Шърли Маклейн
За да достигнеш плода (6)

Глава 4

„Тайната на живота е в това, че всички неща продължават да съществуват и не умират, а само се оттеглят за малко от погледа и впоследствие се връщат отново… Иисус не е мъртъв; той е напълно жив; както не е мъртъв Йоан, нито Павел, нито Мохамед, нито Аристотел; понякога вярваме, че сме ги виждали сред нас и можем лесно да кажем имената, под които те живеят.“

Ралф Уалдо Емерсън, номиналист и реалист

Полетът от Лос Анджелис до Хавай беше скучен и гладък. Повечето от пътя дремех и мислех за Джери. Мислех за приятелството си с Дейвид и с колко други хора съм се срещала, хранила и размотавала без никога истински да съм ги познавала. Регистрирах се в „Кахала Хилтън“ под друго име. Никой не забеляза. После отидох в стаята си да чакам.

Ето ме тук… застанала на балкона на поредната хотелска стая с изглед към ритмичния, приспиващ Тих океан, а червеното слънце се сгушва във водата… очакваща. Очакваща един мъж. Очакваща един мъж, когото обичам или си мисля, че обичам, каквото и да значи това. Знаех, че това, което изпитвам към него, е много силно, знаех и че бих отишла навсякъде, за да бъда с него. И двамата бяхме заети и имахме творческа работа, която запълва живота ни, но ми се струва, че имахме нужда от нещо повече. Поне за себе си знам, че е така. Откакто се помня, имах нужда да бъда влюбена. И явно най-очевидният обект на такова чувство и желание беше мъжът. Но може би пък не, може би просто имах нужда да изпитвам любов, а някакъв по-дълбок обект явно ми се изплъзваше, не знам.

Хонолулу е едно от любимите ми места, особено по залез-слънце, дори въпреки че сега гъмжеше от изтупани, мъкнещи камери туристи за конференцията. А „Кахала Хилтън“ е един от най-красивите хотели на света, с външния си пейзаж, вътрешните, подражаващи на природата градини, с подводния бар и делфини, които игриво подскачат долу в басейна с морска вода. Слушах притихнала успокоителното припляскване на водата по плажа. Чух прошумоляването на кокосовите палми. После чух тупване. Беше паднал узрял кокосов орех, готов за счупване. Погледнах си часовника. Джери бе казал, че ще пристигне в шест и половина. Вече наближаваше седем и половина. Времето беше хубаво, тъй че самолетите нямаха закъснение. Информацията на летището ми отговори, че край Лондон също няма проблеми с времето. Значи трябва да е потеглил навреме. Добре де, светът е само топка за голф. Скоро ще пристигне. Но негодувах срещу закъснението, защото знаех, че ще имаме само тридесет и шест часа. Боже, какъв враг ми изглеждаше времето. С каквото и да се занимавах, то все не ми стигаше. Толкова силно ми се искаше да се възползвам и наслаждавам на всеки възможен миг, че непрекъснато се изнервях от недостига на време — някак си миналото и бъдещето вечно ми се изпречваха на пътя; миналото — с последиците от него, бъдещето — със загадките си. А мен ме интересуваше единствено настоящето.

Подишах мекия вечерен въздух, после влязох в стаята и включих телевизора.

Картър се нахвърляше на Бегин. Теди Кенеди се нахвърляше на Картър. Доларът продължаваше да пада. Пиер Трюдо бе нарекъл някого с мръсна дума в канадския парламент. Светът или беше смешен, или се разпадаше — зависи от гледната точка. Никой не се опитваше да го събере.

Огледах хотелската стая. Не исках да привличам вниманието, затова бях поискала стая, а не апартамент. Но и тя ми беше много за времето, през което щяхме да бъдем заедно с Джери. Знаех, че Хонолулу ще му хареса. Никога не беше идвал тук. Надявах се, че ще успее да го усети. Първото, което щеше да стори, е да излезе на балкона и да огледа какво го заобикаля. Винаги имаше нужда да го направи. Щеше да погледне към нос Диамант и ще заговори за палмите. Успокояваше се, когато бе заобиколен от природа. Съзнанието му наистина се уталожваше при вида на пропито от дъжд дърво с птици, отърсващи мокрите си криле. Той наистина можеше да престане да се терзае от състоянието на света и изгледите за преизбирането си, когато слънцето изгрееше във фламингово розово. Духът му, изглежда, се умиротворяваше от мисълта, че природата е красива и по-могъща от всичко друго. Но това е, защото е израснал в английската провинция, изтърпявал е английските зими. Разхождал се е по английски поляни и е плувал в студената вода на Ламанша. Градският живот го смаляваше. Той имаше нужда от простор и природни предизвикателства. Радвах се, че се срещаме в Хонолулу. Щеше да му е приятно неговото спокойно въздействие. Отново мислех за Джери така, сякаш аз бях той.

