Едит Несбит
Децата от гарата (5)

Пета глава
Затворници и пленници

Това се случи един ден, когато майката беше отишла до Мейдбридж. Тя бе заминала сама, а децата трябваше да я посрещнат на гарата. И естествено, те се озоваха там цял час по-рано.

Денят се оказа много дъждовен и дори студен за месец юли. Духаше силен вятър, който носеше ята тъмни облаци „като стада въображаеми слонове“, както се изрази Филис. Заваля силно, така че пътуването към гарата завърши на бегом. Дъждовните капки удряха по стъклата на прозорците. Децата се прибраха в чакалнята, където бе топло и сухо.

— Така сме като в обсаден замък — каза Филис. — Чуйте как стрелите на враговете удрят по бойниците.

— По-скоро прилича на градинска пръскачка — каза Питър.

За съжаление не можеха да излязат на перона, защото дъждът биеше право в открития навес, където обикновено пътниците за града чакаха своя влак. Преди да дойде влакът на майка им, трябваше да минат други два.

— Сигурно ще спре да вали дотогава — каза Боби. — Все пак, добре че взех дъждобрана и чадъра на мама.

Решиха докато чакат да поиграят на… Вие, разбира се, знаете тази игра. Един от играчите изобразява нещо с жестове, а останалите трябва да познаят какво е то. Боби влезе и седна под чадъра на майка си, доби хитро изражение и всички познаха, че това е лисицата, седнала под чадъра от рекламата. Филис се опита да направи вълшебно килимче от майчиния си дъждобран, но той не щеше да се задържи хоризонтален и плосък като сал, каквото трябва да бъде едно вълшебно килимче, и никой не успя да познае. Всички решиха, че Питър малко попрекали, когато начерни цялото си лице със сажди и зае паяковидна поза с думите, че той е петното, което рекламира нечии „сини и черни мастила“.

Беше отново ред на Филис и тя се опитваше да заприлича на Сфинкса от рекламата на „лично организирани пътешествия по Нил“ на компанията „Как се казва той“, когато острият звън на сигнала оповести пристигането на влака от града.

Децата се втурнаха навън да видят преминаването му. През прозореца на локомотива надничаха един машинист и един огняр, които се числяха към най-скъпите им приятели. Поприказваха малко с децата. Джим попита за локомотивчето и Боби му набута в ръцете един мокър омазнен пакет бонбони, които сама беше правила. Очарован от това внимание, машинистът се съгласи да изпълни молбата й — някой път да повози Питър на локомотива.

— А сега се дръпни назад, колежке — извика машинистът. — Влакът тръгва.

И машината бавно потегли. Децата наблюдаваха буферните фенери на влака, докато той изчезна зад завоя, след което се върнаха в чакалнята да си продължат играта. Очакваха, че всички пътници, слезли от влака, вече са си тръгнали. За тяхна голяма изненада обаче пред вратата на гарата имаше събрана голяма тълпа.

— Нещо се е случило — извика зарадван Питър. — Елате!

Когато стигнаха до тълпата, не можаха да видят нищо освен мокри гърбове. Чуваха се оживени гласове. Децата с мъка си пробиха път напред.

— Надявам се, че не е крадец — каза един фермер с червендалесто лице.

— Ако питате мен, смятам, че трябва да извикаме полиция — отвърна млад мъж с черна чанта и вид на чиновник.

— Не, не, по-скоро е за болница…

Тогава прозвуча решителният глас на началника на гарата:

— Моля, разотивайте се. Аз ще се заема със случая, ако обичате.

Но тълпата не се разотиде. И тогава прозвуча един глас, който силно заинтригува децата. Човекът говореше на чужд език. И нещо повече, това беше език, който никога не бяха чували. Не беше френски или немски, не беше и латински. Питър беше учил латински четири учебни срока.

Още по-странно бе, че никой в тълпата не разбираше чуждия език повече от тях.

— Какво казва — попита фермерът мрачно.

— Звучи ми като френски — предположи началникът на гарата, който веднъж беше ходил до Кале за един ден.

— Това не е френски — извика Питър.

— Какъв е тогава? — попитаха няколко човека.

Тълпата поотстъпи малко назад, за да види кой се беше обадил и Питър си проби път, така че, когато обръчът от хора се сключи отново, той беше близо до странния чужденец.

— Не зная какъв е този език — каза Питър, — но не е френски.

Питър разглеждаше с учудване непознатия. Той имаше дълга коса и див поглед, бе облечен с парцаливи дрехи с кройка, каквато Питър никога досега не беше виждал. Ръцете и устните на човека трепереха. Щом погледът му падна върху Питър, той заговори отново.

— Не, не е френски — потвърди Питър.

— Опитай да му заговориш на френски, като толкова ги разбираш тия работи — обади се фермерът.

— Parlay voo Frongsay?^[1] — започна Питър храбро и в следващия момент тълпата се отдръпна отново, защото мъжът с дивите очи се откъсна от стената, на която до този момент се подпираше, скочи напред, сграбчи ръцете на Питър и го заля с поток от думи, които, макар и момчето да не ги разбираше, му звучаха познато.

