Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Взвод „Ехо“ (9)

Глава 9

Поради което се върнах при Ави и под прикритието на любезно ухажване на Ашли го питах дали има представа къде е офисът на нашия домакин. Ави ме изгледа с един от онези погледи, дето говорят: „ти не говориш сериозно“, но като разбра, че не се шегувам, ми прошепна необходимото. Признавам им на хората като Ави, че си гледат работата сериозно. Изражението върху лицето на Ашли показваше, че и тя иска да участва в тази малка операцийка. Но й отпратих бърз отрицателен поглед. Тази екскурзия трябваше да бъде соло. Ашли остана недоволна от новината, но като професионалист я прие така, както се очакваше.

Време за представление. С информацията в ръка (добре де, в главата ми, но се изразявам образно) нападнах бара и поисках от бармана водна чаша, пълна с джин „Бомбай“ с лед. След това засърбах достатъчно шумно, за да предизвикам неприятни погледи от хората, които Ави наричаше „кой кой е“, и нервни намръщени физиономии от другите от категорията „какво какво е“ около мен. След това поех с рамо напред (като продължавах да сърбам) към забележително дългата шведска маса, около която взех да лъкатуша, поисках (и получих) огромна порция тестени неща, полусуров ростбиф, хайвер от белуга, пушена каспийска есетра и винаги популярната картофена салата на майонезена основа, възлюбвана от всички в този регион.

Взех една от огромните колосани ленени салфетки, подредени в края на масата, развих я, разтърсих я с една ръка и я затъкнах в яката си, за да не покапя нищо по вратовръзката си и да не постъпя като неджентълмен. Набутах водната си чаша джин в купчината идеално подготвени спагети карбонара точно по средата на чинията ми. След това грабнах голямо и много au jus^[1] парче ростбиф и вкарах повечето от него в устата си, преди кръвта да покапе — оп, покапа по брадичката ми.

Както и да е. Аз продължих да си дъвча, докато, балансирайки тежката чиния донякъде неловко и кимайки и усмихвайки се през цялото време, се върнах към центъра на стаята, точно посред тълпата облечени в черно тузари, хайлайфаджии и политици.

Където и започнах да вечерям. Споменавал ли съм, че не си бях направил труда да се сдобия с прибори? Е, не бях. И така, водейки учтив и същевременно пълен с рискове разговор с всички и всеки по пътя си, започнах да вдишвам всичко на чинията си с пълна пара, като кимах, усмихвах се и смърках храната си, като през цялото време гледах как гостите около мен се разпръсват ужасени.

Защо се разпръсваха ли? Защото не искаха да бъдат опръскани от храната, която вдишвах.

Да, вдишвах. Да, буквално.

Вижте, както онези от вас, които са били с мен от самото начало, знаят, аз прекарах младостта си като видиотен редник от Групите, което е стенографският начин да кажеш Групите за подводни диверсии или ГПД. Там, като член на Втори (след никого) взвод на Евърет Емерсън Барет към ГПД 21, имах за задължение да правя необходимото нашият взвод винаги да се храни заедно. Това невинаги беше възможно на кораба през шестмесечните ни плавания. Вижте, на корабите в движение съществува закостеняла кастова система. (Мамка му, даже и на корабите на котва има закостеняла кастова система.) И тази кастова система поставяше нас, жабоците, на най-ниската степен на хранителната верига. Което означаваше, че ние спяхме, къпехме се, серяхме и ядяхме единствено след всички останали, включително морските пехотинци. А вие знаете какво отношение имат жабоците към морските пехотинци, нали?

Не? Ами жабоците си умират от любов по Заблудените деца на Чичо Сам^[2]. Те обичат да ги правят на пихтия с цвят каки. Обичат да бършат подовете с тях. Схващате.

Та по въпроса с яденето, фактът, че бяхме ПДКЛ^[3], означаваше, че не можехме да се храним в група, а трябва да се примъкваме един по един на която маса в столовата за редници се отвореше място. На старшина Барет това не му харесваше никак и затова направи доста силен намек, че аз и един моряк от Втори (след никого) взвод, господин Мъгз, трябва редовно да прочистваме една маса в столовата, за да може целият взвод да се храни заедно.

