Артър Кларк, Стивън Бакстър
Слънчева буря (11)

11
Окото на времето

Месеците изтичаха и Лондон постепенно се възстановяваше от 9 юни, но Бисиса усещаше, че настроението на града се вкисва.

През няколкото часа на самата буря хората бяха изпитвали искрена мъка и страх — имаше и жертви, включително над хиляда смъртни случая в центъра. И все пак това беше време на героизъм. Все още нямаше официални данни за това колко души са били спасени от пожари, от тунелите на метрото, улични задръствания или от смъртоносната тривиалност на засядането в асансьор.

През следващите дни лондончани се бяха сплотили. Магазините бяха отворени и на вратите им висяха ръкописни табели „РАБОТИМ КАКТО ВИНАГИ“, обичайната форма на предизвикателство към терористични изстъпления. Пожарните коли от типа на „Зелената богиня“, произведени през 50-те години на XX век, бяха предизвикали овации, когато се бяха появили по улиците, музейна техника, според кметицата „прекалено глупава, за да се повреди“. Това бе време на съпротива — „духът на Блицкрига“, казваха хората, като си спомняха за периода на още по-сериозно предизвикателство, вече останал на близо век в миналото.

Ала това настроение бързо се промени.

Светът продължаваше да се върти и 9 юни започваше да избледнява в паметта. Хората се опитваха да се върнат към работата си, училищата подновяваха занятията, големите електронни канали започнаха да функционират като по-рано. Но възстановяването на Лондон си оставаше разпокъсано: в Хамърсмит все още нямаше вода, в Батърси нямаше електричество, в Уестминстър не функционираше системата за управление на трафика. Скоро търпението започна да се изчерпва и хората почнаха да търсят на кого да стоварят вината.

Към октомври Бисиса и дъщеря й вече не ги свърташе вкъщи. Няколко пъти бяха излизали от апартамента, до реката и парковете, прекосяваха нервния град. Свободата им на движение обаче беше ограничена. Имплантираният в ръката на Бисиса кредитен чип бе на повече от пет години и вътрешните му данни бяха объркани. В тази епоха на глобално електронно маркиране тя беше никой. Без функциониращ чип не можеше да пазарува сама, не можеше да пътува с метрото, не можеше дори да купи сладолед на детето си.

Знаеше, че това не може да продължава вечно. С този прецакан чип поне бе невидима — и за военните, и за всички останали. Не умираха от глад само защото много отдавна беше дала на братовчедка си Линда достъп до спестяванията си.

Ала все още не се чувстваше в състояние да продължи. Не само заради потребността си да е с Мира. Така и не можеше да проумее невероятните си преживявания.

Опита се да ги разбере, като напише историята си. Диктуваше я на Аристотел, но шепотът й смущаваше Мира. Затова накрая я написа собственоръчно и я даде на Аристотел, за да я сканира в електронната си памет. Опита се да я изложи вярно, преработи няколко чернови, изстискваше от паметта си всичко, за каквото се сещаше, и поразителното, и баналното.

Ала когато се взираше в думите на екрана в ежедневието на апартамента, на фона на анимационните филмчета и синтетичните сапунени опери на Мира, самата тя си вярваше все по-малко.

На 8 юни 2037-а лейтенант Бисиса Дът участваше в мироопазващ патрул в Афганистан. С нея бяха още един британски офицер, Абдикадир Омар, и американецът Кейси Отик. В онази бурна част от света и тримата носеха сините каски на ООН. Бяха отишли на рутинен патрул, просто поредният обикновен ден.

После някакъв хлапак се опита да свали хеликоптера им — и слънцето заподскача по небето — и когато изпълзяха от катастрофиралата машина, се озоваха другаде. Не на друго място, а в друго време.

Бяха попаднали на Земята през 1885-а: време, когато Британската империя наричаше този район Северозападна граница. Отведоха ги в крепостта Джамруд, където Бисиса се запозна с младия бостънски журналист Джош Уайт. Роден през 1862-ра, отдавна превърнал се в прах в нейния свят, там той беше само двайсет и три годишен. Колкото и да бе невероятно, в Джамруд се намираше и Ръдиард Киплинг, бардът на британските войници, чудотворно възкресен от мъртвите. Ала тези романтични викторианци също бяха корабокрушенци във времето.

Бисиса се опита да свърже историята. Всички те бяха захвърлени в друг свят, свят от късчета и кръпки, откъснати от тъканта на времето. Нарекоха този нов свят Мир, руска дума, едновременно означаваща „свят“ и „мир“. На отделни места кръпките буквално се виждаха, тъй като надморската височина рязко се променяше с метър или повече или участък с древна зеленина бе заобиколен от пустиня.

Никой не знаеше как се е случило това, още по-малко защо — и скоро, докато кръпките се „зашиваха“ една за друга и бурната нова история помиташе всички, те поведоха борба за лично оцеляване и тези въпроси изгубиха значение.

Но си останаха. Новият свят беше осеян с „Очи“ — сребристи сфери, безмълвни, зорки и абсолютно неподвижни, пръснати по земята като множество телевизионни камери. Какви други можеха да са тези очи, освен изкуствени? Дали представляваха далечната сила, която бе разкъсала света и после толкова грубо го беше сглобила?

После идваше въпросът за времето. Мир изглеждаше построен като своеобразна представителна картина за човечеството и неговото развитие още от напомнящите на шимпанзета австралопитеци отпреди два милиона години, през различни варианти на предчовешки хоминиди и всички епохи на човешката история. Ала доколкото можеха да определят, това грандиозно смешение свършваше на 8 юни 2037-а с отрязъка от времето, който беше пренесъл Бисиса и нейните колеги там. Защо нямаше нищо от бъдещето? Тя се бе чудила дали е така, защото тази дата бележи някакъв край на човешката история — защото няма бъдеще, което да бъде представено на Мир.

И после Очите — или може би далечният разум, който стоеше зад тях — бяха върнали Бисиса, само Бисиса, у дома — на следващия ден, 9 юни, за да стане свидетелка на изгрева на гибелното слънце над Лондон.

Бисиса бе убедена, че построяването на Мир не е поразителна естествена случайност, а съзнателен акт на някакъв ужасен интелект за собствените му цели. Но защо беше разкъсал земната история? Защо Очите наблюдаваха и слушаха? Дали всичко това бе свързано със странното поведение на слънцето, както се опасяваше?

И защо я бяха върнали у дома? Естествено, тя искаше да се върне при Мира. На Мир, в дълбините на самотата и отчаянието си, дори беше умолявала едно от Очите да я спаси. Ала Бисиса бе сигурна, че нейното желание няма значение. Правилният въпрос бе как нейното завръщане служи на тях?

Затворена в апартамента си, тя обмисляше разказа си, пресяваше новините, обсебена от своите спомени и откъслечното си разбиране, и се опитваше да измисли какво да направи.