Шърли Маклейн
За да достигнеш плода (21)

Глава 19

„Не се съмнявам, че съм бил тук, както съм сега, хиляди пъти по-рано и се надявам да се връщам хиляди пъти… Човекът е диалога между природата и Бога. На други планети този диалог несъмнено има по-висш и дълбок характер. Това, което липсва, е Самопознание. След това ще си дойде всичко останало.“

Й. В. фон Гьоте, „Мемоари на Йоханес Фалк“

По време на нощния полет до Перу се почувствах като в старите си дни, когато поемах накъдето ми хрумнеше — свободна и необременена. Импровизирана авантюра — сама и да пътувам бързо. Доволна се отпуснах да спя.

Когато се събудих, вече бях над Лима. Някъде под смога се намираше крайбрежният град. Беше по-лошо от Лос Анджелис. Попълних входната карта, декларирах парите, които носех и се запитах как ли изглежда една южноамериканска военна диктатура.

Слязох на летище „Хорхе Чавес“ в хладната утрин — летище, направено от цимент. Не бях казала на никого къде отивам. Нямах желание. Бях споменала само, че заминавам извън града. Повечето ми приятели и моят агент бяха свикнали с това. На борда имаше много чуждестранни пътници, не само завръщащи се перуанци. Явно Лима беше център на международен бизнес… предимно в сянка, незаконен, без най-малкото намерение да подпомогне окаяното положение на бедните, помислих си аз. Ето че в мен пак се обаждаше богатият либерал с кървящо сърце. Никой не ме позна и когато представих документите и паспорта си, това не направи никакво впечатление. Митницата, полицията, носачите, летищните власти… всички носеха униформи, които изглеждаха като изостанали от Кийстоунски полицаи. А и хората се държаха в същия стил. Очаквах някакво сурово, тип Гестапо, военно поведение, макар и правителството да се смяташе група ляво ориентирани военни. Нищо не знаех за Перу. Знаех само за цивилизацията на инките, равнините Наска и факта, че по-голямата част от Перу беше планини.

Носех задоволителен по размер куфар с дрехи за студено и топло време — чифт високи войнишки обувки, магнетофон с много ленти и хартия. Каквото и да ми се случеше, исках да си водя записки.

Като се изключи факта, че не бях попълнила един документ в три екземпляра, нямах никакви други спънки като минах през митницата и зачаках куфара си от другата страна. Слънцето тъкмо се беше показало, за да отнеме студа от въздуха, когато погледнах към стената, където хората очакваха пристигащите. Не познах никого. Циментовото летище имаше ужасно потискаш вид. Лентата с багажите се завъртя и скоро пристигна моят куфар. Вдигнах го, заедно с ръчния си багаж и се запътих към улицата, където щях да се поогледам малко и да реша дали да взема такси до града. Не ме беше страх.

Тръгнах към изхода на летището и тъкмо зърнах една таратайка, която имаше вид, че може да ме закара до местния „Шератън“, усетих как някой измъква куфара от ръката ми. Светкавично се обърнах и пред очите ми се оказа лицето на Дейвид.

— Здрасти — каза той. Вратът му беше увит във вълнен шал, а якето му тип „милитер“ бе със затворен догоре цип. Беше хванал тен и се усмихваше.

— Здрасти — казах аз, — вие сте мистър Ливингстон^[1], предполагам?

— На вашите заповеди, мадам. Добре ли пътува?

— Чудесно.

— Добре дошла при планините, които много обичам. Те много пъти ми спасяваха живота. Изпълнени са с покой.

Погледнах го в очите и нищо повече не ме интересуваше.

— Ела и не обръщай внимание на тази таратайка, но не можах да наема „Ленд Роувър“. Това е най-подходящото за пътуване из планината.

— Планината ли? — попитах аз. — Направо в Андите ли отиваме?

— Да. Неизбежно е. Перу е Андите. Но почакай, докато ги видиш. Различни са от Хималаите, но са не по-малко величави.

Той вдигна багажа и ме поведе към един стар, червен, наемен плимут, който бе паркиран край мръсния път за летището.

