Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Взвод „Ехо“ (5)

Глава 5

„Измамата — пише великият китайски Воин, генерал Тай Лян — е ключът към всяка победа.“ И тъй като винаги вземам присърце уроците на генерал Тай, започнах серия измамни хитрости, с които да заблудя враговете си.

Първо, използвах хотелския телефон, за да се обадя до СРС — това е Служител по Регионалната Сигурност — в посолството и поисках среща насаме за инструктаж на следващата сутрин в 10:00 часа. Това би позволило на всеки, който отговаря за проследяването ми, да организира наблюдение. След това се обадих на Араз Курбанов. Обясних, че започваме обучението на следващата сутрин в 06:00, и че курсът ще продължи две седмици, по седем дни в седмицата. Казах, че макар че ще се навъртам да наблюдавам обучението, главен старшина Скапания Ранди Майкълс всъщност ще отговаря за ежедневното втълпяване.

След това свиках най-старшите си хора, Бумеранга, Ранди, Пиколото, Малката бира и Пачия крак, за да им раздам инструкциите. Комуникирахме на хартия и с жестове, като радиото и телевизорът гърмяха с пълна сила. В края на петнадесетминутния ни разговор моите старшини знаеха точно какво искам от тях.

В продължение на две седмици от 06:00 до 20:00 всеки ден азербайджанците ще бъдат подложени на изтощителен, концентриран тактически курс за изграждане на екип, който да им даде основите на войната със специални методи — всичко, от динамичното влизане и близкия бой до проследяването, залагането на засади и основи на работата с импровизирани експлозивни устройства. Щяха да научат за морските операции, щурм по въздуха и умения за оцеляване. А докато се учат, ние щяхме да гледаме. По този начин, когато се върнем във Вашингтон, Скапания Ранди ще може да състави оперативен наръчник за начина на действие на азербайджанските специални сили. За да може, ако някога се наложи да действаме срещу тях, да знаем как водят война. Това, приятели, е същността на програмата за съвместно обучение.

И докато обучението продължава, двамата с Ави, подпомагани от Бумеранга, Пачия крак, Алигатора и Нод, щяхме съвсем тииихичко да подготвим две тайни нападения. Едното в Иран, а другото — в Армения.

Как щяхме да го сторим? Като се поучим от собствения ми опит. Щяхме да използваме обучението на азербайджанците като прикритие за нашите много тайни и смъртоносни операции.

Вижте, най-после може да се каже истината за това как съм успял да проведа над две дузини успешни тайни антитерористични операции, когато командвах скандално славната „Червена клетка“ по повеля на легендарния адмирал Джеймс Ейс Лайънс.

Мисията на „Червената клетка“ поне на хартия беше да провежда ПУ — полеви учения — във военноморските бази по света. Ученията бяха предвидени да повишат общата осведоменост на ВМС за методите на проникване и вземане на заложници от страна на терористите. Операторите от „Червената клетка“, повечето от които всъщност бяха опитни стрелци от „ТЮЛЕН-Група шест“, проучваха военноморските бази. След това провеждаха фалшиви терористични нападения, като се възползваха от установените слабости и показваха на охраната на базите как тези слабости да бъдат променени и позициите заздравени, с което животът на всяко истинско танго да стане много по-труден и скъп.

Всъщност адмирал Лайънс беше замислил „Червената клетка“ като тайна операция. О, провеждахме си обучението без проблеми — хората ми тероризираха дузини едно–, дву–, три– и четиризвездни адмирали със сума ти месинг по шапките (а да не говорим и колко лайна вместо мозъци). И с гордост мога да кажа, че обучихме цяло едно поколение моряци за борба и защита от тероризма.

