Джак Харт
Размишления в катраненото буре (14)

Четиринайсет

Дали Творецът беше приготвил отделен варел за всеки? Или различен варел за различните места? За различните народи дори? Този, който беше направил за нас — живеещите в ъгъла на света, беше възможно най-изолиран и гаден. Дори за неговите стандарти. Копнеж за любов без любов. Копнеж за радост без радост. Вечният огън на стремежа. Изгарящ. Изсушаващ. Тлеещ. Разгарян от илюзорни надежди и щастие.

Такова беше момичето от Тобъркъри. Призрак. Никога не размених и дума с нея. Тя никога не ме погледна. Усмихваше се наистина, но може да си е мислила за някой друг, докато се усмихваше. Много вероятно. Да беше погледнала кръглото ми лице и увиснала челюст, нямаше да се усмихва. Да беше погледнала моята дебела тромава фигура, щеше да побегне ужасена. Въпреки това, месеци наред, тя беше най-важният човек за мен. Сякаш по някакъв начин бяхме любовници.

Той определено разполага с жестоки методи за мъчение. Творецът. Може би телата ни са нашите първи катранени варели. Катранени варели вътре в катранените варели. В случай че избягаме от единия, биваме хванати в другия. Но аз се отклоних. Трябва да спра. Скоро моята слаба вълничка ще срещне стената. И тогава ще знам или пък няма да знам, според случая. Улови мига, дявол да го вземе. Всичко, което имаш е един миг. Но този миг може да бъде един ден или пък цял живот.

Когато той погледне в катранения варел и види там своето отражение, дали се радва?

Не. Трябва да спра. Да сграбча момента. Спуска се мрак. Както се спускаше, докато карах бясно към Окрис. Нуждаех се от последните лъчи светлина, за да осветят пътя ми към върха на Главата. Към Кор а дТон. Така че прогоних всички размишления за пейзажа, концентрирах се върху пътя и подкарах решително.

Един от начините на Твореца да превърне рая ни в ад, беше като ни отнеме момичетата и жените. Да израснем без тяхната компания. Да ни накара да издигнем свои собствени вътрешни бариери в допълнение към неговите бариери. Да. Ние също му помагахме да направи живота ни колкото може по-гаден. А?

Не зная какво мъчение беше измислил за хората в Париж. Но то не беше липса на жени. Сякаш всички наши момичета и жени, които бяха избягали от нашите северни земи, се бяха събрали в Париж. Припомняйки си впечатленията ми от големия град, докато пътувахме с автобуса из Франция, имах усещането, че Париж е изцяло населен от жени. Не можех да си спомня мъже. Мислите ли, че това е странно? Дори да бях забелязал някакви мъже, те моментално бяха изтрити от спомените ми за този град.

Също и забележителностите. Известните мостове. Гигантските музеи. Те също избледняваха. Сякаш бях разгледал нечии албум със снимки. Но бях оставил очите ми да се насладят на всяка жена в Париж и у мен беше останало това силно усещане за духа на мястото. А духът на мястото се дължеше до голяма степен на концентрацията на толкова много жени.

Творецът беше запазил идиотското си чувство за хумор. Дори нашето посещение на Париж по време на поклонението трябва да е било замислено като допълнително мъчение. А какво ли щеше да направи ако подкопаех схемите му, завеждайки част от това женско стълпотворение у дома? Завеждайки у дома една-единствена красива жена? Това би вгорчило чувството му за хумор. Както каза Мишел, би трябвало в камиона да разкарвам момиче вместо статуя на Светата дева, ако исках да развеселя живота на онези самотни мъже. Да, така щях да вкарам един гол на Твореца. И то в полза на майка му. Не е ли така?

Не видях Мишел повече. Последната вечер Джон Бърн настоя четиримата да отидем в Латинския квартал, да седнем в някое открито кафене и да сръбваме чай и минерална вода. Щеше да е приятно, ако не беше моята болка. Разбирате. Копнежът отново да видя Мишел. Гризеше ме мисълта, че тя може би стои на ъгъла срещу хотела. И можех да говоря с нея. Нямаше ли край това мъчение? И докато седяхме в кафенето на улицата и наблюдавахме минувачите, аз търсех нейното лице. Сърцето ми подскочи, когато в един момент си въобразих, че тя идва по улицата. Станах да я поздравя. Само за да изпитам разочарование. Мишел беше на друга улица. И със сигурност също така следеше минувачите. За своите собствени цели. За своите цели.

