Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Взвод „Ехо“ (4)

Глава 4

Минаваше 16:00, когато Араз ни въведе в хладното мраморно фоайе на хотел „Гранд Европа“, който се намираше на прашното шосе на два километра североизточно от старата част на Баку. По това време вече воняхме далеч по-силно. И всички мои мечти мисията ми да остане тайна се изпариха напълно, когато се изнизахме през вратите от дебело стъкло. Защо ли? Защото, като разузнах фоайето, разбрах, че сме се натъкнали направо на шибан шпионски конгрес.

Ето там — ляво на борд — чифт турци/грузинци/азербайджанци/кой знае какви мафиотски мускули с подутини от пистолети под мишниците на старомодните си костюми стояха до будката за сувенири и говореха по мобилни телефони. Трима глупаци в зле скроени, зле прилягащи двуредни костюми, модел КГБ, се опитваха да изглеждат незабележими, сякаш това беше възможно, както се бяха струпали един до друг на тясна кушетка, прекръстили крака по еднакъв начин, зачетени в едни и същи вестници. Един местен тихостъпалковец се мотаеше около рецепцията и имитираше неудачно Боги^[1] с увисналата от ъгъла на устата си жълтеникава цигара. Един грузински сводник с пригладена назад коса като на латиноамерикански танцьор от тридесетте години подкара своето стадо от дузина бойни курви към осветения с неонов знак вход на хотелския бар, който според надписа на витрината предлагаше наливна бира „Бас“ и пържени пилета по луизиански.

Е, дотук с местния колорит. Из фоайето бяха пръснати половин дузина различни видове шпиони, които се наблюдаваха един друг и всички останали. Откъде знам, че са шпиони ли? Знам, защото съм в този занаят от много време и човек развива силно чувство за това кой кого. Изглеждаха по определен начин. Изпращаха вибрации. Сигнали. За мен сякаш имаха имплантирани маяци. Видях реакцията им, когато влязохме през вратите, и разбрах, че до половин час пристигането ни ще бъде надлежно отбелязано, вписано и регистрирано в сума ти правителствени служби, в сума ти страни, в сума ти географски зони.

Шпионите не бяха единствените излъчватели на сигнали. Забелязах изражението на хората зад рецепцията, когато влязохме през вратата. Една надута жена със стегнат кок и сбръчкан от отвращение нос и блуза, колосана по най-снобарски английски маниер, вдигна длан към мен съвсем като директорка на училище и се развика на език, който не разбирах, но за който нямаше нужда от превод. Цитирам: „И къде мислите, че отивате, дявол да ви вземе?“

Но Араз не обърна внимание на чиновническия й протест. Спря посред фоайето и даде сигнал всички да свалят снаряжението си. След това, последван от Ашли и мен, той влезе изправен като стълб в офиса на управителя, пусна автомата си на бюрото му и започна да крещи заповеди.

Според Ашли, която говори местния език, Араз и управителят си говорели на малки имена, което ще рече, че той казвал на управителя „Фазил“, а управителят му казвал „Полковник, Ваше превъзходителство“. Не знам какво говореше Араз на бедния дребосък, но то караше Ашли да изглежда развеселена. И след около три минути над нас се спусна орда пикола като азербайджански скакалци и всички ние бяхме отвеяни (относително казано; все пак това е Баку) на деветия етаж и въведени в осем съседни стаи.

Ашли се отправи към своята квартира, за да се почисти. Араз отиде долу в бара. А moi, аз свалих опикания си и потен водолазен костюм и се отправих към голямата душ-кабина в голямата мраморна баня, преди Бумеранга, който делеше стаята с мен, да успее да ме изпревари. Да, винаги храня хората си, преди аз да ям. И винаги проверявам дали имат пиене, преди да си поръчам нещо за задоволяване на собствената си жажда. Но стане ли дума за горещ душ, рангът си има своите привилегии — а пък имах и привилегията смръднята на моите лайна да е на по-висок ранг от тази на Бумеранга.

 

 

Докато Бумеранга се измие, аз навлякох едни униформени бански гащета и се захванах за работа. Включих радиото силно, а после се обадих на стария си приятел Тони Меркалди в Разузнаването на Министерството на отбраната по осигурения срещу подслушване клетъчен телефон „СайфърТак“ 2000 и го изкарах от една среща. Прочетох му номерата на партидите от експлозивите, които намерихме на мястото на засадата в летището, исках да ми каже какво знае за фондация „Сирджик“, а после включих секретния факс към втората линия на телефона, изпратих му шест страници надписи на кирилица, които бях взел от мъртвия иван, и поисках превод максимално бързо.

