Артър Кларк, Стивън Бакстър
Слънчева буря (47)

47
Лошата вест

Когато Михаил се включи с новината, Бъд за момент не можа да го понесе — избяга от контролния център, втурна се в каютата си и затвори вратата.

На очукания екран, развит на леглото, полковникът бавно прочете имената на жертвите. Това бяха главно инженери от поддържащия екип, които бяха останали навън в разгара на бурята — и доброволци като Марио и Роуз, които бяха отишли да заемат местата на падналите. Бъд ги познаваше всичките.

През петте години на своето съществуване общността на щита бе създала своя култура, която Бъд с всички сили поощряваше. Провеждаха спортни турнири в условия на безтегловност, имаше музика и театър, веселби и танци, големи обществени чествания като Деня на благодарността, Коледа, Рамазан, Песах и всеки друг повод, който успееха да измислят. Имаше и обичайните човешки бъркотии, тайни и явни любовни връзки, бракове, разводи — и едно убийство, престъпление, което бързо бяха разкрили. Въпреки всички предпазни мерки бяха родени две бебета, без видими отрицателни ефекти от бременността в безтегловност. Набързо ги пратиха на Земята заедно с родителите им.

Ала сега бе загинала една четвърт от тази общност, втората четвърт бе от тежко болни, а останалите също бяха пострадали, включително и той. Имаше много голяма вероятност да се разболеят от рак в бъдеще или облъчените им системи да откажат по друг начин. За това, което бяха направили днес, всички бяха платили с продължителността си на живот или със самия си живот — и нито един не се беше възпротивил даже когато го бяха призовали да направи най-голямата жертва.

За пред другите Бъд си бе придавал решителен вид. Но още преди началото на бурята му се беше наложило да направи ужасяващите изчисления на допустимите жертви. Имаше чувството, че е планирал смъртта на всички тези хора. И с всяка светла душа, която пращаше в ядрената пещ, с всяка нова смърт, прибавена към сметката, имаше чувството, че сърцето му наистина се къса.

Все още имаше да върши работа за оцелелите — до този момент успяваше да се успокои с тази мисъл. След толкова време в условия на микрогравитация героите от щита нямаше веднага да получат своите медали и паради. Всички щяха да се завърнат на Земята слаби като новородени котета и да бъдат подложени на шест месеца или една година рехабилитация, масаж, хидротерапия и програми за физическо натоварване, за да възстановят силите и издръжливостта си и минералното равнище на костите си — докато не станеха годни да се изправят пред един-двама президенти и да получат заслужените аплодисменти с награди.

Такива бяха плановете му за завръщането на неговите хора, с обич преповтаряни многократно в ума му. Ала сега това, изглежда, нямаше да се случи. Защото, ако вярно беше разбрал онова, което му казваха Михаил и Юджийн, тази невъобразима саможертва можеше да се окаже напразна и те спокойно можеха да са си останали вкъщи и да чакат бурята да ги изгори до крак.

Така не вършеше нищо полезно, по дяволите! Той дълбоко си пое дъх и се върна в контролния център.

 

 

Юджийн и Михаил седяха един до друг в една тясна стаичка в „Клавиус“.

— Нарича се „коронално изхвърляне“ — мрачно обясняваше руснакът. — Само по себе си това не е безпрецедентно явление. В нормални времена има много такива изхвърляния годишно.

— Мислех, че девети юни се дължи на коронално изхвърляне — отбеляза Бъд.

— Да — изсумтя Юджийн. — Само че това е по-голямо. Много по-голямо даже оттогава. — И нервно заломоти за последните новости в поведението на слънцето: събирането на магнитните канали над активната зона, която се бе намирала в епицентъра на бурята, улавянето на огромен облак плазма под тези канали — и после изстрелването на облака от слънцето.

