Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тери Уилямс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Poison Tree, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,3 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
art54
Разпознаване и начална корекция
WizardBGR (2017)
Допълнителна корекция и форматиране
analda (2018)

Издание:

Автор: Тони Стронг

Заглавие: Убийство в Оксфорд

Преводач: Ваня Блангева

Година на превод: 2002

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „АНИМАР“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2002

Националност: английска

Редактор: Стоян Георгиев

ISBN: 954-911-763-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2852

История

  1. — Добавяне

Девет

— В много отношения — говореше Тери — криминалният роман не е роман. Когато през осемнайсети век романът бил създаден, той е бил напълно нова форма в литературата, дословно и автентично роман. Дотогава е господствал предположението, че авторът е бил длъжен да преразкаже истински истории и предания. Достоверността като художествено понятие дотогава не е съществувала — със сигурност няма да откриете автентичен сюжет при Шекспир или Чосър. Дори когато сюжетът не е бил използван преди това в литературата, като историята за Макбет, от писателя се е очаквало да покаже, че спазва определени общоприети изисквания към сюжета — правилата за формата на трагедията например, формулирани хиляда години по-рано от Аристотел.

Романистите са отрекли всичко това. Романите им — „Мол Фландърс“, „Робинзон Крузо“, „Клариса“ и т.н., са били истории за реални личности и единствената истина, която са признавали, е била истината от личните преживявания. С други думи те са казвали, че героят създава сюжета, вместо обратното — cogito, ergo sum, както е казал древният философ, вместо sum, ergo cogito. Но криминалният роман е нещо различно. Той е структурно построен, като основата е сюжетът и в крайна сметка е предсказуем. Това не е защото криминалните романи са лоши романи, а защото корените им могат да се проследят назад в една литературна традиция, много по-стара от романа, т.е., средновековния любовен роман.

Любовните романи са поетични разкази, но за времето си, те са били също, както холивудските касови хитове, разказвани на висок глас от странстващи трубадури, които са кипели от дворец на дворец и са поставяли пиеси, както киностудиите представят нов филм по цял свят. Подобно на романтичния герой, детективът е търсач, някой, който търси отговора на въпроса. И в хода на неговото търсене, той се сблъсква с различни изпитания, заблуди и врагове. За да премине през тях… за да ги разреши, ако така ви харесва повече, се изисква не толкова интелигентност, колкото проницателност, не само знание, а и самопознание. Достигането до самопознание, естествено, е действителната цел на търсенето, макар че отначало той може да не го осъзнава. Класически пример е рицарят, който намира Свещения граал, за да разбере, че след цялото му търсене той е щастлив да го остави там, където го е намерил. Предполагам, ви е позната трактовката на това от Елиът в „Четири квартета“:

Няма да престанем да изследваме,

и свършекът на нашето изследване

ще ни довежда в нашето начало,

и пак ще го узнаваме за първи път[1]

Интерес предизвиква фактът, че самият Елиът е бил страстен привърженик на криминалната литература. Един от триковете му по време на вечерни пиршества е бил да смайва другите с изчерпателните си познания на калифорнийския закон, взет от романите на Реймънд Чандлър. И първият детектив на Чандлър се е казвал Малори, по името на автора на романтичния цикъл „Смъртта на Артур“.

Тери направи пауза, и отпи малко вода, докато оглеждаше редиците с места пред себе си. Както всички зали за лекции в катедрата по английска литература, зала 6А беше конструирана да побира около стотина нетърпеливи студенти. Около дванадесет се бяха събрали да я слушат, разпръснати по един или двама в огромната зала. Поне повечето от нейните студенти бяха дошли. Тя ги смяташе за нейни, макар че всъщност бяха на Редж. Не очакваше да дойдат повече, защото знаеше от собствен опит, че студентите по английска литература в Оксфорд имаха много по-интересни занимания за прекарване на времето си, отколкото да посещават лекции. Като плановик в рекламната агенция, тя редовно правеше презентации пред бордовете на международни компании, които се състояха от мъже, чиито месечни заплати заедно можеха да покрият разходите по тригодишното обучение в университета на тази група студенти, но днес тя беше доста нервна. Всъщност беше доволна, че нямаше повече слушатели. Но знаеше, че Мо, която седеше търпеливо отзад, щеше да сметне ограниченото присъствие за пълен провал.

