Джак Харт
Размишления в катраненото буре (8)

Осем

Гледката, която се откриваше пред мен от върха на Баликилкеш винаги ми напомняше за онази част от Евангелието, където Сатаната завежда Исус на върха на една планина и му показва всички прекрасни гледки на света. Знаете за коя част говоря. И му ги предлага като подарък, ако Исус падне на колене и му се поклони. Винаги съм се питал как така Сатаната ще предлага да даде някому света, след като не е негов. Негов ли е? Или това е бил самият Творец, луд на тема признание, който искал от Исус да извърши нещо неприемливо? Да му засвидетелства почитание, което не му се полага. Беше ми интересно.

Все едно. Колкото до мен — щях да се продам, ако някой ми предложеше земите, които се простираха отпреде ми. И всеки път, когато спирах там с камиона, си пожелавах някой да се появи и да ми направи такова предложение.

Окрис Хед. Целта на моето пътуване. Далечен и смътен във вечерния сумрак. Беше време да тръгвам ако исках да стигна там преди тъмнината. Това ме тревожеше. Беше доста път. Друга тревога ми причиняваше мисълта, че могат да тръгнат да търсят Негово преподобие. В случай, че бяха забелязали липсата му. В случай, че някой го беше видял да влиза в камиона. Трудно би им хрумнало, че е отвлечен. От мен. Едва ли. Биха предположили, че се е отзовал на повик при болен. Паството обаче щеше да бъде озадачено от изчезването му. Че не стоеше там, усмихвайки се и кимайки, докато те излизаха.

Надолу по стръмния хълм. В подножието беше отбивката за Колиъри Шор, за Пуларон, голямата морска пещера, в която от зараждането на живота се беше заселила една колония тюлени. Следващото отклонение се казваше Невестулчата пътека. Откъде беше това название? Никой никога не успя да обясни, колкото и да разпитвах.

Това беше едно от големите удоволствия, докато въртях търговия с пътуващия магазин. Запознавах се с хора. Хора из цялото баронство Тирера. Хора, които никога не бях срещал. И ставахме приятели, истински приятели. Приятелството започваше чак при втората ми обиколка на енориите. Когато вече не им трябваха религиозни предмети, но си купуваха по някой медальон или скапуларий, нещо евтино, просто от щедрост. И ме канеха на чаша чай. Добри хора, които не можеха да ме отпратят с празни ръце. Чувствах това. Пък и много от тях разполагаха с време, много време, и бяха жадни за компания. Каквато и да е компания. Дори тази на някакъв гламчо.

Но, както вече казах, винаги съм бил добър слушател, макар да нямах какво да кажа. За мен не представляваше неудобство да седя и да сърбам чай, слушайки нечий объркан монолог в продължение на часове. Никак даже. По този начин научих толкова много за другите енории на Тирера, колкото знаех за нашата. Слушах разкази за техните родословия и списъци на разпилените им семейства. Слушах за мъчнотиите в живота им и за радостите им също. Те приказваха само защото им се приказваше, смятайки, ако въобще се замисляха над това, че наливат вода в решето. Не можеха да знаят, че всяка тяхна дума се запечатва в паметта ми. И как биха могли? Аз никога не го споменах.

Най-много обичах да слушам самотните фермери, на средна възраст или вече стари, които живееха в най-отдалечените кътчета. На планинските склонове. В края на малки, запустели пътища. Насред мочурищата. Тяхното уединение, пълната им изолираност увеличаваше самотата им повече, отколкото на останалите. Това ми беше познато. А историите им притежаваха особена острота, те преливаха от копнеж и разкаяние. В такъв един стил. Как всичко отишло по дяволите. Как възможностите били пропилени. Тези бяха моите хора. Но въпреки че разочарованието в техния живот взимаше връх над радостите, те не бяха озлобени. Оплакваха се, негодуваха срещу съдбата си до гняв, но гневът не ги правеше зли. Това бяха едни от най-топлите и щедри хора, които съм срещал. А бяха мнозина. Стотици. Самотници. И дяволски се радваха на моите посещения. Можете ли да повярвате?

