Джак Харт
Размишления в катраненото буре (10)

Десет

Да. Катраненото буре вече не напомня толкова на черна дупка, когато разбереш, че лицето, което те гледа от високото, лицето на твоя тъмничар, не е лицето на всемогъщието. Далеч не. Разбираш също, че ще дойде време катраненото буре само да бъде отнесено от всепоглъщащата вълна на нейното състрадание и негодувание. Там, където времето свършва. Там, където изчезват ограниченията на материалното. Където ще престанат преднамерените игри на Твореца. И жалката утайка, в която сме били заровени, ще се оттече в океана. А той ще се върти като пакостливо дете, на което са отнели играчките.

Така ще бъде.

Но стига. Сега, докато карах по крайбрежния път към Окрис, гледах истинския океан. На път за големия скок.

Наблюдавали ли сте как ковачът хвърля нагорещено до червено парче желязо в корито с вода? Кипенето и съскането, докато огънят бъде потушен. Така си представях хвърлянето на камиона в морето. Кипене и съсък, докато последната искра от болката изчезне. Както и да е. Бях разкъсван между необходимостта да предваря тъмнината над Окрис и желанието да се сбогувам с тази земя, докато я пресичах за последен път. Тъмнина. Любими места профучаваха край мен. Места, чиито названия може би помнех само аз. Куанауад. Куанаридхи. Уакуарт. Донак. Названия, които бях чул в спомените на старите хора. Можех също да назова имената на цели родове, които бяха живели по тези земи. Те също се бяха запечатали в паметта ми. Прекрасни, необикновени имена като Килауи, Лавел, Килрехил. Родове, които са обръщали торфа по тези поля хиляди години, други, които пристигнали с нормандците или с англичаните, или с испанците, или с французите. Придавайки на този район свой характер и дух. Издигайки го от сферата на обикновената материя, обикновената скала, обикновената вода, обикновената растителност.

Отвъд полето, до главния път, над Фаранахарпи, се намираше сивият стол, издигнат в памет на великия историк Дултах Мак Фирбис. Последният от поколения наследствени историци. Завършил живота си в Иски, както споменах. След като замъкът му в Лакен бил конфискуван от Кромуелианците. Последният от цял един клан, който стотици и стотици години е записвал историята и родословията, поемите и разказите на Ирландия. Те правели своите описания така, че хората, живели хиляди години по тези земи, да не бъдат забравени и да не престанат да съществуват, както Том Мак Шари се страхуваше да не стане с неговия клан, когато животът му приключи. Дултах, последният представител на своя род. Продължил да работи и да пише в Иски и след като загубил замъка и земята си. И след като неговите покровители, кланът О’Дауд, били изселени и прогонени в планините, а цял Тирера бил конфискуван и разграбен от англичаните.

Той бил умъртвен във Фаранахарпи. От другата страна на полето. Там, където и до ден-днешен се издига неговият паметник. Столът на учението. Убит от контето Томас Крофтън. Произлязъл от редиците на новите английски управници и господари. Мак Фирбис, един старец, притекъл се на помощ в кръчмата на млада жена, тормозена от Крофтън. Томас Крофтън, местно богаташче. Мак Фирбис, последният от клан наследствени историци, поети и учени, юристи. Последният. Никой — нито мъж, нито жена или дете не носи неговото име в Тирера от онзи ден до днес. Мак Фирбис. Името, което се повтаряше в разговорите на старите хора. Име, което караше кръвта да кипва.

Да, съзнанието ми беше изпълнено с хора, живели в Тирера преди поколения. Слушайки разказите на старите хора, бях събрал огромно знание за родовете. Знаех кои са техните бащи и майки, техните дядовци и баби. И знаех връзките между отделните родове. Първи братовчеди. Втори братовчеди. Трети. И дори по-нататък. Виждах тези призрачни предшественици на живите поколения. Във въображението си. Представях си ги по-ясно, по-отчетливо като външност и характери, отколкото техните живи наследници. Ако говореха истината.

