Артър Кларк, Стивън Бакстър
Слънчева буря (24)

24
ГТО

Сияеща в светлината, която наводняваше космоса, „Аврора 2“ безспорно бе величествена гледка. Ала каква сложна, тромава величественост, помисли си Мириам. За разлика от „Будика“, този кораб не беше създаден да лети в атмосферата на никой свят, даже Марс, и затова не притежаваше стройната аеродинамична грация на космоплана.

„Аврора“ малко приличаше на жезъл на мажоретка. Гърбът й бе тънък триъгълен лонжерон, дълъг двеста метра. При ускорение тя носеше най-голямо натоварване по дължината на гърба си — и тъкмо в тази посока този деликатен кораб бе най-издръжлив, подсилен с подпори от нанопроизведен изкуствен диамант. В единия край бяха групирани енергийните генератори, включително малък ядрен реактор и йонен ракетен двигател, чието слабо, но неуморно ускорение беше придвижило „Аврора“ чак до Марс и обратно. По линията на лонжерона бяха „нанизани“ сферични горивни резервоари, антени и слънчеви батерии. В другия край се намираше куполът с жилищните отсеци на екипажа: обитаеми помещения, мостик, животоподдържащи системи. Заобиколено от водни резервоари за допълнителна защита, някъде там се намираше малкото тясно убежище с дебели стени, където се бяха оттеглили астронавтите през страшните часове на 9 юни 2037-а.

Щитът, който щеше да спаси света, вече растеше около „Аврора“ и лъскавата му повърхност я обгръщаше като паяжина.

„Аврора“ изпълняваше ролята на строителна база за екипажите, които пристигаха от Земята и Луната и осъществяваха този мащабен проект. Каква щастлива съдба за всеки кораб, помисли си Мириам. Ала „Аврора“ беше създадена да орбитира около друг свят и имаше нещо мъчително в това да я видиш оплетена в грамадното скеле. Премиер-министърът на Евразийския съюз се зачуди дали поради невъзможността да изпълнят истинското си предназначение изкуствените интелекти на кораба изпитват нещо подобно на съжаление.

 

 

„Будика“ пристана към жилищния отсек на „Аврора“ и притисна облия си корпус към него като пеперуда, кацнала върху портокал.

Мириам и Николаус бяха посрещнати от астронавт-полковник Бъртън Туук. Бъд носеше комбинезон, абсолютно обикновен, но току-що изпран и изгладен и украсен с астронавтски нашивки, емблеми на мисията и военни отличия. Полковникът протегна ръка и помогна на Мириам да излезе от ръкава.

— Явно се справяте отлично в безтегловност — отбеляза той.

— А, направих някое и друго кълбо в кабината на „Будика“. Много е забавно — след първите дванайсетина часа.

— Представям си. Е, всички сме страдали от космическа болест. Повечето хора я преодоляват.

Николаус обаче не беше, факт, който изпълни Мириам с доста нелюбезно злорадство. Докато плаваха между световете в металния мехур на „Будика“, за пръв път се бе наложило тя да се грижи за него.

Беше прекарала по-голямата част от полета в работа и бе сравнително добре информирана. Дори й беше останало време да си почине. Затова повери малкото си багаж на капитан Пърсел и прие поканата на Бъд за кратка обиколка. Николаус ги последва с кацнали на темето и рамото камери — като лъскави птички, — решен да не пропусне нито миг от тази възможност за снимки.

Прелетяха през тесните коридори на „Аврора“. Този кораб бе създаден за космоса — по стените, тавана и пода имаше тръби, кабели и подвижни плоскости, както и перила и скоби за придвижване в условия на безтегловност. И цветни обозначения в пастелни тонове, за да си спомниш накъде е „нагоре“. Човек трудно можеше да си представи, че това невзрачно работно пространство е пропътувало цялата слънчева система чак до Марс и обратно.

Въпреки ефикасността на рециклиращите системи навсякъде се носеше силна миризма на хора. Но не срещнаха никого — екипажът или избягваше гостуващото началство, или много по-вероятно, всички си имаха задължения другаде. Това нямаше нищо общо с обичайните й премиерски визити и беше някак странно задушевно — блъсканицата от журналисти и всевъзможни службогонци определено не й липсваше.

Стигнаха до люка на наблюдателната палуба. Бъд отвори вратата и ги заля слънчева светлина. „Прозорецът“ на палубата се оказа илюминатор от закален плексиглас, много по-малък от прозорците в нейния кабинет в Евроиглата. Ала този илюминатор някога, макар и за кратко, беше гледал към червените каньони на Марс — а сега гледаше към космоса.

Там кипеше неуморен труд. Точно изпод илюминатора стърчеше скеле от открити подпори и изчезваше в далечината. Астронавти в скафандри с кодови цветове пълзяха навсякъде, изтегляха се по скоби и кабели или се придвижваха с малки реактивни раници на гърбовете. На пръв поглед бяха стотина души и също толкова автоматични машини с множество крайници, движещи се по огрения от слънцето триизмерен лабиринт. Всичко това беше изключително внушително, но сложно и озадачаващо.

