роля в новата постановка, за да се грижи за Томи, отново се върна в театъра. Анна престана да се отбива вечер, когато Моли имаше представление, защото Томи й казваше: „Анна, много мило от твоя страна, че идваш от съчувствие, но аз изобщо не скучая. Обичам да съм сам.“ Точно както би се изразил обикновен здрав човек, който предпочита уединението. И Анна, която безуспешно се опитваше да възстанови близостта си с Томи от времето преди злополуката (момчето сякаш се бе превърнало в напълно непознат човек), приемаше думите му буквално. Направо не знаеше какво да му каже. Освен това, когато останеше насаме с него, неизменно изпадаше в абсолютна паника, която й бе необяснима.

Моли вече звънеше на Анна не от вкъщи, тъй като телефонът беше пред вратата на Томи, а от телефонни кабини или от театъра. „Как е Томи?“ — питаше Анна. А Моли й отговаряше по предишному звучно и уверено, но с неизменни нотки на овладяна болка и потиснати съмнения:

— Анна, всичко е толкова странно, че направо не знам какво да кажа, как да постъпя. Той просто не излиза от стаята, потънал е в работа, без да издава никакъв шум. И когато нервите ми не издържат и вляза при него, той само вдига глава и казва: „Кажи, майко, какво има?“

— Да, знам.

— Не ми остава нищо друго, освен да говоря глупости от рода на: „Мислех, че може би искаш чай.“ Той обикновено ми отказва, много учтиво, разбира се, и аз отново излизам. А сега се учи сам да си прави чай и кафе. Дори да си готви.

— Нима се оправя с чайниците и съдовете?

— Да. Направо изтръпвам. Налага се да излизам от кухнята, защото той знае какво чувствам и ми казва: „Майко, няма причина да се тревожиш. Няма опасност да се подпаля.“

— Не знам какво да ти кажа, Моли.

(В този момент и двете млъкваха, защото се страхуваха да изрекат мислите си на глас.) След това Моли продължаваше:

— И непрекъснато идват хора, о-о-о, толкова мили и любезни, нали знаеш…

— Да, знам.

— „Бедният ти син, нещастният Томи…“ Винаги съм знаела в каква зверилница живеем, но сега виждам нещата по-ясно отвсякога.

Анна разбираше за какво става дума, защото за общите им приятели и познати тя бе като мишена за всички онези нападки — привидно доброжелателни, но заредени със скрита злоба, които всъщност искаха да изстрелят към самата Моли. „Жалко, разбира се, че Моли замина и остави момчето цяла година само.“ „Не смятам, че това е причината. При това тя предварително добре обмисли всичко.“ Или: „Разбира се, този развод. Сигурно е повлиял на Томи повече, отколкото може да се предполага.“ „Сигурно — отвръщаше Анна с усмивка. — Аз също съм разведена. Но се надявам Джанет да не стигне дотам.“ И през цялото време, докато Анна бранеше Моли и себе си, имаше нещо, което бе причина за паниката и у двете, нещо, което се страхуваха да изрекат.

Всичко се свеждаше до това, че само допреди шест месеца тя, Анна, често се обаждаше на Моли да си побъбрят, като изпращаше поздрави и на Томи, ходеше у Моли на гости, отбиваше се на приказки и в стаята на Томи, посещаваше всички сбирки, които Моли устройваше у дома, на които наред с останалите гости присъстваше и Томи, въобще бе в течение на всичко в живота на Моли — връзките й с мъже, желанието й да се омъжи и неспособността й да го стори. А сега на всичко това, на цялата им дългогодишна близост бе сложен край. Анна вече звънеше на Моли само по неотложни битови проблеми, защото дори и телефонът да не бе пред стаята на Томи, момчето можеше чрез отскоро придобито шесто чувство да предугажда какво си говорят хората. Например веднъж Ричард, който все така яростно ги обвиняваше, позвъни на Моли и й каза: „Отговаряй с «да» и «не», това стига: искам да изпратя Томи на почивка с медицинска сестра, обучена да обслужва слепи. Дали ще се съгласи?“ И още преди Моли да успее да отговори, Томи се провикна от стаята си: „Кажи на баща ми, че съм много добре. Благодари му и му предай, че ще му се обадя утре сутринта.“

Анна вече не ходеше вечер у Моли, ей така, без специална покана, не се и отбиваше при нея, когато минаваше наблизо. Сега звънеше на вратата след като предварително се е обадила по телефона, чуваше как звънецът отеква горе и бе сигурна, че Томи вече знае кой е. Вратата отваряше Моли с обичайната си измъчена, все още насила бодра усмивка. Качваха се в кухнята, като говореха общи приказки, но усещаха присъствието на момчето, макар и зад стената. Правеха си чай или кафе, предлагаха и на Томи. Той винаги отказваше. Отиваха в стаята, която преди бе спалнята на Моли, а сега служеше и за дневна. Сядаха там на приказки, но от ума им дори за миг не излизаше мисълта за момчето инвалид долу — то се бе превърнало в център на дома, в движеща сила, в сляпо, но всепроникващо присъствие, защото винаги знаеше какво става в жилището. По навик Моли се разбъбряше, разправяше някоя друга клюка от театъра. После внезапно млъкваше с разкривени от болка устни и зачервени от неизплакана мъка очи. Започна да изпада във внезапни и неочаквани изблици на плач — насред думата или изречението току безпомощно избухваше в истерични ридания, които обаче мигновено потискаше. Животът й бе напълно променен. Ходеше на работа в театъра, на връщане купуваше най-необходимото, прибираше се у дома, а после седеше сама в кухнята или в стаята си.

— С никого ли не се срещаш? — питаше Анна.

— И Томи ми зададе същия въпрос. Миналата седмица ми каза: „Майко, не искам да прекъсваш социалния си живот заради мен. Защо не каниш приятелите си у дома?“ Е, хванах се за думите му и доведох вкъщи онзи режисьор, нали се сещаш, който искаше да се жени за мен. Помниш ли го? Той прояви голямо разбиране за Томи… истинско разбиране и топлота, не злоба. Седяхме си тук с него и пиехме някакво уиски. И за първи път си помислих, Защо пък не, той наистина е добър и тази вечер мога да се настроя просто за топло мъжко рамо. И тъкмо се канех да светна сигналната лампичка, когато изведнъж осъзнах, че не бих могла да целуна този мъж дори съвсем приятелски, без Томи да разбере. Макар че Томи естествено никога не би ме упрекнал за подобно нещо, нали разбираш? Сутринта навярно би ми казал: „Приятно ли прекара вечерта, майко? Много се радвам.“

Анна овладя желанието си да каже: „Преувеличаваш“. Защото Моли всъщност не преувеличаваше и тя не можеше да бъде неискрена с нея.

— Знаеш ли, Анна, когато зърна Томи с това ужасно черно нещо на очите… нали разбираш, чистичък и спретнат, а устните му… знаеш какви са устните му, стиснати, педантични… Толкова се дразня…

— Да, разбирам.

— Не е ли ужасно? Изпитвам физическо раздразнение. Тези бавни, внимателни движения, нали разбираш.

— Да.

— Проблемът е там, че той е същият като преди, само че… всичко вече е рутинно, ако ме разбираш.

— Да.

— Като зомбиран е.

— Да.

— Иде ми да изкрещя от яд. Само че трябва да изляза от стаята, защото знам много добре, че той усеща какво изпитвам и…

Изведнъж Моли млъкна. После си наложи да продължи смело:

— Това му доставя удоволствие. — Тя се изсмя високо и добави: — Той е щастлив, Анна.

— Да.

Сега, когато най-после тези неща бяха изречени, и на двете им олекна.

— Той е щастлив за първи път в живота си. Тъкмо това е толкова ужасно… усеща се в движенията и думите му. Постигнал е чувство за цялостност и завършеност за първи път в живота си.

Моли изохка ужасено, улавяйки се, че е изрекла думите „цялостност и завършеност“, които явно противоречаха на очевидната инвалидност на сина й. Закри лицето си с ръце и цялото й тяло се затресе от плач — този път различен. Когато спря да плаче, вдигна глава и каза, опитвайки се да се усмихне:

— Не трябва да плача. Той ще ме чуе. — Усмивката й дори в този миг изглеждаше храбра.

За първи път Анна забеляза, че в гъстата златиста грива на приятелката й са се появили бели кичури. А около прямите й, но тъжни очи се виждаха тъмни вдлъбнатини и изпъкнали остри скули.

— Мисля, че трябва да боядисаш косата си — отбеляза Анна.

— Има ли смисъл? — отвърна Моли ядосано. После се засмя насила и каза: — Направо чувам думите му. Изкачвам се по стълбите със страшно шик прическа и съм много доволна от себе си, а Томи подушва миризмата на боя или просто долавя вибрациите и казва: „Майко, косата ли си си боядисала? Добре, радвам се, че не си се занемарила.“

— Е, аз ще се радвам да не се занемаряваш дори той да не се радва.

— Надявам се отново да бъда наред, когато свикна с всичко това… Вчера си мислех какво ще рече „да свикна с всичко“. Това е животът — да свикваш с неща, които всъщност са непоносими…

Очите й се зачервиха и плувнаха в сълзи, но тя отново решително запремига и ги прогони.

След няколко дни Моли се обади от уличен автомат и каза:

— Анна, става нещо много странно. Марион започна да се отбива по всяко време на деня при Томи.

— Как е тя?

— Почти не е близвала алкохол от деня на злополуката с Томи.

— Кой ти каза?

— Тя казала на Томи и той ми предаде.

— О-о-о! Какво точно ти каза?

Моли изимитира бавния, педантичен глас на Томи:

— „Общо взето, Марион се справя много добре. Напредва отлично.“

— Не може да бъде?

— О, да, така е.

— Е, поне Ричард трябва да е доволен.

— Той е бесен. Пише ми дълги гневни писма… и когато отворя някое, дори да съм получила десетина други със същата поща, Томи веднага казва: „И какво пише баща ми?“… Марион идва почти всеки ден и прекарва часове с него. Томи прилича на възрастен професор, който посреща любимия си ученик.