Това беше една от моите слабости. Не можех да помня лицата на живите хора. Трудно ли запомняте лица? Няма проблем, ако хората са покойници. Ако остават в паметта. Даваш им лица и те си стоят там. Но ако хората са живи, те постоянно подкопават представата за тях. Пътувайки из района, бях опознал повечето хора на техните собствени землища. Очаквах да ги намеря там, когато пристигнех с камиона си. Разпознавах ги от цяла миля. Но ако бяха облечени различно и ги срещнех на друго място, се обърквах. В съботен ден в града. В неделен ден пред църквата, когато бяха издокарани в най-хубавите си дрехи. Не можех да ги различа един от друг, ако ще да ме разстрелят.

Докато ги наблюдавах как се нижат на някоя оживена търговска улица, всички ми изглеждаха еднакви. Все се забърквах в неприятности. Преди всичко имах навика да се вторачвам в хората. Това ги притесняваше. Освен това, решавайки че съм разпознал някого, отправях приятелски жестове по негова посока, само за да срещна безизразно лице. Или озадачено изражение.

Най-зле беше, когато паркирах камиона пред църквата в ден на мисия или на друго някакво специално събитие. Наблюдавах тълпата енориаши наоколо. Почти всеки от тях ме поздравяваше по име. Следователно ги познавах. Щях да ги позная, ако ги бях срещнал в техните собствени имения. Тук обаче не бях в състояние да разпозная когото и да е. Чертите им се размиваха и аз ги бърках един с друг. Не можех да позная дори клиент, който предния ден ми беше оставил щедра сума.

Измислих собствен начин да се справям. Половинчат обаче. Никога не назовавах името на човек, когото срещах на чужда територия. Само измрънквах стеснително някакъв поздрав. Обръщах се към тях с „шефе.“ Това беше номер на Стивън Ханлън. Той се обръщаше към всички с „шефе,“ за да ги ласкае. Да ги накара да се чувстват значими. С предимство. Предразполагаше ги да купят нещо. Не владеех неговия свойски маниер, но така или иначе служеше за целта. Да скрива факта, че не можех да различавам хората. Важна цел.

Обуздавах импулса да поздравявам на улицата хора, които си мислех, че съм познал. Не можех обаче да овладея навика си да се взирам. Той се дължеше просто на любопитство. На почуда пред непознатото. Хората ми бяха безкрайно интересни поради факта, че всичко, което се случваше зад тяхната външност, беше пълна мистерия. Дори лицата им представляваха за мен проклета мистерия. Човек би предположил, че с това взиране бих запомнил някои външни особености. Даже дрехите им. Тази моя слабост подлудяваше майка ми.

„Видя ли някого днес?“ питаше тя на вечеря в опит да завърже някакъв разговор.

„Г-жа Уолш.“

„Наистина ли? Как изглеждаше? Бедната жена беше доста болна напоследък.“

„Изглеждаше нормално.“

„Но прежълтяла ли беше? Тя страдаше от жълтеница.“

„Не обърнах внимание.“

„Може би е отивала в болницата. Беше ли облечена официално?“

„Не си спомням.“

„Поне носеше ли палто или шапка?“

„Не помня.“

„Добре де, все някак е била облечена. Едва ли е вървяла гола. Не си ли спомняш нещо от дрехите, които носеше?“

„Не.“

Това, извън склонността ми да блокирам, когато майка ми започне да ме разпитва, си беше самата истина. Не можех да възстановя нищо от онова, в което беше облечена жената. Не е била гола. Толкова си спомнях. Бих забелязал такова нещо. И бих го запомнил. Майка ми считаше за необичайна неспособността ми да помня с какво е облечен някой. Може и да е необичайна. Ако тя говореше с леля ми, двете можеха да опишат оттенъците и формите на копчетата на нечия рокля.

