Джак Харт
Размишления в катраненото буре (9)

Девет

Дали мигът на смъртта е, когато вълната удари стената? Какво е всъщност смъртта? Може би това съвсем не е точката на изчезване. Може би изчезването наричаме мига, когато вълната отново се превърне в център? Дали не изживяваме своя живот два пъти, единия — в обратна посока? Дяволска работа. Може би дори многократно. Навън и обратно по повърхността на водата, затворена в катраненото буре на Твореца? Може би сме затворени там за цяла вечност.

Онова посещение на обора на мисис Калахан ми отвори очите за много неща. Вече бях сигурен, че Творецът ни е затворил в тази своя проклета конструкция. Явно той ни е сътворил за свои цели — да го боготворим. И несъмнено ни е създал, всички нас, всеки един от нас, с един или друг недостатък, та да не бъдем щастливи в тази райска градина, в която ни е заселил. Да, всекиго е ощетил по един или друг начин. Дори когато изсипва всички земни богатства върху някого, той му отнема здравето или душевния покой, та да не може да им се наслади. Където пък дарява здраве, гледа да го съчетае с недоимък и несгоди, за да не бъде никой доволен. Това е една тънка, мръсна игра. Елегантен, мръсен номер. Рай и ад в едно. За да се обръщаме в нещастието си към него. Да се бутаме пред него. Ръгайки се с лакти в опита си да направим добро впечатление.

Майка му обаче очевидно не е одобрявала всичко това. И е изпратила другия свой син да ни освободи. С посланието на любовта. Да, така нещата придобиват смисъл. Единственият начин да ни предаде той своето послание, нейното послание, бил сам да се роди в света на Твореца. Това обясняваше въпроса, който ме беше занимавал толкова дълго, изкушаването на Исус на планината. Това съвсем не е бил Сатаната. Това бил неговият брат-отстъпник, Творецът и самодържецът на този свят, който свят той предложил на Исус ако само му се поклони и го боготвори. Игра за надмощие. Толкова вманиачен на тема признание и почит бил той. Щял е да изпита повече удовлетворение, ако Исус, неговият собствен брат, признаел превъзходството му. Да спечели този рунд срещу майка си. Струвало си да се лиши от света за тази цел. Да размени човешката раса срещу благоговението на брат си. Така щял да впише в тефтера си още едно завоевание. Така щял да се превърне в тартора на небесата. Ако успеел да осъществи плана си. Но на Исус тези не му минавали. Прозрял номера. Ако беше проявил глупостта да се опита да спаси света по този начин, сам щеше да се превърне в отстъпник. И светът пак щял да отиде по дяволите. Но нямал намерение да предаде майка си. Не по този начин. Така че казал на Твореца да върви по дяволите.

Да, картината ми ставаше ясна. Сега разбирах защо съм се родил с наклонността да стана свещеник, а бях лишен от умствени способности, както се изрази майка ми. И след като вече разбирах как стоят нещата, се почувствах по-добре. Не че все още изпитвах желание да стана свещеник. Отдавна бях заклеймил тази раса. Те играеха за Твореца. Бяха получили посланието на Исус, но го бяха изкривили до неузнаваемост. Да, бяха се посветили на това да преиначат думите на Исус така, че да звучат в полза на Твореца. Може би дори бяха вмъкнали думата „баща“ там, където Исус беше казал „майка.“ Допусках, че са способни да направят такова нещо. Бяха породили омраза с онази жар, която трябваше да използват във възхвала на любовта, така, както Исус би очаквал от тях. Но те бяха същите като своя проклет шеф, луди за власт, контрол и признание.

