Едит Несбит
Децата от гарата (7)

Седма глава
За храброст

Надявам се, нямате нищо против, че толкова обстойно ви разказвам за Роберта. Истината е, че все повече се привързвам към нея. Колкото повече я наблюдавам, толкова повече я обиквам. И забелязвам у нея различни качества, които ми допадат. Например у нея има един необикновено силен стремеж да прави хората щастливи. Тя може и да пази тайна, една твърде рядка способност. Притежава също и умението да съчувства мълчаливо. Зная, че това звучи доста обикновено, но всъщност съвсем не е толкова обикновено, колкото изглежда. Това просто означава, че някой е способен да разбере, че не си щастлив и да те обича още повече заради това.

Ето такава беше Боби. Тя знаеше, че майка й е нещастна… и че не е споделила истинската причина. Затова просто обичаше майка си още повече. И не каза нито думичка, с която да се издаде колко упорито се опитва да разбере къде изчезна баща й. За това е нужна силна воля. Съвсем не е толкова лесно, колкото може би си мислите.

Издателите, секретарите на дружества и членовете на Парламента до един бяха отговорили на писмата възможно най-любезно, но никой от тях не можеше да каже къде биха могли да се намират съпругата и децата на господин Шепанский. (Казах ли ви, че така се казваше руснакът?)

Боби напрягаше ума си как да помогне на руския господин да намери семейството си. Той вече бе научил няколко думи на английски. Можеше да казва: „добро утро“ и „лека нощ“, а също и „моля“, „благодаря“ и „прекрасно“, когато децата му носеха цветя. Казваше и „Много добре“, когато те го питаха как е спал.

Начинът, по който се усмихваше, когато „говореше на английски“, беше според Боби много мил. Тя забеляза, че присъствието му ободрява майка й.

— Тя обича да се грижи за някого — каза си Боби. — И зная, че й е болно да го гледа в татковите дрехи. Но е твърде добра, за да го остави в дрипи.

Много нощи след деня, когато тя, Питър и Филис спасиха влака, размахвайки червените флагчета, Боби продължаваше да се буди с писък, цялата разтреперана. Виждаше отново онази страховита грамада и как локомотивът налита на нея. А когато осъзнаеше, че това е само сън, през нея преминаваше вълна от радост. Тя, Питър, Филис бяха спасили пътниците.

Една сутрин пристигна писмо. То беше адресирано до децата. Те го отвориха с любопитство, защото не им се случваше често да получават писма.

В писмото се казваше:

Скъпи господине и мили дами,

Бе направено предложение да бъдете наградени за своевременните си и смели действия при предупреждаването на влака, с което е било предотвратено нещо, което според всички човешки представи би било ужасно нещастие. Награждаването ще се състои на гарата в три часа на 30 т.м., ако времето и мястото е удобно за вас.

Искрено ваш: Джейбз Ингълуд

Секретар на Голямата железопътна компания

„Север — Юг“

Никога досега в живота на трите деца не бе имало миг, изпълнен с такава гордост. Те нахлуха при майка си с писмото, тя също се почувства горда и им го каза, а това направи децата по-щастливи от всякога.

— Но ако наградата е парична, трябва да кажете: „Благодаря, но не можем да я приемем“ — посъветва ги майката. — Ще изпера индийските ви муселинови роклички веднага — добави тя. — Трябва да бъдете хубави в тържествен момент като този.

— Кой знае какво ще ни подарят — замисли се Филис. — Винаги съм искала да получа малко слонче, но едва ли ще се сетят за това…

— Представете си, че ни подарят златни макетчета на локомотиви — размечта се Боби. — Но, струва ми се малко нередно да искаме подаръци. Ние просто направихме това, което трябваше. Защо искаме награда?

— Че кой иска награда? — обади се Питър. — Войниците, които получават кръст „Виктория“^[1], не го искат, но се радват, когато го получат. Сигурно и ние ще получим медали. Ако е така, когато остарея, ще ги показвам на внуците си и ще им казвам: „Само изпълнихме дълга си“. Те страшно ще се гордеят с мен.

— Аз мисля, че трябва да отговорим на писмото — предложи Боби, — и да потвърдим, че времето и мястото са ни удобни. Трябва ни онази розова кутия с хартия за писма, която получи за рождения си ден, Фил.