Хора като Джон Коли. Една вечер наминах към неговата къща и той ме покани на чай. Кухнята в неговата двустайна къща беше претъпкана с чували картофи, торби царевично брашно и дори сноп сено. А кокошките се лутаха навътре и навън и се суетяха из стаята. Той ми разправяше как си произвеждал сам мляко и яйца, биел масло, отглеждал картофи и зеле. Единствено му били липсвали по някоя пържола и една женичка да ги готви. И се кискаше на шегата си, аз също се кисках, докато нагъвах неговия домашен хляб и домашно масло, и чая с плътни бучици сметана, които плуваха в него. В следващия момент кравата се показа на вратата и пъхна вътре главата си. „Ей, пущина, горката Пръги.“ Така приказваше. „Време й е да я издоя.“ Той взе от ъгъла поцинкована кофа и малко столче. Щом чу дрънченето на кофата, кравата се втурна през прага и зае позиция по средата на кухнята. Джон постави кофата под вимето й, седна на столчето и започна да я дои. Явно такъв си беше редът вечер. Бях възхитен. После кравата изви гръб и разтвори задните си крака. „Бързо, подай ми котлето,“ викна Джон. Подадох му котлето, оставено до мен на масата. Той ловко изля млякото в котлето и стратегически постави кофата зад кравата. Мощна струя пикня се изля в кофата. „За малко да стане беля,“ каза той със самодоволна нотка в гласа си. Когато и последната капка падна, той взе кофата, отиде до вратата и с широк замах изхвърли съдържанието на двора. Подържа кофата обърната, докато се отцеди. После си седна отново на столчето, постави кофата под кравата и продължи да я дои. Погледнах своя чай със сметана, домашното масло и домашно приготвения хляб. С доста мъка успях да потисна бунта в стомаха си, докато се измъквах от уютната кухничка на Джон.

Или Том МакШари. Той живееше в подножието на планината, в края на Дъноула и трябва да имаше сто години, толкова беше сбръчкан. Но иначе здрав. Здрав като възлестите храсти, впили се в земята около колибата му. Отдавна му беше време да се прости с живота. Но твърдеше, че не може да умре. Той беше последният от своя клан и когато умреше, с него щеше да умре и целият клан. Изказах предположението, че след като целият клан вече се беше поминал, за него сигурно щеше да бъде утеха да се присъедини към тях. Той ме стрелна с поглед, но омекна като си спомни с кого разговаря. Не е така, рече. Докато той е жив, ще живеят и те. Били в сърцето и в главата му. Той можеше да ги назове по име и да си спомни историята на всеки един от тях. Поколения назад. Чак до времето на Кромуел, когато пристигнали от богатата земя на графство Мийт. Да вървят в ада или да вървят в Конакт — това им разрешили да избират. И те избрали Конакт. Според семейната легенда обаче, когато минали през Джеймстаун Гейт в графство Лийтрим и зърнали Конакт, се запитали дали са направили правилния избор.

Със себе си те носели своите цигулки, музика и песни. Изкарвали си прехраната като отглеждали и смесвали лековити билки. По този начин не представлявали заплаха за никого и навсякъде ги посрещали добре. Накрая се установили в Тирера. На парче земя, което отвоювали от планината. Оженили се за местни девойки, но запазили своята идентичност. Продължили да практикуват древните си занимания с музика и лечителство.

А сега за Том. Том пазеше всичко в главата си. Помнеше музиката. Лечителството. Хората идваха при него, когато бяха изгубили вяра в докторите. И той им приготвяше лекарствата. Пазеше родословието на клана в паметта си. Лични спомени за неговите прадеди, родени преди Големия глад. Не можеше да умре, защото всичко това щеше да умре заедно с него. Докато беше жив и те щяха да живеят.

Казах му, че може да го предаде. Всичко. И че щях да го запомня. Тогава щеше да може да умре спокоен, знаейки, че историята на неговия клан и познанията на хората му щяха да останат.

Той ме изгледа озадачено. И избухна в смях. Смя се силно и продължително.

„Ти определено си божи човек,“ каза. „Такъв си.“ Знаех какво има предвид. Безсмислието да довери знанието си на един слабоумен в опит да избегне забравата. Не, нямаше друг избор, освен да продължи да живее. Не разбираше, че можех да го освободя от неговото бреме. А аз не можех да го убедя.

Постоянно нареждах и пререждах стоката в камиона. Опитвах се да я направя да изглежда по-привлекателна. По-внушителна. Дъждовните дни в Тирера бяха многобройни и представляваха идеален повод да си стоя вкъщи и да се разтакавам в бараката и в камиона. В такъв един ден, когато вятърът откъм морето правеше дъжда полегат, сякаш изстрелян с оръдие, се бях захванал с един свой каприз. Изпразних камиона и го боядисах отвътре в небесно синьо. Когато изсъхна, взех малко бяла боя и на стената зад кабината нарисувах няколко пухкави облачета, които се носеха под тавана. Получиха се добре — по принцип не ме биваше много в тази работа, но когато отстъпих няколко крачки, белите петна на син фон безпогрешно внушаваха идеята за облаци.