Двамата с господин Мъгз разработихме следния жабарски, но недооценен метод. Вземахме си чиниите, отрупвахме ги с храна — конкретният й състав или съотношение не беше от значение, стига количествата да бяха големи — и сядахме да се храним. Sans прибори. Sans маниери. Sans абсошибанолютно никакво цивилизовано поведение. Например не мина много време, за да се науча да изсмуквам грах през носа си и да мляскам спагети пак оттам. Ако това не отвратеше останалите на масата дотолкова, че да се махнат, ги трогвахме, като се секнехме в кафето на другия и го изпивахме. Желаният резултат се забави само няколко дни. Всъщност на края на първата седмица в морето аз само трябваше да вляза в столовата за редниците и да си взема табла, и веднага две шибани маси просто се освобождаваха — дори и от морските пехотинци.

Мога да ви съобщя, че изкуството на смученето на спагети през свирепия ми нос е като карането на велосипед: научиш ли се веднъж, е лесно да започнеш пак дори след много, много години.

И така, аз вървях през тълпата. Не трябваше много време — десетина минути, — докато моето отклоняване на вниманието започна да дава резултат. Разбира се, преструвах се на невинно агънце. Възприех озадачено изражение, когато категориите „кой кой е“ и „какво какво е“ се топяха пред мен. Накрая притиснах в ъгъла една жена в сапфиреносиня вечерна рокля с голи рамене, покрита с диаманти, от онези от модните списания, дето струват по десет долара парчето. Е, убийте ме, но не разбирам защо тя ме гледаше така странно. Искам да кажа, какво му беше толкова лошото десет сантиметра спагети, от които капеха сурови яйца и сирене, да стърчат от лявата ми ноздра?

Е, щом тая ще ми реагира по този начин, аз пък просто шмръкнах неприятните за нея спагети, сложих пръст на другата ноздра, за да я запуша, и изчистих излишните яйца и сирене чрез издухване (о, извинете, госпожо) върху пищното деколте на роклята.

Посегнах, за да избърша яйцето, но омазаните ми ръце направиха още по-голяма поразия.

Нейното мъжленце, ниско и кръгло човече с лице като един мой познат булдог на име Тифи, пристъпи между жена си и мен със зачервено и обидено сплескано лице и каза нещо. Аз не го разбрах. Мисля, че говореше турски. Е, какво пък, мамка му. И гръцки да говореше, все тая.

Свих рамене, усмихнах се възможно най-широко, натъпках две грахчета в носа си и ги вдишах.

— Страхотна храна имат тук, нали?

Не последва отговор. Е, според наръчника за поведение, когато в разговора настъпи затишие, значи е време да тръгваш.

Видях друга цел в другия край на залата и се прицелих към нея.

— Мадам посланик…

Наблюдавах я, докато се приближавах. Макар да не я смятах за привлекателна, трябва да ви кажа, че разбирам защо имаше слухове от много години, че Марибет Медисън и Предводителят на Свободния свят са правили Животното с Двата Гърба (както е изклюкарил Яго някога)^[4], когато първата дама е извън града, и госпожа Медисън намери начин да остави съпруга си милиардер в Тексас, за да посети приятеля си Бил Минета във Вашингтон. Тя е висока, добре сложена (дори прилична на статуя) и има присъствие, типично за четиризвездните генерали, шефовете на фирми от класациите на списание „Форчън“ и доайените от Парк авеню. Проблемът беше там, че под изкусно изработения и добре поддържан слой аристократичност и очевидно богатство се виждаше далеч по-плътен слой друго нещо; тъмен, лъжовен, а може би дори жесток характер, който я правеше — поне за мен — зла, отвратителна и противна.

Докато се приближавах, тя ме наблюдаваше с онзи вид изсушаваща пениса насмешка с приповдигнати вежди, от която някои мъже наистина остават импотентни с дни. Но лицето й потъмня от гняв, когато осъзна, че гледа към човек с далеч по-дълготрайна ерекция от тази на Клинтън. Това стана, когато посланичката видя moi в цял ръст: изцапаната салфетка, натъпкана под брадата ми, чашата „Бомбайски сапфир“ с мазните отпечатъци от пръстите ми, забита в спагетите, и многобройните късчета храна, затъкнати в лицевото ми окосмяване. Шибаното й изражение беше дори по-калейдоскопно от това на Стивчо. Докато наблюдаваше всеки мърляв детайл от външния ми вид, лицето й се промени: неудоволствието се видоизмени в антипатия; антипатията се преобрази в отвращение. А отвращението стана проста, студена омраза.

Аз, разбира се, не обърнах внимание на това. Усмихнах се — със зъби, покрити със смачкан хайвер — и избърсах яйцата от носа си.