Необходимо им беше малко време, за да обмислят текста. Майка им се беше качила обратно да си пише разказите. Затова няколко листа розова хартия с позлатени краища и зелена четирилистна детелинка в единия ъгъл бяха унищожени, преди трите деца да измислят текста. След това всеки написа по един екземпляр и го подписа със своето име.

Тройното писмо гласеше:

Скъпи господин Джейбз Ингълуд,

Много Ви благодарим. Ние не сме искали да бъдем награждавани, а само да спасим влака, но се радваме, че мислите, че трябва да ни наградят и много Ви благодарим. Времето и мястото, които предлагате, са напълно подходящи. Много Ви благодарим.

Ваш любящ малък приятел:

Следваше името, а след него:

П. П.: Много Ви благодарим.

 

 

Най-после настъпи денят на награждаването. Трите деца слязоха на гарата в уреченото време. И всичко, което се случи, беше толкова необичайно, че им се стори като насън. Мистър Джилс излезе да ги посрещне в най-хубавите си дрехи, както Питър веднага забеляза, и тържествено ги заведе в чакалнята. Тя изглеждаше променена. Беше постлан килим, по полицата над камината имаше наредени вази с рози, а прозорците бяха обкичени със зелени клонки. Имаше доста хора — две-три дами в елегантни рокли и голям брой господа в рединготи и с цилиндри. Бяха дошли и всички, които работеха на гарата, начело с носача Пъркс. Децата разпознаха някои от пътниците, които бяха в спасения влак. Най-хубавото беше, че и техният стар господин беше дошъл. Той им стисна ръцете, след това всички седнаха и един господин с очила — после научиха, че бил областният управител — започна твърде дълга реч, наистина много поучителна. Няма да преразказвам речта. Първо, защото ще се отегчите; второ, защото тя накара и трите деца така да се изчервят и така да им пламнат ушите, че направо бързам да прескоча тази част от историята; и трето, защото господинът беше използвал толкова много думи, за да каже това, което трябва, че просто нямам време да ги напиша всичките. Той изрече много хубави неща за смелостта и самообладанието на децата и когато приключи речта си, всички заръкопляскаха, а една от дамите извика: „Браво, браво!“.

Тогава старият господин се изправи и също държа реч. Едва сега децата научиха, че той е директор на железницата, и страшно се зарадваха. Стана чудесно награждаване. А после той извика децата по име и даде на всяко от тях по един великолепен златен часовник с ланец. А от вътрешната страна на капачетата, под името на притежателя му, бе гравирано следното:

От директора на железопътна компания „Север — Юг“ в знак на благодарност за смелите и своевременни действия, които предотвратиха катастрофата на… 1905.

Часовниците бяха най-прекрасните, които можете да си представите. Всеки от тях си имаше синя кожена кутийка, в която да стои, когато не го носят.

— А сега трябва да благодариш на всички за вниманието — прошепна мистър Джилс в ухото на Питър и го побутна напред.

— Дами и господа — започна момчето с доста дрезгав глас. Последва пауза, в която Питър усети сърцето си да бие в гърлото. — Дами и господа, толкова мило е всичко това от ваша страна. Часовниците ще пазим до края на живота си, но наистина не ги заслужаваме, защото това, което направихме, не беше нищо особено. Е, поне беше страхотно преживяване и това, което искам да кажа, е, че сме много, много благодарни на всички вас.

Хората ръкопляскаха на Питър много повече, отколкото на областния управител, а после се ръкуваха с толкова много непознати хора, че ги заболяха ръцете. Веднага щом доброто възпитание позволи, те излязоха и хукнаха нагоре по хълма към Трите комина с часовниците в ръце.

Беше чудесен ден.

— Ех, как исках да поговоря със стария господин — каза Боби, — но имаше толкова много хора, сякаш бяхме в църква.

— И какво щеше да му кажеш? — попита Филис.

— Ще ви съобщя, като го доизмисля — отвърна Боби.

А когато го доизмисли, тя написа писмо.

Най-скъпи стари господине,

Искам много горещо да Ви помоля за нещо. Това би могло да стане, ако Ви е възможно да слезете от влака и да продължите със следващия. Не искам да ми давате нищо. Мама ни забрани. А освен това и не са ни нужни никакви неща. Бих искала само да поговоря с Вас за един Затворник и Пленник.

