Шърли Маклейн
За да достигнеш плода (16)

Глава 14

„Всяко новородено същество наистина идва свежо и жизнерадостно в новото съществувание и му се радва като на щедър дар: но… за неговото свежо съществувание е заплатено от… едно износено съществувание, което умира, то обаче съдържа неразрушимото семе, от което е покарало това ново съществувание: те са едно съществувание. Да се покаже моста между двете — това несъмнено би било отговорът на велика загадка.“

Артур Шопенхауер, „Светът като воля и представа“

Намалих осветлението във всекидневната стая. Отвън океанът кротко се полюшваше. Включих магнетофона и попитах Кевин дали има нужда от нещо.

— Не — отговори той. — Смятам да се оттегля вече.

— Добре — казах. — Аз ще бъда тук.

— Да, ще се видим по-късно — каза Кевин.

Той се облегна назад, вдигна ръце на гърдите си и ги скръсти. Затвори очи. Приближих магнетофона към него. Той постепенно започна да диша по-дълбоко. Чаках. Той остана неподвижен около три минути, като дишаше все по-дълбоко. Тогава главата му леко се сведе към гърдите и слюнката в гърлото му леко загъргори. После главата му се изопна и наклони на една страна. Изминаха още около тридесет секунди. Тогава отвори уста и тялото му потрепери. Дишането му промени ритъма си. Устата му бавно се раздвижи в спокойна усмивка. Веждите му се повдигнаха, придавайки на лицето изражение на кратка изненада. Ръцете му се отпуснаха на облегалките на стола. В един дрезгав шепот, който не звучеше в гласовия регистър на Кевин, аз чух:

— Приветствам ви. Аз съм Джон. Приветствия. Моля представете се и изложете целта на събирането.

Покашлях се и се плъзнах на пода, близо до стола на Кевин.

— Да — започнах аз, — казвам се Шърли Маклейн. Аз съм от Ричмънд, Вирджиния, в Съединените щати, но говоря с вас от Малибу, Калифорния. Аз съм актриса, която освен това пише, но не мога всъщност да кажа защо съм тук.

— Именно — каза Гласът.

Именно… предположих, че това означава „добре“. Спомних си Кевин, като каза, че един от духовете говорел в библейски слог.

— Ние сме се заели да установим, че сте подхванали издирвания. Ние чувстваме вашето вибрационно състояние като такова и сме във ведение за него.

Последва пауза, като че ли той изчакваше да задам въпрос или да кажа нещо. Не знаех откъде да започна.

— Да — казах аз, — бихте ли ми казали, моля, кои са тези „ние“?

— Именно — каза той — ние сме онези, които са ви познавали в предишни животи.

Бях поразена.

— Вие, хора, сте ме познавали в предишни животи?

— Именно.

— Мои духовни водачи ли сте тогава? За това ли съм тук?

— Именно.

— О, разбирам — казах аз неопределено.

Той продължи:

— За да разберете себе си, вие трябва да проумеете, че сте нещо повече от това, което изглеждате сега. Сумата от вашите дарби, сумата от вашите чувства е това, което сте изпитвали преди… и всичко, което сте вие, е част от единството на всичко. Разумявате ли?

Завъртях се от неловкост на килима. Дали всеки имаше определени дарби, чувства и мисли, които не са от настоящия му жизнен опит?

— Извинете ме — казах аз, — на какво се основава информацията ви било за мен, било за нещо космическо?

След малка пауза той отговори:

— На това, което вие наричате „Акашки записи“. — Той поспря, сякаш трябваше да съм напълно запозната с нещата, на които се позовава. Струваше ми се толкова далечен, толкова псевдобиблейски. Почувствах се отчуждена. — Ние ще установим, че Акаша представлява това, което вие бихте назовали колективно подсъзнание на човечеството, събрано на съхранение в етерна енергия. Тази енергия може да се определи като Божия разум. Вие ще научите, че предаването на споменатите идеи е трудно, предвид ограничените измерения на езика.