Бъд слушаше с едно ухо думите и наблюдаваше двамата астрофизици. Те страдаха, ясно се виждаше. Лицето на Михаил беше покрито с бръчки от умора, около очите му имаше сенки, дълбоки като лунни кратери. Полковникът никога не го бе виждал толкова състарен.

Изражението на Юджийн, сбръчкващо красивото му лице, беше по-сложно, но същото се отнасяше за самия младеж. Роуз Делиа го беше определяла като „аутист на своето лице“, спомняше си Бъд — но бедната Роуз вече я нямаше. Бъд обаче никога не бе смятал Юджийн за някаква нечовешка изчислителна машина и сега му се струваше, че може да прочете емоция в тези бледосини очи, емоция, на която съчувстваше всеки военен: „Операцията е провалена. И се опасявам, че може би тъкмо аз съм оплескал нещата“.

Полковникът разтърка очи и се опита да се съсредоточи, да разсъждава. След собствената си шестчасова „разходка“ по щита все още беше с мръсните си ватирани наполеонки. Усещаше смрадта на пот и повръщано — бе полепнало по лицето му, което прекалено дълго бе останало затворено в шлема на скафандъра. Всичките му мускули бяха схванати и твърди като дърво… и даваше мило и драго за душ.

— Искаш да кажеш, Юджийн, че твоите модели не са го предвидили, така ли? — предпазливо попита той.

— Да — нещастно призна младият учен.

— И всъщност няма причина да го предвидят, полковник Туук — деликатно се обади Михаил. — Е, навярно някакво такова изхвърляне можеше да се предвиди. Турбуленцията в сърцето на слънчевата буря беше като активна зона. Такива зони изригват и понякога, но не винаги, се свързват с коронални изхвърляния. Ако има причинно-следствена връзка, тя е много дълбока и тепърва трябва да я разгадаем. Тепърва ни предстои да преценим физическите й аспекти, нали разбирате. Пък и нашите модели бяха в състояние да предвидят само голямото изливане на енергия от самата слънчева буря — с което напълно се справиха. Но оттук нататък те се натъкват на сингуларност — място, където кривите продължават до безкрайност и физиката тотално се разпада.

— Внесохме решение за новото развитие — мрачно съобщи Юджийн. — Свързано с производните функции от трети ред. Решението е в сила за по-голямата част от слънцето. Освен за онова гадно копеленце.

Михаил сви рамене.

— Всъщност онзи неестествено силен поток на гама-лъчи, който наблюдавахме в началото на бурята, може да има нещо общо с това. Обаче нямахме време за нови модели, не и след като бурята вече се разразяваше…

— Имате чувството, че самото слънце ви е предало, нали? — попита Бъд. — Защото не се държи така, както сте му казали.

— Опитах се да обясня на Юджийн, че никой не е виновен за това — отвърна Михаил. — Той е най-блестящият ум, с когото съм работил, и без неговите предвиждания…

— Изобщо нямаше да знаем за бурята, изобщо нямаше да построим щита — и нямаше да спасим живота на всички тия хора. — Полковникът въздъхна. — Не бива да се измъчваш, Юджийн. Сега имаме нужда от твоята помощ повече от всякога.

— Нямаме много време — предупреди руснакът. — Движи се много по-бързо от обикновено коронално изхвърляне.

— Обаче днес не е обикновен ден, нали? Колко време имаме?

— Един час — каза Михаил. — Може би по-малко.

Това беше абсурд — Бъд не можеше да повярва. Какво да направи за този един час?

— Какво ни предстои първо?

— Предварителна ударна вълна — заобяснява Юджийн. — Повече или по-малко безобидна — ще се получат много радиосмущения.

— А после?

— После ще ни удари основната маса — отвърна Михаил. — Облак с фронт, широк колкото самото слънце, повече от един милион километра, движещ се право към Земята. Той е необичайно плитък, своеобразна леща. Предполагаме, че формата му е резултат от необикновеното му образуване. Съставен е от релативистични частици — главно протони и електрони.