Ваша любяща малка приятелка:

Боби

Тя заръча на началника на гарата да предаде писмото на стария господин. На следващия ден помоли Питър и Филис да слязат заедно с нея на гарата по времето, когато щеше да мине влакът от града.

Тя изложи пред тях идеята си и те я одобриха напълно.

И тримата си бяха измили ръцете и лицата, бяха се сресали и изглеждаха възможно най-спретнати. Но Филис, както винаги без късмет, беше заляла рокличката си с лимонада. Нямаше време за преобличане и тъй като се случи, че точно тогава вятърът духаше откъм въглищния склад, престилчицата й бързо се покри със сив прах, който полепна по сладките лимонадени петна. И тя заприлича, по думите на Питър, на „мърляво улично хлапе“.

Решиха, доколкото е възможно, тя да се крие зад другите.

— Старият господин може и да не забележи — каза Боби. — Възрастните често имат слаби очи.

Оказа се обаче, че нямаше и следа от слабост у стария господин, когато той слезе от влака и огледа целия перон.

Сега, когато дойде ред на най-важното, изведнъж усетиха оня прилив на силна срамежливост, от който обикновено ушите се зачервяват, а ръцете овлажняват.

— О — обади се Филис, — сърцето ми бумти като парна машина.

— И моето — успокои я Питър.

— Побързайте — каза Роберта, — ще ни вземе за идиоти.

— И няма да е далеч от истината — отговори Питър мрачно.

И те забързаха напред да посрещнат стария господин.

— Здравейте — и той се ръкува с всяко дете поотделно. — За мен е огромно удоволствие.

— Наистина беше много мило от ваша страна, че слязохте — каза Роберта учтиво.

Той я хвана за ръка и тръгна към чакалнята. Филис и Питър ги последваха.

— Е, деца, за какво става дума? — Старият господин гледаше внимателно хубавите личица.

— Става дума за нещо много хубаво и благородно — и тя разказа историята за руския господин, който написал прекрасна книга за бедните и бил изпратен на каторга в Сибир.

— И сега това, което искаме повече от всичко на света, е да намерим жена му и децата му — завърши Боби, — но не знаем как. Вие би трябвало да сте невероятно умен, иначе нямаше да бъдете директор на железниците. Та ако вие знаете как, бихте ли ни помогнали? Предпочитаме това пред всякакви подаръци. Можем даже да продадем часовниците, ако са нужни пари.

Останалите кимнаха одобрително, макар и без особен ентусиазъм.

— Хм — каза старият господин и разкопча бялата си жилетка с големите позлатени копчета, — как, казахте, му беше името — Тиганский?

— Не, не — отвърна Боби. — Ще ви го напиша. То наистина е много трудно. Имате ли нещо за писане.

Старият господин извади златна кутийка за моливи и прекрасен бележник, който ухаеше много хубаво. Отвори го на чиста страница.

— Ето тук — посочи той, — напиши го тук.

И тя написа: Шепанский.

Старият господин извади очила с позлатени рамки, закрепи ги на носа си и прочете името.

— Господи! — възкликна той. — Та аз съм чел книгата му! Тя е преведена на всички европейски езици. Много хубава книга. И вашата майка го е прибрала. Постъпила е като добрия самарянин. Вижте какво ще ви кажа, малчугани, майка ви е много добра жена.

— Разбира се — съгласи се Филис.

— А вие сте много добър господин — каза Боби, много срамежливо, но твърдо решена да бъде мила.

— Ласкаете ме — отвърна той. — Много се радвам, задето се обърнахте към мен за този случай, наистина много се радвам. И няма да се учудя, ако много скоро открия нещо. Познавам много руснаци в Лондон, а всеки руснак знае неговото име. Но сега ми разкажете нещо за себе си.

Филис беше изчезнала някъде, затова Питър и Боби доста объркано, но затова пък подробно разказаха за изчезването на баща си, за Трите комина, за игрите им и новите приятели. Старият господин слушаше внимателно и се усмихваше. Внезапно вратата се отвори, ритната от една ботичка с развързана връзка. Филис влезе много бавно и внимателно. В едната си ръка носеше голяма консервна кутия, а в другата дебела филия хляб, намазана с масло.