След това позвъних на един друг задник, когото познавам от години, една стара катерица от разузнаването в Агенция безименна, който е рискувал работата си заради мен няколко пъти. Той е бивш морски пехотинец, когото наричам Чушката, защото отглежда хиляди тайландски чушки в предния двор на огромния си имот в Крофтън, Мериленд.

— Ей, Чушка, да ти го начукам, тъп кръглоок педал такъв.

Настъпи кратка тишина. След това:

— О, мамка му — знаех си, че животът не може да е чак толкова хубав.

Друга пауза.

— Как я караш, Дик?

— Ами след като питаш…

Описах ситуацията накратко. Представях си го как клати глава, докато му говоря.

— Е — каза той накрая, — не се обаждаш просто от скука. Искаш нещо. Така че казвай.

Исках пълно разследване. Исках Чушката да провери записите в Агенцията за националната сигурност и да ми каже към кого е излъчвал мъртвият иван и какво са му казали. Исках прослушване на всяко шибано телефонно обаждане, което излиза или идва в тази част на света от онзи ден и напред, докато не му кажа да спре. И тази информация ми трябваше добре сортирана, категоризирана, подредена и нагласена и освен това я исках НЕЗАБАВНО. Исках промяна на маршрутите на спътниците. Обясних, че тангата са дошли по море — от стария подслушвателен пост на ЦРУ при Астара, Иран. Исках да знам всичко за тяхната база. Исках шибаната й скица. Исках толкова силно увеличени изображения, че да мога да прегледам шибаните пишки на всеки един, ако се наложи. И после с тази актуална информация и генерирани на компютър карти щях да направя една свирепа светска визита на тези куродъхави педали в нула нула часа.

— Знаеш ли какво ми харесва в теб, Дик? Това, че си толкова невзискателен пич — каза Чушката с плътния си нюйоркски акцент. — Никога не искаш нещо, което да размъти водата.

След известно прекъсване, през времето на което го чух да сърба вечната си чаша кафе, продължи:

— От мен не са искали толкова информация дори когато бомбардирахме шибания Осама Бин Ладен в Афганистан.

— Това е така, защото БМ^[2] не искаше да убие никого, когато търсеха Осамчо. Но ти ме познаваш по-добре.

— И още как — изкикоти се той и сръбна. — Почвам. Ще ти се обадя, като разбера нещо.

Телефонът млъкна.

В който момент, точно като по сигнал, хотелският телефон на нощната масичка между двете легла издрънча.

Изключих радиото и вдигнах слушалката.

— Марчинко.

— Добре дошъл в Баку, haver^[3].

Гласът ми беше познат. Мигнах два пъти и не се досетих чий е. Мигнах още два пъти. Все още nada. След това мозъчната ми пръдня се раздвижи и устата ми се включи:

— Ави, шибан кучи сине, как си и къде си, мамка му?

— Във фоайето. Качвам се. Чао — отвърна той и прекъсна разговора. Точно като Ави. Израелците не обичат празните приказки, а Ави е израелец.

Нека ви го представя, докато се качва с асансьора. С Ави Бен Гал се запознах през осемдесетте години, когато той беше млад капитан на служба в AMAN^[4], израелската военна разузнавателна организация. Изпратени бяхме на съвместна мисия в Сирия, където станахме приятели и досега сме такива. Миналата година го повишиха в tat aluf, което на иврит означава бригаден генерал. Аз ходих в Тел Авив за церемонията. Не, летях за Тел Авив за партито, което той направи след това. Партито продължи три дни, през което време успях да осъществя кратка, но все пак изключително значима връзка с красива, млада, чернокоса лейтенантка от AMAN, която се казваше Рашел. Това е то Израел — всеки ден купон, всяка нощ — също.

Както и да е, Ави е от онези оператори, на които спокойно бих опрял гръб всеки път и навсякъде. Той е нисък и сигурно не тежи повече от шестдесет кила. Но има душата на старозаветен Воин и куража на, ъъ, израелец. Няма място, където не би отишъл, или нещо, което не би свършил, ако мисията го изисква. И това включва скачане от самолет, което той по една случайност мрази. Говори английски, испански, руски, арабски, фарси, немски, френски и турски освен родния си hevrit^[5]. И, да, женен е за една от най-красивите жени на света, красавицата Мириам, която се извисява над него, както София Лорен се извисяваше над Карло Понти.