— „Релативистични“ значи, че се движат почти със светлинна скорост, така ли?

— Да. И притежават огромна енергия. Огромна. Протонът не може да изпревари светлината, полковник, обаче приближавайки се към последната граница, може да пренесе ужасно много кинетична енергия…

— И тия енергийни частици ще нанесат основните поражения — прибави Юджийн. — Това ще е буря от елементарни частици, полковник.

На Бъд всичко това не му се нравеше.

На 9 юни 2037-а подобен облак от бързо движещи се елементарни частици се беше понесъл към Земята. По-голямата част от него бе уловена от земното магнитно поле. Голямата част от пораженията, нанесени през онзи ден, се дължаха на флуктуации в земното поле, които бяха индуцирали електрически ток в земята.

— Този път ще е различно — каза Михаил. — Земята ще участва пряко.

— Какво значи това? — изсумтя Бъд. — Говори по-ясно, по дяволите!

— Тези слънчеви частици носят толкова много енергия, че повечето с лекота ще преминат през магнитосферата и атмосферата… — отговори Юджийн.

— Като куршуми през хартия — поясни руснакът.

Смъртоносен град от радиация и тежки частици щеше да заплющи по суша и море. За незащитения човек той щеше да е като трилиони мънички експлозии, избухващи в клетките му. Деликатните биомолекули, протеините, които изграждаха човека и генетичния му материал, управляващ неговата структура и растеж, щяха да се пръснат. Много хора моментално щяха да умрат. За оцелелите страданията само щяха да бъдат отложени. Даже неродените деца щяха да претърпят мутации, които можеха да ги убият при излизането им от утробата.

Щяха да пострадат всички живи същества на Земята, които зависеха от протеини и ДНК. Дори отделни индивиди да оцелееха, екосистемите щяха да бъдат опустошени.

Юджийн безжалостно продължаваше да говори за дългосрочните проблеми.

— След като облакът премине, въздухът ще е пълен с въглерод четиринайсет заради улавянето на неутрони в азотните ядра. Силно радиоактивен. И даже когато селскостопанското производство се възобнови, цялото това нещо ще навлезе в хранителната верига. Океанските същества ще пострадат най-малко, но…

Бъд разбираше смисъла. Катастрофата щеше да продължи да се разгръща в бъдещето. „Мама му стара!“ — помисли си. И това щеше да започне след час, само след час.

Полковникът импулсивно кликна върху екрана си и наслуки запрехвърля образите на Земята.

Видя последните гори на Южна Америка, толкова упорито запазени, и соевите ниви, които ги бяха изтласкали. Всичко гореше. Видя почти баналните забележителности на човешкия свят, обгърнати в пламъци: Тадж Махал, Айфеловата кула, Сидни Харбър Бридж. Видя огромни пристанища, опустошени от чудовищни бури, смачкани като пеперуди космоплани, срутени мостове в Япония, Гибралтар и над Ламанша, разрушени от мощни мълнии. Въпреки това всички смятаха, че най-страшното е минало, хората навсякъде ровеха из развалините на домовете си, търсеха оцелели, вече се опитваха да поставят ново начало. А сега това! Ами щитът? Без абсолютно никаква защита той определено щеше да бъде унищожен, пометен като лист във вихрушка.

След всичко, което бяха преживели, това му се струваше несправедливо, сякаш някой възрастен променяше правилата на играта точно когато щяха да спечелят. Но може би, смутено си помисли Бъд, ако оная шантава лейтенантка от Великобритания беше права за нейните „Първородни“, тъкмо това се бе случило.

Изведнъж го обзе непреодолим копнеж да е с Шивоун. Ако тя беше тук с него, нямаше да е толкова тежко. Ала това желание бе егоистично — на Земята, където и да се намираше, Шивоун беше на по-сигурно място, отколкото щеше да е на щита.