За да познавам някого, необходимо беше да го имам в главата си. Ако обаче този някой съществуваше в материалния свят и го срещнех в необичайна обстановка, както казах, се заплитах. Може би затова толкова тачех мъртвите. Те си стояха в главата ми. Неизменни. Разпознавах ги. Те не се приближаваха до сергията ми сякаш дегизирани и не говореха неща, които да ме озадачават. Не ме караха да се питам дали изобщо ги познавам. Дали изобщо познавах каквото и да е. Ей богу, след като не бях в състояние да разпозная нечие лице, как можех да предположа какво се случва зад лицето. Това постоянно ме обръщаше към мен самия, към моята негодност.

Въпреки това обаче имах и силни качества. Макар да не можех да запомня видяното, можех да помня чутото. Благодарение на този талант за запаметяване дори се бях научил да чета. И ако поисках да запомня нещо, за да го кажа по-късно на майка ми, ползвах същата техника. Ако срещнех мисис Уолш на Аграрното изложение в Скрийн и исках да мога да опиша на майка ми с какво е облечена, си прошепвах: „Мисис Уолш носи зелен костюм от две части, черна шапка с воалетка, черни обувки с висок ток и найлонови чорапи.“ Така споменът оставаше запечатан в паметта ми и за мен не представляваше никаква трудност да го изрецитирам на майка ми, когато се върнех у дома. Или половин година по-късно, ако се налагаше. Идиотщина, а?

Може би поради неудобството, което изпитвах от обикновените хора, търсех компанията на старите и техните приказки за миналото. Можех да разбера техните разкази, да ги запомня и да ги поселя във въображението си. Дори когато хората ме очакваха с глъчка на някой кръстопът или търпеливо се оглеждаха за мен до някой свещен камък, често се отклонявах от този маршрут, за да посетя Джон Робъртсън или Питър Килдъф, или Меги Брет. Влизах в кухнята, сядах и в щастлив унес слушах техния говор часове наред.

Питър Килдъф беше един от любимите ми персонажи. Беше ми като приятел. Истински приятел. Говореше с мен по нормален начин. Беше доста религиозен. Веднага щом пристигнех, той се качваше в камиона и коленичеше пред статуята.

Щом си кажеше няколкото молитви, излизаше и заявяваше с делови тон: „Добра работа свърших. Може да помогне. На тези курвенски картофи им трябва някой да ги сръчка. Много закъсняха тази година. Дяволски много.“

„Какво им трябва? Повече дъжд или повече слънце?“ „Повече топлина. Земята е студена. Това е северният склон на планината. Бавно се затопля.“

„Ясно.“

„Смяташ ли, че ще можеш да оправиш това, Лофти? Малко повече топлина. Защото ако успееш, тази нива ще ражда най-добрите картофи от сорта Кер Пинкс в цялата страна. Като кифлички. Топят се между зъбите. И ще ти отделя петдесет кила.“ И се смееше. В тона му имаше само веселост без следа от подигравка или снизхождение. Не очакваше нищо. Беше ги докарал до шейсет, седемдесет години, изчепквайки прехраната си от негостоприемните поля от тази страна на планината. Нищо не можеше да го уплаши.

„Това, което наистина ни липсва, Лофти, е повече жени. Погледни тези земи оттук до морето. Какво виждаш? Във всяка втора къща има проклет ерген. Стари ергени. Млади ергени. И нито една жена от моста на Балисодеър до моста на Арднърий. И всеки един от тези ергени мечтае за жена. Една жена за една нощ, това е за което се молят повечето от тях, когато коленичат, вярвай ми. Не за реколтата и добитъка мислят те, а за жени. Господи, Лофти, ако наистина можеш да правиш чудеса, намери ни жена. Поне една за всички ни. Ще е достатъчно. Ще заменим цялата небесна благодат за такова нещо. И няма да се кахърим, ако посевите изгният в полето или овцете станат мърцина в планината.“

Пред него се простираше цяла Тирера. Разстлана. Прекрасна. А той я наблюдаваше с безстрастието на палач. Сякаш сърцето му бе обковано със стомана от страх да не се разпадне, от страх да не вземе да омекне и да го направи неспособен да се води битката със суровите поля.