Бих ви казал как си заслужи трите Tzalashim — малките прекръстени кинжали, които са вторите по важност военни декорации в Израел, — но го чувам да тропа по вратата, а той е доста скромен, като стане дума за собствените му постижения.

Погледнах през шпионката, за да съм сигурен, че той чука, а после отворих вратата, дръпнах го вътре и го стиснах в свирепоразмерна мечешка прегръдка.

Не беше се променил много от последната ни среща. Може би имаше малко повече сиви коси. Но все още си беше дребният, кльощав моряк, с когото се бях запознал в Ливан преди повече от десет години. Отстъпи назад, изгледа ме нагоре-надолу и преди да успея да се обадя, каза:

— Значи, младежо, още не си направил един ден тук, и собствената ти посланичка иска да те депортира като персона нон грата.

Свих рамене.

— Предполагам, че това просто се дължи на естествения ми чар, когато работя.

Ави отметна глава назад и се засмя.

— Е, винаги можеш да поискаш убежище в Израел. Ще те вземем — след известна дребна хирургическа намеса, разбира се.

Скръстих крака в престорен ужас.

— Ще запомня думите ти, ако реша да избягам.

Тръгнах към минибара.

— Искаш ли нещо за пиене?

— Разбира се — една минерална вода би ми подействала отлично.

Ави посочи вратата на банята.

— Кой е под душа? Да не е посланик Медисън?

От тази мисъл ме побиха тръпки.

— Ъъх, не бих я докоснал. Не дори и с твоя schwantz^[6].

Отворих минибара, намерих половинлитрова бутилка минерална вода, метнах я към Ави и след като отвори капачката и отпи, му обясних накратко за Бумеранга.

После той сложи бутилката върху стъклената масичка за кафе и премина към същността:

— Е, Дик, какво те води в този край?

Аз му предадох официалната версия, но ако се съди по лицето му, той не повярва нито дума.

После дойде мой ред да любопитствам. Последния път бяхме работили заедно в Москва^[7]. Ави действаше под политическо прикритие, като аташе по селскостопанските въпроси. Запитах какъв пост са му дали тук, в Азербайджан.

— Нещата се промениха — отговори той усмихнат. — Тук съм това, което съм: военен аташе. Имам хубав апартамент в един от новите многоетажни блокове. Имам право на кола и шофьор двадесет и четири часа в денонощието. И най-хубавото е, че тъй като всички деца вече не живеят с нас и тъй като се ползваме с дипломатически отстъпки с „Ел Ал“^[8], Мики реши, че Израел може да мине и без нея три години, и затова дойде с мен.

Аз се ухилих:

— Mazel tov. Това е чудесна новина.

— Todah rabah — благодаря и да, така е.

— Как е работата, Ави?

Дребничкият израелец сви рамене.

— Не е лесно. Вероятно знаеш, че сме в близки отношения с азербайджанците. Дори има и директен полет между Баку и Тел Авив веднъж в седмицата. А да не говорим за съглашението за сигурност, след като вие, американците, не искате да помогнете в тази област. И им помагаме да оправят екологичната каша, която Съветите са бъркали толкова години.

Екологична каша ли? Слабо казано. Не бях тук от дълго време, но мога да ви кажа, че Азербайджан е екологично бедствена зона. От шестдесет години Съветите дупчат за нефт и всяко късче отпадък от процеса, всеки отровен химикал, който са използвали, е изливан в Каспийско море. Дори земята на Азербайджан мирише на мръсно. Вони на гнил петрол и химикали. Десет хиляди тона потрошено съветско оборудване е било оставено да ръждясва и да се разпада. Стотици квадратни километри от територията на Азербайджан са необитаеми: обширна, гола, опустошена, изоставена, токсична пустиня.

Но Ави не беше тук, за да чисти нефтени разливи, което и му казах.

Той протегна ръце, сложи ги на раменете ми и ме притегли към себе си.

— Прав си, младеж. Но и ти не си тук, за да учиш Араз Курбанов да се катери по нефтодобивни платформи — прошепна той.

