Шърли Маклейн
За да достигнеш плода (27)

Глава 25

„… и сега целият ни живот, от раждането до смъртта, с всичките му сънища не е ли на свой ред също сън, който ние взимаме за действителния живот — действителност, в която не се съмняваме, единствено защото не знаем нищо от другия, по-реален живот? Нашият живот е не друго, а един от сънищата на онзи по-реален живот и затова той безкрайно, до най-последния, най-реалния живот е животът на Бога.“

Лев Толстой, „Писма“

Прекарах следващите няколко дни в разходки и размисъл. Понякога Дейвид идваше с мен, понякога не. От време на време изпитвах желание да си отида у дома, отново в Америка, отново в привичността на предишния ми свят, с бързия му ритъм, с шумните отношения, с нереалистичната му романтика и цялата онази суетня без никаква видима цел — събития, новини, изкуства, филми, хитове, провали, пот, непосилна работа, черен хумор, надпревари, нови моди, печалба, цветна телевизия и успех. Липсваше ми всичко това. Свикнала бях с него. Бях успяла да оцелея в пъстрата му бъркотия и ми липсваше. Но пък и не исках повече да се чувствам неудовлетворена в този свят. Гледах беззъбата жена как пере дрехите си, като ги гази с крака. Излизаха чисти. Дрехите, имам предвид. (Сигурно и краката). Това исках да направя и с живота си… да тъпча по него, докато излезе чист. Можех ли да се върна вече към предишния си свят? И дали нямаше да бъда двама души? Всъщност не бях ли повече от една личност? Спрях и тук се разсмях. Това беше целият урок, май. Аз съм всички онези хора, които някога съм изживявала. Сигурно и по-рано съм преминавала неведнъж през варианти на тази главоблъсканица.

Дейвид ме наблюдаваше как преминавам през тези емоционални изпитания със спокойно разбиране.

— Аз трябваше да мина през същите неща — каза той един ден, седнал на скалата и загледан в една планинска маргаритка. — Просто „опознай себе си“, помниш ли? И в теб самата е вселената.

Една вечер, след като хапнахме в сградата ХРАНА той ме попита дали искам да погледаме малко небето. След храната се бяхме затоплили и тя ни беше подсилила срещу студа.

— Хайде да опитаме — каза той. — Ако е прекалено студено, ще се приберем. Тази слама държи доста топло, ако се заровиш дълбоко.

И така, поехме. Взехме лопатата на един от дъвчещите кока мъже и изкопахме доста дълбока яма в меката земя точно зад нашия „хотел“. После струпахме отгоре още слама. Изглеждаше достатъчно топло за релаксация. А щом си помисля, че ми е топло и ми става топло.

Дейвид се загледа в небето. Изражението на лицето му беше изпълнено с копнеж.

Лежах в сламата и се питах с какви ли чувства ще си спомням за Перу, когато си замина. Имах любопитната склонност да изпитвам носталгия по всяка страна, в която съм била — дори по Съветския съюз, който не ми бе харесал особено. Винаги като отидех на ново място, в мен пламваше някаква искра и когато заминех, то обикновено ме преследваше в спомените ми. Питах се в колко ли страни съм живяла в предишните си животи. Не разбирах защо не мога да си спомня.

Звездите изглеждаха само на две-три педи над главите ни. Леко потрепервах, но величието на гледката правеше тръпките ми нелепи. Дейвид лежеше неподвижно до мен. Гледахме небето около час.

После погледнах Дейвид.

— Радвам се, че дойдохме тук — казах аз. — Благодаря ти.

Скоро след това заспахме. И да са минавали космическите чинии, те така и са си останали без контакт с нас. Имахме нужда да си починем. Събудихме се с изгрева и се разходихме около два часа по росните ливади. Почти не разговаряхме. А и по-късно, докато ядяхме питките с топло мляко, разговорът ни се въртеше около това колко успокояващо е, че никой или нищо не умира. Следобедът се поразходихме още малко… нагоре-надолу по склоновете на планината и покрай река Мантаро. По пътя си купихме кисело мляко. Тичахме и подскачахме. Нагазвахме в студената река и се пръскахме с оранжевата вода. Чувствах се напълно и изцяло в настоящето и когато в късното следобедно слънце подремнах, изтегната в топлата трева, съзнанието и сърцето ми имаха чувство, че нежни вълни от течно кадифе се диплят по мен и под мен.

