Джак Харт
Размишления в катраненото буре (7)

Седем

И ето ме пак там, втренчен в океана. От брега на Дуналтън. Прекарах по-голямата част от живота си вторачен в нещо. Както дори сега съм вторачен в смъртта. Може би поради това идва така бавно. Спира се в погледа ми. Като тигър в циркова клетка.

Вълните страняха от мен. Отбягваха ме като девойки на танцова вечеринка. В каросерията се бяха умълчали. Мислех за Мишел. По дяволите, не бях преставал да мисля за нея. Дали се тревожеше? Дали плачеше? Какво приказваше на Негово преподобие със своя необичаен акцент? Какво й приказваше онзи лайнар? Едва ли я укоряваше заради греховните й дела, нали? Не че беше отвъд неговите възможности. Дали я успокояваше? При тази мисъл ме парна ревност. Рязко обърнах камиона.

Докато се изкачвах по Кийв роуд, Олтърнан беше от дясната ми страна. Опитвах се да се разсея като си припомнях всичко, което някога бях чувал за Кийв. Цветовете. От Гирляндената неделя до Успение Богородично. Хиляди хора. Има-няма. Стотици със сигурност. В чест на светеца. Празнуване. Пиене. Пеене. Молитви. Гуляи. Разкол и боеве. Енория срещу енория. Или град срещу град. Или род срещу род. Мъже с ясенови тояги. Бъхтещи се един друг. В чест на светеца. Жени, които идваха празни и се прибираха бременни. Чудеса. Силата на светеца. Въздействието на водата, извираща от камъка. Кийв. Изворът на светеца. И старият Франк Кивлехан, седнал в ъгъла на кухнята до огъня с нескончаемите си истории за едно време. А аз слушах внимателно. Чувах всяка дума. Попивах всяка дума. Макар от тона му да личеше, че не на мен разправя тези неща; просто използваше присъствието ми като извинение да побъбри. Аз бях просто едно слабоумно момче, което не разбираше какво казва той, което нямаше да запомни и дума, което не се интересуваше повече, отколкото хората от собствения му род, които предпочитаха да зяпат трепкащата телевизионна картина или да отидат на кръчма. Така че той говореше. А аз седях в стола срещу него, предоставяйки му извинение за тази приказливост.

Излязъл отново на главния път, завих наляво към хълма Боруа. Продължително бавно пълзене, докато излязох на върха при Баликилкеш. Тук отново напуснах главния път. Околовръстният вървеше по-близо до морето. Спрях камиона. Нямаше случай да мина оттук и да не спра. Пред мен се простираше най-красивият пейзаж на света. Не можеше да има по-красив от него. Целият пръстен на залива Слайго. С планинската стена на хоризонта, планините Окс, Нокнарей, Бен Булбен, Донегалските планини. Под мен Лонг рок се издигаше в морето. Отляво, на върха на хълма, се изправяше наблюдателницата. Издигната от камък. По времето на Наполеон. За да охранява брега и да предупреждава за нашествия.

Тази кула беше довела предците на баща ми в Тирера. От Карбъри, от другата страна на град Слайго. Били зидари. Дошли, за да работят. И останали. Работата още не била довършена, когато я изоставили. Дори от мястото, на което се намирах, можех да видя, че площадката на камъните достига само две трети от височината. Но през това време вятърът и дъждът не бяха съборили дори един камък. Добро строителство. Здраво. Макар да не е било необходимо. Флотата на Наполеон била разбита някъде в морето и това бил краят на заплахата. След което напуснали наблюдателните кули. Наредили на мъжете да се приберат. Но предците на баща ми не пожелали да се върнат у дома. Харесали мястото. Харесали хората. И останали. Поради това нямали собствена земя. Тогава и завинаги след това. Просто дошли отвън. Без положение в обществото. Но пък умеели да строят. И имали работа. Строяли къщи, стени, понякога църкви — те издигнали повечето църкви в Тирера. Не че от това забогатели. Никак даже. Не и от сделки с духовенството. Тези типове умеели да изцедят последното пени от хората, но смятате ли, че плащали на строителите. Дръжки. Прибирали парите. И оставяли строителите да гладуват. Така и станало. Гладували. Поколение след поколение. В сиромашия у дома. Или на работа. Такива били поповете дори в онези времена. Така че нищо не се е променило.