— Ебати и готиното парти, а?

Това я изкара от равновесие.

— Вие сте пълен срам за страната си — просъска, като бавно и внимателно отстъпи, за да увеличи разстоянието между нас. — И аз ще направя необходимото във Вашингтон да научат за това ваше… представление.

С тези думи се извъртя на пети и се отдалечи, а нейните охранители разделяха тълпата, за да може тя да избяга.

В отговор свих рамене, вдигнах мърлявата си чаша с джин и я пресуших, като оставих доста голямо количество да потече отстрани на устата ми, по брадичката, през брадата и в яката. Обърсах лицето си с ръкав. Тая игра я играех вече половин час и откровено казано, започваше да ми ОМРЪЗВА. А да не споменаваме факта, че почистването на всичката мръсотия от ушитото по поръчка сако щеше да ми струва добрата стара майка и добрия стар баща. Но да вървят по дяволите разходите. Аз получавах и желаните резултати, или по-точно, тълпата тузари нарочно ме пренебрегваше и се обръщаше настрани, ако се приближа.

Искате още доказателства, че моят номер мина? Добре, точно сега, както ви говоря, триото селяндури, които Стив Саркисян беше изпратил да ме наблюдават, спира визуалния контакт с мен. Всъщност бяха изгонени от стаята от госпожица Ивана, която сега ме наблюдаваше с нескрита омраза. Аз й помахах с ръка и й изпратих оцапана с храна целувка. Тя реши да не обърне внимание на усмивката на мърлявото ми лице, изви се върху глезените си, които наподобяваха тези на мис Пиги, и се отдалечи.

Питате за Стив Саркисян? Проправих си път дясно на борд. Той беше потънал в разговор с посланик Медисън. За нейното емоционално състояние съществува тюленски технически термин. Той е „пикае газ“. Тя му четеше шибано конско. И познайте какво: той слушаше. Ето какво правят с нас катеричките, приятели. Катеричките ни бият по главите. А Стив Саркисян беше очевидно бит с катеричка по главата, когато става дума за Медисън, защото просто клатеше глава нагоре-надолу като онези кученца, дето се виждаха по задните стъкла на колите от едното време.

След това съвсем внезапно посланик Медисън приключи — приключи със Стив и с програмата за вечерта. Събра около себе си своите охраняващи подчинени и изчезна в нощта, като го остави да стои на място като глупак и да пръска слюнки.

Реакцията му, когато разбра, че го наблюдавам със събрани очи, беше да извика Олег Лапинов и Али Шерафи до себе си и да махне към мен. От изражението на лицето му отсъдих, че вероятно казва нещо негативно за мен.

Или може би не. Но каквото и да беше казал, бившият генерал от КГБ не го хареса. Той клатеше голямата си обръсната глава в несъгласие. Опита да прекъсне Саркисян, като вдигна големия си, дебел пръст пред лицето на арменеца, но биде срязан с бърз поглед, който си беше направо страшен.

Слабичкият иранец гледаше с насмешка на лицето си. Стоеше, сприхаво скръстил ръце на гърдите си. От стойката му разбирах, че каквото и да казваше или да опитваше да каже руснакът, Али Шерафи не го приемаше. Той беше на страната на Стивчо.

Тогава руснакът се обърна с налято от гняв лице, отдръпна се от тях и закрачи към изхода. Вероятно за да потърси камиона с водката. Али Шерафи сложи и двете си ръце на раменете на Стив Саркисян, прегърна го и го целуна три пъти в стила на арабските терористи, обичаен за хора като Ясер Арафат и Абу Нидал. Което ми се стори донякъде странно, защото иранците не са араби.

Е, каквото и да си говореха, то нямаше абсолютно никакво чикиярско значение за мен. Или поне не в момента. Защото бях постигнал каквото исках: моите сенки-биячи бяха снети от случая. Значи време беше да започвам работа.

 

 

Всичко по реда си: разкопчах ципа си в движение (няма нищо по-добро от този начин да накараш хората наистина да вникнат в героя, когото играеш) и се втурнах към кенефа, като цепех през тузарите по пътя си. Мъжкият таковалник се намираше от външната страна на дългия коридор, някъде по средата между фоайето и залата. Представляваше онова, което моите приятели от Западна Леле Мале^[5] наричат дведупков скъпарски клозет: две кабини и мивка. И имаше външна врата, която се заключва с резе.