— Да — казах аз, — разбирам какво имате предвид. И докато сме на тази тема, защо Вие говорите по този начин?

Настъпи пауза. После той каза:

— Ще положа усилия да осъвременя езика си, както бихте се изразили вие. — И веднага след това продължи: — Тази съхранявана енергия, наречена „Акашки записи“, е като огромни свитъци, прибрани в огромни библиотеки. Вие, като индивид, може да бъдете разглеждана като отделен свитък в тези библиотеки или като отделна душа в Божия разум.

— Извинете ме — казах аз. — Не е ли някак твърде просто това, което казвате?

— Всяка истина е не толкова проста, колкото лесна за разкриване.

— Добре, щом е толкова лесна за разкриване, защо ние не я знаем? — попитах аз.

— Човекът отказва да приеме, че владее цялата истина, при това още от началото на времето и на пространството. Човекът е сътворител на космоса заедно с Бога.

„Не, помислих си аз, в църквата ни учат, че Бог е сътворил всичко.“

Но „Джон“ даваше нататък.

— Едва когато човекът приеме, че е част от истината, която търси, тогава самите истини се разкриват.

— Значи според Вас, ако разбера себе си и откъде идвам, ще проумея всичко?

— Правилно — каза той.

— Добре. Но аз никога не съм била истински убедена, че има такова нещо като Бог, освен може би напоследък. И като вижда човек какво става по света, как да повярва в Бог?

— Искате да кажете, че имате нужда от доказателство за собственото си съществуване? — попита той.

— Не разбирам какво искате да кажете. Не, аз съм сигурна, че съществувам. Да.

— Вие имате съзнание?

— Естествено.

— Съзнанието е отражение на душата. Душата е отражение на Бога. Душата и Бог са вечни и са едно в друго.

— Това означава ли, че за да проумея какво нещо е това Бог, аз трябва да опозная себе си?

— Точно така — каза той, — вашата душа е метафора на Бога.

— А? Един момент — казах аз. — Аз не мога да докажа нито едно от двете — душата или Бога. Не бих искала да бъда непочтителна, но има някакъв трик в начина, по който се доказва, че има душа.

— Триковете са игра на човешкото племе, не на Бога — каза той.

Почувствах се странно неловко.

— Добре де, но ако наистина повярвам, че аз съм метафора на Бога, бих могла да стана много високомерна.

— Никога — каза той, — никога не бъркайте пътеката, която сте поела, със самата истина.

Почувствах се леко засрамена. Изчаках да каже още нещо.

— Пауза — каза той, — друго същество желае да говори.

— Какво?

Кевин измени положението си на стола. Ръцете му се разместиха. Главата му се наклони на другата страна. Той покри лице за миг, после кръстоса крак върху крак.

Изправих се на колене, като се опитвах да разбера какво става.

— Свалям ви шапка — проговори съвършено нов глас. — Макферсън е тук. Том Макферсън. Как я карате вие там?

Имаше забавен акцент. Разсмях се на глас. Кевин наклони глава с вид, сякаш не той го прави всъщност. Лицето му изразяваше учудване, че го намирам толкова смешен.

— Боже, боже! — каза гласът на Макферсън. — Не очаквах толкова скоро такава реакция. Обикновено ми е нужно известно време, за да го постигна.

Кевин бе казал, че този Макферсън е със забавен характер. Имах чувство, че долавям неговата личност през Кевин. Не беше само от звука на гласа, а по-скоро от присъствието на различна нова енергия в стаята. Забележително беше колко определено се отличаваше от Кевин. Аз, като актриса, отдадох това на Кевин. Ако той играеше, това беше превъзходно светкавично превъплъщение.

— Върви ли бръмчащата ти кутия? — попита Макферсън.

— Кое?

— Твоята бръмчаща кутия.

Погледнах към магнетофона.

