Джак Харт
Размишления в катраненото буре (11)

Единайсет

Вярвате ли в духове? Често съм си мислил, че духовете може да са хора, пътуващи в обратната посока. Сещате ли се? От стените на варела обратно към центъра. Прекосяващи малкия откъслек от време и пространство в различна форма и различна посока. Как ви се струва? През черния варел на Твореца и обратно. Чудил съм се дали някога ще срещна баща си, когато нашите две вълни се припокрият.

Скоро и аз ще пътувам обратно. След като срещна стената. И ако се срещнем отново, ще бъдем духове. И двамата. Ще имаме ли тогава какво да си кажем? Предполагам не. Метеорологичната обстановка няма да ни вълнува. Може би ще обсъждаме колко още ще бъдем държани в плен, като децата на Лир, докато тръбата не възвести идването на потопа.

Може би ще се оплакваме от положението си. Ще се жалваме от властта на Твореца. От неговото двуличие. От неговата перверзност.

Макар случката с човека на епископа да остана без последствия, тя показваше колко бдителни са армиите на Твореца. Не само църквата. Църквите. Всички. И правителствата. С техните войски, полиция и чиновници. Мъже. Почти винаги. С техните конфликти и съперничество. С техните войни и вечните им проклети претенции. С тяхното самомнение. Постоянно произвеждащи безумие поради страх от мира и спокойствието. От страха да не оставят на хората време да мислят сами. Постоянно нащрек за намеса от страна на Божията майка.

Постоянно нащрек.

Дали хората са сключили договор с Твореца? Питал съм се. Дали и тях са ги завели на планината. За да им покажат земните царства. Техните собствени. В замяна на преклонението им, пълно и безусловно. Дали са приели условията? И са обърнали гръб на Божията майка? Предали са женската част от населението. Придобили са свят, който могат да управляват само чрез противопоставяне, стълкновения и омраза? Свят, който Творецът може да държи под контрол като поддържа вечна борба и сее раздори. Вероятно. Твърде вероятно. Няма друго обяснение.

И все пак. Колкото и странно да изглежда. Въпреки усърдието им аз чувствах нейното присъствие навсякъде. Но не в църквите. В полето, където дърдавецът излива в песен радостта си. В живия плет, където орловите нокти бълват своя див аромат, в спонтанното помахване с ръка на някой срещнат. Да. Въпреки конспирацията на клира, на правителствата, на банкерите и на войниците, навсякъде се носеше един дух, който не може да бъде унищожен, макар да е постоянно потискан. Понякога ми се струваше тъкмо светът на стълкновения, съперничество и омраза, изграден от Твореца, е крехък и нестабилен. Поради което биваше охраняван с такава ревност. Един ден този свят щеше да рухне като временна дига пред силата на големия потоп. Сега твърдо вярвах в това.

И така вярата ми в стойността на онова, което вършех, не отслабна. Магията не се разсея, както предричаше епископският шпионин, нито с настъпването на есента, нито с идването на пролетта. Продължителните дъждове не отмиха вярата на хората в статуята, нито пък сушата разколеба усърдието на онези, които се молеха пред олтара. Друга година. По-тучна трева на пасищата. По-високо израсли картофи. Фермерите изпълниха склоновете на планината с блеещи агънца, а в кочините имаше многобройни прасила. А моят червен камион, движещ се из околията, беше смятан за център на този плодороден цикъл, като изгряващото слънце и пролетния дъжд. А с благоденствието на хората благоденствах и аз.

След като получих разрешение от човека на епископа, сякаш станах на още по-голяма почит. Дори свещениците, които минаваха покрай мен през църковната двер ми засвидетелстваха известно внимание. Не беше уважение, нито снизхождение. По-скоро някакво неловко признаване.

Те не ме приемаха за нормален. По дяволите, всъщност почти никой не ме имаше за такъв. Е, Питър Килдъф и другите като него да, но пък и те като мен не бяха съвсем редовни. И сигурно затова се чувствах удобно с тях. Както и да е. Присъствието ми биваше забелязвано дори от проклетите кукумявки.

Ами хората. Те сякаш ме имаха за някакъв светец. А аз хич не се чувствах като светец. Даже ми беше много неловко да ми бъде признат подобен статут. Щеше да е по-лесно ако хората бяха продължили да ме смятат за загубеняк. Не бях на страната на Твореца и се страхувах да не бъда подмамен. Страхувах се да не бъда привлечен в редиците на врага чрез кражба или измама. Затова възприех стратегията на Стивън Ханлън да не влизам в църква изобщо. Дори тогава, когато не търгувах, се шляех навън в двора по време на служба. Не че хората обръщаха на това кой-знае какво внимание. Те го възприемаха като поредната проява на моята ексцентричност, на която не следва да се отдава особено значение или пък споделяха мнението, че вече съм толкова свят човек, че за мен не е необходимо да посещавам службите като другите хора. Толкова постигнах в усилието да развенчая образа си на светец.