— Закусва ли в самолета?

— Да.

— Добре. Тогава ще се отбием да вземем някои провизии, преди да поемем направо за Льокляпампа.

От мръсния въздух, смесен с мъгла, се разкашлях. Бях си представяла Лима като облян от слънцето курортен град край морето, със съвършен климат и хора, които се шляят насам-натам в южноамериканки одежди. А беше усойно, влажно, сиво и потискащо.

Дейвид каза, че имало една легенда за Лима, опираща се на истинска случка. Когато Писарро нахлул в инкайската цивилизация, по силата на мирно предложение инките упътили армиите на Писарро да устроят базовите си лагери на мястото, където е сега Лима. Те гордо показали на завоевателите си тази територия, но това било през януари и февруари — месеците с най-хубаво време в тази местност и всъщност навсякъде из този край. Но толкова било. Останалото време от годината било ужасно мрачно. Щом армиите се установили, времето се променило. Инките твърдели, че това е случайност. Но, естествено, така и не станало по-хубаво и скоро по-голямата част от армията на Писарро хванала пневмония.

— Виж ги ти тези инки! Как са се оказали толкова интелигентни? — учудих се аз.

— Предполагам, че не е било трудно да им се помогне — каза Дейвид. — Примитивните хора не се съпротивяват на чудеса, те се отпускат и решават, че някой друг знае по-добре от тях.

— Кой например?

Той само смигна.

— О, бях забравила — казах аз, като посочих нагоре и потупах коляното си.

Дейвид запали една цигара от своя „Кемъл“ и ме попита дали ми трябва нещо по-специално, защото там, където отиваме, би било голям късмет, ако има дори газена лампа.

— Знам, че си свикнала и с несгоди — каза той, — но този път няма да има никакви шерпи, носачи, изобщо някой, който прави нещо за теб, освен ти самата. — Той предложи да купим тоалетна хартия, основна консервирана храна, термофор и изобщо нещо, което да ме топли. Каза, че там, където отиваме, няма никакво отопление.

Спомних си за времето, което бях прекарала в една хижа на Хималаите — тогава бях сигурна, че ще премръзна до смърт. Единственото средство, до което можех да прибягна, бе някаква техника тип „духът-над-материята“, затова се концентрирах над най-горещото нещо, което можех да си представя — слънцето. Разтреперана и с тракащи зъби легнах в импровизираното походно легло, затворих очи и някъде в центъра на съзнанието си намерих моето собствено оранжево слънце. Съсредоточих се колкото можех по-силно и не след дълго усетих как над диафрагмата ми се стича пот и накрая изпитах чувството, че главата ми се изпълва с дневна светлина. Прилагах тази техника всяка нощ в продължение на тези две седмици, които прекарах сред Хималайските снегове. Сега май пак щеше да ми се наложи да прибягна до нея, а се опасявах да не би да съм загубила форма.

Пътят, който водеше към Лима, беше павиран, но задръстен от бълващи пушек камиони и мръсни коли. Хората минаваха наоколо равнодушно в сиви, износени костюми и се питах в какви ли служби работят от толкова рано сутринта.

— Лима е на ръба на революция — каза Дейвид. — Индексът на инфлация се повишава толкова бързо, че на хората им е невъзможно да живеят. Ужасно е. И както обикновено, тъкмо бедните пострадват най-много. Заплатите им си остават същите, цените растат. Както и да е… не ме интересува особено, че правителството тук затяга нещата. Това явно ще бъде въпрос на време. Но то е просто симптоматично за правителствата навсякъде по света. Нали? — Аз кимнах. — Сега да отидем в някой перуански супермаркет за запаси.

Странно ми беше да се намирам на ново място и в същото време да съзнавам, че в действителност не заради него съм тук.

Тъй нареченият супермаркет изглеждаше донякъде като малък, частен нюйоркски магазин — не точно като деликатесния на Първо авеню, но имах чувство, че съдържателите могат да повишават цените си, когато поискат. Месото, различните видове сирене, хляб и сладкишите бяха в сандъци със стъклен похлупак, а леката напитка на име Инка Кола явно беше любимото питие на Дейвид. Той си купи цяла каса и отварачка. Още там отвори една бутилка, разтърси я да се разгазира и я изпи на един дъх.

