Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Reflections In A Tar Barrel, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Вергил Немчев, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джак Харт
Заглавие: Размишления в катраненото буре
Преводач: Вергил Немчев
Издание: Първо
Издател: „Алтера“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2007
Тип: Роман
Националност: Ирландска
Печатница: Класик дизайн
Редактор: Миглена Николчина
Коректор: Йорданка Михайлова
ISBN: 978-954-91792-8-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4234
История
- — Добавяне
Пет
Сегашният момент е най-важният в живота. Особено ако е последният ти идиотски момент. И с него приключва идиотският ти живот. Обременен с миналото, бременен с бъдещето. Той е вечен и безкраен. Времето не прилича на река, каквото и да си говорят. То по-скоро напомня езеро, локва, няколко пръста вода на дъното на катранен варел. Раждането на човек е събитие, нещо като камъче, падащо на повърхността на водата, което предизвиква поредица вълнички, устремени навън. Когато наблюдаваш вълничките, можеш да обхванеш целия рисунък едновременно, от центъра към външните окръжности. Правило ли ви е впечатление?
Идеята не ми е хрумнала спонтанно сега, в този особено важен момент от идиотския ми живот. Съвсем не. Хрумна ми преди много години. Бях на шестнайсет, когато Уилям Флетли се уби като се навря с главата надолу в буре с дъждовна вода. Варел за катран, сещате се за какво говоря. Познавах Били Флетли. Той беше кротък човек, който си гледаше неговата работа и беше любезен с всеки, но макар че беше любезен с всички, живееше вътре в себе си, както после всички казваха и повтаряха.
Бях потресен. Смъртта на баща ми хвърли сянка върху мен и разбира се аз размишлявах върху нея, но то се беше случило напълно непознато за мен. Разбирането за неговата важност дойде впоследствие и постепенно. С Били Флетли беше друго. Той беше първият човек, за когото съзнавах, че е извършил самоубийство.
Също така изпитвах страхопочитание. Как можеше възрастен човек да успее да се удави в буре с вода? Разбира се официалната версия беше, че е станала злополука: нещастникът се подхлъзнал, докато търсел нещо на дъното на варела. И така той можеше да бъде погребан в гробището до майка си и баща си.
Така започнах да се интересувам от варели за мазут. Такива имаше по един-два пред всяка къща, в тях се събираше дъждът или по-често влагата, която се стичаше от покрива, отцеждаше се във водосточните тръби и се спускаше в улука. Някои държаха дървени бурета, но най-често се използваха стари варели, за да събират дъждовна вода. Такива имаше много, в тези метални варели докарваха мазута, с който поправяха пътищата и най-често ги оставяха захвърлени в канавките, когато пътните работниците си тръгваха. Щом остатъкът от мазута засъхнеше и се втвърдеше, той запечатваше вътрешността на варела срещу корозия и те издържаха с години. Дори след като хората бяха изчерпили събраната пролетна вода, те запазваха варелите за дъждовна вода. По-добра е за пране, казваха, а катранът е добър за кожата.
Дълго след самоубийството на Били Флетли не можех да устоя на изкушението да надничам във всяко буре, което срещах. Вършили ли сте такова нещо? Да надничате в катранен варел. Черен като кюмюр. Трудно е да разбереш къде е повърхността на водата. Първото нещо, което виждаш е големият диск с отразеното в него небе. Много синьо при хубаво време. После обаче зърваш собственото си разкривено лице, втренчено в тебе сякаш се пита какво по дяволите искаш, та надничаш в бурето. Но да оставим грозната муцуна. Забравете я за момент. Съсредоточете се върху диска от неподвижна вода. Пуснете едно камъче в центъра на диска и наблюдавайте магическите вълнички, които се устремяват навън в съвършени окръжности, докато стигнат стените. Тогава бам, започват да се връщат и се получават две движения на окръжности — отвътре навън и отвън навътре. Ако следите движението, ще видите как първата окръжност се връща обратно в точката, от която е тръгнала.