Свих рамене и се освободих от ръцете на Ави, след което посочих към тавана. Не мислех да говоря за нищо такова в място като това.

Затова отидох при телевизора и го включих. Почакахме малко, но накрая Си Ен Ен се появи на екрана.

Ави погледна косо към екрана, плесна се по дясната буза и разклати глава напред-назад.

— Оу, vay iss mir^[9] — каза на престорен иврит той с палава усмивка на кръглото си лице. — Това е Улф Блицър^[10]. Голяма работа е. И тук не може да му се измъкне човек.

Ави вдигна дистанционното и натисна един бутон, за да усили говора. След това ми кимна да дойда при него, като ми правеше сигнали, че вероятно стените имат големи уши.

Кимнах в знак на съгласие и го подканих да засили говора още. Той се подчини. След това, докато Улф Блицър говореше гръмовно за най-новия скандал в Белия дом, аз му дадох топчето руски писмена, което взех от трупа на платформата, той бързо прочете материала, при което на лицето му се изписа гримаса на сериозна загриженост, а след това двамата се захванахме с нещо, което може да бъде наречено единствено тих, задълбочен и напълно откровен разговор.

 

 

Мога да ви предам всичко, което той ми каза. Но няма — много време ще трябва, а освен това тъпият редактор иска да преминавам към следващата екшън сцена. Достатъчно е да кажа, че двамата с Ави се споразумяхме отново да сме в отбор. Защо ли? Защото целите ни не се различаваха кой знае колко. Ави например имаше интерес да направи така, че както и да свършат нещата в Азербайджан, Израел да има непрестанен източник на нефт от Каспийско море. Това означаваше да държи руските и иранските ръце далеч от крановете на тръбопроводите. Според мен тази идея никак не беше лоша.

Ави се притесняваше също и от разпространението на оръжия за масово унищожаване, каквито руснаците имаха лошия навик да продават на всеки с достатъчно зелени гущери. Мисълта, че руски ядрени или пък химически и биологически оръжия се продават на Ирак, Иран или на някой от пикливите диктатори на Балканите, плашеше и мен.

Ави се притесняваше също и за по-голямата картина. Иранците и руснаците вече работеха по дестабилизирането на района. Каза ми, че през деветмесечния му престой тук са убити повече от дузина политически ръководители, журналисти и бизнесмени. Четири коли-бомби са убили десетки азербайджанци. Каза ми и че превземането на нефтодобивната платформа е най-новото от серия терористични прояви. Имало шест навлизания откъм Иран и два пъти повече от арменски сепаратистки крепости в Западен Азербайджан. На по-лично ниво през последните шест месеца са били убити шест от най-добрите източници на Ави — което беше неговият начин да ми каже, че има поне една мрежа от агенти.

— И — добави той — не съм единствен. Имам основания да смятам, че и единствената мрежа на ЦРУ тук е елиминирана.

Мислех си, че ЦРУ са напълно слепи в Баку, но ако Ави смяташе, че са имали мрежа и тя е елиминирана, бях склонен да му вярвам. Разбира се, ако е така, никой не е докладвал абсолютно нищо по въпроса, дори слухове. Защото бях заобиколил системата, за да получа нелайнарската версия от приятеля си Уинк, а той не бе казвал нищо за елиминиране на агентурни мрежи тук, в Баку.

Но дори и без загубата на разузнавателни активи беше очевидно, че азербайджанците са притиснати от две страни. И никой не предприемаше нищо по въпроса.

Всъщност според някои от оставащите източници на Ави американското посолство не докладвало за повечето от инцидентите.

Запитах дали знае защо.

Ави поклати глава.

— Мога да ти кажа какво се чува от, как го казваше, слуховото разузнаване — каза той.

— Е?

— Виж — каза Ави. — Посланичката е в нефтодобивния бизнес. Нефтът означава големи пари. Ако този регион е нестабилен, то нефтодобивните компании няма да инвестират толкова пари, колкото биха инвестирали в една стабилна обстановка.

Кимнах в знак на съгласие. Виждате ли накъде биеше Ави? Ако не, позволете ми да ви поднеса малко геополитическа предистория, за да разберете динамиката на нещата и залозите. Първо, трябва да разберете, че целият каспийски район е мюсюлмански. Ави, а и ние също имахме интерес да направим така, че мюсюлманите в Азербайджан, Таджикистан, Узбекистан и Казахстан (до една потенциално богати от нефт колкото всяко от емирствата в Персийския залив) да поддържат уравновесени, а дори и сърдечни отношения със Запада, за да може всичкият им нефт и природен газ да бъдат изпомпвани на Запад и използвани в Европа и Съединените щати.

