Тони Стронг
Убийство в Оксфорд (19)

Седемнадесет

— Е. М. Форстър беше казал, че добрата книга съдържа начало, объркване и край. Естествено, имал е предвид хумористичната литература, която самият той е писал, където объркването обикновено е причинено от неправилната комуникация в човешките отношения. В криминалната литература е по-правилно да се каже, че има начало, загадка и край, но винаги съществува момент, в който героят, впуснал се да разгадава случая, е принуден да се изправи пред гатанка или мистерия извън всякаква логика. Може би убийството е станало в заключена стая; може би главният заподозрян се оказва намерен в библиотеката с прерязано гърло. Винаги има логично обяснение за тези събития, но често до него не се стига по логичен път.

Тери направи пауза и пак пи вода. Студентите бяха по-малко дори от предишната седмица. Някои от тях явно бяха решили, че криминалният жанр не е лесният избор, който тя им бе обещала. Не можеше да ги вини. В края на миналата лекция беше раздала списък с книгите за прочит — макар да го бе направила възможно най-кратък, предметът изискваше всеки сериозен студент да прочете поне двадесет романа за няколко седмици. Изведнъж осъзна, че поезията е значително по-привлекателен избор.

— Преди ви направих аналогия между детективите и рицарите от средновековните романи — продължи Тери. — Но както криминалният, така и рицарският роман имат нещо общо с други традиционни произведения — приказките. Когато детективът се сблъска със загадъчното убийство в заключената стая или рицарят е пленен с магически пояс, те са в почти същото положение, в каквото се намира приказният принц, който трябва да отговори на загадката на вещиците, преди да освободи своята любима.

Нека разгледаме по-подробно един класически криминален роман. Миналата седмица всички трябваше да прочетете „Скандал в Бохемия“, първия разказ от книгата „Приключенията на Шерлок Холмс“. — Тери взе своя екземпляр и на висок глас прочете първия абзац от книгата. — „За Шерлок Холмс тя е винаги Жената. Рядко съм го чувал да я споменава под друго име. В очите му тя засенчва и превъзхожда всички представителки на своя пол. Не че изпитваше някаква емоция, подобна на любов, към Айрън Адлър. Всички емоции, и особено любовта, бяха чужди на студения му, прецизен, но възхитително уравновесен ум. Мисля, че той беше най-перфектната машина за наблюдение и разсъждение, която светът беше виждал. Но като любовник, вероятно би се поставил на погрешно място.“ Някакви коментари?

Настъпи дълга мъчителна тишина. Тери потърси с поглед някого, когото да посочи, и видя Емили Харис, момичето, което бе донесло цветя за Хю.

— Емили? — каза тя.

Като се изчерви цялата, Емили каза:

— Не ми звучи възхитително уравновесено.

След като Емили започна, се намесиха и други студенти, които явно счетоха, че с нея се спори по-лесно, отколкото с Тери.

— А може би Уотсън ни показва своите противоречиви чувства към Холмс — предположи пъпчиво момче в спортна риза. — Тази фраза — „погрешно място“, звучи така, сякаш е банков чиновник. И защо Уотсън казва „мисля“? Щеше да е почти същото, ако беше казал „по мое мнение“.

— Един момент — намеси се Тери. — Внимавайте, да не проектирате своите собствени ценности върху Конан Дойл. В наши дни не одобряваме хора, които отричат своите емоции, но в 1900 година това се е считало, ако не за нормално, то поне за смело. Същественото е дали, когато изобразява Холмс и Айрън Адлър като пълни противоположности, писателят го прави, за да има книгата интересно начало или е използвал елемент от митовете? Просто се чудя дали можете да направите сравнение между отношението на Холмс към жените — а Айрън със сигурност символизира своя пол, тя е Жената — и отношението на средновековните рицари, като Говен, например, към нежния пол.

Студентите гледаха с празни погледи. Един или двама свиха рамене и пак насочиха вниманието си към записките, които водеха.

— Добре — каза непоколебимо Тери — нека го направим заедно.

