Дорис Лесинг
Златната тетрадка (10)

[Продължение на жълтата тетрадка.]

СЯНКАТА НА ТРЕТИЯ

Именно Патриша Брент, редакторката, предложи на Ела да прекара една седмица в Париж. Точно защото предложението дойде от Патриша, Ела инстинктивно долови, че трябва веднага да откаже. „Не бива да позволяваме те да ни сломят“, бе казала Патриша, като под „те“ разбираше мъжете. С други думи Патриша бе готова на драго сърце да приеме Ела в дружеството на изоставените жени. В жеста й имаше топлота, но и скрито задоволство. Ела заяви, че според нея едно пътуване до Париж би било загуба на време. Претекстът бе да се срещне с редактора на френско списание, подобно на тяхното, за да закупи авторските права за Великобритания на новела с продължение. Новелата, заяви Ела, може и да харесва на домакините във Вожирар, но едва ли ще хареса на домакините от Брикстън. „Но това е една безплатна разходка“, подразни се Патриша, защото съзнаваше, че Ела отказва нещо повече от пътуване до Париж. Но след няколко дни Ела промени намерението си. Даде си сметка, че е минала повече от година, откакто Пол я заряза, а каквото и да направеше, кажеше или чувстваше, все още бе свързано с него. Животът й изцяло се направляваше от мисълта за мъж, който няма вече да се върне при нея. Трябваше най-после да се освободи от него. Решението й бе продиктувано от разума, но й липсваше психическата енергия да го изпълни. Беше отпусната и апатична. Сякаш напускайки я, Пол й бе отнел не само способността да се радва, но и волята й. Каза, че ще замине за Париж също като упорит пациент, който най-сетне благоволява да вземе лекарство, но непрекъснато повтаря на доктора: „Естествено то изобщо няма да ми помогне.“

Беше април, а Париж, както винаги, изглеждаше великолепно. Ела нае стая в скромен хотел на левия бряг на Сена, където преди две години бяха отседнали с Пол. Настани се в стаята, като остави място и за него. Чак когато осъзна какво върши, й дойде наум, че изобщо не е трябвало да идва в този хотел. Но й се струваше твърде голямо усилие тепърва да го напусне и да търси друг. Все още беше привечер. От големия й прозорец се виждаше оживлението на Париж, с раззеленилите се дървета и хора, излезли на разходка. Измина почти час, докато Ела се накани да иде да вечеря в ресторант. Хапна надве-натри, като през цялото време се чувстваше изложена на показ. Прибра се в хотела, без изобщо да поглежда встрани. Въпреки това на два пъти мъже дружелюбно я поздравиха, но и двата пъти тя се скова от напрежение и забързано отмина. Добра се до стаята и заключи вратата след себе си, сякаш я дебнеше опасност. После седна до прозореца и си помисли, че преди пет години подобна вечеря с предполагаемо уединение и вероятност за нова среща щеше да й достави удоволствие. А разходката след ресторанта би била чудесно преживяване. И със сигурност би пила кафе или нещо друго с един от двамата мъже. Какво й бе станало? Вярно, че докато бе с Пол, свикна изобщо да не поглежда мъж, дори и машинално, заради ревността му. С него се чувстваше като жена от някоя католическа страна, която държат само вкъщи. Но приемаше това за привиден компромис, за да му спести болката, която сам си причинява. Сега обаче осъзна, че цялата й личност се е променила.

Постоя на прозореца в пълна апатия, загледана в смрачаващия се разцъфнал град и си каза, че трябва да си наложи да се поразходи из улиците и да направи усилие да заговори някого. Да позволи някой да я спре и да пофлиртува. Но усети, че не е в състояние да слезе по стълбите, да остави ключа на рецепцията и да се поразходи — чувстваше се така, сякаш е изтърпяла четиригодишна присъда в единична килия, а после са й наредили да се държи нормално. Легна си. Не можа да заспи. Както обикновено, опита се да се унесе, като мисли за Пол. Откакто я бе напуснал, нито веднъж не бе изпитала вагинален оргазъм. Беше достигала само острата тръпка на външния оргазъм, като си представяше, че ръката й е неговата, а същевременно страдаше, че истинската й същност вече не се проявява. Заспа свръхвъзбудена, нервна, изтощена, самозалъгала се. Когато използваше Пол по този начин, по-ясно осъзнаваше отрицателната му страна, пълната му неувереност в себе си. Реалният му образ започваше да й се изплъзва. Вече трудно си спомняше топлината в очите му, закачливия му глас. Заспиваше до някакъв призрак на поражението. И дори когато по навик се събуждаше за миг да положи лице на рамото му или разтворила обятия, да притисне главата му на гръдта си, призракът запазваше тънката си, горчива, самоиронична усмивка. Но в сънищата й неизменно присъстваше някое от превъплъщенията му, защото образът му неизменно излъчваше топлина, самоуверена мъжественост. Този Пол, когото обичаше, съществуваше само в сънищата й. Наяве я спохождаха само различни проявления на страданието.

Спа до късно, както обикновено, когато е далеч от сина си. Събуди се с мисълта, че Майкъл вече отдавна е станал, облякъл се е и е закусил с Джулия. Наближаваше време за обяда му в училище. А после си каза, че не е дошла в Париж, за да следва мислено дневния режим на сина си. Насочи вниманието си към очакващия я навън Париж, озарен от безгрижно слънце. Беше време да се приготви за срещата си с редактора.

