Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Взвод „Ехо“ (13)

Глава 13

01:02. Преходът до брега мина напълно и прекалено гладко. Сърпът на луната ни правеше почти невидими с почернените ни лица и черните униформи. Не загубихме нищо от снаряжението си. Никой не си навехна глезен и не разтегна колянна става. Това ме изнерви. Е, не трябваше да се притеснявам: мистър Мърфи обяви присъствието си три и половина километра навътре в сушата.

Бяхме си проправили път по каменистия бряг, скрихме следите си, прекосихме едно шосе, което минаваше успоредно на брега, и започнахме дългия преход нагоре по хълма. Вървеше се трудно. Топографските карти не показват неща като тръни, които разкъсват униформите. Или жегата. Или лазещите неща — в случая отвратителна смесица от обучени да нападат пясъчни бълхи, свирепи кафяви комари-кръвопийци, злобни конски мухи и жадни мушици, които ни правеха живота съвсем неприятен, защото никой не беше се досетил да донесе репеленти за насекоми. Но като тюлени и следователно привикнали с дискомфорта, натискахме напред, мъкнейки тридесеткилограмовите си раници, оръжието, вода и храна, без да мислим за ухапванията от насекомите, убожданията от тръните и тридесет и повече градусовата жега.

Пачия крак беше челен дозор, а Нод — номер втори. В старото време Нод би броил крачки, за да знаем колко път сме изминали. Но сега, благодарение на безкрайните количества батерии и мрежата спътници за глобално позициониране, знаехме с точност до шест метра къде се намираме, колко път сме изминали и колко ни остава. Програмирал бях информацията в трите „Магелана“. Но също като топографските карти глобалните позиционни устройства ви показват само къде сте и къде отивате. Те не могат да се справят със ситуациите.

Беше 02:58. Доста добре бяхме напреднали — до момента. Пред нас имаше отвесна скална стена, около пет метра висока, която вървеше на север и юг, докъдето ни стигаше погледът. Не беше показана на топографската ни карта. Не се виждаше и на спътниковата снимка. Но въпреки това я имаше.

Спуснах се на едно коляно, извадих картата и включих фенерчето си с червен светофилтър върху конкретния участък. Nada. Bupkis. Очевидно, че тази скала не съществуваше. Да бе, точно така.

Дали носехме въжета за катерене? Не, не носехме. И затова трябваше да заобиколим.

Проверих отново картата. Около три четвърти километра на север от нас различих тънка, виеща се черта, която обозначаваше планинско поточе или ручейче, или уади, или каквото казваха на тези шибани неща в тази част на света. Свих очи и се вгледах по-отблизо в намачканата хартия, за да проследя поточето с показалец. Линията се виеше през хълмовете и се спускаше до Каспийско море. О’кей. Ще тръгнем към ручея. Ако скалата не свърши по-рано, ще се качим по бреговете му и после отново ще тръгнем на юг.

04:10. Отклонението ни отне ценно време. До зората оставаше по-малко от час и половина, а ние още се намирахме на три километра — малко под две мили — оттам, където исках да сме. Е, малко под две мили може и да не изглежда много. И ако вървите по Пътя в Апалачите^[1], даже и в най-трудните му участъци, това разстояние може да се измине за относително кратко време. Но същите три километра се превръщат в продължително, неприятно, изморително шибано ходене, когато си посред вражеска територия, работиш слепешката и опитваш да не вдигаш шум, който би разтревожил различните ирански военни, Революционната гвардия, иван и/или фундаменталистките групи танга, които е възможно по една случайност да са излезли, за да търсят хора като нас.

И така, продължавахме метър след метър, предпазливо през сухото корито на ручея, катерехме се по грубите камъни и си проправяхме път така, че да не оставяме от онези следи, които търсят граничарите.

Дали знаех със сигурност, че в района има вражески групи? Не, не знаех. Но нямаше да предполагам, че няма. Такива предположения убиват.

04:55. Небето бързо се променяше от черно в тъмносиньо. Което означаваше, че времето да се окопаем беше отминало отдавна. Аз не исках врагът да се събуди, да огледа района с бинокъл и да открие група гринговци, които се правят на невидими.

Сега, докато се опитваме да се скрием, позволете да ви дам кратък пример за трудностите по скриването в подобен терен. Той е следният: шибаняшки трудно е да го сториш.

В силно залесените райони можеш да използваш естествената гъста растителност, за да скриеш позициите си. Същото важи за джунглата. Гъстата гора помага много, защото позволява да се скриеш по-добре, като използваш естествените светлини — и сенки — в своя полза. Тук светлината по време на деня беше пряка и силна, а липсата на растителност щеше да затрудни маскировката.