— Ами… — започна Анна объркано. — Не знам какво да кажа.

— Да, разбирам.

След няколко дни Анна бе поканена в кантората на Ричард. Той й се обади по телефона с враждебно груб глас и каза:

— Искам да се видим. Бих могъл да дойда у вас, ако искаш.

— Ти очевидно не искаш.

— Мисля, че мога да отделя час-два утре следобед.

— О, не. Сигурна съм, че не разполагаш със свободно време. Аз ще дойда. Да си уговорим ли час?

— Удобно ли ти е утре в три?

— Да — отвърна Анна и усети колко е доволна, че Ричард няма да влиза в дома й. През последните месеци постоянно я преследваше споменът за Томи от вечерта, когато бе направил опита за самоубийство — как, надвесен над тетрадките й, прелистваше страница след страница. Оттогава само няколко пъти бе писала в тях, и то с голямо усилие. Имаше чувството, че момчето, в чиито черни пламтящи очи се четеше укор, още стои пред нея. Имаше чувството, че стаята вече не е нейната. А идването на Ричард още повече щеше да влоши нещата.

Точно в три часа застана пред секретарката на Ричард, като си мислеше, че той естествено умишлено ще я накара да почака. Прецени, че му трябват десетина минути, за да си придаде тежест. След петнайсет минути я поканиха да влезе.

Както бе казал Томи, на бюрото си Ричард изглеждаше извънредно впечатляващ — Анна направо не можеше да повярва на очите си. Главните офиси на тази империя заемаха четири етажа от старинна, неугледна сграда в Лондонското сити. Естествено не тук се вършеше основният бизнес. Те по-скоро бяха витрина за личности като Ричард и обкръжението му. Интериорът бе дискретен и универсален. Човек може да види подобно обзавеждане където и да е по света. Още с влизането през масивния вход всичко наоколо — асансьорът, коридорите, чакалните — постепенно и дискретно настройваше посетителя към мига на влизане в кабинета на Ричард. Подът бе застлан с дебел, мъхест, тъмен килим. Стените бяха от тъмно стъкло в бели рамки. Осветлението бе дискретно, очевидно скрито зад множество добре поддържани пълзящи растения по стените, които бяха разперили зелени филизи на няколко нива. Ричард, скрил напористото си, набито тяло под ненатрапващ се с екстравагантност костюм, седеше на бюрото си, което приличаше на гробница от зеленикав мрамор.

Докато чакаше, Анна наблюдаваше секретарката и забеляза, че е същият тип като Марион — поредната млада брюнетка, склонна към артистично, нехайно безредие. За няколкото секунди, преди да влезе в кабинета, тя съзнателно проследи как се държат един с друг Ричард и момичето, видя разменените погледи и разбра, че имат любовна връзка. Ричард веднага усети до какво заключение е стигнала и каза:

— Не ми трябват наставленията ти, Анна. Искам да поговорим спокойно.

— Нали затова съм дошла.

Той потисна раздразнението си. Анна не пожела да седне насреща му пред бюрото, където й посочи той и се настани на перваза, на известно разстояние от него. Преди Ричард да е казал каквото и да е, на плота на стационарния му телефон просветна зелена лампичка и той се извини, преди да вдигне слушалката.

— Извини ме за миг — отново каза той след малко и тогава се отвори някаква вътрешна врата, откъдето влезе млад човек и по възможно най-непринудения, очарователен начин постави на мраморното бюро пред Ричард една папка, след което с лек поклон излезе на пръсти.

Ричард делово отвори папката, отбеляза нещо с молив и тъкмо се канеше да натисне поредния бутон, когато забеляза изражението на Анна:

— Какво ти е толкова смешно?

— Нищо. Спомних си как някой разправяше, че значимостта на една обществена личност се измерва с броя на младите ласкатели от обкръжението му.

— Моли най-вероятно.

— Да, тя. Всъщност колко се въртят около теб?

— Двайсет-трийсет, предполагам.

— Дори министър-председателят не би могъл да се похвали с толкова.

— Май наистина не би могъл. Анна, налага ли се да се държиш така?

— Просто се опитвам да поддържам разговор.

— Тогава ще ти спестя усилията. Става въпрос за Марион. Знаеш ли, че прекарва цялото си време с Томи?

— Моли ми каза. Освен това ми каза, че е спряла да пие.

— Всяка сутрин идва в града. Купува всички вестници и по цял ден ги чете на Томи. Прибира се у дома чак към седем-осем вечерта. За нищо друго не говори освен за Томи и вестниците.

— Спряла е да пие — отново повтори Анна.

— А собствените й деца? Вижда ги само на закуска и ако имат късмет, около час преди лягане. Струва ми се, че изобщо не се сеща за тях през останалото време.

— Може да наемеш някого за известно време.

— Слушай, Анна, поканих те да обсъдим въпроса сериозно.

— Аз говоря съвсем сериозно. Препоръчвам ти да наемеш някоя приятна жена да се грижи за момчетата, докато… нещата се уталожат.

— Боже мой, знаеш ли колко ще ми струва това… — при тези думи обаче Ричард млъкна смутено и се намръщи.

— Искаш да кажеш, че не искаш непозната жена вкъщи дори временно, така ли? Защото не може да е заради парите. Марион казва, че печелиш по трийсетина хиляди годишно без хонорарите и командировъчните.

— Когато е за пари, Марион знае само да дрънка глупости. Да, така е, не искам непозната жена вкъщи. Направо не е за вярване! Марион никога не се е сещала за политика. И изведнъж започва да трупа изрезки от вестници и под път и над път да цитира „Ню Стейтсман“.

Анна се засмя.

— Ричард, за какво всъщност става дума? За какво наистина? Марион се напиваше до пълно оглупяване. Сега е спряла. Нима това не е по-важно от всичко останало? Допускам, че сега е по-добра майка отпреди.

— Да, това вече изяснява нещата.

Устните на Ричард направо затрепериха. Навъси се и почервеня от яд. Щом зърна лицето на Анна, което открито изразяваше поставената му диагноза — „самосъжаление“, възвърна самообладанието си, като натисна бутона. Когато отново дискретно се появи вежлив млад човек — този път друг — Ричард му подаде папката с думите:

— Обади се на сър Джейсън и го покани да обядва с мен в сряда или четвъртък в клуба.

— Кой е сър Джейсън? — попита Анна.

— Добре знаеш, че ти е все едно.

— Заинтригувана съм.

— Много очарователен човек.

— Добре!

— Освен това е любител на операта. Знае всичко за музиката.

— Прекрасно.

— И се каним да закупим акции на компанията му.

— Звучи изгодно, нали? А сега да си дойдем на думата, Ричард. Какво точно те тревожи?

— Ако платя на жена да заеме мястото на Марион при децата, животът ми ще се преобърне. Плюс разноските — не можа да се въздържи той.

— Хрумна ми, че имаш такова особено отношение към парите заради бохемските ти години през трийсетте, нали? За пръв път срещам човек, израснал в богатство, да гледа така на парите. Предполагам, че когато твоето семейство те е оставило без пукнат грош, е било голям шок за теб, нали? И ти продължаваш да се държиш като провинциален манифактурист, който е изкарал повече, отколкото е очаквал.

— Да, имаш право. За мен това бе шок. Тогава за пръв път разбрах цената на парите. И не съм забравил този период. Съгласен съм… че отношението ми към парите е като на човек, на когото се налага да ги печели. Марион така и не го проумя… а вие с Моли все ми разправяте колко интелигентна била.

Последните думи изрече с такъв тон на наскърбена добродетелност, че Анна отново се засмя от сърце.

— Ричард, не ставай смешен. Наистина си смешен. Добре, хайде да не спорим повече. Преживял си голяма травма, когато семейството ти е приело прекалено сериозно твоя флирт с комунизма, и сега не умееш да се радваш на парите. А на всичко отгоре все нямаш късмет с жените. И Моли, и Марион са доста глупави, а характерите им са направо отвратителни.

Сега Ричард погледна Анна с характерната си упоритост.

— Да, така е според мен.

— Хубаво. Е, и?

В този миг Ричард отклони поглед. Седеше, вторачил се намръщено в отразените в тъмното стъкло крехки зелени листа. На Анна й хрумна, че е поискал да се срещне с нея не по обичайния повод — да напада Моли чрез нея, а за да й съобщи някакъв нов план.

— Какво си намислил, Ричард? Да не би да си решил да пенсионираш Марион? Това ли е? Да не би да планираш да пратиш някъде Марион и Моли заедно да карат старините си, докато ти… — Анна усети, че полетът на фантазията й всъщност се докосва до истината. — О, Ричард! — възкликна тя. — Не можеш да изоставиш Марион точно сега. Особено когато тъкмо е започнала да се справя с пиенето.

Ричард отвърна разгорещено:

— Нея не я е грижа за мен. Тя не намира време за мен. Все едно изобщо не съществувам. — В гласа му се долови наранена гордост. И Анна направо се изуми. Той изглеждаше наистина наранен. Това, че Марион се беше измъкнала на свобода и вече не бе затворница или жертва, го караше да се чувства самотен и огорчен.

— За бога, Ричард! Ти не й обръщаше внимание години наред. Просто я използваше като…

Устните му отново се разтрепериха и големите му черни очи се наляха със сълзи.

— Боже господи! — успя само да възкликне Анна, като си мислеше, В крайна сметка с Моли сме ужасно глупави. Всичко се свежда до това, че той може да обича само по този начин и нищо друго не приема. И Марион сигурно го разбира. Но попита: — Какво възнамеряваш да правиш в такъв случай? Стори ми се, че имаш връзка с момичето отвън. Така ли е?

— Да, така е. Тя поне ме обича.

— Ричард! — възкликна Анна напълно безпомощна.

— Това е самата истина. Колкото до Марион, аз все едно не съществувам.

— Но ако се разведеш с Марион точно сега, това може напълно да я съсипе.