Но това не беше истинската ни мисия. Истинската ни мисия беше да убиваме терористи. И така, практически при всяко учение тук, в Съединените щати, и зад граница изчезвах за известно време и водех малко ядро стрелци в добре координирано и напълно тайно нападение срещу истински танга. Ако някога се осеряхме, това щеше да означава краят на кариерата на Ейс (моята вече беше пусната в тоалетната). Но на Ейс не му пукаше. За него очистването на света от няколко дузини лоши типове на световно ниво си струваше риска от военен съд.

Искате примери. Добре. Когато изпитвахме сигурността в базата за ядрени подводници в Гротън, Кънектикът, истинската ми цел беше един моряк, който продаваше на Съветите тайни за графиците на нашите подводници. Според вестниците от Кънектикът той паднал във водата, ударил си главата и се удавил, бедничкият. И така стана. Аз бях възхитен: толкова чисто пипахме, че Съветите така и не разбраха, че съм неутрализирал един от най-добрите им източници. По-малко се притеснявах да оставям цапаници след себе си във Филипините, където „Червената клетка“ прекара три седмици в залива Субик. Всъщност (пък и на видеолента!) ние извадихме един самолетоносач от действие, като доказахме, че терористите биха могли да пробият незащитената му страна с високоскоростна лодка, натоварена с експлозиви, и да го направят негоден за плаване. Друга от моите групи към „Червената клетка“ взе в плен двеста офицери и мъже в офицерския клуб на базата. Отвлякохме жени и деца от „Макдоналдс“. „Взривихме“ една радиокула и прекъснахме комуникационната мрежа на базата за осем часа.

И докато ставаше цялото това объркване, до голяма степен прикривано от пресата, трима от най-добрите ми оператори и аз се загубихме от погледа за дванадесет часа и се отправихме към бордеите на Манила. Там, облечени в местни дрехи и sans подкрепа, проследихме петимата предводители на бригадата на Алекс Бронкайо, основния наказателен взвод на новата Народна армия, което е военното крило на комунистическата партия на Филипините.

Три месеца по-рано, един екип врабчета^[1] от същата бригада беше убила полковник Джим Роу от американската армия. Познавах Джим още от времето, когато Христос служеше като готвач в казармата. Джим беше истински герой; изпечен в боя Воин; мъж, отдал себе си на идеите на демокрацията и свободата. Джим беше един от малкото американци, успели да избягат от виетнамски затворнически лагер през Виетнамската война. Можеше да се пенсионира. Но не го направи. Вместо това се записа да служи във Филипините. Наградата? Двама бандити от бригадата на Алекс Бонкайо го убиха, когато си тръгвал от работа.

Но за щастие (ако този инцидент изобщо би могъл да има щастлива страна) убийството му се случи по времето, когато Джордж Буш беше президент. Джордж Хърбърт Уокър Буш може и да приличаше на мекушав банкер. Но повярвайте ми, имаше такъв кураж, сякаш топките му са направени от уран-235. Когато му казаха, че Джим е убит, той лично се обадил на Ейс Лайънс и му казал:

— Ейс, тази работа не може да остане така. Ти се разправяй.

И така, Ейс ми заповяда да организирам полево учение в залива Субик. Времето ми за подготовка беше деветдесет дни — едва стигаше да събера необходимата тактическа разузнавателна информация за подобен удар в пълна тайна^[2]. Носехме снаряжението си в специално направени сандъци с тайни отделения, които ни позволяваха да прекараме оръжие, муниции и друго специализирано оборудване за убиване.

Моите разузнавателни данни — а те бяха страхотни — ги събра старият ми корабен приятел Тони Меркалди, един от може би тримата души в света, които знаеха какво всъщност прави „Червената клетка“. И той винаги се проявяваше както трябва.

