Джак Харт
Размишления в катраненото буре (2)

Две

Думкането по задната врата на камиона продължаваше, но мерата беше още далече. Наоколо нямаше нито една къща. Никой не можеше да се приближи, без да го забележа. Така че Негово преподобие можеше да блъска колкото си иска, да си счупи ръката от удряне. Никой нямаше да чуе. Все пак шумът, който вдигаше, ме изнерви. Трябваше ми тишина. Спокойствие. За да мога да размисля трезво. Странно как, за да мислиш трезво, ти трябва спокойствие, а всеки път, когато трябва да мислиш трезво, не разполагаш с никакво спокойствие. Иронично, нали?

Опитах се да дишам дълбоко. Не помогна. Стиснах очи. Концентрирах се. Малки топчета заплуваха безцелно като жабешки хайвер в червеното блато от вътрешната страна на клепачите ми. Не ми хареса. Винаги съм го мразел. Мисълта ми все още беше парализирана. А когато отворих очи, морето все още беше синьо, плътно и далечно.

Запалих цигара. Огън. Можех да запаля камиона. С нас тримата вътре. Това беше добра идея. Правилна. Негово преподобие щеше да се опържи, преди да е стигнал в ада. Много подходящо. Проблемът беше как. Как да го направя, докато аз самият съм в камиона. Щеше да е ужасно, ако оцелеех след като подпалех другите двама. Още по-ужасно щеше да бъде, ако аз изгоря в кабината, а другите двама успеят да избягат.

Не, във всяко отношение океанът беше по-добър. По-привлекателен. И даваше гаранция, че всички ще потънем заедно. Срещу мен се намираше старата злокобна скала, наричана Чуката. Тя изправяше мрачно чело на север и тъмните сенки на пещери и процепи я правеха още по-неприветлива и злокобна. Ако можех да закарам камиона на върха на скалата, щях да разполагам с дълбока вода, когато преобърнех машината, щях да съм сигурен в бързата смърт на края на скока. Но до върха на Чуката нямаше път. Обли камъни и голи скали бележеха края на крайбрежния път отвъд общинския терен.

Имаше обаче и други скали. Целият дяволски бряг беше обрамчен със скали. Сигурно можех да открия поне една, през която да минава път. Специално пригодена за хвърляне на камиони, пълни с курви, свещеници и идиоти. И ако някой изобщо можеше да я открие, това трябваше да съм аз. Познавах всички преки и обходни пътища на Тирера така добре, както собствения си двор. Всяко шосе и всяка алея в района. Доста бях пътувал по тях.

Мисълта ми още не беше се избистрила напълно, но поне това беше решено. Това поне беше ясно. Обземаше ме спокойствие. Запалих още една цигара. Погледнах навън към мерата през кълбата тютюнев дим и в мен пропълзя самота. Не беше заради обета, който си бях дал, това място винаги ми действаше така. Океанът, простиращ се на север, винаги изглеждаше студен като стомана, никога смекчен от слънце. На хоризонта бледнееха планини. Нокнарей. Бен Булбен. Още по-нататък планината Донегал. Толкова далечни, толкова бледи, те можеха да посрещат ледените късове от Арктика.

До мен, около мен, се простираха късите ниски каменни стени, използвани от местните за сушене на зимни водорасли. Казваха им шийган. Тези каменни стени извикаха друг спомен, който породи нов пристъп на самота. Сякаш не бях достатъчно зле и без това.

Споменът беше за баща ми. Дръпнах силно от цигарата. Толкова силно дръпнах, че можех да изкарам дим изпод краката си. Какво не бих дал да можех да усетя ръката на баща ми върху рамото си. Или дори само едно окуражително намигане по неговия прикрит, дяволит начин. Спомените за баща ми бяха оскъдни и бледи. Но си спомням неговото намигане. Когато беше съсредоточен в работата си, а аз го следях внимателно като ястреб, той ме поглеждаше странишком и ми смигваше като на съучастник, докато лицето му оставаше напълно безизразно.

