Джак Харт
Размишления в катраненото буре (6)

Шест

Забелязали ли сте колко трудно за намиране става нещо, когато наистина ви потрябва? Макар досега да ви се е струвало, че го има в изобилие. Като със скалите на Тирера. Любопитно, а? Иронично. Крайбрежието на Дуналтън не беше по-щедро в предоставянето на услугите си. Пътят свърши. Предизвикващи канари навсякъде, но без дори козя пътечка, водеща до тях. Никой ли не се грижи за хората в моето положение? Спрях. Нямах друг избор.

Бях пътувал по тези пътища със Стивън, а по-късно сам и още по-късно — с Мишел и никога не бях обръщал внимание на такива неща като достъп до високи скали. Забавно, а? Чак когато нуждата го изисква, забелязваш определени неща или научаваш определени неща.

Така беше и когато усвоявах занаята от Стивън. Трябваше да го правя, исках да го правя и го правех. Но да се уча от Стивън беше лесно. Той отдавна беше свил мащаба на своя бизнес; сега, заради мен, отново беше започнал да завзема старите позиции. Искаше да ми покаже пълния размах на бизнеса, какъвто е бил в най-силните времена, и максималната степен на неговите възможности при такъв размах.

„Скоро ще трябва да се оправяш сам, синко, и е важно да изучиш многобройните варианти. По-добре да знаеш повече отколкото трябва и да изхвърлиш ненужното, отколкото да не ти достигнат идеи. Когато приключим ще знаеш всичко, което знам аз.“

И ние ходехме по селата за Пазара, където животните за продан можеха да бъдат всичко на всичко едно прасило в ремарке. В пазарния ден в друго село можеше да има само един младеж, продаващ зеленчуци, наредени на ниска стена. Въпреки това, когато ние разпънехме сергията, към нас се стичаше поток от хора, главно възрастни жени.

„Как си, Стивън? Не сме те виждали от сто години.“ И започваха да ровят между вещите, вероятно от носталгия, но понякога купуваха по нещо.

„Това имам предвид, синко. Все нещо ще продадеш. Дали си е струвало усилието и дали ще ти покрие бензина е друг въпрос. Това сам ще си го прецениш. Спомням си времена, когато в село като това се събираше страхотна тълпа в пазарния ден. Всякакви животни и всякакви хора, опитващи се да ги продадат. А амбулантни търговци като мен можеха да се съберат половин дузина. Всички се блъскаха и местеха за най-доброто място, за да направят най-добра печалба. Често блъскането прерастваше в бой. Пазарният ден не беше съвсем задоволителен, ако двоица фермери не се напердашеха до несвяст с остените си или ако двама амбулантни търговци не си разпердушинеха взаимно сергиите. Къде са всички те сега? Има достатъчно място, но къде са? Вероятно отвъд морето в Англия, където продават коли на старо. Не, синко, няма смисъл човек да се впряга прекалено. Не се конкурирай. Има предостатъчно конкуренция и агресия на света и така. Нищо не ти носи в крайна сметка. Погледни тази празна улица, където мъже проливаха кръв в борба за най-доброто място. Сега могат да имат цялата улица. Всичко е само игра, синко, игра, чиито правила ги измисля друг. Така че не участвай. Само ще ги настървиш, ако участваш, защото тях правилата ги устройват винаги. Винаги. Отдръпни се и ги остави да вземат ако искат.“

Търговците на едро се отнасяха със Стивън като с приятел и когато ходехме в града да поръчаме стоката, винаги си изкарвахме добре. За много от нещата си имаше подходящ сезон и цаката беше в този сезон да закупиш достатъчно. Ако купиш твърде много, ще ти остане непродадена стока до следващата година. Ако пък купиш твърде малко, търговецът на едро може да я е свършил, когато отидеш за още и по този начин губиш от непродадена стока. През пролетта и в началото на лятото беше време за артикули, купувани при първо причастие и конфирмация на децата — молитвеници, розетки, бели броеници. В разгара на лятото се търсеха бутилки светена вода от Нок, статуетки на Богородица от Лурд. От Великден до Вси Светии се правеха сватбите и хората искаха рамки за снимки с благословията на папата — през коледните и великите пости тези не се търсеха.

Разбира се по време на мисия можеш да продадеш почти всякакви неща. Това беше най-изгодната работа — пред църковната двер в седмицата на някоя мисия. Да. Мисиите бяха хляба в бизнеса, а съборите и пазарите — само лука. Мисията беше специална седмица във всяка енория, когато пристигаше тежката артилерия, за да изкара хората от окопите на светското. Понякога някой не дотам строг енорийски свещеник решаваше да изиграе паството си като поканеше свой колега от съседна енория да провежда службата и да държи проповедите. Но, както обясни Стивън, този номер никога не минаваше. Той знаеше, защото провалът на мисията винаги се отразяваше на продажбите на сергията отвън. Твърде разводнено. Твърде посредствено. Не, нужни ти бяха хората от религиозните ордени, мъже със свиреп вид и панталони на бос крак, които запретваха ръкави и държаха гръмовни тиради от олтара. Най-добри бяха от Ордена на Изкуплението. Това бяха хората, които можеха да бълват огън и да изстрелват адски пламъци, с които да опърлят задниците на най-закоравелите грешници. Които можеха да вселят страх от Бога у най-циничните господа и да ги отпратят навън, изплезили езици за бутилки светена вода, скапуларии, требници, статуи, икони на Светата Дева на Вечната милост. Да, Изкупителите бяха точните хора. И това личеше по продажбите на сергията.