И всички те бяха мъже. От папата надолу. До един. Това също си имаше обяснение. Усърдно прикриваха истината, че любовта произтича от Божията майка и че любовта няма граници. Ами да, истината беше обратна на онова, което всички тези интриганти се опитваха да представят с техните църкви, правителства, армии, бизнеси, счетоводни баланси и проклето самомнение. Те бяха в един отбор със Твореца, опитвайки се да ни убедят, че само тяхната агресия, действия и безкрайно съперничество имат значение. Може би Стивън Ханлън беше стигнал до същия извод, когато ме предупреждаваше за съперничеството. Може би заради това никога не влизаше в църквите, които беше обслужвал петдесет години. Може би и той беше стигнал до извода, че Божията майка дава безусловна любов с безкрайна щедрост. Без скрити помисли. Без да търси признание. Без да изисква обожание. А единствено със съвета да я разпространяват. Любовта. Посланието. И по-вероятно човек би я намерил пред вратата на църквата, отколкото вътре. Изпитвах облекчение от това, което най-после бях прозрял. Изпитвах облекчение и от мисълта, че може и други хора да бяха схванали нещата по същия начин.

Случката с мисис Калахан не остана без последствия. Тя разпространяваше своето послание за чудодейното излекуване на нейната крава. За три дни цялата енория беше разбрала за оздравяването. След една седмица седемте енории на Тирера шумяха за случката. Украсена с драматизъм. Никой не отдаваше дължимото на бедната крава за това, че беше преодоляла опасността. Никой не отчиташе това, че мисис Калахан не беше мигнала цяла нощ да се грижи за нея. Никой не допускаше, че моето присъствие по време на излекуването може да е чисто съвпадение. Не. Кравата беше излекувана от статуята на Богородица в камиона. И, в тази връзка, кравата е била излекувана от мен.

Изумително е колко лесно се променят хората. Хората като цяло имам предвид. Е, има отделни хора, които никога не се променят. Старите хора например. Те са като камъните, лежащи из неплодородните им ниви, никога не се изменят. Но останалите. Съвсем друга работа. Първо се отнасяха с мен като с идиот. После неохотно ми засвидетелстваха известно уважение заради бизнеса ми. Сега, заради мисис Калахан и нейната крава, гледаха на мен като на проклет светец или нещо подобно. Отнасяха се към мен със страхопочитание. Макар да си бях същият. Макар да не бях направил нищо да променя мнението им. Както вече казах, хората винаги са били загадка за мен. Никога не съм ги разбирал, и както се оказва, никога вече няма да ги разбера.

Да, бях се превърнал в проклета знаменитост. Изведнъж червеният камион на пътя вече не беше нещо досадно, с което трябва да се примириш. Неговото появяване вече не беше за скъперника сигнал да се скрие зад пердето. То вече беше благоволение.

Където и да отидех, посрещаше ме множество. Чакащи да се помолят в светилището. Чакащи да зърнат статуята на Богородица. Чакаха да си купят от камиона някакъв сувенир за спомен. Чакаха със своите молби и ръце, принасящи плодовете на труда им. Понякога приношенията биваха оставяни в молба някаква милост да им бъде извършена, понякога в знак на благодарност за вече извършена милост. Приношенията бяха винаги съобразени по размер. Основно земеделска продукция, но също и торф, ръчно изработена мебел. Та даже и пари, ей богу.

Хората коленичеха пред олтара и се молеха. За всякакви неща. Молеха се за оздравяването на болни животни, както беше направила мисис Калахан и биваха възрадвани, ако животните останеха живи. Молеха се за реколтата пред настъпването на някаква зараза и когато опасността отминеше, а реколтата им оцелееше, те изразяваха благодарност като пълнеха камиона ми с плодовете на земята. Най-вече се молеха да бъдат спасени от лошо време, най-несигурният и непредвидим фактор в живота на фермера. Молеха се за слънце, когато дъждът не беше преставал да се лее от оловното небе четирийсет дни без спиране. Молеха се за дъжд, когато сушата скриваше тревата от търсещите муцуни на овцете. И винаги си мислеха, че молитвите им са били чути. Странно.

И винаги носеха най-доброто, родено от земята и труда им, за да го оставят на пода на камиона. Яйца, мляко, картофи, зеленчуци. Веднъж някой беше завързал агне за бронята на камиона. Можете ли да повярвате? Друг пък стовари купчина от най-добрия торф до фронтона на къщата ни в знак на благодарност за доброто време, което му беше позволило да го спаси. И когато получеха добра цена за стоката си на пазара, скришом бутаха пари в шепата ми. Сякаш бях техен борсов посредник.