— Като казвам „той“, имам предвид рицаря-детектив — продължи тя — защото това важи за повечето детективи, които споменах. Не трябва обаче да забравяме, че поначало в криминалния жанр са преобладавали жените-писателки и главните героини често са били жени. Дороти Сейърс и Агата Кристи създават така наречения Златен век на детективския роман. В наши дни съществуват толкова разнообразни писателки, като П. Д. Джеймс, Рут Рендъл, Патриша Хайсмит. — Тя направи пауза, като осъзна, че нарушава разпоредбите на Редж да говори само за мъртви писатели.

— Това, което е по-неизвестно, е, че жени-детективи в литературата е имало дори преди Конан Дойл да публикува първия си роман за Шерлок Холмс през 1887 г. „Откровенията на жената-детектив“ на Хейуърд и „Жената-детектив“ на Форестър са били публикувани съответно през 1861 и 1864 г. Любопитното е, че техните главни героини са работели за Скотланд Ярд двайсетина години преди полицията за пръв път да назначи там жени.

До известна степен това е така, защото детективската работа е по-скоро следене, отколкото убиване, с други думи, се разчита на традиционните женски добродетели, като любопитство, клюкарство, интуиция и, разбира се, интелигентност.

Окуражена от слабия смях на момичетата в залата, Терм продължи:

— Но аз мисля, че има и нещо друго, нещо, което може по-добре да се обясни, като направим сравнение с рицарските романи.

Някои от вас при изучаването на „Изгубената земя“ ще се сблъскат с теорията, че самите рицарски романи са фолклорни останки от по-стара литературна традиция, а именно митовете за смъртта и прераждането, които са съпровождани първите религиозни ритуали на човечеството. Тази религия е издигала в култ жените: целта й е била да осигури плодородието на земята. Ако се вгледате внимателно в някои детективски романи, ще можете да различите слаб отзвук от същата разказвателна структура. Да вземем само един пример — Мис Марпъл на Агата Кристи е описана в духа на английската провинция, съвременна вълшебница, непрекъснато сравнявана от самата авторка с Немезида, богинята на справедливостта и отмъщението в гръцката митология. — Тери хвърли бърз поглед на местата пред нея и видя, че публиката й беше оклюмала. Едно момче явно спеше, опряло глава на папката си.

— Накратко — заключи тя — имаме убедителен аргумент да разглеждаме криминалния жанр в основата си като женски, затова и той е толкова примамлив за жените-критици днес. Това е темата, върху която ще работим следващите седмици, и се надявам, че може би повече от вас ще се присъединят. Имате ли въпроси?

Никой нямаше въпроси. Те вече прибираха записките в папките си и подреждаха книгите в раниците си.

— Поздравления — каза Мо, когато всички си бяха отишли. — Беше страхотна.

— Не, не бях. Бях дяволски нервна и малко се изхвърлих като за първокурсници. Всичко, което искат от мен, е да мина набързо през съдържанието на книгите, за да им спести труда да ги четат сами. Истинската работа е в индивидуалните часове с всеки студент.

Те слязоха по бетонните стълби на факултета и излязоха навън. Примижаха под ослепителния блясък на слънчевата светлина.

— Какво искаш да правиш този ден? — попита Тери. — Аз не съм планирала нищо.

Мо сви рамене.

— Сега съм туристка. Какво правят туристите тук?

— Е, ние сме до университетския парк, ако имаш желание за разходка. Реката е ей там, а и денят е приятен. Можем да се разходим и да поседим на слънце, докато решим какво да правим после.

— Звучи ми добре.