Мислите за духовенството ме раздразниха. Напомниха ми за екземпляра в каросерията. Мострата на Твореца. Скала. Скала. Сега я виждах пред себе си. Най-величествената скала в Тирера. Окрис Хед. Центърът на пейзажа. Този рай без сияние. Целите Дромард, Скрийн и Темпълбой, простиращи се в подножието на планините Окс. И в центъра, това парче суша, простиращо се величествено през залива, издигащо се до пълен отвес над водата. И в тази именно скала беше отпечатан Кор а дТон. Където започна мечтата. Само да можех да я открия.

Да имах с кого да поговоря. Който и да е. „Ако имаш нужда от съвет, само ми се обади“ беше ми казал Стивън онази събота вечер, когато ми беше оставил камиона. Поканата едва ли е включвала подобна ситуация. По-скоро не. Стивън беше отзивчив човек, широко скроен човек, но със сигурност би се объркал ако знаеше в какво положение се намирам сега. В каросерията карам проститутка и свещеник и търся скала, от която да се хвърля с камиона. След като ме беше уредил с добър бизнес, да продавам икони и статуи и броеници. Стивън, Стивън. Щях ли да бъда негово разочарование? Бях наследил от него повече от камиона, повече от бизнеса. Бях наследил цяла една традиция, начин на живот, възгледи за света и отвъд. Носех ли отговорност да продължа всичко това? Бях ли поел такава отговорност? Ако да, тогава го бях предал, бях го предал непростимо. Той ми беше дарил самочувствие и свобода. Но аз се бях оказал недостоен. Както обикновено.

Все пак не бях изоставил отговорностите си толкова непростимо, колкото Негово преподобие — своите. А Мишел, тя какво беше изоставила?

Въпреки всичко съзнавах, че никога не бях взимал решение да зарежа каквото и да е, да изоставя каквото и да е. Не, аз следвах светлината и с падането на мрака се бях озовал тук. Нещо такова.

Да, бях се озовал тук и нямаше място за никакви проклети угризения.

Сега целта беше да завърша пътуването възможно най-скоро. Във всякакъв смисъл. Окрис Хед. Сега изглеждаше като някакво лъскаво морско чудовище. Струваше си да стигна толкова далече ако успеех. Кор а дТон. Където започна всичко. Там и да завърши. Правилно. В дълбините. В недрата на дълбокото, където бяха уловили и баща ми. Като наказание за греха му. Непростимият грях. Наказанието на Твореца, ревнивият Бог. Заради това че не беше се обърнал към него. Отчаянието е изгубената увереност в Бог — повтаряха на глас своя катехизис учениците в класа на конфирмацията. Изоставена е всяка надежда за опрощение, казваше учителят, затова самоубийството е единственият грях, който никога не може да бъде опростен, единственият грях, който гарантира проклятие. И усещах погледите на другите ученици, насочени към мен.

Често се питах дали това е причината майка ми никога да не изрича името му. Защото е извършил самоубийство. Тя никога не позволяваше той да бъде обсъждан у дома. Според братовчедите ми нейното безразличие към него се беше появило дълго преди той да изчезне в морето. Студенината се беше възцарила между тях с края на сватбеното тържество. А към момента на моето раждане северният вятър вече неумолимо беше нахлул в живота им. И беше продължил да духа, след като него вече го нямаше. Чувствах го, например при всяко споменаване на роднините на баща ми чувствах презрението и ненавистта. Както знаете, тя не обичаше да чува, че се сближавам с тях, макар никога да не ми беше забранила това. Никога дори не беше ме обезкуражавала да го правя. Мисля, че от мен се срамуваше повече, дори отколкото от тях. Като малоумен никога нямаше да струвам пукната пара, така че нямаше грам значение с кого се сближавам или как прекарвам своето време. Беше ме оставила да раста като плевел. Но винаги усещах постоянното напрежение, постоянната тревога, че мога да я изложа още повече, отколкото вече я бях излагал. И така продължи до голямата промяна. До благословения миг на вдъхновението, когато тя поговори със Стивън Ханлън.