В началото бях притеснен от тази прекомерна щедрост. И не знаех какво да правя с приношенията. По начина, по който биваха оставяни пред пещерата, изобщо нямах убеждението, че ми принадлежат. Тази мисъл се подсили от факта, че не бях направил нищо, за да ги заслужа. В миналото бях изпитвал чувство за вина ако някой си купеше медальон или икона, които всъщност не желае. Но то поне беше някаква сделка. Човекът получаваше медальона и можеше да прави с него каквото си иска. Тук обаче нямаше никаква сделка. Това ме тревожеше.

После обаче започнах да си мисля и мисля, ами ако наистина бях избран от Божията майка, както смяташе мисис Калахан. Ако наистина бях избран като някакъв вид посредник? Този избор не беше направен от мен. Не зависеше от мен. Бях длъжен да приема съдбата си. Преди съдбата ме беше превърнала в предмет на всяка глума и подигравка, отнасяше се с мен като с нищожество и аз свикнах с това. Нямах избор. Сега пък ме обсипваше с дарове, та защо тогава да не свикна и с това? Пък и щеше да бъде обида към Божията майка да ги оставя да изгният или да проявя неблагодарност, отказвайки щедростта, която идваше от нея. И така майка ми и леля ми започнаха да получават толкова храна, колкото можеха да сготвят и изядат. Ако пък имаше в излишък, леля ми предлагаше да отиде до магазина и да го размени за нещо, което не достига. Аз обаче не се съгласих и настоях излишъкът да се праща в манастира Св. Винсент де Пол за нуждаещите се.

Така нашият живот стана твърде охолен. Аз печелех купища пари. По няколко пъти седмично ходех до търговците на едро да зареждам стока. Надявах се вълната ентусиазъм по моята статуя и моите стоки скоро да отшуми. Магията на пещерата да отслабне. Бях разбрал достатъчно за елементарните принципи на пазарното търсене. Обаче магията не отслабна. Търсенето продължи да расте.

И въпреки че с всеки изминал ден вярвах все повече на размишленията си за Божията майка, досегашният ми жизнен опит ме караше всеки ден да очаквам голямото разочарование. Разберете тогавашното ми душевно състояние. Приготвях се за развенчаване на илюзии. Но не се случваше нищо, което да подкопае вярата ми. Точно обратното. Колкото повече разсъждавах за света, толкова повече се убеждавах, че съм се натъкнал на истината. Всеки ден по радиото говореха как католици избиват протестанти и протестанти избиват католици в Северна Ирландия. И си казвах, ами да, това е то. Творецът поражда различни свои образи в умовете на хората, за да воюват едни срещу други, да се избиват едни други, доказвайки своята преданост към него. Същото се случваше навсякъде по света. Хората се избиваха, за да наложат техния образ на Твореца не просто като приемлив, но като единствено правилен. И през цялото време този ревнив Бог гледаше всичко това от своята висота и изискваше още повече страст. Ами да, така нещата се подреждаха.

Но въпреки всичко това животът и любовта продължаваха непобедимо да произтичат от извор, стоящ над и отвъд Твореца. И щяха да продължат да текат, да устояват на усилията да бъдат потиснати или променени. Не беше ли твърде иронично това, че тук хората на всеки кръстопът, напълно несъзнателно, чакаха да засвидетелстват преклонението си пред Божията майка? Да я помолят за живот и любов. Без те самите да се замислят над значението на думите, които употребяваха, „Божия майка.“

Вече не можех да пътувам спокойно, тъй като хората постоянно се показваха на вратите на къщите и ми махаха да спра. Други хора ме чакаха по кръстовищата. Стичаха се към камиона там, където спирах. Да кажат молитва пред статуята. Да си купят медальон. Да ми дадат пет пъти повече, притискайки парите в неохотната ми длан.

Те се молеха за плодородието на земите им и гледаха на появяването на червения камион марка Форд като на възможност да изтъкнат искреността на молитвите си. И когато първите пролетни филизи израстваха, зелени и устремени, хората отдаваха повече благодарност за това на чудотворната статуя и Божията майка, отколкото на естествената смяна на сезоните, повече отколкото на собствените си грижи за земята.