 

 

После взех малко телена мрежа и я огънах в арка. Закрепих я на стената зад кабината като мрежата тръгваше от единия ъгъл на пода, издигаше се в средата на половината височина и отново се спускаше на пода в другия ъгъл. После я обвих със зелена крепирана хартия. Накрая взех най-голямата статуя на Дева Мария и я поставих под арката. Отдръпнах се да се полюбувам. Бях възхитен. Бях успял да наподобя пещера. Като използвах техниката, с която майка ми правеше яслата на Младенеца в църквата всяка Коледа. Използвайки същата телена мрежа.

Изглеждаше много добре. Дева Мария беше със събрани ръце и поглед, отправен към небето. Към моите пухкави облачета. Слязох от камиона и разгледах картината от задната врата. Пак изглеждаше добре, но синьото беше по-тъмно поради слабо осветената вътрешност. Отдалечих се още няколко крачки и застанах на сушина под фронтона на къщата като продължавах да наблюдавам вътрешността на камиона. Пещерата беше погълната от тъмнината. Трябваше ми осветление.

Закрепих здраво статуята зад кабината с помощта на рибарска корда. Кордата не се виждаше. Идеално. После закарах камиона при Филип Мороу, електротехника. Вкарах Филип в каросерията и докато разглеждахме, клечейки пред пещерата, обясних от какво имам нужда. Осветление.

Филип предложи верига с шест лампи. Шнурът можеше да мине зад мрежата, а лампите да бъдат засенени така, че да осветяват статуята. Веригата можеше да се захранва от специален дванайсет-волтов акумулатор, вързан към двигателя, така че да се зарежда, докато моторът работи. После щеше да има достатъчно енергия, за да захранва петте лампи, докато машината не работи. Беше точно каквото исках и му казах да действа. Сечеше му пипето на Филип. Човек можеше да му обясни нещата. Щеше да те разбере. А и свестен. Не ти сваляше кожата с цената.

Бях предоволен от резултата. Напълно надмина очакванията ми. Разгледах го от различни разстояния. Колкото по-далече заставах, толкова по-вълшебен ми се струваше. Като истински параклис. Самият Филип Мороу беше впечатлен. А той не ходеше нито на църква, нито на поклонения. Усмихваше се. Платих му и подкарах към дома да товаря.

Нововъведението беше добро и за излагането на стоката. Осветяваше цялата каросерия. Уравновесяваше светлината, която идваше отвън. Дотогава дъното на камиона беше почти неизползваемо поради тъмнината, където слагах само едрите неща или го ползвах като склад. Сега, благодарение на осветената пещера това се беше превърнало в най-привлекателното пространство и аз можех да реорганизирам щанда като някои от дребните неща отидоха в дъното, а други — в предната част.

Устоях на изкушението да извикам майка ми и леля. Те сами щяха да си го видят. След първоначалното въодушевление от бизнеса интересът им беше намалял. За мен пък беше по-добре сам да си въртя нещата. Само понякога изпитвах желание да повикам някой, с когото да споделя своето задоволство от постижението. Знаете как е. Все едно. Нямаше да ги викам. Не и тях.

На следващия ден времето се оправи. Дъждът изтъня до мъгла и облаците се отдръпнаха на запад към Мейо. Отправих се в тази посока. С надежда за по-хубаво време. С надеждата да впечатля клиентите. Ефектът от новата ми сергия можеше да ги накара да купуват. Когато стигнах до Килглас се заех с къщите, струпани около селото. Не мога да кажа, че бях недоволен. Хората, които се качваха в камиона ахкаха и охкаха пред пещерата. Казваха, че е чудесна. Най-хубавата, която бяха виждали. Като истинска, шегуваха се те. Не мога да кажа обаче и че бях доволен. Оборотът се увеличи, но не драстично. Стъпка по стъпка, казвах си.

На следващия ден взех пътя за Глен Иски, който тръгва от главното шосе по посока на планината. Същата работа. Хората се впечатляваха. Купуваха малко повече. Но не чак толкова повече.