В Лурд беше същото. Въпреки огромните ми очаквания за това пътуване, по целия път до Лурд не успях да се съсредоточа върху нищо от онова, което се случваше. Когато пристигнахме, не можех да се концентрирам върху щандовете с религиозни стоки, които поразяваха със своето многообразие. Нито в Базиликата, където се провеждаха церемонии на различни езици. Нито дори върху пещерата, която ми изглеждаше толкова позната след хилядите репродукции, които бях виждал. Където и да видех тълпа от хора, очите ми ги пресяваха в търсене на руса коса, опитвайки се да пресъздадат чертите, които обичах безумно.

Когато се хранех заедно с другите поклонници от диоцеза, аз не можех да споделям тяхната веселост. Мислех за нея. Бях сдържан. Оклюмал.

Докато стоях срещу пещерата и разглеждах лицето на Светата дева, за първи път забелязах, че тя е жена, при това красива. Това обясняваше посветеността на Джон Бърн, на Питър, на Хари. По техен си начин и без да го съзнават, те също се бяха посветили на Девата — Божия майка. Просто я виждаха по различен начин. Бъркаха я с Мария, жената, която беше родила Исус.

Докато се взирах в чертите на лицето й, красиви черти, те постепенно се разтопиха и се превърнаха в чертите, които така отчаяно се опитвах да запечатам в съзнанието си. А чертите, които се опитвах да вдълбая неизличимо в паметта си, биваха подкопани от чертите на статуята, колкото по-дълго седях там и гледах.

И така, взех решение. Да престана да гледам статуята. Да престана да гледам жените в групите поклонници. Да се извръщам настрана, когато срещна жена на улицата. За да мога да се съсредоточа върху образа на единствения човек, когото исках да запазя в паметта си.

Опитах се. Опитвах упорито. Но не се получаваше. Нуждаех се от присъствието й. От присъствието й в плът и кръв. Наяве. Проклетият ми мозък не можеше да задържи образа й освен ако не стоеше пред мен. А ако изгубех образа й, не ми оставаше нищо нейно. Бях отчаян. Ако нейният образ избледнееше, щях да започна да допълвам образа от своето въображение. И скоро и тя щеше да се превърне в призрак като момичето от Тобъркъри. А моето съзнание вече беше задръстено от призраци. Нуждаех се от истинско момиче, по дяволите. Това момиче.

Предполагам, че ви е трудно да разберете всичко това. Може би сте от онези хора, които полицията вика да идентифицират някого в една редица хора, човек, когото сте видели неотдавна, може би година по-рано. Аз не съм. Сигурно не бих могъл да разпозная човек, който ме е нападнал час преди това.

Трябваше отново да я видя. Имаше надежда. Щяхме да преспим една нощ в същия хотел в Париж на връщане. Въпреки отчаяните усилия на Джон Бърн. Той искаше да се преместим в хотела, където беше настанена основната част от групата. Горкият Джон. Разочарованието му нямаше граници. Не беше успял, да спаси и една-единствена душа. Имах чувството, че вече не иска и да погледне улицата. Според мен той се чувстваше не просто победен, а смешен, усещаше, че улицата му се подиграва. Можех да го разбера.

Но за Джон нямаше спасение. Резервациите бяха направени. Парите бяха платени. Никой не желаеше да се размени с нас. Бях очарован. Това оставяше надеждата ми жива.

Настанихме се в хотела късно следобед след дългото пътуване обратно през Франция. След вечеря поседяхме в стаята, бъбрейки. Бяхме изтощени. Въпреки това Питър и Хари искаха да се възползват от своята последна вечер в Париж. Да излязат. Джон нямаше желание. Те предлагаха Монмартър. Да изкачат стъпалата до църквата. Да погледат сияещите улици на Париж. Да постоят един до друг до стената на църквата и да се помолят така, както бяха направили вечерта, когато пристигнахме. Убедиха и Джон.