Той погледна екраните, мрачното лице на Михаил. Усещаше, че хората му го наблюдават — дори в този момент трябваше да мисли за бойния дух.

— Е — каза Бъд. — Какви възможности имаме?

Руснакът само поклати глава. Юджийн нервно се извърна.

Неочаквано се обади Атина.

— Аз имам едно предложение.

Полковникът се сепна. На екрана Михаил зяпна.

 

 

— Не се тревожѝ, Бъд. И аз се почувствах също толкова зле, когато разбрах. Но ще преживеем и това, ще видиш.

— Какви ги говориш, Атина? — изсумтя той. — Как ще го преживеем?

— Вече си позволих волността да предупредя властите — спокойно отвърна Атина. — Свързах се с кабинетите на президентите на Евразия и Америка, както и с ръководството на Китай. Започнах този процес, когато слънчевата буря още беше в разгара си. Не исках да те смущавам, Бъд. Ти беше много зает.

— Атина… — започна полковникът.

— Един момент — прекъсна го Михаил. — Дай да изясним нещата, Атина. Ти си пратила предупрежденията си преди да се включим ние. Значи си разбрала всичко това преди ние с Юджийн да съобщим за короналното изхвърляне на полковник Туук.

— А, да — весело потвърди електронното същество. — Предупрежденията ми не се основаваха на вашите наблюдения. Те само потвърдиха теоретичните ми предвиждания.

— Чии теоретични предвиждания? — възкликна Юджийн.

— Обясни ми какво става, Михаил — изръмжа Бъд.

— Изглежда, че тя сама е научила за ядрената буря — смаяно отвърна руснакът. — Атина явно е разработила свои модели, които са били по-добри от нашите, и е видяла наближаващата ядрена буря, докато ние не успяхме. Затова е предупредила властите, докато ние още продължавахме да се борим със самата слънчева буря.

— Аз съм много умна, нали знаете — без следа от ирония рече Атина. — Не забравяйте, че съм най-плътно взаимосвързаното и богато на процесори същество в слънчевата система. Неуспехът на Юджийновия модел, доведен до краен предел, беше напълно очакван. Не че е виновен някой. Ти направи всичко по силите си.

Младежът видимо си наложи да се овладее.

— Но моят модел…

— Стига глупости, Атина — прекъсна го Бъд. — Откога знаеш за ядрената буря?

— А, от януари.

Полковникът се замисли.

— С други думи, когато те включихме.

— Не го разбрах веднага. Отне ми известно време, докато обработя данните, които ми свалихте, и да стигна до заключение. Но резултатът беше ясен.

— Колко време ти отне?… Не, не ми отговаряй на този въпрос. — Толкова интелигентно същество можеше да даде отговора само микросекунди след стартирането си. — Е, щом си знаела за тая опасност още тогава, защо не ни предупреди? — тежко попита той.

Атина въздъхна, сякаш разговаряше с глупаво дете.

— Ами, Бъд, каква полза щеше да има?

Новородената Атина, изведнъж знаеща много повече за бъдещето от своите човешки създатели, незабавно се беше изправила пред дилема.

— През януари щитът вече почти беше завършен — каза тя. — И предназначението му правилно беше съсредоточено върху защитата на Земята от енергийния пик във видимата светлина. Защитата от ядрената буря изискваше съвсем друг проект. Просто нямаше да има време да внесете промените. И ако все пак ви бях предупредила, че сте объркали всичко, имаше опасност съвсем да се откажете от щита, което наистина щеше да е катастрофално.

— И даже днес ни предупреждаваш едва когато е много късно. Защо?

— Пак нямаше да има полза. Преди едно денонощие никой не можеше да е сигурен, че щитът изобщо ще сработи. Дори аз! Едва когато стана ясно, че щитът все пак ще спаси по-голямата част от човечеството, имаше смисъл да мислим за ядрената буря…

Бъд постепенно започваше да разбира. Макар че в много отношения може да бяха далеч по-умни от хората, изкуствените интелекти, дори Атина, понякога проявяваха доста примитивна етика. Атина се бе ориентирала в невероятния морален лабиринт, пред който се беше изправила, с грацията на слон, тъпчещ цветна леха.

