Артър Кларк, Стивън Бакстър
Слънчева буря (9)

9
Кацане на Луната

На третия ден от пътуването лунният диск вече изглеждаше грамаден в черното небе.

Шивоун трябваше да се навежда, за да наднича през малките илюминатори с дебело, осеяно със следи от микрометеорити стъкло на „Комаров“. Ала когато беше видяла костеливия полумесец на Луната, я бяха побили тръпки от почуда. Колко странно бе всичко това! Сред ежедневието на полета — обичайните ужаси на пасажерската храна, космическото гадене, неприятните усещания в тоалетната в условията на безтегловност — самата Луна беше изплувала от мрака да я посрещне и бе проникнала в съзнанието й със студената си, величествена грация.

И все пак най-чудно беше това, че мобифонът й работеше дори тук, в пътническата кабина на совалката „Комаров“!

— Пердита, ако обичаш, помоли професор Граф да ме замести като научен ръководител на Бил Каръл. — Бил беше един от нейните докторанти, работеше върху спектралните анализи на структурите в тъмната енергия. Тежък характер, но много способен. Щеше да се наложи да остави Джо Граф сам да се справя с него. — А, и питай Джо дали ще прегледа коректурите на последната ми статия в „Астрофизикъл Джърнъл“. Той знае как. Какво друго? Когато за последен път проверих, колата ми все още се държеше странно. — 9 юни беше също толкова шокиращ за полуинтелигентните машини на човечеството, колкото и за хората. Макар и месеци по-късно, много от тях все още не се бяха възстановили. — Сигурно ще има нужда от още сеанси при психотерапевта… Какво друго?

— Имаш час при зъболекаря — напомни й дъщеря й.

— Да. Проклятие. Е, отложи го, моля те. — Тя докосна с език зъба, който я наболяваше, и се зачуди дали на Луната има добри зъболекари.

Студентите, колата, зъбите й. Тук, между планетите, тези фрагменти от нейния живот в Милтън Кейнс, където преподаваше в Свободния университет, изглеждаха нелепи, даже абсурдни. И все пак щом тази невероятна криза приключеше, животът щеше да продължи и тя трябваше да насочи част от енергията си към текущите въпроси, за да има живот, към който да се завърне.

Но естествено Пердита не се интересуваше от рутинните задължения.

Лицето на дъщеря й трептеше от статични смущения на миниатюрния екран на телефона, ала Шивоун нямаше намерение да се оплаква от такива дребни несъвършенства в телекомуникационната система, която днес свързваше всички човешки същества на два свята — а скоро щеше да обхване и Марс, ако се вярваше на рекламите на телеоператорите. Закъснението обаче й се струваше зловещо, защото й напомняше, че е толкова далеч от дома си, та дори на светлината й е нужно време, за да я свърже с дъщеря й.

Не след дълго отново беше повдигнат въпросът за безопасността на Шивоун.

— Наистина излишно се тревожиш — успокои тя дъщеря си. — Заобиколена съм от изключително кадърни хора, които знаят точно какво да направят, за да не ми се случи нищо лошо. Ами че аз сигурно ще съм в по-голяма безопасност на Луната, отколкото в Лондон.

— Съмнявам се — малко укоризнено рече Пердита. — Ти не си Джон Глен, мамо.

— Не, но не се и налага. — Шивоун потисна обзелото я раздразнение. „Освен това съм само на четирийсет и пет!“ Но когато беше двайсетинагодишна, с угризение си помисли тя, нима не се бе отнасяла по същия начин със своята майка?

— Освен това има слънчеви изригвания — продължи дъщеря й. — Четох за тях.

— Както почти всички след юни, струва ми се — сухо отбеляза Шивоун.

— Астронавтите са извън земния въздух и магнитно поле. Затова не са защитени така, както на Земята.

Шивоун обърна телефона си така, че да покаже на Пердита кабината. Достатъчно голяма за осем души — пътуваше в нея сама, — тя имаше яки стени, чиято дебелина личеше по прозорците.

— Виждаш ли? — Тя почука по стената. — Пет сантиметра алуминий и вода.