Веднъж преодолял първоначалните си угризения, започнах да се наслаждавам на ролята на един вид земеделски талисман. Освен това изпитвах удовлетворение от факта, че подкрепям Божията майка срещу своя стар враг, Твореца. Това беше идеален живот. Ако се случеше някое животно да умре или реколта да бъде опропастена, хората не хвърляха вината за това нито върху мен, нито върху статуята или върху Божията майка. Въздържаха се от подобни отстъпления. Бях попаднал в спиралата на успеха. Хората изглеждаха наистина доволни. Пресметнаха реколтата и обявяваха, че е много по-добра от предишни години. Не можеха да си спомнят кога за последен път са изгубили толкова малко агнета при раждане. И въпреки изобилието получаваха цена за продуктите си по-добра от всякога.

За да си спестя досадата да спирам на всяка къща и всеки кръстопът, реших да изработя разписание с продължителни спирания на свети места като извори, дървета, скали и тем подобни. Чувствах, че тези места повече прилягат на дълбоката преданост към Божията майка, отколкото църквите и параклисите. Пък и харесвах атмосферата на тези места. И неизменно няколко дузини хора се струпваха веднага щом съзираха червения камион да паркира там.

Бях доволен да върша всичко това. Да осигурявам подвижния параклис и да спирам на любимите места. След известно време обаче забелязах, че хората очакват от мен повече в личен план, което ме разтревожи. Територията, в която се чувствах удобно биваше постоянно нарушавана.

Хората започнаха да ме приемат като лечител. Това ме притесняваше. То представляваше промяна в отношението към параклиса или Божията майка като към източник на изцелението. Един ден бях спрял до Свещения кладенец в Дромард. Наоколо, както винаги имаше доста хора. Молеха се до кладенеца и топяха ръце във водата, редяха се на опашка пред камиона и купуваха неща от сергията. Обичайните молитви, селяните за реколтата, домакините за гъските и пуйките. Нормално.

Тогава до мен се приближи някаква жена. Зад себе си водеше около шестнайсетгодишно момиче. Жената ме караше да се помоля над момичето, та да бъде изцелено. Изгледах я изумено.

„Не мога да изцелявам,“ смотолевих възмутено.

Тя ме гледаше без да трепне. „Разбира се, че можеш. Не излекува ли половината животни оттук до Мой, и не спаси ли реколтата? Не утрои ли добива? Разбира се, че можеш да изцеляваш! Не викаше ли дъжд, когато тревата беше изсъхнала до корен? Не викаше ли слънце, когато облаците ни повиваха в мрак? А щом си направил всички тези неща, можеш ако поискаш да изцелиш и моята Мора.“

Да, думите, които чух ме изумиха. Независимо от всичко, което се беше случило, независимо, че то се случваше само понякога, аз самият се чувствах извън цялата работа. Нали разбирате. Сякаш всичко това нямаше почти нищо общо с мен самия. Като да бях някакъв външен наблюдател. И сега тази жена подхващаше нещата лично и искаше да се намеся. Непосредствената ми реакция беше да погледна зад себе си, за да се уверя, че приказва на мен. Бях объркан. Продължих да я зяпам. И се питах какво му има на момичето.

Властната майка отново заговори. „Мора закъснява. Закъснява. Нали се сещаш. Още не е получила кръвотечение.“ Хабер си нямах за какво говори, но забелязах, че при споменаването на проблема Мора се изчерви, скри се още по-плътно зад майка си и заби поглед в краката си. Какъвто и да беше нейният „кръвотечен“ проблем, явно много я притесняваше.

„След един месец става на шестнайсет. Така че много закъснява. Водих я на доктор, но той каза да не се занимаваме, и че това ще се случи когато му дойде времето. Но не може така. Едно време винаги имаше лек за това. Цяр. Но проклета да съм, ако е останал и един жив човек, който знае как се приготовлява. Та си помислих, че може ти да имаш цяр. Някакъв твой цяр.“

Все още не разбирах за какво изобщо приказва жената. Гледах как въртят на шиш пред мен привлекателното младо момиче. Изтърсих единственото, което хрумна в проклетата ми празна глава. Да се освободя от тази ситуация. От този конфуз. „Защо не се помолите при статуята?“

Майката се изправи безмълвно, поглъщайки моето отсъждане. Гледайки ме със страхопочитание. С облекчение. Сякаш работата беше приключена. Сякаш проблемът беше решен.