 

 

След края на лекцията, докато студентите отегчено си прибираха нещата в раниците и чантите, а Тери си подреждаше бележките, към катедрата се приближи едно момче. Беше Едуард, който бе дошъл в курса на мястото на Хю. Тя насърчително му се усмихна.

— Лекцията наистина беше невероятна — отбеляза той.

— Благодаря ти — каза изненадана Тери.

Той не бе взел участие по време на лекцията — може би се притесняваше да говори пред другите, тъй като бе изостанал от тях с една година.

— Смятам да запиша криминалната литература като специален предмет и се чудех… Бихте ли могли да ми давате допълнителни консултации? — попита той.

— Разбира се, с удоволствие — отвърна Тери. Това бе повече работа за нея, но допълнителните пари щяха да й бъдат от полза: университетската тарифа за една консултация бе доста по-висока, отколкото за четене на лекции. — Кога искаш да започнем?

— По-късно — каза Едуард. — Сега изучавам романтизма с Брайън Идън и съм доста зает.

Тери въздъхна.

— Добре, когато свършиш с доктор Идън, защо не ми оставиш бележка — каза тя язвително. Той леко се смути и това беше логично; в края на краищата грешката не беше негова, че му преподава най-известният специалист по романтизма в университета.

— Добре — отвърна Едуард и си тръгна.

 

 

Този следобед, докато работеше вкъщи, Тери чу почукване и щом отвори вратата, видя микробус на „Интерфлора“, който й достави огромен букет червени рози.

— Прекрасни са — каза тя и ги взе.

— В букета има бележка — каза шофьорът, — но няма име. Просто написахме това, което той ни продиктува.

Тя инстинктивно усети, че бяха от Брайън Идън, а не от Ричард. Когато видя бележката разбра, че е права.

„О, Розо, болна си ти!“ — беше всичко, което беше написано на бележката.

Тя се обади на Ричард в управлението.

— Здравей — каза той предпазливо, когато чу гласа й.

— Искаш ли довечера да вечеряме заедно? — предложи тя.

— Звучи страхотно. В момента имам работа, но към девет ще се освободя.

— Ричард…

— Да?

— Днес не си ми пращал цветя, нали?

— Не — каза той озадачен. — А трябваше ли?

Тя се засмя.

— Знаеш ли какво харесвам в теб?

— Хм. Да?

— Фактът, че изобщо не си романтичен.

— Моля?

— Не се тревожѝ, ще ти обясня, като се видим.

 

 

— Бексъндейл иска да те види — каза Джейн Хюс, като подаде глава през вратата. — Каза, че било спешно.

Джъдлър изпъшка. Повикване от директора рядко означаваше похвала.

— Предай му, че след пет минути съм при него. Но всъщност май е по-добре да отида веднага.

Той мина през оперативната стая, която още бе пълна с хора, въпреки че наближаваше осем. Сега се обсъждаше процедурата за издирването и старателното изключване на хора от двете убийства, които са били наблизо в момента на извършването им, но които не изглеждаха подозрителни: гостите на партито в случая на Хю Скот, хората в автобуса в случая на Клив Тривилян.

Той тежко изкачи стълбите до великолепния кабинет на шефа, почука на затворената врата и изчака за отговор. Независимо от неотдавнашните опити да се модернизира полицията с въвеждането на консултанти, които да говорят за нови концепции, като „отворено ръководство“ и „работа в колектив“, шефът му бе от старата школа. Той носеше униформата си винаги когато бе възможно; всички, освен най-старшите му офицери, бяха длъжни да почукат на вратата, преди да влязат, и да му отдадат чест, преди да кажат каквото и да било.

— Искали сте да ме видите, сър.

— А, Ричард. Имаме ли нова информация по двете убийства? Някакви новини от лабораторията?

— Да. Намерихме вълнена нишка на обецата на Тривилян, която е вероятно от вълнена войнишка шапка. В центъра на града има няколко магазина за военни стоки, които ги продават най-вече на студенти и спортисти. Попитахме и военната полиция в лагера Хедингтън дали можем да поговорим с някои поделения. Намерихме и кожа под ноктите му, на която направихме ДНК тест. Резултатът ще е готов след няколко дни, въпреки че трябва да проверим дали не е на приятелката му.