— А, това ли? Да. Това добре ли е? — попитах аз.

— О, да, разбира се — каза той. — Просто исках да се уверя, че ще хванеш детайлите.

— Детайлите ли?

— Точно така.

Кевин се закашля. Прочисти гърлото си и пак се закашля.

— Извинете, но какво не е наред с гърлото на Кевин? — попитах аз.

— А, нищо — отвърна Макферсън. — Просто имам малко затруднения да се настроя към вибрациите на инструмента.

— О! Искате да кажете, че се опитвате да настроите вибрациите на вашата енергия към вибрациите на Кевиновата енергия?

— Да. Точно така. Ние тук работим с вибрационна честота. Имаш ли тук от вашите запарки?

— Запарки ли?

— Да, надявам се, че имате някакви билкови запарки.

— О, имате предвид чай?

— Точно така.

— Да, имам — казах аз. — Искате ли малко?

— Чудесно.

— Чашата е много малка. Да я сложа ли в ръцете на Кевин? Той ще може ли да я държи?

— О, да — каза Макферсън.

Налях чашата и я поднесох пред Кевин. Той въобще не помръдна ръка. Очите му бяха все така затворени.

— Просто я постави в ръцете на младия господин. Благодаря.

Повдигнах дясната ръка на Кевин и мушнах чашата в дланта му.

— Чашата е не толкова малка, колкото мъничка — каза Макферсън.

Засмях се. Аз самата не обичах тези малки чаши.

— Нямаш ли някаква халба? — попита Макферсън. — Струва ми се, че имаш стъклени халби в бюфета?

Надникнах в кухнята. Прав беше. Имах стъклени халби. Само дето никога не сервирах чай в тях.

— Аз имам слабост към халби — каза Макферсън. — Малко от старото кръчмарско усещане. Помага ми да мисля ясно.

Станах, отидох в кухнята и взех халбата. Докато вървях, продължавах да говоря с Макферсън.

— Значи вие наистина сте ирландец? Всички ирландци ли мислят по-добре с халби?

— Точно така — каза Макферсън зад гърба ми.

Върнах се, налях чай в халбата и смених чашите в ръката на Кевин.

— Е, не е съвсем като в кръчма, но все пак — каза Макферсън.

Кевин надигна чашата до устата си и отпи. Очите му бяха все така затворени. Той преглътна чая.

— Наистина ли усещате вкуса на чая? — попитах аз.

— Е, по-скоро го чувствам, отколкото усещам на вкус. Използвам устните способности на инструмента, за да го усетя.

Той отпи още една глътка.

— Ако е много горещ, вие ли ще го усетите или Кевин? — попитах.

— Ще реагирам, за да предпазя инструмента — каза Макферсън. — Аз няма да усетя болката, но ще я почувствам по емпатия, да.

— И ако наистина пари, какво ще направите? — попитах аз.

— Вероятно ще въведа по-добра команда в системата на инструмента, за да притъпя болката.

Последва мълчание. Чувствах, че Макферсън ме изчаква.

— Мога ли да ви наричам Том? — попитах аз.

— Чудесно.

— Чух, че сте бил джебчия — казах аз.

— Точно така. Макар че джебчийството беше по-скоро „занятие за параван“, както бихте се изразили.

— Занятие за параван ли?

— Точно така. Всъщност аз бях дипломатически шпионин, както бихте го нарекли вие.

— Дипломатически шпионин ли? За кого сте работил?

— За английската корона, с извинение.

— Вие сте били шпионин в полза на Англия, а сте ирландец?

— Точно така. Бях ирландец, въпреки че името Макферсън е шотландско. Взех името Макферсън, за да прикрия ирландската си самоличност, тъй като по онова време срещу ирландците имаше по-дълбоки предубеждения, отколкото към шотландците. Но не се е променило много от тогава.

— Добре де, но защо сте шпионирал в полза на англичаните, щом са толкова предубедени срещу вашия народ?