„Хайде, Мора,“ каза тя тихо. „Прави каквото ти казва. Тръгвай.“

Момичето изглежда изпитваше също като мен облекчение, от това че този разговор е приключил. Тя се качи в камиона и се нареди на опашката, за да каже своята молитва в параклиса. Майката се спря с поглед, впит в мен. После се пресегна и докосна ръката ми много лекичко, много почтително, сякаш опитваше дали няма да я хване ток. После се обърна и последва дъщеря си в камиона.

Явно няколко дни по-късно кръвотечението на бедната Мора се беше появило. Не се учудвам. Подобно изживяване би направило и от камък да потече кръв, какво остава за крехкото момиче. Тази новина достигна до мен по необичаен начин. Слухове за ново чудо. Които стигнаха и до ушите на майка ми. И майка ми, скрита зад вестника, който четеше, обобщи: „Наистина, била е изостанала с няколко години. Но очевидно сега е наред.“

Радвах се, че бедната Мора се беше оправила и че тялото й беше започнало да функционира като на жена, но както споменах, да бъда свързан лично с целителския бизнес, ме притесняваше извънредно много. Надеждите за болна крава, възложени на статуята или медальонът, закупен от някого да го пази на път бяха едно, а възлагането на лична отговорност за болно дете — нещо съвсем друго.

Сън не ме хващаше вече след случката с Мора и майка й. По цяла нощ се въртях в леглото. Разкъсван от съмнения.

Накрая тревогата премина. Отново бях в състояние да разсъждавам. В тишината на нощта. Ами ако наистина беше така? Ако наистина бях инструмент в ръцете на Божията майка? Нейната благодат, нейната любов, спирани от твърдата стена на бента на Твореца. И тогава тази благодат можеше да прониква само там, където откриеше пукнатина или дефект. Така като пролетните води проникват през процеп в каменния под на земята. Може би нещата бяха такива. Може би дефектите в неговото собствено творение представляваха входове за неговата майка.

Страхотен номер. Да накажеш този ненадминат майстор чрез дефектите, които той нарочно е създал. Точно като за него. Той е създал този свят, тази вселена от извънмерна красота и сложност, изтъкал платното от нишките на живота и любовта. Но нарочно го създал несъвършено. За да отклони вниманието от мястото, откъдето се сдобил с тези нишки. Пропити с омраза и агресия, страх, насилие, смърт, обърканост. За да ни държи в тревога. В несигурност. Като ни убедил, че ние сами сме си виновни за своето несъвършенство, че сме отговорни за злото, което той влял в своето творение. Накарал ни да се чувстваме като нещастни лайна. И когато ни объркал напълно, размахал своите образи пред робските ни очи, и изискал да получи признание като единствен Творец на всичко добро в света и на всичко, което е добро за нас. Изискал уважение и хвалебствия от нас, бедните треперещи създания, лишени от познание. Които се страхуваме да се доверим на заложения инстинкт, че любовта и животът текат свободно и дълбоко и чувстваме тази дълбочина по-естествена от неговата ненормална повърхностна буря от омраза и агресия.

Ами да. Той е разполагал с милиони начини да ни манипулира и обърква. Направо ни е замаял. Разкрил радостите на света пред очите ни. Ако. Ако му се поклоним. Като на всемогъщество. Като на Твореца на небето и земята. Ако нямаме други богове по-висши от него. Дори неговата майка. И за разлика от Исус сме били твърде ужасени, за да му кажем да се разкара.

Но океанът на любовта притискал крепостните му стени. Прониквал и попивал през дефекти и пукнатини. И ако аз бях един от дефектите, през които тя изливаше своето състрадание към мъката в света на Твореца, нека бъде така. Нека по дяволите бъде така. Кой бях аз да оспорвам нейната воля?