Погледът ми се рееше от ферма на ферма, от къща на къща, и си дадох сметка, че думите му са истина: огромен брой от тях бяха самотни мъже. Живеещи сами. С братя. Или дори с възрастните си родители. В твърде малко къщи имаше жени. Твърдението му, че в цялото баронство нямаше жива жена беше очевидно преувеличение, но в него се съдържаше достатъчно много истина, за да тръгна да споря.

Знаех за какво говори. Глад. Кой разбираше това по-добре от мен, по дяволите?

В Тирера имаше жени и девойки. Разбира се, имаше. Но твърде малко. Повечето напускаха щом станеха на възраст да си търсят работа. В Дъблин. В Англия. В Америка. По други места. Онези, които оставаха, бяха десет, дори двайсет пъти по-малко от мъжете. Това си личеше на танците в Сийфийлд или Флотския клуб в Енискроун. Рехава редица от девойки, чакащи да бъдат поканени на танц и цял батальон мъже, може би пет редици, готови да приближат щом музиката засвири. И после настъпваше блъсканица. Докато момичетата бъдат заети. Всички с изключение на отделни девойки, които не желаеха да танцуват или не бяха поканени от желания кавалер.

Винаги бях там. В проклетия ариергард. От четиринайсетгодишна възраст насетне всички ходеха на танци. От всеки се очакваше да постъпва по този начин. Така беше редно. Да не ходиш на танци беше направо подозрително. Също така беше нормално на следващия ден да се превъзнасяш за събитието от предната вечер. Ненавиждах проклетите танци. Малко бяха мъжете, които получаваха дори един танц за цялата вечер. А аз. Аз бях обречен. Никога, нито един-единствен път не танцувах. А не може да се каже, че изобщо не съм се старал. Когато мъжете се подреждаха аз винаги заставах в задната редица. Така че винаги канех девойките, които бяха останали последни. Получавах решителен отказ чрез поклащане на глава, придружен с изчервяване от неудобство, ако се случеше да ги познавам.

Гладът. Той ни караше да се връщаме отново, седмица след седмица въпреки пренебрежението, въпреки понесената обида и наранената гордост. Само да погледаме девойките в техните ефирни рокли. И да помечтаем, че един ден ще срещнем някого, който би танцувал с нас. Гладът. Познавах го. Знаех какво иска да каже Питър. Всяко лято, когато дъщерята на Джон Кърли се връщаше от Англия цялата издокарана, с нейните къси полички и отворени блузки, хвърляше целия окръг в огън. Започваха охкания и пъшкания. Но ние можехме само да се почесваме. И ако за нормалните младежи нямаше шанс, каква надежда оставаше за мен? Да, добре познавах същия този проклет глад.

Но сега поне имах в живота си нещо, което ме караше да забравям болката. Моята работа, новоспечеленото уважение бяха мощна противоотрова, но най-доброто беше постоянната заетост.

И, говорейки за уважение, фактът, че вече мога да чета, се приписваше или на някакво ново чудо, или на моите свръхестествени способности. Хората знаеха, че бях излязъл от държавното училище, без да мога да си пиша името. Сега изпитвах удоволствие да показвам, че мога да чета пътни табели, бележки или заглавията на брошурите, които продавах. Изпитвах удоволствие да отида до вестникаря и да си купя комикси. И хората бяха изумени от това постижение.

Хората си правеха подобни изводи и във връзка с моите знания за местните — смятаха, че съм ги придобил за една нощ или по някакъв странен начин. Ако изпаднеха в затруднение, хората често се обръщаха към мен. Например една жена, която се луташе наоколо, опитвайки се да издири човек на име Кавана, който напуснал областта по някое време през последния век. Беше се отчаяла. Не беше успяла да открие никаква информация. И тъкмо да се откаже, някой я беше изпратил при мен. Работа като за чудодееца, предполагам. Беше много приятна жена. Говореше хубаво. Имаше спокоен характер. Така че и на мен не ми беше трудно да говоря с нея. Предположих, че може да е някой от рода Кивъни, тъй като някои от по-изисканите Кивъни бяха променили името си на Кавана. Това й се стори добра следа и тя си тръгна ентусиазирана. Два дни по-късно тя се приближи до мен на улицата в Дромор Уест и ме прегърна. Без затруднение беше открила човека в регистрите на енорията. Аз се бях оказал прав.