Не ме включиха в уговарянето, бяха приели, че просто ще се влача с тях. И останаха изненадани, когато заявих, че съм твърде уморен, имам главоболие и предпочитам да остана да си почивам. Все пак приеха оттеглянето ми с няколко думи на загриженост за моето здраве и се отправиха навън сами.

Веднага щом излязоха вече бях на балкона и разглеждах улицата, държейки ъгъла отсреща под око. Не се наложи да чакам дълго, докато се появи, но трябваше да изчакам няколко секунди, докато се уверя напълно, че е тя. Лек дъжд замъгляваше гледката и тя се беше притиснала до стената в търсене на подслон. Не я познах нито по чертите, нито по дрехите. Беше нещо по-дълбоко, някакво присъствие, някакво излъчване, което идваше от нея и което ми беше познато. Бях очарован от такова разпознаване.

Докато пресичах улицата към нея, коленете ми бяха омекнали, а сърцето ми бумтеше като локомотив. С надебелял език. С пресъхнала уста. Страхливецът у мен зовеше да се върна обратно. Обратно в сигурността на хотелската стая. Преди да съм се изложил. Но моите омекнали колене продължиха да се движат напред.

Заради дъжда улицата беше пуста и тя ме видя докато пресичах. Лицето и засия.

„Лофтий.“

„Искам да чукам.“

Едва не умрях, когато го изтърсих. Лицето ми сигурно е пламнало като факла, чертите ми сигурно са се разкривили. Обаче знаех, че ако не изрека първо тези думи, никога нямаше да успея да ги изрека. Никога не бих успял да наведа един естествен разговор на тази тема. Бих се прибрал у дома, без да разбера последствията от тези думи.

Дори да съм изглеждал като някакво изчадие, тя не се отдръпна. Не трепна. Изглеждаше изненадана наистина. Маже би съвсем леко разочарована. Но това момиче се владееше абсолютно. Въпросните реакции бяха просто сенки, които изчезнаха с появяването си.

„Добре, Лофтий.“ И ме изгледа за миг. „Ела с мен. Окей?“ Завъртя се бавно, замислено, и тръгна по страничната уличка, в която по-рано я бях виждал да тръгва с мъже.

„В Лурд беше хубаво. Да?“ попита ме, докато вървяхме един до друг.

„Да. Хубаво беше,“ отвърнах. Бях се изчерпал. Не можех да измисля нищо за казване. Нищо. Главата ми беше празна. Въпреки часовете интимни разговори, които бях провел с нея във въображението си, откакто я бях видял за последен път. Въпреки изразителните речи, които бях репетирал. Да можехме да имаме такава връзка само във въображението ми!

Би било съвършено. Без заекване. Речта се лее. Пълно взаимно разбиране. Вместо това ръмжене и кимане. Вместо продължаващото смущение от изречените думи. Вместо продължаващото съжаление за неизречените думи.

„Сега си свят човек.“ Тя се опита да съживи старата закачка, но аз успях само да наподобя някаква усмивка.

Не е ли ненормално това, че понякога се измъчваме от желанията си, а друг път от това, че са били удовлетворени? Крачех към сбъдването на мечтите ми, а се чувствах съсипан от тревога и съмнения, от болка така жестока, каквато не бях изпитвал. У мен нямаше нищо привлекателно, така че беше само въпрос на време, на секунди може би, преди тя да изпита отвращение. Не умеех да говоря, не изглеждах добре, не притежавах обноски. Защо, защо въвлякох Мишел в такава ситуация, след като можеше поне да остане с добри впечатления от мен.

Напрежението, което излъчвах, сякаш подкопаваше и нейната обичайна увереност. Или и тя се беше разколебала? Така или иначе, трябва да изпита огромно облекчение, когато влязохме във фоайето на една голяма сграда. Някакъв неприветлив негър, застанал в центъра на фоайето, ни огледа зорко докато Мишел говореше с човека, изпълняващ ролята на рецепционист. Обърна се към мен почти извинително и прошепна „Пари.“ Извадих пачка банкноти. Тя отброи няколко, бутна ги към рецепциониста, а той бутна към нея ключ. Тя погледна плочката с номерчето и ми кимна да я последвам нагоре по стълбите.

Отвори вратата на стаята и я разгледа предпазливо сякаш проверяваше за паяци и хлебарки с едва доловимо изражение на неодобрение, може би презрение.