Редакцията на „Femme et Foyer“ се намираше на отвъдния бряг, в средновековна сграда, в която се влизаше през висок свод с дялани фигури — някога под този свод са минавали карети или многобройна лична стража. Сред рушащите се зидове, от които и до ден-днешен се долавяше църковен, феодален мирис, редакцията на „Femme et Foyer“ ползваше десетина помещения, богато обзаведени в съвременен делови стил. Там очакваха Ела и веднага я въведоха в кабинета на мосю Брун, където я посрещна лично той — млад, едър здравеняк в отлична форма, който я поздрави с пресилена учтивост, но тонът му трудно скриваше липсата на интерес както към самата Ела, така и към предложената сделка. Предвидено бе да излязат за по един аперитив. Робер Брун съобщи на петте или шестте си красиви секретарки, че няма да се върне преди три, понеже ще обядва с годеницата си, и в отговор получи множество насърчителни и разбиращи усмивки. Двамата пресякоха вековния вътрешен двор, преминаха под старинния свод и се отправиха към кафенето, а пътьом Ела учтиво попита за предстоящата женитба. Отговори й на доста свободен и правилен английски, че годеницата му е невероятно хубава, интелигентна и талантлива. Мосю Брун щял да се ожени за нея следващия месец, а сега били погълнати от подготовката на жилището. Елиз — той произнесе името й с добре усвоен тон, тежко и церемониално — точно сега преговаряла за един килим, който много харесал и на двамата. Колкото до Ела, тя щяла да има честта лично да се запознае с Елиз. Ела побърза да го увери, че би й било много приятно, и отново го поздрави. Междувременно стигнаха до желаното заведение на тротоара — с доста маси под сенчест навес — седнаха и поръчаха перно. Настъпи мигът за делови разговор. Ела чувстваше, че е в неблагоприятна ситуация. Съзнаваше, че ако се върне при Патриша Брент с правата за новелата „Comment j’ai fui un Grand Amour“, би доставила голямо удоволствие на непоправимо провинциалната матрона, а Патриша бе именно такава. За нея самият факт, че нещо идва от Франция, вече бе гаранция за качество — една истинска любовна история, внушена по дискретен начин, възвишено и изтънчено. Дори самата фраза „по споразумение с парижкото списание «Femme et Foyer»“ би излъчвала за нея изискано ухание, досущ като скъп френски парфюм. Но Ела бе убедена, че още след първия прочит (в превод, тъй като редакторката й не четеше на френски) Патриша би се съгласила, макар и с неохота, че материалът не струва. Тъй че — стига да пожелае — Ела можеше да се вживее в ролята на човек, който предпазва Патриша от собственото й неблагоразумие. Но всъщност тя не възнамеряваше да закупува авторските права за повестта, нито бе имала подобни намерения. Следователно тя чисто и просто губеше времето на този добре охранен, добре поддържан, изряден млад човек. Би трябвало да изпитва угризения. А не изпитваше. Ако й бе харесал, щеше да й е съвестно. Но при това положение за нея той бе просто животинска порода — добре излъскан представител на средната класа — и тя бе склонна да се възползва от него. Толкова се бе разклатило чувството й за независимост, че не й доставяше удоволствие да седи на маса в обществено заведение, без да усеща мъжка закрила, а човекът насреща й бе подходящ. От благоприличие започна да обяснява на мосю Брун как следва да се адаптира новелата, за да бъде представена в Англия. В нея всъщност се разказваше за младо момиче, сираче, тъгуващо по красивата си майка, която жесток съпруг вкарал твърде рано в гроба. Момичето е отгледано в манастир от състрадателни монахини. Но въпреки цялата му набожност на петнайсет години то е прелъстено от коравосърдечен градинар и тъй като вече не може да гледа целомъдрените монахини в очите, заминава тайно за Париж, където, макар да запазва вътрешната си чистота, последователно влиза в греховни връзки с мъже, които един по един го изоставят. Най-после на двайсетгодишна възраст, вече с извънбрачно дете, предоставено на грижите на други състрадателни монахини, девойката се влюбва в един помощник-пекар, но смята, че е недостойна за любовта му. Бяга от него, от истинската си любов, и се хвърля в обятията на още няколко равнодушни мъже, като почти непрекъснато лее горчиви сълзи. Накрая помощник-пекарят (след необходимия брой страници) я намира, прощава й греховете и й обещава вечна любов, неугасима страст и закрила. Епопеята завършваше с думите: „Mon amour, любими мой, когато бягах от теб, не съзнавах, че бягам от истинската си любов.“

— Нали виждате — каза Ела, — това звучи толкова „по френски“, че се налага да бъде преработено.

— Да, но как? — В кръглите му, изпъкнали тъмнокафяви очи се долови възмущение. Тя едва се възпря нетактично да възрази срещу общия тон на творбата, смесица от еротика и религия, но си помисли, че Патриша Брент би се сепнала по същия начин, ако някой си, да речем Робер Брун, й бе казал: „Това звучи толкова «по английски».“

Робер Брун каза:

— Според мен новелата е много тъжна. И много правдива психологически.

Ела отвърна:

— Всички новели за женски списания са психологически правдиви. Въпросът обаче е на какво ниво.

Лицето и кръглите му очи за миг застинаха в почуда и раздразнение. После Ела забеляза как той извръща очи и плъзва поглед по улицата — годеницата му закъсняваше.

Той рече:

— От писмото на мис Брент останах с впечатление, че е решила да купи новелата.

Ела отвърна:

— Ако решим да я отпечатаме, трябва да я преработим — да съкратим частта за манастирите, монахините и изобщо за религията.

— Основното нещо в новелата обаче… не може да не се съгласите… е чистотата на момичето, то остава чисто по душа.

Беше схванал, че новелата няма да се купува, но му бе все едно. Сега очите му се приковаха в една точка, защото по улицата се появи хубаво, изящно момиче, което приличаше на Ела, с бледо издължено личице и пухкава черна коса. Ела си помисли, Е, аз може и да съм негов тип, но той категорично не е мой. Момичето се насочи към тях и тя очакваше той да стане да поздрави годеницата си. В последния миг обаче той извърна поглед и момичето отмина, а той продължи да оглежда улицата пред себе си. Така значи, рече си Ела и започна да го наблюдава как систематично и съсредоточено, всъщност съвсем сладострастно изучава една след друга минаващите жени, че някои от тях, раздразнени или заинтригувани, току му хвърляха някой и друг поглед. В този миг обаче той извръщаше очи.

Най-сетне се появи жена, която бе грозна, но все пак чаровна. Имаше лоша кожа и тромава фигура, но бе умело гримирана и много добре облечена. Оказа се годеницата. Двамата се поздравиха с показно въодушевление, обичайно за всяка известна в обществото двойка. Както се очакваше, щастливата двойка прикова погледите на всички и предизвика усмивки. Дойде ред да бъде представена Ела. Разговорът продължи на френски. Заговориха за килима, оказал се много по-скъп от очакванията и на двамата. Но го купила. Ропотът на Робер Брун бързо премина във възклицания. Бъдещата мадам Брун въздъхна, клепките на гримираните й тъмни очи запърхаха и тя промълви със стаена нежност, че той заслужавал най-доброто. Годениците сплетоха ръце с усмивка. Той излъчваше самодоволство, а тя — удовлетворение и известно напрежение. Още преди да е пуснал ръката й, погледът му по навик се изплъзна и се вторачи напред, където на тротоара се бе появило хубаво момиче. После се усети и се намръщи. Това не убягна на бъдещата му съпруга и за миг усмивката й застина. Но веднага се усмихна очарователно, отпусна се назад в стола и с очарователен тон заразправя на Ела какъв проблем е обзавеждането в днешното трудно време. С погледите, които хвърляше към годеника си през цялото време, напомни на Ела за една проститутка късно през нощта в лондонското метро — онази жена по същия начин бе милвала с очи и подканяла един мъж с бързи, леки, пленителни погледи.

Ела сподели своя опит с обзавеждането в Англия, а същевременно си мислеше, В момента съм третият човек в компанията на двама годеници. Чувствам се изоставена и излишна. Сякаш изложена на хорските погледи. След миг те ще станат и ще си тръгнат. И аз ще се почувствам още по-уязвима. Какво ми става? Но въпреки това по-скоро бих умряла, отколкото да съм на мястото на тази жена, и това е самата истина.