Бях хипнотизиран от тази игра да пускам камъчета в катранени варели. И един ден се вгледах дълбоко в едно буре, тъй като на дъното му имаше съвсем малко вода. Взрях се в собствената си сянка, извираща от синьото небе. И си помислих, аз съм точно като него, като Твореца, и гледам отгоре надолу, от небето към земята. Към цялата дяволска вселена. Всичко и всички са във властта му. А той прави вълнички като пуска камъчета. Но сме натикани в неговото буре и независимо колко далече стигат окръжностите, накрая бам, и се връщат отново. Завинаги в неговата власт. Завинаги в капан.
Но защо се хвърли Били Флетли в центъра на този свят? Защо беше неговата болка толкова непоносима? Той не страдаше от болести, нямаше грижи, нямаше отговорности. Беше само един обикновен човек, добър към всички. И все пак е носил вътре в себе си толкова силна болка, че трябваше да я охлади така, както ковачът охлажда парче нажежена до червено стомана. Кой беше нажежил болката на Били Флетли? И защо?
Ами ясно кой, по дяволите, беше отговорен за това. Не е ли така? Този, който беше сътворил Били Флетли. Кой друг? Същият, който беше вложил в съзнанието ми идеята да стана свещеник, като едновременно се беше погрижил това да бъде невъзможно, оставяйки ме малко нещо слабоумен. Дали се наслаждаваше на такива подигравки? И ако да, защо? Започнах да се вслушвам по-внимателно в текстовете, прочетени по време на служба. Стигах единствено до извода, че това е един нещастен изрод, който откача всеки път ако не получи уважението, което изисква. Да, у Твореца имаше нещо странно, така че продължих да надничам във варелите в търсене на отговор какво е то. На хората започна да им прави впечатление и те подмятаха шеги. Мокър парцал, окачен отстрани на варела. На това, казваха те, съм приличал. Така че трябваше да бъда по-прикрит, потаен. Това в крайна сметка не беше беда, тъй като имах собствен катранен варел до ъгъла на бараката, в който се стичаше влагата от мъглата по поцинкования покрив.
И ето ме тук, на път да изпитам с пълна сила удара в стената на Твореца. Моята лична вълничка е достигнала предела си. Какво се случва след това — кой може да каже?
Познавате ли пътищата на Тирера? Знаете ли колко са прекрасни те? Всеки нов завой открива ново чудо. Докато карах нагоре по хълма Килкълън, горещо желаех товарът ми да беше друг. Колко ми се щеше просто да изхвърля Негово преподобие. Просто да го закарам до морето и да го изхвърля. Да се отърва от него. Така както фермерът се отървава от нежелано куче като го слага в торба с камък и го захвърля в прилива. Това щеше да приляга. И щяхме да останем само Мишел и аз. Още веднъж. Както преди. И макар тя да беше отзад и да не можеше да види как пред мен се разкрива заливът Слайго, докато пълзях по челото на хълма, можех да споделям с нея чувството поради нейната близост. Сега близо до нея беше той. Ненавиждах това. Но аз ненавиждах също така и задушеното сияние на рая. Сиянието, което чувствах, докато кръстосвах същите пътища с Мишел. Сиянието, което съществуваше там много по-рано, когато пътувах, натоварен до козирката с моята стока. То съществуваше в деня, когато започнах да уча занаята на търговията с религиозни предмети от Стивън Ханлън. Сега в съвсем същия пейзаж сиянието беше изчезнало. Нямаше дори светлинка. Студен и безжизнен. Като проклетият труп на човек, когото си познавал и обичал. Сигурен съм, че ме разбирате.
