Шърли Маклейн
За да достигнеш плода (26)

Глава 24

„Да вземем собствените ни тела. Смятам, че те са съставени от милиарди и милиарди безкрайно малки индивиди, всеки сам по себе си единица живот и че тези единици действат на групи — или рояци, както предпочитам да ги наричам — и тези безкрайно малки единици живеят вечно. Когато ние «умрем», тези рояци от единици, също като рояк пчели, така да се каже, се понасят някъде другаде и продължават да функционират в някаква друга форма или среда.“

Томас Едисън, „Дневник и всякакви наблюдения“

На другата сутрин излязох сама, скитах без посока и размишлявах — или не точно мислех, а по-скоро оставях всичките си нови изживявания да се плискат в мен, без да се опитвам да ги подреждам. Възприемах наистина ново мислене, нови идеи, напълно различен порядък от възгледи за живота, чрез един процес, който отнема и се нуждае от време — просто от време — за да се определи. Толкова сме свикнали с нещата, с които сме израснали, че дори не си спомняме тъй нужните ни мълчаливи времена, времето на затваряне-от-външния-свят, самотните времена на нашето израстване. И може би човек винаги има нужда от известна самота. Точно тогава действах правилно, адски сигурна съм в това.

Върнах се при Дейвид късно следобед.

— Хайде да отидем на серните бани — казах аз.

— Добре.

На път към баните Дейвид бръкна в джоба си и ми подаде гривна, която изглеждаше сребърна. Беше същата като тази, която той непрекъснато носеше.

— Майян ми я даде — каза той. — Искам да я носиш. Носи я на китката си през цялото време, докато си тук. Ще ти помогне да виждаш нещата по-ясно.

Сложих си я, като се чудех какво ли означава тя.

— От какво е направена? — попитах аз.

— О, не зная — каза той. — Трудно е да се каже. Но действа.

— Какво искаш да кажеш? Какво всъщност прави? — Не разбирах какво има предвид.

— Ами, когато нося моята, имам чувство, че мислите ми някак си се разширяват, така че мисля по-ясно.

— И как става?

— Не знам точно — отговори той. — Има нещо общо с това, което тя нарича третата сила.

— Майян ли ти даде тази гривна? — попитах аз.

— Да. Хайде да слезем в банята. Там мисля по-добре и ще се опитам да ти разкажа какво ми каза тя.

— Добре.

Температурата почваше да спада, когато стигнахме до басейна в следобедната светлина; въздухът беше толкова ясен и свеж, че видях луната, надвиснала в дневната светлина като гигантска, тежка, сива топка. Усещах главата си да вибрира. Част от объркването ми се разсея. Небето беше истинско. Студът беше пронизващ. Луната беше действителна. Тези факти не подлежаха на съмнение.

Дейвид носеше свещ, а аз — моя магнетофон. За през нощта мекото вълнено пончо за мен означаваше толкова, колкото шапката ми през деня. При мисълта да се потопя в хладката сярна вода болките в мускулите ми вече стихнаха. „Водата“ беше целебна — това също беше факт. Бързо се разсъблякохме, окачихме дрехите си на гвоздеите по стените с дъх на плесен и се наместихме във водата. Тя гълголеше покрай нас почти като език. Може би точно така говореше водата. Раздвижвайки ръце около себе си, ние докосвахме с нозе хлъзгавите скали под нас и отново се изненадах доколко пенливата вода ни държеше на повърхността. Усещах, че не мога да потъна и да искам. Чудех се дали няма да прогизна преди да свърши това преживяване.

Банята беше сумрачна. Дейвид запали клечка кибрит, поднесе я до свещта, наведе я, за да капне на пръстения под и закрепи свещта здраво върху капките, които изстинаха на студения камък.

— Релаксирай малко — каза Дейвид, — изопната си като барабан. Ще ти разкажа още някои неща, които ме научи Майян. Направо ще ти вземат акъла.

Помислих си дали акъла ми вече не беше „взет“ достатъчно.

Протегнах се към магнетофона и го включих.

— Първо — каза Дейвид, — нека преговорим гимназиалната ти химия и строежа на атома.

— Аз не съм учила химия — казах. — Винаги съм знаела, че искам да бъда в шоубизнеса, затова не ми беше необходима.

— Добре, все едно. Все пак ти знаеш, че протонът е положителен заряд от енергия, а електронът е отрицателен.

— Да.

— И знаеш също, че всеки от тези заряди носи равно балансирана енергия.

— Да.

— И че отрицателният и положителният заряд се привличат помежду си, а еднаквите се отблъскват.