Със сигурност беше блестящ в Манила. Трябваха му шестдесет и осем дни работа, без да създаде и една вълничка по водата, но накрая успя да открие тайната квартира, където ръководството на бригадата се срещаше веднъж месечно. Ние я ударихме. И да, избихме ги всички. Кърваво. С онова, което задниците, писатели на сценарии за Холивуд, наричат „изключително предубеждение“. След това обезглавихме труповете и оставихме тангата, облегнати на стената, хванали собствените си глави в безжизнените си ръце като знак за техните другарчета, че ние, янките, сме страшно сериозни и печени копелета. След това повлякохме задници към залива Субик, с достатъчно време един путкогъз четиризвезден ревльо да ми разшири задника, защото моите „танга“ от „Червената клетка“ били много груби с неговите бедни моряци. Ех, ако знаеше.

Тук сега щях да изиграя нещо подобно. Тъй като, тайното ми пристигане се взриви, щях да се възползвам от учебната мисия за прикритие. И войската на Араз щеше да бъде нашият неволен камуфлаж. Щяхме да организираме ученията си в граничните зони, от които да провеждаме реалните си нападения. Азербайджанците ще разположат оборудване за своето обучение — а и самите ние щяхме да го ползваме. Разбира се, нещата щяха да са сложни. И ако Араз беше толкова умен, колкото го считах, може да стане леко подозрителен. Но той, пък и всеки друг, нямаше да може да докаже нищо.

Разбира се, графикът, който си предвиждах, означаваше съвсем малко сън за мен и моята банда стрелци-плячкаджии. Но пък човек не става тюлен заради хубавите графици и лекотата на операциите.

Рано-рано изпратих Бумеранга, Ранди Майкълс, Нод, Малката бира, Пиколото, Мустанга и Цирея да се срещнат с Араз и да започнат предварителните работи с неговите бойци. Докато те се занимаваха с това, пуснах Гризача, Алигатора, Бъч, Найджъл, Копача, Таймекса, Пачия крак и Чука да разузнаят града. Исках да видя кой кого следи. Моите момчета бяха добри улични оператори. И тъй като им позволявам да изглеждат като обикновени боклуци, те не се различаваха от хилядите англичани, американци, франсета, италианци, норвежци и турци, дошли тук да работят по нефтените находища и да изкарат малко данъчно необложени пари. А аз ли? Аз използвах първите си двадесет и четири часа в събиране на информация за ирано-руския съюз.

Не трябваше да се притеснявам за арменската страна на въпроса. Ави вече имаше информация за всичко, което ставаше в тази ОЗ^[3].

Как така ли? Ами израелците са гъсти с турците, както и с азербайджанците. Турски пилоти се обучават в Израел. Също и елитни турски войски. И както вероятно знаете (ако не знаете, трябва да внимавате повече в час по география), Ереван, арменската столица, се намира на не повече от двадесет километра от турската граница и на около шестдесет мили право на север от мястото, което турците наричат Буюкагри даги, а ние — планината Арарат, където се предполага, че е спрял Ноевият ковчег след потопа. Това е мястото, близко до Армения и Иран, където израелците са разположили половин дузина подслушвателни станции, където изсмукват ТЕХРАЗ, СИГРАЗ и ЕЛРАЗ^[4] информация от въздуха. Освен това с помощта на малки, практически неоткриваеми БВС (Безпилотни Въздушни Съдове) от шесто поколение с обшивка от „кевлар“ и снабдени с ПНИ (Предно Насочени Инфрачервени) сензори и високоразделителни телевизионни обективи те редовно разузнават една радиална дъга от двеста мили, която започва от арменския анклав в Карабах до иранския град Хой.

Вижте, за разлика от нас израелците не дават пукната фъшкия за нарушенията на арменския или иранския суверенитет. На тях им трябва информация — и правят каквото трябва, за да я получат. Без добра информация могат да бъдат прегазени и страната им унищожена, преди да успеят да реагират. И така, те действат инициативно за собствените си национални интереси. Всъщност понякога ни ядосват до страшно посиране, защото от време на време израелските национални интереси нямат нищо общо с националните интереси на Съединените щати и в такива ситуации САЩ се оказват на топа на устата. В такива ситуации сме склонни да мислим за другия. Израелците — не. Ако се стигне до решението нас или тях, те ще се погрижат за себе си и не мога да ги виня. Всъщност, ако питате мен, можем да се понаучим от израелците как да действаме като ВОИНИ, а не като путки.