— Има ли връзка между двете убийства?

— Червилото ни навежда на мисълта, че има. Същата марка, същият цвят. Съдебният лекар е сто процента сигурен, че е същото.

— Уверени ли сте, че мотивът е бил сексуален?

— Толкова, колкото можем да бъдем за каквото и да било, сър — каза Джъдлър, като не знаеше докъде щеше да стигне този разговор.

— Но все още нямате представа кой може да бъде?

— Не, сър.

— Ясно — кимна директорът. — Питаха ме докъде сме стигнали по случая и точно това им отговорих. Цивилни и униформени полицаи ще преобърнат всички свърталища на гейове, кръчми, клубове, вили, къщи на регистрирани нарушители на закона. Да видим дали няма да изкараме този извратеняк отнякъде.

— С цялото ми уважение, сър, аз не съм сигурен, че това е най-добрият вариант — каза предпазливо Джъдлър. — Най-голямата ни надежда да намерим връзка между двете убийства е да открием някой, изнасилен от същия тип, но оцелял. Ако нападнем хомосексуалното общество, те изобщо няма да искат да ни сътрудничат.

— Досега не са ни помогнали кой знае колко. Получиха своята възможност. Не можем да позволим това да се проточва повече. — Бексъндейл се изсмя кратко и дрезгаво.

 

 

На следващия ден обедните посетители на „Шотландското пони“ бяха стреснати от хайка полицаи, проверяващи редовните клиенти, повечето от които бяха там за по едно питие или просто да хапнат нещо. Тоалетните бяха претърсени, а после всички бяха транспортирани до полицейския участък, за да бъдат проверени техните адреси и досиетата им за предишни провинения. Същото нещо щеше да се случи тази вечер в „Ковън“, за изумление на неговата предимно студентска хетеросексуална клиентела. Хората с предишни арести за някаква хомосексуална дейност навсякъде в Оксфорд щяха да бъдат разпитани, но те бяха толкова много, че часовете за разпит трябваше да се уговарят няколко дена предварително.

Бяха извършени арести, макар и само на непълнолетни за употреба на алкохол.

Отидоха в ливански ресторант в Джерико и ядоха пикантно ястие с червено вино.

— Откъде знаеш, че цветята са от Идън? — полюбопитства той. Не искаше да я връща на темата за нейния съсед, но бе прекалено уморен, за да бъде дипломатичен. — Всеки би могъл да избере този цитат.

— Той е от известна поема на Блейк. Представител на Романтизма — поясни Тери, като видя неразбиращия му поглед. Тя изрецитира:

О, Розо, болна си ти!

Невидим червей,

летящ в нощта,

в небивала буря

 

бе намерил леглото

на пурпурния екстаз:

и тъмната му тайна любов

твоят живот разруши.

— Е, какво означава това?

Тя помисли, преди да отговори.

— Съществуват две интерпретации — каза накрая тя. — Първата, традиционната, е за загубата на сексуалната невинност.

— Наистина ли? — попита той изумен.

— Розата е традиционният символ на чистотата и девствеността — обясни Тери. — Червеят — това е пенисът, който лети в нощта, защото идва в момент на морално: затъмнение. Леглото на пурпурния екстаз е леглото на девицата, където тя е загубила девствеността си, изцапано с кръвта й.

— Дявол да го вземе — Той поклати глава. — Интересно как ще интерпретираш вземането на показания без съгласието на обвиняемия.

Тя не обърна внимание на забележката и продължи:

— Обаче един известен критик наскоро предположи, че означава точно обратното, и това е гледната точка на хората, които го четат в наши дни. Последователите му — между другото, името му е Улф Манковиц — я разглеждат като поема, в която се разкрива колко сексът е пълен с наслада, докато не се опорочи от обществената вина. Розата представлява женския полов орган, а невидимият червей е вината и потайността, с които светът я подхранва; оттук и изразът „тайна любов“.

— Два пъти дявол да го вземе! Това не ти ли прилича на двама адвокати, които спорят върху две различни версии на фактите?

— Предполагам, че да.