— Обяснете ми какво правят.

— Добре. — Бъд посочи. — В далечината виждате тежкотоварната техника, която монтира подпорите.

— Приличат ми на стъклени. Това ли е рамката на щита?

— Да. От лунно стъкло. Разширяваме структурата спираловидно около „Аврора“, така че във всеки момент поддържаме гравитационния център на целия ГТО в Л1.

— Какво е ГТО? — попита тя.

Бъд се сконфузи.

— Щитът. Ние, астронавтите, си имаме свои съкращения.

— И какво значи това?

— Големия тъп обект. Нещо като шега.

Николаус се облещи.

— Подпорите са произведени на Луната — продължи полковникът. — Но тук произвеждаме самата повърхност — не интелигентната материя, която идва от Земята, а само обикновения призматичен слой, който ще покрие почти цялата повърхност на ГТО.

Той посочи една астронавтка, бореща се с някаква тромава машина, сякаш вадеше грамаден жив балон от кафез. Гледката бе почти комична, ала Мириам си наложи да не се усмихне.

— Използваме надуваеми калъпи от милар. Дори само проектирането им е цяло изкуство. Трябва да разработиш динамиката на разгръщане. Когато го надуваш, не бива да го деформираш — миларът е тънък като фолио за фризер. Затова симулираме процеса отпред назад и го оставяме да се свие в кутията, опитваме се да се подсигурим, че ще се разгърне плавно, без да се оплете или разтегне…

Мириам го остави да приказва. Бъд явно се гордееше с работата, която вършеха, с посрещането на предизвикателствата на околна среда, в която и най-елементарната задача като надуването на балон гъмжеше от неизвестни. Някаква част от нея, мечтаеща за космически приключения, се опияняваше от обясненията му за „динамиката на разгръщане“ и всичко останало.

— И когато приготвим калъпа, го покриваме с повърхностния слой.

Един астронавт надзираваше тромав наглед робот, който се движеше по релса, стигаща до голям надуваем диск. С помощта на валяк машината покриваше миларовата повърхност на диска със стъклена материя. Роботът действаше спокойно, като че ли просто боядисваше стена.

— Миларът се получава от Земята на плътни блокове — поясни Бъд. — За да направиш фолиото, нагорещяваш целия блок и го раздуваш с горещи струи, за да получиш течни нишки. Придаваш му положителен заряд и превръщаш нужната повърхност в отрицателен електрод, така че полимерното влакно се изтегля като карамел и става стотици пъти по-тънко. Това не може да се направи на Земята, защото гравитацията ще оплеска всичко. Но тук просто го напръскваш, изпускаш калъпа и го отлепяш.

— Искам някой от тия роботи да боядиса апартамента ми.

Той се засмя, но малко пресилено, и Мириам болезнено осъзна, че сигурно всички гости на „Аврора“ пускат подобни шеги.

— Роботите, машините и процесите са страхотни — каза Бъд. — Обаче в сърцето на всичко това са хората. — Полковникът я погледна. — Аз произхождам от фермерски район в Айова. Като малък винаги съм обичал да чета истории за работници точно като баща ми и неговите приятели, само че в космоса и на Луната. Е, това още дълго няма да е възможно. Все пак космосът е опасна среда и работата, която вършим, изисква сериозни инженерни познания. Сред ония омазани до лактите симпатяги няма човек без докторска степен. Едва ли можем да ги наречем просто работници. Но притежават работническа дързост, нали разбирате какво искам да кажа? Работят денонощно по седем дни седмично, за да изпълнят задачата си, и някои са тук вече от години. И без тая дързост нищо нямаше да се получи, въпреки всичките ни високотехнологични дрънкулки.

— Разбирам — тихо отвърна тя. — Впечатлена съм, господин полковник. И вече съм по-спокойна.

Така си и беше. Шивоун я бе осведомила подробно за Бъд, но Мириам знаеше, че между двамата има връзка, и една от причините за посещението й на „Аврора“ бе сама да прецени положението. Хареса й всичко, което видя в този прям, уверен американски пилот, станал толкова важна фигура за бъдещето на човечеството — и беше облекчена, че проектът е в толкова очевидно сигурни ръце.

Не че евразийската й гордост щеше да й позволи да го признае на президент Алварес.

— Надявам се по-късно да се запозная с някои от хората ви — каза Мириам.

— За тях ще е удоволствие.

— За мен също. Няма да се преструвам, че това не е възможност да се снимам с тях — разбира се, че е така. Но за добро или зло, този чудовищен проект ще е моето наследство. Исках да дойда и да го видя, него и хората, които го строят, преди да ме изритат от мястото ми.

Бъд кимна сериозно.

— И ние следим социологическите проучвания. Не мога да повярвам, че перспективите ви са толкова лоши. — Той удари с юмрук по дланта си. — Би трябвало да пратят проклетите си анкети тук горе!