— Обичам да се смятам за волнонаемен шпионин. Короната просто ме нае, за да свия важни книжа от едни испански дипломати. Много ме биваше за такива работи. Затова и се наричам джебчия. Така ми е по-забавно.

Отпих от чая, като се мъчех да проумея всичко това, без да откача.

— И сега значи упражнявате занаята си по-положително, за да помагате на другите тук, така ли?

— Точно така. Баланс, карма и всичко от сорта.

— Получавал ли сте „черни точки“ за това, че сте бил джебчия — дипломатически или какъвто и да било?

— Точно така. Сега си отработвам част от кармата, като съм се поставил на вашите услуги.

— Разбирам. — Бях едно след друго развеселена и скептична.

— Имаш ли още от твоята запарка? — попита Том.

— Да, разбира се. — Напълних още една халба горещ чай.

— Други някакви сведения интересуват ли те? — попита Том.

Налях чай и на себе си, като размишлявах какъв подход би бил по-резултатен.

— Обсъждахме съществуването на душата оная вечер с един човек — казах аз, — и използвахме като пример за предишно съществуване онова „déjàvu“. Знаете, нали когато някъде имаш чувство, че вече си бил по-рано, но си сигурен, че не е възможно да си бил? Или когато за някое изживяване имаш смътното чувство, че то се е случвало по-рано?

— Точно така.

— Добре, някои хора го обясняват с клетъчната или наследствена памет (както твърдят и някои учени). Те смятат, че ние просто наследяваме генетически паметта за неща, които може да са преживяли наши прадеди. А как вие бихте представили въпроса за съществуването на душата?

Последва миг мълчание.

— А ти как би го представила? — попита той. — След като си имала време да го обмисляш.

— Ами, бих казала, например че има случаи с хора — да кажем в някои племенни общини в Африка — чиито прадеди никога не са напускали пределите на своята среда. И въпреки това те имат спомени от Северна Америка, Индия и т.н.

— Боже мой — каза Том, — това е добър аргумент. Тогава сигурно си чувала и за вашите телепатични и на „съзнание-извън-тялото“ експерименти. Много хора във вашето време са говорили публично за изживявания — извън-тялото. Всъщност те са усещали душата си като отделена от физическата обвивка.

Спомних си колко много хора наистина са описвали своите изживявания, след като са усещали съвсем отблизо полъха на смъртта. Повечето говорят за същата бяла светлина като Питър Селърс, която ги притегля с неустоимо чувство на любов и покой, докато през това време виждат долу под себе си своето умиращо тяло. Множество подобни изживявания са описани в „Живот след живота“ от д-р Реймънд Мууди. Сред собствените ми познати имаше изненадващ брой хора, които споделяха за подобно изживяване.

— А колкото до обяснението на „déjàvu“ просто като форма на клетъчна памет — продължи Том — има пък множество индивиди, които си спомнят места, по които техните прадеди никога не са били.

— Да, това казвах и аз. Но може би някои техни прадеди са били в Африка — като римляните, например — и тяхната клетъчна памет е записала реакциите им, а техните потомци са наследили тези клетъчни спомени.

— Възможно е — каза Том, — но има и нещо друго. „Déjàvu“ се случва също и в съвременен контекст. Например, вие може да изпитате чувството за „déjàvu“, когато влизате в къща, построена преди няколко години. Това едва ли може да бъде наследена клетъчна памет.

— А какво е тогава?

— Резултат от това, че душата астрално се пренася до новата къща. Нещо подобно на твоето изживяване, което наричащ реещ се сън и толкова го обичаш. Спомняш ли си това изживяване?

Аз направо изстинах. Никога пред никого не бях споменавала това.

— Боже мой — казах аз, — как знаете това?

— А, малко нещо от магиите на старите духове, така да се каже.

Трябваше ми малко време да се приспособя към това, което току-що стана. Ясновидство ли беше това? Или го казваше на всеки, за когото предаваше? Покашлях се.