— При тези мои цигари и тази вкусна глупост едва ли би казала, че съм на много здравословна диета.

Помислих си за ниската ми кръвна захар и си купих кутии с фъстъци, риба тон, сирене и десетина яйца, които се надявах, че все някъде ще мога да сваря. Имаше много видове съблазнителни перуански сладкиши, но не можех да си ги позволя. Запитах се какво ли ще стане, ако в планината ми падне кръвната захар.

Дейвид говореше свободно испански. Изненадах се, но не казах нищо, докато бърбореше с касиера, а чертите на лицето му просто сякаш се извайваха според перуанските думи. Той явно имаше дарбата да става от тази националност, в която се изразява.

— А, да — каза той, като излизахме от магазина. — Светът е сцена, нали, и ние не сме друго, освен актьори, изпълняващи сценария.

— Ти имаш едно преимущество — казах аз. — Явно знаеш как завършва сценарият.

— Има нещо такова — отговори той, докато поставяше касата с Инка Кола на задната седалка. — Но пък човек никога не знае как е с актьорите, които не са чели сценария. — Той смигна и отвори вратата на старата кола.

Изобщо не минахме през Лима. Затова не мога да кажа как изглежда. Знаех, че там някъде има хотел „Шератън“ и Музей на естествената история, проследяващ цивилизацията на инките и дори на прединкайските народи.

Продължихме на североизток извън града, към подножието на Андите. Дейвид каза, че е бил в Перу много пъти и че страната е около три пъти по-голяма от Калифорния и поради разнообразния си релеф има три различни климата. Каза, че сме на път към един град с около 100 000 жители, Уанкайо, разположен високо в Андите. Всъщност няма да се задържим в Уанкайо, защото е прекалено прашен и пренаселен. Ще спрем на едно малко място, което почти не съществува, ако не се смятат минералните му бани, малко храна, място за преспиване и най-невероятната гледка на небеса, достъпна на земята. Той пак ми смигна, докато го описваше, и макар времето в предградията на Лима да беше мрачно и потискащо, аз почнах да се чувствам щастлива. Уанкайо беше на 360 километра — все нагоре в планината…

Отбихме се на един пазар извън града, където Дейвид ми предложи да си купя пончо от вълна на лама. Той каза, че самият стил на пончото е много практичен, защото ще ми послужи и като одеяло, и като наметало. Беше меко, пухкаво и с един овесен цвят, който обичах. Дейвид не каза нищо за коженото ми сако, модел Ралф Лорън, затова се зарадвах да го покрия. Освен пончото си купих и шал за врата в същия стил. Двете заедно струваха осемнадесет долара. В момента направо завирах в джинсите си, но бях пътувала достатъчно, за да зная, че когато си в планина, нищо не е достатъчно топло, щом залезе слънцето.

Пътят, покрай който минаваха местни индианци, обгърнати в техните пончота, започна да извива. На около 45 километра от Лима минахме през селце на име Чосика.

— Хората се спускат към равнините да търсят нов живот и завършват на места като това — каза Дейвид, като разтърси глава.

Нямаше никаква трева, дървета, само няколко кактуса и останалото беше гола земя — околните хълмове представляваха скали, пясък и прах.

Покрай пътя се виждаха реклами на Инка Кола.

Изпревари ни камион, който пренасяше употребявани кушетки, на предното му стъкло бе закрепена снимка на Че Гевара.

— Тук го обожават — каза Дейвид. — Защото е загинал за идеите си.

Хората покрай пътя приличаха на тибетци.

Над главите ни се кръстосваха телефонни жици, които отиваха към върховете на Андите.

На малки сергийки се продаваха плодове, сладолед и пак Инка Кола.

Влак, който докарваше отгоре въглища, ни задмина по релсите, прокарани успоредно на пътя.