— Съмнявам се дали изобщо ще забележи. Както и да е, не мисля да бързам. Затова и поисках да се срещнем. Искам да предложа на Марион и Томи да заминат някъде на почивка. И без това непрекъснато са заедно. Ще ги изпратя където пожелаят. За колкото време искат. Всичко, каквото поискат. А докато ги няма, ще въведа Джийн вкъщи при децата… постепенно. Разбира се, те я познават и я харесват, но лека-полека ще ги накара да свикнат с мисълта, че ще се оженя за нея.

Анна седеше мълчалива, докато той не попита настойчиво:

— Е, какво ще кажеш?

— Имаш предвид какво ще каже Моли ли?

— Питам теб, Анна. Разбирам, че за Моли може да е голям шок.

— За Моли изобщо няма да е шок. Ти с нищо не можеш да я шокираш. Нали разбираш? Тъй че какво конкретно искаш да чуеш?

Отказа да му помогне с каквото и да е не само защото не го харесваше, а защото не харесваше и себе си — разположила се на перваза, претегляща всичко, критична, хладна, докато той изглеждаше толкова нещастен — но продължи да седи все така превита там и да пуши.

— Е, Анна?

— Ако питаш Моли, мисля, че ще й олекне при перспективата Марион и Томи да заминат заедно за известно време.

— Разбира се, че е така. Ще се отърве от бремето си.

— Слушай, Ричард, пред други хули Моли колкото искаш, но не и пред мен.

— Какъв е тогава проблемът, щом Моли няма да има нищо против?

— Ами естествено Томи.

— Че защо? Марион разправя, че той очевидно не обича Моли да му влиза дори в стаята. Бил щастлив единствено с нея. Имам предвид — с Марион.

Анна се поколеба, но каза:

— Томи всичко подреди така, че майка му да е вкъщи, не непосредствено до него, но съвсем наблизо. Като негова заложница. И едва ли ще се откаже от това. Ще приеме като щедър жест да отиде на почивка с Марион само ако Моли послушно ги последва като вързана на каишка.

Ричард избухна:

— Господи, трябваше да го предвидя. Вие двете сте цинични, гадни, студенокръвни… — задушавайки се от гняв, той млъкна и едва си поемаше дъх. Но същевременно я наблюдаваше с любопитство в очакване да чуе какво още ще каже.

— Покани ме тук, за да ти кажа какво мисля, а ме наричаш какво ли не. Не само мен, но и Моли. Направих ти тази услуга и сега си отивам. — Анна спусна крака от високия перваз и се накани да си тръгне. Бе изпълнена с омраза към самата себе си и си помисли, Ричард естествено ме покани тук по добре известни причини — евентуално да го наругая. Но аз трябваше да се досетя. На свой ред аз дойдох, защото изпитвам потребност да го наругая, както и всичко, което той символизира. Сама се включих в тази нелепа игра и трябва да се засрамя. Но макар Анна да разсъждаваше така, и то напълно искрено, а Ричард да продължаваше да стои насреща й в позата на човек в очакване да го ударят с камшик, тя продължи: — Някои хора се нуждаят от жертви край себе си, скъпи Ричард. Ти самият вероятно много добре разбираш това. В края на краищата той ти е син.

Тръгна към вратата, откъдето бе влязла, но забеляза, че там няма дръжка: в кабинет като този вратата се отваряше само с бутон — или отвън, или от бюрото на Ричард.

— И какво трябва да правя аз, Анна?

— Не мисля, че можеш да направиш каквото и да било.

— Няма да позволя Марион да ме надхитри.

Анна за пореден път се стресна от думите му и отново се изсмя.

— Ричард, престани най-после. На Марион й е дошло до гуша, това е истината. Дори и най-слабохарактерните хора намират изход. Марион се е обърнала към Томи, защото той се нуждае от помощта й. Това е всичко. Сигурна съм, че изобщо не е планирала нищо. И да говориш за надхитряне от страна на Марион е толкова…

— И все пак тя е наясно какво прави и тържествува. Знаеш ли какво ми каза само преди месец? Заяви следното: „Можеш да спиш отделно, Ричард, и…“ — той се спря, преди да я е цитирал докрай.

— Ричард, та ти самият все се оплакваше, че трябва да делиш леглото си с нея!

— Сега все едно изобщо не съм женен. Марион си има отделна стая. И никога не си е вкъщи. Защо да се чувствам измамен и лишен от нормален живот?

— Но ти, Ричард… — Анна се почувства безсилна да продължи. А той все така очакваше какво още ще му каже. И тя рече: — Но ти имаш Джийн до себе си. Сигурно си намираш отдушници. Свалил си секретарката си.

— Тя няма да чака безкрайно. Иска да се омъжи.

— Слушай, Ричард, върволицата секретарки няма край. О, не се прави на толкова наранен. Досега си имал авантюри поне с десетина от тях, нали?

— Искам да се оженя за Джийн.

— Е, не смятам, че ще е много лесно. Томи няма да ти позволи, дори и Марион да ти даде развод.

— Тя заяви, че няма да ми даде.

— В такъв случай дай й малко време.

— Време ли? Времето не тече в моя полза. Догодина ще закръгля петдесет. Нямам време за губене. Джийн е на двайсет и три. Защо й е да чака и да губи шансовете си, докато Марион…

— Трябва да говориш с Томи. Сигурно разбираш, че всичко зависи от него.

— Страхотно състрадание ще прояви той към мен, няма що. Винаги е бил на страната на Марион.

— Май трябва да го спечелиш на своя страна.

— Няма вероятност да успея.

— Прав си, и аз така мисля. Смятам, че трябва да играеш по гайдата му. Като Моли и като Марион.

— Какво друго можех да очаквам от теб! Момчето е инвалид, а ти говориш за него като за престъпник.

— Да, прав си, само това можеше да очакваш. И не мога да си простя, че ти го казах. Моля те, пусни ме да си вървя, Ричард. Отвори вратата — тя застана на изхода и зачака той да й отвори.

— Теб дори те напушва смях от тази ужасна, жалка бъркотия.

— Напушва ме смях, както отлично съзнаваш, като гледам пред себе си един от финансовите магнати на нашата Велика Британия да подскача от гняв по безкрайно скъпия си килим досущ като тригодишно хлапе. Моля да ме пуснеш да изляза, Ричард.

Ричард с усилие превъзмогна себе си, приближи до бюрото, натисна бутона и вратата плавно се отвори.

— Ако бях на твое място, щях да изчакам още няколко месеца и да предложа на Томи работа тук. Хубава, тежкарска работа.

— Смяташ ли, че ще бъде така добър да я приеме точно сега? Нещо не си наред. Сега той е залитнал по левичарството, както и Марион, и двамата в момента се палят по безправието на проклетите бедни чернокожи.

— Хубаво, де! Защо пък не? Това днес е много модно. Не знаеш ли? Просто ти липсва чувство за актуалност, Ричард. Винаги ти е липсвало, нали? Това не е левичарство. Това е просто шик, a la mode.

— Сигурно ще си доволна да го взема при себе си.

— Така е. Помниш ли какво ти казах — ако добре изпипаш нещата, Томи с удоволствие ще приеме работа тук. Може би дори да те замести.

— О, бих бил щастлив. Никога не си била права за мен, Анна. Всъщност не си падам по сделките в бизнеса. Бих искал да се оттегля колкото се може по-рано и да заживея спокойно с Джийн, навярно да имам и още деца. Това планирам да направя. Не съм създаден за финансови сделки.

— Само дето според Марион си успял да увеличиш четири пъти вложенията и печалбите на империята, откакто си я поел. Довиждане, Ричард.

— Анна.

— Какво има?

Той пъргаво се извъртя и застана между нея и полуотворената врата. После с рязко движение на задните си части бутна вратата и тя се затвори. Анна бе поразена от контраста между безцеремонното движение и плавно действащата, невидима автоматизация на богато обзаведения кабинет, витрина на финансовата империя. И както стоеше там пред вратата, готова да излезе час по-скоро, тя си помисли за собствената си противоречива личност. За миг се зърна отстрани — дребничка, бледа, миловидна, с неизменната интелигентска, критична усмивка. Но под тази външна, приятна обвивка усещаше вътре в себе си бушуващ хаос от безпокойство и тревоги. Грубото, рязко движение със задника на благопристойно облечения Ричард съответстваше на нейната вътрешна противоречивост. Затова щеше да е лицемерно да изпитва неприязън към него. След направените умозаключения се почувства отпаднала и заяви:

— Ричард, това е напълно безсмислено. При всяка наша среща се повтаря едно и също.

Ричард долови обзелото я за миг малодушие. Застанал бе съвсем близо до нея и присвил тъмни очи, шумно дишаше. Устните му постепенно се разтегнаха в саркастична усмивка. Какво ли се опитва да ми припомни? — зачуди се Анна. Не може да бъде — да, точно така е. Припомняше й онази вечер, когато бе на косъм да преспи с него. Но вместо гняв или презрение, почувства, че се владее. Просто каза:

— Ричард, отвори вратата, ако обичаш.

Той продължаваше да стои неотстъпно насреща й, изпълнен със саркастично задоволство. Тя го заобиколи и се опита да отвори вратата с блъскане. Отново се видя отстрани — как безпомощно блъска, толкова непохватна и объркана. И изведнъж вратата се отвори — Ричард бе отишъл до бюрото и натиснал съответния бутон. Анна се втурна навън, мина покрай пищната секретарка, евентуалната заместничка на Марион, спусна се надолу през лъскавата, тапицирана, озеленена, застлана с килими централна част на сградата и излезе на неугледната улица, където въздъхна с облекчение.