— Следобедният чай — оповести гордо тя.

— Много мило от твоя страна — каза старият господин.

— Пъркс винаги пие чая си от консервна кутия — обясни Филис, като се изчерви. — Казва, че така му е по-сладко.

— Прав е — каза старият господин, след като отпи от чая.

А после дойде следващият влак и старият господин се сбогува с децата.

— Е — каза Питър, когато останаха сами на перона, — имам чувството, че скоро нашият руснак ще получи добри новини.

Така и стана.

Няколко дни след срещата в чакалнята трите деца седяха на най-голямата скала в ливадата и гледаха как влакът от 5:15 се отдалечава по дъното на долината. Малкото пътници, които бяха слезли на тяхната гара, се движеха бавно нагоре по пътя към селото. Една от фигурките се отклони от пътя и тръгна право към Трите комина.

— Кой, за бога, е това! — попита Питър.

Децата тръгнаха да го посрещнат и когато доближиха достатъчно, видяха, че това си беше техният стар господин. Бялата му жилетка сега изглеждаше още по-бяла на фона на зелената ливада. Златните копчета блещукаха весело на слънцето.

— Здравейте! — извикаха децата, а старият господин размаха шапката си.

— Нося добри вести — извика бодро той. — Намерих жената и децата на вашия руски приятел и не можах да устоя на изкушението да му съобщя новината лично.

Но когато погледна лицето на Боби, разбра, че можеше да устои на това изкушение.

— Хайде — рече й той, — бягай да му кажеш.

И Боби се затича. Руснакът и майка й седяха на слънце в тихата градина. Момичето задъхано обясни всичко на майка си. Лицето на жената светна. Тя се обърна към госта си и бързо заговори на френски. Още след първите думи руснакът извика и скочи от стола си. За миг стоя като вцепенен, после хвана ръката на майката и я целуна нежно. Отпусна се тежко на стола, покри лицето си с ръце и зарида. Боби се отдалечи на пръсти.

Старият господин бе посрещнат като спасител. Той трябваше да разкаже няколко пъти как точно беше успял да открие семейството на Шепанский.

А после Питър прибяга до селото за кифлички, а Боби и сестра й приготвиха чая и го сервираха в градината.

Старият господин беше най-весел и доволен. Изглежда, че можеше да говори на френски и английски почти едновременно, а и майка им правеше същото. Прекараха чудесно. Руснакът пожела да тръгне веднага. Опаковаха оскъдните му вещи и всички го изпратиха на гарата.

Шепанский изглеждаше като замаян. Майката се обърна към стария господин:

— Не зная как да ви благодаря за всичко. За мене беше истинско удоволствие да се запозная с вас. Въпреки че живеем много скромно, се радваме, че ни гостувахте.

Трите деца махаха след влака, докато се изгуби от погледа им. Когато се обърнаха, за да тръгнат нагоре по хълма, Боби видя лицето на майка си.

— Колко уморена изглеждаш, мамо — каза тя, — облегни се на мен.

— Моя работа е да подам ръка на мама — намеси се Питър. — Аз съм главата на семейството, когато татко го няма.

Майката пое по една ръка и от двамата.

— Колко прекрасно е — говореше Филис, подскачайки весело, — като си помисля как миличкият руснак ще прегърне отдавна изгубената си жена. Бебето трябва много да е пораснало от последния път, когато го е видял.

— Да, много е хубаво цялото семейство да се събере заедно — тихо каза майката.

— Чудя се дали татко ще забележи, че съм пораснала — продължи Филис. — Аз вече съм пораснала, нали, мамо?

— Да — отвърна майката, — татко непременно ще забележи.

Боби и Питър усетиха ръцете й да се вкопчват в техните.

— Мила мамо, наистина си уморена — каза Питър.

А Боби рече:

— Хайде, Фил, да видиш, че ще те надбягам до портата.

И тя се втурна напред, макар изобщо да не обичаше гоненицата. Вие се досещате защо Боби направи това. А майката си помисли, че Боби просто не може да върви бавно. Дори и майките, които ви обичат много повече, отколкото някой друг някога ще ви обича, невинаги разбират всичко.