Започнах да чувствам (а не толкова да мисля), че гледам по нов начин на живота и себе си. Имах чувство, че се отказвам от едно старо аз. Едно аз, което бе смятало вината, ревността, материализма, сексуалните предразсъдъци и съмнението за част от човешкото съществувание. Някога се бях примирила с проявата на тези чувства и възгледи, смятах за резонно да им се покорявам, а сега трябваше да надмогна това покорство и да навляза в нов вид светоглед, който изискваше от мен не само да изкупвам негативните неща, но и ми създаваше убеждението, че не го ли сторя, ще трябва да заплатя това измъкване със собствената си карма по-късно. Щом животът ми явно нямаше да свърши, когато умра, значи ме отпращаше със справедлив шамар във вечността. Така че спокойно можех да започна отсега. Подобно схващане бе доста чуждо на всичко, което си бях представяла. Замислих се за живота и отношенията ми в другия мой свят.

Спомних си внезапното откровение на Джери един ден, когато каза, че съм го идеализирала до такава степен, че той със сигурност не би могъл да живее според очакванията ми. Това било моят начин да програмирам така отношенията, че те положително нямало да вървят. Романтичните идеали водели до това — те правели живота невъзможен за живеене — все едно дали реалистично или другояче — защото било невъзможно да се задържиш на нивото на романтичните идеали.

Улових се, че мисля за Джери по различен начин. Гледах на него по-обективно. Много по-реалистично и от неговата гледна точка.

С Дейвид бяхме говорили за това, макар изобщо да не бях споменала Джери по име. Но Дейвид ми помогна да разбера собствените си чувства. Докато разговаряхме, започна да ми се прояснява, че аз винаги съм използвала моите любящи, закрилнически, пашкулни отношения с мъжете, за да потулвам себе си. За да не си позволя да бъда истински свободна и неограничена, аз изплитах паяжина от успокоителна сигурност около себе си и мъжа в живота ми. За мен ние беше по-важно от аз. В името на любовта аз се пазех от собствения си потенциал.

С Дейвид изминавахме по цели километри всеки ден през житните поля или покрай река Мантаро. Сядахме да гледаме слънчевите изгреви и залези. Когато ме надвиеха моите съмнения, разговарях с него и той ми напомняше да анализирам причините за тях, състоянието си, противоречията си и че мой избор е да скъсам оковите, за да навляза в нова свобода и познавателен процес.

Седяхме в спокойно слънчево настроение на някой хълм или в пенливите серни води и той отново и отново се връщаше на разговорите с Майян.

Веднъж тя му говорила за нуждата на всички жени да вярват в себе си като жени, нуждата им да са уверени. „Въпреки вече постигнатата независимост в Съединените щати, жените имат право да бъдат дори още по-свободни и независими“, казала тя. „Никое общество не може да функционира демократично, докато жените не бъдат приемани като равни във всяко отношение и особено като равни на себе си. А това не можеш да постигнеш по никакъв друг начин, освен със собствените си усилия. Душата на човешките същества и особено на жените са привързани към Земята чрез домашния уют, мястото и една ограничена любов и докато не се научите да скъсвате тези вериги в името на по-висше знание, вие ще продължавате да страдате.“

Тя напомнила на Дейвид, че жените са по-умни от мъжете, което той повтори с безизразно лице. Явно бе възприел Майян на сериозно.