Оказах се прав и когато онзи американец пристигна да си търси корените, както той самият се изрази. Прадядо му пристигнал в Америка от Иски и човечецът беше тотално объркан да открие, че името на прадядо му, Джон Конуей, се среща в енорията по-често от кравешки лайна. И отново, след като беше опитал всичко, го бяха изпратили при мен. Той се приближи, докато оправях сергията си на събора в Иски. Беше много представителен мъж и аз се отнесох подобаващо. Съгласих се да се срещнем на следващия ден във вестибюла на Сийфийлд Хотел. На чай и кифлички той описа подробностите, които знаеше за прадядо си. Всичко, което знаеше бяха името, землището и фактът, че беше емигрирал в Америка заедно с брат си Франк веднага след Големия глад. В регистъра на енорията имаше цели дузини Джон Конуейовци и той не можеше да разбере кой именно е неговият предшественик. Единствената следа, която имаше беше изопачено име на землището, но никой не можеше да се досети кое ще да е това землище. Внимателно се вслушах в името, което той повтори и което беше предавано от едно поколение на друго в Съединените щати като тяхно родно място. След като го чух няколко пъти го разпознах като старо ирландско название на изоставено землище, намиращо се между Иски и Ратли. Един-два пъти бях чул старите хора да го използват. Така успях да посоча братовчедите му. И наистина имаше братовчеди, които още живееха в същата малка ферма. Беше поразен. В течение на разговора той се изпълни с уважение. Явно от това, което беше чул за мен си мислеше, че говори с някакъв оракул.

Приказките за чудеса и свръхестествени събития бяха привлекли вниманието на епископа. Имаше слухове и намеци, че ме разследват. Първоначално се почувствах развеселен и поласкан от това, че армиите на Твореца ме възприемат като заплаха. После обаче си представих конфликта и възможните последствия. Ами ако ми забранят да продавам пред църквите или на мисии? Вече не бях толкова екзалтиран. По дяволите, направо се бях притеснил.

Разбрах, че разследването е в ход, когато забелязах някакъв мъж на средна възраст, който редовно се появяваше на местата, където спирах. Не купуваше нищо. Не се молеше пред статуята. Просто се мотаеше из тълпата. Наблюдаваше. Когато го разгледах внимателно, се уверих, че това е цивилен свещеник.

Той наблюдаваше как хората се качват в камиона, коленичат и се молят пред осветената статуя, как оставят дарове и пожертвования на пода на камиона, благодарейки за помощта, която смятаха, че са получили. Следваше ме и в дни, когато посещавах къщи извън маршрута. Един-два пъти дойде до сергията да се разговори с мен. Нищо особено. Дребни приказки за търговията с религиозни стоки. Освен, че хранех подозрения, че е шпионин, освен произтичащото от този факт притеснение, той не беше и човек, с когото бих могъл да разговарям. Пълен сухар. Сещате се що за тип. Без свещеническата яка изглеждаше съвсем не на място. Нищо чудно, че разговорите ни бяха съвсем ограничени откъм тематика и стил.

Две седмици се появяваше постоянно и после изчезна. Изпитах облекчение. Впрочем оказах се прав. Той беше свещеник. И то изпратен от епископа да проучи чудесата, случващи се в Тирера. Подочух част от информацията, която изтичаше. Хората обичали уловки. Твърде добро, за да е истина. От всички слухове и преиначени разкази не успях да разбера какво точно е доложил онзи на свещеника. Но нищо повече не се случи. Според мнението на църковните служители, които пиеха чай заедно с майка ми и леля ми, той уверил епископа, че всичко това е съвсем безобидна работа. Невинна. Че всичко щяло да изчезне при първата лоша реколта или с падането на цените на пазара.