Тримата поседяха още двайсетина минути. Годеницата бе все тъй игрива, женствена, закачлива, ласкава към своя пленник. А годеникът се държеше галантно, с чувството на собственик. Само очите му го издаваха. Но тя, неговата пленница, дори за миг не пренебрегна присъствието му — очите й го следваха, докато той съсредоточено, внимателно (макар и сега по необходимост по-кратко) оглеждаше минаващите жени.

Цялата ситуация бе до болка ясна на Ела. Според нея тя несъмнено би била ясна и на всеки, наблюдавал двойката поне пет минути. Това бяха любовници от твърде дълго време. Тя имаше пари, а това му бе необходимо. И беше влюбена до уши. Той, от своя страна, бе привързан към нея, но вече усещаше, че затягащият се възел протрива кожата му. Едрият, добре поддържан бик се чувстваше неспокоен още преди хомотът да се е стегнал около врата му. Само след две-три години мосю и мадам Брун ще живеят в добре обзаведено жилище (тя ще е осигурила парите), ще имат малко дете и навярно прислужница-детегледачка. Тя ще бъде все тъй ласкава, лъчезарна и напрегната. А той галантен и добродушен, макар и понякога избухлив, когато семейните ангажименти осуетят развлеченията му с любовницата.

И макар всяка фаза от този брак да й бе от ясна по ясна, сякаш вече е отминала и сега само й разказват историята, макар цялата ситуация да й бе толкова неприятна, че предизвикваше у нея раздразнение, въпреки всичко Ела с ужас очакваше мига, когато годениците ще си тръгнат и ще я оставят сама. Те така и сториха — с възхитителна френска учтивост: той с непринудена сдържана галантност, а тя — напрегнато любезна, без да го изпуска от очи, сякаш му казва: „Забележи само колко добре се отнасям към твоите професионални контакти.“ И Ела остана сама на масата точно когато хората се хранят по двойки, с чувството, че е напълно разголена за чуждите погледи. Като защитна реакция на мига си представи, че Пол ще седне до нея на мястото на Робер Брун. Усети, че сега, когато бе останала сама, двама мъже насреща я претеглят, претеглят шансовете си. Само след миг единият от тях ще я приближи, тя ще се държи благовъзпитано, ще изпие една-две чашки, ще изпита удоволствие от срещата и ще се върне в хотела, освежена, откъснала се от призрака на Пол. (Изведнъж й се стори, че той няма как да не е някъде наблизо, в очакване да се срещне с нея.) Помисли си, Какво точно означава, че обичах Пол, щом раздялата с него ме превърна в гол охлюв, охлюв с изкълвана от птица къщичка. Би трябвало да съзнавам, че присъствието на Пол в живота ми ми е давало сили да съхраня същността си, да запазя своята независимост и свобода. Не исках нищо от него, най-малкото брак. А сега се чувствам разбита на парчета. Значи всичко е било измама. Значи просто съм го използвала като броня. С нищо не съм била по-добра от онази уплашена женица, съпругата му. Нито пък от Елиз, бъдещата жена на Робер. Мюриъл Танър държеше мъжа си, като никога не задаваше въпроси и се обезличаваше. Елиз ще купи Робер. А аз говоря за „любов“ и се смятам за независима, но всъщност… Някакъв глас съвсем отблизо попита дали мястото е свободно. Ела отвори очи и видя пред себе си дребен, подвижен, жизнерадостен французин, който тъкмо се настаняваше на масата. Каза си, че изглежда приятен и че няма да мръдне от мястото си. После се усмихна нервно, заяви, че не се чувства добре и има главоболие, стана и излезе с усещането, че се държи като ученичка.

И тогава реши. Върна се в хотела, прекосявайки цял Париж, стегна багажа си, изпрати телеграми на Джулия и на Патриша и се качи в автобуса за летището. Имаше свободно място за самолет в 9 часа, сиреч след три часа. В ресторанта на летището дойде на себе си и хапна спокойно — нормално е един пътник да се храни сам. С набитото око на професионалист изчете пет-шест женски списания на френски, като обръщаше внимание на някои особености или на разкази, които биха заинтригували Патриша Брент. Докато вършеше това, съзнанието й бе наполовина ангажирано. И тогава си помисли, Май само работата ще ме излекува. Ще напиша нов роман. Лошото е, че докато пишех предишния, нямаше миг, в който да си кажа: ще напиша роман. Просто осъзнах, че пиша роман. Значи трябва да изпадна в същото състояние — някакво вътрешно разкрепостяване и пренагласа, някакво пасивно очакване. Тогава може би някой ден ще осъзная, че пиша. Но всъщност този роман много-много не ме вълнува… както много-много не ме вълнуваше и предишният. Ами ако Пол например ми беше казал: „Ще се оженя за теб, ако обещаеш никога повече да не напишеш нито ред.“ Боже мой, щях да приема! Щях с готовност да купя Пол точно както една Елиз купува Робер Брун. Но това щеше да е двойна измама, защото само по себе си написването няма значение — това не е творчество, а документиране, регистриране на нещо. Историята вече е написана с невидимо мастило… ами тогава навярно някъде дълбоко у мен се крие друга история, също написана с невидимо мастило… но какво от това?… Чувствам се нещастна, защото съм загубила своята независимост, свободата си. Но чувството, че съм свободна, няма нищо общо с писането на роман. То се поражда от отношението ми към един мъж, но и това е лъжа, защото се чувствам раздробена на парчета. Истината е, че за мен нямаше по-важно нещо от щастието ми с Пол и докъде ме доведе то? До самота и страх от самотата, до безсилие, до бягство от един вълнуващ град само защото нямам морална сила да звънна на някой от поне десетината души, които биха се зарадвали да им се обадя — или поне може би ще се зарадват.

Най-ужасното е, че след всеки етап от живота ми единственото, с което се сдобивам, е някоя банална истина, известна на всеки: в случая — че женските чувства са атавизъм от едно общество, което вече не съществува. Моите най-дълбоки чувства, истинските ми чувства, се раждат от връзката ми с един мъж. Един-единствен мъж. Но аз не живея с чувствата си, и повечето жени наоколо са като мен. Така че това, което изпитвам, е безсмислено и глупаво… Непрекъснато стигам до заключението, че истинските ми чувства са безполезни, сиреч аз непрекъснато отричам самата себе си. Би трябвало да бъда като мъж, който се вълнува от работата си много повече, отколкото от хората. Би трябвало да поставям работата си на първо място и да приемам мъжете такива, каквито са, или да си намеря обикновен, спокоен мъж за прозаичните житейски неща — но няма да го направя, не мога да бъда такава…