Но моментът не е подходящ за една от моите проповеди как политиците и бюрократите правят страшна каша от националната политика. Време беше да намеря малко информация за иранските танга. И да ви кажа, страшно много дължа на приятелите си Чушката и Меркалди. Вече знаете, че тангата от ЮА^[5], които бяхме очистили на нефтодобивната платформа, използваха за база стария подслушвателен пост на ЦРУ при Астара.

Е, Чушката рискува работата си и ми изпрати по факса някои интересни изображения. Както изглеждаше, на обекта е имало мисия от групата за обучение Алфа на Спецназ. Откъде познах ли? Познах, защото бяха нагласили трасе с препятствия, помещения за стрелба и за снайперисти така, както съм ги виждал през Студената война, когато разучавах спътникови снимки на обекти за обучение на Спецназ в Съветския съюз. За да съм сигурен, изпратих по факса снимките до Тони Мерк в Разузнавателното управление към Министерството на отбраната.

Мерк ми се обади по секретния телефон след не повече от шестдесет секунди от факса.

— Посрани Боже — цитирам, — защо, мамицата му, никой не ни е изпратил тези неща?

Добър въпрос. Защо това значително събитие не е станало очевидно за нашата армия квалифицирани аналитици в Ленгли, Форт Мийд и военновъздушната база в Болинг? Отговорът е, че тези аналитици никога не са виждали въпросните снимки. Нарежданията на администрацията бяха спътниковите снимки да се съсредоточават върху области с напрежение като Индия и Пакистан (където нямат дори един-единствен агент), да наглеждат севернокорейската ядрена програма (също защото ЦРУ няма право да използва агенти, които може да са извършвали престъпления) и да използваме своите наблюдателни устройства, които, за да стоят в орбита, ни струват 2,3 милиона гущера дневно, за да помагаме за запазването на мира в шибаната Северна Ирландия, където политическата ситуация се е превърнала напоследък в пословично насиране.

Вижте, и вие, и аз знаем, че да използваш спътник „Лакрос“ за милиарди долари, за да следиш положението в Северна Ирландия, е пълно прахосване на пари. Ще сме по-добре, ако ЦРУ има половин дузина агенти в отцепническите групировки на ИРА и в протестантските военизирани групи. Но това може да означава, че трябва да се вербуват хора, които в някой момент от живота си са правили нещо лошо. А в наши дни бездефектното ЦРУ иска само от чисти по-чисти агенти. Може би ще вербуват група двегодишни деца. Но БМ иска да покаже на британските си приятелчета какъв „ангажимент“ сме поели във връзка с мирното споразумение от Разпети петък. И така, миналата година изхарчихме дванадесет милиарда долара, за да кръжи нашият спътник над Белфаст. Освен това имаме и два „Кийхоул-13“, които седят на двадесет и две хиляди мили над Колумбия и Перу. Познайте какво — дванадесетте милиарда долара, които те ни струват, не означават, че пускаме поне един грам кокаин по-малко в Щатите.

— Тези спътници са просто политически приоритети — беше ми казал Чушката. — През последните шест години администрацията ни оряза бюджета с четиридесет процента. Сега ни казват да им даваме само каквото ни искат и нищо повече, или ще режат още. Сякаш не искат да знаят нищо за никого.

От това на човек му се повръща, нали? Има чувството, че нашите служби за събиране на разузнавателни данни са умишлено насочвани по грешна следа. Сякаш външната ни политика се управлява от агенти на нашите противници.