— Дайте ми просто малко време — казах аз.

— Правилно — каза той, — поне това имаме в изобилие — време.

Чувствах се объркана. Възможно ли е някои сънища да бяха астрално пренасяне на душата.

— Имаш ли други запитвания? — попита Макферсън.

Овладях се.

— Ами, защо има такава съпротива срещу учението за душата като реален факт? Защо не се отделя толкова време и пари за изследване на съществуването на душата, колкото се посвещава на разцепването на атома или на ядрената енергия?

— Първо на първо — отговори той, — защото нямат на разположение материал. Душата не е материално нещо. Освен това, защото с времето над областта на изучаването на душата се е струпало много презрение и присмех и една професионална репутация лесно може да изгърми, така да се каже.

— Но защо е обект на презрение?

— Защото се смята за жалко губене на време. Суеверие и подобни неща. Сериозни хора, които признават, че се занимават с подобни изследвания, биват принуждавани да се чувстват понякога смешни. Но както каза неотдавна един твой приятел: „За да достигнеш плода на дървото, ти трябва да се изкатериш на клона“.

Загубих ума и дума. Той използва същата аналогия като Джери. Винаги толкова бях внимавала да не говоря пред никого за Джери, а още по-малко какво е казвал.

Макферсън продължи:

— Трябва да бъдеш търпелива с твоя Джери. Ние как сме търпеливи към вас.

Просто онемях. Как по дяволите можеше този човек да знае за нас? Той не само знаеше за Джери, но знаеше и какво е казвал.

— Май се получи разкритие, а? — попита Том.

— О, Господи!

— Точно така — отговори си той развеселен.

Отпих от чая и се опитах да си подредя мислите. Изминаха няколко мига.

— Искаш ли да продължа? — попита Том.

„Боже, помислих си аз, тази работа трябва да е истинска.“ Толкова много неща исках да попитам.

— Добре — казах почти шепнешком. — Добре. Кажете ми, защо има такава пропаст между науката и Църквата?

— Ами, защото науката едва напоследък (в космически мащаби, разбира се) почна да усеща, че се освобождава от прангите на религиозните предразсъдъци и сега се наслаждава на свободата си и на своя златен век. Това гледище е разбираемо. Ако науката се залови да изследва тези владения на Църквата, която беше доскорошният й тъмничар, това само би възстановило мощната база на този стар, традиционен неин преследвач.

— Душата само под владението на Църквата ли е?

— Точно така. Тоест, така се смята в ортодоксалния смисъл, да. Но всъщност душата на човек е, м-м, изключително личен въпрос, така да се каже.

— Но ако се докаже съществуването на душата, това би ли променило радикално гледището на науката?

— Да, разбира се. Но съвсем откровено, науката смята, че няма база, върху която да събира данни за съществуването на душата. Освен това, няма много пари за такъв вид изследвания.

— Искате да кажете, че ако човек изследва електричеството, той може да го превърне в електрическа светлина? Или че ако изследва атома, той може да го превърне в бомба?

— Точно така.

— Обаче ако изследва душата, от това няма материална полза?

— Точно така. Може ли още малко от твоята запарка?

Налях още чай. Той почти беше свършил.

Помълчах малко, размишлявайки над този небивал сеанс на чай, който имахме. Питах се дали не бях толкова лековерна, че да се хващам на въдицата. Магнетофонът бръмчеше в тишината.

— Добре — казах аз.

— Точно така — каза Том.

— Ами, наистина ми се ще да узная нещо повече за миналите си животи. Може ли?

— Много добре — каза Том. — Има ли инструментът алкохол в системата си?

— Не — отвърнах аз. — Той каза, че пречело на транслирането, затова смятам, че няма.

— Много добре тогава. Един момент, моля. Би ли взела тази халба, ако обичаш.

Станах, измъкнах халбата от ръката на Кевин, проверих магнетофона и пак седнах.