Баща ми се помина преди да навърша пет години. Но всеки ден оттогава насетне чувствах неговото присъствие в съзнанието си. Имах точна представа за физическите му черти, тъй като често разглеждах старите снимки, поставени в една тенекиена кутия от бисквити вкъщи. Спомнях си дребни случки, неща, които беше казал или направил. Като например как приготвяше пържоли неделя сутрин преди литургия. За ужас на майка ми. Според нея всеки трябваше да пости от полунощ на предишния ден, за да бъде в правилно състояние да вземе причастие. Такъв си беше баща ми. Тих, но упорит. С малко печеливши ходове. Всички го обичаха. Освен майка ми. Което не разбирах, тъй като тя все пак се беше омъжила за него.

Спомних си за него на мерата. Докато седях на една от ниските каменни стени. Между ямите за добив на пясък и островчетата хилава трева. Седях в скута му. Той описваше как е бил построен крайбрежният път. По времето на неговия дядо. Може би прадядо. Някакъв проект за облагородяване. Стотици мъже, жени, деца. Работни групи. Мъжете и момчетата вършели тежката работа. Най-вероятно. На жените и момичетата възлагали по-леките неща или пък носели храната. Най-често каша. Овесена каша, както ми обясни. На всяко семейство се падала дадена отсечка, която да изгради. Толкова многолюдни били онези времена. Толкова многолюдни. Крайбрежният път сигурно е изглеждал като житно поле по жътва. Плащали им колкото да не гладуват. Не повече. И пътят още си стоеше. Тяхното наследство. Макар често да се налагаше да го поправят, когато зимните бури го съсипваха. И аз се сгушвах в скута на баща ми сякаш да се скрия от въображаемата буря. Картините, които рисуваше, интонациите в гласа му, думите, които попиваха в моето невръстно съзнание. За да останат там. Да израснат. Така че всеки път след това, когато съзирах крайбрежния път, аз го виждах от времето на неговото построяване, през времената на честите ремонти, до деня, в който баща ми ме държеше в скута си, седейки на ниската каменна стена. До днес.

Смъртта на баща ми не се случи за мен изведнъж. Той сякаш постепенно изчезна от живота ми. Чувах думите „мъртъв“ и „удавил се“, но те не будеха у мен чувства и самите думи не ми говореха нищо тогава. Известно време след това хората ме гледаха странно, но не споменаваха баща ми. Майка ми също никога не говореше за него. И както казах, той просто изчезна безследно от моя живот. Аз също възприех чуждото поведение и престанах да го споменавам. Но си спомнях за него. Ден след ден. Понякога ми идеше да изкрещя името му, да го повикам, да му кажа, че имам нужда от него. А имах нужда от него. Но пък от друга страна, такъв се случи животът ми. Не е ли така?

Колко много се нуждаех от него сега! Боляло ли ви е някога за даден човек? С истинска болка. Да сте чувствали зейнала мъка дълбоко в себе си — бездна, която само този определен човек може да запълни. Сигурен съм, че да. Аз също. Неведнъж. Неведнъж. Какво щеше да ме посъветва той ако беше тук? Скоро със сигурност щеше да има много неща да ми каже, защото отивах при него, не е ли така? Там в дълбините. Да, това беше пътят ми. Не съществуваше друг начин да заглуша блъскането отзад в камиона, да отърся агонията, която ме беше обзела до мозъка на костите. Предателството. Въобразявах си, че имам приятели. Въобразявах си, че съм сторил нещо за тях. Че съм отнел част от болката им. А те ме предадоха. Въобразявах си, че ги познавам. Мислех, че мога да им вярвам докрай. Питах се дали изобщо съм разбрал нещо за тях. Дали изобщо бих могъл да разбера нещо за някого. И Мишел. Най-голямата загадка. Да, морето, само морето и колкото по-скоро намерех подходяща скала, толкова по-добре.

Най-много исках да засиля камиона от канарата, наречена Окрис Хед. Там водата беше бездънна. Само от мисълта за нея се замаях. Това се казва канара. Най-високата, която съм виждал. Нейната шеметна височина предизвикваше световъртеж само с представата за нея.

Като дете се бях качвал до върха й. Майка ми показваше на една монахиня, която ни беше на гости, големия пролом, наричан Кор а дТон. Бяха ме взели и аз се влачех след тях. Монахинята ме държеше за ръка. Близостта на урвата ме ужасяваше. Тогава и след това. Този ужас се вмъкна в съня ми с усещането за падане, падане, дълбина отвъд дълбините.