Този именно необикновен мой статут ми спечели покана за епархиалното поклонение в Лурд. По-рано никой не би ми позволил да взема участие в такова поклонение, освен в качеството ми на инвалид, воден от някой възрастен. Сега обаче у дома пристигна делегация от трима солидни мъже, за да ме питат дали бих удостоил поклонението със своето присъствие. Бяха толкова сериозни, че за малко да се изсмея.

Разбирали с колко трудности е свързано за мен подобно начинание. За един слабоумен, можеха да добавят, но не го направиха. Това беше причината да дойдат у дома да обсъдят въпроса в присъствието на майка ми и леля ми, вместо да се обърнат направо към мен на улицата. За тях щяло да бъде привилегия, ако съм отишъл. Посветеността ми на Божията майка, била легендарна, казаха. Присъствието ми би поощрило и други хора да дойдат, би обезпечило успеха на поклонението. Всичко, което поощрява хората да посетят Лурд и да се посветят на Божията майка е добро, казаха.

Идеята звучеше добре. Макар всъщност никой да не искаше мнението ми. Дискусията беше проведена от една страна от тримата мъже и от друга — от майка ми и леля ми така, сякаш мен изобщо ме нямаше или не бях способен да схвана логиката на разговора, или пък не бях в състояние да отговарям от свое име. Само защото слушах с отворена уста. Както и да е. Идеята звучеше добре. Полет със самолет. Пет дни в Париж на отиване. Пет дни в Лурд. И още една нощ в Париж на връщане. Пътувания с автобус из Франция. Вълнуващо. И освен това възможност да проуча състоянието на бизнеса в друга държава. Възможно беше да науча нещо ново. Особено в Лурд.

Майка ми и леля ми заявиха, че са загрижени. Разтревожени. Не били сигурни, че е безопасно да ме пуснат сам на такова дълго и трудно пътуване. Особено при положение, че никога не съм се отделял от дома. Делегацията се водеше от Джон Бърн. Той беше говорителят. Избран за такъв вероятно поради факта, че суровото изражение на лицето му правеше впечатление дори на фона на суровите изражения на другите двама. Това беше лице, върху което една усмивка би изглеждала светотатство.

Били подготвени за подобни опасения, казаха. Внимателно били обмислили всичко. Можели да ги уверят, че всякакви опасения били напълно неуместни. Нямало да има никакъв проблем. Тримата пътували като група, а аз съм щял да стана четвъртият член. Цялото поклонение се организирало за епархията от Легиона на Дева Мария, а те всички били в управата на местния президиум. Отговорни хора. Щели най-усърдно да се грижат за моята безопасност.

За трети път обсъдиха организацията на пътуването. За престоя в Париж те имаха различно виждане, но пътуването нямаше да бъде осъществимо от търговска гледна точка без този стимул за по-малко набожните. Положителната страна на този престой се състоеше в това, че им даваше възможност като Легионери да проведат своята социална работа, спасявайки души. Не трябваше да се изпуска нито една възможност. А това определено представляваше такава възможност. Разбира се мнозинството от хората желаеха този престой като малка почивка. В това нямаше нищо лошо, стига да ги накараше да заминат за Лурд. Разбира се тези тримата нямаше да се забавляват в Париж. Е, ще поразглеждат забележителност през деня естествено. Но като добри воини на Легиона те щяха да прекарват вечерите си в работа, контактувайки, изтръгвайки заложниците от хватката на Лукавия, разпространявайки верността към Небесната кралица.

Когато Джон Бърн приключи изложението си, двете жени бяха убедени не само, че съм длъжен да замина, но и че би било морално укоримо да не подкрепя смелото начинание по спасяването на пленените души от силите на Сатаната. Делото не отстъпваше по величавост на кръстоносните походи, продължаваха да се възторгват те дълго след като Джон Бърн и другарите му си бяха тръгнали.