В друг разговор тя окачествила науката като прислужница на Бога. Но науката на Земята била толкова напреднала технологически, че изпреварила възможността ни да се справяме с нея — до такава степен, че техниката започнала да застрашава живота; че ние наистина трябвало да демонтираме всички наши ядрени инсталации и да съсредоточим изследователските си средства за разрешаване на проблема с опасните технологически отпадъци от всякакъв вид. Техниката сама по себе си не била нещо лошо, въпросът е как и за какво я използваме: за пример тя посочила слънцето като неизчерпаем източник на енергия, която трябвало да се научим да „съхраняваме“ и използваме. Едва тогава науката — посредством технологията — би служила едновременно и на човека и на Земята.

Майян непрекъснато подчертавала, че от всичко в космоса нищо не се ценяло така високо, както отделната жива душа, а в стойността на отделната жива душа била стойността на целия космос. Тя казала, че човешкият вид следва спирално развитие нагоре и макар да ни изглежда, че не напредваме, това всъщност не е вярно. С всяко прераждане и след всеки живот човешкият вид се озовава на по-високо ниво, независимо дали го разбираме или не. И още — казала тя, — прогресът на всяка индивидуална душа се отразява на механизма и движението на целия космос, именно защото всяка индивидуална душа е от такова голямо значение.

Тя казала, че човекът е склонен да свежда познанието до схващанията на своя собствен разум, че на нас ни е трудно да разчупим рамките на собствените си понятия и да позволим на въображението си да направи квантов скок в други измерения, преодолявайки границите, наложени ни доживотно от структурното мислене.

 

 

Намирахме се в Андите вече от две седмици и половина. Изглеждаха ми две години и половина. Да кажа, че се бе променила гледната ми точка — то си беше явно. Чувствах го във всяко нещо, което мисля. Усещах как сякаш собственият ми потенциал се разгръщаше. Да можех само да задържа това и когато се върнех на земята!

Веднъж на няколко дни ходехме в Атаура за батерии, хартия, химикалки и просто да позяпаме човешката навалица. Не виждахме никакви вълнения, но навсякъде имаше полиция. Когато пазарувах в малкия, прашен дюкян, плодовете и зеленчуците не бяха пресни, а цените бяха безбожни. Петдесет и девет цента една ябълка. Малки магнетофончета струваха 450 долара, а цените на останалите електроуреди биха били прекалени дори за една процъфтяваща икономика: нищо чудно, че навсякъде се зараждаха вълнения. Цените бяха астрономически, а заплатите ниски. Забелязахме няколко американци, предимно студенти, на обиколка из Андите.

На неделния пазар хората идваха в Атаура от стотици километри да продават стоката си — от стари грамофони до кози. Хапнахме ориз с боб, без да ме е грижа, че може да получа киселини от лука, наръсен отгоре. И сега продължавахме да чуваме хората в магазини и ресторанти да говорят за НЛО. Дейвид превеждаше и явно всеки човек имаше свой опит с НЛО и описваше или кораб с формата на пура, от който излизат чинии, или само чинии.

Почти всеки от тях имаше своя история за Ледените върхове Уайтапаляна. Те понякога изглеждали като озарени от „небесни светкавици“ или над тях се виждали формации от кораби. В разказваните свидетелства не се забелязваше особен страх, а по-скоро страхопочитание. И всеки, който бе виждал НЛО, вярваше, че корабите принадлежат на същества от космоса.

През последния ми ден в Андите седнахме на едно вредно за мен кафе. Трябваше да пътувам от Лима за Ню Йорк в шест часа на другата сутрин. Загледан в Ледените върхове, Дейвид стана, извади една маргаритка от вазата на масата, сложи я зад ухото си и отиде да си купи испански вестник. Видях, че лицето му помръкна, докато четеше заглавията.

— В Ню Йорк имало голямо спиране на тока — каза той, — и много хора се възползвали, за да се „самообслужат“ в магазините.

— Да се самообслужат ли?

— Да грабят — каза той.

— Боже мой — казах аз, — а имало ли е ранени или убити?

Той зачете по-нататък.