Минаха още петнадесет минути. Петнадесет минути, които никога няма да си върнем. Килимът в стаята беше наситено кестеняв, с ресни. Покривката на леглото беше маслиненозелена с кафяви цветя. Защо завесите винаги трябваше да се връзват с покривката на леглото? Мислех си дали Хилтън няма да вдигне свой хотел и по някоя планина в Китай? Колко нелепо изглеждаха китайците, като танцуваха „Да останеш жив“ от „Треска в събота вечер“ на китайско-американския прием. И как след още някое време един милиард китайци ще почнат да зависят от центове в дългата си борба за модернизация. Струваше ли си наистина? Вече не знаех какво изобщо си струва.

Запалих друга цигара. Джери бе опитвал да се откаже от пушенето преди една година и сега непрекъснато ми се караше, че аз дори не се опитвам да се откажа. Казваше, че пуши, понеже все попадал в помещения, където други пушат. Разбирах намека му. Аз също бих могла да се откажа. И съм го правила — много пъти. Но всякога, когато имах да взимам важни решения, имах нужда от мълчалив компаньон — нещо, което ще го има наоколо, ще си пуши, но няма да ми се меси. Не вдишвах дима, затова никога не ми пречеше като пея и танцувам, но ми дразнеше гърлото и ми се кашляше. Добре, ще се откажа, щом Джери пристигне и ще видя дали и той ще го стори.

Луната вече се издигаше над Уайкики. Отражението на нос Диамант в морето приличаше на черен тромав кораб. Може пък Джери да е изпуснал самолета в Лондон. Конференцията за обсъждане на проблема Север-Юг можеше да мине и без него, предполагам. Но аз не можех.

Телефонът иззвъня до леглото. Наближаваше осем часът.

— Здрасти — обади се Джери, сякаш не сме били разделени цели седмици.

Омекнах от спокойния му глас. Говореше различно, когато беше далеч от службата си.

— Бяхме на летището в залата за посрещачи — каза той. — Цял час висяхме там. Бяха казали, че някой ще освободи багажа ни, докато чакаме. Но никой не го стори. Накрая си го прибрах сам. Ти кога пристигна?

— Преди няколко часа — казах аз, като не исках да споменавам как съм броила всяка пропиляна минута.

— Трябва да се отърва от едни почитаеми дами, които искат да пийнат по едно с нашата делегация.

— Почитаеми дами ли? — попитах аз.

— Да, почитаеми дами. Малко глупавички, но добронамерени. Тъй че ще се погрижа за това и идвам веднага, щом се откопча. Копнея да те видя.

Затворих телефона, погледнах пак в огледалото, преглътнах раздразнението си от шовинистката му бележка за почитаемите дами и реших да се преоблека в любимия си зелен вълнен пуловер.

Открехнах вратата, за да не трябва Джери да чука и да чака да му отворя. Коридорът гъмжеше от тайна полиция и политици от всички краища на света. Чудех се как ли ще се промъкне, без да го познаят.

Бях нахлузила пуловера на главата си, когато го чух да отваря вратата и да влиза. Знаех, че е в стаята, но не можех да го видя, защото вълната се беше заплела в обецата ми. Усетих ръцете му около кръста си. Очите ми бяха покрити със зелена вълна. Той ме целуна по шията. Усетих, че се задъхвам и от топлината на устата му, и защото пуловерът дърпаше пробитото ми ухо. Не можех да помръдна. Той мушна ръка под пуловера ми и през вълната намери лицето ми.

— Не мърдай — каза той. — Харесваш ми точно така. Да ти помогна ли? — предложи той. Освободи обецата ми и ме целуна по ухото.

Отстъпи назад и ме огледа.

— Харесва ми този цвят — каза той. — Хубав е. — После обиколи стаята и каза, че е същата като неговата. Както и очаквах, той веднага излезе на балкона и се огледа към нос Диамант.

— Погледни тези палми — каза той. — Изглеждат нереални, почти като нарисувани по небето. Това ли е нос Диамант?

