Джак Харт
Размишления в катраненото буре (18)

Осемнайсет

Представяли ли сте си някога какво е да се родиш грозен, искам да кажа грозен като дявол? Кръгло пълно лице с кръгли дебели очила, закрепени на носа ти постоянно. Челюст, която автоматично пада веднага щом помислиш за нещо друго, освен че трябва да си държиш устата затворена. Тяло, което пасва на тиквения фенер, служещ за глава. Дребно, дебело, нелепо. Мислили ли сте какво е да се родиш в такова тяло? Да те заключат в такова тяло, без да ти отнемат нуждите, амбициите и желанията на нормален човек. Ако искате добавете към недостатъците и проклет дефектен мозък. Мозък с различна електрическа схема от другите, а със същото упътване за употреба, както се беше изразил Стивън Ханлън. Как би ви се харесало да надникнете в катранен варел и да видите всичко това да се взира обратно във вас? Как?

Как би ви се харесало да бъдете вечно низвергнати? Хората да са приели на доверие, че поради грозотата, недостатъците и нелепостта си, нямаш нужда да обичаш и да бъдеш обичан като всички останали?

Гледали ли сте някога някой храст прещип на хълма, мечтаейки да се превърнете в принц или милионер със скъпи къщи и скъпи коли и жена, която да ви боготвори?

Гледали ли сте някога трънков храст, шибан от вятъра? Ама наистина да се вгледате. Да сте го гледали толкова продължително, че накрая да не знаете дали сте били там минута, час или година? Да сте наблюдавали как вятърът реши клоните и листата? Как го шиба и дърпа сякаш проверява здравината на корените му? Как храстът се свива под вятъра, извръща му гръб, за да загрубее и се съсухри от постоянното шибане? Наблюдавали ли сте някога такъв трънков храст достатъчно дълго, за да забележите това?

Случвало ли ви се е да се взирате дълго в такъв храст или трънка, шибан от вятъра, за да заглушите болката вътре в себе си? За да забравите себе си, своята нелепост и грозота, които затварят пред вас всички врати. За да забравите за дефектния си мозък, който не може да прецени дали едно момиче ви харесва или просто не е чак толкова отвратено. Мозък, който не може да прецени дали трябва да се наредите на опашката като останалите, стискайки парите си в юмрук вместо да стоите настрани и да гледате как прещипът потъмнява или как трънката трепери от всеки пристъп на вятъра.

Аз съм гледал. Гледал съм безкрайно, докато чаках Мишел да приключи с поредния клиент. Копнеейки да съм вътре при нея. Копнеейки да я задържа за себе си. Мечтаейки да ходим всеки ден на плажа, вместо да правим тези безкрайни обиколки. Питайки се дали трябваше да подаря нейната женственост на моите приятели. После пресмятах, че и на тях тази утеха им беше необходима, колкото и на мен. Че ако не беше това делово предложение, тя изобщо нямаше да е тук.

Понякога тя забелязваше, че се олюлявам като трънка във вятъра, целуваше ме леко по бузата и ме прегръщаше, и аз се опитвах отново да прикрия всичко. Но болката ставаше още по-отчетлива. Понякога тя ме поглеждаше и казваше „Достатъчно за днес. Да?“

Една такава вечер обслужвахме района към Лок Иски. Когато надникнах през задната врата, тя ме погледна, помисли малко и каза:

„Има някое хубаво място, където да отидем. Да?“

Знаех какво има предвид. Място като плажа на Росес Пойнт. Като долината на Гленкар с водопадите, изсипващи се от гърбицата на Бен Булбен. Място, където можехме да се разхождаме, без да се опасяваме, че някой ще ни види. Но сега се намирахме в Тирера и тя трябваше да остане скрита в задната част на камиона.

После се сетих за Езерото и казах „да, има едно място, където можем да отидем.“ И подкарах. Изкачих планинския склон. Къщите останаха зад нас. Фермите също. Също и зелените поля.

Когато изкачихме стръмнината, езерото се показа пред нас. Покрай брега вървеше малък черен път, дори не път, а по-скоро пътека от чакъл, вероятно разхвърлен от някой камион. Беше достатъчен, за да мога да паркирам далеч от пътя, който се виеше от другата страна на езерото и изкачваше другия склон на планината. Дори ловец не можеше да прекоси планината без автомобил. На километри наоколо нямаше жива душа, а единственото движение беше ленивото придвижване на овцете между скалите в търсене на оскъдната трева.