„Не е много хубаво,“ кимна тя към стаята. Взе една хавлия, провери дали е чиста и попи капките дъжд от лицето и косата си.

Когато се обърна и ме погледна в лицето, изведнъж избухна в смях.

„Имаш вид като че ли ще те…“ тя прокара показалец през гърлото си, за да илюстрира мисълта си. Така съм изглеждал. Като човек, когото водят към бесилото. Тя подхвана брадичката ми закачливо и я натисна, за да затвори увисналото ми чене. Едновременно с това постави пръст на устните си, целуна го и постави целувката върху носа ми. Това беше най-прекрасният, най-интимният жест, който са проявявали към мен. Почувствах я безкрайно близка. Ако не бях така уплашен, щях моментално да се отпусна.

Хвана ръката ми и ме придърпа към себе си.

„Това е моето работно място.“ Тя се изсмя и посочи леглото. „Би ли ме разкопчал?“ извърна се тя. Роклята й беше закопчана на гърба.

Започнах да я разкопчавам отгоре надолу. Непохватно. Пръстите ми бяха вдървени и груби. Гледах как се разкрива вратът й. Гледах лопатките на гърба й. Белите презрамки на сутиена. Ханша й. Докато разкопчах и последното копче. Гърбът на роклята се задържаше от задника й. Точно под треперещите ми пръсти. Бях останал без дъх от възбуда. Трябваше да отстъпя леко, защото пенисът ми се изправяше, напрегнат и пулсиращ. Тя измъкна ръце от ръкавите, пусна роклята на пода и стъпи извън нея. Изрита обувките си настрани. Застана пред мен по сутиен и бикини.

Обърна се с лице към мен и пристъпи. Свали сакото ми и го сгъна върху облегалката на стола. После разкопча копчетата на ризата ми от яката надолу. Всяка фибра по тялото ми трептеше. Пенисът ми се напрягаше и пулсираше. Пръстите й бяха спокойни и нежни. Гърдите й допираха моите. Мускулите на бедрата и корема й потрепваха, докато разкопчаваше най-долните копчета и издърпваше ризата от панталоните ми. Сякаш един океан от топла плът се разгръщаше пред мен, канейки ме да разтопя вродения лед, канейки ме да окъпя вродената си самота в нейната успокояваща прегръдка.

Докато се навеждаше да разкопчае колана ми, гърдите й се поклащаха. Докосваха моите. Косата й галеше лицето ми. Вдишвах аромата на нейния парфюм. Гледах топлото полюшване на гърдите й. Усещах кокалчетата на ръката й върху напрегнатите мускули на корема си, докато разкопчаваше колана ми. И цялата напрегнатост на тялото ми започна да се топи и изтича. Изтичаше от пръстите на краката ми. Изтичаше от челото и тила ми. Изтичаше от върховете на пръстите ми, от ръцете ми. Напрежението изчезваше от всяка моя част. Топеше се, изтичаше. И всички струйки от топящото се напрежение се съсредоточаваха в слабините ми. Втурваха се с яростта на неудържим поток. Слабините ми се напрягаха като бент, който не може да удържи прииждащата вода. Бентът рухна. Неудържимият поток се вля в пениса ми. Преля към върха. Вече нямаше надежда затворената ярост да бъде спряна. И тя нахлу навън. Изля се. Изля се. Затворената ярост на цял един живот напрежение се изливаше с пълна невъздържана лекота.

Почувствах топлия поток надолу по крака си. Да се просмуква в бельото ми. Дръпнах се от Мишел. Смразен от ужас. Погледнах надолу да видя дали не тече от крачола ми. Не успях да видя. Но беше само въпрос на време. Започнах да закопчавам ризата си. За да прикрия смущението си. Пенисът ми започваше да се свива от срам.

Тя се стресна.

„Нещо не е наред. Да?“

Думите заседнаха в гърлото ми. Чувствах се толкова зле, колкото в първия ми учебен ден. Нищо не се беше променило. Идиот тогава. Идиот сега. Все още се подмокрях. Виждаше ли се някакъв изход?

Изход. Непосредствената цел.

„Трябва да тръгвам,“ казах.

Тя имаше изумен вид, когато грабнах сакото от облегалката на стола. Оставих го да виси пред мен, за да прикрива моя позор, моя провал.