— Да — отговорих. — Прилича на декор, но е истински.

— Същински рай, нали? — Той взе ръката ми и я обви около кръста си. — Гладна ли си? — попита ме. — Сигурно. Ти винаги си гладна.

— Да.

— И аз. Хайде да хапнем.

Отидох до телефона и поръчах два Маи — Таи и вечеря. Джери не знаеше какво е Маи — Таи. Озадачи се, че поисках допълнително ананаси и отиде в банята да се натопи във ваната. Седнах на тоалетната чиния, докато той киснеше във водата.

Той отпи от своя Маи — Таи, избягвайки плуващата в чашата череша. После разплиска с нозе покритата с пяна вода — бяха прекалено дълги за ваната.

— Е — обадих се аз, — как вървят нещата? Как прекара?

— Добре — отговори той.

— Какво още? Както казваш ти винаги.

— Ами, имахме някои проблеми в Лондон. Чела си за тях. Не се притеснявай за мен. Твоят живот как е?

Разказах му за новата хореография на бъдещото ми шоу, за упражненията, които правя всеки ден, за да се поддържам във форма, за диетите със здравословна храна, които изпробвах и колко трудно е да се намери добър филмов сценарий за жена. Той попита защо и отговорих, че това сигурно има нещо общо с яростната реакция на борческия феминизъм. Изглежда вече никой не знае как да пише женски роли, защото не се знае какво всъщност искат жените. Или поне мъжете писатели не знаят. А жените писателки пишат за това колко нещастни и неосъществени жени са те. Тъй че кой го е грижа? А когато се стигне до представление, кой би платил, за да гледа такова нещо?

— Не знам — каза Джери. — Достатъчно грижи имам като се опитвам да отгатна какво хората искат… не какво жените искат. Нека не звучи надменно — продължи той, — но ние сме пред един икономически крах, който засяга всички и не съм сигурен дали ще успеем да се задържим на повърхността.

Казах, че разбирам и после той ме заразпитва какво става в Америка. Поколебах се, после му отговорих, че не съм наясно. Американците трудно можеш да ги разбереш. Тогава на свой ред го заразпитвах какво става по света. Занасяхме се един друг, смеехме се и се наслаждавахме на разговора си, като се изслушвахме, дори когато говорехме един през друг. Нямаше толкова значение какво говорим, по-важното беше как го казваме. Това именно ни харесваше. Споглеждахме се, взаимно очаровани. Изпитвахме някакво особено наслаждение просто от жестовете на ръцете ни, от израженията ни, от начина, по който единият ще опре глава на ръката си, като се опитва да се съсредоточи: един актьор, хипнотизиран от другия.

Разговаряхме за Картър, инфлацията, долара, дори за Иди Амин и слънчева енергия и докато говорехме, беше като да се любим с мозъка си на двойно ниво, като всяка дума разпалваше мънички искрици и взривове в главите ни. Нямаше значение дали разговорът бе за новите предложения за данъци или движението на цените на ОПЕК, или пък за женски роли в киното. В ход бе някакъв вид чувствена динамика. Динамика, която трудно можех да си обясня, но и на двама ни бе позната. Аз ще кажа нещо за петролните полета на Иран и нуждата от обединения на работниците, а зад очите си Джери ще се разтопи над мен като сгорещено масло. Той ме слушаше и чуваше думите ми, но усещах как един вулкан бавно се надигаше в него и преливаше през очите му. Не исках да се пресягам и го докосна или да го целуна, или дори да вляза във ваната при него. Харесваше ми това чувство на въздържане и общуване на двойно ниво. Харесваше ми чувството, че думите се използват, за да контролират това, което е отдолу, защото усещах, че то е прекалено взривоопасно. Не бях сигурна защо.

Погледнах тялото му в топлата вода. Шампоанът „Витабат“ се разпенваше по кожата му в сапунени балони. Членът му плаваше на повърхността на водата. Помислих си какво ли е като усещане това и почувствах, че по някакъв начин знам.

Джери се излегна назад във ваната и затвори очи.

След малко се обадих:

— Джери?

Той отвори очи.

— Какво? — попита той.

— Ти вярваш ли в прераждане?

— Прераждане ли? — Той беше изумен. — Защо, за бога, ме питаш? Разбира се, че не.

— Защо казваш „разбира се, че не“? — попитах го.

— Ами защото е фантазия — разсмя се той. — Хора, които не могат да приемат живота такъв, какъвто е тук и сега с неговите условия, изпитват нужда да вярват в такива измислици.