Да, аз се възхищавах от баща си. А безмълвието на майка ми, забраната да се говори за него, далеч не прогони призрака, а направи така, че той да остане едно чувствително присъствие в живота ни. Сякаш можеше да нахълта през вратата, да се завърне от дълбините, толкова силно беше това присъствие в къщата. Може би това плашеше майка ми. Кой може да знае? Кой може да знае? Тя със сигурност ми нямаше доверие и не съм убеден дали някога беше имала доверие на когото и да е.

На мен той ми харесваше. Харесваше ми онова, което пазех от него в своите откъслечни спомени. А от разните дребни историйки, които събирах от роднините му, го харесвах още повече. Нора, негова първа братовчедка и майка на приятеля ми Джими, беше израснала заедно с него и заедно бяха ходили на училище. Тя знаеше безброй дребни анекдоти. Като случая, когато беше събрал отбор по дърпане на въже за Деня на спорта в Иски. Силно надъхан, както винаги. Предизвиквайки другите енории. Залагали се гордост и слава. Тренирали всяка вечер в „Сийфийлд хотел.“ А предизвикателството довело отбори от други енории и многолюдна тълпа. Настъпила голяма суматоха. Той бил „котвата“ — последният в колоната. С въже, завързано около кръста му, той забивал пети в земята и крещял инструкции. „О-о-о, о-о-о,“ поддържал ритъма. „Дай,“ при което отхлабвали въжето, за да нарушат равновесието на противника. И отново „о-о-о, о-о-о.“ Дали победили? Ама как, разбира се. Нямало как да не победят, били толкова добри. Особено баща ми. Тя определено беше пристрастна. „Знаеш ли,“ каза, „от всички нас, които бяхме връстници, баща ти се отличаваше по особен начин, той беше нашата пътеводна светлина. Сякаш беше предопределен за велики дела, но великите дела не се случиха.“

Тук се намесваше Франк, съпругът й. Той също си го спомняше. Двамата с баща ми и още един техен другар, Пади, лежели в горичката, наричана Розан, на брега на реката. Криели се. Внимавали за пазача. Зарадвани, че пазачът не се мяркал наоколо, те се показали от лесковите храсти и пропълзели до брега. Целта им била дълбокия вир под една плоска скала. На другите места потокът над камъните и плитчините бил слаб. Баща ми носел платнена торба, преметната през рамото му. От нея извадил бутилка с негасена вар. Тримата внимателно проучили вира. Там сьомгата си почивала, преди да продължи нагоре по течението. Там се криела кафявата пъстърва, затлъстяла в благодатната река. Пади с неговият ястребов поглед открил мястото. „Ето там,“ посочил той. И баща ми запратил бутилката във водата. Тримата закрили лицата си от хвърчащите парчета стъкло. Бутилката негасена вар се взривила с приглушен гръм. Изчакали няколко секунди. И се спуснали като зайци. Нагазили в реката. Две едри сьомги се носели на повърхността на водата със сребърните си кореми нагоре. Уловили ги. Десетки кафяви пъстърви също плували на повърхността, носени от течението. Опитали се да уловят всичките. Не искали да оставят доказателствата да се въртят във водата до селото, където пазачът със сигурност щял да ги види. Прибрали ги в торбата. После се оттеглили в гората, за да потърсят скривалище, където да оставят плячката до спускането на нощта, когато щели да я приберат.

Да, никой не говореше за баща ми с лошо. Какво тогава се беше случило между него и майка ми? Той определено бил нещастен, според Нора. Пиел все повече и повече. Затворил се в себе си. Изгубил интерес към прежните си страсти. Може би прозрял бъдещето си и изгледите не му се понравили. Предпочел да си отиде такъв, какъвто бил. Да го запомнят такъв, какъвто бил. Може би.

Така или иначе, той изчезна от живота ми и остави стиска спомени и голяма тъмна сянка.

Стивън Ханлън беше единствената истинска фигура на бащата в живота ми. След като ми предаде камиона, никога не съм се обръщал към него за съвет или помощ. Във връзка с бизнеса не ми се е и налагало, толкова добро беше обучението, което получих. Макар че в началото изпитвах ужас, без трудности овладях задълженията и постепенно набрах самочувствие. Пък и по това време от годината нямаше много за вършене. От време на време по някой събор или пазар. Продажбите бяха слаби. Разполагах с много време без неотложни задачи. Беше идеалният сезон да навляза самостоятелно в работата.