Колкото по-скоро откриех скалата си, толкова по-добре. Така че завих към морето по околовръстния път при Дуналтън. Отляво беше гористата речна долина, наречена Олтърнан. По средата светилището, наречено Кийв. Място за поклонение от хиляди години. Преди да дойдат християните, местните хора чествали тук празника на Лукнаса — извора. Боготворели кристалната вода, идваща от камъка. Боготворели зелените лескови храсти, отрупани със земните дарове. Чествали жътвата. Чествали живота. После пристигнал свети Фарнан и го превърнал в свой личен параклис. Но поклоненията продължили. Вече в чест на светеца покровител. Наричаха го Образеца. От Гирляндената неделя до Успение Богородично. Празникът на Лукнаса, но в чест на светец. Чудесно място. Вече няма много тържества. Църквата ги прекрати. Мрачни хора. Тук имаше и една мърлява статуя на свети Патрик. Кой знае защо. Сигурно им е излязла евтина. Италианска изработка. Може би доставена от Стивън Ханлън. Вероятно е изкарал някой паунд от сделката.
Да, най-вероятно я беше доставил Стивън. Знаеше си работата. Говореше с хората спокойно и винаги узнаваше каква е хавата. И ако беше нещо по неговата част, хората автоматично отиваха при него. Сякаш това беше съвсем естествено. Да му поискат съвет. И в крайна сметка да го ангажират.
В отношенията му с хората нямаше нищо фалшиво. Дори когато ставаше дума за бизнес. Никога не му личеше да е приритал да продава. Изчакваше ги те сами да дойдат. По съвсем естествен начин. Хората идваха при него да поговорят. Той можеше да бъде от помощ. Да успокои. И се гордееше със своите познания и опит. Ако продадеше нещо, слава на Господа, ако не успееше, нищо не беше загубено.
И сякаш изпитваше задоволство, че предава тези знания и опит на мен. Странно наистина. От друга страна не. Аз бях единственият, комуто да предаде занаята и опита в края на дните си. Предполагам, че си е мислел по-добре слабоумен, отколкото никой. По-добре, отколкото да захвърли камиона в някоя канавка да изгние там.
Задачата сигурно му се е сторила непосилна, когато видя първите ми опити. Но човекът беше много търпелив. Много спокоен. Всеки път, когато очаквах да се ядоса или да се вкисне, или да се подразни, нищо подобно не се случваше. Изваждаше лулата си и без да бърза я разпалваше. За времето, което му беше необходимо за извършването на тази операция, той отново беше готов да насочи вниманието си и да разреши кризата.
Опита се да ме научи и мен на това. Да бъда спокоен, искам да кажа.
„Чуй, синко,“ каза ми той, след като ме беше наблюдавал няколко дни. „За всеки е ясно, че имаш проблем. Няма смисъл да се отрича това, че имаш проблем. Но това е просто проблем. Не е краят на света. Това, което трябва да направим, е да определим какъв е проблемът, да намерим начин да го разрешим или да го заобикаляме. Струва ми се, че си прекалено чувствителен. Шашардисваш се от всяко нещо. Ако някоя старица дойде на сергията, за да купи от теб статуя на Свещеното сърце, това е само сделка, а не някаква драма. Така че няма нужда да се стягаш. Не е нужно да изтласкаш и последната капка кръв от краката в лицето си. Не е нужно да хвърляш гранати наоколо. Старицата е клиент, това е всичко. Тя не гледа на теб като личност. Не се интересува дали си щастлив, или нещастен, дали нямаш грижи, или на плещите ти тегне мъката на света. Тя иска статуя на Свещеното сърце и също така иска да ти плати. Това е всичко. Следователно трябва да станеш по-безпристрастен. Открий у себе си бутоните и се научи да включваш мозъка и да изключваш сърцето. Така ще се научиш да мислиш само с мозъка си, а не със стомаха или сърцето си.“
Това ми се струваше разумно. За първи път в живота си получавах съвет, който разбирам. И започнах да се старая. Развих малки техники за запазване на спокойствие. На безпристрастност. Постоянно си повтарях: това са клиенти, а не хора. Искат само да бъдат обслужени. Те не ме познават. Аз не ги познавам. Те не се интересуват от мен, а на мен не ми дреме за тях. И ефектът малко по малко дойде. Ако възникнеше проблем или някой ми зададеше въпрос, на който не можех да отговоря веднага, използвах неговия трик да отстъпя две крачки в дълбоко размишление, докато скалъпя отговора и отново се обръщах към клиента. Но не успявах. Бях твърде статичен. Искам — не искам, краката ми залепваха за земята и аз се втренчвах в клиента с отворена уста. Въпреки това мислено следвах процедурата. Изключвах, обмислях проблема, съставях отговор и отново превключвах на клиента, така да се каже.