Един джентълмен със сума ти панделки по фрака вече слагаше ръка на топката на вратата. Аз го потупах по рамото (като оставих петна от пръстите си), посочих разкопчания си цип и го избутах от пътя си.

— Ще се забавя — казах.

Вътре поставих чинията в мивката, затворих резето, а после проверих дали вратата се е затворила надеждно. Не исках мистър Мърфи да ме прекъсва.

Включих хронометъра на малкото си часовниче за големохуести хора, отворих дясната кабина, качих се върху бидето и отворих малкото прозорче с матирано стъкло, а после измъкнах през него голямата си словашка зурла. По дяволите — точно под рамката имаше гъсти бръшляни. Аз завъртях прозореца така, че да се заглави зад лозите, промъкнах главата и дясното си рамо през отвора и опитах да отместя зелените листа.

Те не се отместиха. Но аз успях да се промъкна. Насилих лявото си рамо през прозореца и се заех с гъстия бръшлян, който стоеше пред тесния прозорец на тоалетната като затворническа решетка. С две ръце рязко дръпнах настрани двойката по-дебели от хуя ми стебла, които ми пречеха. Мамка му — не бяха просто по-дебели от хуя ми, но и по-твърди — като шибана стомана. Но аз съм силен майкоосквернител и дебели или не, ги отместих достатъчно, за да мога да пъхна главата си между тях и да направя бърз оглед.

Два метра под мен имаше дебел, тъмен жив плет. Отвъд него — широка поляна, която стигаше до линията от дървета зад външната стена на къщата. Извих глава и се огледах за камери. Изглежда, съм отпуснал ръце, докато вниманието ми беше насочено другаде, защото шибаните стебла се измъкнаха от ръцете ми, рязко се върнаха и хванаха главата ми здраво, като в средновековен позорен стълб.

Но аз не вдигам двеста килограма по 150 пъти дневно за нищо. Хванах двете неприятни стебла и като се напънах, ги отместих и освободих главата си. Загубих доста кожа от бузите и ушите си, докато се измъкна, но какво пък, мамка му, това бе просто кожа.

Добре, да минаваме към план Б. Затворих прозореца, скочих на плочките на пода, отидох в лявата кабина, отворих прозореца и проверих дали има нещо, което да пречи. Тук имаше по-малко бръшлян — повече ластари и по-малко дебели като хуй стебла. Измъкнах раменете си през прозореца, измъкнах и останалата си част и застанах, отчасти скрит от буйната растителност, на тесния перваз.

Сега наистина можех да огледам. На около два и половина метра над мен се виждаше подът на тесен балкон. А ето там, на двадесетина метра, на ъгъла на сградата, една наблюдателна камера се въртеше от стената на къщата с гъстите храсти през широката ливада към покрития с чакъл паркинг и отново насам.

Отброих секунди в главата си, докато наблюдавах как камерата изпълни два цикъла. Изчислих грубо, че имам тринадесет секунди да скоча или да се изтегля нагоре по бръшляна — достатъчно, за да се хвана за балкона, да се вдигна нагоре, да се изкача над парапета и да падна долу, преди камерата да се върне достатъчно, за да долови някакво движение.

Не, това не е много време. Но нямах повече. И така, наблюдавах и изчаках още един цикъл, а после внимателно, като сърфист, който изчислява момента, за да хване Голямата Вълна, вдигнах ръце, хванах стиска бръшлян, проверих я и като разбрах, че ще издържи тежестта ми, се измъкнах от прозореца, сложих крак на перваза и се вдигнах нагоре.

В който момент, разбира се, мистър Мърфи откачи всичките шибани ластари на бръшляна от шибаната зидария, аз загубих равновесие, краката ми се подхлъзнаха от перваза и паднах назад, по лице върху добре поливаната и гъста трева на ливадата от външната страна на спретнато подрязания жив плет.

Ето добрата новина: не си счупих врата. Ето лошата новина: ударих земята достатъчно силно, за да се зашеметя, и изгубих броя на шибаните секунди, които изминаха при падането. С див поглед видях — неясно, — че камерата е стигнала апогея на своята дъга и се връща назад към мен.

О, проклятие, о, мамка му, о, майната му на Дики. Прикритие — трябваше ми прикритие. Което означаваше живия плет. Претърколих се, изправих се на крака и колене и се втурнах към храстите, които бяха гъсти и с малки зелени и пурпурни листенца.