По високоговорителя обявиха номера на полета и заедно с останалите пътници Ела отиде до самолета и се качи. Зае мястото си и като видя, че до нея се настанява жена, изпита облекчение. Само преди пет години в подобна ситуация би изпитала разочарование. След малко самолетът потегли, зави рязко и започна да се подготвя за излитане. Постепенно набра скорост и целият завибрира. Но изведнъж като че ли се сгърчи от усилията да се отдели от земята и забуксува. За няколко минути се закова на място, а моторът продължаваше да трещи безпомощен. Нещо не бе наред. Пътниците, притиснати един до друг в тресящия се метален ковчег, скришом заоглеждаха ярко осветените лица наоколо, сякаш търсеха отражение на собствената си паника. Осъзнали, че самите те са се скрили зад маската на привидно спокойствие, се вглъбиха в личните си страхове, като от време на време хвърляха поглед към стюардесите, чийто спокоен вид изглеждаше някак пресилен. На три пъти самолетът опита да се засили, набра скорост за излитане, най-после забави ход и спря, като продължаваше да трещи на място. После се върна на изходната позиция и пътниците бяха приканени да слязат и да изчакат, докато авиомеханиците „отстранят дребна повреда в мотора“. Всички се втурнаха обратно към ресторанта, където служителите на компанията — привидната им учтивост трудно прикриваше вътрешното им раздразнение — обявиха, че ще сервират вечеря. Ела се усамоти в един ъгъл, обзета от досада и раздразнение. Пътниците се бяха умълчали, потънали в размишления за големия късмет, че повредата е открита навреме. Всички се хранеха, за да убият времето, поръчваха си напитки или седнали до прозорците, наблюдаваха ярко осветения самолет, около който се суетяха авиомеханиците.

Някакво непонятно чувство обзе Ела и като го анализира внимателно, го определи като самота. Сякаш невидим леден пояс, емоционален вакуум я отделяше от тълпата. Изпитваше физическо усещане за студ, за изолация. В съзнанието й отново изникна образът на Пол — толкова жив, сякаш той ей сега ще се появи на входа и ще се отправи към нея. Силното й усещане за присъствието му като че ли разтопи леда наоколо. Потисна с усилие илюзията, обзета от панически страх. Ако не престана с тези халюцинации, с тази лудост, никога няма да се съвзема, няма да се оправя. Успя да прогони призрака на Пол и почувства как леденият пояс отново я обгръща, как от купищата френски списания полъхва студ и самота, а мислите й се сковават. Наблизо бе седнал мъж, забил нос в списанията пред себе си — забеляза, че са медицински. От пръв поглед личеше, че е американец — възнисък, широкоплещест, набит, с късо подстригана кестенява коса като лъскава козина. Мъжът пиеше една след друга чаши ободрителна плодова напитка и нищо във вида му не подсказваше, че закъснението го притеснява. За миг погледите им се срещнаха, когато и двамата оглеждаха скупчилите се около самолета авиомеханици, и той подхвърли през смях: „Ще има да чакаме цяла нощ…“ — после отново заби поглед в медицинските статии. Вече минаваше единайсет и в сградата на летището нямаше други пътници освен тях. Изведнъж откъм самолета закънтяха силни крясъци и възклицания на френски — сред авиомеханиците се бе разразил остър спор и те се караха. Един от тях, очевидно шефът им, увещаваше останалите или се оплакваше от нещо, като ръкомахаше енергично и свиваше рамене. В началото другите му отвръщаха бурно, после млъкнаха. След това всички се оттеглиха към централната сграда, като оставиха роптаещия под самолета. Усетил се сам, той изруга ядосано, сви гневно рамене за последно, след което и той тръгна към сградата. Погледите на американеца и Ела отново се срещнаха. Очевидно развеселен от гледката, мъжът подхвърли:

— Не ми харесва тази сценка — а в това време високоговорителят ги подкани да заемат местата си. Двамата се отправиха към самолета. Тя рече:

— Май трябва да откажем да се качим.

— Утре сутрин имам уговорена среща — каза той и белите му равни зъби и живите му, момчешки сини очи проблеснаха.

Очевидно срещата бе толкова важна, че оправдаваше риска от самолетна катастрофа. Пътниците — повечето от тях сигурно не искаха да придават особено значение на препирнята между авиомеханиците — отново прилежно заеха местата си, очевидно погълнати от мисълта, че трябва да си наложат привидно спокойствие. Дори стюардесата, макар и външно да запазваше присъствие на духа, беше нервна. В ярко осветения салон на самолета всичките четирийсет души, обзети от ужас, се стараеха да прикрият страха си. По-точно всички, помисли си Ела, с изключение на американеца, седнал до нея, той вече се бе задълбочил в медицинските си книги. Що се отнася до самата Ела, тя влезе в самолета като в стая за екзекуции. Но се сети как главният механик бе свил рамене и също си наложи привидно да се успокои. Когато самолетът се затресе, си помисли, Ще умра, като нищо ще умра, но това май ме радва.

Само след миг внезапното прозрение престана да я шокира. Бе таила това чувство от доста време. Толкова съм изтощена, цялата, до последната си фибра съм разнебитена и дори мисълта, че вече няма нужда да полагам усилие да живея, ме успокоява. Направо невероятно! Всеки един от тези хора, с изключение вероятно на жизнерадостния младеж до мен, е обзет от ужас, че самолетът може да се разбие, и въпреки това всички без изключение най-прилежно се качихме. Дали пък не споделяме едни и същи чувства? Ела отправи любопитен поглед към тримата пътници от другата страна на пътеката. Бяха пребледнели от страх, а по челата им бяха избили капчици пот. Самолетът отново набра скорост, за да се откъсне от земята. Затрещя по пистата и най-после след силни вибрации се издигна във въздуха с огромно усилие като изнемощял човек. Бавно се издигна над покривите и много бавно и мъчително започна да набира височина. Американецът възкликна ухилен:

— Е, най-после успяхме! — и отново заби нос в книгата.

Стюардесата, която до този момент бе стояла вцепенена, с широка, застинала усмивка, дойде на себе си и отиде да се подготви да сервира, а американецът възкликна:

— Сега ще предложат богата трапеза на осъдения.

Ела притвори очи. Прониза я пак мисълта, Няма как да не се разбием. Или поне е твърде вероятно. А какво ще стане с Майкъл? Дори не се сетих за него. Ами, Джулия ще го отгледа. Мисълта за Майкъл за миг й вдъхна желание за живот, но после си каза, Тъжно е една майка да загине в самолетна катастрофа, но такава смърт не би навредила на детето. Не е като самоубийство например. Колко странно! Всички казват, че майката дава живот на детето. Но и детето може да даде живот на майката, като я подтикне да избере живота пред самоубийството само и само за да не го нарани. Помисли си колко ли родители по света решават да продължат да живеят, за да не наранят децата си, макар че вече не им се живее. (Започна да й се доспива.) Щом е така, отговорността пада от мен. Разбира се, можех да не се кача в самолета, но Майкъл никога няма да разбере за случката с авиомеханиците. Всичко приключи. Имах усещането, че съм се родила, натоварена с тежко бреме, и че съм орисана цял живот да влача товара си. Само когато бях с Пол, не бутах нагоре непосилното си бреме. Е, престани най-сетне да мислиш за Пол, за любовта и за собственото си бреме! Колко досадни са мислите, които постоянно ни обсебват и не ни дават мира въпреки усилията… Усещаше как самолетът цял се тресе. Ще се разпадне във въздуха, рече си тя, и ще полетя надолу като отронен лист, като лист към тъмната бездна долу, към морето, като безтегловен лист сред огромните черни вълни, които заличават всичко. Неусетно се унесе и когато отвори очи, видя, че самолетът е спрял, а американецът я бута да се събуди. Бяха се приземили. Беше около един през нощта. А когато автобусът стовари всички пътници на терминала, наближаваше три. Ела чувстваше тялото си сковано, измръзнало, натежало от умора. Американецът бе все така до нея, все тъй бодър и енергичен, а широкото му румено лице излъчваше здраве. Покани я в таксито си, понеже нямаше таксита за всички пътници.