Но съм виждал тюлени-снайперисти, дето успяват да създадат онова, което моите англичански приятели в SAS наричат ЛС — лежащо скривалище, — на пясъчен плаж без нито едно шибано стръкче растителност в диаметър от шестдесет метра и го правят толкова изкусно, че нищо неподозиращите местни стъпват отгоре им.

И тъй като нищо не е невъзможно, и тъй като от време на време човек може да заблуди майката Природа, бях предвидил този проблем и си носехме разнообразни полезни материали.

Но първо трябваше да избера подходящото място за нашето скривалище. Свалих раницата си, оставих повечето от оборудването си на земята и започнах проучването.

05:14. Богът на Войната трябва да ме е наблюдавал тази нощ, защото след около девет минути лазене, катерене и набиране с мъки намерих една пещера, чийто отвор всъщност гледаше към стария обект на ЦРУ под тъп ъгъл и от разстояние от около три четвърти километър, с което мястото си ставаше идеален наблюдателен пост. Отворът на пещерата беше частично скрит от къси каменни издатъци и големи безформени скали, които увеличаваха възможностите за скриване. Спуснах се зад тези естествени прикрития, извадих уреда си за нощно виждане от калъфа, и огледах лагера на тангата. Нищо не се движеше. Претърколих се и надникнах в пещерата.

Доколкото виждах, тя беше идеална. Може би пет-десет метра в дълбочина, с таван малко над метър при отвора и стигащ до над два метра в по-голямата й част и не повече от метър и половина в края. Пещерата беше широка три, може би четири метра. О, нямаше да ни е широко. Но пък щяхме да сме скрити и да наблюдаваме врага през целия ден. Пропълзях вътре за поглед отблизо. Прокарах ръка по стената. Беше хладна и суха. Добър знак.

На лакти и колене тръгнах по грубия под към задната част на пещерата, подпомогнат от очилата си за нощно виждане. Към средата на пътя нещо падна на врата ми. Инстинктивно замахнах към него. Късно: каквото и да беше то, ме ухапа до посиране. Плеснах го, мамицата му, но съборих очилата си за нощно виждане и те издрънчаха на земята. Шумът отекна леко и аз инстинктивно спрях да мърдам. След това бръкнах в колана и взех фенерчето с червения светофилтър, включих го и огледах пода.

Посегнах да взема очилата си от палубата. Но те мръднаха, мамицата им. Отдръпнах ръка и после внимателно посегнах и ги вдигнах за ремъка. Под тях забелязах един от най-големите проклети паяци, които някога съм виждал. Кой знае какъв беше на цвят, защото червената светлина правеше цветовете неразличими. Но имаше груб рисунък във формата на пясъчен часовник и диамант на гърба си. Лоша новина.

Вдигнах очилата и смачках шибания паяк с крак. Изведнъж осъзнах, че мъртвото гадно лазещо същество може да има приятели или роднини, и насочих лъча на фенерчето към покрива на пещерата, за да съм сигурен, че тук не гъмжи от други острочелюстни гаднярчета.

Видях само скали. Значи срещата между това малко копеленце и мен беше организирана от мистър Мърфи. Ухапаното не ме сърбеше, но усещах леко парене там. И започна да се надува почти веднага. Е, знам как да се оправям с ухапвания от насекоми: бръкнах в „банана“ на кръста си, намерих тампон с алкохол и изчистих ухапаното място с него, след което извадих добре използвана носна кърпичка от джоба си, с която превързах врата си, за да покрия лекия оток, и продължих напред.

05:22. Обявих пещерата за обитаема и започнахме работа. Сега небето беше в царствено наситен пурпурен цвят и блясъкът на слънцето започваше да намеква за себе си. Фактът, че се разсветлява, беше лоша новина. Но добрата новина беше, че нашата позиция се намираше на изток от лагера и всеки, който би погледнал в наша посока, щеше да получи доза слънце в очите.

Нямаше време за губене. Таймекса и Ранди измъкнаха от раниците си зебло, което опънаха в процепа между скалите, където щяхме да си вършим работата. Докато е тъмно, параванът, който не се вижда на инфрачервено осветление, щеше да ни крие. Когато стане светло, щяхме да сме се маскирали достатъчно, за да го свалим.

Алигатора, Копача О’Тул, Найджъл и Гризача носеха камуфлажна мрежа за пустинята. Аз имах също такъв материал, като пончо, а също и сгъваеми пластмасови колчета. Бумеранга, Пачия крак, Нод и Чука имаха шанцови инструменти, с които започнаха бързо да махат камъните и пръстта до входа на пещерата.