И тръни. Beaucoup^[6] тръни. Големи, дълги, бодливи, остри тръни. Гадни, пронизващи тялото, режещи кожата, причиняващи болка тръни.

О, наистина болеше.

Лежах тихо, като опитвах да не мърдам, защото при всяко помръдване биваше пронизвана някоя нова част от старото свирепо тяло. По мен имаше забити толкова много неща, че приличах на някой от онези шибани мъченици от картините от Флорентинската школа от четиринадесети век. И не питайте как шибано се чувствах, мамка му.

Но познайте какво: не можех просто да си лежа тук и да търпя. Това не е НАЧИНЪТ НА ТЮЛЕНИТЕ. НАЧИНЪТ НА ТЮЛЕНИТЕ е да ПРЕОДОЛЯВАТ ВСИЧКИ ШИБАНИ ПРЕПЯТСТВИЯ И ДА СЕ ОПРАВЯТ.

И така, проклинайки тръните, се претърколих достатъчно далеч, за да успея да видя в какво положение е камерата. И после, когато тя се завъртя достатъчно далеч от пътя ми, започнах да броя (хиляда, две хиляди) и бързо и тихо се изкачих нагоре по стената на къщата и с нокти започнах да се набирам нагоре, нагоре, нагоре (три хиляди, четири хиляди, пет хиляди, шест хиляди, седем хиляди, осем хиляди) край прозореца на тоалетната. Пръстите ми напипаха ръба на балкона (девет хиляди, десет хиляди, единадесет хиляди), вдигнах се до брадичката си, набрах се и се прехвърлих над парапета от ковано желязо (дванадесет хиляди, тринадесет хиляди) и се строполих, безшумно, но напълно изтощен, върху хладните плочки на балкона.

По мен нямаше нещо, което да не ме болеше. Но както знаете, аз имам много особени отношения с болката. Болката е създадена, за да разбирам, че съм жив. А в този момент знаех, че съм съвсем жив. Колосаната ми бяла риза вече не беше нито колосана, нито бяла. Е, да, беше малко изцапана с храна. Но сега по нея имаше и петънца кръв. Сакото ми беше пробито и разкъсано в местата, където се бе закачило в бодилите. Изцапаният от тревата панталон също беше разкъсан.

Но това бяха само козметични глупости. Срязванията и охлузванията зарастват бързо при дълго потапяне между топли бедра и достатъчно доктор „Бомбай“. Проверих изминалото време на часовника си. Показваше 00:02:01, откакто бях заключил вратата на тоалетната. Господи, как лети времето, когато човек си прекарва добре.

Посегнах и развързах обувката си, извадих шперцовете, проверих дали стигащите до пода стъкла на вратите не са свързани с охранителната система, и след като се убедих, че не са, се захванах за работа.

00:02:57. Вътре — без проблеми. Леко затворих вратата зад себе си и се огледах. Бях влязъл в нещо като хол. Нямаше аларми, детектори за движение и нищо интересно. Забелязах светлина под двойната врата в далечния край на стаята, където и отидох внимателно (не се позволява скърцане на паркет).

Проверих дясната врата. Не беше заключена и затова я открехнах съвсем малко. Чух шума от партито долу. Струнният квартет свиреше Моцарт доста добре.

О’кей, въпросът беше къде, мамицата му, съм тръгнал. Знаете ли, във всичките екшъни, дето Холивуд ви ги пуска на екрана, Добрият просто абсошибановинагилютно отива в щаба на Лошия, или в неговата тайна бърлога, или каквото и да е то, мамицата му, без да е получил и грам тактическа информация за разположението на проклетото място.

Е, това в реалния свят е известно под името конски лайна. Хората като мен не обичат да работят без информация. Безсмислено е.

Поради което бях питал Ави дали знае къде е офисът на Стив Саркисян и Ави, какъвто си е потаен, измамен и напълно изчерпателно работещ разузнавач, ми беше казал (с прекрасния си израелски акцент) „пъъви еташ, чеерно единадесет“.

„Чеерно единадесет?“ — питате.

Да, чеерно единадесет. Както мен Ави Бен Гал използва цветовия код на английските специални сили, за да укаже физическото местонахождение в постройките.

Казвате, че сте забравили как действа цветовият код на английските специални сили.

Е, да ви таковам таковата, слаба памет имате. От какво сте болни бе, мамицата му, проблеми с концентрацията ли?