Иранците обаче гледаха на каспийския район като на продължение на тяхната марка фундаменталистки ислям. За Иран големите петролни залежи на Каспийско море представляваха политическа опорна точка за използване срещу Запада. И така, Ави каза, че Техеран е предприел систематично изпълнение на програма за шпионаж, подмолни действия и сплашване, за да държи подръка мюсюлманите от каспийския район. Откритите прояви се състояха в статиите в техеранските вестници. Ави извади от куфарчето си фотокопие на новинарско съобщение, подчертано с жълт флумастер.

— Виж тази водеща статия^[11] от „Кайхан интернешънъл“.

Видях я и познайте какво? Тя беше съвсем истински фарс(и).

Ави, който говореше свободно ирански, ми преведе.

— Не е в интерес на Баку — зачете той, като пръстът му се местеше по подчертания текст — да дразни своя гигантски южен съсед. Иран не желае разполагането на чужди сили покрай границите си.

Това беше иранската гледна точка. Ето и другата: руснаците все още смятат целия каспийски район за част от Велика — и определено неислямска — Русия. Прилежно прилагат усилия през последните пет години да поддържат бившите съветски републики в състояние на дестабилизация и извън иранския лагер, като използват различни свои марионетки, за да обявяват партизанска война на местните населения.

Доказателства? Искате доказателства? Ами листовете, които току-що бях показал на Ави, руското оръжие, оставено на мястото на засадата, както и модерните руски комуникационни средства, които тангата използваха, доста добре доказваха руско участие. Ави се съгласи с мен. Косвените доказателства според него показваха, че ивановците помагат за оборудването и обучението на ирански нередовни бойци, които да бъдат използвани за безпокоене на азербайджанците от юг, докато подкрепяни от руснаците арменски националисти нападат от запад.

Фактът, че руснаците и иранците работят заедно, ме объркваше. Защото, изглежда — поне на повърхността, — че Техеран и Москва имат силно различаващи се цели в този район и никаква причина да си сътрудничат. Но, приятели, обикновено онова, което се вижда отгоре, не е истината. Руснаците винаги показват, че правят нещо, а всъщност правят точно обратното. Така че, макар на пръв поглед да помагаха на иранците, осъзнах, че руснаците всъщност работят за собствените си национални интереси.

И какви са тези национални интереси? Сбито казано, двеста милиарда — да, точно така, милиарда — барела нефт и неизброими кубични тона природен газ, закопан под повърхността на Каспийско море. Руснаците разбираха, че тези резерви от нефт и газ, както и трилионите долари, които биха генерирали, могат да възстановят бившия Съветски съюз като стратегически играч на световната сцена. Ние знаем, че Съветите са се съюзявали с много от враговете си, от хитлеристка Германия до Ирак, Иран, а дори и Китай, ако бъде счетено, че от това има политическа изгода. Е, аз не се съмнявах, че руснаците не биха използвали същата тактика, както в миналото.

И според Ави точно тук се появяваше фондация „Сирджик“.

Носът ми трябва да е мръднал, защото той го забеляза.

— Чувал си за „Сирджик“, нали? — запита.

— Гроган искаше да я използва като посредник.

Ави кимна.

— Логично е — каза той, — доколкото го познавам.

Погледнах го.

— Изплюй камъчето, Ави — за какво става дума, мамицата му?

— А — отговори той, — „Сирджик“ е мнооого интересна, Дик.

Той ми обясни, че фондацията е завряла пръсти в почти всяко гърне от Москва до Баку. Официално „Сирджик“ е НПО (неправителствена организация) с кантора в Ню Йорк, в старата къща „Уитни“ на Пето авеню. Оттам, както и от нейната мрежа офиси във Вашингтон, Лондон, Париж, Москва, Прага, Тбилиси, Баку и Ереван, директорът на „Сирджик“, Стив Саркисян, финансираше икономическото и социално развитие по целия бивш Съветски съюз и Варшавски пакт.

— Саркисян? Онзи, за когото все чета по финансовите вестници?

— Biduk — точно така.