На около четиридесет и пет минути път от Лима слънцето проби през небето с гнил цвят и то стана светло тюркоазено. Въздухът стана по-свеж, показаха се зелени дървета и за кой ли път си помислих как ужасно отровен става животът в големите градове, независимо в кой край на света са те. Тук дори усмивките по лицата на хората бяха по-ведри. Чувствах се щастлива и изобщо не ме беше грижа, че нямам и представа какво да очаквам или какво може да ми се случи.

Изникваха малки селца с планински индианци, които обработваха полята наоколо. Колкото по-високо се изкачвахме, толкова по-зелено ставаше. Отминахме Кокачакра. Почнахме да следваме началото на река.

— Това е Мантаро — каза Дейвид. — Почакай само да я видиш по-нататък.

Железопътната линия лъкатушеше покрай скалите, които вече ставаха по-стръмни. Покрай пътя се появяваха мулета. Минахме покрай фабрика за каменни въглища.

— Тук обработват каменните въглища от мините в планината — каза Дейвид. — Това са въглищарски села. Живеят и умират, като се занимават единствено с това.

Селото се казваше Рио Секо, а зад него земята ставаше по-богата и по-тъмна. Покрай реката почна да се появява зеленина. Под вулканичните чукари почнаха да се мяркат открити чайни градини.

Реката вече подскачаше по скалите.

Забелязах от земята да стърчат неголеми квадратни камъни, а пред тях бяха положени цветя.

— Това са надгробни камъни — каза Дейвид. — Тук, в Андите, когато някой загине в автомобилна катастрофа, го погребват на самото място, където е станала.

На стратегически места бяха разположени яркосини параклиси.

Вече бяхме на височина над 1 500 метра. Почнах да се чувствам малко сънлива. Една жена с наметало на розови черти носеше вода към дома си — Дейвид каза, че трябва да е в Рио Секо, вече на два километра зад нас.

Изкачвахме се все по-нагоре.

В подножието на възвишенията се гушеха малки долини с пасящи говеда и скоро, когато пътят вече не беше павиран, а стана прашен и целият в дупки, издатини и дълбоки коловози, Дейвид предложи да се отбием в една крайпътна гостилница и да хапнем ориз с боб. Пътувахме вече от един час без да спираме и той каза, че ни остават още пет-шест часа.

Ресторантът изглеждаше като мексиканска гостилница, но храната сигурно беше от перуанска кухня, доколкото я познавах. Дейвид поръча бутилирана вода и се заловихме да ядем ориз с боб, фаршировани яйца с горещ сос и студени варени картофи, залени с някаква фъстъчена майонеза. Много вкусно беше. Дишането ми малко се учести. Той забеляза и ме заведе в една задна стаичка, където имаше приготвен кислороден апарат, напълно оборудван да помогне на всеки турист, който може да страда от височинна болест. Вече бяхме на около 3000 метра височина, а след като бях танцувала без никакви проблеми на височина над 2000 метра, не очаквах сега да имам затруднения. Но все пак подишах малко кислород и като се отдръпнах от апарата, имах чувство, че летя.

Докато обядвахме, разговаряхме предимно за перуанските нрави, за очакванията му, че ляво ориентираното военно правителство няма да се задържи дълго и как Перу внася почти всичкия си необходим газ и петрол от Близкия изток, когато има толкова богати свои собствени залежи направо под планината. Дейвид се чувстваше безметежен, щастлив, че и аз съм в такова състояние и изглеждаше по-малко напрегнат, отколкото беше в Лос Анджелис. Отказа чашката, която му предложи съдържателят, като се извини с височината и нуждата да бъде с ясно съзнание за дългото, лъкатушещо пътуване, което ни оставаше. Не разговаряхме за нищо лично, скоро свършихме обяда и излязохме от гостилницата. На тезгяха, близо до вратата, имаше две глинени гърнета. На едното пишеше: „Para llorar“^[2], на другото: „Para reir“^[3]. Под тях на английски пишеше: „Обича ли те жена ти?“.