— Да, може би — казах аз, чувствайки се някак уязвена, че може да се подиграе така гръмко с такава теория. — Може би си прав, но милиони хора вярват в него. Може би така те имат посока.

— Трябва да имат — каза той. — Тия нещастни педерасти нямат нищо друго в живота си. Не мога да ги виня, разбира се, но ако вярваха поне малко повече в „тук“ и „сега“, това много повече щеше да облекчи работа като моята.

— Какво искаш да кажеш? — попитах го.

— Искам да кажа, че те не се грижат за живота си така, сякаш могат да го подобрят. Тоест те просто си съществуват тъй, сякаш следващият път ще бъде по-добре, а този път изобщо няма никакво значение. Не, Шърл — продължи той с много решителен тон, — аз искам да направя нещо за отчаяните хора сега. Това е всичко, което ни е дадено, и аз го уважавам. Защо? Ти да не би да вярваш в тия занесии?

Бях смутена от неговото отношение към тази тема. Искаше ми се да е достатъчно непредубеден, за да можем поне да я обсъждаме.

— Не знам — казах аз. — Наистина не знам.

Той плесна с ръка по водата и пак затвори очи.

Иисусе, помислих си аз. Тази метафизическа работа наистина смущава хората. Чудех се защо. Аз самата не се чувствах застрашена от нея. Струваше ми се интересно за изследване измерение. С какво може да навреди? Разбирах гледната му точка, че тези хора не поемат отговорност за съдбата си тук и сега, но как да се примириш с несправедливостта, че по волята на случая се раждаш в бедност и лишения, когато други се раждат в удобства? Наистина ли животът е толкова жесток? Просто случайност ли е животът? Внезапно ми се стори твърде лесно, дори мързеливо, да приемеш това.

— Толкова добре се чувства човек тук — обади се Джери, отпуснал се в сапунената вода. — Хубава е тази баня. Малко е къса ваната, но е хубава. Всъщност и хотелът е хубав, но особено тази баня. Най-обикновена баня, но е хубава, защото ти си тук.

— Да — казах, като се опитах да изляза от мислите си. — Баните са интимно място, нали? Ако се чувстваш уютно с някого в банята, значи наистина между двама ви става нещо важно.

Джери се усмихна и кимна.

Банята е интимно, първично място, място за основни неща. Спомних си как преди години един мой любовник разби банята в хотелската стая във Вашингтон. Той яростно помете с ръка чашите за пиене от умивалника и запрати сешоара ми в огледалото, като донатроши парчетата направо във ваната. Бяхме се скарали в спалнята по повод неговата ревност, обаче гневът му се разрази в банята.

После си спомних случка от детството. Бях загубила главната роля в училищния балет, за която от пет години бях мечтала. Спомням си, че се гледах в огледалото над умивалника, питах се какво ли ми ставаше и докато се усетя, повърнах в умивалника.

Спомних си и за първия официален прием, който дадох в Калифорния. Толкова бях нервна и притеснена като домакиня тогава, че седнах в банята и останах там, докато свърши вечерята.

Спомних си за един лют зимен ден, когато с Уорън бяхме играли в замръзнала кална локва. Аз бях шестгодишна, а той на три. Мама много се ядоса. Тя натопи Уорън във ваната да го измие и аз чувах отчаяните му писъци откъм банята. Спомних си и как веднъж падна върху счупена бутилка от мляко и татко го завлече в банята и го накара да държи над ваната ръката си с бликащата кръв. Спомням си с какво умолително лице гледаше нагоре към баща ни и казваше: „Татко, не му давай да ме боли“.

Спомних си за една моя икономка, която се оттегляше всяка вечер в шест часа в банята да запали свещичка над ваната и се молеше.

Помислих си още, че където и по света да се намирах, най-важното, интимно, уютно и разтоварващо място, от което единствено се нуждаех, бе една добре осветена баня с искряща от чистота вана с топла, меко лееща се вода. Тя ми помагаше да превключвам от депресия, объркване или тежка работа. Помагаше ми да общувам със себе си. Приспиваше ме. Уталожваше болката в нозете ми. Разсънваше ме. Координираше тялото и съзнанието ми, даваше ми прилив от нови идеи, надежди и хрумвания. И където и да бях през деня, само при мисълта, че като се върна, вкъщи ме чака чудесна вана, която мога да напълня с течна топлота, аз се чувствах щастлива.