Това добавяше нещо ново. Стив Саркисян беше богат кучи син, направил парите си кой знае как. Аз знаех само каквото бях чел и то казваше, че вестниците го наричат вашингтонски силов играч с либерални убеждения, макар винаги да се изтъкваше, че има приятели по високи места в двете политически партии. Той винаги пишеше уводни статии в „Уолстрийт джърнъл“ и в „Ню Йорк Таимс“ по икономически въпроси, обикновено за свободния пазар. Е, това са те, либералите. Подкрепят съществуването на училищни автобуси, но пращат децата си в частни училища; противят се на инвестирането на парите за социална издръжка в акции, но с инвестиции финансират собствените си пенсии. Учредяват офшорни корпорации, за да избегнат данъчното облагане и други финансови контролни мерки, а после наемат човек, който да напише вместо тях уводни статии, изискващи контрол на пазара и по-високи данъци.

Но Ави не даваше и пет фъшкии за политиката на Саркисян. Неговите приятели създаваха притеснения на Израел. Неофициално, поне според Ави, „Сирджик“ беше организация за пране на пари, свързана с организираната престъпност по целия свят.

— Можеш ли да го докажеш?

— Не — отговори спокойно дребният израелец. — Но това ми казва инстинктът.

Инстинкта на Ави си го биваше. Той беше го опазил жив толкова време, прекарано в операции във враждебна среда. А мисълта за фондация с идеална цел, която действа като проводник за пране на пари, беше интересна — в нея имаше истински потенциал. Но без доказателства…

Израелецът наруши нишката на мисълта ми. Забрави за „Сирджик“ сега, ми казваше. Имаме по-належащи проблеми.

Имаше право. Например фактът, че идването ми не остана незабелязано. Още не бях прекарал два пълни дни тук, а мрежите на Ави бяха доловили вълнението. Руснаците и техните марионетки тук работеха извънредно, готвеха се за нещо. Мафиози идваха от Тбилиси и от други места на запад. Иранците също се раздвижиха, въпреки че проследяването им беше много по-трудно от това на руснаците.

Предвид ограниченото време и неизбежността, че рано или късно (и определено по-вероятното беше рано, а не късно) някой гаден злодей би опитал всичко, за да направи задника ми на боклук, Ави се замисли на глас как да се справим с такава потенциално опасна ситуация. Отговорът ми беше да правим нещата просто, глупако. Щяхме да действаме. Щяхме да поемем инициативата. Щяхме да ги убием, преди те да убият нас. И по този начин НЯМА ДА СЕ ПРОВАЛИМ.

Позволете да ви представя първото правило за влизане в бой на Свирепия: КОГАТО ТЕ НАПАДНАТ ОСЕМ ГАДА, ЕДИНСТВЕНИЯТ ТИ ВЪПРОС Е „КОГО ДА УБИЯ НАЙ-НАПРЕД?“.

Тангата, които бяха нападнали нефтодобивната платформа и причакали заложниците в засада, бяха предприели атаката си от Иран. Дори в момента Чушката се трудеше, за да разбере откъде са дошли. Предложих, като открием местонахождението, да направим една визита на лошите на тяхна територия. Това би било подходящо послание за Техеран — и иранците биха се кротнали за известно време.

След това щяхме да се захванем с арменските сепаратисти, които бяха убивали чужденци, и да изпратим и до Москва подобно послание в смисъл „спирай и се въздържай“. Щяхме да ги ударим на тяхна територия. Здраво и безмилостно.

— Ти искаш hock choiniks на всички — каза Ави, като използва иврит за израза „да потрошиш чашите“.

— Позна. Ще ги ударим, за да им кажем „Да ви го начукаме — очаквайте още по-цветисто послание“. След това наблюдаваме. За да видим кой ще мигне. Кой ще реагира. Ще гледаме как играят. И след това ще вдигнем летвата малко нагоре. Ще движим нагоре по командната верига, а като стигнем на върха, ще отсечем главата.

От изражението на Ави отсъдих, че хареса идеята.

— Мога да намеря тактически данни чрез своите канали — каза той. — Но, честно казано, Дик, ако съдя по видяното, твоето посолство никога не би позволило това, което предлагаш.

Аз раздвижих вежди в нелоша имитация на Гручо Маркс^[12].

— Моето посолство? Кой е казал, че ще споменаваме нещо пред посолството?