05:38. Разположихме камуфлажната мрежа, като вкарахме в нея и няколкото магарешки тръни, които намерихме. Ако някой се доближеше, за да провери отблизо и на лична основа пещерата, щеше да разбере, че вътре има човек. Но отдалече — или през бинокъл — щяхме да сме невидими.

Въпреки че все още нямаше тридесет градуса, се бях изпотил напълно в униформата си. Клекнах, опрях гръб в прохладната скала и опитах да си поема дъх. Ухапването от паяка на врата ми се беше надуло до размерите на топка за голф и пареше адски под кърпичката. Езикът ми беше сух; чувствах се сякаш имам топка памук в устата, а ставите ме боляха.

Е, какво ново, нали? Дик и болката — идеална двойка, както ям и голям, или блато и тиня, или гонорея и диарея^[2]. Борех се с болката и жегата, и с внезапния хлад в ставите си и продължавах напред.

05:47. Беше светло, когато станахме готови да влезем в пещерата. Казах на Чука, Найджъл, Пачия крак и Мустанга да вземат първите две наблюдателни дежурства. Исках острите им снайперистки очи да наблюдават целта. Моите очи ли? Те бяха почти безполезни. Искам да кажа, че нещата бяха някак си извън фокус и започнах да виждам едно голямо поле от бели точки. Малки бели точки. Опитах да се отърся от тях, но не можех. След това опитах да стана, но краката ми не действаха.

Ранди Майкълс ме изгледа странно, докато опитвах да стана на крака. След това сложи ръце на раменете ми, за да не ми позволи да стана, коленичи и сложи дланта си на врата ми, като с пръстите си галеше кожата точно зад дясното ми ухо.

Плеснах го по ръката, за да я махне.

— И аз те харесвам, задник такъв, но не по тоя начин.

Голямата му, изпечена от слънцето, обръсната глава се наведе, за да застане нос до нос с моята. Забелязах, че мустакът му потръпна, докато той говореше, и по някаква причина изведнъж това ми се стори абсурдно, гротескно, смешно. Насочих пръст към него и се засмях, но Скапания Ранди не разбра шегата. Не, беше си съвсем, съвсем сериозен.

— Скипере, ще ти стане много зле. Мисля, че имаш температура към тридесет и девет градуса.

Мустакът му пак мръдна смешно и аз се изкикотих и казах:

— Глупости.

Той не ми обърна внимание.

— Какво беше, скипере? Змия? Паяк? Скорпион?

Мустакът му вече трепереше жестоко, което ми се стори дори още по-смешно.

— Виж, Скапан…

— Да ти го начукам, скипере.

Той разви кърпичката, натисна ме настрани, извъртя главата ми така, че да вижда тила ми, и подсвирна тихо.

— Паяк — обяви той. — И то гаден и голям.

Завъртя ме — или поне така ми се стори, — стисна ме за колана и ме въвлече в пещерата, без да обръща внимание на камънаците, които ме удряха по опашната кост. Изкара ме от светлината, облегна ме към една от стените и попита:

— Някой има ли антивенин? Ако съдя от врата му, скиперът е решил да бъде ухапан от огромен шибан паяк, май черна вдовица.

Понечих да възразя. Стига де, през годините са ме хапали хиляди шибани паяци, а да не говорим за всевъзможните кърлежи, бълхи, въшки, креватни дървеници и конски мухи. По дяволите, даже съм гълтал отрова от кобра. Но трябваше да призная, че нито едно от тези изживявания не беше ми навредило толкова много и толкова бързо като това. Накрая реших да си призная. Проблемът беше, че като отворих уста, от нея не излезе нищо.

Загледах се тъпо в Ранди. Видях дългото, тясно лице на Бумеранга да ме гледа със загрижено изражение. Зад него Нод, Гризача, Пачия крак, Таймекса и Алигатора ме наблюдаваха, а лицата им приличаха на безизразни маски. В този момент ми се стори, че гледаха да видят дали не съм умрял. Е, да ми го начукат. Опитах да измисля някакъв каламбур, но пък шибаните точки станаха по-големи и по-големи и после всичко почерня.

 

 

Свестих се около 16:00, окъпан, както казват, в собствената си пот и повръщано и кой знае още в какво. Почувствах се като зле гледан кон — язден здраво и оставен мокър от пот. Вероятно и така миришех. Изтърколих се на дясната си страна и опрях в едно тяло — Нод, — което измърмори нещо неразбираемо, а после ме бутна обратно на лявата ми страна. Аз се изтърколих, бутнах се в друго тяло, спомних си къде съм и изстенах.