Машинално се отправи към най-близката станция на метрото, като съзнаваше, че всеки миг може да припадне. Пиковият час бе започнал. Озова се сред тълпа блъскащи се хора. Изведнъж я обзе паника, толкова силна, че се отдръпна от човешкия поток, устремил се към бариерата на входа, и с изпотени длани и мишници застана встрани, опряла се на една стена. На два пъти напоследък й се бе случвало подобно нещо по време на пиков час. Нещо става с мен — помисли си тя, като се опитваше да се овладее. — Плъзгам се само по повърхността на нещо, но какво? Остана облегната на стената, не беше в състояние да продължи сред тълпата. Градът в пиков час — невъзможно бе по друг начин, освен с метро, бързо да измине разстоянието от пет-шест мили оттук до дома си. Няма как. Всички те, тези тълпи наоколо, бяха вклещени в ужасната преса на огромния град. Всички до един с изключение на Ричард и хора като него. Ако се върнеше при него и го помолеше да я откара, той щеше да го стори. Дори щеше да му достави удоволствие. Тя обаче не би го помолила, разбира се. Не й оставаше друго, освен да се стегне и да продължи. Събра сили отново да тръгне, намести се в притискащата я тълпа, изчака реда си за билет, спусна се сред гъмжилото надолу с ескалатора. Четири влака потеглиха от перона, преди да успее да се провре в един вагон. Най-трудното мина. Сега трябваше само да стои неподвижно в ярко осветения, претъпкан и спарен вагон и да чака, подпряна отвсякъде от хора, да стигне след десетина-петнайсет минути до своята спирка. Боеше се да не припадне.

Мислеше си, Какво ли е да откачиш? Кога точно човек, усетил, че му се развъртат бурмите, си казва: Дали не полудявам? И ако взема, че се смахна, как ли ще изглеждам? Притвори очи, като продължаваше да усеща силната светлина през клепачите си, притиснатите тела наоколо, миризмата на пот и мръсотия. И същевременно съзнаваше, че тя, Анна, се е превърнала в стегнато кълбо решимост, свито нейде в стомаха й. Анна, Анна, аз съм Анна — непрекъснато си повтаряше тя. Всъщност заради Джанет нямам право да се разболявам, нито да се предавам. Мога да изчезна от този свят още утре и никой не би се трогнал от това освен Джанет. Какво тогава съм самата аз, Анна? Нещо, необходимо единствено на Джанет. Но това е ужасно, помисли си тя, още по-уплашена. То е лошо и за самата Джанет. Започни отново: Какво съм аз, Анна? Престана да мисли за Джанет, изключи я от съзнанието си. Сега пред очите й изникна стаята й — просторна, светла, в приглушени тонове, с цветните тетрадки върху страничната масичка. Видя как тя, Анна, седнала на въртящото се столче, пише ли, пише, нахвърля бележки в една от тетрадките, а после отделя написаното с черта или го зачерква. Видя как страниците са изписани различно — текстът е или разделен на две, или ограден със скоби, или накъсан. Започна да й се гади и да й се вие свят. И тогава на своето място зърна Томи — как стои, свил съсредоточено устни и разлиства страниците на подредените й тетрадки.

Замаяна и уплашена, тя отвори очи и се огледа — видя полюшващия се лъскав таван, различните реклами по стените, безизразните лица, застинали в усилието да устоят на олюляването. На педя от себе си съзря лице — жълтеникавосиво, с едри пори по кожата, а устата — изкривена и влажна. Очите я пронизваха. После забеляза усмивка, полубоязлива-полуподканяща. Помисли си, Докато съм стояла със затворени очи, този мъж се е взирал в лицето ми и си го е представял под себе си. Направо й се догади и извърна глава, отмести поглед. Лошият, учестен дъх на непознатия облъхна бузата й. Оставаха й още две спирки. Анна се заотмества встрани, сантиметър по сантиметър, но усещаше как при олюляването на вагона мъжът, с лице, отблъскващо разкривено от възбуда, напира към нея. Беше противен. Боже мой, та те са противни, всички ние сме толкова противни, помисли си Анна и при тази натрапена близост кожата й настръхна от отвращение. На спирката едва успя да се провре навън сред напиращите да влязат, а мъжът се шмугна зад нея, притисна я на ескалатора и застана плътно зад нея на опашката пред пропускателната бариера. Тя подаде билета си и бързо се отдалечи, обръщайки се намръщено към него, когато той й подхвърли: „Една разходчица, а?“ Непознатият се ухили тържествуващо насреща й — в собствените му представи бе успял да я унижи и подчини, докато бе притворила очи във влака. Кресна му: „Разкарай се!“, отмина и излезе на улицата. Той продължи да я следва. Анна се уплаши и това я изненада — уплаши се, че я е страх. Какво ми става? Такива неща се случват всеки ден, такъв е животът в града, изобщо не ме засяга — всъщност я засягаше, както в кабинета на Ричард преди около половин час агресивното му желание да я унижи я бе засегнало дълбоко. Съзнанието, че непознатият, противно ухилен, продължава да върви подире й, я изпълни с паническо желание да побегне. Тогава си каза, Само да можех да видя и да докосна нещо, което не е противно… Пред нея се изпречи сергия за плодове с подредени пъстри купчини сливи, праскови, кайсии. Анна си купи по няколко плода и вдъхна тръпчивия им свеж аромат, докосна гладката им или леко мъхеста повърхност. Почувства се по-добре. Паниката изчезна. Мъжът, който я преследваше, застана наблизо в очакване, все така ухилен. Той обаче бе престанал да съществува за нея. И тя просто го отмина с чувство за неуязвимост.

Закъсняла беше, но не се тревожеше — Айвър е вкъщи. Докато Томи бе в болницата, а Анна се застояваше при Моли, Айвър влезе в живота им. Почти непознатият млад човек, квартирант в горната стая, който безшумно влизаше и излизаше и само поздравяваше с „Добро утро“ и „Добър вечер“, се бе сприятелил с Джанет. Водеше я на кино, докато Анна бе в болницата, помагаше й с домашните и непрекъснато казваше на Анна да не се безпокои, защото му било извънредно приятно да се грижи за Джанет. И наистина бе така. Тази ситуация обаче тревожеше Анна. Но тревогата й идваше не от отношението на Айвър към Джанет, защото той проявяваше към детето очарователна непринуденост и такт.

Докато се изкачваше по неугледните стъпала към жилището, си мислеше, Джанет има нужда от мъжко присъствие, липсва й баща. Айвър наистина е много мил с нея. И все пак, тъй като не е мъж… всъщност какво имам предвид, като казвам, че не е мъж? Ричард е мъж, Майкъл е мъж, а Айвър не е, така ли? Наясно съм, че с един „истински мъж“ неизбежно възниква напрежение, но и неуловимо разбирателство, което е невъзможно с Айвър. Съществува цяло измерение, което липсва у Айвър. И все пак той се държи очарователно с дъщеря ми и всъщност какво точно имам предвид под „истински мъж“? Защото Джанет обожава Айвър. Обожава — или поне така казва — и приятеля му Рони.

Преди няколко седмици Айвър попита дали може да доведе приятел, останал без пари и работа. В духа на благоприличието Анна предложи да сложат допълнително легло в стаята и разни други неща. И двете страни добре играеха ролите си, докато Рони, безработен актьор, направо се намъкна в стаята и в леглото на Айвър, но понеже това не засягаше пряко Анна, тя не възрази. Очевидно Рони твърдо беше решил да остане при Айвър, докато Анна не възразява. Тя, от своя страна съзнаваше, че това е цената, която трябва да плати, за възникналото приятелство между Айвър и Джанет.

Рони бе мургав, изящен младеж с грижливо начупена лъскава коса и грижливо заучена, ослепително бяла усмивка. Анна не го хареса, но като прецени, че по-скоро не харесва подобен тип хора, отколкото самия него, овладя чувствата си. Той също се държеше мило с Джанет, но — за разлика от Айвър — отношението му не бе спонтанно, а добре обмислен ход. Навярно и връзката му с Айвър бе обмислен ход. Всичко това не засягаше Анна, нито пък застрашаваше Джанет, защото Анна вярваше, че Айвър няма да допусне нещо да шокира детето. И въпреки това се тревожеше. Да предположим, че живеех с мъж — „истински мъж“ — или се бях омъжила. Това несъмнено би създало напрежение за Джанет. Тя ще изпитва неприязън към този мъж, ще се мъчи да го приеме, да се разбира с него. И тази неприязън ще произтича именно от пола му, от това, че е мъж. Или дори тук да живее мъж, с когото не спя или не желая да спя, дори тогава — просто защото е „истински мъж“ — ще припламва напрежение, ще се наруши балансът. Е, и какво? Защо да е необходимо да имам насреща си „истински мъж“ — заради Джанет, не заради мен — вместо този очарователен, дружелюбен, чувствителен младеж Айвър? Дали това не означава, че според мен поне с известни уговорки (а другите така ли приемат нещата?) на децата им е нужно напрежение, за да растат? Но защо? Ала аз очевидно действително мисля така — иначе нямаше да се тревожа, когато виждам Айвър и Джанет заедно, защото той прилича на голямо дружелюбно куче или на безобиден по-голям брат (използвам думата „безобиден“). Презрение. Изпитвам презрение. Презирам се, че мисля така. Истински мъж… Кой е истински мъж? Ричард ли? Или Майкъл? И двамата се държат много глупаво с децата си. И въпреки това явно мисля, че природата им, интересът им към жените, а не към мъжете, би бил по-здравословен за Джанет, отколкото ориентацията на Айвър.