Докато се разхождаха из парка, Мо взе ръката й в своята. Заедно те представляваха поразителна гледка и Тери чувстваше удивените погледи на студентите от мъжки пол, изтегнали се на тревата. Тя се почувства неловко и беше доволна, когато Мо си дръпна ръката, за да си сложи слънчевите очила.

Сега между тях имаше дистанция, която тя почувства, че до голяма степен беше по нейна вина. Въпреки че бяха разговаряли по телефона, не беше същото, като да споделяш една къща. Телефонните разговори, според нея, бяха не по-различни от лошия секс. Едната от тях започваше първа да разказва какво е правила и чак тогава идваше ред на другата. А сега се появи и друго усложнение, което никоя още не беше споменала — как ще спят тази нощ.

Над хълма пред тях около дузина мачти от цял свят се поклащаха във въздуха, като пики на турнир. Мо се учуди, докато не стигна до брега и видя, че реката под тях беше пълна с лодки. Водата беше висока, а повечето от лодкарите изглеждаха неопитни.

— Ами да — каза Тери. — Бях забравила. Първи май е. Днес е началото на гребния сезон.

— Може ли и аз да опитам?

— А Микеланджело може ли да рисува? Искаш ли едно кръгче?

— И още как.

— Изненадваш ме — каза й Тери. — Мислех си, че ще го сметнеш за упадъчно.

— Казах ти, сега съм туристка. Откъде ще вземем лодка?

Тери я преведе по краткия път, който минаваше през игрището на училище „Дрейгън“. Там около тридесет малчугани, не повече от десетгодишни, облечени в бяло, като миниатюри на възрастни, играеха крикет.

Като наблюдаваше идиличната гледка и вдъхваше мириса на прясно окосена трева, на Тери й беше трудно да го сравни с ужаса, който беше преживяла, когато намери изображението в дома си. Мо сякаш прочете мислите й.

— Крикет и убийство — отбеляза тя. — Като в някой от твоите криминални романи.

— Не се шегувай. Никой няма да разобличи иконома в гостната стая — тя въздъхна. — Особено пък аз. Ако някой е нарисувал това да ме сплаши, определено успя.

— Ти още мислиш, че е мазникът от съседната къща, нали?

— Ако не е бил той, тогава този, който е написал писмото, се е занимавал, като него, с научна работа. Но полицията е категорична, че той не е замесен в убийството, тъй че ще трябва да им се доверя. Изглежда, че знаят какво правят, независимо че още не са хванали убиеца.

Мо изсумтя.

— Полиция, която знае какво прави? Ще повярвам сам като го видя.

Тери не каза нищо. Тя беше описала на Мо повечето събития, които се бяха случили, но още не бе събрала кураж да й признае за отношенията си с Ричард Джъдлър. При навес за лодки „Черуел“ имаше голяма опашка. Изправени пред възможността да чакат повече от час, Тери тъкмо се готвеше да се откажат, когато видя познато лице на една от идващите лодки. Беше Джайлс, студентът, който идва да я види онзи ден с група приятели. Бяха много пияни и силно крещяха. Един от тях носеше каса празни бутилки, които хвърляше във водата, като едва не улучи една от другите лодки. Едно от момичетата в лодката беше цялото мокро, изглежда, бе паднало във водата. То се заливаше от смях.

— Ето го и цветът на младото поколение — отбеляза възмутено Мо.

Те вързаха лодката и както се опасяваше Тери, Джайлс я забеляза. Той се олюля.

— Тери — обяви той високо. — Тери, единствената моя любов. Плашещата ме Тери. Кажи, че ме обичаш. Или ми кажи, че това прекрасно създание с теб ме обича — извика той, докато оглеждаше Мо.

— Да го ударя ли? — попита Мо, като преценяваше разстоянието между тях.

— Моля те, Мо — прошепна й Тери. — Тук има един милион студенти, а аз съм от персонала. Бъди дипломатична.