— Но защо трябва да означава, което и да е от двете? Защо не може да бъде просто поема за червей, който яде роза? Звучи логично. Червеят може да е невидим, защото е малък, не защото е метафизичен символ. Леглото на пурпурната наслада може да е само цветна леха. Червеите ядат рози — те ги обичат, оттук и тъмната „тайна любов“, а розата умира, така че няма повече екстаз.

— Случаят е приключен — пошегува се тя. — Загадъчното убийство на розата накрая е разкрито: бил е червеят.

— А защо не? — настоя той. — Защо всичко трябва да е притча, която значи нещо друго?

— Всъщност ти си напълно прав — съгласи се Тери. Мисля, че хората като Блейк просто са писали за конфликтите около себе си. Ние, преподавателите, сме тези, на които им трябват различни тълкувания.

— Това да не е онзи Блейк, който е казал, че е по-добре да извършиш убийство, вместо да го потискаш вътре в себе си?

— Да. „По-добре да убиеш бебето още в люлката, отколкото да подхранваш неизпълними желания.“ Чувал ли си това?

Той кимна.

— Един студент, когото арестувах, защото рушеше фонтана, ми го цитира. Мисля, че го попитах къде е живял този Блейк. Каза, че съм щял и него да арестувам за подстрекателство.

— Хм. Във всеки случай Блейк може и да не е имал предвид точно убийство. Може да се разтълкува по два начина. Единият е, че е по-добре да излезеш и да убиеш някого, отколкото да потискаш в себе си неизпълненото желание за убийство, което е явното значение, а другият, не подхранвай неизпълними желания — убий ги в зародиш, преди да са станали наистина опасни.

— Въпрос на тълкуване — въздъхна той.

— О, това е нищо — увери го тя. — Трябва да видиш как структуралистите биха го изтълкували.

— Защо Идън ти е изпратил букет с рози? Какво е имал предвид?

Тя се замисли за момент.

— Има някакво значение, а има и бележка — каза тя. — В този контекст — контекста на нашите взаимоотношения — значението на поемата е: не позволявай на тази тъпа идея, че съм убиец, да те изяде, както невидимият червей е изял розата. Червеят е подозрението, а аз съм розата, както виждаш.

— А бележката?

— О, това е лесно. Казва ми, че иска да спи с мен.

Като извади кредитната си карта на масата, Ричард махна на келнера.

— В такъв случай — каза той. — О, Розо, болна си ти.

 

 

Но в леглото тази вечер нямаше нито пурпурен, нито някакъв друг екстаз. Ричард се стараеше да я задоволи след спречкването им, но беше уморен. Неговите пръсти галеха клитора й, но по-скоро сякаш я мажеха с крем, отколкото да й доставят удоволствие. Усетила, че той се бави и я чака да свърши, тя обмисляше дали да не симулира оргазъм, но мразеше да го прави. Дори когато умът й подсказваше, че това е най-простото решение, то винаги й изглеждаше, като подчинение. Тя се напрегна, като стенеше и го милваше, докато той се предаде и стигна до доста измъчен оргазъм.

След миг той заспа все още вътре в нея. После тя го оттласна от себе си, като извади пениса и разля вече студената течност по венериния хълм и бедрата си.

Стана да се измие, но чу стенания, които долитаха от градината. Беше топла вечер и прозорецът беше отворен. Първата й мисъл беше, че някой ги е чул и сега имитираше звуците, които тя бе издавала. Ядосана, тя се приближи към цепката между пердетата и погледна.

Нощта беше тъмна, но имаше обилна лунна светлина, за да види двете фигури в градината на Идън, голите им тела, фосфоресциращи на тревата. Позна Карла по червената коса и снежнобялата кожа. Тя бе възседнала мъжа и го закриваше с тялото си, така че на Тери й трябваше известно време да разпознае Брайън. Докато ги гледаше, Карла изви гръб с нежен стон и се притисна плътно към него: миг по-късно неговите бедра се повдигнаха и се сключиха около нея, докато той, треперейки, на тласъци свърши в нея, Тери се отдръпна бързо назад, като се чудеше дали са я видели. След това, поддавайки се повече на яростта, отколкото на смущението си, затръшна прозореца и го заключи.