Джери допи своя Маи — Таи и ми подаде чашата. Изплакна се и ме помоли да му измия гърба.

— Знаеш ли — каза той, като излезе от ваната и се бършеше. — Радвам се, че съществува такова нещо като телефон, все едно дали има данъкоплатци или не. Между другото, ти беше много права за това. Аз сам си плащам сметките. Би ми било трудно да не говоря с теб всички тези седмици.

— Да, знам. На мен също — казах аз, като го гледах как премята хавлиената кърпа зад гърба си.

— Но знаеш ли — каза той. — Аз съм обсебен от гласа ти, а не искам да се чувствам обсебен.

— Какво искаш да кажеш? — попитах го, като потрепнах.

— Ами открих, че целият ми ден се върти около това кога ще открия време на свое разположение, за да ти се обадя. Това просто ми изчерпва енергията, а не обичам такова чувство.

Вгледах се в него. За какво говореше той? Караше ме да се чувствам неспокойна.

— Ще ядеш ли черешката си? — Изправен в хавлията, той гледаше в празната ми чаша.

— Не, много ми е сладка.

— Може ли да я взема?

Подадох му я и го хванах за ръка, докато ме водеше в спалнята.

Седнахме пред вече изстиналото блюдо с морски храни върху подноса. Сервитьорът бе донесъл само една вилица. Дадох я на Джери. Той не забеляза, че ям с ножа. Наметнах го с шлифера си, за да не затрепери и както ядеше, той ми заприлича на чистичък, поизраснал купидон здравеняк.

— Нали знаеш онези протрити обувки, с които обичаше да ме виждаш непрекъснато? — попита той. Кимнах. — Ами дъщеря ми ги изхвърлила в кофата за боклук. Решила, че трябва да си купя нови и просто ги изхвърлила.

— Дъщеря ти да изхвърли любимите ми обувки?

— Да. — Той се наведе напред, предварително готов да се разсмее от това, което щях да кажа. Не знаех какво очакваше, затова казах просто:

— Ами, може да са миришели на парфюм?

Той скочи, като отхвърли наметнатия шлифер. Вдигна ме чак над раменете си и ме притисна през смях до себе си, после ме хвърли на леглото. Меките му топли ръце обикаляха навсякъде по мен. Косата му бръсна лицето ми. Носът му се блъсна в моя и го смаза. Кожата му беше мека и топла, миришеше на „Витабат“. Той потръпна и силно ме прегърна.

Отворих очи и погледнах лицето му. То беше едновременно удивено, екстазно и прехласнато. Седнах, зарових пръсти в косата му и я дръпнах.

— Как си поддържаш ноктите толкова дълги? — попита ме той.

— Прекалено дълги ли ти се струват?

— Не. Изглеждат красиви. Но трябва да са много здрави.

Той вдигна лявата си ръка във въздуха и размаха кутрето, от което липсваше почти цялата крайна става — бил я загубил в някакъв странен инцидент като съвсем малък. Но беше зараснала толкова добре, че човек почти не забелязваше, освен ако той не привлечеше вниманието върху пръста си. После каза:

— Имам артрит на този пръст и ме боли. Но съвсем отскоро започна. Чудно от какво ли?

— Може би не ти достига витамин С — казах аз. — И поради липса на упражнения.

Лежахме един до друг и гледахме как свива и изправя кутрето си.

— Знаеш ли — каза той, — струва ми се, че съм получил този артрит, защото енергията ми се изчерпва вече. Прекалено съм отдаден на теб. Да — продължи той, — нали знаеш, че животът е пълен с малки, но слепи знаци.

— Да — казах аз. — Разбирам те.

— Изглежда трябва да поохладя чувствата си. Трябва да се върна на твърда почва.

— Да — казах аз. — Както предпочиташ. — Усетих сърцето ми да спира. Изстинах.

— Знаеш ли — каза той, — никога не съм имал подобно изживяване. Дори нещо близко до това. Не знам какво да мисля. И не знам защо се чувствам толкова привързан към теб. А не мога да го преодолея, въпреки желанието си.

Загледах се в дългите си нокти.

— Може да сме били заедно в някой друг живот — казах аз и бързо обърнах глава към него, за да видя реакцията му. — Може би помежду ни са останали неразрешени неща и трябва да ги довършим през този си живот.

Лицето му поруменя смутено. Изпусна мига да се подиграе на мнението ми. После изражението му се проясни и той ми се усмихна.