— Мислех си, че ще се разбием — каза Ела и забеляза, че гласът й прозвуча бодро и спокойно като неговия.

— Да, наистина имаше такива изгледи — засмя се той и зъбите му отново блеснаха. — Като видях как онзи приятел свива рамене, си казах: „Свършено е с нас!“ Къде живеете?

Ела му обясни и запита:

— А вие имате ли къде да пренощувате?

— Ще си намеря хотел.

— Няма да е лесно в този час. Бих ви поканила у дома, но имам само две стаи и в едната е синът ми.

— Много мило от ваша страна, но няма причина за тревога.

И наистина не изглеждаше разтревожен. Още не беше съмнало, нямаше къде да отседне, но изглеждаше все така жизнерадостен и бодър, както в самото начало. Остави я на посочения адрес и добави, че ще се радва да вечерят заедно. Ела се поколеба за миг, но се съгласи. Уговориха се да се срещнат следващата вечер, по-точно същата вечер. Ела се прибра, като си мислеше, че няма какво да си кажат с този американец, тъй че перспективата за предстоящата среща я изпълни с досада. Завари сина си да спи — стаята му, подобно бърлогата на силен, млад звяр, ухаеше на здравословен сън. Оправи завивките и поседя малко да го погледа — розовото му лице на младенец вече се открояваше в процеждащата се дрезгавина от прозореца, а кестенявата му, влажна от съня коса проблясваше. Изведнъж й хрумна — той е същият като американеца, и двамата са едри, набити, със здрава, румена плът. Но американецът ме отблъсква физически. И все пак не ми е толкова неприятен, както например онзи млад, здрав жребец Робер Брун. А защо? Легна си и за пръв път от доста време не я налегнаха спомени за Пол. Мислеше си как четирийсетте души, готови да приемат смъртта, вече, пръснати из целия град, лежат живи и здрави в леглата си.

Два часа по-късно синът й я събуди, щастлив от внезапното й завръщане. Тъй като формално още се водеше в отпуск, тя не отиде в редакцията, но уведоми Патриша по телефона, че не е закупила новелата и че Париж не я е разведрил. Джулия бе заета с репетиции за нова пиеса. Цял ден Ела чисти, готви и подрежда апартамента, а когато синът й се върна от училище, двамата поиграха. Чак късно вечерта американецът — както се разбра, казваше се Сай Мейтланд — й позвъни да й каже, че е на нейно разположение и тя да реши къде да отидат. На театър? На опера? На балет? Ела отвърна, че вече е късно за представление и предложи да отидат да вечерят. Той несъмнено изпита облекчение.

— Да ви кажа честно, не си падам много по представленията и рядко ходя. А сега ми кажете къде желаете да вечеряме?

— Нещо специално ли предпочитате? Или място, където можем да хапнем пържола или неща от този род?

Отново долови облекчението му.

— Това напълно ме устройва. Не съм претенциозен по отношение на храната.

Ела назова добър, солиден ресторант и прибра роклята, която бе избрала за вечерта. Никога не я бе обличала за среща с Пол заради куп задръжки. Но след раздялата я бе носила като предизвикателство. Сега облече пола и блуза и се нагласи да изглежда по-скоро естествена, отколкото интригуваща. Майкъл седеше в леглото, ограден от комикси.

— Още не си си дошла, и пак излизаш. Защо? — запита той с подчертано огорчение.

— Защото така искам — отвърна тя игриво.

Той се насили да се усмихне, после се намръщи и заяви обидено:

— Не е честно.

— Та ти ще заспиш след час. Поне така се надявам.

— Джулия няма ли да ми почете?

— Нали вече ти четох часове наред. Освен това утре си на училище и трябва рано да си легнеш.

— Щом излезеш, мога да я убедя да ми почете.

— По-добре не ми го казвай, за да не се ядосам.

Той я погледна дръзко и продължи да седи — едър, набит, с румено лице, самоуверен в своя неприкосновен свят.

— Защо не си сложи роклята, която каза, че ще облечеш?

— Реших да облека друго.

— Жени! — възкликна деветгодишният хлапак самоуверено. — Само за рокли мислят!

— Хайде, лека нощ! — рече тя и притисна за миг устни до гладката топла бузка, като вдъхна с наслада свежото ухание на сапун от косата му.

Слезе долу и видя, че Джулия е в банята. Извика й:

— Излизам!

Джулия отвърна:

— Прибери се рано, снощи не си спала.

В ресторанта Сай Мейтланд вече я чакаше. Изглеждаше все така свеж и жизнерадостен. Бистрите му сини очи не бяха помръкнали от безсънието. Ела се настани удобно на мястото до него и почувствала внезапна умора, го попита:

— Не ви ли се спи?

Той заяви с нескрита гордост:

— Никога не спя повече от три-четири часа на денонощие.

— А защо?

— Защото никога няма да стигна там, закъдето съм тръгнал, ако си губя времето в сън.

— Разкажете ми за себе си, а после аз ще ви разкажа своя живот.

— Добре — отвърна той. — Честно казано, за мен вие сте пълна загадка, тъй че доста дълго трябва да говорите.

В този миг сервитьорите галантно дойдоха да вземат поръчката и Сай Мейтланд поръча „възможно най-голямата пържола на заведението“, кока-кола, а също и кетчуп, без никакви картофи, защото трябвало да свали няколко килограма.

— Никога ли не пиете алкохол?

— Никога. Само плодов сок.

— Съжалявам, но ще се наложи да поръчате вино за мен.

— С най-голямо удоволствие — отвърна той и поръча на сервитьора за напитки да донесе бутилка от най-доброто вино.

Когато сервитьорите се отдалечиха, Сай каза:

— В Париж garcongs се стараят всячески да ти покажат, че си простак, а тук го постигат и без да се напъват.

— А вие простак ли сте?

— Да, разбира се — каза той и равните му зъби отново блеснаха.

— Е, а сега ми разкажете историята си.

Разговаряха, докато вечеряха — що се отнася до Сай, той опразни чиниите за десетина минути. Но я изчака, като отговаряше на въпросите й. Родил се в бедно семейство, но бил умен и добре се възползвал от това. Със стипендии и награди постигнал каквото искал — станал неврохирург с перспективи за развитие, оженил се добре, имал пет деца, добро положение и бъдеще, поне според него самия.

— А какво означава да се родиш беден в Америка?