Докато стояхме над гигантския пролом в скалния бряг, монахинята сякаш се слиса и замълча. Слушах обясненията на майка, на които монахинята от време на време кимаше относно Кор а дТон, хорът на вълните, как по време на буря вълните се втурват през пролома в дълбоката морска пещера, дълбоко в която продължаваше проломът, как притискат въздуха в нея, после се отдръпват и освобождават въздуха като бавен, мощен музикален тон, извлечен от гигантски гайди. При силно вълнение този непонятен вопъл се чуваше чак оттатък планината Окс.

Някои хора, обясняваше майка ми, твърдят, че воплите били заради хала на Ирландия. Но тя знаеше със сигурност, че вълните оплакват греховността и покварата на човечеството. И можеше да го докаже. Тя ни заведе от другата страна на пропастта и ни посочи следите от конски копита. Те се виждаха, ясни като бял ден, отпечатани в твърдата скала сякаш камъкът е бил податлив като замесена глина. По време на Запрещението^[1] трябвало да скочи с коня си в бездната, за да избяга от преследвачите си. И на това място се приземил. Не било ли доказателство за дълбоко вкоренен порок това, че един свещеник бил преследван като див звяр? Че му било забранено да извършва богослужение, да навестява болните, да помазва умрелите. Какво друго да оплакват вълните, ако не тази поквара, поникнала в самата градина на светците?

Този смел, измъчен свещеник, бездната, в която литнал конят му, се запечатаха така силно в съзнанието ми, както копитата се бяха запечатали в скалата. Денем мислех за него, нощем го сънувах. Исках да стана свещеник.

В неделни дни, коленичил на предния ред в църквата, следях всяко движение на свещеника, докато извършваше богослужение на високия олтар, вслушвах се във всяка сричка, която произнасяше. А когато издигаше хляба в благоговейното мълчание на освещаването, дъхът ми секваше от изумление. Виждах се в неговите одежди да извършвам чудото, чудото на превращението на хляба в тялото Господне, да го раздавам на хората така, че да споделят неговата саможертва. Да, пожелах да стана свещеник.

Съзнавах разбира се, че за да мога да стана свещеник трябва първо да порасна, очакване, което ми се струваше безкрайно. Часовете вкъщи бяха тягостни, а дните бяха досадни като гости, които все не искат да си тръгнат. Чакането да порасна беше мъка. Но чаках. Търпеливо. Изпитвах наслада от мисълта, как ще се гордее мама, когато й кажех, че ще стана свещеник. През това време го пазех в тайна, моята тайна. Понякога ми се щеше да разкрия тайната си, в моменти, когато тя изпадаше в такова мрачно настроение, не ми проговаряше с дни и ми се искаше да я разведря като й кажа, че ще стана свещеник. В крайна сметка успявах да се възпра и да си държа устата затворена, впрочем нещо, което винаги е било естествено за мен. Все пак ми беше голяма утеха да знам, че пазя този коз за краен случай. А колкото повече пораствах, толкова по-ясно съзнавах, че такъв коз ми е нужен заради всичките ми странности.

Да. Всички мои идиотски странности. Това е същинската история на моя живот. Сигурно нещо ми е липсвало по рождение, но мисля, че ясното съзнание за това, че съм странен, изникна в деня, в който тръгнах на училище. Онази сутрин бях новият, единственият заек. Не беше в училището, където преподаваше мама, така че тя ме закара на път за нейното училище, на задната седалка на черния „Морис Майнър.“ Заведе ме в училищния двор и извика едно от по-големите момичета да ме наглежда, докато пристигне мисис Мърнан. Бях се вкаменил от ужас. Другите деца ме гледаха с презрителни усмивки. И как не? Веднага разбрах, че бия на очи като гарга сред щъркели. Бях облечен в черен костюм с дълги панталони, дяволите да го вземат. Другите момчета носеха обикновени къси панталони и оръфани пуловери.