В далечния край на Глен Иски, където реката се спуска от хълмовете, една от последните къщи принадлежеше на вдовица, мисис Калахан. Тя беше много набожна. Редовен клиент. Никога не пропусках да намина към нея, когато се случех в района и тя никога не пропускаше да си купи нещо. Исках да видя какво впечатление ще й направи пещерата.

Щом спрях пред тях, тя излезе от обора и забъхта през калния двор.

„Ти ли си, Лофти. Като чух бръмченето на мотор си помислих, че е ветеринарят. Чакам го вече няколко часа, къде ли се е замотал. Цяла нощ съм на крак заради болната крава. Мъчи се да се отели, но нищо не се получава. Вече бере душа. А този долен ветеринар още го няма. Сили не ми останаха.“

Наистина изглеждаше изтощена. Тя се приближи до камиона с изопнато, измъчено лице сякаш едва повдигаше високите гумени ботуши.

„Съжалявам за кравата,“ казах. „Надявам се да се оправи.“

„И аз се надявам. Но надеждата може да разбие сърцето на човек. Имаш ли кръст на света Бриджет? Снощи, докато се грижех за кравата си помислих, че трябва да сложа един кръст на света Бриджет да виси в обора.“

Както винаги, при необходимостта да си спомня дали имам останала такава стока, умът ми се вцепени. Побързах да потърся в камиона. Когато отворих вратата разбира се светлините около пещерата се включиха, но аз бях твърде зает да търся кръста на Бриджет, та забравих да се изфукам пред мисис Калахан. Напрегнатото търсене ме накара съвсем да забравя за атракцията, докато не чух зад себе си възклицание на изненада. Тя ме беше последвала до вратата на камиона и сега стоеше вторачена със страхопочитание в осветената статуя на Дева Мария.

„Прекрасно. Като видение,“ прошепна, тя сякаш се намирахме в църквата.

„О, харесва ли ви?“ попитах, докато изравях един кръст на света Бриджет от картонена кутия, пълна с дреболии. Обърнах се да й го дам.

Но тя се беше свлякла на колене в несъзнателно движение, и, все още втренчена в нея, я благославяше. Почувствах товара на умората и тревогата, който тя свличаше в краката на Дева Мария чрез молитвата, която мърмореше.

Бях притеснен. Поразен. Но не посмях да я прекъсна. Това беше една гипсова статуя в каросерията на камион. Нищо повече. Но тя така беше потънала в себе си, че не усети моята тревога. И аз продължих да стоя там. Неуверено стисках кръста на Бриджет в ръката си. Тя довърши молитвата си, прекръсти се и се изправи.

Опитах да намеря думите да й кажа колко неуместно е да възприема моята сергия като олтар и да се отнася към камиона като към молитвен дом. Но осъзнах, че товарът на нейната скръб беше олекнал и нямаше място за скрупули от моя страна.

Тя пое кръста на Бриджет и благоговейно докосна с него статуята.

„Сега всичко зависи от нея,“ промърмори тя. „Сега всичко зависи от Божията майка. Нищо освен чудо няма да приема.“

Последвах я. Опитах се да отблъсна няколкото пенса за кръста на Бриджет. Накрая ги приех. Поблагодарих.

Все още бях под впечатлението на случката, когато обърнах камиона в двора и поех обратно по тесния път. Бях достатъчно притеснен, за да приключа за този ден, макар да оставаха още няколко светли часа. Прибрах се у дома, паркирах камиона и прекарах останалата част от вечерта, изпънат на леглото си. Размишлявайки.

На следващата сутрин, докато закусвах продължих да обмислям разтурването на пещерата. На вратата се почука и леля ми отиде да отвори. И кой мислите беше въведен в кухнята? Мисис Калахан в най-хубавите си неделни дрехи. Ако не мислех за нея, сигурно нямаше да я позная, толкова различна беше тя без своите гумени ботуши.

Още невлязла, тя се втренчи в мен с най-необичайно изражение. Горе-долу както зяпаше статуята предишния ден, но по-радостно. От тревогата и изтощението нямаше и следа. Леля ми стоеше до нея съвсем объркана.