— Баща ми беше продавач на дамски трикотаж и още е. Не казвам, че сме гладували, но в семейството ни няма други неврохирурзи, това е сигурно.

Хвалеше се толкова непринудено и естествено, че думите му ни най-малко не звучаха като хвалба. А неизменната му бодрост започна да се предава и на нея. Забрави умората. Когато обаче й каза, че е време да му разкаже за себе си, тя започна да увърта, като си представи, че нейният разказ би бил истинско мъчение. Преди всичко й хрумна, че, що се отнася до нея, трудно би могла да опише живота си в хронологична последователност — родителите ми бяха такива и такива, живяла съм там и там, работила съм това и това. Осъзна и че той я привлича физически и това откритие я напрегна. Когато той постави едрата си бледа ръка на рамото й, усети как гърдите й се свиват в сладостна тръпка. Почувства и влага между бедрата. Та тя няма нищо общо с този човек! Не помнеше да е изпитвала физическо привличане към мъж, който да й е бил дотолкова духовно чужд. Винаги е реагирала на поглед, на усмивка, на тембър, на смях. Смяташе мъжа пред себе си за първичен здравеняк и откритието, че го желае физически, предизвика у нея раздвоение. Подразни се и се изнерви. Спомни си, че се бе чувствала точно така, когато съпругът й се бе опитвал да я възбуди с външни манипулации, въпреки липсата на чувства. Резултатът бе фригидност. Изведнъж съзря парадокса в сегашната ситуация — седи до този мъж, размекната от желания, а същевременно се тревожи за хипотетичната си фригидност. Засмя се, а той я запита: „Защо се смееш?“ Отвърна нещо неопределено, а той добродушно каза:

— Окей! И ти ме мислиш за простак. Така да е, нямам нищо против. Сега имам едно предложение. Трябва да проведа около двайсетина телефонни разговора, но искам да ги проведа от хотела. Ела с мен, ще ти налея нещо за пиене и след като приключа с разговорите, ще ми разкажеш за себе си.

Ела прие. После изведнъж се запита дали не е изтълкувал думите й като съгласие да спи с него. Ако е така, с нищо не го беше показал. Хрумна й, че за мъжете от своята среда може да отгатне какво чувстват или мислят само по един поглед, жест или създадената атмосфера. Тъй че думите им не й казваха много повече от онова, което вече знаеше. За този мъж обаче не знаеше нищо. Женен е, но не знае — както например бе наясно с Робер Брун, — какво мисли за съпружеската вярност. След като тя не знае нищо за него, и той не знае нищо за нея — например, че зърната на гърдите й парят от възбуда. Затова съвсем непринудено се съгласи да го придружи до хотела.

Наел бе стая с баня в скъп хотел. Стаята бе във вътрешната част на сградата — без прозорци, с климатик, стандартно обзаведена, тя предизвикваше чувство на клаустрофобия. Ела се почувства като в капан, а той се чувстваше като у дома си. Наля й уиски, после придърпа телефона към себе си и проведе — както бе казал — двайсетина разговора, което му отне около половин час. Ела неволно го слушаше и й направи впечатление, че си насрочи поне десетина срещи за следващия ден, включително четири посещения в реномирани лондонски болници. Като приключи с телефонните разговори, той закрачи възбудено напред-назад из тясната стая.

— Страхотно! — възкликна той. — Чувствам се страхотно!

— Ако не бях тук, какво щеше да правиш?

— Щях да работя.

На шкафчето до леглото имаше куп медицински списания и Ела попита:

— Щеше да четеш ли!

— Да. Трябва много да се чете, ако човек иска да е в крак с времето.

— Четеш ли нещо друго освен медицинска литература?

— Не — засмя се той и добави: — Жена ми си пада по културата. Аз нямам време.

— Разкажи ми за нея.

Той веднага извади снимка. Жена му бе хубава блондинка с миловидно личице, заобиколена от пет невръстни деца.

— Страхотна е! Нали е хубава? Тя бе най-хубавото момиче в целия град.

— Затова ли се ожени за нея?

— Ами да…

Той усети иронията в гласа й, засмя се, после добави, като поклащаше глава, сякаш сам се чудеше:

— Разбира се! Зарекох се да се оженя за най-хубавото и изискано момиче в града и го сторих. Това е.

— А щастлив ли си?

— Тя е страхотна — отвърна той с внезапно въодушевление. — Страхотна е и имаме пет чудесни момчета. Исках да имам и момиче, но момчетата си ги бива. Само ми се ще да имам повече време за тях и когато го намеря, съм щастлив.

Ела си мислеше, Ако сега стана и кажа, че трябва да си вървя, той ще го приеме без озлобление, съвсем добродушно. Може и пак да го видя. А може и да не го видя. И на двамата ще ни е все едно. Но сега трябва да му дам някакъв знак, защото той не знае какво да прави. Трябва да си тръгна… но защо? Нали вчера реших, че е нелепо жени като мен да изпитват чувства, несвойствени за съвременния живот. В подобна ситуация един мъж — мъжът, който бих била, ако не се бях родила жена — непременно би стигнал до леглото, а после на мига би забравил случката. Сега той каза:

— Е, Ела, толкова ти говорих за себе си, а ти си страхотно добър слушател, признавам го, но, нали разбираш, аз не знам абсолютно нищо за теб, съвсем нищичко.

Сега е моментът, помисли си Ела. Сега.

Тя обаче заигра с времето.

— Знаеш ли, минава дванайсет.

— Ами? Тъй ли? Лоша работа. Макар че аз никога не си лягам преди три-четири и ставам в седем. Всеки божи ден.

Сега е моментът, помисли си Ела. Нелепо е, каза си тя, да е толкова трудно. И изрече нещо съвършено противоположно на най-дълбоките си убеждения и се изненада колко непринудено, макар и малко задъхано прозвучаха думите й:

— Искаш ли да спиш с мен?

Той я погледна с широка усмивка. Не беше изненадан. Заинтригуван бе. Да, помисли си Ела, заинтригуван е. Е, браво на него, харесва й такъв. Той внезапно отметна назад едрата си глава на здравеняк и задавено рече:

— Страхотно! Дали бих искал! Разбира се, Ела, и ако ти не ми беше казала, нямаше да знам какво да правя.

— Така си и знаех — отвърна тя свенливо. (Усети тази своя свенлива усмивка и й се зачуди.) После добави свенливо: — Е, сега, сър, трябва да ме накарате да се отпусна или нещо подобно.

Той се засмя широко. Стоеше прав насреща й в другия край на стаята и тя го възприе единствено като плът, като тяло с топла, пулсираща, сочна плът. Добре, така да бъде! (В този миг Ела се раздвои и другата Ела застана отстрани да наблюдава и да се чуди.)

Изправи се усмихната и с преднамерени движения се съблече. Усмихнат, той също свали сакото и ризата си.

В леглото последва сладостна тръпка от допира с топлата, твърда плът. (Другата Ела все така стоеше отстрани и си казваше иронично, Виж ти!) Той веднага проникна в нея и само след няколко секунди свърши. Тъкмо се канеше да го утеши или каже нещо тактично, когато той се извърна по гръб, разпери ръце и възкликна:

— Страхотно! О-о-о, страхотно!