Пристигна мисис Мърнан и всички моментално се строиха. Голямото момиче, на чийто грижи бях оставен, ме хвана здраво за ръката и с подобаваща важност ме заведе пред учителката. Тя кимна хладно сякаш ме беше очаквала и посочи към редицата на малките предучилищна възраст. Влязохме под строй в училището. За известно време всичко вървеше нормално. Учителката се суетеше, проверявайки присъствието, после учебниците, после заданията. Отпуснах се, вече не бях център на внимание. Докато мисис Мърнан не ми зададе въпрос. Първокласниците стояхме в полукръг около учителката. Тя показваше табели с различни букви. Внезапно се обърна към мен и попита „Как се казваш?“

Това ме разби. Не схващах. Какво искаше да каже? Тя знаеше как се казвам. Всеки знаеше как се казвам. Казвах се Томи Лофтъс. Така че едва ли имаше това предвид. Сигурно беше нещо по-сложно. Още се опитвах да разгадая какво се опитваше да разбере, когато тя повторно кресна: „Как се казваш?“

Бях напълно объркан. Как може да ме пита как се казвам, когато знаеше отговора? Освен това тонът в гласа й ме притесни. Вгледах се в суровото лице с остри черти, но не открих там нищо насочващо. Усетих как потта избива по врата ми под яката на ризата. Лицето ми пламтеше като жив въглен. Не исках да се излагам. Обърканост. Тревога. Притеснение. Всичко в главата ми се въртеше. Мисълта ми угасна.

И тогава се случи това. Топлина се разля леко надолу по крака ми. Знаех какво е това и се надявах, и надявах, и се молех дългият крачол на панталоните ми да го попие, така че никой да не забележи. Но топлината стигна глезените ми и когато погледнах надолу, с потрес видях как вадичката се извива на пода, дълбаейки ярка следа по прашните дъски. Избухналият подигравателен смях на децата поне разреди напрежението. Дори острите черти на учителката се смекчиха в лека презрителна усмивка. Другите деца се надигаха от чиновете си. Погледни. Видя ли какво направи? Ад. А учителката не бързаше да въведе отново ред.

Този ден тя повече не ме попита нищо. Но когато дойдоха възрастните, започна голямо шептене. Голямо кимане по посока на мястото, където стоях. Долавях части от разговорите. Защо не го е завела в нейното си училище? Срамува ли се? Слабоумен. Същата вечер мисис Мърнан изпита явна наслада да разкаже случката на майка ми, когато тя дойде да ме вземе. Отново чух думата „слабоумен“ по свой адрес.

Така започна моята училищна кариера и така щеше да продължи. Но независимо от това колко ужасно се заплитах, независимо колко жалък бях, когато замръзвах пред лицето на острия лед, насочван срещу мен от учителката, в тези ранни дни в училище аз не се отчайвах. Все още имах своята мечта. Все още стоях върху каменната основа на надеждата. Моята тайна. Героично бъдеще. Щях да стана свещеник. Щях да получа тяхното уважение, дори против волята им. Щях да получа тяхното одобрение. Дори тяхната любов. Но със сигурност уважението им. Но с онези, които ми се подиграваха и ме осмиваха нещата нямаше да са така. Нямаше да са така нещата с гадната учителка с безчувственото лице и нейните въпроси, на които не можех да отговоря. С нейната самодоволна усмивка, когато виждаше моя ужас и обърканост. Тогава нейната усмивчица щеше да обърне палачинката. Нямаше да са така нещата с майка ми.

Често ми хрумваше подозрението, че мисис Мърнан може да е била права за това, че майка ми не ме е завела в нейното училище поради срам. Тя никога не обясняваше своето решение, а се отърваваше от мен с декларации, че в другото училище съм бил по-близо до дома и съм щял да се сприятеля с месните деца. Тези причини не ме задоволяваха, тъй като от своите съученици по онова време получавах само подигравки. Настроенията й ставаха все по-лоши и тя ставаше все по-избухлива вечер, когато се прибирахме вкъщи. Несъмнено заради историите, които чуваше за мен. В такива вечери се изкушавах да я зарадвам като й съобщя новината за моето бляскаво бъдеще. Но се отказвах, смътно подозирайки, че макар онези дни да бяха безрадостни, тепърва щяха да дойдат още по-мрачни.

Накрая не издържах. Беше тъмна дъждовна вечер. Спомням си добре, една от онези вечери, в които дъждът сякаш е провиснал от небето, а облаците притискат покривите на къщите. Мисис Мърнан беше задържала майка ми в продължителен сърдит разговор, така че се прибрахме късно. Вечерята, сготвена от леля Бриджид, беше студена и безвкусна. Майка ми не само ме смрази, но напълно зачеркна и леля. Никакви разговори. Мрачни погледи. Напрегнати движения. Обичайното, но още по-лошо. Много по-лошо. Когато привърши вечерята си, тя се прибра в стаята си и затръшна вратата.