— Нали? — каза той. — Но сериозно. Не зная просто какво искам за нас двамата. Дано ти знаеш.

— Знам — отговорих аз. — Разбирам за какво говориш. Но и аз не знам какво да правим. Така че защо по-добре да не правим нищо, а през времето, с което разполагаме, просто да се наслаждаваме на това, което имаме?

— Но искам да бъда честен към теб — каза той. — Искам да бъда честен с всеки. Винаги съм поставял на първо място работата си. И ако сега си пропилявам енергията, ще загубя това, за което съм работил. Толкова много ми предстои да извърша през следващите единадесет месеца и не ми се ще да се разкъсвам на части.

Обърнах се да го погледна и въздъхнах.

— Да, Джери, разбирам всичко това. Тъй че не си ли мислил да се откажем? Просто да се разотидем?

Той отговори моментално и без колебание:

— Не. — И с истинска тревога на лицето, попита: — А ти?

— Не — излъгах аз. — Никога. И не искам.

Той дълбоко си пое дъх и продължи.

— Но виждаш ли, ужасно се притеснявам от мисълта да не те разочаровам. Това за мен наистина е проблем. Не искам да те разочаровам.

— Така, както не искаш да разочароваш избирателите си? — попитах аз.

— Трябва да те попитам — каза той. — Какво искаш от мен?

Той ме завари неподготвена. Замислих се за миг и отговорих така, сякаш винаги съм знаела.

— Искам да бъдем щастливи, когато сме заедно. Аз дори не разбирам защо сме заедно. Но не ми се иска да си принуден да избираш между мен и някой или нещо друго. Смятам, че можеш да имаш всичко, което вече имаш, а и мен също. Можеш да имаш всичко това, разбираш ли? Тъй че ти добавяш още едно измерение към живота си. Какво лошо има в това? Може би животът трябва да включва всички видове измерения, които все още не сме имали куража да обхванем. Не искам от теб да се обвързваш по какъвто и да било начин. Искам просто да знам, че си щастлив, когато си с мен и все някак ще разберем за какво е всичко.

— Но колкото повече те имам, толкова повече искам.

— Тогава взимай повече. Какво лошо има?

— Това ще означава да се откажа от нещо друго.

— Защо?

— Защото не ми стига времето и за теб, и за останалите неща от живота ми.

— Може би, ако посветиш повече време да почувстваш, че заслужаваш щастие, това няма да ти коства много.

— Не мога. Все мисля какво още трябва да направя.

— Защо не мислиш просто за това, което правиш?

— Защото вечно имам чувство, че трябва да правя нещо друго.

— Но защо не помислиш и за себе си? Защо да не се порадваш повече, когато можеш? Какво лошо има в това да си доставяш радост? Защо смяташ, че не заслужаваш приятни часове?

— Защото имам да правя по-добри неща в живота си, отколкото да си прекарвам приятни часове. Не мога да мисля предимно за себе си.

— Може би трябва. Вероятно ако проумееш по-добре кой си ти, ще можеш да помогнеш на повече хора.

Спомних си за един журналист, който взе интервю от мен, когато се върнах от Китай. Той възприемаше доста цинично ентусиазма ми от начина, по който китайците се борят да извоюват новата си идентичност. Като повечето хора той ме смяташе за наивна поради това, че ми е направила толкова силно впечатление китайската революция. Обяснявах му колко са напреднали китайците в сравнение с неотдавнашното си минало и добавих, че най-силно впечатление ми е направило да видя колко дълбоко вярват в себе си. Това истински раздразни журналиста.

— Какво искате да кажете с това, че вярвали в себе си? Това си е само пропаганда, а вие сте се хванала.

Попитах го защо толкова го дразни мисълта някой да си вярва, че може всичко да направи и да има, дори това да е само пропаганда? И за мое огромно учудване раздразнението му се обърна в сълзи. Каза, че никой нямал правото да си вярва, че може да постигне или да има нещо — защото в последна сметка щели да го смажат. Разбрах, че говори за себе си. Той самият се чувстваше без стойност, не можеше да вярва в себе си. Тръгна си от нюйоркския ми апартамент, но след пет часа ми се обади по телефона.