— Да.

— Знаеш, че електроните се въртят непрестанно около протоните с голяма скорост, фактически, електроните и неутроните се въртят около протоните приблизително по същия начин, както Земята и останалите планети от нашата система се въртят около Слънцето. С други думи, атомът представлява миниатюрна планетна система.

— Да, спомням си, че съм чела за това. Много беше вълнуващо и ми се струваше, че атомът е микрокосмос на планетната система. Това те кара да се запиташ дали цялата вселена не е в една капка вода.

Лицето на Дейвид светна. Но той не се отклони.

— И сега — продължи той, — има една сила, която действа като кохерентен елемент, позволяващ на тази миниатюрна планетна система да се върти. Тази енергия именно Майян нарича Божествената Сила — сила, която е организатор на цялата материя в космоса. Тя организира атома. Всяко нещо от творението е направено от атоми — дървета, пясък, вода, мустаци на котета, планети, галактики — всичко. Всичко физическо е направено от атоми. Човек би могъл да каже, че тази Сила е основният Източник, мислещият елемент на природата.

— Един момент — казах аз. — Почакай малко. Мислещ елемент ли?

Той спря за миг и се загледа в пламъка на свещта. После каза:

— Виж, Шърли, нека да ти разкажа за това по-късно, съгласна ли си? Засега само слушай и дори да не разбираш всичко, не обръщай внимание.

— Добре — казах аз. — Но ти спря. И какво? Значи този Източник е „мислещият“ елемент на природата. И после какво?

— Нека сега да разложим атома на съставните му части. Сигурно знаеш, че един прост атом е направен от протони, неутрони и електрони, нали?

— Да.

— И за момента ти разбираш, че този Източник е свързващото лепило, което държи заедно електроните, протоните и неутроните?

— Да, щом казваш — рекох аз. — Тоест това е нещо като океан, в който плава всичко?

— Добре, да — каза Дейвид, — та този океан държи заедно атомите, заедно планетите, заедно галактиките и заедно Вселената — заедно и в хармония.

— Това ли е, което ти каза Майян? — попитах аз, започвайки да усещам особено раздвижване в главата си.

Дейвид кимна:

— Имай търпение.

— Добре — преглътнах аз.

— Та този Източник или „океан“, както го наричаш, е направен от балансиращи и контрастиращи полярности.

— Полярности ли? — попитах аз.

— Да — отвърна Дейвид. — Положителни и отрицателни полярности, ин и ян, или както ги наричат учените днес — „кварки“.

— Чувала съм за това — казах аз.

— Нищо чудно. И някои наши учени допускат, че тази енергия съществува, но не могат да я открият, защото не е молекулярна. Те казват, че има една енергия, която изпълва междуатомното пространство, но не знаят каква е тя. Дори те я определят като сцепителен елемент на атома, който назовават „глуон“. Те знаят, че той не е материя, а по-скоро единици енергия.

— Добре, но накъде по-точно клониш?

— Майян казва, че именно тази „субатомна“ енергия е Източника. Следователно Източникът, тази форма на енергия, не е молекулярен. А сега стигам до трудната за разбиране част, но тя е най-важната. Тази енергия е енергията, която образува нашата душа. Телата ни са направени от атоми; душите ни са направени от тази енергия — Източник.

Усетих как по главата ми почна да се стича нервна пот. Възможно ли е душата да е направена от енергийна сила, толкова реална, колкото физическата? Затова ли душата живее безкрайно? Разумът ми се блъскаше в главата. Думите на Дейвид ми се притекоха на помощ.

— Нашата наука не признава съществуването на душата, затова не може да признае научния характер на Източника. Ако — и когато — науката успее да установи Източника, това ще бъде признаване на духовността като физическа реалност.

— Как! Дейвид, ти даваш ли си сметка какво колосално предположение е това? Тоест, кой е казал, че този Източник, ако той съществува, непременно е душевната енергия? Може да бъде всичко друго — част от четвъртото измерение, или пространството, или времето — всичко изобщо. А освен това ми се струва, че на този етап изобщо няма никакво значение дали приемаме като факт или не от какво е направена душата. Искам да кажа, че щом така или иначе трябва да приемем на доверие съществуването й — а ние точно това правим, защото няма никакво доказателство — тогава какъв смисъл има да я разлагаме на съставните й части — защо, по дяволите, да не я приемем на доверие като цялостна композиция? Защо изобщо да се задават въпроси за механиката на нещо? Механиката има значение само защото може да се докаже. Душата не може да бъде доказана, а доколкото разбирам, тя няма нужда да бъде доказвана. Но не се опитвай да ми пробутваш на доверие механики.