След тъмните прашни стълби Анна най-сетне се добра до блестящото от чистота жилище и още с влизането дочу Айвър горе. Четеше на Джанет. Подмина вратата на голямата стая, качи се по белите стъпала и завари Джанет, чернокосата палавница, с кръстосани крака в леглото, а мургавият й, рошав приятел Айвър седеше на пода с вдигната ръка и четеше история за някакво девическо училище. Джанет даде на майка си знак с глава да не ги прекъсва. Айвър размаха вдигнатата си ръка, сякаш държи палка, смигна и продължи да чете по-високо: „И така, Бети се записала в списъка на желаещите да влязат в отбора по хокей. Дали ще я изберат? Дали ще бъде сред щастливките?“ В този миг Айвър се обърна към Анна с нормален глас: „Ще ти се обадим, като свършим…“, и продължи: „Всичко зависело от мис Джаксън. Бети се чудеше дали като й пожела успех миналата сряда след мача, мис Джаксън наистина е била искрена.“ Анна се поспря пред вратата и се заслуша. Долови в гласа на Айвър непознати нотки — присмех. Присмех към света на девическото училище, към женския свят изобщо, а не към нелепата история. И тези нотки зазвучаха, щом усети присъствието на Анна. Да, всъщност нищо ново, бе свикнала с това. Защото присмехът, тази защитна реакция на хомосексуалиста, напълно съответстваше на тактическата свръхучтивост на „истинския мъж“, на „нормалния“ мъж, който, съзнателно или не, винаги иска да постави граници във връзката си с една жена. Най-често несъзнателно. Усети и същото хладно, самозащитно чувство, малко засилено, но по същество еднакво. Анна погледна през пролуката на вратата към Джанет и видя, че по детското личице е изписана щастлива, но малко смутена усмивка. Джанет бе доловила, че присмехът е насочен към нея, защото е от женски пол. И Анна отпрати безмълвно съчувствено послание към дъщеря си, Е, скъпо мое момиченце, по-добре отрано да свикваш с подобни реакции, защото ще живееш в свят, в който ще се сблъскваш с тях на всяка крачка. Щом Анна се отдалечи, пародийните нотки в гласа на Айвър изчезнаха и той продължи да чете нормално.

Вратата на стаята на Айвър и Рони бе отворена. Рони пееше и гласът му също звучеше пародийно. Навсякъде тази песен се изпълняваше с копнеж, с виеща страст. „Тази нощ ми се отдай, бейби, да сложим на кавгите край, бейби, притисни ме, целуни ме…“ и т.н. Рони също се присмиваше на „нормалната“ любов. И то — грубо, просташки, вулгарно. Анна си помисли, Защо смятам, че това няма да се отрази на Джанет? Защо приемам за чиста монета твърдението, че децата не се поддават на поквара? Всъщност аз съм твърдо убедена, че моето въздействие, въздействието на здравомислеща, нормална жена, е достатъчно силно, за да надделее над тяхното. Но защо съм толкова сигурна? Тя тръгна надолу по стъпалата. Рони млъкна и подаде глава през открехнатата врата — очарователна глава с безупречна прическа, досущ като по момчешки подстригана главица на момиченце. Той се усмихна злобно. Искаше да покаже недвусмислено подозрението си, че Анна го шпионира. Едно от най-смущаващите неща у Рони бе постоянната му мнителност, че всичко, което хората казват или правят, се отнася до него. Поради това човек непрестанно се съобразяваше. Анна му кимна, като си рече, В собствения си дом не мога да се движа свободно заради тези двамата. Постоянно съм нащрек в собственото си жилище. Рони реши да прикрие злобата си, излезе от стаята и застана в небрежна поза, подпрян на един крак.

— Не знаех, Анна, че и ти се включваш в детските забавления.

— Отбих се само да ги видя — отвърна лаконично Анна.

Рони изведнъж се превърна в олицетворение на неустоим чар.

— Такова чудесно дете е твоята Джанет.

Беше се сетил, че живее тук без пари и изцяло зависи от благоразположението на Анна. Сега се превъплъти, да, да, точно така, помисли си Анна, в благовъзпитана млада госпожица с изтънчени маниери. Ти си наистина jeune fille, обърна се мислено към него Анна и му се усмихна, с което искаше да каже: Трудно ще ме измамиш, изобщо не си въобразявай. Заслиза по стъпалата, но като погледна нагоре, видя, че той стои на същото място, но забил поглед в стената. Хубавичкото му, о, така накипрено личице бе помръкнало. От уплаха. Боже мой, помисли си Анна, вече знам какво ще се случи, искам да напусне жилището ми, но сърце не ми дава да го изгоня, защото ще започна да го съжалявам, ако не внимавам.

Влезе в кухнята, бавно напълни чаша вода и я остави да прелее, за да види как водата се плиска и проблясва, да чуе прохладния звук на течаща вода. Водата, също като плодовете преди малко, трябваше да я успокои, да я увери, че светът може да изглежда и нормален. Ала през цялото време си мислеше, Губя контрол над себе. Струва ми се, че отрова е проникнала в този дом, че навсякъде витае духът на перверзна, отблъскваща злоба. Но това е пълна глупост! Всъщност всичките ми мисли в момента са несъстоятелни. Чувствам, че е така… и все пак тези мисли ме спасяват. Спасяват ме от какво? Отново се почувства зле, уплашена като в метрото. Рече си, Трябва да престана, просто трябва… макар че не можеше да каже какво точно трябва да престане. Ще ида в съседната стая, реши тя, ще седна и ще… — не успя да довърши мисълта си, пред нея ясно изникна пресъхнал кладенец, който бавно се пълни с вода. Да, да, ето какво ми е — пресъхнала съм. Празно ми е. Трябва да докосна някакъв жив извор… Отвори вратата на голямата стая и изведнъж там, на фона на прозорците, съзря черния силует на едра женска фигура, в която имаше нещо застрашително. Анна рязко извика:

— Кой е там? — и запали лампата.

На ярката светлина втурналият се към нея тъмен силует мигом придоби форма и индивидуалност.

— Боже мой, Марион! Ти ли си?

Анна не скри раздразнението си. Моментното й объркване я смути и тя внимателно се вгледа в Марион, защото през всичките тези години, откакто я познаваше, тя й се бе струвала жалка, не и застрашителна. А междувременно Анна усети онова преображение, което напоследък й се случваше поне стотина пъти на ден — изпъна гръб, стегна се, съсредоточи се. И защото бе толкова уморена, и защото „кладенецът бе пресъхнал“, включи мозъка си, този малък, аналитичен, хладен механизъм. Усети как интелектът й мигом влиза в действие — ефективен, защитен механизъм. И тогава си помисли, Интелектът, именно той е единствената преграда между мен и… — Този път обаче изрече мисълта си докрай, този път знаеше как да завърши изречението. — Между мен и лудостта. Да.

Марион каза:

— Извинявай, че те стреснах, но като се качих, чух твоя млад джентълмен да чете на Джанет и не исках да ги прекъсвам. После си помислих, че ще е приятно да поседя на тъмно.

Анна се сепна от думите „твоя млад джентълмен“, които прозвучаха пресилено изискано — като комплимент на светска дама към млада жена. Помисли си, че винаги при разговор с Марион и пет минути не могат да минат, без тя да я подразни. А после си припомни в какъв свят бе израснала Марион. Анна се отпусна:

— Съжалявам, че бяха груба. Уморена съм. Пътувах в пиковия час.

Дръпна завесите, като се стремеше да придаде на стаята тихата строгост, от която се нуждаеше.

— Слушай, Анна, ти си разглезена. На нас, обикновените бедни хора, всеки ден ни се налага да се сблъскваме с това.

Анна слисано погледна Марион, на която никога през живота не й се бе налагало да се сблъсква с нещо толкова прозаично като пиков час. Взря се в лицето й — чистосърдечно, озарено, възбудено. После каза:

— Нуждая се от едно питие. Ти искаш ли?

Осъзна, че е сбъркала, но се зарадва, че е забравила и съвсем непринудено е предложила на Марион питие. Защото тя й отговори:

— О, да, едно съвсем мъничко. Томи казва, че е нужна много по-голяма смелост да решиш да пиеш нормално, отколкото напълно да се откажеш. Не смяташ ли, че е прав? Аз смятам. Мисля, че той е много умен и силен.

— Да, но сигурно е много по-трудно.

Анна наля уиски с гръб към Марион, като си мислеше, Дали не е дошла, защото знае, че току-що съм се видяла с Ричард? И ако причината е друга, то каква е тя? И каза:

— Тъкмо се връщам от среща с Ричард.

Марион взе чашата, която Анна постави пред нея, и доста безучастно отвърна:

— Така ли? Е, вие двамата винаги сте си били гъсти.

Анна се възпря да не трепне при думата „гъсти“, но с уплаха усети в себе си постепенно нарастващото раздразнение и засили яркия лъч на хладния си интелект. Дочу горе как Айвър извика:

— Шуут! Закрещяха петдесетината възбудени зрители и Бети се затича с всичка сила, удари топката и я вкара право в целта. Победа! Въздухът закънтя от възторжените младежки викове, а Бети погледна към приятелите със замъглени от радостни сълзи очи.

— Като дете направо обожавах тези прекрасни училищни истории — заяви Марион звънко като девойче.

— Аз пък не можех да ги понасям.

— Та ти от малка си изявен интелект.

Анна седна с чашата уиски и се вгледа в Марион. Тя бе в скъп кафяв костюм, несъмнено нов. Тъмната й, леко прошарена коса бе току-що фризирана. Светлокафявите й очи блестяха, а бузите й бяха поруменели — бе истинско олицетворение на пищна, щастлива, жизнерадостна матрона.

— Затова и дойдох при теб — продължи Марион. — Томи даде идеята. Нуждаем се от помощта ти. На Томи му хрумна прекрасна идея. Мисля, че той наистина е чудесно, умно момче и двамата решихме да се посъветваме с теб.

В този момент Марион отпи малка глътка уиски, направи лека moue на неудоволствие и постави обратно чашата, като продължи да бъбри:

— Благодарение на Томи едва сега разбрах колко ужасно невежа съм била. Всичко се случи, откакто започнах да му чета вестници. Преди нищо не четях. Естествено той е безкрайно начетен и ми обяснява всичко. Сега се чувствам напълно нов човек. И се срамувам, че досега не съм мислела за нищо друго освен за себе си.

— Ричард спомена, че си се запалила по политиката.

— О, да, и това много го дразни. Разбира се, майка ми и сестрите ми са направо бесни.

Съвсем като непокорно девойче тя седеше усмихната, свила непокорно устни, но очите й проблясваха виновно.

— Мога да си представя.

Майката на Марион бе вдовица на генерал, а сестрите й високопоставени дами и Анна се досещаше, че за Марион най-вероятно е огромно удоволствие да ги дразни.