Което не е извън съмнение. Вече знаете за китайските дарения за кампанията на Клинтън и Гор. Знаете вече, че китайски военни служители са получили достъп до Белия дом и неговите тайни. Вече знаете, че стотици хиляди долари бяха дарени през кампанията на Клинтън и Гор от 1996 г. от тихи емисари на колумбийските наркокартели. Не знаете? Ами почнете да четете вестници. Защото има още: агентите на други страни, от Тайланд до Ливан, осъзнаха отрано, че могат да си купят достъп и влияние до най-висшите нива на американското правителство просто чрез влагане на големи суми от така наречените в политиката „меки пари“ в организации, които след това насочват парите в ковчежетата на Клинтън и Гор. Мамка му, много от приятелите ми в разузнавателната общност смятат, че цялата дандания с Моника Люински е била само за отвличане на вниманието на страната от реалната поразия, т.е. от подриването, от изтичането на техническа информация и други предателски действия, допуснати от настоящата администрация.

Затова имах основания да вярвам, че вниманието се оттегля от този район на света умишлено. Можех ли да го докажа? Все още не — но ако ме познавате, знаете, че накрая ще издиря предателите, а после ще ги убия.

Но всичко по реда си. Бях насрочил среща със служителя по регионалната сигурност за 10:00 часа, за да обсъдим ситуацията по принцип и да видя какво той може да ми каже за местните играчи.

В 07:30 гореупоменатият СРС се обади и отмени срещата. Извиняваше се. Плахо като овца. От начина, по който танцуваше около темата, разбрах, че му е наредено да не се среща с мен.

И така, за да съм напълно сигурен, че съм разбрал ситуацията правилно, предложих да се срещнем за тиха, самостоятелна напитка в клуб „Филармони“, ресторант за морска храна на ъгъла на „Милари Гашай“ проспект (това е руската дума за авеню) и улица „Низами“, след като той излезе от работа.

Настъпи дълга и много неловка пауза, която оставих да продължава и да продължава от негова страна. След това той каза:

— Истински съжалявам, полковник, но не мога.

Настъпи друга пауза, също толкова болезнена. Накрая той почти прошепна:

— Виж, Дик, невъзможно е. Не можем да работим. Просто така трябва да бъде. Съжалявам.

И затвори.

Съобщението прието. Ясно и високо. И така, дойде време за план „Б“. Свързах се с Ашли Еванс по секретния клетъчен телефон, като минах през Тони Меркалди, който просто си умираше да се прави на телефон в нула нула часа вашингтонско време, и поисках среща максимално скоро.

Към 08:20 се бяхме разбрали. По очевидни причини и двамата искахме срещата ни да бъде тайна. И така, след като провери за наблюдатели пред апартамента си и не откри никого, тя предложи да дойда в жилището, което обитаваше на петия етаж на описания от Мерк като пететажен блок в стил „рококо“ от двадесетте години на улица „Евендев“, на петнадесетина минути пеша и източно от посолството в горния край на авеню „Азадиг“ и на двадесет минути с обществения транспорт от хотел „Гранд Европа“, в който бях отседнал.

Но знаех, че пътуването ми до Ашли би отнело много повече от двадесет минути. Преди да се срещнем, трябваше да се оправя с шибаните си преследвачи, които и да са те.

Преследвачи? И още как. Вече знаете, че стаята ми се подслушва. А моите момчета вече ме предупредиха, че извън хотел „Гранд Европа“ има наблюдателни, контранаблюдателни и контраконтранаблюдателни групи. Във фоайето дебнеше репортер от Си Ен Ен. Душеше и един репортер на „Вашингтон пост“. Очевидно беше се разчуло. Имах два въпроса. Първо, кой е пуснал информацията за съвместната обучителна мисия в пресата и, второ, кой гледаше: руснаци, иранци, шпиони от кабинета на посланик Медисън — или всички от горепосочените.

Надянах своя пистолет „HK P7-M13“, нагласих вътрешния кобур отзад на кръста си и пуснах в левия джоб на дънките си два допълнителни пълнителя с по тринадесет патрона. След това си сложих фотографската жилетка^[6], взех си клетъчния телефон и още някои играчки и реших да разбера отговорите.