Дейвид се усмихна.

— Майян каза, че именно това е погрешното в нашата наука. Тя не допуска съществуването на сили, които имат вид да обитават просто в сферата на духа. Точно затова тя всъщност не знае какво е електричеството — знае, че съществува, единствено защото то дава физически резултати.

— Но ти наистина ли вярваш, че душата е физическа сила?

— Да, точно така. Но това е съществено различен вид сила от физическите атомни и молекулярни сили, които са в тялото. Това е субатомна сила, интелигентната сила, която организира живота. Тя е част от всяка клетка, тя е част от ДНК, тя е в нас и от нас, а като цялост — навсякъде — тя е това, което наричаме „Бог“.

Цялата бях в пот и се чувствах зашеметена. Колкото и да се съпротивлявах, можех единствено да кажа, че ми звучи реално. Не зная защо. Не мога да го обясня. Имах чувство, че си спомням нещо някъде под съзнанието си, на място, което никога не бях докосвала. Това, което според Дейвид му е предала Майян, предизвикваше реакция на признаване в мен, сякаш внезапно се бях фокусирала над нещо познато, което съм гледала, без да виждам. Чувствах, че това, което той казва, е истина, защото съм го знаела някъде, някога, преди. Не толкова структурата му, колкото убеденото знание, че съществува разумно съзнание извън или по-скоро в добавка на и като част от живота, който познаваме.

— Виждаш ли? — спокойно каза той. — Това е то. Този Източник изпълва и организира целия живот. — Той е началото и краят, Алфата и Омегата. Той е Богът на творението. И то е изцяло в Нас.

Гледах го втренчено. Не можех да проговоря. Наистина нямаше какво да кажа.

Помислих си колко нахално е било да си представяме Бог като човешко същество, с физическа форма като нашата, създадена по наш образ и подобие. Нищо чудно, че отричахме духа. Дори религиозното ни схващане за душата се основаваше предимно на физически представи. А науката не можеше да допусне възможността, че наистина може да съществува духовна форма.

— Така че, виждаш ли — каза Дейвид, — когато Христос казва „Бог е навсякъде“, в известен смисъл той е буквален — това, което той има предвид, е, че тази духовна енергия, ръководеща живота, е навсякъде. Следователно, животът е комбинация от молекулярната структура, която е физическа материя, и Източника, който е духовна енергия. Физическата форма умира. Духовната енергия живее вечно.

Притиснах ръце над диафрагмата си. После избърсах потта от главата си и отново се присвих. Накрая казах високо:

— Енергията не се създава или унищожава, тя само преминава от един вид в друг — казах го така, сякаш декламирах урока по физика от гимназията.

— Точно така — каза Дейвид. — Всичко е енергия. Обаче науката борави само с това, което може да види и да докаже. Молекулярните свойства могат да се открият по-лесно, отколкото единиците енергия. А душата е съвкупност от единици енергия. Тя има собствена свободна воля и когато придружаващото я тяло умре, тя просто се обособява и остава така, докато не вземе кармичното си решение и избере в коя нова форма да се подслони. От тук и това, което наричаме превъплъщаване. От тук и животът след смъртта. От тук и животът преди раждането.

Бях се умълчала. Исках да мисля. Исках да не мисля. Исках, повече от всичко, да си почина. Почнах да дишам дълбоко. В гърлото ми се надигна нещо като жлъчна течност. Бях се втренчила в мъждукащата свещ. Усещах главата си олекнала. Просто физически усетих в съзнанието ми да се отваря нещо като тунел. Той се разширяваше до нещо като пещера от ясно пространство, което бе открито и без никаква хаотичност. Не го възприемах като мисъл. Усещаше се наистина физически. Пламъкът на свещта бавно се разтвори в пространството на съзнанието ми. Отново почувствах себе си да ставам пламъка. Нямах нито ръце, ни крака, ни тяло, нито физическа форма. Аз станах пространството в съзнанието ми. Усещах да се нося в пространството, да го изпълвам и да отплувам, като се издигнах от тялото си и започнах да се рея. Съзнавах, че тялото ми остана във водата. Погледнах надолу и го видях. Дейвид беше до него. Моят дух, или съзнание, или душа или каквото и да беше, се извисяваше все по-нагоре в пространството. Направо през тавана на постройката и още по-нагоре, над здрачната река, буквално имах чувство, че плавам… не, плавам не беше точната дума, беше нещо по-леко от това… излъхвах се — това май по-добре го описваше — излъхвах се нагоре, докато видях под себе си планината и земния пейзаж и разпознах местата, които бях виждала през деня.