Мо сладко се усмихна на Джайлс.

— Моля, красиви дами, вземете нашата лодка — предложи им той. — Седалките са мокри, но това е една хубава лодка.

— Нали има опашка? — попита Тери.

— Не и за тази лодка. Тя е на университета. Докато пазите този син билет, тя ще бъде ваша.

— Благодарим ти — каза Тери и взе билета. — Мо, скачай.

— Можеш да ми върнеш, когато пожелаеш — обяви Джайлс, докато ги оглеждаше похотливо с пияния си поглед.

Тери му се усмихна, допря края на пръта в корема му и се отблъсна. Той седна на земята, а те се отдалечиха от кея.

 

 

— Срещу течението или надолу по течението? — попита Мо.

— Ще минем покрай „Удоволствието на пастора“, ако тръгнем срещу течението — предупреди я Тери.

— Какво е това?

Тери се изкикоти.

— Ще ти покажа. Всъщност ще ти хареса.

— Какво да правя с това? — попита Мо, като размахваше малкото дървено гребло. — Трябва ли да греба с него?

Не, то е за спешни случаи. Просто седни и се отпусни.

Тя добре управляваше лодката, оставяше алуминиевия прът да се изплъзне от ръката й, като изчакваше да чуе металния звук при допира му с водата, преди да го насочи пак с тренирано ритмично движение. Скоро те настигнаха новаците, въртящи се в безкраен кръг около навеса за лодки. Огромните мъже, мокри и потни, които с всички сили се опитваха да преодолеят инерцията на водата, я гледаха гневно, по същевременно в погледите им се четеше похот и завист, че ги подминаваше без никакво усилие.

— Тайната е — поясни Тери — да изправиш лодката, преди да загребеш.

— Не знам защо си губиш времето да ми обясняваш — каза Мо. — Докато си в лодката, няма да помръдна и малкия си пръст.

Те плуваха, без да продумат нищо. Мо си свали чорапите и провеси единия си крак във водата. Минаха покрай лодка, пълна с млади момчета; едно от тях им подсвирна с възхищение. Мо му показа среден пръст, което за нея беше сравнително небрежен отговор.

— Този, когото видяхме при навеса за лодки, изглеждаше приятно момче — рече тя след известно време.

— Звучиш като майка ми.

— Предполагам, че това място е пълно с млади мъже, които те харесват. Не само като тези идиоти.

Тери измънка нещо неопределено.

— Това, което се опитвам да кажа, е… — Мо направи пауза. — Не се чувствай длъжна да ми искаш разрешение. Когато времето дойде…

— Благодаря — каза Тери с облекчение. — Ти също.

Мо се ухили.

— Не съм те питала. Миналата седмица ходих в „Дики-ю-лайк“ и си взех момиче.

— Браво на теб — отбеляза Тери.

„Дики-ю-лайк“ беше най-известният и скандален лесбийски клуб в Лондон, пълен с момичета, облечени в кожа, и супермодели, които добре се разбираха. Мо я беше завела там само веднъж и тя си бе тръгнала след половин час.

— Ами ти?

— Да, и аз. Приготви се да те шокирам, Мо.

— Нищо не може да ме шокира. Знаеш го.

Тери си пое дълбоко въздух.

— Името му е Ричард и е полицай.

— Мамка му. Полицай — Мо се изсмя. — Е, добре, успя да ме шокираш.

Те направиха завой към „Удоволствието на пастора“. Тери погледна закъснялата реакция на Мо, която се опита да запази спокойния израз на лицето си. Всъщност днешният ден не бе от най-лошите. Макар че времето беше слънчево, водата бе още студена и имаше само неколцина кокалести голи тела, които се перчеха, докато се разхождаха в малкото заградено пространство, представляващо нудисткият плаж на преподавателите от университета. Възрастни мъже с провиснали задници, които гордо развяваха, лакомо ги наблюдаваха, докато лодката минаваше покрай тях. Приличаше повече на сцена от някаква източноевропейска лудница, отколкото на нещо, което човек очаква да види в туристическите околности на Оксфорд. Някакъв старик с тънки посивели бакенбарди започна енергично да разтрива почти еректиралия си пенис, когато улови погледа на Тери.