„Ти спаси кравата,“ изрече тя най-сетне. „Спомняш си, че коленичих пред статуята на Божията майка в камиона и се помолих. Ти ми даде кръст на света Бриджет. Аз допрях кръста до статуята и помолих Богородица да спаси кравата. Защото ако умре, нямам пари за друга. Какво щях да правя тогава? Исках да стане чудо. Мисля, че ти казах това. И стана чудо. След като ти си тръгна се върнах в обора. Кравата продължаваше да лежи на земята. Почти безжизнена. Не се и опитваше да ражда. Докоснах челото й с кръста на Бриджет. Тя ме гледа известно време, после изведнъж се отърси, изправи се на крака и започна да ражда телето.“

Мисис Калахан се давеше от вълнение. Аз не знаех какво да кажа или да направя. Леля ми я покани да си свали палтото и да поседне. Това и стори. После леля ми напълни чайника и започна да прави чай.

След като се настани на масата, мисис Калахан продължи. „Роди чудесно мъжко теленце. И щом се отели, кравата си стана съвсем наред. Започна да яде сено. Много беше изгладняла. Занесох й кофа вода и тя я изпи, без да си вдигне главата. Няколко минути по-късно пристигна ветеринарят и каза, че на кравата й няма нищо. Ако беше дошъл навреме щеше да види какво й имаше. Но той не дойде. Дойде ти. И донесе помощта на Божията майка.“

Бях объркан. Ласкаех се от това, че тя приписва спасяването на кравата на моето появяване и то с толкова уважителен тон. Радвах се, че се е избавила от нещастието. Тя ми беше симпатична. И добър клиент. Но от друга страна бях притеснен от това, че отдава излекуването на статуята в камиона ми и на кръста на света Бриджет, който й бях продал. Гледах на тези неща просто като на предмети, стоки, вещи, като млякото и захарта, които Кълкин продаваше от своя камион. Да им се приписва свръхестествена сила ми се струваше притеснително.

„Бих искала да видя отново статуята на Божията майка ако нямаш нищо против. Да поблагодаря. Нали ме разбираш.“

Не можех да тръгна да споря с нея, тя беше толкова неподправена, така дълбоко убедена в онова, което казваше и което вършеше. Притежаваше увереност, срещу която бях безпомощен.

И когато тя си допи чая я заведох до камиона и отворих каросерията. Когато светлините се включиха тя изпадна в захлас. Сложих сандъка на земята и тя се качи в камиона сякаш в унес с очи приковани върху статуята на Богородица. Тя коленичи и се замоли така благоговейно, както беше направила това предния ден.

Докато я наблюдавах, скрупулите ми отлетяха. Статуята можеше да бъде парче кал, осветено от няколко крушки, но очевидно на мисис Калахан тя доставяше нещо. А тя беше свястна жена, която заслужаваше радост. Ако пещерата в моя камион й помагаше да облекчи бремето на нейните тревоги, то тя притежаваше някаква ценност. И ако от това й ставаше по-добре, кой бях аз да се съмнявам? Кой наистина?

Докато слизаше от камиона, аз й подадох ръка да я задържа, докато стъпи на сандъка.

„Благодаря ти, Лофти,“ каза тя. „Ти си един от богоизбраните. Имаш дарба. Не се страхувай да я използваш. Не се страхувай. Можеш да облекчаваш хорската мъка. Имаш своя предопределена роля в живота, повярвай ми.“

Бях поласкан. Ужасен. Сконфузен, както винаги. Нямах какво да кажа. Само се червях и усмихвах.

Тя отиде до велосипеда си, подпрян на фронтона и свали от кормилото претъпкана пазарска торба.

„Това е за теб,“ каза тя и ми подаде торбата. „Дребен знак на признателност. От плодовете на фермата, която не осиротя благодарение на теб.“

Отворих торбата и разгледах съдържанието. Яйца, масло, мляко, зеленчуци, увити внимателно. Погледнах я с жест, който издаваше изненадата, благодарност, но и с мисълта, че това е прекалено много, непомерно много за каквато и да е услуга, която тя считаше, че съм й направил.

„Чакай, нищо недей да казваш, само приеми подаръка. Това е само жест, нищо повече.“

Искреността й отново ме обезоръжи. Разбрах, че ще бъде обидно да откажа. В крайна сметка успях само да пророня „Благодаря.“

Извадих всичките грижливо опаковани продукти и ги поставих на пода в каросерията, за да мога да й върна торбата. Толкова много неща бяха натъпкани в нея, че когато ги извадих и наредих всичките, стигнаха до краката на Дева Мария.

Дълго след като тя си тръгна, продължих да се любувам на храната, която ми беше донесла, докато леля ми излезе и се приближи. Когато видя там продукти за няколко ястия, леля ми се възбуди като лисица в кокошарник и започна да ги събира.