„Не си плащал за момиче досега. Да?“

Забих поглед в пода. Нищо ли не можех да скрия от нея? Беше ли разбрала също, че съм се изпразнил в панталоните? Вероятно. Всичко, което трябваше да направи, всичко, което който и да е трябваше да направи, за да разбере, че съм слабоумен, беше да ми хвърли един поглед. Останалото си следваше.

„Не,“ отвърнах без да вдигам поглед.

„Почакай,“ каза тя. „Не си тръгвай.“ И тя бързо се пъхна в роклята и сръчно закопча копчетата, които с такъв труд бях разкопчал. „Можем да си поговорим. Да? Тази вечер има дъжд. На улицата не е хубаво. Няма никой навън. Можем да поостанем тук за малко.“ Тя направи комична гримаса, изразяваща покруса. „Дъжд. Като Ирландия. Да?“ И вдигна въпросително вежди, очаквайки да се засмея.

Усмихнах се. Кимнах. Опитах се да закопчая ризата с една ръка, докато с другата държах сакото пред чатала си.

Тя се разходи из стаята. Разглеждаше. Нямаше кой-знае какво за гледане. Имаше електрически чайник и няколко чаши. Тя отвори едно бурканче.

„Чай?“ попита тя. „Обичаш чай. Да?“

„Да.“

Тя напълни чайника на мивката и го включи. Набързо закопчах ризата и докато тя беше с гръб към мен, разгледах панталоните. Мокрото се беше просмукало, но не биеше на очи поради тъмния цвят на плата. Облекчен, облякох сакото и го закопчах, за да подсиля прикритието си.

Бях отвратен от себе си. Разочарован. Отчаян. Но напрежението беше изтекло. Това беше първият път, в който момиче ми правеше чай. В това имаше някакъв разкош, въпреки поражението. Сякаш ме глезеха. И аз продължавах да бъда с нея. Тя беше поискала. Беше ме помолила да почакам.

Придърпах един стол към малката маса и седнах, докато тя поставяше две димящи чаши чай. Нямаше мляко и захар, а вкъщи винаги пиех чая с мляко и захар. Все едно.

„Разкажи ми за Ир-ландия,“ каза тя, докато придърпваше един стол към срещуположната страна на масата.

Започвах да се отпускам. Дори мисълта ми се проясняваше. „Вали,“ казах, вдигайки очи нагоре, както тя беше направила преди това. И й се усмихнах.

„В Ирландия вали. Това не е новина. Всеки го знае. Разкажи ми за себе си.“

За мен? Бях поразен. За какво й беше да знае за мен? Никога не ми бяха задавали подобен въпрос.

„Няма много за разказване. Живея с майка ми и леля ми. В едно село на име Иски. Близо до морето.“ Набързо се изчерпах по този въпрос.

„А баща ти? Напуснал ви е?“

„Мъртъв е, доколкото знам.“

„О, съжалявам.“ В гласа й прозвуча неподправено съчувствие.

„Беше отдавна. Бях дете.“

„И продаваш вещи от камион. Свещени неща.“

Изсмях се. Тя ми действаше по този начин. „Не свещени,“ опитах се да обясня. „Религиозни. Икони и статуи. От този сорт. Карам из страната и спирам по къщите. Хората обичат да купуват икони и статуи. Те смятат, че са на късмет.“

„Хората в къщите са всички мъже. Да?“ Тя се засмя.

„Не всички. В някои къщи има жени. Повечето стари жени. Някои мъже имат съпруги и майки. Но ужасно много живеят сами.“

„Хм. Подходящо място за мен. Мъже, които живеят сами. В Ирландия има много улични момичета. Да?“

„Не. Няма момичета. Няма улици. Поне не като в Париж.“

„Мъжете живеят сами и няма момичета.“ Тя се престори на безкрайно изненадана. „Би трябвало да съм там.“

Сетих се за Питър Килдъф и всички други като него там, в Тирера. Безнадеждния глад, с който се взираха в скръбния пейзаж. Колко се нуждаеха те от Мишел. Те заслужаваха една Мишел. Как едно момиче щеше да промени живота им. Щеше да привнесе лъч топлина в студената скука. Направо от Майката на любовта. Майката на живота. Небесната кралица. Веднага щом тази мисъл ми хрумна, заявих „Да, би трябвало да си там. Защо не дойдеш в Ирландия?“