Първо, позволете малък урок по география. Град Баку е разположен в южния край на Апшеронския полуостров, който се вдава в Каспийско море. Самият полуостров прилича на къса ръка, а центърът на Баку е в мястото на мишницата, което е доста реалистично, като се има предвид постоянната смрад на петрол, пот и мръсотия във вечно прашния въздух. Самият град представлява безредна архитектурна смес. Старият Азербайджан: джамии и къщи с по два, три и четири етажа и прозорци с жалузи, както е характерно навсякъде от Дамаск до Кабул. Има десетки красиви дворци и хотели от дните на нефтения бум през двадесетте години, повечето от които са западнали през годините. Има и ръбести реликви от Съветския съюз: масивни, грозни, прилични на крепости блокове и административни сгради. Има и чисто нови блокове от стъкло и стомана от постсъветската ера, свидетелстващи за новия капитализъм, направил милионери от стотици азербайджанци, които знаят как да вършат нещата — или да експлоатират, както би казал покойният и неоплакан Роско Гроган — в това бързо променящо се общество.

Излязох от хотела, бутнах петдоларова банкнота в дланта на портиера, ръгнах с лакът един бизнесмен в раиран костюм от три парчета, сламена шапка и двуцветни обувки, за да го отстраня от пътя си, и скочих в едно чакащо такси.

— „Хайът“, пожалуйста.

Шофьорът се изви, изгледа ме, потри левия си показалец напред-назад по дебелия си, дълъг мустак, в който можеха да се разпознаят останките от неотдавна консумирана храна, а после изгрухтя:

— Става.

След това двамата започнахме работа. Той включи старото си „Пежо“ комби на скорост, или на нещо, което доста наподобяваше скорост, и потеглихме задъхано по улицата, докато аз се оглеждах за враждебно настроени лица. И не се наложи да ги чакам дълго време. Един „Мерцедес“ с двама кръглолики едри мъже в него се отдели от бордюра от другата страна на пътя, направи обратен завой, а после се включи в непостоянния трафик шест коли по-назад.

Това бяха първите.

Следващата двойка се забелязваше също толкова лесно. Шофьорът беше едно хлапе с дълга, пригладена назад коса, която откриваше толкова сипаничаво лице, че чак приличаше на шибаното Море на спокойствието^[7], с очила с цяло стъкло, копие на нашите „Оукли“, и седеше върху голям мотор „Кавазаки“ в края на пътя към хотела. Или носеше черна радиослушалка, или страдаше от най-сериозния случай ушна кал, известен на медицината. Аз проверих мерцедеса отново, внимателно. Да, Лунното лице получаваше указания от разбойника на пасажерската седалка в мерцедеса, който говореше в малък приемо-предавател.

Лунното лице ритна стартера на мотора и се включи в движението, като се отклоняваше натам-насам, докато маневрираше към мен. Въоръженият му пътник се държеше за една дръжка с лявата си ръка като опитен ездач в родео. След оризовата ракета^[8] на Лунното лице бързо се появи втори мърляв мераклия, едно хлапе в яке без ръкави и с надпис „UCLA“^[9] и черни дънки, нещо като „Левис“, върху раздрънкан, черен мотоциклет „Беемве 750“, който се нуждаеше от доста работа по ауспуха.

Откъде знаех, че пасажерът върху оризовата ракета е въоръжен ли? Знаех, защото носеше дълго до коленете кожено палто, затворено с цип чак до гърлото. Човек не се облича така в тридесет и повече градуса жега, освен ако не си носи нещо, от което също става горещо.