И привързана към духа ми имаше една тънка, тънка сребърна струна, която си оставаше опъната, макар и привързана към тялото ми в басейна. Не се намирах в сън. Не, аз съзнавах всичко, изглежда. Съзнавах дори, че не искам да се рея прекалено високо. Съзнавах, че не искам да се рея прекалено далеч от моето тяло. Определено се чувствах свързана. Без никакво съмнение усещах две форми… моята телесна форма долу и духовната ми форма, която се рееше. Бях на две места едновременно и напълно приемах това. Докато се реех, долавях вибрационната енергия около себе си. Не я виждах, но изпитвах едно ново чувство — че я „усещам“. Изглеждаше ми като ново измерение на възприятията някак си, което нямаше нищо общо с чуване, виждане, мирис, вкус или осезание. Не можех да си го опиша. Знам, че го имаше — физически — а в същото време знаех, че тялото ми беше под мен.

Дали това не беше усещането, което бяха изпитвали всички хора, записани от Елизабет Къблър-Рос? Дали духовната ми енергия не се бе отделила от физическата форма? Дали аз се реех като душа? Напълно осъзнавах и въпросите си, докато се реех свободно над Земята. Толкова добре съзнавах какво чувствам, че в тези мигове разбрах колко неуместно беше моето физическо тяло. Изглежда изживявах разделянето на двете. Изживявах двете същности — и нещо много повече, освен това.

Гледах сребърната струна, привързана към тялото ми. Бях чела за тази сребърна струна в метафизическата литература. Тя блестеше във въздуха. Усещах я с неограничена дължина… абсолютно еластична, постоянно привързана за тялото ми. Зрението ми идваше от някакъв вид духовно око. Не беше като да виждаш с реални очи. Понесох се още по-високо и се запитах доколко далеч може да се обтегне струната, без да се скъса. В мига, в който се подвоумих, реенето ми спря. Спрях съзнателно полета си в пространството. Не исках да отивам по-високо. Там, където бях, можех да видя извивката на Земята и мрака от другата страна на земното кълбо. Пространството, което заобикаляше духа ми, бе успокоително, безметежно и чисто. Започнах да долавям вълни от енергийни съединения и вълнообразен приток от мисловна енергия. Сребърната струна не беше разтеглена или изопната. Тя просто спокойно се носеше.

Насочих се надолу, обратно към моето тяло. Спусках се бавно. Бавно… надолу, надолу… безметежно през пространството се спусках плавно към земята. Енергийните вибрации стихнаха… люлеещото усещане за вълнообразни мисловни вълни изчезна над мен и с меко съединение, при което сякаш се усети едно леко „пуф“, аз се слях с тялото си. Усещах тялото си удобно, познато, но същевременно го чувствах стесняващо, обременяващо и ограничаващо… Приятно ми беше да се върна, но знаех, че ще поискам да изляза отново.

Сребърната струна се стопи в мъждукащото пламъче на свещта и аз се отърсих от концентрацията и погледнах Дейвид, който се усмихваше.

Не разбирах наистина какво се бе случило. Опитах се да го обясня на Дейвид.

— Знам — каза той. — Виждаш ли как проумяването е физически акт? Това, което проумя ти, беше душата ти, а това, което стана, бе, че твоята душа напусна тялото ти. Това е всичко. — Но той съвсем явно беше възхитен.

— Искаш да кажеш, че точно тогава съм била астрално проецирана ли? — попитах аз.

— Да — отговори той. — Сутринта точно тук направих същото, докато ти бе излязла на разходка. Правя си пътешествия навсякъде из този край. Така спестявам разходите за гориво — засмя се той. — В астралния свят можеш да ходиш навсякъде, където ти се иска, а и да срещнеш всякакви видове други души. Само дето, когато се върнеш в тялото си и се събудиш, често пъти не си спомняш къде си бил. Нещо подобно на сънуването.

— Да, и това ли става, когато умреш — душата ти просто се издига над тялото и почва да се носи и рее в астралния свят?

— Точно така — каза Дейвид, — с една разлика — ти си мъртъв само ако се скъса сребърната струнка. Струната се скъсва и откача, когато тялото повече не може да поддържа жизнената сила. Наистина е много просто. Не мога да ти кажа по-конкретно като какво е да умреш, но мога да ти кажа, че принципът е същият като при астралната проекция, само дето тогава вече няма тяло, в което да се върнеш.