Същата нощ не успях да заспя, толкова бях развълнуван от случилото се. Преди настъпването на утрото реших, че единственият начин да успокоя тревожните мисли беше да се върна при фермата на мисис Калахан, да отида в обора и да видя кравата, за да се уверя, че в цялата история няма нищо свръхестествено. Просто съвпадение. Природата се е погрижила за себе си без намеса отвън, отгоре или откъдето и да е другаде.

Мисис Калахан се изненада да ме види. Но беше радостна. Заведе ме за малко в обора, където държеше кравата и телето.

Беше малък обор с покрив от поцинкована ламарина. Състоеше се от две помещения. В едното държеше сеното. То беше отделено с метър и нещо висока стена от другото, краварник за около четири глави добитък.

Щом влязох ме обзе чувство за покой. Кравата и телето лежаха, но мисис Калахан я бутна леко с крак и кравата бързо се изправи, а след нея и теленцето.

Стояхме там и наблюдавахме кравата и телето. Обвити от вълшебството. Трудно можеше да се предположи, че само преди два дни двете същества бяха на прага на смъртта. Сега от тях бликаше енергия. Живот. Светлина. Здраве.

„Всичко е благодарение на теб и на Божията майка,“ каза тя тихо, за да не наруши деликатността на момента. Страхуваше се да не развали вълшебството.

„Не благодарение на мен,“ измрънках в отговор. „Това е просто една статуя. В камиона има само стока за продан.“

„Божията майка присъства там. И тук. И навсякъде.“

Не желаех да споря с нея. Още повече, че в обора имаше топлина, която не се дължеше на времето навън. Откъм морето духаше студен северен вятър, а в полето под нас се изливаше дъжд. А тук, в обора, цареше необичаен за такова време уют.

След известно време мисис Калахан престана да я свърта на едно място. Със сигурност имаше много работа, която я чакаше. Разбирах това. Но не желаеше да си тръгна.

„Може ли малко да поостана тук?“ попитах я.

„Разбира се, Лофти, разбира се. Постой колкото искаш. Кой повече от тебе има това право?“

Тя излезе навън и дръпна след себе си импровизираната врата. Три вертикални дъски и две напряко, привързани с тел към рамката на вратата. През процепите влизаше светлина. Влизаше и през дупките в стените. В обора беше светло въпреки липсата на прозорец.

Телето бозаеше. Кравата го лижете. Това още повече допринасяше за топлината, наситила обора. Веществена топлина. Божията майка е навсякъде, както каза мисис Калахан. Тук това присъствие не можеше да бъде отречено.

Имаше ниска стена за яслите, на която седнах близо до главата на кравата, за да я погледам. Облегнах се на страничната стена. Чувствах се удобно. На това място можех да намеря покой, какъвто не бях изпитвал у дома. Имаше атмосфера. Чувство за някакъв всепроникващ дух на любов, от който беше пропито и най-далечното ъгълче. Божията майка.

Замислих се за това, че Творецът има майка. Това обясняваше някои неща. Манията му да получава признание. Да изисква подчинение и почит. Често си мислех, че се чувства несигурен в себе си. Може би на това се дължеше. Преди него и над него беше майка му. Божията майка. Нейната всепроникваща любов. Бликаща от нея, живот. Така беше. Не можеше да бъде иначе. И беше родила син, Твореца. Непобедим майстор. Строител. Жаден за признание, почести и уважение. Ревнуващ дори от своята майка. Скрил истината за нейното съществуване от хората. Неговото творение. Да, негово творение, но от материал, който тя му е предоставила.

И още един неин син, Исус. Когото тя изпраща в света на Твореца с послание за любов. За да освободи създанията му от робството и болката. За да им съобщи, че любовта е по-важна от боготворенето. Да, така нещата се подреждаха. И другият й син, Светият Дух. Три божествени проявления на един Бог. Но този Бог беше над всички тях. Божията майка. Така нещата ставаха ясни.

Трябва да съм останал там няколко часа, възторжено прекроявайки сътворението на света, гледайки една крава с теленце, попивайки покоя, който струеше от тях като топъл бриз през лятото. Унес.

Чак когато мисис Калахан отвори вратата и проговори в тъмнината, разбрах колко дълго съм останал в обора.

„Бях на долната нива да садя зеле. Не знаех, че още си тук, иначе щях да се върна да ти направя чай.“

Последвах я в къщата, където седнах на масата, докато тя поставяше чайника на газовата печка.