— Не, просто системата се издънила. Както и навсякъде другаде. Сега ще се вдигне голяма врява за повече законност, ред и отново големият проблем ще се окаже расизма. Предполагам, че така ще стане, защото повечето хора, участвали в пазарната фиеста, не били бели.

В мислите ми проблесна моята приятелка Белла Абзъг. Сигурно в момента бе в разгара на предизборната си кампания за кмет. Попитах се дали ще спечели и дали е останала в Камарата на представителите. Тя загуби борбата за Сената с половин процент и повечето хора смятаха, че има големи шансове за кмет.

Разказах на Дейвид за какво мисля, колко обичам Белла и колко вярвам, че ако спечели, тя би била много ефикасна.

— Тя и на мен ми харесва — каза той. — С Белла винаги знаеш къде си. Дори бих казал, че хората, които не харесват Белла, са хора, които и на мен не ми харесват.

Кимнах, мислейки за нейната силна личност и как можех да й помогна в кампанията, ако бях в Ню Йорк.

— Боже, чудя се дали Белла наистина ще победи — казах аз. — Питам се дали либералното крило на Демократическата партия в Ню Йорк отново ще се отцепи или този път ще й позволят да спечели.

Дейвид дъвчеше маргаритката си.

— Искаш ли да питаме някого?

— Какво имаш предвид? — попитах аз.

— Ами, има тук една жена, която е много известна ясновидка. За моите неща направо ме изуми. Хайде да отидем и да я питаме за Белла.

— Какво пък, дявол да го вземе — казах аз. — Макар че много добре ще разбера какво ме чака, щом се върна в Ню Йорк.

Дейвид шофираше и стигнахме в покрайнините на градче, сгушено в склоновете на планината. То беше скромно и къщите му бяха с бяла мазилка. Покрай стените растяха диви цветя.

Отвори ни младо момиче и поздрави Дейвид, сякаш го познаваше. Той обясни, че бихме искали да видим майка й. Тя кимна и каза, че майка й цяла сутрин се занимавала със санскритските текстове.

— Санскритски ли? — удивих се аз. — Какво общо може да има една перуанка в Андите със санскрит?

— И тя самата не разбира — отговори Дейвид. — Никога изобщо не е учила санскрит, не знае как се чете и пише този език, но като влезе в транс, автоматичното писане просто изтича от пръстите й. Нещо подобно на начина, по който Мохамед е записал Корана, макар че е бил неграмотен.

— Искаш да кажеш, че нещо като вътрешен глас я вдъхновява да пише неща, за които тя нищо не знае?

— Да — отговори Дейвид. — Тя казва, че няма никакъв контрол над това. То я командва, при това в най-невероятни часове. И така тя се озовава, дори на тъмно седнала да пише дълги пасажи от духовно учение на език, който не познава.

— Проверявана ли е автентичността на тези пасажи?

— О, разбира се — отговори той, — тя е известна като един от най-видните експерти по санскритски на света, но никой не разбира как. Историци и езиковеди от цял свят, които се занимават със санскрит, установиха, че това, което тя пише, е автентично. Тя казва, че не й е нужно да го разбира, стига й, че помага на хората.

Изчакахме в чист, спартански коридор да дойде Мария.

Когато тя се появи, бях поразена колко обикновен вид на дребнобуржоазна перуанка имаше. Над широките й бедра беше провиснала басмена рокля и тя се поклащаше като ходеше с протритите си пантофи, подпетени и разкривени. Лицето й беше открито и приветливо, а косите й носеха останки от някогашно трайно къдрене.

Тя поздрави Дейвид с прегръдка и като ме улови за ръка, въведе ни в добре поддържана всекидневна с масичка за кафе със стъклен плот и мебелировка от клона на „Сиърс и Робък“ в Лима.

Тя говореше само на испански, а Дейвид превеждаше.

— С какво мога да ви бъда полезна? — попита тя.

Дейвид ме погледна.

— Искаш ли да я попиташ за Белла?

— Да.

Разказах отново основните неща за Белла и той преведе на Мария.