Малко по-късно боязливо отворих вратата. Тя лежеше на леглото, вперила поглед в тавана. Не помръдна с очи дори за да покаже, че ме е забелязала. Застанах до леглото й и казах „мамо.“ Тя не помръдна. Поех дълбоко въздух, изпъчих гърди и обявих, колкото можех по-самоуверено, че когато порасна ще стана свещеник.

Тя бавно извърна глава на възглавницата си и ме погледна право в лицето. Чаках очите й да се изпълнят с радостни сълзи. С гордост. С щастие. Вместо това горната й устна се изкриви в презрителна усмивка. Същото мрачно изражение. Думите й ме пронизаха като леден вятър. Нужен е разум, за да бъдеш свещеник, каза тя. Творецът е преценил да не ме дари с разум и след като Творецът не ме е дарил са разум, то той със сигурност не желае да бъда свещеник. След това извъртя глава на възглавницата и отново впери поглед в тавана.

Бях сразен. Всичките ми идеали, всички мои надежди и мечти бяха смазани. Както когато някой стъпи с тежък ботуш върху охлюв, охлюв, който има своята форма и размери, свой път и цел, и го превърне в безформена бездушна маса от слуз и трошляк. Така се почувствах. Съзнавах, че съм сбъркан, непригоден. Бях се примирил с това. Но нямах представа, че тази сбърканост и непригодност можеха да бъдат пречка между мен и моята мечта да стана свещеник. Нямах никаква представа.

Можете ли да си представите мъката ми? Непригодността ми беше пречка пред това да стана свещеник. Бях безнадежден. Идиот. Не бях способен да отговоря на елементарен въпрос като как се казваш. Или колко прави две плюс две. Вместо да отговоря на въпроса, намокрих гащите. За такъв човек в Църквата нямаше място. Не се намираха такива длъжности. Можех да вървя по дяволите със своите недъзи. Не бях нужен. Творецът е имал друго предвид като ме е сътворил.

Докато притежавах мечтата си, можех да понасям бремето на своята непригодност. Сега не беше останало нищо. Бях училищният идиот и нямаше спасение. Не можех да избягам от това. А легендата за моето слабоумие се носеше навред. Учителски син. Чудеха се и се смееха. Децата от моето училище ме показваха на децата от други училища. Чудото на седем енории. Не може да чете. Не може да пише. Ако го питаш нещо, почервенява като домат. А иззад гърба ми, подигравките: колко прави две и две? Как се казваш? Сега вече не можех да търся утеха в мечти за героично бъдеще.

Размишлявах върху чувството за справедливост на един Бог, от който бях получил няколко карти по-малко, докато раздавал за бъдещи свещеници. Размишлявах за този извратен Творец с дълбока ненавист.

До този момент бях слушал внимателно всяка дума, изречена по време на неделната служба, Посланията на светите апостоли и четирите евангелия, откъсите от Стария завет и от Новия завет. За целите на кариерата, така да се каже. След като щях да ставам свещеник, то трябваше да науча колкото може повече за религията. А когато се прибирах у дома, изпитвах се колко съм запомнил. Можех да си припомня почти всичко. Сигурно можех да го пресъздам дума по дума. Сега слушах с не по-малко внимание, но с ненавист, опитвайки се да разгадая логиката на това същество, което ме беше бракувало със самото ми създаване. И колкото повече слушах, толкова по-малко ми харесваше този Творец. Исус беше свестен, но не можех да схвана какво намира Исус у Бога, който например измъчвал и избивал бедните египтяни, докато можел просто да запрати евреите обратно в Израел.

Оттогава насетне всяка монахиня или свещеник, които се случеха да наминат, бяха за мен толкова добре дошли, колкото някой крадец. Ненавиждах ги. Всеки един от тях. Ненавиждах постоянното напомняне, че Бог ме беше извадил от сметките си. Мразех вниманието, с което майка ми щедро даряваше тези кукумявки. Колкото повече се изпълвах с ненавист обаче, толкова по-набожни ставаха майка ми и леля ми. Те посвещаваха все повече от своето време и енергия и пари на църквата и на клира. Винаги те организираха религиозното сестринство и срещите с Асоциацията на пълните въздържатели. Винаги те засипваха олтара с цветя на църковните празници. Винаги те готвеха за свещениците, когато икономите им отсъстваха. Докато моите рани загниваха под собственото ми мълчание.