С наближаването на Коледа търсенето се повиши рязко. Хората купуваха подаръци. Най-вече едри. Статуи. Икони в рамки. И други такива. През януари и февруари търговията отново отслабна.

Макар по отношение на продажбите сезонът да беше слаб, аз работех с ентусиазъм. Редовно посещавах търговците на едро, за да разглеждам стоката им. Упражнявах се да шофирам камиона. Ровех се в задните помещения на църквите да видя какво продават. Много се харчеха брошурите. Но с моя недъг нямах никаква полза от тази стока.

Взимах екземпляри от тези брошури и ги носех вкъщи на майка ми и леля ми. Исках да разбера какво пише в тях. Да преценя търговската им стойност. Майка ми чак се радваше да помага. Сигурно си мислеше, че почвам да се интересувам от религия, а не само от бизнес. Тя четеше откъси от брошурите. Повечето бяха публикувани от компания на име Общество на католическата истина. Голяма част от тях бяха скучни и не можех да си представя някой да си ги купи, за да ги чете. Харесвах обаче една поредица, наречена Жития на светците. Тези гадове ми бяха интересни по свой начин. Светците имам предвид. Да вземем свети Августин. Е, той бил страшно животно. Вършел всички грехове, за които се досетел, докато майка му света Моника се молела той да приеме вярата. В крайна сметка изоставил греха и сериозно се захванал с религията. Любимото ми житие обаче беше „Свети Юд Тадеус — забравеният апостол“. Той бил един от дванайсетте апостоли, но тъй като името му звучало като това на Юда, хората ги бъркали и горкият стар Юд бил пренебрегнат. Определили му да бъде покровител на безнадеждните случаи. Чудесно. Този човек е бил мой тип. На гърба на книжката имаше негов портрет в диплещи се зелени одежди и аз откъснах рисунката и я залепих на арматурното табло на камиона.

Неспособността ми да чета и пиша винаги ме е карала да изпитвам отчужденост, а освен самият проклет срам, аз страдах всеки път, когато недъгът ми се проявеше. Но сега вече се дразнех все повече на себе си, осъзнавайки ограниченията, които този факт налагаше на бизнеса. Замислих се отново за Стивън Ханлън и неговата мисъл, че винаги може да се намери решение на даден проблем. Чух в ухото си гласът му да казва „щом петгодишни деца могат да правят това, защо ти да не можеш?“

Тайно започнах да разглеждам читанките на майка ми, които се търкаляха наоколо. Най-елементарните. С картинка на всяка страница и една дума под нея: КУЧЕ, КЪЩА, ПИТЪР, МЕРИ. Започнах да заучавам буквите и да чета думи сам. Щом веднъж си повторех правописа на някоя дума, вече нямах проблем да го помня; правописът на доста думи още звучеше в главата ми от първите класове в училище. Да съчетавам картините с правописа — ето в какво се състоеше проблемът за мен. Изпитвах затруднения, когато трябваше да изпиша буквите на лист хартия. Формите на буквите не можеха да се задържат в главата ми, разтваряха се една в друга независимо колко силно се съсредоточавах. Бях потиснат и отчаян. Но Стивън продължаваше неизменно да шепне в ухото ми „има ли проблем, има и решение. Не се отказвай.“ Аз не се отказвах. Но не помагаше. Не можех да запомням неща като ги гледам, трябваше да ги чуя.

Една вечер бях осенен. Случайно. Казах си „Н — странични греди“ и вече никога не забравих Н. Опитах друго, „М като могила.“ И М-то беше заковано. „В — дебелият Били“. „Y — пръчка за откриване на вода“. „S — кука“. За нула време подредих цялата азбука в паметта си. По свой собствен начин.

Да бях направил това още в училище. Но то беше друга история. Изостанах, когато се провалих с буквите. Класът продължи нагоре. А мисис Мърнан продължи с тях. Много рядко ми задаваше тя някакъв въпрос. Както казах, само когато решаваше, че ми е време за шибане с показалката. Бях бавноразвиващ се. Въпросите сконфузваха и мен, и нея. Реакцията ми беше незабавно объркване и ужас. Неизменно. Така тя ме остави да дремя на последния чин. Докато премина в горните класове и в онази част от училището, която се ръководеше от нейния съпруг, вече бях загубена кауза. Той само ме гледаше кръвнишки. Гласът ми се чуваше само, когато изричах „Тук“ по време на сутрешната проверка на присъстващите.