— Това няма да ти помогне при силно изригване — възрази дъщеря й. — През хиляда деветстотин седемдесет и втора имало такова мощно изригване — само няколко месеца след завръщането на „Аполо шестнайсет“ от Луната. Ако беше сварило астронавтите на лунната повърхност…

— Обаче не ги е сварило — прекъсна я Шивоун. — И тогава не е имало слънчеви метеорологични прогнози. Ако имаше някаква опасност, нямаше да ме пуснат на Луната.

— Обаче слънцето е неспокойно, мамо — изсумтя Пердита. — От девети юни са минали само четири месеца и все още никой не знае каква е причината. И изобщо дали метеоролозите все още имат представа какво става?

— Е, точно това отивам да проверя на Луната — сопна й се Шивоун. — И сега наистина имам работа, скъпа… — И след като я увери в обичта си и предаде поздрави на майка си, затвори. Изпита известно облекчение, след като прекъсна връзката.

Естествено, предполагаше, че всъщност възраженията на Пердита срещу заминаването й не са свързани с нейната безопасност. Това си беше чиста завист. Дъщеря й не можеше да понесе, че там е майка й, а не тя. Изпълнена с угризения заради ентусиазма си, Шивоун надникна през илюминатора към надвисналата над тях Луна.

Тя беше дете на 90-те години на XX век. Първите хора бяха кацнали на Луната двайсет години преди да се роди. Винаги бе приемала реликвите от полетите на „Аполо“, зърнестите кадри на младежките лица на астронавтите с техните знаменца, тромави скафандри и невероятно примитивна техника, като симптом за безумието на забравените години на Студената война, придружени от манията по НЛО и ракетните установки под канзаските царевични ниви.

Възобновяването на полетите до Луната от двете страни на Атлантика в началото на новия век отново не я бе впечатлило особено много. Дори като студентка това й се беше струвало проект, ръководен от авиатори и инженери и мотивиран от стремеж за власт и богатство от страна на военнопромишления комплекс, като научните цели в най-добрия случай бяха прибавени от кумова срама — такова бе мнението й изобщо за управляемите космически полети.

Ала преоткриването на космическите проучвания беше завладяло въображението на новото поколение — включително нейното, признаваше тя — и те се бяха развили по-бързо, отколкото можеше да се предполага.

През 2012-а вече летеше нов флот от космически кораби от типа на „Аполо“. Макар че старите кораби „Союз“ все още трасираха пътя до Международната космическа станция, храбрите и оказали се непригодни космически совалки бяха изоставени. Междувременно на Луната и Марс бяха спуснати множество изследователски всъдеходи. Още по-амбициозни автоматизирани експедиции се отправиха към далечния космос, за да картографират цялата слънчева система с помощта на стара бомба, известна под името „Унищожителя“. Шивоун знаеше, че науката е спечелила много от тези експедиции, въпреки че слънчевата система не влизаше в нейната област — но беше обидно, че повечето хора изобщо не знаеха за съществуването на огромните космологически телескопи като Квинтесенциалната анизотропна сонда, чиито резултати даваха хляб на собствената й кариера.

Успоредно с всичко това постепенно се бяха оформили американската и евразийската програма за управляеми космически полети — и през 2015-а, под множество национални знамена, човекът за пореден път бе стъпил на Луната. През 2037-а хората вече поддържаха непрекъсната близо двайсетгодишна връзка със земния сателит и в базата „Клавиус“ и на други места живееха стотина колонисти.

И само преди четири години първите изследователи на борда на космическия кораб „Аврора 1“ бяха стигнали на самия Марс. И най-закоравелият циник не можеше да не аплодира осъществяването на тази древна мечта.

Нейната задача беше важна: по учтиво отправената заповед на премиер-министъра на Евразия тя трябваше да узнае какво става със слънцето и дали Земята е изправена пред перспективата за нов 9 юни. И в резултат бяха изстреляли нея, Шивоун Макгоран, дете на Белфаст, с четирикрак космически кораб, който приличаше на подобрена версия на някогашните лунни модули от „Аполо“, към лунния диск. Възхитително, ликуваше тя. Нищо чудно, че Пердита бе позеленяла от завист.

Вратата в предния край на кабината се отвори. Капитанът на совалката се вмъкна вътре и се настани на една свободна седалка. Шивоун отправи тиха команда към Аристотел и изключи екраните около себе си.