— Тери — обърна се към нея Мо — въобразявам ли си, или този набръчканият мастурбира? — Гласът й се извиси над водата, а преподавателят се изхили с беззъба усмивка.

— Не ме питай — каза Тери безразлично.

— Е, добре, нека му покажем нещо, за да му помогнем.

Тя пъргаво се изправи и лодката се разклати застрашително, извърна се с гръб към него, разкопча дънките си и му показа задника си.

— Хубаво гледай, провиснал дъртак такъв. Надявам се това да ти докара сърдечен удар — извика тя през рамо. — Е, добре, Тери — рече, като си закопчаваше дънките. — А сега да се махаме оттук.

Тери увеличи скоростта и скоро стигнаха до следващия завой на реката.

— Тук е тъпкано с ексцентрици — отбеляза Мо и поклати глава. — И все пак си мисля, че няма да ни забравят бързо.

— И без това скоро ще им напомним за себе си — отбеляза Тери.

— Какво искаш да кажеш?

Тери се изсмя.

— Има само един път за връщане, Мо, и това е пътят, по който току-що дойдохме. Ти ще гребеш на връщане, не аз, така че ще имаш време да ги ангажираш в творчески диалог.

— Предпочитам те като лесбийка — измърмори Мо, като затвори очи. — Те не са така гадни като вас, хетеросексуалните момичета.

Накрая те вързаха лодката за едно дърво на брега, за да си починат — дотогава Тери беше гребала обратно по реката — след един кратък удар с греблото, когато лодката се понесе назад по течението в срещуположната посока на тази, която отиваха, Мо категорично отказа да гребе повече, като отстояваше мнението, че да държиш гребло напомня много на усещането да държиш пенис, нещо непоносимо за една истинска лесбийка. Смрачаваше се, духаше хладен вятър, а „Удоволствието на пастора“ беше празно.

— Жалко — каза Мо. — Можехме да те уредим с някой младеж.

Мо изглеждаше в настроение да опита от всички туристически атракции, Тери я заведе в „Браунс“. Този път нямаше как да прескочат опашката и те пийнаха по едно бананово дайкири, докато чакаха за маса.

— Трябва да ти призная нещо — започна Мо след второто дайкири. — Падам си по сервитьорката.

— Ще ти кажа нещо — каза тя след третото — тази сервитьорка продължава да ме гледа.

След четвъртото, когато симпатичната сервитьорка ги заведе до масата с усмивка, Мо се наведе и драматично прошепна в ухото на Тери:

— Тя си го проси.

— И ти си хлътнала — каза й Тери.

И двете знаеха, че е истина, но това беше едно от правилата на диалога, а именно Мо да отрече възмутено. Беше характерно за нея да се прави на момче. Тери добре я познаваше и знаеше, че щеше да се откаже, преди да стигне фазата на отегчение.

— Ами покани я тогава — предложи Тери закачливо.

Мо се престори на шокирана.

— И за двете ли? Няма да играя втора цигулка.

— Можеш да я заведеш в празната стая.

— Аха, празната стая.

Тери сметна, че е по-добре да не казва нищо.

— Стаята за гости. Стаята за гостите, които отсядат през уикенда.

— Сложих легло в нея. Зависи от теб, Мо. Наистина. Ако искаш довечера да спим и двете на едно легло, аз нямам нищо против. Не искам да загубя най-добрата си приятелка — изрече тя забързано.

— Без секс ли?

Тери не каза нищо.

— Между другото, боядиса ли стената? Заличи ли нашето творение?

Тери се протегна, взе ръката на Мо и я целуна, без да мисли какво ще си кажат останалите.

— Не, оставих го. Ще бъде там, докато аз живея в къщата.