Раздвижих се леко във водата. Пиеше ми се пак топло мляко… нещо познато. Не можех да се върна в топла, уютна стая или да се сгрея в истински гореща вана със сапунена пяна. Можех единствено да продължа напред, независимо от това колко неудобства има в това.

— Дали да не изляза вече от тази вода — казах аз, като усещах, че зъбите ми започват да тракат.

— Добре — каза Дейвид. — Да отидем да си вземем малко мляко и нещо за ядене.

Разтърках силно кожата си, докато пламна и нахлузих дрехите си като светкавично предрешващ се актьор. Вече навън, Дейвид ме прегърна силно, сякаш се бях дипломирала или нещо такова.

Всичките ми схващания бяха преобърнати наопаки… иначе казано всичките ми светски, обусловени схващания бяха пълен хаос. А новите ми възприятия ставаха все по-ясни и прости. Това, което бях изживяла, наподобяваше на сън, но не беше сън. По-скоро беше ново измерение.

Обгърна ме плащ от спокойствие, докато вечеряхме мляко и готвено при жената без зъби и нейните деца. Мачът от Лима гърмеше на къси вълни по радиото, прекъсван от съобщения за разпространяващи се бунтове в Уанкайо, на около час от тук в планината. Говорителят каза, че това били бунтове заради „инфлацията“. Хората хвърляли камъни и отпадъци във витрините на магазините, протестирайки срещу високата цена на живота. Дори тук, в Андите, хората нямаха средства да преживяват, защото надниците им не съответстваха на цените. Дейвид каза, че сигурно скоро ще се смени правителството — дали с преврат или не, но сигурно и това нямало да е от особено значение, защото проблемите отново щели да си останат.

Като излязохме навън да прекосим пътя до „хотела“ ни, беше тъмно. Препънахме се в някаква скала. Дейвид каза, че протестиращите използвани каменни блокове, за да възпрепятстват движението по шосето към Уанкайо, където неговите 100 000 жители вече имали полицейски час след девет часа. Скалите блокирали пътя на правителствените войски да се притекат на помощ.

Имах газена лампа, която излъчваше топлина с мирис на газ. Но все имах някаква топлинка в стаята, където влязох и рухнах на леглото. Студеният пръстен под миришеше на плесен и като се увих в пончото, се запитах колко по-възприемчива бих била за учене, ако ми беше по-удобно. Нужно ли беше да живееш в основни неудобства, за да научиш нещо основно?

— Е, хубаво — каза Дейвид, — приятни сънища. Почини си. Може пък да те видя на астрално ниво! — Той смигна и тихо излезе.

Втренчих се в сребристата част на лампата, докато ме заболяха очите. Лежах на импровизираното легло, заслушана в тишината на каменната планина. Чувах навън прасетата да грухтят.

Мисълта ми се въртеше, подскачаше и пълзеше вътре в себе си. Бях изтощена. Имах желание да напусна себе си. Дали не ми се искаше да избягам, да се скрия и да забравя всичко, което бях изживяла тук? През целия ми живот съм била грабител — исках да изпитам, докосна, изживея всичко, което ми беше възможно. Не можех да си представя, че ще престана все да драскам към нещо във всекидневния си живот. И все пак, наистина ли исках да се върна в стария си живот, в познатата агония да търсиш цел и смисъл, в страховете ми, ревността, борбата да се втурваш към всичко, което е истина в действителността? Дали жадувах да си върна отново всичко, което ме правеше нещастна или възторжена, просто защото ми е познато? Дали вече щях да бъда в състояние да се уповавам на вярата, че животът и действителността са просто това, което мога да видя, докосна или чуя? Че смъртта е смърт и просто краят? Исках ли да се върна към „вдъхващото сигурност“ чувство, че нищо не заслужава доверие без доказателство?

Чух леко почукване по стената, която разделяше моята стая от Дейвид.

— Отпусни се, Шърли — Дейвид шепнеше високо със смях в гласа. — Чувствам мозъка ти и не ми позволява да заспя.

И аз се разсмях.

— Ти ме натресе в това — казах аз, загледана в сивата стена до главата ми. — А сега се оплакваш, че те държа буден.

— Опитай се да заспиш. Имаш нужда.

— Нали. А как? Как да заспя, като знам, че ще живея един милион години? И дори не съм сигурна дали това ми харесва особено.

— Концентрирай се.

— Над какво?

— Над твоята златна мечта, помниш ли?

— Да, спомням си.

Само дето не помнех. Изобщо не ми хрумваше нищо, което можех да нарека моята златна мечта. А това бе по-тежко от всичко друго.