Марио Понзо беше италианец. Беше петдесетгодишен и изненадващо тантурест за космически пилот, ако се съдеше по напращялата маса, която опъваше стомашните плоскости на комбинезона му.

— Извинявайте, че нямаме повече време да си поговорим, професор Макгоран. — Говореше с американски акцент, наследство от Хюстън, където този римлянин бе получил подготовката си в космическия център на НАСА. — Надявам се, че Саймън добре се е грижил за вас?

— Идеално, благодаря. — Тя се поколеба. — Храната е доста безвкусна, нали?

Марио сви рамене.

— Боя се, че това се дължи на безтегловността. Нещо, свързано с баланса на телесните течности. Трагедия за всички италиански астронавти!

— Затова пък не си спомням да съм спала така добре, откакто бях малка.

— Радвам се. Всъщност за пръв път летим само с един пътник…

— Така си и мислех.

— Но в известен смисъл в това има някаква странна логика, защото последният полет на Владимир Комаров също е бил самостоятелен.

— Комаров ли?… А, да. На когото е кръстена совалката.

— Точно така. Комаров е герой, а тъй като руснаците имат много герои, това означава нещо. Той е летял с първия им „Союз“. Когато на връщане системите отказали при навлизане в атмосферата, Комаров загинал. Геройството му обаче се изразява в това, че се е качил на борда, макар почти със сигурност да е знаел, че неговият неизпитан кораб най-вероятно ще има много сериозни недостатъци.

— Значи совалката носи името на загинал космонавт. Това не е ли на кутсуз?

Той се усмихна.

— Далеч от Земята явно придобиваме други суеверия, професор Макгоран. — Марио хвърли поглед към угасените екрани. — Знаете ли, тук не сме свикнали със секретността. Тя не се насърчава. Всички трябва да работим задружно, за да останем живи. Секретността разяжда бойния дух. И никога не съм се сблъсквал с такава секретност, каквато обгръща вас и вашата мисия.

— Съчувствам ви — предпазливо отвърна Шивоун.

Той потърка брадичката си, покрита с тридневна четина — беше й казал, че не се бръсне в космоса, за да си спести неудобството от летящите из кабината косъмчета.

— И не само това — продължи Марио. — Комуникационните връзки между Луната и Земята са пословично ограничени. Ако не исках да допусна изтичането на деликатна информация в глобалните мрежи, Луната щеше да е идеалното място за нея.

Имаше право естествено — на Луната лесно щяха да осигурят поверителност на дискусиите, което беше и основната причина за нейното пътуване, а не толкова придружаването на специалистите до Земята.

— Но вие знаете, че аз съм пратеник на самия премиер-министър на Евразия — отговори Шивоун. — Сигурна съм, разбирате, че ограниченията, които придружават мисията ми, идват от равнище, по-високо от мен. — „Затова не разпитвайте“, мислено прибави тя. После се обърна към екраните си. — И ако не възразявате…

— Пак ли ще работите? Не е ли малко късно? — Капитанът надзърна през илюминатора.

Надвисналия полумесец на Луната го нямаше и на негово място покрай илюминатора се плъзгаха мастиленочерни и сияещи бледокафяви петна.

— Това е кратерът Клавиус, професор Макгоран — тихо рече Марио.

Шивоун смаяно зяпна гледката. Разположен южно от Тихо, Клавиус беше толкова огромен, че дъното му бе конвексно, избутано нагоре от заоблеността на самата Луна. Докато совалката се спускаше, тя започваше да различава по-малки кратери по това невъобразимо голямо дъно: кратери с всевъзможна големина, кратери, застъпващи се с други кратери, докъдето й стигаше погледът. Странен, разпокъсан пейзаж, нещо като бойно поле на световна война. И там, едва изплуваща от сянката на кратера, видя тънка линия, блестяща златна нишка върху сивата луна повърхност. Това трябваше да е Прашката, новата електромагнитна система за изстрелване, все още недовършена, но вече дълга над километър. Дори отдалеч се виждаше, че човешки ръце са докоснали лицето на Луната.

Марио следеше реакцията й.

— Изведнъж ви грабва, нали? — И излезе, за да се приготви за кацане.