Тя придоби едновременно изненадано и заинтригувано изражение. „Но там няма улици. Казваш, че в Ирландия няма улици.“

„Мога да те карам с камиона.“

Тя се засмя. „Ще сложиш леглото ми в камиона и ще ме водиш при тези мъже. Да?“

„Да.“ И изведнъж се запалих по идеята. Почувствах, че е правилна. Бях вдъхновен. Бях готов да поема всякакъв риск, за да заведа Мишел в Ирландия. Но това беше твърде много, за да се надявам. Със сигурност.

„Лудост,“ каза тя. „Това е лудост, но е хубаво.“ И тя протегна ръка през масата и я постави върху моята. Блаженство. „И ще бъдеш мой мениджър. Да?“

„Да,“ отвърнах без да мисля, че разговорът е сериозен.

 

 

Тя се усмихваше. Почти се смееше. Но не на мен. Не на мен. С мен. От радост. От щастие. Извади пакет цигари и стана да потърси пепелник.

„Харесваш ми, Лофтий. От тебе става добър приятел. От тебе става добър приятел.“

Запали цигарата и запуши. Беше се облегнала назад и размишляваше. Все още се усмихваше. Мислеше. Дали наистина обмисляше предложението сериозно?

Колкото повече обмислях идеята, толкова повече се вдъхновявах от правотата на тази идея. И толкова повече се изумявах от нейната необикновеност. Тя притежаваше всички признаци на провидение. Така както Божията майка беше сметнала за правилно да излекува кравата на мисис Калахан, така може би сега щеше да пусне малко топлина в живота на самотните мъже в Тирера. И отново чрез мен. Аз бях инструмент на съдбата. Нищо повече. Нищо по-малко. И ако можех да й помогна да разбие схемите на сина й, Твореца, в такъв случай мой дълг, мое морално задължение беше да помагам.

Димът от цигарата й плуваше над масата. Ароматът ми харесваше. Вдишах от дима сякаш се бях задушавал в затвор и сега поемах свежия въздух на някой планински връх.

„Би ли дошла?“ попитах я отново.

„Сериозно. Да?“

„Да.“

Тя помълча. Взираше се в нищото. Усмихваше се.

„Ще помисля. Може да е добре за мен. Да, може да е много добре за мен. Кой знае? Ще помисля.“

„Утре заминавам.“

„Жалко. Няма време. Ще помисля. Ще бъдем добри приятели, Лофтий. Да? Къде ще живея? Хотели в Ир-ландия. Да?“

„Да, в Ирландия има хотели. Можеш да живееш в Слайго. Това е голям град. Или поне град. Там има хотели.“

„Чудесно. Но как да стигна до Ирландия? Къде да те намеря?“

„Можеш да вземеш самолет до Дъблин, както ние ще направим. После хващаш влак до Слайго. Мога да те посрещна на гарата в Слайго. Познавам я добре. Тя е точно до търговците на едро.“

„Слайго,“ повтори тя сякаш й харесваше как звучи.

„Можеш да ми пишеш и да кажеш кога пристигаш. Ще те посрещна на гарата,“ настоях аз.

Тя поклати глава и смачка цигарата в пепелника. „Не мога да пиша на английски. Малко говоря. Не мога да пиша добре.“

Помислих за собствената си ограниченост що се касаеше за четене и писане, но нищо не казах. С известна гордост от своето постижение, предложих, „Само напиши датата и часа на пристигането ти в Слайго и аз ще разбера и ще дойда да те посрещна.“

„Добре. Ще си помисля. Напиши името и адреса си.“ Тя порови в чантата си и извади къс хартия и писалка.

С гордост и задоволство поех хартията и писалката и започнах да пиша името и адреса си с големи главни букви. После се сетих, че няма да мога да разчета писмото й ако е с ръкописни букви. Подадох й бележката и докато я разглеждаше, казах:

„Можеш ли да пишеш с такива букви, за да го разчета?“

Тя беше погълната от своите мисли.

„Да. Ще си помисля,“ каза.

Звънецът на вратата издрънча. „Времето ни свърши,“ каза тя. „Ще те заведа обратно до хотела ти.“