Добре, ще обясня. Но това е последният път, мамка му. Цветовият код на английските специални сили е начин за обозначаване, с който ние, тюлените (и мнозина други специални оператори), определяме къде се намира нещо в определена постройка, без да е труден за разбиране или объркващ. Всички постройки се разделят на четири части. Задната е черно, предната — бяло, лявата откъм вас е зелено, а дясната е червено. И така, като гледате към центъра, наслагвате часовник. Та когато Ави ми каза, че ще намеря офиса на Стив Саркисян в чеерно единадесет, ми казваше, че трябва да се насоча към най-задния ляв ъгъл на къщата.

Значи, след като мъжката тоалетна се намираше на около една трета от пътя откъм десния борд на къщата, то аз знаех къде трябва да отида. Завих наляво и тръгнах по коридора.

Трябва да призная, че човекът, който се е казвал Сирджик, имаше вкус. Мраморният под беше покрит с още красиви азербайджански килими, с богати антични фигури в яркочервено, тъмносиньо и нежни рисунки. Стените, високи три метра, бяха направени така, че да изглеждат като стар избелял камък. По тях имаше огромни персийски дървени порти и тесни антични вратички от арабско маслинено дърво, с инкрустирани красиви фигури от седеф, окачени така изкусно, че изглеждаха, сякаш висят в пространството без опора.

Но аз не бях тук, за да се възхищавам на шибаната гледка, а да извърша взлом. И затова започнах да обръщам по-малко внимание на декора и повече на околната среда.

00:03:29. Коридорът отиваше наляво. Погледнах зад ъгъла, да проверя дали е празен — празен беше. Пристъпих напред. Пред мен имаше антична двойна врата от облицован, изчистен от чворове орех. Инстинктивно пробвах сложно украсената дръжка. Заключено. Потърсих ключалка, за да отворя проклетата врата, но такава нямаше.

И в този момент забелязах шибаната клавиатура в стената, вдясно от касата на вратата. Електронна ключалка. Копелето беше инсталирало електронна ключалка.

Е, аз мога да шунтирам електронни ключалки — ако имам необходимото оборудване. Но тази вечер имах само своите шибани шперцове. Поклатих глава изумен и се огледах, за да видя откъде, по дяволите, наднича мистър Мърфи, защото знаех, че кучият син е някъде наблизо. Часовникът отброяваше секундите, а аз не правех нищо. Това не беше Добра Новина.

Има една мъдрост на войната със специални методи, дадена ми преди много години от Рой Хенри Боъм, кръстник на всички ТЮЛЕНИ. Бях отишъл да го видя във Флорида, за да получа малък жабешки съвет за проблем с един тесногъз тризвезден генерал. Седяхме в един бар на кея, около миля и половина от неговата къща, галехме двойка бири и аз го попитах небрежно как той решаваше проблемите, когато е попаднал посред пълно тактическо осиране.

Цитирам Рой: „Чуй, заднико, когато мистър Мърфи те мушка в задника, трябва да му го върнеш възможно най-бързо. Просто направи един шибан ЖП прелез и решението ще ти дойде.“

Аз изгълтах бирата си и поръчах по още една.

— ЖП прелез ли?

Рой плесна чашата си върху масата толкова силно, че всички в целия шибан бар се обърнаха към него. Той изчака всички да се обърнат обратно и изграка:

— Вие, негодните, лайномозъчни, тънкохуести попови лъжички, не знаете нищо, а, мамка ви? Да, ЖП прелез. Спри, да ти го начукам, огледай се, мамка ти, и слушай, шибаняк такъв. И ако отделиш малко шибано време, за да си поемеш дъх и да оцениш ситуацията — а обикновено за това не трябва много шибано време, — ще разбереш как точно да изтаковаш такованите таковачи.

Както виждате, Рой е много прям. И съветът му винаги е добър. И така, спрях да се мотая. И се вгледах във вратата — истински. И се заслушах в звуците на класическата музика, които се носеха по празния коридор, за да освободя мозъка си от напрежението на момента. И шестнадесет секунди по-късно решението на моя проблем ме зяпаше в добрата стара свирепа мутра.

Аз бях гледал с капаци на очите. Бях се фиксирал върху ключалката. Е, ключалката да върви на ключайната си. Когато се вгледах, ама истински, осъзнах, че вратите на офиса на Стив Саркисян се отварят навън. Аз бях гледал право в шибаните панти на вратата, но не ги бях видял, докато не отстъпих, не си поех дълбоко дъх, не последвах съвета на Рой.