— Цяла вечер обикалям с колата — каза той. — Това, което казахте, е съвсем същото, заради което бракът ми е пред разпадане. И жена ми така говори. Тя казва, че нещата никога няма да потръгнат добре, ако аз не вярвам повече в себе си, ако не вярвам, че мога да бъда щастлив. Затова толкова ме ядосахте. Страхувам се, че не мога да го постигна, не съм достатъчно силен. И всъщност като журналист аз съм си подбрал известен брой по-изразителни цинични клишета, за да мога да се подигравам с всекиго, който умее да се надява, мечтае или дръзва да бъде каквото иска. Включително и със себе си съм такъв. А това е защото не вярвам в себе си. Как тогава мога да възприема на сериозно някой друг, който вярва.

Изразих надежда, че въпреки това ще напише добър материал и му пожелах всичко добро.

Внезапно прозрях защо хората се дразнеха толкова от успеха на китайската революция. Каквато и да беше тяхната система, те дръзваха да вярват единствено в себе си и да не търсят помощ от останалата част на света.

Джери заспа, обгърнал ме с ръце. В съня изглеждаше толкова уязвим. Мислите ми кръжаха около вътрешната неувереност на този иначе много силен мъж. Дали по някакъв начин не се чувстваше отговорен за трагедията на първия си кратък брак, понеже жена му умряла при раждането? Положително вторият брак му е бил необходим и лично за него удобен, за да осигури майка за бебето. Но дали сега не се чувстваше виновен, защото имаше чувство, че мами себе си? Спомних си един разговор, който неотдавна бях водила с баща ми. При цялата му властност, дори той никога не бе вярвал в себе си. А беше един от най-надарените хора, които изобщо познавам. Освен дето беше великолепен актьор в живота, той беше отличен цигулар, добър учител и задълбочен мислител.

Сега наближаваше към края на живота си — или поне той така смяташе. А винаги е пиел твърде много. Напоследък майка ми беше на легло след сериозна операция на бедрото. Татко за първи път се изправяше пред мисълта какво щеше да прави без нея и бе почнал да пие толкова сериозно още от сутринта, че мама ми се обади, разтревожена повече от всякога задето този път той наистина убиваше себе си. Татко беше до нея, докато тя говореше съвсем откровено по телефона. Но и на двамата не им пукаше. Години наред всички ние се страхувахме докъде ли ще го доведе пиенето му и този страх сега кулминираше в телефонния разговор.

— Толкова се тревожа за него, Шърл — каза тя, — а не мога да му помогна. Знаеш какъв надарен и добър човек е, но той не го вярва.

Помолих я да ми го даде.

— Здрасти, Маймунче — обади се той, като ме нарече с прякора ми. Виждах го как седи на любимия си стол с лулата и принадлежностите й пред себе си, притиснал слушалката с рамо. Усещах просто как се пресяга за лулата и я пали със старата запалка антика, която му бях донесла от Англия.

— Татко, нека да говорим направо по темата, а?

— Добре — каза той.

— Защо пиеш толкова много?

Никога досега не бях му задавала този въпрос. Не си позволявах да го попитам, вероятно защото съм се опасявала, че може да ми отговори.

Той заплака. Явно точно от това съм се страхувала. Никога не съм искала да видя баща си паднал духом. Тогава той отговори:

— Защото си пропилях целия живот. Може да съм се държал като силен, но е било понеже никога не съм си вярвал, че мога да постигна каквото и да било. Моята майка твърде добре ме е научила да се страхувам и само при мисълта колко се страхувам, ми става непоносимо. Затова ми е нужно да пия.

Виждах просто как ръцете му се разтрепериха — това ставаше обикновено, като се мъчеше да овладее някое чувство, което не искаше да издаде.

— Обичам те, татко — казах аз и също се разплаках. Осъзнах, че всъщност никога не му бях казвала това. — Погледни само колко много си постигнал. Ти си ни възпитал — мен и Уорън. Това нищо ли не означава?

— Да, но знам, че и двамата не искате да бъдете като мен. Затова и станахте такива, каквито сами се създадохте. Вие не искахте да бъдете едно нищо. Като мен. — И двамата плачехме и се опитвахме да говорим през сълзи. Мина ми мисълта дали на пода е паднала пепел от лулата му.

— Това изобщо не е вярно — казах аз. — Ако сме постигнали повече, то е именно благодарение на твоята помощ, а ти си правил всичко без ничия помощ.

— Но се чувствам толкова жалък, като гледам как съм пропилял нещата, които са ми били дадени.

— Добре де — казах аз. — Но пък още има време, нали?

— Как така? — възкликна той. — Какво искаш да кажеш. — Той се прокашля. Питах се дали мама го гледа.