Тялото, което току-що бях бутнал, принадлежеше на Бумеранга.

— Хей, шефе на пичовете, не мърдай и ще се оправиш за нула време — тихо каза той, бутна ме леко да легна на гръб и постави тампона с алкохол на врата ми.

Опитах да стана, но честно, нямах сили.

— Какво става бе, Бумеранг? Мамицата му?

— Май си алергичен към ухапвания от определени паяци, шефе на пичовете. Вкарахме ти малко антистамин. Ранди ти инжектира и малко морфин.

Морфин? Морфин? Не съм чувал да се използва морфин за ухапвания от паяци и успях да изграча това си мнение на висок глас.

Бумеранга сви рамене.

— Да — и аз бях скептично настроен.

Усмихна се криво.

— Изглежда, имаше полза. Искам да кажа, жив си, нали?

На това живот ли му викате?

— Донякъде.

Той вдигна главата ми, наклони я леко и сложи манерка до устните ми.

— Опитай малко вода, шефе.

Отпих. Господи, как добре ми дойде. Отпих още. След като успях да отпия жадно две, три, четири глътки, Бумеранга дръпна манерката.

— По малко, шефе на пичовете.

— Благодаря.

Легнах и затворих очи.

— Аз ще полежа още няколко минути.

Бях по средата на един от онези невероятни сънища, в които всички неприятни преживявания от последните пет години се свързват в един шибано огромен кошмар, когато реалността се намеси, въплътена в ръмжащия дълбок бас на Скапания Ранди Майкъл, който се вряза в подсъзнанието ми като шибана корабна сирена в канализационна тръба.

Отворих едно око, но не видях нищо, докато Ранди не включи червеното си фенерче, за да разпозная бръснатата му глава и гадната му Бойна физиономия, намазана с тъмен камуфлажен крем. Изгледа ме с онзи родителски развеселен поглед, който старшините пазят за тъпи младши офицери.

— Неприятно ми е да безпокоя съня ви, скипере, защото, ако питаш мен, трябва да се възползваш от всяка минутка. Но става късно, трябва да тръгваме, а и ти винаги ни казваш, че в речника думата снизхождение е между сифилис и сране. Затова вдигай си задника, навличай си снаряжението и да тръгваме, за да избием малко лоши.

01:12. Ох, не трябваше да ми харесва — и не ми харесваше изобщо. Но трябваше да го направя. И затова направих го. Отпих пет бързи глътки вода, с усилие се изправих на колене, след това на крака — удряйки стария свиреп череп в ниския таван на пещерата. След това, тъй като всичко беше нормално (искам да кажа, че изпитвах болка), се заех с работата. Изслушах доклада по обстановката от Ранди и Бумеранга и научих къде са лошите и как старшините са направили фина настройка на операцията. След това клекнах и надянах снаряжението си. Първо беше бронежилетката. След това, над нея, тактическата жилетка за разни неща. Размърдах се, докато проклетите жилетки застанат горе-долу удобно, а после проверих отново дали катарамите са закопчани, връзките — вързани и лепящите ленти — лепнати. Концентрирах се върху пълнителите, проверих дали са заредени догоре и дали патроните сочат накъдето трябва. Не се смейте. Виждал съм опитни стрелци да зареждат в тъмното и да вкарват някой шибан пълнител в магазина обратно. Майтапът е за тяхна сметка, когато им засече оръжието.

01:19. Бях готов да тръгвам — или поне толкова готов, колкото можех. Да, треперех. Да, чувствах се като посран. Да, изпитвах болки, смърдях и виждах нещата мъгляво в най-добрия случай. Но когато си Воин и водиш Воини в бой, чувствата ти, миризмата ти и болките и болежките ти не се броят. Брои се воденето чрез пример. Брои се да покажеш, че каквото и да стане, ще упорстваш. Ще продължаваш напред. Ще изпълниш мисията и хората ти могат да разчитат, че ще ги върнеш живи и победили.

Е, тази книга си е чиста художествена измислица, но онзи вид Воинско предводителство, за който говоря, се среща от време на време в реалния живот.

Като примера на старши сержант Рой Бенавидес. Сержант Бенавидес бил изпратен в пета специална рота във Виетнам. Ето какво направил там, като цитирам наградата за неговия почетен медал, и как е водил чрез пример. И не пропускайте тази част, защото всеки един от вас дължи на Рой Бенавидес, починал през ноември 1998 г. на петдесет и три години, уважение колкото цял товар с лайна. Той беше от онези войници, чийто модел винаги опитвам да следвам.