Заминаването ме изпълваше с възторг. Бях припечелил доста парици от бизнеса, а не бях похарчил почти нищо. Нямах търпение да се забавлявам. Пък и това ми се струваше съвсем уместен начин да се поразсея. Уместен начин да похарча парите си с оглед на това как ги бях спечелил. Поклонение в Лурд. Където щях да видя оригинала на моята пещера. Поклонение в Лурд. Как само звучеше. Не можех да свържа думите с образи. Освен разбира се с представата за пещерата. Бях я виждал толкова много пъти, бях създал собствения си олтар по тези модели. Възможността да видя оригинала възбуждаше въображението ми. Пък и там непременно щеше да има сергии. Там се събираха поклонници от всички краища на света. Не можеше да няма сергии. Можех да почерпя нови идеи.

Дотогава не бях напускал страната. Не се бях качвал на самолет. В действителност бях ходил в Дъблин само два-три пъти. На еднодневни пътувания с майка ми и леля ми. Така че възбудата, напрежението на очакването, бяха почти непоносими. Шофирах в двете платна на пътя, валсирайки не в такт с мелодията, която си тананиках. За мен обаче това беше самата хармония. Беше ми трудно да правя и най-елементарни сметки с калкулатора. Пренебрегвах някои от събитията, които бях планувал да посетя и зарязвах цели тълпи от хора около свещените извори. При търговците на едро не можех да си спомня какви артикули ми трябват. Опитах дори да спра бизнеса за този период, но безделието у дома беше още по-непоносимо.

С огромно усилие изтърпях трите седмици до сутринта на заминаването. Събрахме се пред църквата, местната група, и ни взеха с автобус. Имах чисто нов денк, в който бяха поставени костюм и внимателно огладени ризи. Заедно с всякакви други неща, които майка ми и леля ми бяха счели необходими за този набег в Европа. Двете се суетяха наоколо. Джон Бърн и двамата му придружители пристигнаха и ме взеха под крилото си като още веднъж увериха жените относно моята безопасност и още веднъж заявиха, че моето присъствие е чест за тях. В автобуса седях до Джон Бърн и той ми преотстъпи мястото до прозореца. Другите двама, Питър Хенри и Хари Мърфи, седяха зад нас. Хари също седеше до прозореца, но не се интересуваше от гледката.

Нямаше какво ново да се види, чак докато стигнахме в град Балина. Паркирахме пред катедралата, където определено имаше доста за гледане. Двайсет автобуса един до друг. Наредени в една и съща посока. Хора, които се разхождаха насам-натам. И си говореха. Товареха куфари в автобусите.

„Всички тези за поклонението ли са?“ попитах Джон Бърн.

„До последния човек,“ отвърна той гордо. „До последния човек. Ще пътуваме в конвой от тук до Летище Дъблин. Докато стигнем там, цяла Ирландия ще научи, че Килалаският диоцес отива на поклонение в Лурд. И като ни видят хората може да се окуражат и да организират тяхно собствено поклонение. Примерът е много важен.“

Падна голямо преброяване на пътниците, проверяване на местата и настаняване на закъснелите на свободните места. В крайна сметка се справихме. Джон Бърн имаше право. Колоната от двайсет автобуса през страната беше впечатляваща гледка. Бяхме като маневрираща армия.

Докато стигнем до летището, вече бях забравил познатия свят. Бях се озовал в друг един свят, необикновен и нов като сън. Знаете усещането. Можете ли тогава да си представите какъв ефект имаше върху мен полетът със самолет?

И отново моите спътници ми предоставиха мястото до прозореца. За да мога да гледам кръгчето земя, да гледам как пистата се движи назад, докато палубата се накланя и издига под нас. Внезапен вихър, пистата изчезва и ние се извисяваме. Извисяване. Какво усещане. Какво невероятно изобретение е самолетът. Полята, пътищата и къщите се смаляват. После притъмнява. Искам да закрещя. След това облаците. Навсякъде около нас. Въодушевление. После се издигаме над тях. Продължаваме да се извисяваме. Под нас са поля от облаци. Поля над полята. Пусти. Колко пъти се бях чудил за Възнесението в небесата. Това е то. В действителност. Посрещаха ме на небето. В нов свят. В състояние на абсолютно въодушевление.

Усещане за освободеност. Смеех се като луд. Смеех се на света от облаци, така плътни, че можех да си представя как по тях се движи камион. Но те бяха пусти, неоткрити. Смеех се. Смеех се на нашата група, извисяваща се нагоре и нагоре. Сякаш ако продължим да се издигаме, накрая щяхме да кацнем в рая.

Но вие със сигурност сте запознати с всичко това. Сигурно сте го изпитвали безброй пъти. Не забравяйте обаче, че аз бях на двайсет и това беше първият ми полет. Първият път, в който напусках земята. Първият път, в който бях напълно извън страната и юрисдикцията на майка ми. Усещането беше неповторимо.