Тя протегна ръка и каза:

— Може ли да подържа нещо, което носите непрекъснато, моля?

— Защо? — попитах аз.

— Имам нужда да докосна вибрациите на вашата енергия.

Вдигнах ръце и свалих медальона с диамантеното сърце, който носех по време на снимките за „Повратна точка“ и от тогава не се разделях с него.

Мария взе медальона в дясната си длан и го погали със затворени очи, изглежда, за да „усети“ вибрациите му.

— Вие сте добра приятелка с въпросната жена — каза тя.

Кимнах.

— И тя се състезава да спечели лидерски пост във вашия град, Ню Йорк. — Тя по-скоро правеше констатации, отколкото да ме пита.

Пак кимнах.

Мария отвори очи.

— Не — каза тя. — Не я виждам да печели това състезание. Вместо това виждам един мъж с плешива глава и дълги пръсти.

Погледнах смутена Дейвид. Не знаех за кого може да говори. Тя явно не познаваше изобщо политиката в Ню Йорк и боравеше с някакъв друг вид образи.

— Сигурна ли сте? — попитах аз. — Би трябвало да има някаква грешка. Не зная кого описвате, а познавам хората, които са се кандидатирали. Нещо не съвпада.

— Тази личност още не е представила кандидатурата си — отговори тя.

Усетих как капка пот се стече под мишниците ми и смених темата.

Попитах я за филмите, които може да правя. Тя каза, че вече съм направила един много добър, който ще спечели награди, и бил много красив, защото бил от света на балета („Повратна точка“ още не беше пуснат на екраните).

За миг замълчах.

— Виждам също един мъж да стои до прозорец — продължи тя. — Гледа в бял сняг и осъзнава, че за вас е невъзможно да бъдете с него.

Примигнах и тихо се покашлях.

— Той много мисли за вас, но не може да види ясно по какъв начин да бъде с вас. Надявам се, разбирате какво имам предвид.

Не исках да говорим повече за мен.

— И какво още за Белла? — попитах аз.

Мария ме погледна с тъжни, кръгли очи.

— Тази жена няма да спечели — каза тя. — Тя дори няма шансове да спечели. Ще победи един плешив мъж с дълги пръсти, когото все още никой не взима предвид.

Изправих се до Мария. Тя явно имаше да върши и други неща. Благодарих й. Тя беше сърдечна и тъжна. Закачи медальона на шията ми и каза, че ще се радва да ме види пак, ако искам. Прегърна ни и ние си тръгнахме.

Бях смутена от нещата, които бе казала — главно защото изглеждаше толкова сигурна.

— Как може да е толкова категорична? — попитах Дейвид, като тръгнахме към колата. Ръмеше лек дъждец и бавно превръщаше планинското градче в кална маса.

— Не знам — каза той. — Но почакай и ще видиш. Може и да греши. Но това би било нещо много рядко. — Той потрепери и отвори колата. Влязох с него, като не бях в състояние да измисля какво да кажа. Той запали и потеглихме към Льокляпампа.

Дейвид мълчеше, пък и не исках да попреча на мислите му, но се запитах каква беше тази нишка от „съвпадения“, която бележеше разрастването на това много особено и скъпо приятелство помежду ни. Всяка дума, която казваше той сега, придобиваше скрит смисъл. Защо бе дошъл той на първото място? Той не печелеше абсолютно нищо от това, че ме познава — всъщност, преди десет години той бе дошъл и заминал като непознат, само бе оставил масайските камъни, явно за да напомнят и на двама ни, че това не е било случайно.

Помислих си за всичко, което бях научила благодарение на него… авантюристичното чудо с неговата Майян, която и да е била тя… духовният свят, с който тя и той ме бяха запознали… напомнянето, че големите загадки на света съществуват, за да ги разгадаем, стига само да се вгледаме в тях… за книгите, които Дейвид ми бе предоставил да чета… за десетките хора тук, за които НЛО беше нещо съвсем обичайно. Опитах се да свържа всичко заедно — сеансите с Амбрес, Макферсън и Джон, разделени от цели светове, но говорещи едно и също… постоянната връзка между Бог и дух, любов и карма, други светове и Космическа справедливост, доброта и духовно просвещение, Иисус и летящи машини, Златното правило и развити цивилизации, „богове“, които идват в огнени колесници, и хора в цялата история на човечеството, които правят необясними чудеса.