Трябвало е да стане учител. Стивън Ханлън. Имаше особен подход. Умееше да ми покаже как се прави нещо. Да го демонстрира. После ме канеше да опитам. Например да издигна скелето на сергията и да опъна навеса върху него. Когато изпаднех в затруднение, което в онези дни постоянно се случваше, той се намесваше. Първо посочваше онова, което съм разбрал правилно. Това той подчертаваше първо. После, след като беше възстановил увереността ми, посочваше къде греша и как да постъпя. И всичко това по неговия бавен и успокояващ начин. Да, Стивън Ханлън трябваше да бъде учител. Беше наистина велик.
Скоро престанах да се шашардисвам толкова лесно. Насочван от неговите спокойни побутвания, изръмжавания и кимвания, започнах да усвоявам бизнеса. Как се опакова и разопакова стока. Как се вади сергията от каросерията на камиона. Как да подредя артикулите, така че хората да виждат ясно всеки един от тях.
„Не е зле, синко, но не смяташ ли, че е по-добре броениците да бъдат окачени?“ питаше той със своя бавен, сериозен тон. И разбира се, откривах кукички на гредата над главата ми, разположени идеално за окачване на броеници.
Харесваше ми да ми казва „синко“. Това не беше точно израз на привързаност от негова страна, но не беше и снизхождение. А и от неговата уста звучеше естествено поради възрастта му. Сигурно беше на седемдесет, но ги беше навършил скоро. Леко телосложение. Чиста кожа. Бяла коса без признаци на оплешивяване. Обличаше се младежки. Късо морско-синьо палто от туид. Вталени панталони. Мека шапка от вълнен плат с втъкнато в лентата перо. И разбира се лула. Винаги у него. Ако не пушеше от нея, той я почистваше или я пълнеше с пресен тютюн. Пушеше тютюн марка „Клан“, който се продаваше нарязан, в зелен пакет на шотландско каре.
Казваше ми „синко“ и това изглеждаше истинско, изглеждаше да обозначава някаква връзка между нас. Което ме поразяваше. Не казвам, че се чувствах изоставен от целия свят. Не точно изоставен. Видовете отношение към мен от страна на хората се простираха от студено презрение, както в случая с майка ми, през пълно безразличие, както в повечето случаи, до един вид топло приемане в случая с братовчедите и старите хора, които посещавах. Единственият човек, с когото съм се чувствал истински близък беше баща ми. Това поне си спомням от кратките ни взаимоотношения. Но тогава бях дете и то негово дете, така че това е различно. А сега, на осемнайсет, глупав и грозен, не умеещ да чете и пише, неспособен да върже две думи в изречение, и въпреки това този старец сякаш ме харесваше, сякаш ме беше осиновил.
Пък и добре че имаше положително отношение към мен, защото така или иначе трябваше да ме научи на занаята. Липсата на умения, които трябваше да съм усвоил в училище представляваше следващата трудност.
„Наблюдавам те, синко, и забелязвам, че изпадаш в паника, когато човек реши да купи повече от едно нещо. Май не си много добре със смятането.“
„Не съм“, изръмжах аз.
„Обаче знаеш колко струва всяко нещо. Изумен съм колко бързо научи цените.“
„Добър съм в помненето.“
„Така ли“, засмя се той. „Да опитаме. Ще променим цените на една дузина артикули. Аз ще си ги записвам, докато ги казвам и ще проверим колко от тях си запомнил.“
Той извади своя малък тефтер и молива, втъкнат в пружината. „И така,“ каза той, и започна да вдига предмети от сергията като поставяше нова цена на всеки от тях.
Съсредоточих се понеже исках да го впечатля, а това беше за мен фасулска работа. Съсредоточих се върху гласа му. Записвах го в слуха си.