— Благодаря ти — рече Мо. Тя се пооживи. — Хей, мислиш ли, че трябва да се подпишем под него?

Накрая си легнаха поотделно, но през нощта Тери се събуди от топлината на тялото, което се промъкна в леглото при нея. Мо измърмори, че сънувала лош сън. През остатъци от нощта те се сгушиха доволни. Когато имаха нужда един от друга, и двете знаеха, че между тях съществува здрава приятелска връзка.

 

 

Беше след полунощ, когато Едуард Пиърс влезе в гимнастическия салон на сградата, където се съхраняваха лодките. Беше работил над есето си цяла вечер и бе твърде развълнуван, за да заспи.

Набързо свали горнището на анцуга си и взе няколко гири. Щом загря, се прехвърли на ергонометъра и постепенно увеличаваше скоростта, докато наблюдаваше работещото пред него колело и движението на седалката, която се мърдаше напред-назад при всяко движение. Скоро вратът му лъсна от пот.

Реши да почине. Точно тогава вдигна глава, защото му се чу някакъв шум. Тренировъчната зала беше отделена от другите помещения в сградата с големи семпли стъкла. Сградата представляваше склад, в който се съхраняваха лодките, обърнати наопаки и подредени върху стойки. Не беше запалил главното осветление, а само това в гимнастическия салон. Напрегна се да види нещо в тъмното помещение до салона и му се стори, че съзря фигура, която го наблюдаваше. Но не беше сигурен.

— Има ли някой? — извика той. Гласът му прозвуча тънък и хленчещ и отекна в голямото помещение.

Отговор нямаше. Тъкмо щеше да се върне обратно към упражненията си, когато едра фигура изскочи от тъмнината.

— А ти ли си?

— Добър вечер, синко — поздрави го Роди. — Защо си тук толкова късно?

— Обичам да тренирам, преди да легна — отвърна Едуард. — Нали нямаш нищо против?

— Не, синко. Тъкмо щях да заключвам, но ще те изчакам. Моля, продължавай.

Едуард се обърна и продължи упражнението на уреда, но му беше неловко, когато Роди го наблюдаваше.

— Започваш да дърпаш много рано. Ето, ще ти покажа кога.

Роди сложи ръка върху голия гръб на Едуард и го буташе, щом той трябваше да се плъзне напред по движещата се седалка.

— Много добре — похвали го той след малко. — Усещаш ли разликата?

— Да — отвърна задъхано Едуард.

— Добре. Достатъчно за днес. По-добре си почини.

Роди запали цигара, докато Едуард дишаше запъхтяно и рече:

— Не съм те виждал от известно време. Късно идваш, нали?

Едуард кимна, като още дишаше учестено.

— Имам много за учене — произнесе той на един дъх. — Трябва да настигна останалите. Смених си специалността.

— Чух. На мястото на Хю Скот, нали?

Едуард кимна отново.

Роди постави ръка на рамото му.

— Не е лесно да вършиш две неща наведнъж — учене и гребане — каза той със съчувствие. — Но ще ти кажа едно нещо. Ако продължиш с гребането, имаш голям шанс да влезеш в първата лодка.

— Наистина ли? Това е страхотно — каза Едуард. Той мислеше какво ще каже на стареца. „Виж. Мога да си сменя специалността и да вляза в лодката.“

Роди продължи, сякаш четеше мислите му:

— Нали баща ти беше гребец? Помня го Пиърс. Не беше ли на петдесет и пет? Ти ще бъдеш добър поне колкото него.

Със свободната си ръка той разроши мократа коса на Едуард. После неохотно рече:

— Но сега си върви. Трябва да заключа.

Той наблюдаваше как Едуард си облече горнището на анцуга, извади връзка с ключове от джоба си и му кимна за лека нощ, докато излизаше през вратата.

Бележки

[1] „Четири квартета“ — Томас Елиът, превел от англ. Владимир Свинтила, изд. Народна култура, София 1981 г. — Бел.пр.