И всичко това не почваше ли да оформя някакъв смисъл? Може би хората са част от един всеобхватен космически план, който се осъществява от хиляди години? Възможно ли е дори хората, които твърдят, че са пътували с космически кораби, да казват истината — нищо, че историите им завършваха в списание „Нешънъл инкуайърър“? Не, това вече ще е прекалено много… Но какво щях да правя аз с всичко това? Затова ли бе дошъл в живота ми Дейвид? Той бе казал, че бих била способна да рискувам престижа си, стига само наистина да вярвам в това, което бях научила. Но освен това бе казал, че хората не биха се усъмнили в истинността му, стига да усещаха, че съм искрена. Да, бях искрена. Обаче изпитвах ужасно хлъзгавото чувство, че не съм сигурна в какво всъщност съм толкова искрена.

Пътувахме към Льокляпампа. Помислих, че трябва да си опаковам багажа много бързо, за да се порадваме на залеза, преди да замина за Лима. Но когато пристигнахме, един перуанец в униформа ни чакаше пред хотела. Дейвид се обърна към мен и ми каза:

— Един мой приятел ще те откара през планината. Той не говори английски, но може да се разчита на него. Ти взимаш самолета за Ню Йорк. Аз ще поостана още малко тук.

Стомахът ми се сви. Доплака ми се.

— Почакай — казах аз, — просто така ли — аз заминавам, а ти оставаш тук? Искам да говорим още. Защо оставаш?

Той ме погледна.

— Аз не трябва да се връщам. А ти трябва. Това е всичко. Просто размишлявай за всичко, което се случи през последните седмици. Осъзнай го бавно. За теб това е едва началото. Имаш нужда да останеш известно време сама. Струва ми се, че е по-добре да се върнеш в реалния си живот, просто за да се приземиш. Имаш записките, лентите, милион книги за четене и изследване. Занимавай се с тях. Ти много размишлява и научи много. Сега за теб е по-добре да продължиш самостоятелно.

Сълзите преляха от очите ми. Не знаех какво да кажа. Той взе ръката ми.

— Погледни това небе — каза той. — Това свобода ли е и това свобода ли е? Сега тръгвай да си приготвиш багажа.

В студената тъмна стая се опитах да релаксирам за последен път. Докато тъпчех дрехите, лентите и записките в куфара, закопнях за още една минерална баня. Нямаше да чуя грухтенето на прасетата в планинската тишина тази вечер. Нямаше сутринта да си измия зъбите в оранжевата вода. Нямаше вече да се разхождам следобед из планината. Нямаше да бъда вече с Дейвид. Всъщност не бях мислила истински за бъдещето и то ме връхлетя ненадейно.

Като свърших опаковането на багажа, излязох в залязващото слънце. Беззъбата жена чакаше до плимута и държеше моя часовник пръстен. Погледнах Дейвид: той сви рамене и се усмихна. Взех часовника, поставих го в дланта на ръката й и затворих над него пръстите й. Кимнах и се засмях от явната й радост, после се обърнах към Дейвид.

Той докосна съвсем лекичко брадичката ми и я поклати. Аз взех ръката му в двете си длани и здраво я стиснах.

— Трябва ли да тръгвам сега? Просто така ли? Просто да замина?

— Да. — Като държеше ръката ми, той ме заведе до моята страна на плимута. Огледах обагрените в пурпур планини. С една ръка той притисна раменете ми, докато отваряше вратата на автомобила. — Ще се видим пак. Обещавам ти. Вярвай ми. Не забравяй, че сме били заедно през много животи, нали?