Когато приключи, замълча. „Готов ли си?“
Кимнах. Той назоваваше предмети в хаотичен ред, аз казвах цената. Гледах как си ги отбелязва, щом ги назове. Когато назова последния, свали тефтера и ме загледа. Отговорих.
„Удивителна работа,“ каза той. „Абсолютно вярно на всеки един. Не познавам човек, който може да прави това. Блестящо. Сега да опитаме ли със смятането?
«Добре.» Бях много доволен, че съм го впечатлил с паметта си, но се стегнах за неизбежния провал.
«Клиентът купува два артикула, струващи седемнайсет пенса и двайсет и осем пенса. Колко трябва да ти плати?»
Напрегнах се да направя сбора, но нищо не се получи. «Колко прави осем и седем?» попита ме той.
«Петнайсет»
«Как разбра?»
«Учех си таблиците в училище.» Наистина, заучаването на таблици никога не беше представлявало проблем. Усвоих ги до пълно отегчение, докато слушах как другите деца рецитират своите.
«Щом знаеш таблиците, трябва да можеш и да смяташ. Опитай това. Представи си бял лист хартия. Нали? Сега напиши двайсет и осем на него. Нали? Отдолу постави седемнайсет. Нали? Сложи черта. Сега ги събери все едно, че го правиш на истинска хартия.»
Опитах. Напрегнах се. Но цифрите върху хартията полетяха и изчезнаха. Като онези магически тетрадки от «Улуърт», на които написаното изчезва, щом го наклониш. Написах цифрите отново, опитах още по-съсредоточено, двайсет и осем, седемнайсет, но когато опитах да напиша отговора, първоначалните цифри излетяха от листа.
Не че с истински лист хартия се справях по-добре. В подобни моменти ми писваше от него. Идваше ми да изкрещя виж какво, тъп съм, не ти ли е ясно? Попитай, когото искаш. Ще ти каже колко съм тъп. Дяволски бързо ще ти отговори заедно със сто случки, които го доказват.
Но Стивън Ханлън не оставяше друг да мисли вместо него. Проблемът беше проблем, докато не се открие разрешение. Или начин да бъде избегнат. Няколко дни след това той се появи с калкулатор, първият, който виждах.
«Мисля, че това може да е решението, синко.» Ти си гений в запаметяването на цени. Така че само трябва да ги въведеш тук ето така. Натискаш този бутон, за да ги събереш. Ако пък някой ти даде по-голяма сума и ти трябва да извадиш от нея това, което ти дължи, въведи го по същия начин. Натискаш този бутон за изваждане и хоп, ето ти рестото, което трябва да му върнеш.“
Не можех да повярвам. Не си бях представял джаджа, която да върши подобни неща. Взех я от него, сякаш беше от злато, сякаш беше толкова крехка, че можеше да се разпадне в ръцете ми. Щеше ми се да коленича пред това техническо чудо. И не беше никакъв мираж. Ето го. В ръцете ми. Джаджа. За събиране и изваждане. Вече нищо не можеше да ме уплаши. С тази джаджа можех да покоря света.
Харесвах бизнеса. Харесвах гипсовите фигурки, кръстовете, броениците и скапулариите. Харесваха ми всичките. Подреждах ги с нежност. Гордеех се, че знаех къде да ги купя на едро и на каква цена. Че знаех къде ги правят. Главно в Италия.
Но истинският екстаз беше, докато се учех да шофирам камиона. За мен беше блаженство, дори само да седя в кабината. С изтърканата тапицерия. Разпрана по шевовете. Ватата стърчеше навън. Когато един ден надникна в кабината и забеляза това, леля Бриджид заплаши, че ще изплете кувертюри за седалките на една кука. Горещо се надявах да забрави затова. Харесваха ми както си бяха. По-мъжествени. Груби. В унисон с амортизирания вид на самия камион. Никакви кувертюри, плетени на една кука. Всичко в кабината си отиваше с прокъсаната тапицерия. Боята на арматурното табло се беше излющила по ръбовете. Стъклото на скоростомера беше пукнато. Това далеч не бяха недостатъци, за мен те бяха по-скоро прекрасни бенки. Изгарях от нетърпение камионът да стане мой. Изцяло мой.