Впрочем, след като се захващаме с тази тема, нека ви разкажа някои неща за наблюдението, приятели. Наблюдението е трудна работа. Най-добрите екипи за наблюдение в света са съставени от британци, франсета и израелци. Британците имат една група оператори (преди я знаехме под името 14-та разузнавателна рота^[10]), която си заслужи славата в Северна Ирландия. За разлика от повечето наблюдателни групи хората в █████████████ са не само стрелци, но и промъквачи и надничвачи. Бяха разположили дузина свои хора да следят една майсторка на бомби за ИРА, докато си работи по един МН или маршрут за наблюдение, без да заподозре нищо. После, когато завела екипа от наблюдатели до скривалището си, те бяха направили боклук от задника й и взели сто килограма пластични експлозиви.

Израелците имат групи от Shabak^[11] (вътрешната сигурност), които са способни да следят отблизо танга от Хамас в безопасните пристанища на Ивицата Газа, или в контролирани от палестинците градове като Наблус или Йенин. Като британските си братя, израелските групи изпълняват длъжността стрелци, ако се налага. Франсетата също си ги бива. Те използват екипи с едностранно предназначение от ДНТ (Дирекцията за наблюдение на територията, а това е организацията, отговорна за контраразузнаването на френска почва), известни като Groupes Chasse, или по-често GC, произнесено „жей-сей“, и може да осигури до 150 души за наблюдение на една-единствена цел, ако заплахата е достатъчно голяма.

Работил съм с ДНТ. Моят стар compagnon d’armes^[12] Жак Лили е inspecteur^[13] в GC. Ако целта е достатъчно важна, той използва многобройни коли, микробуси, камиони и мотопеди. Групите на ДНТ имат оператори, облечени като бездомници, студенти, туристи, свещеници — всякакви. Освен това французите разбират тънкостите на наблюдението. Когато агентите на ДНТ сменят дрехите си, често сменят и обувките. Защото най-лесният начин да провериш дали не те следят, не е да видиш лицето или дрехите на някого. Начинът е да търсиш същия чифт обувки или боти.

Днес ме наблюдаваха аматьори. Нулевокласни тихостъпалковци. Тъпаци. Мераклии тип П&П (Побойници с Пистолети). Действаха като по учебник — и очевидно до един имаха двойки по четене. Мерцедесът стоеше две-три коли назад, като следваше таксито в стар очевиден стил „КГБ“. Лунното лице и пасажерът му се шляеха край тротоара, за да са сигурни, че древното такси няма да направи бърза изчезвация по някоя странична уличка. Мърлявият мераклия се държеше в лентата за газ до ламарината, просто за в случай че моят шофьор знае как да направи обратен завой на място и да се юрне обратно, откъдето бяхме дошли.

Толкова шибаняшки очевидни бяха, та се учудвах, че по токчетата на обувките им нямаше залепена тоалетна хартия (а може би имаше, но просто не се виждаше). Отпуснах се в седалката, за да се наслаждавам на разходката. Това занимание по укриване и убягване щеше да е ФР^[14].

Изминахме към две трети от пътя към хотел „Хайът“, където смятах да се отърся от тези клоуни, да проведа дълга наблюдателна и разузнавателна операция и да се свържа с Ашли, когато събитията поеха определено лош курс. До този момент карането не беше зле. Шофьорът знаеше как да избягва движението. Минал беше западно от „Карл Маркс“ щрасе, след това бе направил остър ляв завой по улица „Хан Шушински“, където премина край нисък ред правителствени блокове, сякаш взети от Албания от петдесетте години или Москва от тридесетте. После направи нов ляв завой, последван от десен.

Точно в този момент се озовахме на „Мърфи“ авеню: претъпкан, безименен четирилентов булевард, който водеше на юг към един завой и (най-после) в „Хайът“. Само дето сега се движехме comme un escargot (така моят copain^[15] Жак Лили от Жей Сей казва „като охлюв“) и изживяването беше допълнено от обогатен на въглероден окис, наситен с дизелови пари спиращ и тръгващ и опрял броня до броня трафик.