Поколебах се и се помъчих да не заплача. Влязох в колата, докато неговият приятел слагаше куфара ми на задната седалка. Дейвид затвори вратата и се наведе към мен.

— Обичам те — каза той. — И помни: нищо не е по-важно от любовта.

Усетих в гърлото си едно непоносимо кълбо. Почти не можех да проговоря от страх, че няма да се овладея.

— Да — запънах се аз. — Не разбирам, но аз също те обичам.

— Чудесно — каза той. — А сега потегляй. Това е всичко… и то е просто. Бъди себе си, не се страхувай и обичай света.

Приятелят му запали и даде газ. Тръгнахме си от градчето, което не беше градче. Не погледнах назад, но усещах, че Дейвид ми махаше, застанал с леко приведено ляво рамо и ни гледаше като заминаваме.

„… какво прекрасно задълбочаване на емоционалната сила може да се постигне, като се признае идеята за предишно съществувание… ние научаваме, че сме живели само на полукълбо, мислили сме с полумисли, че имаме нужда от нова вяра, за да съединим минало с бъдеще над великия паралел на настоящето и така да закръглим нашия емоционален свят до съвършена сфера.“

Лафкадио Хърн,

„Кокоро“

Човекът, който шофираше, каза нещо на испански и аз кимнах, усмихнах се и изпитах облекчение, че не мога да говоря с него.

Опитах се да преодолея буцата в гърлото си, като поглъщах жадно познатия пейзаж. Пътят се виеше надолу по Андите покрай миньорски градове, стада лами, покрай жени с широкополи сламени шапки, край табелата за НЛО до железопътния прелез. Въздухът ставаше все по-прашен, не толкова рядък, по-плътен и лесен за дишане, но не така опияняващ. В гърба ни слънцето се спускаше зад планината. Насреща по стръмния, виещ се път пъхтяха празни камиони, които на другия ден щяха да слизат, натоварени с въглища, желязна руда и камъни.

Съзнанието ми гъмжеше от образи: пенливата сярна вода, топлата, хилава планинска тревица, оранжевата река, планинските селяни, които дъвчеха листа от кока, за да имат сили, разтърсващите разговори с Дейвид в слънчевата светлина. Задрямах.

Събудих се от раздрусване в дупка по пътя. Нощта вече се бе спуснала напълно и перуанските звезди проблясваха като късчета нисколетящ кристал. Перуанският ми шофьор продължаваше да кара равнодушно.

Като наближихме Лима, изпитах чувството, че навлизаме в някакъв свят от миналото. Опитах се да не гледам. Покрай пътя бяха разположени незаконно построени колиби и бараки. Хора се шляеха безцелно, фабрики бълваха мръсен дим в и без това мръсния нощен въздух. Над града бяха надвиснали облаци — мокри, плътни и гнили, те помрачаваха сияйната красота на другия свят горе.

Потреперих и си облякох коженото сако, за да се приготвя за Ню Йорк. Човекът спря пред летище „Вариг“ и ми помогна за куфара. Благодарих му и се отказах да му дам бакшиш. Ръкувахме се, той се усмихна и подкара старата таратайка, която ни беше служила за нещо като дом в планините.

Минах през контролата и отидох направо в самолета. На два часа път от Лима, на височина над 10 000 метра, видях на хоризонта електрическа буря, която изглеждаше като че ли Царството небесно се разтърсва. Светкавиците озаряваха небето до бяло, като в ослепителна дневна светлина, докъдето поглед стигаше. Колосалната мощ на електричеството ме караше да се свивам на седалката с чувството, че съм незначителна като бълха. Нищо не изглеждаше така могъщо като природата. Освен, както казваха Дейвид и Майян, Джон, Амбрес, Макферсън, Кат, Кейс (и много, много други вече), този още по-могъщ колективен човешки разум, тази безкрайна мрежа от енергия, наречена човешко съзнание и изплетена от общата енергия, която хората наричат „души“. Струваше ми се, че пред мен има за изследване безкрайни светове. И аз исках, наистина исках да ги познавам.