Щях да потъна в земята от срам ако майка ми или леля ми ме хванеха да чета буквари за първи клас, така че вечер ги изчаквах да си легнат и чак тогава започвах. Нощният им режим беше прост. Лягаха си в две различни легла. Казваха си молитвите. До няколко минути потъваха в дълбок сън. А пък аз стоях буден до малките часове на нощта. Това беше моята любима част от денонощието, а бизнесът не ми пречеше понеже сутрин не се налагаше да ставам рано с останалата част от света.

Докато четях учебниците трябваше да сричам на глас, за да разбера какво пише. И да запомня прочетеното. „ПИТЪР ИГРАЕ С КУЧЕТО.“ Понякога така се увличах от приключенията на Питър, Мери и кучето, че се хващах да произнасям високо думите и ужасен се заслушвах в равното дишане, идващо от спалнята. По този начин преминах читанките, докато стигнах до учебниците за шести клас. Бях горд, наистина горд от себе си.

Самочувствието е чудесно нещо. Когато придобиеш самочувствие, започваш да вярваш, че можеш да преместиш планини. Докато пътувах с камиона, поздравявах хората като възрастен и те отвръщаха на поздравите ми. Като възрастен. Нормален човек. Харесваше ми да се разхождам из селото вечер. Да се помотая на моста или на ъгъла на пощата. Да стоя и да слушам разговори за времето или за работа. Да чувствам, че принадлежа към същия свят като тези мъже и младежи, които се правеха на мъже. Да подрънквам парите в джоба си, знаейки че са мои собствени. Спечелени с труд. А когато разговорът се оживяваше и младежите започваха да се хвалят всеки със своята работа или с парите, които изкарва, а мъжете си правеха с тях шеги, в тези моменти често бях на ръба да кажа нещо за своя бизнес, но не намирах глас. Или се страхувах да чуя звука на този глас. Страхувах се от това, че светът ще замлъкне, ако си отворех устата, а след това ще избухне в подигравателен смях. Така че си траех, участвах мълчаливо в разговорите, доволен, че съм част от света на възрастните и съм на положение поне дотолкова, че вече никой не ме тормозеше, подиграваше или презираше.

Радост беше и това да ходя насам-натам и да разчитам всякакви думи, каквито откриех. Пътни табели. Рекламни плакати за танцови вечеринки и музикални представления. Витрини. Особено забавни бяха надписите на витрините на разни магазини. Никога не бях обърнал внимание на едно нещо: на всеки търговски обект името на мъжа беше изписано с удебелени букви. Не това на жената. Макар почти винаги жената да въртеше магазина и да вършеше всичката работа. Дъщери също така нямаше. Джон Мърфи и син. Всъщност магазинът за домашни потреби и платове се управляваше от мисис Мърфи и четирите й дъщери, докато мистър Мърфи се почесваше по пазари и тържища, където купуваше и продаваше по няколко глави добитък и се правеше на търговец. Синът им пък учеше някъде в колеж. И не само това, ами бизнесът принадлежеше на мисис Мърфи и нейното семейство. Моминското й име беше Кларк. Единствена дъщеря. А Джон Мърфи се ожени за нея и се намести в бизнеса. Първото нещо, което направи, беше да забучи името си над магазина. Сякаш той го беше построил. Добави „и син,“ когато това попълнение се появи след серия дъщери. Странно.

Странни бяха и кориците на книгите. Под заглавието на книгата винаги се мъдреше името на човека, който я е написал. Дори читанките, които заемах от чантата на майка ми и в които нямаше нищо по-сложно от ПИТЪР ОТИВА В МАГАЗИНА, носеха името на човека, който ги е написал, Чарлс МакГинли, бакалавър. Сякаш всички трябва да отдават почести.

Може би това беше цялата работа. Да се изисква признание. Точно като Твореца. Да изискваш от хората да признаят твоята важност. Джон Мърфи най-много от всички изискваше признание. Неговото име беше с най-големите и най-дебелите букви. Да не каже някой, че магазинът е на жена му. А първата заповед на Твореца: Аз съм Господ, твоят Бог. Да нямаш други разни богове освен мен. Така си е.