— Те, разбира се, нямат и представа от нещата, абсолютно никаква, също както и аз, преди Томи да се заеме с мен. Струва ми се, че животът ми започна от този момент. Чувствам се нов човек.

— Ти и изглеждаш нов човек.

— Знам, че е така. Анна, днес ли се срещна с Ричард?

— Да… нали ти казах… в кабинета му.

— Той не ти ли спомена нещо за развод? Питам, защото ако го е казал и на теб, значи нещата са сериозни. Той винаги ме е заплашвал и тормозел… ужасен тиранин е. Тъй че не приемах думите му сериозно. Но ако е започнал да говори за това и пред други хора, то ние с Томи трябва сериозно да обсъдим положението.

— Мисля, че възнамерява да се ожени за секретарката си. Поне така казва.

— А ти видя ли я? — Марион нескрито се изкикоти и погледна дяволито.

— Да.

— Не забеляза ли нещо?

— Че прилича на теб, когато беше на нейната възраст.

— Точно така — Марион отново се изкикоти. — Не е ли забавно?

— Щом ти така мислиш.

— Да, наистина мисля така. — Марион изведнъж въздъхна и лицето й се промени. Анна видя как за миг от малко момиче се превърна в печална жена. Друга Марион седеше сега насреща й — сериозна, иронична, с втренчен поглед.

— Нима не разбираш? Налагам си да намирам положението забавно.

— Да, разбирам.

— Всичко започна съвсем внезапно една сутрин на закуска. Ричард винаги се е държал ужасно по време на закуска. Все е ядосан и се заяжда с мен. Само че чудно защо аз съм допускала да се държи така. И тъй, онази сутрин не престана да опява и да ме упреква колко често съм се виждала с Томи. И изведнъж като че ли ме осени прозрение. Наистина, Анна. Той едва ли не подскачаше от яд напред-назад из трапезарията. А лицето му бе почервеняло от гняв. Изобщо бе страшно ядосан. А аз се вслушвах в гласа му. Той има много неприятен глас, нали? Глас на кавгаджия, нали?

— Така е.

— И тогава си помислих… Анна, не мога да ти го опиша. Беше направо като прозрение. Помислих си — от толкова години съм женена за този човек и през всичкото това време съм била… изцяло обсебена от него. Е, жените са такива, нали? Нищо друго не ме е интересувало. Толкова години съм заспивала вечер в сълзи. Правех сцени, държах се глупаво, чувствах се нещастна и… И за какво? Сериозно те питам, Анна.

Анна се поусмихна, а Марион продължи:

— Бедата е там, че той не е нищо особено, не е ли тъй? Дори не е кой знае колко красив. Не е и много интелигентен… хич не ме е грижа дали е влиятелен или е индустриален магнат. Разбираш ли какво ти казвам?

— Е, и?

— И тогава си казах: Боже господи, заради този човек пропилях живота си. Много добре си спомням този миг. Седях на масата за закуска, облечена неглиже — с нещо, което си бях купила, защото той харесва такива неща, нали разбираш, разни наборчета и цветчета — или поне в началото бе така. А аз винаги съм мразела финтифлюшки. И изведнъж ми хрумна, че години наред съм носела дрехи, които мразя, само и само да угодя на този човек.

Анна се засмя. Марион също прихна — хубавото й лице се оживи от самоиронията, но очите й оставаха тъжни и самокритични.

— Направо унизително, нали, Анна?

— Така е.

— Но се обзалагам, че ти никога не си допускала да станеш за смях заради някакъв си глупав мъж. Твърде разумна си.

— Ти така мислиш — сдържано отвърна Анна, но веднага осъзна грешката си, за Марион бе важно да вижда в нея, Анна, независимата и неуязвима жена.

Марион не я чу и продължи:

— Ти си извънредно разумна и затова ти се възхищавам.

Сега Марион стискаше чашата уиски с напрегнати пръсти.

Отпи глътка, след това пак и пак, и пак… Анна си наложи да не я гледа. Тогава я чу да казва:

— А и това момиче Джийн. Щом я зърнах, ме осени друго прозрение. Той е влюбен в нея, поне така твърди. Но въпросът е в кого всъщност е влюбен. Влюбен е в определен тип жена, в нещо, което пасва на патката му.

Неочакваната вулгарност „пасва на патката му“ от устата на Марион накара Анна отново да се вгледа в нея. Марион седеше напрегнато в креслото, със сковано, изпънато едро тяло и свити устни, с хищно обвили празната чаша, в която жадно се взираше, пръсти.

— Та каква е тази любов? Той никога не е обичал мен. Обича снажните млади брюнетки с едър бюст. Аз имах прекрасни гърди на младини.

— Девойче като лъскав кестен — каза Анна, като наблюдаваше как жадната ръка обвива празната чаша.

— Точно така. Тъй че това няма нищо общо с мен. До това заключение стигнах. Той надали знае какво точно представлявам аз. И изобщо какво да говорим за любов?

Марион с усилие се усмихна. Отметна глава и поседя със затворени очи. Така здраво стискаше клепачи, че кафявите й ресници потрепваха по вече изпитите й страни. После отвори очи, попремига и се огледа. Търсеше бутилката уиски, която беше на масичка до стената. Ако ме помоли да й налея отново, трябва да й сипя, помисли си Анна. Сякаш тя, Анна, с цялата си същност бе въвлечена във вътрешната, безмълвна битка на Марион. Марион притвори очи, пое дълбоко дъх, отвори ги пак, погледна към бутилката, завъртя празната чаша между пръстите си и отново притвори очи.

И все пак, помисли си Анна, за Марион е по-добре да е пищна и цялостна личност. По-добре да е пияна, нещастна и откровена, ако цената на трезвеността й е да се превърне в свенливо, невръстно девойче — напрежението бе станало толкова мъчително, че Анна направо щеше да се пръсне:

— Какво очаква от мен Томи?

Марион се поизправи, остави чашата и от тъжна, откровена, смазана жена мигом се превърна в невръстно девойче.

— О, той е толкова прекрасен, толкова прекрасен във всяко отношение, Анна. Казах му, че Ричард е поискал развод и той бе направо прекрасен.

— Какво ти каза?

— Каза, че следва да постъпя както трябва, както аз смятам за редно, а не да прощавам на Ричард поредното му увлечение само защото мисля, че това е великодушно и искам да се държа благородно. Понеже първата ми реакция бе да му дам развод — защо трябва да ме засяга всичко това? Разполагам с достатъчно свои пари, това не е проблем. Но Томи каза: не, трябвало да помисля какво в края на краищата е най-разумно спрямо Ричард. И че трябвало да го накарам да си поеме отговорностите.

— Разбирам.

— Та така. Той разсъждава много трезво. А само като си помисли човек, че е едва на двайсет и една. Макар да смятам, че ужасната беда, която го сполетя, му е повлияла… искам да кажа, че наистина е ужасно, но не можеш да го възприемеш просто като трагедия, като виждаш колко смел е той, как изобщо не се предава и какъв прекрасен човек е.

— Да, така е.

— Та Томи ми казва да не обръщам внимание на Ричард, изобщо да забравя за него. Защото съвсем сериозно твърдя, че искам да посветя живота си на по-важни неща. Томи ми посочва пътя. Оттук нататък ще живея за другите, а не за себе си.

— Това е добре.

— Затова се и отбих при теб. Трябва да ни помогнеш — на нас с Томи.

— Да, разбира се, какво мога да направя?

— Нали помниш онзи чернокож водач, африканеца, когото познаваш? Матюс или нещо такова?

Анна най-малко бе очаквала подобно нещо.

— Да не би да имаш предвид Том Матлонг?

Марион вече бе извадила бележник и чакаше с молив в ръка.

— Точно него. Моля те да ми дадеш адреса му.

— Че той е в затвора — отвърна Анна. Гласът й прозвуча безпомощно. Усетила се безсилна да възрази, Анна се почувства не само безпомощна, но и уплашена. Изпадна в същата паника, която я обземаше в присъствието на Томи.

— Естествено, че е в затвора, но в кой точно?

— Слушай, Марион, какво сте решили да правите?

— Казах ти, че вече няма да живея само за себе си. Искам да пиша на този клетник и да видя с какво мога да му помогна.

— Виж, Марион… — Анна се вгледа в нея, като се опитваше да установи контакт с жената, с която допреди малко бе разговаряла. Но изцъклените кафяви очи насреща й истерично проблясваха виновато, но и щастливо.

Анна заговори с твърд глас:

— Това не е някой добре организиран затвор като Брикстън или нещо подобно. Сигурно просто е някаква барака сред полето, на стотици мили от населено място, с около петдесетина затворника и твърде вероятно е те изобщо да не получават писма. Какво очакваше? Да имат дни за свиждане, разни права и такива неща ли?

Марион се нацупи:

— Според мен имаш ужасно негативно отношение към бедните клетници.

Анна си помисли, „негативно отношение“ е израз, заимстван от Томи — ехо от речника на Комунистическата партия, но фразата „бедните клетници“ е изцяло на Марион — навярно майка й и сестрите й дават старите си дрехи на благотворителни организации.

— Искам да кажа — оживено продължи Марион, — че това е континент, окован във вериги, не е ли така? („Трибюн“, помисли си Анна, а може и „Дейли Уъркър“). И трябва незабавно да се вземат мерки да се възстанови вярата на африканците в справедливостта, ако вече не е твърде късно. („Ню Стейтсман“, помисли си Анна.) Поне положението трябва основно да се анализира в интерес на всички. („Манчестър Гардиан“ в момент на остра криза.) Слушай, Анна, не разбирам отношението ти. Несъмнено не можеш да отхвърлиш очевидните доказателства, че нещата не са наред. („Таймс“ в уводна статия седмица след новината, че бялата администрация е разстреляла двайсет африканци и е вкарала в затвора още петдесет без съд и присъда.)

— Марион, какво става с теб?

Марион седеше напрегнато наведена напред, приблизваше усмихнатите си устни и съсредоточено примигваше.