(В този миг раздвоението у Ела изчезна и тя отново бе цялостна личност.)

Потиснала физическата си неудовлетвореност, тя продължи да лежи до него усмихната.

— Страхотно! — отново възкликна той доволен. — Това харесвам. С теб няма никакви проблеми.

Тя се замисли върху казаното, все така обгърнала го с ръце. Изведнъж той заговори за жена си, очевидно съвсем спонтанно.

— Знаеш ли какво… Ходим в клуба, танцуваме там три-четири пъти седмично. Нали разбираш, това е най-хубавият клуб в града. Момчетата ме гледат и си мислят: какъв късметлия е това копеле! Тя все още е най-хубавото момиче, въпреки петте деца. И смятат, че я караме страхотно. Боже мой, понякога си мисля… ами ако взема да им кажа, че имаме пет деца и че откакто сме се оженили, сме го правили пет пъти. Е, може и да преувеличавам, но горе-долу положението е такова. Тия неща не я вълнуват, макар че външно не й личи.

— Откъде идва проблемът? — запита Ела сдържано.

— Знам ли. Преди да се оженим, когато още ходехме, тя беше доста страстна. Страхотна! Само като се сетя!

— Колко време… ходихте?

— Ами три години. После се сгодихме. Значи четири.

— И през цялото това време изобщо не бяхте спали заедно?

— Какво? Да, разбирам. Не, тя не ми даваше, пък и аз не съм искал. Но всичко беше наред. Беше доста страстна. Страхотна, като се сетя. И изведнъж през медения месец охладня. И сега изобщо не я докосвам. Е, освен понякога, когато се напием на някое парти.

Последва отривист младежки смях, а после внезапно изпъна нагоре загорелите си, дълги нозе и отново ги спусна.

— Ходим на танци, тя смайва всички с тоалетите си, момчетата се захласват по нея и ми завиждат, а аз си казвам: „Само да знаехте…“

— Това не те ли тревожи?

— По дяволите, разбира се, че ме тревожи. Но не бих се натрапвал никому. Това ми се нрави у теб — искаш ли да спиш с мен, казваш си, и всичко е ясно и просто. Харесваш ми.

Тя продължаваше да лежи до него и да се усмихва. Едрото му здраво тяло излъчваше задоволство. Той рече:

— Почакай. Ще повторя. Май съм загубил форма поради дългото въздържане.

— Спиш ли с други жени?

— От време на време. Когато ми се удаде случай. Иначе не тичам по жени. Нямам време.

— Твърде си зает да стигнеш там, закъдето си тръгнал.

— Точно така.

Той протегна ръка и се опипа.

— Не би ли искал аз да го направя?

— Какво? Нима нямаш нищо против?

— Да имам против ли? — запита тя усмихната до него, подпряла се на лакът.

— По дяволите, жена ми не ме докосва. Жените не обичат тези неща. — И отново последва отривистият му смях. — Значи нямаш нищо против, а?

След миг лицето му се преобрази — изразяваше едновременно чувственост и удивление.

— По дяволите! — възкликна той. — Страхотно!

Бавно и гальовно тя го възбуди докрай. После рече:

— А сега не бързай!

Тогава той се намръщи. Ела усети как се сепна от думите й. Е, не беше глупак… Но тя се замисли за съпругата му и за другите жени, с които е бил. Той проникна в нея. А Ела си мислеше, Досега не съм правила подобно нещо — да доставям удоволствие на друг. Невероятно! Никога не съм употребявала тези думи, нито пък съм мислела подобно нещо. Когато бях с Пол, просто потъвах в пълен мрак и преставах да мисля. Всъщност цялата работа е в това, че съм напълно трезва, опитна, дискретна и… доставям удоволствие. Съвсем различно е от усещането ми с Пол. Но аз съм в леглото с този мъж и това означава интимност. Усещаше движенията на плътта му дълбоко у себе си — твърде бързи, несръчни. И този път не стигна кулминацията, докато той пищеше от наслада, целуваше я и крещеше:

— О-о-о, страхотно, страхотно, страхотно!

Ела си мислеше, Ако бях с Пол, вече да съм свършила… какво не е наред… май не е достатъчно просто да си кажеш: не обичам този мъж. Помисли си, За жени като мен усещането за хармонична, цялостна личност не се свежда до целомъдрие, вярност или друго традиционно понятие. Хармонията идва от оргазма. Нещо, върху което нямам контрол. Никога не бих могла да изпитам оргазъм с този мъж. Мога само да доставя удоволствие и толкоз. А защо? Нима смятам, че мога да достигам върховния миг само с мъж, когото обичам? Тогава в каква ли пустиня съм обречена да живея, ако наистина е така?

Той се чувстваше истински щастлив, дълбоко признателен и целият сияеше от задоволство. И Ела бе доволна, че го е направила щастлив.

След като се облече и се приготви да си върви, Ела позвъни за такси, а той каза:

— Какво ли би било да съм женен за такава като тебе?… Направо страхотно!

— Би ли бил щастлив? — сдържано попита тя.

— Това би било… Боже мой! Жена, с която можеш да разговаряш и същевременно да изпитваш такова удоволствие в леглото… Боже мой, направо не мога да си го представя!

— А ти не разговаряш ли с жена си?

— Тя е чудесно момиче — отвърна той отрезвен. — И тя, и децата са направо невероятни.

— А щастлива ли е?

Този въпрос така го изненада, че се подпря на лакът, преди да отговори, и я изгледа втренчено — лицето му стана толкова сериозно, че се свъси. Тя се изпълни с топлота към него и както бе облечена, приседна в крайчеца на кревата, обзета от дружелюбност. След като помисли известно време, той каза:

— Тя живее в най-хубавата къща в града. Получава всичко, което пожелае, за да поддържа домакинството. Има петима сина… Знам, че иска момиче, но може би следващия път… Прекарваме си чудесно заедно… ходим на танци един-два пъти седмично и където и да се появим, винаги е най-елегантно облеченото момиче. Освен това има и мен… Уверявам те, Ела — виждам, че се усмихваш, но не го приемай като хвалба — тя има преуспял съпруг.

После взе снимката на жена си от нощното шкафче и попита:

— Нима има вид на нещастна съпруга?

Ела хвърли поглед към хубавото, миловидно личице и отвърна:

— Прав си, няма.

А после добави:

— Никога не бих могла да разбера жена като нея.

— Съгласен съм.

Таксито пристигна. Ела го целуна, а на излизане той рече:

— Утре ще ти се обадя. За Бога, искам да те видя пак.

Ела прекара и следващата вечер с него. Не защото очакваше удоволствие, а защото го харесваше. Освен това си помисли, че ако му откаже, ще го обиди.

Отново вечеряха заедно в същия ресторант. („Това е нашият ресторант, Ела“ — каза той, обзет от сантименталност, както би могъл да каже например: „Това е нашата песен, Ела.“)

Говореше за кариерата си.