От време на време се притеснявах, че омеквам в своята вражда с него, с Твореца. Че съм се продал. Понеже бях щастлив. Понеже сега религията ми носеше някаква полза. Притеснявах се, че дори ставам като него, дявол да го вземе. Знаете. Със собствен бизнес, с който се гордея. Сега бараката беше потегната и имаше нова ключалка. Не че се притеснявах от обир. Кой по дяволите би тръгнал да краде картина на Свещеното сърце? Не, аз се наслаждавах на чувството за власт. Радвах се на собственичеството. Изпитвах дълбоко щастие да се туткам сам-самичък из бараката до късно вечер.

Монтирах рафтове, за да съхранявам стоката по такъв начин, че всичко да е прегледно и да мога да обхвана цялата стока с един поглед. Рафтовете бяха подвижни. Просто дъски на бетонени блокчета. Но аз харесвах своето изобретение и вечно редях и пренареждах артикулите на тези рафтове.

Станах предприемчив. Нямах нищо на свети Фарнан. А той беше местният светец. Нито една брошурка. Нито един медальон. Нито една статуя. Дори не бях виждал негово изображение. Статуята в Кийв беше на свети Патрик. Със своята епископска шапка и с епископски жезъл, поставен върху змийска глава, единият му крак настъпил друга змия, с наситено-зелена мантия, нямаше грешка. Това си беше свети Патрик отвсякъде. А свети Фарнан? Попитах моя човек от търговците на едро. Той поклати замислено глава, извади изпод тезгяха дебел подвързан каталог и двамата запрелиствахме страниците в търсене на свети Фарнан. В каталога бяха представени дузини и дузини статуи с екзотични имена под тях, които не можех да разчета. Но търговецът произнасяше името на всяка статуя, която въпросително посочех. Не открихме свети Фарнан. Накрая избрах една много проста монашеска фигурка в кафяви одежди. На самата статуйка нямаше име, а дори търговецът не беше в състояние да произнесе чуждоземното име на светеца от каталога. Спрях се на нея. Реших, че тази има повече общо със свети Фарнан, отколкото идиотската статуя на свети Патрик. Поръчах половин дузина. И когато ги изложих на сергията с надпис СВ. ФАРНАН, те се разпродадоха като сладолед в горещ неделен ден.

Наистина ставах предприемчив. Друг един ден бях излязъл да покарам камиона. Нямах никакви задачи и нищо за правене. Просто си карах. За практика. За удоволствие. Под Дромор Уест поех по Панорамния път, малко околовръстно шосе, водещо в планините. По-нагоре се озовах зад Кълкиновия зарзаватчийски камион. На гърба му с големи букви пишеше: „Подвижен магазин — доставка по домовете.“ Пътят беше толкова тесен, че ме беше страх да го изпреваря, дори когато спря пред една къща, за да достави поръчка. На следващата къща спря съвсем в края и ми махна да мина. Но аз все още се притеснявах от тясното пространство и му дадох знак, че ще изчакам.

Седях и чаках. Домакинята на къщата излезе с поднос яйца. Тя застана до задната част на камиона и Кълкин отвори вратите. Спусна стъпенка. Жената се изкачи по стъпалата и подаде яйцата. След това разгледа зарзаватите и си избра някои. Кълкин взе парите от нея като й приспадна за яйцата. Жената слезе с наръча покупки и се прибра в къщата. Кълкин прибра стъпенката, затвори вратите на камиона, махна ми за проявеното търпение и продължи. Малко по-нагоре имаше кръстопът, от който се възползвах да обърна камиона и да се върна.

Това ме накара да се замисля. Имаше дни, в които нямах нищо за вършене и само шофирах по пустите пътища колкото да се размотавам навън. Съборите и пазарите заемаха само една част от месеца. Специалните събития като енорийските събори бяха спорадични случаи. Сезонът на мисиите беше още далеч. Защо тогава да не почна да обикалям къщите по начина, по който правеше това Кълкин в своя подвижен магазин? Да реализирам няколко продажби? Да платят бензина, който харчех да обикалям така или иначе?

На следващия ден натоварих камиона с подбрана стока, икони, статуи, молитвеници, броеници. Пълен набор. Дори една от онези стъкленици, пълни с вода, с поставен вътре макет на Нокската капела. Виждали сте ги. Дето като ги разклатите или ги обърнете, върху капелата почва да се сипе сняг. Винаги ги имах изложени, дори когато съвсем не беше сезонът на Нок. Беше ми любимият артикул. В моменти на безделие ги разклащах и зяпах как снежинките се носят и падат над покрива и фронтона на капелата и се установяват върху фигурите. Имаше покой в тази гледка.