Мириам почти се трогна.

— Такъв е животът, господин полковник. Социологическите проучвания показват, че хората като цяло подкрепят проекта за построяване на щита. Но също така търпят много лишения заради цялото богатство, което изтича от планетата и се изсипва в тази грамадна орбитална пещ за пари. Те искат щита, но не им харесва да плащат за него — и може би подсъзнателно негодуват, че изобщо са изправени пред опасността от слънчевата буря.

— Класическа кръчмарска психика — изсумтя Николаус. — Когато ти съобщят лошата вест, след отказа да повярваш идва гневът.

— И имат нужда от някого, на когото да стоварят вината — заключи Бъд.

— Нещо такова — потвърди Мириам. — А може и да са прави. Строежът на щита ще продължи, каквото и да се случи с мен — вече стигнахме прекалено далеч, за да променим посоката. Но що се отнася до мен… нали знаете, Чърчил изгубил изборите веднага след като спечелил Втората световна война. Хората преценили, че си е свършил работата. Може би моят наследник ще се справи по-добре от мен с облекчаването на ежедневното тегло. — А може би, зачуди се тя, хората просто усещаха колко е изтощена, колко много е взела от нея тази работа — и колко малко й е останало да даде.

— Прекалено философски гледащ на нещата, Мириам — каза прессекретарят.

— Да — изръмжа Бъд. — Какъв тъп момент за избори! Може би трябваше да бъдат отложени с няколко години…

— Не — твърдо отсече тя. — О, предполагам, че преди всичко това да свърши, в градовете ще бъдат въведени военновременни закони. Но демокрацията е нашата най-важна придобивка. Ако се откажем от нея, когато стане напечено, може никога да не си я върнем — и тогава ще свършим като китайците.

Бъд хвърли поглед към Николаус с плахото изражение на човек, който е свикнал да работи в условия на сигурност.

— Като стана дума за това, както знаете, ние наблюдаваме китайците оттук.

— Нова ракета ли са изстреляли?

— В хубав ден се виждат с просто око. Не можеш да скриеш изстрелването на ракета-носител „Лонг Марч“. Обаче колкото и да се опитваме, не можем да ги проследим след изстрелването, нито с оптически прибори, нито с радар — опитахме даже с лазерни лъчи.

— Стелт технология, така ли?

— Така смятаме.

Това продължаваше от около година: мащабна програма за космически полети от огромната територия на Китай — грамадни маси, изхвърляни една след друга в космическата тишина с неизвестно местоназначение. Самата Мириам беше участвала в опитите да разберат какво става — китайският премиер бе отклонил въпросите й само с повдигане на боядисаните си вежди.

— Така или иначе, сега това няма значение за нас — отвърна тя.

— Възможно е. Но не ми харесва, че ние тук се потим, за да спасим и техните неблагодарни мършави задници. Ще прощавате за израза.

— Не бива да разсъждавате така. Не забравяйте, че масата хора в Китай нямат никаква представа за намеренията на техните ръководители, камо ли да ги контролират. Вие се трудите за тях, а не за онези геронтократи в Пекин.

Бъд се ухили.

— Сигурно сте права. Виждате ли, тъкмо затова ще гласувам за вас.

— Благодаря.

Той посочи с показалец.

— Ако погледнете натам, ще видите за какво става дума.

Мириам трябваше да се наведе, за да погледне.

Там беше Земята, син фенер, увиснал точно срещу слънцето. Мириам се намираше на милион и половина километра от родната планета и тя изглеждаше толкова голяма, колкото Луната, гледана от Земята. И бе пълна, разбира се — Земята винаги беше пълна, наблюдавана от Л1, равновесната точка между нея и слънцето.

Земята се спускаше ниско над самия щит и бледосинята й светлина се отразяваше от стъклената повърхност, която се простираше до и без това далечния хоризонт. Оформящият се щит тепърва трябваше да бъде разположен така, че лицето му да е насочено под съответния ъгъл към слънцето — това щеше да стане през последните дни преди очакваната слънчева буря.

Гледката беше поразително красива — как да повярваш, че това нещо е създадено от обикновени хора в дълбините на космоса!

Обзета от топли чувства, Мириам импулсивно се обърна към прессекретаря си.

— Остави тия проклети камери, Николаус. Непременно трябва да видиш тази гледка…

Той се свиваше до вътрешната стена на помещението със сгърчено от мъка лице. Никога не го бе виждала такъв. Полякът бързо се овладя — но тя отново щеше да си спомни това изражение след три дни, когато „Будика“ извършваше последното си спускане към Земята.

На излизане от наблюдателната палуба Мириам забеляза плоча, набързо изрязана от лунно стъкло:

АРМАГЕДОН ОТЛОЖЕН БЛАГОДАРЕНИЕ НА АСТРОНАВТСКИЯ ИНЖЕНЕРЕН КОРПУС НА САЩ