Потеглихме с плимута и като минавахме покрай едно малко миньорско село, забелязах знак, на който пишеше, че сме на височина 3746 метра над морското равнище. До тук не бях усетила нищо сериозно. Ако усетя неразположение от височината, каза Дейвид, мога да подишам още кислород в близкия миньорски център, Касапалка. Но нямах нужда. Зеленината почна да изчезва от планината и остана само червеникавооранжева глина. Покрай пътя хората чукаха на дребно скали и си спомних, че съм виждала подобно нещо в Хималаите. Мнозина от тях пушеха. Дейвид каза, че седемдесет процента от перуанския народ са индианци, но в моите очи чертите им спокойно можеха да минат за азиатски или монголски. Косата им беше синкавочерна, а очите им — като черни гроздови зърна, потънали в загорелите лица с гладка кожа. Жените носеха дълги, дебели черни плитки и колосани бели шапки, поръбени с черни ленти. Дрехите им бяха от дебел, ярко боядисан памук.

Добиването на желязна руда и други минерали изглежда бе труд, около който се въртеше животът на индианците. Из долините се издигаха купчини минерална почва и те работеха около тях с ръчни лопати и пълнеха близките товарни камиони.

— В тези планини има цяло богатство от минерали — каза Дейвид, — минерали, каквито не са открити никъде другаде по света.

Той ми разказа малко за геологическите пластове в земята под Андите и каза, че навсякъде из Перу има погребани хилядолетни цивилизации, които само чакат да бъдат разкопани, ако перуанското правителство отпусне достатъчно средства за тази цел.

— Но няма да го сторят — каза той. — Те не изпитват достатъчно уважение към миналото. Затова завинаги ще бъдат осъдени да повтарят същите грешки и в бъдещето.

Сега минавахме покрай селото Чикла с мини за добиване на креда. Имаше малка бяла църква, а всички останали сгради бяха боядисани в тюркоазено синьо. Може би хората рисуваха цвета на небето.

Отново перуански индианци разбиваха скали покрай пътя. Тъкмо преди да навлезем в тунела, колата прохърка и млъкна.

— Това е от недостига на кислород — обясни Дейвид. — Няма достатъчно горене. Не се притеснявай, пак ще тръгне. — И тя запали, точно когато стадо лами навлезе в тунела. Изглеждаха точно като на пощенските картички, известни по цял свят — дето ги надписваш с „Пожелавам ти да бъдеш тук“.

Пушекът от ауспуха сега стана синкав. Контурите на възвишенията се измениха. Ставаха по-полегати, не толкова стръмни. По върха им имаше сняг. Вече се срещаха диви цветя и колкото по-голяма ставаше височината, толкова по-ярки ставаха цветовете им.

Минахме отново покрай надгробни камъни покрай пътя, украсени с пурпурни цветя.

Като минавахме покрай Сан Матео, видях вече евкалипти и борове. Перуански селяни, облечени като тибетци, водеха стада кози. Жените носеха наметала в няколко нюанса на пурпурното, смесено с оранжево.

Във всяко село имаше католическа църква.

Планинската почва вече беше тъмночервена. От желязната руда, каза Дейвид. Дрехи висяха прострени на въжета под горещото слънце, което ставаше все по-жежко, колкото по-високо се изкачвахме. Две жени с бели сламени шапки седяха и плетяха с дълги нишки вълна от лама.

Пътят вече стана скален, а не павиран. Едно диво космато прасе се мотаеше между две къщи с реклама на „Мобил ойл“ върху едната и на Кока Кола върху другата.

Пътят ставаше опасно тесен. Дейвид каза, че нерядко някой автобус падал в пропастта.

Макар че слънцето доста прежуряше, мъжете бяха с вълнени пуловери и вълнени кепета, като че ли основната им асоциация с планината беше студ. По цял ден те се вглеждаха в снежните шапки на върховете горе.

Под нас се разкриваше виещия се планински път. А над нас — на височина около 6000 метра, на върха на планината се развяваше перуанското знаме.

Температурата вече поспадна. Слънчевата светлина стана ослепителна, въздухът — чист и разреден. Когато наближихме на височина 4800 метра над морското равнище, видяхме табела.