И така, отправих се по маршрута на Панорамния път, където предишния ден бях видял Кълкин.

Спрях пред първата къща. Почуках на вратата. Зачаках. Вцепенен. Чух приближаващи стъпки. Вратата се отвори. Пред мен застана някаква старица. На лицето й беше изписано благосклонно любопитство. Това изражение успокои ужаса ми. Знаех си, че лицето ми е почервеняло като домат, а очите ми оцъклени. Опитах се да развържа езика си.

„Бихте ли искали да си купите нещо от камиона?“ промрънках.

„Какво е то?“ попита тя, накланяйки глава настрани сякаш така по-лесно щеше да разбере какви ги дрънкам.

Прочистих си гърлото. Стегнах се. „Бихте ли искали да си купите нещо от камиона?“ успях по-ясно да повторя.

Тя ме зяпаше. Аз я зяпах.

„А какво има в камиона?“ попита тя след цяла вечност.

„Религиозни предмети.“

Тя ме зяпна отново. Зяпнах в отговор и аз.

„Ааа, сега се сетих кой си. Ти си онзи младеж от Иски, който пое сергията на Стивън Ханлън. Нали така?“

„Да.“ Изпитвах облекчение. Тонът й ме успокои. Радвах се, че не беше ме идентифицирала като Томи Лофтъс, слабоумният син на учителката. Бях изненадан, че не ме беше определила на глас по този начин.

„Влез, влез вътре за минутка. Искаш ли чай?“

„Не, благодаря. Така съм добре.“

„Почакай тогава, ще изляза да видя какво имаш в камиона.“

Тя се отправи навътре в къщата като си сваляше кухненската престилка. Върна се обратно като си носеше портмонето. Това беше обещаващо.

Отворих каросерията на камиона, извадих дървен сандък и го сложи на земята, за да може да се качи в камиона. Щеше да е по-лесно със стъпенка като на Кълкин, но моят камион беше по-малък и по-стар. Подхванах я за ръката и й помогнах да се качи.

Тя ровеше из стоката с известно удоволствие. В крайна сметка ме изненада и възхити като се спря на голяма икона на свети Франциск. Тя я взе и я огледа отпред и отзад. Иконата имаше богато орнаментирана рамка. Тя я отдалечи от себе си, за да й се полюбува. Имаше многобройни дребни детайли, малки животни и птици, разположени навсякъде, всички от които внимателно слушаха светеца.

„Прекрасна картина. Ще изглежда добре в спалнята за гости. Да, взимам я. Колко струва?“

„Пет лири и петдесет цента.“ Затаих дъх, страхувайки се, че цената ще я разколебае.

Но тя не трепна. Отвори портмонето си и отброи в ръката ми пет и петдесет. Не можех да повярвам. Често бях изкарвал цял ден на ветровитата улица на някой панаир за по-малко от това.

Поблагодарих й. Казваше се мисис Кийвни, както разбрах по-късно. Продължих.

Почти всяка следваща къща ми носеше още радост. Хората излизаха от любопитство да разгледат камиона и се ровеха из стоката, докато намерят нещо, което да си купят, броеница, кръст, дори малка статуя.

След този случай започнах да излизам всеки ден. Цяла седмица ми беше необходима, за да обходя Килмакшалганската енория. А в Тирера имаше седем енории. Набирах скорост. Продавах стока през мъртъв сезон от годината. Печелех пари. Развивах бизнеса.

Понякога бивах отрезвен от цяла поредица къщи, чиито врати оставаха затворени. Въпреки усещането, че вътре има хора. Че някакво същество се крие зад завесата. Сещате се какво искам да кажа. Трудно ми беше да не обръщам внимание на подобно пренебрежение. Трудно беше да овладея мрачните обезкуражаващи мисли. Това, че ме бяха видели да идвам. И поради това, че съм аз, не желаеха да проявят любезността да ми отворят вратата. Но тези мисли се разсейваха, когато успеех да реализирам продажба в друга къща. Да, животът беше хубав. Прекрасен.