Сутринта на 2 май 1968 г. разузнавателен екип от специалните сили е внедрен с хеликоптер в район с гъста джунгла западно от Док Нин, Виетнам, за да събере информация за потвърдена мащабна дейност на врага. Районът бил контролиран и редовно патрулиран от северновиетнамската армия. След кратък престой на земята екипът се натъква на тежка съпротива от страна на врага и иска аварийно евакуиране. Три хеликоптера опитват да ги евакуират, но не могат да се приземят поради засилената стрелба с малокалибрено и зенитно оръжие.

Сержант Бенавидес се намирал в предната оперативна база в Лок Нин, за да контролира операцията по радиото, когато хеликоптерите се връщат, за да разтоварят ранените членове на екипажа и да прегледат щетите по машините. Сержант Бенавидес доброволно се качва на хеликоптер на път за нов опит за евакуация.

Разбирайки, че всичките хора от групата са или мъртви, или ранени и следователно не могат да се придвижат до зоната за евакуация, той насочва машината в една разчистена площ наблизо, където скача от кръжащия хеликоптер и тича 75 метра под унищожителен обстрел до ранения екип. Преди да стигне дотам, е ранен в десния крак, в лицето и в главата. Въпреки болезнените рани той поема командването, прегрупира хората от екипа и насочва стрелбата им така, че да улесни кацането на евакуационен хеликоптер и товаренето на ранените и мъртвите членове на групата. След това хвърля димки, за да насочи хеликоптера към местоположението на екипа. Въпреки сериозните си рани и под силен вражески огън той пренася и влачи половината от членовете на екипа до чакащия хеликоптер. След това осигурява защитен огън, като тича до хеликоптера, който се придвижва напред, за да вземе останалите членове на екипа.

Със засилването на вражеския огън той бърза да вземе тялото на мъртвия водач на групата, както и секретните документи в него. Когато посяга към тялото на водача, сержант Бенавидес е сериозно ранен от малокалибрен куршум в коремната област и от осколки от граната в гърба. В почти същия момент пилотът на хеликоптера е смъртно ранен и хеликоптерът пада.

Независимо от изключително сериозното си състояние поради множеството рани сержант Бенавидес прибира секретните документи и се добира до разбилия се хеликоптер, където помага на ранените да излязат от преобърналата се машина и събира зашеметените оцелели в отбранителна позиция. Под засилваща се вражеска автоматична стрелба и огън от гранати той обикаля групата и раздава вода и патрони на изморените мъже, като им дава воля да живеят и да се бият.

Изправен пред растяща вражеска маса и с обкръжен екип, сержант Бенавидес събира сили, започва да призовава тактически въздушни нападения и насочва стрелбата от притеклите се щурмови хеликоптери, за да потисне вражеския огън и да направи нов опит за евакуация. Отново е ранен в бедрото от малокалибрено оръжие, докато дава първа помощ на ранен член на екипа, малко преди друг евакуационен хеликоптер да успее да кацне. Неговият несломим дух му дава сили да продължи напред и да пренася другарите си в хеликоптера.

Пренасяйки втори ранен, получава удари в главата и ръцете, преди да убие противника си. След това под унищожителен огън продължава да пренася ранените до хеликоптера. Достигайки хеликоптера, забелязва и убива двама вражески войници, тичащи към машината от посока, в която вратата на хеликоптера не позволява на картечаря да стреля. С малкото си останали сили той се връща още веднъж до мястото на боя, за да провери дали всички секретни материали са прибрани или унищожени и за да пренесе останалите ранени. Едва тогава, в изключително тежко състояние от многобройни рани и загуба на кръв, позволява да бъде изтеглен в хеликоптера.

Доблестното решение на сержант Бенавидес да се присъедини доброволно към своите другари, озовали се в критично положение, и да се изложи на постоянен и унищожителен вражески огън и отказът му да спре въпреки многобройните сериозни рани спасяват живота на осем души. Безстрашното му лично предводителство, упорита отдаденост на дълга и изключително храбри действия срещу многократно по-голяма сила съответстват на най-добрите традиции на военната служба и изискват признаване на най-големи заслуги както на него, така и на армията на Съединените щати.

Това, приятели, е предводителство в стила на Рой Боъм и героизъм в традициите на най-добрите Воини на Америка. И така, без да обръщам внимание на повръщаното и потта, и замаяното зрение, и всичко освен кървавите, но смели примери, дадени ми от истински Воини като старши сержант Рой Бенавидес, метнах автомата на рамо, намазах лицето си, врата си и горната част на дланите си с маскировъчен крем, стиснах зъби, пъхнах обувките си в раницата и изпълзях на длани и колене от пещерата в горещия нощен въздух.