Табелата до железопътния прелез Абра Антикона съобщаваше: „PUNTO FERROVIARIO MAS ALTO DEL MUNDO“ — „Най-високата железопътна точка в света“. Точно до тази табела имаше друга, която казваше: „EXISTEN LOS PLATILLOS VOLADORES. CONTACTO CON OVNIS“ — „Съществуват летящи чинии. Контакт с НЛО“.

Погледнах Дейвид с вдигнати вежди. Той се усмихна:

— Е? Не съм единственият откачен, нали?

— Какво означава това? — попитах аз.

— Ами означава, че хората виждат наоколо доста НЛО, за тях това е станало нещо съвсем обичайно и на никой не му прави особено впечатление.

Поех си дълбоко дъх.

— Дошли сме тук, за да видим НЛО ли? Затова ли съм тук?

— Може би.

— О! Боже мой!

— Да — каза той. — Точно.

Продължихме нататък. Пътят стана по-равен, почнахме леко да се спускаме. Тук-там из планината се появи зеленина, а успоредно на пътя течеше разкошна, бакърена на цвят река.

— Това е реката Мантаро — каза Дейвид, — точно такава, каквато исках да я видиш. Виждала ли си някога нещо по-красиво? Онази равнина отсреща се нарича Долината на Мантаро.

Планината тук беше от заоблени хълмове. Багрите бяха смесица от жълто и оранжево, а снижаващото се следобедно слънце хвърляше теменужени сенки, които ние в киното наричахме Вълшебния час.

В ясното небе висяха неподвижно пухкави облаци, когато съзрях за пръв път андинския Шангри-Ла^[4].

Дейвид изтегли плимута встрани от пътя до една кирпичена сграда, където двама мъже потупваха глинени тухли в дланите си.

— Ето го — каза Дейвид. — Това е Льокляпампа. Тук ще останем.

— Къде?

— Ей там — той посочи друга кирпичена сграда на отсрещната страна на улицата. Освен още една постройка на около двадесетина метра, наоколо не се виждаше никаква друга сграда.

— Това е нашият хотел — каза Дейвид. — Хайде да излизаме и да се поразтъпчем.

Не можех да повярвам на думите му. Никакъв хотел нямаше. Три жени с дълги метли грухаха купчина жито край пътя, а един петел непрекъснато се шмугваше под полите им.

Те ни се усмихнаха и махнаха на Дейвид. Той ги заговори на испански и направи жест към мен, сякаш ме представяше. Кимнах. Той извади багажа от колата и ми каза да го последвам.

През една дървена врата, разделена по средата така, че можеше да се затвори или горната, или долната й част, ние влязохме в мръсен вътрешен двор на кирпичената сграда. Павирана пътека водеше до нещо, което се оказаха две стаи. Те бяха една до друга, но без обща врата помежду им. Отворих вратата на едната стая. От вътрешната страна на вратата висеше на връвчица парче памучен плат. Вътре стаята беше с мръсен под и ниско закачен хамак. До него имаше някаква щайга, която служеше за нощно шкафче. Нямаше ток и баня. На леглото имаше одеяло и сива възглавница… никакви чаршафи… никакви калъфки за възглавница…

Обърнах се към Дейвид.

— Страшно въображение си имал.

Той се усмихна.

— Нали?

— За тук ли ставаше дума наистина?

— Да. Е, не е кой знае какво, но си е Дом — каза той. — Аз съм в съседната врата.

В кирпичената стена бяха заковани няколко гвоздея.

— Това е твоя гардероб — каза той. — По-добре си разопаковай сега багажа, ако ще го правиш, защото залезе ли слънцето, няма нищо да виждаш.

— Разбирам — неохотно отвърнах аз.

— Връщам се след минутка — каза той и изчезна в стаята си, която беше със съвсем същия декор като моята.

Той почука по тънката стена и каза, че река Мантаро ще бъде нашата баня и след малко ще ме заведе там, но да съм си облечала нещо по-топло, преди да тръгнем за първото ни къпане в минерална вода.

Това не беше научна фантастика. Това определено беше извадено от някой от предишните ми животи.