И се бе видяла принудена да излъже. Навярно не беше толкова съвършена, че открито да изрази вътрешното си смущение, но то се бе проявило по други начини. Инстинктът на Бъд не го беше излъгал: изправена пред противоречия, възникващи от дълбоко заложените й морални параметри, Атина жестоко се бе измъчвала.

— Винаги съм се опитвала да те защитя, Бъд — сериозно заяви тя. — Всички естествено, но особено теб.

— Знам — предпазливо отвърна полковникът. Сега най-важното беше да преодолеят тази криза, да намерят решение на новия проблем, ако такова изобщо имаше, да не нарушат деликатното равновесие, което бе постигнала тя. — Знам, Атина.

Михаил намръщено се наведе напред.

— Чуй ме, Атина — внимателно започна той. — Ти каза, че има изход. Обеща на Бъд, че ще преживеем ядрената буря. Ти знаеш начин да се справим с нея, нали?

— Да — нещастно потвърди тя. — Не можех да ти кажа, Бъд. Просто не можех!

— Защо?

— Защото щеше да ме спреш.

 

 

Минаха няколко минути, докато изкопчат принципа на решението на Атина. Той бе елементарен. Всъщност Михаил и Юджийн бяха знаели всичко за метода много преди съдбоносната слънчева буря.

Земните „радиационни пояси на Ван Алън“^[1] се простират от хиляда километра над екватора до шейсет хиляди километра от Земята. Там магнитосферата улавя заредените частици от слънчевия вятър, короналните изхвърляния и други явления. Това има практически последици: електрическите части на сателитите в тази зона постоянно се повреждат от силния вятър от заредени частици.

Бяха установили обаче, че е възможно да „източват“ частиците от поясите на Ван Алън, като използват същите нискочестотни радиовълни, за да ги изтласкват настрани. В магнитните полюси те изтичаха от Ваналъновата „примка“ в горните слоеве на атмосферата. Този принцип се използваше от 2015-а, когато в орбита около поясите бяха изведени няколко защитни сателита. Това не изискваше много енергия, научи сега Бъд: само по няколко вата на сателит можеха да съкратят наполовина времето, което един електрон прекарваше в поясите на Ван Алън.

— Обикновено тези прочистващи сателити бездействат — поясни Михаил. — Но се включват след най-силните слънчеви бури… а, и след две хиляди и двайсета, когато ядреното унищожаване на Лахор изхвърли много високоенергийни частици в горните пластове на атмосферата.

— Интересно, че никога не сме наблюдавали поясите на Ван Алън в тяхното естествено състояние — включи се Юджийн. — Точно след тяхното откриване през хиляда деветстотин петдесет и осма Съединените щати взривили две големи ядрени бомби над Атлантика и залели поясите със заредени частици. И оттогава радиопредаванията ежедневно влияят на скоростта, с която се източват заредените частици…

Бъд вдигна ръка.

— Стига. Атина, така ли възнамеряваш да отклониш ядрената буря?

— Да — малко прекалено весело потвърди тя. — В края на краищата щитът е като голяма антена и е покрит с електронни елементи.

— Аха. — Михаил се извърна, замърмори нещо на Юджийн и кликна един екран. — Може да се получи, полковник. Електронните елементи на щита са леки и работят с малко електричество. Но с известно ловко координиране от страна на Атина те могат да се използват, за да излъчат импулси от много дълговълнови радиовълни — дълги колкото диаметъра на щита, ако искаме. Ядрената буря е толкова широка, че не можем да я обхванем изцяло. Атина обаче може да пробие дупка в нея, дупка, голяма колкото Земята. — Той провери цифрите и сви рамене. — Няма да е идеално. Обаче ще се получи доста добре, струва ми се.