Докато пътувахме за някой събор или мисия, Стивън използваше времето да ме обучава. Винаги.
„Сега, синко, вземи калкулатора. Мисис Мърфи се е опаричила, сестра й е изпратила двайсет лири от Щатите за рождения й ден. Много набожна жена е мисис Мърфи и е дошла на твоята сергия, за да купи подаръци за цялото семейство.“
„Добрата стара мисис Мърфи,“ откликвах възторжено, докато закрепвах калкулатора на коленете си.
„И така, тя купува два чудотворни медальона на сребърни верижки за Моли и Мери, близначките, по седемдесет и пет пенса всеки, нова броеница за мъжа си за един и двайсет и пет — износил е старата до верижката в молитви за крантата, на която всеки петък залага няколко гроша от пенсията си, църковна картичка за шейсет пенса, която ще изпрати на сестра си Доли в Щатите, разбира се подписана от самия отец Демпси, статуя на пражкия младенец за хола, за да сменят старата със счупената глава, която мъжът бутна миналия свети Патрик, когато се прибра, залитайки, от кръчмата, значителна покупка на стойност четири и седемдесет и пет, и, за малко да забрави, още една църковна картичка за юбилея на братовчед й, който е след две седмици.“
„Нищо по-добро от пазаруването навреме,“ откликнах аз.
„Слагаш всичко това в голямата пазарска чанта, която е донесла. Тя ти подава двайсетте лири. Колко ресто ще й дадеш?“
Щракайки на калкулатора, без да обръщам внимание на нарочните разсейващи забележки, уверено отговарям: „Сметката й е осем и седемдесет. Тя ми дава двайсет, аз й връщам единайсет и трийсет.“
„Вярно.“
„Яху,“ изкрещях победоносно.
„Нямаш грижи,“ каза Стивън. „Нямаш никакви грижи. Ако накараш ума си да работи, никой не може да те спре. Напомняш ми един случай, когато наминах да видя едни приятели. Седнах, а домакинята сложи чайника и ме попита дали искам яйце. Казах да. Тя отиде до лъскавата пералня в ъгъла, отвори капака и извади едно яйце. Разсмях се и отбелязах, че това е необичайно място да държиш яйца. «Ами поне да я използвам за нещо,» каза тя. «Джон изпрати от Америка парите за нея в магазина на Мъри и те ми я тръснаха тук, като изненада. Джон си е спомнил колко търкане му удрям с дрехите всеки понеделник и помислил, че тази машина може да търка вместо мен. Опитах се да разбера как работи, но проклета да съм ако вдявам нещо.» «Не ви ли дадоха някакъв наръчник, упътване?» казах аз. «Дадоха,» отговори тя като свали упътването от шкафа и го постави на масата пред мен. «Виж, дали ще разбереш нещо.» Прочетох упътването и отидох до пералнята. Имаше нещо нередно все пак Тогава се чатнах. Бяха им дали друг наръчник Упътването беше за съвсем друг модел. Та знаеш ли какво си мисля? Мисля си, че училищата са нещо подобно. Те имат един наръчник, един комплект инструкции и огромен брой различни модели пред себе си. И ще ти кажа, синко, че ти си бил от един от моделите, който не е паснал на техните инструкции. Това е единствената причина да изостанеш. Заради това не умееш да четеш и пишеш. Така че приеми съвета ми и потърси правилния комплект инструкции и започни всичко наново, за да се опиташ да включиш тая твоя пералня. През това време, всяка вечер трябва да коленичиш до леглото си и три пъти да казваш «Аз не съм ненормален, а просто различен.» Ще направиш ли това, синко?
А сега е време да седнеш малко зад волана.“
И той спря на една дълга права отсечка. Слезе бавно, заобиколи до вратата на пътника, докато се преместя на шофьорското място с мозък, изпълнен с ужасни опасения, приклещен между радостно въодушевление и смразяваща тревога.