— Слушай, ако искаш да се занимаваш с африканската политика, съществуват организации, в които можеш да се включиш. Томи би трябвало да знае това.

— Помисли за бедните клетници, Анна — възкликна Марион укорително.

Анна се замисли, Преди злополуката Томи знаеше много повече за политиката от елементарни разсъждения за „бедните клетници“, така че или мозъкът му е сериозно увреден, или… Анна седеше безмълвна и за първи път се запита дали мозъкът на Томи наистина не е увреден.

— Значи Томи те е пратил при мен да поискаш адреса на мистър Матлонг в затвора, за да изпратите на бедните затворници колети с храна и утешителни писма, така ли? Той много добре знае, че пратките изобщо няма да стигнат до затвора… да не говорим за останалото.

Макар Марион да бе втренчила блесналите си кафяви очи в Анна, тя сякаш виждаше друг човек пред себе си. Моминската й усмивка бе насочена към някаква очарователна, но своенравна приятелка.

— Томи каза, че твоят съвет ще е много полезен. И че ние тримата бихме могли да работим заедно за общата кауза.

Анна, започнала да проумява нещата, се ядоса и сухо заяви:

— Години наред думата „кауза“ предизвикваше у Томи единствено ирония. Щом сега е започнал да я използва, значи…

— Но, Анна, звучиш толкова цинично, сякаш не си ти.

— А ти забравяш, че всички ние, включително и Томи, години наред бяхме потънали в атмосферата на справедливите каузи и те уверявам, че ако сме подхождали към тази фраза с твоето благоговение, нямаше нищо да свършим.

Марион се изправи. Изражението й издаваше дълбока вина, лукавство, но и задоволство от себе си. И сега Анна проумя, че Марион и Томи са я обсъждали и са решили да спасят душата й. От какво? Усети неудържимо напиращ гняв. Гневът й бе прекалено силен и напълно несъответстваше на случилото се. Тя съзнаваше това и още повече се уплаши.

Марион забеляза, че е ядосана, почувства се доволна и същевременно объркана и каза:

— Много съжалявам, че те разтревожих без причина.

— О, не беше без причина. Изпратете писмо на мистър Матлонг чрез администрацията на затвора, Северна провинция. Той няма да го получи, разбира се, но в подобни случаи е важен самият жест, нали така?

— О, благодаря ти, Анна. Толкова си услужлива, така и очаквахме. А сега трябва да си вървя.

Марион излезе от стаята и заслиза по стъпалата — походката й комично напомняше маниера на виновно, но дръзко девойче. Анна я наблюдаваше отгоре и изведнъж съзря себе си отстрани — студена, строга, критична. Щом Марион се скри от погледа й, тя отиде до телефона и позвъни на Томи.

Гласът му, бавен и вежлив, долетя над улиците от разстояние над половин миля:

— 00567.

— Тук е Анна. Марион току-що си тръгна. Кажи ми твоя ли е наистина идеята да пишете на африкански политически затворници. Защото ако действително е така, трябва да ти кажа, че не си в крак с времето.

Кратко мълчание.

— Радвам се, че ми се обади, Анна. Смятам, че идеята е добра.

— За бедните затворници ли?

— Честно казано, смятам, че ще е добре за Марион. Не мислиш ли? Смятам, че й е нужно да излезе от себе и да насочи вниманието си към други неща.

Анна се стъписа:

— С други думи вид терапия, а?

— Да. Не си ли съгласна?

— Слушай, Томи, работата е там, че аз не се нуждая от терапия… Поне не от такава.

След кратка пауза Томи отчетливо заяви:

— Благодаря, че ми позвъни и сподели виждането си, Анна. Признателен съм ти.

Анна се изсмя гневно. Очакваше и той да се изсмее — независимо от всичко, тя още мислеше за него като за предишния Томи, който би се разсмял в подобен случай. Затвори телефона цялата разтреперана — наложи й се да седне.

Седна и си помисли, Това момче Томи… та аз го познавам от дете. Такава ужасна беда го сполетя… А сега ми изглежда като зомбиран, дори опасен, всява страх. И всички ние мислим така. Не, не е луд, не е това, но е станал съвсем различен, съвсем друг човек… Но сега не мога да мисля за това. После. Джанет трябва да вечеря.

Минаваше девет, а вечерята на Джанет закъсняваше. Анна подреди яденето в подноса и го отнесе горе, като пренастрои съзнанието си да изтласка и Марион, и Томи, и всичко, което те символизираха, и то да отстъпи на заден план. Поне засега.

Джанет сложи подноса на колене и рече:

— Майко?

— Кажи.

— Харесваш ли Айвър?

— Да.

— Аз много го харесвам. Той е добър.

— Така е.

— А харесваш ли Рони?

— Да — отвърна Анна след кратко колебание.

— Всъщност не го харесваш кой знае колко.

— Защо мислиш така? — стресна се Анна.

— Не знам — отвърна детето. — Просто ми хрумна, че не го харесваш. Защото кара Айвър да се държи глупаво.

Тя не каза нищо повече и изяде вечерята си умислена. На няколко пъти погледна към майка си — много изпитателно — и Анна продължи да седи до нея и да посреща изпитателните й погледи на вид със спокойна, вътрешна убеденост.

Когато Джанет заспа, Анна слезе в кухнята да изпуши някоя и друга цигара с чаша чай. Беше се разтревожила за дъщеря си: Джанет очевидно е разстроена, но защо. Не е заради Айвър, а заради атмосферата, която Рони създава. Мога да кажа на Айвър, че Рони трябва да си иде. Той сигурно ще предложи да плаща наем за Рони, но не там е проблемът. Чувствам същото, което навремето изпитвах с Джеми…

Джеми беше студент от Цейлон, който живя няколко месеца в празната стая горе. Анна не го харесваше, но се въздържаше да го подкани да напусне, защото беше цветнокож. Проблемът в края на краищата се разреши, когато той си замина за Цейлон. Сега Анна не можеше да помоли двойката младежи, които нарушаваха душевното й спокойствие, да напуснат, защото бяха хомосексуалисти и също като цветнокожия студент трудно щяха да си намерят квартира.

Но защо тя да се чувства отговорна за това?… Нима не ми стига, че „нормалните“ мъже създават куп проблеми?, каза си тя, като се опита да разсее притесненията с шега. Шегата обаче не помогна. Изпробва друго: Това е моят дом, моят дом, моят дом — този път се опита да си внуши непоклатимо собственическо чувство. И това не помогна. Продължи да седи и да си мисли, Как така, все пак аз имам дом? Защото написах книга, от която се срамувам, и с нея натрупах пари. Късмет, късмет, нищо повече. Но аз мразя всичко това — моят дом, моите вещи, моите права. И тогава ми става неловко, защото и аз като всички останали се уповавам на своята собственост. Моята. Собственост. Вещи. Ще пазя Джанет заради собственическите си чувства. Каква полза има да я пазя? Тя ще израсне в Англия — страна, където повечето мъже са незрели хлапаци, хомосексуалисти или полухомосексуалисти… Ала тази пораженска мисъл бе мигом изтласкана от силна вълна истинско чувство: Боже господи, все пак останали са и истински мъже и ще се погрижа Джанет да срещне такъв. Ще се погрижа, като порасне, да разпознава истинския мъж, когато го срещне. Рони трябва да напусне.

С тези мисли отиде в банята да се приготви за лягане. Вътре светеше. Спря пред открехнатата врата. Рони се взираше напрегнато в огледалото над поличката, където тя държеше козметиката си. Той нанасяше лосион по бузите си с нейния памук и се опитваше да заглади бръчките на челото си.

Тя каза:

— Моят лосион повече ли ти харесва от твоя?

Той се извърна, без ни най-малко да се изненада и тя разбра, че я е чакал да го завари там.

— Боже мой — възкликна той, изискан и кокетен. — Пробвах лосиона ти. Има ли ефект?

— Не особен — отвърна Анна. Тя се облегна на вратата и продължи да го наблюдава в очакване какво ще последва.

Беше по скъп копринен халат в убитолилав цвят с червеникава кърпичка в джобчето. Обул бе скъпи червени кожени пантофи със златисти орнаменти. Видът му бе по-подходящ за харем, отколкото за този апартамент в запуснат лондонски студентски квартал. Сега стоеше, наклонил настрани глава и приглаждаше с лакирани нокти вълнистата си черна, леко прошарена коса.

— Изплакнах я с оцветител — отбеляза той, — но прошареното личи.

— Изглежда шик — отвърна Анна. В миг проумя: уплашен, че тя може да го изхвърли, той се опитваше да се спогодят, както биха се разбрали две девойки. Опита се да си внуши, че е забавно. Всъщност обаче изпитваше отвращение и се срамуваше.

— Скъпа Анна — изчурулика той очарователно, — много хубаво е да изглеждаш шик, стига да си… ако мога така да се изразя… в позицията да поставяш условията.

— Слушай, Рони — заговори Анна, като въпреки отвращението си се поддаде и влезе в ролята, която се очакваше от нея. — Ти си очарователен въпреки някой и друг бял косъм в косата ти. Не се съмнявам, че за мнозина си направо страхотен.

— Не колкото преди — отвърна той. — Уви, трябва да го призная. Разбира се, добре се справям въпреки временните спадове, но се налага да полагам големи грижи за себе си.

— Сигурно скоро ще се наложи да си намериш и постоянен богат покровител.

— Боже мой — възкликна той и съвсем неволно леко врътна бедра, — нима допускаш, че не съм опитвал?

— Не съм предполагала, че пазарът е толкова пренаситен — процеди Анна, подтикната от отвращение, като същевременно се засрами от реакцията си още преди да е изрекла думите. Боже господи! — помисли си тя. Какъв ужас е да си се родил Рони, да си такъв като него! Оплаквам се, че съм орисана да бъда такава, каквато съм, и то жена, но, Боже господи, ами ако се бях родила Рони!

Той й хвърли бърз, открит поглед, изпълнен с омраза. Поколеба се за миг, но не устоя на вътрешния импулс и заяви:

— Май все пак предпочитам твоя лосион пред моя.