— Разбира се, това е възможно само поради тънкостта на тоя облак — вметна Юджийн.

Бъд не го разбра.

— Какво общо има тънкостта му?

— Това значи, че облакът ще премине бързо. Което е важно. Защото щитът няма да издържи дълго — отвърна с обичайния си студен, лишен от чувства глас младият учен. — Сега разбираш ли?

Михаил впери поглед в Бъд.

— Щитът не е предназначен за това, полковник Туук. Енергийното натоварване… елементите ще се претоварят и бързо ще изгорят.

Бъд разбра.

— Ами Атина?

— Атина няма да оцелее — навъсено отговори Михаил.

Полковникът примигна.

— О, малката ми.

 

 

— Нещо лошо ли съм направила, Бъд? — тихо попита тя.

— Не. Не, нищо лошо не си направила. Но затова не ми каза, нали?

Когато беше разбрала, че може да спаси Земята, като се хвърли в огъня, Атина незабавно бе осъзнала своя дълг. Ала се беше страхувала, че Бъд може да я спре — и тогава Земята щеше да бъде изгубена, а тя не можеше да го допусне.

Атина знаеше всичко това и бе изправена пред тази заплетена дилема още от момента на своето стартиране.

— Нищо чудно, че беше объркана — отбеляза Бъд. — Трябваше да поговориш с нас за това. Трябваше да поговориш с мен.

— Не можех. — Тя се поколеба. — Аз означавах прекалено много за теб.

— Разбира се, че означаваш много за мен, Атина…

— Аз съм тук при теб, докато синът ти е на Земята. Тук в космоса аз съм твоето семейство. Като твоя дъщеря. Всичко разбирам, нали виждаш, Бъд. Затова можеше да се изкушиш да ме спасиш, въпреки всичко останало.

— И реши, че ще те спра заради това.

— Боях се, да.

Лицата на Михаил и Юджийн на екраните бяха сериозни и предпазливи. Представите на Атина за човешката психология бяха също толкова мъгляви, колкото чувството й за морал, щом бе смятала, че по някакъв начин може да замести сина на Бъд. Но сега не беше моментът да й го кажат.

Измъченото сърце на полковника отново се късаше. „Бедната Атина“, помисли си той.

— Никога нямаше да ти попреча да изпълниш дълга си, малката.

Последва дълга пауза.

— Благодаря ти, Бъд.

— Атина, не забравяй, че в „Унищожителя“ е кодирано твое копие — внимателно й напомни Михаил. — Ти можеш да живееш вечно, каквото и да се случи днес.

— То може — поправи го Атина. — Копието. Но това не съм аз, доктор Мартинов. — И добави спокойно: — Остават по-малко от трийсет минути.

— Атина…

— Заела съм нужната позиция и съм готова за действие, Бъд. Между другото, пратих команди на локалните си процесори. Щитът ще продължи да работи дори след като главните ми познавателни функции откажат. Това ще ви даде още няколко минути защита.

— Благодаря ти — сериозно каза Михаил.

— Бъд, сега член на екипа ли съм? — попита Атина.

— Да. Ти си член на екипа. Винаги си била.

— Винаги съм изпитвала най-голямо въодушевление за мисията.

— Знам, малката. Винаги си давала всичко от себе си. Искаш ли да направя нещо за теб?

Тя замълча за повече от секунда, цяла вечност за нея.

— Просто говори с мен, Бъд. Знаеш, че винаги ми е харесвало. Разкажи ми за себе си.

Той разтърка мръсното си лице и се облегна назад.

— Но ти вече знаеш много за мен.

— Нищо.

— Добре. Роден съм във ферма. Знаеш го. Винаги съм бил замечтано хлапе — не че можеш да се сетиш, като ме гледаш…

Това бяха най-дългите двайсет и осем минути от неговия живот.