Когато слезе от камиона, Мишел беше поразена от пейзажа. Тя засенчи с ръка очите си, за да ги предпази от светлината и да огледа хоризонта.

„Къде сме? Красиво е,“ възкликна тя.

„Езерото,“ отговорих.

Тя се разходи между големите камъни, натискайки с крак почвата, която беше мека и еластична като гъба поради сухите коренища отдолу.

„Виж,“ посочи тя малкия поток, издълбал легло в склона на планината, който скачаше от отвесните скали над езерото.

„Виж,“ отвърнах, сочейки хълма от другата страна на езерото, потънал в мрачната сянка на облак, който се движеше през иначе ясно-синьо небе.

„Прекрасно.“

Разхождахме се покрай езерото и вдигахме изсъхнали и избелели клони, хвърляхме ги във водата и гледахме как плават по леките вълни в езерото.

Когато стигнахме до малко заливче с чакълест плаж, тя събу обувките си и нагази до колене в кафявата вода. Седнах на един камък и я наблюдавах как гази доволно наоколо в малките, тъмни вълни, които миеха глезените й и се плискаха в пищялите и тънките й прасци.

Обърнали ли сте внимание колко красиво нещо са женските глезени? Джон Патрик Мърфи, един старец, при който като дете ходех на гости, старец с многобройни впечатления за такива неща, веднъж заяви, че може да прецени дадена жена само по нейните глезени. Останалата част от тялото винаги съответства на глезените, а също характерът и темпераментът. Да, всичко може да се прецени от внимателния оглед на женските глезени. Самият той съжаляваше, че не беше се отправил на път заедно с една бездомница, която притежавала най-красивите глезени на света. Тънки като на състезателен кон. Да, тази скитница притежавала расата на чистокръвен кон, откъдето и да я била наследила. Голямото му съжаление беше, дето не беше тръгнал с нея.

Може би имаше право. Ако могат да видят живота ти само по дланта, защо да не могат да го направят по глезените? Особено човек като Джон Патрик, който цял живот се беше занимавал с това. Все пак това сигурно важи само за жените. Едва ли може да се гледа на мъжките глезени по същия начин. Едва ли. Той никога не спомена нищо за мъжки глезени.

Той сигурно би пожелал да тръгне с Мишел. Ако я беше видял да гази боса в езерото Иски. Стъпвайки предпазливо. Разкривайки тънките си глезени над кафеникавите вълни. Тънки като на състезателен кон. Наистина. Съвсем. Чистокръвен кон. Откъдето и да ги беше наследила. Той би поел на път с Мишел. Ако беше жив.

Чувството за отдалеченост успокои обичайната ми за Тирера предпазливост. Така и не забелязах малкия бял фолксваген костенурка, който се приближаваше, подскачайки по пътя от Тобъркъри.

„Бързо,“ извиках, когато го зърнах на една височинка, докато се колебаеше как да продължи.

„Скрий се.“

Миг по-късно колата отново изчезна в една падина. Тя излезе на брега и се скри зад един голям камък. Колата отново се появи и забави ход, приближавайки камиона, и аз успях да видя как водачът изпъваше врат, за да ме огледа. Беше Малоуни, търговецът на говеда. Връщаше се от някой панаир или изложение. Докато отминаваше, на около сто ярда от мен, съвсем небрежно сякаш, ми махна за поздрав.

По-късно чух разказите за това как, когато Малоуни пристигнал в Тирера, разправял из кръчмите за някакво видение. Твърдял, че ме е видял на брега на езерото. Бил съм изпаднал в транс. Втренчен в красива жена, която газела в езерото. Но докато се приближи, тя изчезнала.

Какво облекчение. Повтаряха историята на Малоуни, за да му се подиграват. Той не изтрезняваше. Така че приписаха видението на ефекта на алкохола. Кошмарите на делириума. Съвсем очаквана халюцинация. Направо неизбежна. Какво облекчение беше за мен. Последното нещо, което ми трябваше сега, беше още внимание.