— Защо не вземеш един молив и лист и всеки път, като се почувстваш жалък, запиши тези чувства на листа? Обзалагам се, че ще стигнеш до някои страхотни изводи за това свое чувство.

Сега той направо хлипаше.

— Понякога ми става непоносимо и решавам, че само като пия достатъчно, няма да ме е грижа, че всяка сутрин отново се събуждам.

Преглътнах.

— Татко — казах аз. — Никога през живота си не съм те молила да ми обещаеш нещо, нали?

— Не, Маймунче, не си.

— Добре, а сега ще ми обещаеш ли нещо?

— Да, каквото поискаш. И какво е то?

— Ще ми обещаеш ли, че вместо да пиеш, всеки ден ще пишеш поне по една страница за изживяванията си?

— Аз да пиша? Боже, толкова ще ме е срам, ако го прочете някой.

— Ами, тогава не позволявай на никого да го чете. Прави го само за себе си.

— Но аз изобщо нямам какво да кажа.

— Откъде знаеш, след като не си опитвал? — Виждах го как изчетква прашинка от лявото си рамо. Чух го да се прокашля.

— Не мога да пиша за себе си. Аз дори не мога да мисля за себе си.

— Тогава пиши за мен, или за мама, или за Уорън.

— За теб и Уорън ли?

— Ами да.

— Доста хора биха поискали да го прочетат, не мислиш ли? — каза той саркастично. Знаех, че се усмихва.

— Да, но само защото ще е от твоята гледна точка.

— Така ли мислиш?

— Да, наистина — казах аз. Виждах го как почва да се люлее в стола.

— Знаеш ли, старата госпожа Ханна, преподавателката ми във втори курс, веднъж ми каза, че трябвало да пиша. По-точно ми каза, че трябва по-малко да говоря и повече да пиша.

— Наистина ли? — Спомних си, че ни е разказвал за госпожа Ханна като бях малка. Тя имала една вечно повредена кола, която той обичал да постяга.

— Колата на старата госпожа Ханна си беше живо проклятие. По-добре да беше карала двуколка с кон. Но тази проклета кола за нея беше като човек. Знаеш ли, че един ден на ливадата…

— Ей, татко — прекъснах го аз, — защо не започнеш още сега, като напишеш това за колата на госпожа Ханна там, в ливадата. Не похабявай хубавата история като я разказваш.

— Така ли става? — попита той и се прокашля. Гласът му звучеше развеселен и закачлив. — Искаш да кажеш, че от всеки флирт може да излезе книга?

— Точно така. Нали тъкмо госпожа Ханна все ти е казвала, че говориш твърде дълго и твърде много, та после не ти остава какво да покажеш?

— Да, бе — каза той. — Точно така беше. Тя беше голям образ. Изгори си обора, за да получи парите от застраховката и после забягна с оня, дето й го беше продал.

— Звучи достатъчно интересна като характер, така че пиши за нея.

— Ти би ли го прочела, ако пиша за това?

— Разбира се. Нямам търпение. Изпрати ми го в Ню Йорк. Ще го получа, където и да съм.

— Значи, според теб наистина имам какво да кажа, така ли?

— Виж, татко, слушала съм те как разказваш повече от четиридесет години и смятам, че си забавен и завладяващ. Защо не напишеш за лулата си? — И двамата бяхме престанали да плачем. — Ще го направиш, нали? Нали ще опиташ?

— Добре, Маймунче, май ще трябва, а?

— Да.

— Тогава ти обещавам. Наистина ти обещавам.

— Обичам те, татко.

— Обичам те, Маймунче.

Затворихме. Още около час крачех из къщата и плачех. После вдигнах телефона и се обадих на един цветар. Дадох поръчка да му носят по една роза всеки ден в продължение на месец с прикрепена към нея бележка: „Роза за страница. Обичам те“.

От тогава татко пишеше непрекъснато и ми пращаше страници. Не съм сигурна дали беше престанал да пие напълно. Но пък и не познавам писател, който да е пълен въздържател. Щеше ми се старата госпожа Ханна да му бе говорила по-често за неговия талант и за своето доверие в него.

Записките, които ми изпращаше, бяха къси и всяка от тях разказваше някаква история, разказ от живота на човека, който бе оказал дълбоко влияние над мен, защото несъзнателно ме бе научил да обичам надарени мъже със сложна душевност, които имат нужда някой да им помогне да се отключат.