И постави ръка на флакона, като че е негов. Усмивката, която й хвърли отстрани, бе предизвикателна, изпълнена с открита омраза.

Тя усмихнато протегна ръка и взе флакона.

— Ами тогава по-добре е да си купиш такъв, нали?

В отговор той й отправи светкавична, дръзка усмивка в знак, че признава поражението си, поради което я ненавижда, и предлага да си премерят силите отново. После усмивката му угасна, изтласкана от студения, смазващ страх, който неотдавна бе забелязала на лицето му. Сега той си напомняше, че подобни изблици на злоба са опасни и че би трябвало да я предразполага, а не да я предизвиква.

Рони мигновено се извини с очарователен, предразполагащ шепот, каза „лека нощ“ и кръшно се заизкачва по стълбата към Айвър.

Анна се изкъпа и се качи да види дали Джанет е заспала. Вратата на младежите бе отворена. Анна се изненада, защото и двамата знаеха, че по това време тя всяка вечер се качва да види Джанет. И изведнъж разбра, че вратата е отворена нарочно. Дочу отвътре глас: „Тлъсти шкембести крави…“ Това бе Айвър, който добави и неприличен звук след думите си. Тогава се чу гласът на Рони: „Увиснали, потни цици…“ Последва звук като от повръщане.

Не на себе си от ярост, Анна за малко да нахлуе в стаята и да им вдигне скандал. Вместо това се закова на място, цялата разтреперана, разстроена и уплашена. Слезе тихомълком с надеждата, че не са я усетили да се качва. Ала сега чу вратата шумно да се затръшва, а после гръмкия им смях — боботенето на Айвър и пискливия, женствен кикот на Рони. Пъхна се в леглото ужасена. От себе си. Осъзна, че мръснишката сценка, която й бяха подготвили, чисто и просто разкрива нощния облик на женствения Рони и дружелюбния като куче едър Айвър и тя трябва сама да прецени някои неща, вместо да чака техните демонстрации. Уплаши се колко я стъписа случилото се. Седеше в леглото в голямата си тъмна стая и пушеше, безпомощна и уязвима. Каза си: Ако полудея, то… Непознатият във влака я бе разстроил, двамата младежи горе направо я разтрепериха. Само преди седмица, като се прибираше късно от театъра, в тъмно ъгълче на улицата един мъж се бе разголил пред нея. Вместо да забрави случилото се, тя усети как се сви в себе си, сякаш това бе лично посегателство над същността й — почувства се така, сякаш самата тя, Анна, е застрашена. Но като се обърнеше малко назад, виждаше как до неотдавна същата тази Анна крачи напред сред клопките и мръсотията на големия град, неустрашима и неуязвима. Сега й се струваше, че мръсотията ще я застигне всеки миг и тя ще закрещи, преди да падне в несвяст.

Но кога се роди тази различна, уплашена, уязвима Анна? Знаеше кога: когато Майкъл я заряза.

И все пак, макар уплашена и разстроена, Анна се поусмихна на себе си, позасмя се при мисълта, че тя, независимата жена, бе независима и неуязвима за пошлостта на перверзния секс, на бруталния секс само когато я обичаше мъж. Седеше в тъмното и се усмихваше или по-скоро се мъчеше да се усмихне, като си мислеше, че единственият човек, с когото би могла да сподели тази внезапно развеселила я мисъл, е Моли. Само че Моли сега бе в такава беда, че не можеше да й се обади веднага. Да — ще й позвъни утре, за да й разкаже за Томи.

И Томи отново излезе на преден план в съзнанието й наред с тревогата, предизвикана от Айвър и Рони. Твърде много й се събра. Мушна се под завивките и се вкопчи в тях.

Съвсем очевидно е, каза си Анна, като се опитваше да запази спокойствие, че не съм способна да се справя с каквото и да било. Ако все пак успявам да се задържа над всичко — над този хаос, то е единствено заради този мой все по-хладен, критичен, балансиращ ум. (Анна отново съзря отстрани мозъка си — малък, хладен механизъм, който тиктака в главата й.)

Остана да лежи все така уплашена и отново дочу онези думи: изворът е пресъхнал. Наред с думите изникна и картината пред очите й: видя пресъхналия кладенец — пропукано отвърстие сред сухата пръст.

Нужно й бе да се хване за нещо и тя се вкопчи в спомена за Мама Шугър. Да-а-а. Трябва да сънувам вода, рече си тя. За какво иначе можеха да й послужат дългите сеанси с Мама Шугър, ако сега, по време на суша, не можеше да протегне ръце за помощ. Трябва да сънувам вода, трябва да разбера как отново да се добера до извора.

Тогава заспа и потъна в сънища. Беше някъде по пладне, а тя стоеше пред ширнала се огромна жарка пустиня. Облаци прах затуляха слънцето. То бе като зловещо огнено кълбо над жълтата пясъчна шир. Анна знаеше, че трябва да прекоси тази пустиня. Насреща й, отвъд пустинята, се мержелееха планини в оранжеви, сиви и морави краски. Багрите в съня бяха необикновено красиви и ярки. И тя се чувстваше като хипнотизирана, хипнотизирана от тези ярки, огнени цветове. Никъде не се виждаше вода. И тогава Анна пое напред — да прекоси пустинята и да стигне до планините.

На сутринта се събуди с този сън в съзнанието. И разбра какво означава той. Сънят разкриваше промяна у Анна, промяна в представата й за себе си. Тя се бе озовала сама в пустинята, там нямаше вода и всички извори бяха безкрайно далеч. Събуди се с мисълта, че за да прекоси пустинята, трябва да се освободи от излишния товар. Легнала си бе твърде объркана как да постъпи с Рони и Айвър, но се събуди с ясното съзнание какво трябва да направи. Пресрещна Айвър, когато той тръгваше на работа (Рони все още бе в леглото, потънал в заслужения сън на изтощена от ласки любовница) и каза:

— Айвър, искам да напуснете жилището.

Изразът на Айвър в отговор бе толкова красноречив, че думите бяха излишни: „Съжалявам, влюбен съм много в него и съм безсилен.“

Анна добави:

— Айвър, сигурно разбираш, че това не може продължава повече.

Той отвърна:

— От известно време се канех да ти кажа… ти бе толкова добра, но аз бих искал да плащам, задето и Рони живее тук.

— В никакъв случай.

— Какъвто наем пожелаеш — рече той, но дори и сега, обзет от срам заради среднощните си забавления и най-вече от страх, че идилията му може да се наруши, не успя да скрие ехидните, подигравателни нотки в гласа си.

— Щом досега не съм ти споменавала нищо за наем, макар че Рони живее тук от няколко седмици, значи не става дума за пари — рече Анна, изпълнена с неприязън към хладната, критична личност, която говореше с такъв глас.

Той отново се поколеба, като в изражението му по невероятен начин се примесиха вина, дързост и страх.

— Слушай, Анна, страшно закъснявам за работа. Ще намина тази вечер да поговорим.

Вече бе стигнал до средата на стълбите и се втурна бързо надолу в отчаян опит да избяга по-скоро от нея и от собственото си инстинктивно желание да я предизвика и да й се присмее.

Тя се върна в кухнята. Джанет закусваше. Попита:

— За какво говори с Айвър?

— Предложих му да напусне или поне Рони да се изнесе. — После бързо добави, защото Джанет понечи да възрази: — Стаята е за един човек, а не за двама. И понеже са приятели, сигурно ще предпочетат да живеят заедно.

За нейна изненада Джанет не възрази. Закуси смълчана и умислена, както и предната вечер. След като свърши, възкликна:

— Защо не мога да отида на училище?

— Но ти ходиш на училище!

— Искам да кажа на истинско училище. С пансион.

— Пансионите са много по-различни от този в разказа, който ти чете снощи Айвър.

Джанет сякаш искаше да продължи темата, но се отказа. Тръгна на училище, както винаги.

След малко в кухнята слезе и Рони, много по-рано от друг път. Беше се облякъл изискано, но страните му бяха бледи въпреки лекия руж. За първи път предложи на Анна да напазарува.

— Много ме бива по дребните домакински услуги.

Когато Анна му отказа, той поседя в кухнята, като бъбреше забавно, но през цялото време я гледаше умолително.

Анна обаче бе непоколебима и когато Айвър влезе при нея вечерта да поговорят, тя не отстъпи. Тогава Айвър предложи Рони да си отиде, а той да остане.

— В края на краищата, Анна, живея тук от толкова месеци и досега никога не сме имали търкания. Съгласен съм, че Рони малко прекалява. Но той ще напусне, обещавам ти.

Анна се поколеба и той я притисна:

— А става въпрос и за Джанет. Тя ще ми липсва. И не мисля, че преувеличавам, ако кажа, че и аз ще й липсвам. Ние често бяхме заедно, докато ти бе заета да успокояваш приятелката си при онази страшна трагедия със сина й.

Анна отстъпи. Рони напусна. Напусна много демонстративно. Недвусмислено й даде да разбере, че е кучка, задето го гони. (Самата тя се чувстваше кучка.) А на Айвър ясно показа, че губи любовницата си, чиято минимална цена е покрив над главата. Айвър негодуваше срещу Анна заради загубата и не криеше чувствата си. Сърдеше се.

И понеже се сърдеше, отношенията им станаха, както преди злополуката с Томи. Почти не го виждаха. Отново се превърна в младежа, който, срещнат ли се по стълбите, казва „добър вечер“ и „добро утро“. Нощем обикновено го нямаше. По-късно Анна научи, че Рони не успял да задържи новия си покровител и се настанил в малка стая на съседна улица, а Айвър го издържал.

Към следващата част или към съдържанието

Дорис Лесинг Златната тетрадка (12)

Метаданни

Данни

Златната тетрадка

Информация

История

Сваляне / Връзки

Свободни жени 3

Томи привиква със слепотата, а възрастните се опитват да му помагат

Дорис Лесинг
Златната тетрадка (12)