„Ако чуеш, че Изкупителите дават мисия,“ продължи Стивън, „постарай се да се озовеш пред църквата. Веднъж попаднах на двойка Изкупители от Лимърик, които имаха програма да изнесат цяла серия от мисии в окръг Конакт. Толкова бяха добри, че ги следвах седмица след седмица. Спях в камиона. А как пиеха уиски и как поглъщаха пържоли. Но колкото повече пиеха, толкова по-яростен беше огънят, който изсипваха върху паството на следващия ден. Невероятни. Здраво обработваха паството, изкарваха им ангелите вечер след вечер, мъже и жени и дори деца, та когато излезеха от църквата, се спускаха върху сергията като скакалци. Омитаха я. Следвах ги навсякъде из Конакт десет седмици и в края на краищата се прибрах и си купих нов камион, всъщност този.“

Веднъж му обърнах внимание, че никога не го бях виждал да влиза в църква, въпреки че постоянно се намирахме пред някоя. Той се усмихна сухо и ме изгледа.

„Аз смятам, синко, че и в тази работа следва да има определени привилегии на гилдията.“

Да се науча да шофирам за мен се оказа много трудно. В началото бях ужасен. Вкаменен. Защото желаех това толкова силно. А чудовищната способност да се шофира ме плашеше. Стивън беше търпелив. Когато разполагахме с време на пътя или почивен ден, той ме оставяше да се упражнявам. Съединител. Спирачки. Газ. Скоростен лост. И разбира се волан. В началото се плашех от уредите. Докато един ден Стивън не повиши тон.

„Виж какво, синко, успокой се и си го набий в главата, че нищо не е толкова трудно. Ако беше такъв проблем нямаше всеки хлапак в тази страна да фучи на четири колела. Отпусни се, човече. Запази спокойствие. И не забравяй да оставиш мисленето на главата си. Престани да си внушаваш, че не можеш и остави мозъка си да ти обясни, че можеш.“

Тези думи помагаха, но ужасът си оставаше. Но се превръщаше в прекрасен ужас. С очи, приковани на пътя, стиснал волана до посиняване, поставил крак на съединителя, препусках по пътя с двайсет мили в час. Малее. Врати и пасящи крави профучаваха в ъгълчето на окото ми. Мале, мале. А Стивън се подсмиваше, малко нервно, на седалката на пътника.

Чиракуването ми при Стивън отиваше към своя край. Беше ме научил да шофирам. Беше ми показал тънкостите в занаята. Беше ме сближил със света. Но колкото повече ми показваше, толкова повече исках да научавам от него. Повече исках да разчитам на него. Знаех, че това не може да продължи вечно и със смесени чувства на възбуда и страх очаквах своята независимост.

Неизбежното се случи една събота вечер в края на октомври точно преди Вси Светни, когато Стивън докара камиона пред къщи и го паркира в двора. Излязох да го посрещна и той ми връчи тържествено ключовете.

„Твои са, синко. Желая ти всичко най-добро. Наличната стока е отзад, всичко е описано тук.“ Подаде ми лист с описание на стоката, направено с неговия четлив почерк, с цени на едро и общи сборове. Не ми вършеше работа, но все пак го взех. И почувствах в стомаха си съмнението, че ще успея да се оправя сам при положение, че дори не можех да прочета списъка. Но овладях мисълта си и се съсредоточих върху новите си отговорности. Каквото трябваше да се направи, щеше да бъде направено. Не можех да чета списъка със стоката, но можех да държа списък по свой начин — в главата си. А когато се налагаше да разбера стойността, имах калкулатора. Ето на какво ме научи Стивън — че за всичко има начин.

Майка ми и леля ми бяха в салона и чакаха да посрещнат Стивън. Имаше приготвен чайник и порцеланови чаши. За първи път почувствах, че присъствам в стаята по право, а не по милост.

„Благодарим ви за всичко, мистър Ханлън. Вие сте истински джентълмен.“ Майка ми подаде на Стивън чаша чай и постави пред него чиния с кифлички. „Какво ви дължим общо?“

Стивън сложи захар и мляко в чая си, сръбна и взе списъка, който държах в ръката си. Обърна на последната страница, където беше пресметната общата стойност на стоката, камиона и бизнеса. Майка ми я погледна и кимна, а после бръкна в чантата си за чековата книжка.

„Можете да прегледате стоката и да направите свое преброяване преди да уредите сметката с мен.“

„Разбира се, че не, мистър Ханлън. Имаме ви пълно доверие.“ Тя му подаде чека и прибра списъка в чантата си. Вероятно не искаше да узная колко й беше струвал бизнесът.

Стивън допи чая си на няколко бързи глътки. Очевидно не се чувстваше удобно в салони.

„Трябва да пийнете нещо и да отпразнувате с нас“

Беше ми забавно. Наистина е бил важен повод за майка ми, за да извади бутилката шери от заключения шкаф. Коледа през октомври. Тя избърса с ръка праха от гърлото на бутилката, извади тапата и отсипа премерено количество в малка стъклена чаша за Стивън. Останалите пихме лимонада. Поне се беше подготвила за празнуването и беше купила голяма бутилка. Да, шери за госта, лимонада за семейство Лофтъс. Кралски пир. Колкото до мен, и дума не можеше да става за алкохол. Докато навършех двайсет и една. Тостът по повод конфирмацията. А след това кой знае? Може би тост за пионерите. Пълно въздържание. Майка ми очакваше не по-малко. Личеше си. Но тя напълни чашата ми до ръба с лимонада и аз бях щастлив. Вдигнаха тост за мое здраве и за успеха на моята предстояща кариера.