Може би никога няма да може да се докаже физически дали душата съществува или не. Не бях сигурна дали това изобщо има значение. Може би действителността е само това, което човек я смята, че е. Това би направило реални всички възприемани действителности. Може би това беше урокът, който научавах — да се научиш да мислиш без ограничения… да вярваш, че всичко е възможно… да вярваш, че човек може всичко, да се рее навсякъде, да стане всичко. А по силите на всеки от нас е да познае отново тази реалност.

Може би човешката трагедия е, дето сме забравили, че всеки от нас е Божествен. И ако проумеем това, ще можем да прогоним страха от живота си. А като прогоним страха, ние ще прогоним омразата. И нещо повече. Заедно със страха, ние ще се отървем от алчността, войната, убийствата. Страхът е коренът и кръгът, в който се върти нашият живот — страх от провал, страх от болка, от унижение, от самота, от обвързване, от самите себе си, страх от смъртта и в последна сметка страх от страха. Страхът сам по себе си е коварен, покваряващ, той се процежда от една точка на нереалността, за да се просмуче в живота на всички ни. И може би нашето вярване, че има смърт, е най-тежката нереалност от всички. Ако успеем истински да осъзнаем, че никога не умираме истински, че винаги ни остава друг шанс, че никаква мъка, униние, никаква загуба не са окончателни, пълни и завинаги, може би тогава ще успеем да разберем, че няма от какво изобщо да се страхуваме. Възможно е човешките същества да използват таланта си да усложняват всичко като извинение, за да избегнат отговорността да бъдат това, което всъщност от самото начало знаем, че сме — неограничени господари на собствения си божествен потенциал.

Седях тихо, напрегната, завързана с коланите за седалката — човешкият отговор на електрическата буря, която бушуваше около нас. Самолетът се тресеше и подскачаше рязко в тази смразяваща демонстрация на ослепителната, сурова мощ на природата, която се виждаше през всеки илюминатор. Това навън, което доскоро беше нощ, сега се бе превърнало в бурно наелектризирана дневна светлина — мълнии една след друга разкриваха облаци, цветове и някакъв астрален терен на токове и дъждове, които беснееха и се завихряха около нашия малък самолет. Никой не проговаряше. Никой не викаше. Доколкото можех да забележа, никой и не плачеше. Нямахме избор. Мигове като този, помислих си, ни заставят да мислим и да разгърнем съзнанието си извън заучените неща. Именно мигове като този, може би прекалено редки и раздалечени един от друг, ни въздействат като катализатор, за да осъзнаем малко по-добре този вътрешен контрол, на който наистина сме способни. Никой в самолета не можеше да се бори срещу бурята. Никой не можеше да я победи. Никой не можеше да я разбере истински. Тя просто си е. И тази природна стихия ни свързваше заедно, ние споделяхме едно и също изживяване, без да проговорим нито дума.

Реших да релаксирам, започвайки от стъпалата. След това продължих отпускането през глезените, бедрата, раменете, ръцете, слънчевия сплит и гръдния кош. Получаваше се. Започнах да се чувствам част от подскачащия, скърцащ самолет. Дишането ми се успокои. Сърцето ми престана да бие толкова бързо. Потта под мишниците и на челото ми се охлади. После спрях и установих, че съм овладяла страха си, като съм накарала съзнанието да овладее тялото… позитивно съзнание, настояващо да не се страхувам. А какво контролираше съзнанието ми? Можех да отговоря единствено, че това бе душата ми. Душата ми знаеше, че всичко ще бъде наред, каквото и да се случеше с тялото. Душата ми — моята собствена, подсъзнателна, индивидуализирана частица от универсалната енергия — вярваше, че е част от всичко, дори от беснеещата, съкрушителна буря вън… Душата ми знаеше, че ще оцелее, че е вечна, че продължава нататък и не е ограничавана от нищо в разбирането си, че и това е част от приключението, което наричаме живот.

Умиротворена и изтощена, аз заспах.