— И какво ще стане, след като положиш всички възможни изпити и участваш във всички възможни конференции?

— Ще се кандидатирам за сенатор.

— А защо не за президент?

Той се засмя заедно с нея на себе си с обичайния си дружелюбен смях.

— Не, не и за президент. Но за сенатор — да. Казвам ти, Ела, следи за името ми. След петнайсетина години ще чуеш, че съм най-големият специалист в моята област. Досега съм постигал всичко, което съм си наумил, нали? Тъй че съм наясно какво ще постигна и в бъдеще. Сенатор Сай Мейтланд, Уайоминг. Искаш ли да се обзаложим?

— Никога не се обзалагам, когато знам, че ще загубя.

На другия ден той си заминаваше за Щатите. Вече бе интервюирал десетина известни специалисти в своята област, посетил бе десетина болници, участвал бе в четири конференции. Беше приключил с Англия.

— Сега бих искал да отида в Русия — каза той. — Но не мога при сегашното положение.

— Имаш пред вид маккартизма ли?

— Чули сте значи, а?

— Да, чули сме.

— Тия руснаци са много добри в моята област. Следя публикациите им. Искам да ида, но не и при сегашното положение.

— А когато станеш сенатор, каква ще е позицията ти спрямо Маккарти?

— Каква ще е позицията ми ли? Пак се майтапиш с мене.

— Ни най-малко.

— Х-м-м… моята позиция… Ами той е прав. Не можем да оставим комунистите да правят каквото си искат.

— Жената, с която живеем в една къща, е комунистка.

Ела усети как той се стресна, после поразмисли и пак се отпусна. А сетне добави:

— Знам, че нещата при вас са по-различни. Смея да кажа, че не ви разбирам.

— Е, няма значение.

— Няма наистина. Ще дойдеш ли с мен в хотела?

— Ако искаш.

— Дали искам!

Тя отново му достави удоволствие. Харесваше го и това бе всичко.

Заговориха за професията му. Беше специалист по лоботомия.

— Всъщност съм срязал стотици мозъци.

— И не те ли притеснява това, което вършиш?

— Защо да ме притеснява?

— Ами нали знаеш, че след операцията връщане назад няма — хората вече не са същите?

— Та нали това е смисълът на операцията! Повечето хора не искат да са същите. — А после с характерната си откровеност добави: — Трябва да призная, че съм направил стотици такива операции и наистина връщане назад няма.

— Руснаците изобщо не биха одобрили метода ти — обади се тя.

— Така е. Затова и толкова искам да отида там, да видя какво правят те в такива случаи. А ти откъде знаеш за лоботомията?

— Имах преди време връзка с психиатър. Беше и невролог, но не неврохирург… Та той ми е казвал, че никога не препоръчвал лоботомия… освен в много редки случаи.

Изведнъж той рязко възкликна:

— Значи щом разбра, че съм специалист в тази област, стана предубедена, така ли?

След кратка пауза тя отвърна:

— Така е, но не зависи от мен. Несъзнателно е.

— Е, и от мен не зависи. — А после добави: — Как само го рече! „Имах преди време връзка с психиатър“ и толкоз!

В този миг Ела си помисли, че това, което бе изрекла за Пол — „имах едно време връзка с психиатър“ — напълно съответства на неговото определение за нея — „доста своенравно женче“ — или нещо подобно. Неволно си помисли, Добре! Значи, така ме е нарекъл! Да, такава съм. И съм доволна.

Сай Мейтланд я запита:

— Обичаше ли го?

Досега за обич не бяха споменавали в разговорите си. Той не бе казал нищо за любов, що се отнася и до жена му.

Тя отвърна:

— Много.

— Не искаш ли да се омъжиш?

Тя рече сдържано:

— Всяка жена иска да се омъжи.

Той прихна с отривистия си смях, а после я изгледа проницателно:

— Не те разбирам, Ела, нали виждаш? Изобщо не те разбирам. Но това, което добре разбирам, е, че си много независима жена.

— Да, сигурно е така.

Тогава той я прегърна и каза:

— Ела, ти ме научи на някои неща.

— Радвам се. Надявам се да са били приятни.

— Да, бяха и приятни.

— Това е добре.

— На подбив ли ме вземаш?

— Съвсем мъничко.

— Тъй да е, не се сърдя. Знаеш ли, Ела, днес споменах името ти пред един човек и ми казаха, че си написала книга.

— Днес всеки пише книги.

— Ако кажа на жена си, че съм срещнал истинска писателка, направо ще се побърка. Тя откача на тема култура и неща от тоя род.

— И все пак по-добре не й казвай.

— Какво ще кажеш, ако прочета книгата ти?

— Та ти не четеш книги!

— Все пак съм грамотен! — отвърна той шеговито. — За какво се разказва в нея?

— Ами… как да ти кажа. Има психологизъм, става дума за целостта на личността и други неща.

— Ти май не гледаш на книгата си много сериозно?

— Разбира се, че гледам сериозно.

— Окей тогава. Нима си тръгваш?

— Да, трябва… Синът ми ще се събуди след има-няма четири часа, а за разлика от теб аз имам нужда от сън.

— Окей! Няма да те забравя, Ела. Чудя се какво ли би било, ако бях женен за теб.

— Мисля си, че нямаше много да ти хареса.

Тя започна да се облича, а той остана да лежи спокоен в леглото, като я наблюдаваше с проницателен и замислен поглед.

— Щом казваш, сигурно е така — засмя се той и протегна ръце към нея. — Сигурно нямаше да ми хареса.

— Положително.

Разделиха се сърдечно.

Тя се прибра с такси и се заизкачва на пръсти да не събуди Джулия. Но изпод вратата на спалнята на Джулия се процеждаше светлина и след миг чу гласа й:

— Ела!

— Да! Всичко ли беше наред с Майкъл?

— Беше кротък. Как мина?

— Интересно — отвърна Ела със съзнателно равен тон.

— Интересно ли?

Ела влезе в спалнята. Джулия лежеше, облегната на възглавници, четеше и пушеше. Внимателно огледа Ела.

Ела каза:

— Много добър човек.

— Това е хубаво.

— А утре сутрин ще ме налегне депресия. Отсега я усещам.

— Защото си заминава за Щатите ли?

— Не.

— Изглеждаш ужасно. Какво ти става? Не беше ли добър в леглото?

— Не особено.

— Какво толкова! — каза Джулия разбиращо. — Запали цигара!

— Не, не! Искам да поспя, преди да ме е хванала депресията.

— Тя вече те е хванала. Защо лягаш с мъж, който не те привлича?

— Не съм казала, че не ме привлича. Работата е там, че е безсмислено да лягам с друг освен с Пол.

— Ще ти мине.

— Да, разбира се. Но е нужно много време.

— Трябва да си наложиш да не мислиш за него — каза Джулия.

— Така и ще правя — отвърна Ела. Каза „лека нощ“ и се качи горе.