— Ето! — каза той и се извърна, без да се плаши от странната парцалива особа и хвърли триумфален поглед към тълпата. — Ето, това вече е френски.

— И какво каза?

— Не знам — призна си Питър чистосърдечно.

— Хайде — намеси се пак началникът на гарата, — разотивайте се, ако обичате. Аз ще се заема с този случай.

Няколко от по-плахите или по-малко любопитни пътници се отдалечиха неохотно, така че Филис и Боби се приближиха до Питър. И тримата бяха учили френски в училище. Колко много им се искаше сега да го бяха и научили! Питър кимна няколко пъти на чужденеца — и той раздруса ръцете му толкова сърдечно, сякаш бяха стари приятели.

— Нищо не разбирам — разсърди се внезапно някакъв господин и отривисто си тръгна.

— Заведете го в своята стая — прошепна Боби на началника на гарата. — Мама знае френски. Тя ще пристигне със следващия влак от Мейдбридж.

Началникът на гарата хвана чужденеца за ръка рязко, но не грубо. Ала човекът изтръгна ръката си от неговата и се сви назад, кашляйки, треперейки и опитвайки се да отблъсне началника на гарата.

— О, недейте! — каза Боби. — Не виждате ли колко е изплашен? Той си мисли, че ще го отведете в затвора. Сигурна съм, погледнете очите му!

— Изглеждат като очите на лисица, попаднала в капан — каза фермерът.

— Нека опитам аз! — предложи Боби. — Аз наистина знам една-две френски думи, само да си ги припомня.

Боби никога не беше се проявявала кой знае колко добре на уроците по френски, но явно беше научила нещо. Защото сега, гледайки тези диви очи на уловен звяр, тя си спомни, и, нещо повече, каза няколко думи на френски. А именно:

— Vous attendre. Ma mere parlez Francais. Nous…^[2] как беше на френски „добронамерени“?

Никой не знаеше.

— Bong^[3] е „добър“ — каза Филис.

— Nous etre bong pour vous.^[4]

Не знам дали човекът разбра думите й, но усети, че не бива да се страхува от двете деца, които го държаха за ръцете. Боби го дърпаше леко към стаята на началника на гарата. Непознатият тръгна след тях. Началникът затвори вратата под носа на тълпата. Хората постояха още малко пред затръшнатата жълта врата, а после бавно се разотидоха с мърморене.

В стаята Боби продължи да държи ръката на чужденеца.

— Ама че работа — каза началникът на гарата. — Няма билет. Дори не може да обясни за къде е тръгнал. Не съм много сигурен, но май трябва да извикам полиция.

— О, недейте! — примолиха се децата в един глас.

Внезапно Боби забеляза, че чужденецът плаче. По щастливо стечение на обстоятелствата се оказа, че тя има носна кърпичка в джоба си. Още по-необичайно беше, че кърпичката излезе относително чиста. Тя му я подаде с много мила усмивка.

— Изчакайте, докато дойде мама — говореше Филис. — Тя наистина говори френски прекрасно. Направо е удоволствие да я слуша човек.

— Сигурен съм, че не е направил нищо, за което да го пратят в затвора — обади се Питър.

— Да, не изглежда като престъпник — съгласи се началникът на гарата. — Добре, нямам нищо против да го оправдаем поради липса на доказателства, докато майка ви дойде. Интересно, коя ли нация има честта да представлява?

Тогава на Питър му хрумна чудесна идея. Той извади от джоба си пощенски плик, наполовина пълен с чуждестранни марки.

— Погледнете тук — каза той. — Нека му покажем това…

Боби установи, че чужденецът беше избърсал очите си с нейната кърпичка и вече не изглеждаше така развълнуван. Затова каза: „Добре“.

Те му показаха една италианска марка и посочиха към него, после — пак марката и пак него, като го гледаха въпросително. Той поклати глава. Тогава му показаха марки от Испания и Норвегия. Непознатият взе плика от ръцете на Питър и разрови марките с трепереща ръка. Най-накрая взе една и я подаде на децата. Беше руска марка.

— Руснак — извика Питър. — Русия е ужасна държава. Ето защо е толкова изплашен. Мама ми е казвала, че там правят с хората страшни неща, ей така, за нищо.

Оповестиха пристигането на влака от Мейдбридж.

— Ще остана при него, докато доведете мама — каза Боби.

— Не те ли е страх, малка госпожице?

— О, не — отговори Боби, като погледна към чужденеца. — Той е добър човек.

Тя му се усмихна и той й отвърна с една странна, тъжна усмивка. После се закашля отново.

Тежко, шумно свистене оповести пристигането на влака и началникът на гарата, Питър и Филис излязоха да го посрещнат. Боби все още държеше ръката на чужденеца, когато се върнаха с майката.

Руснакът се изправи и много възпитано се поклони. Майката заговори на френски, а той отговаряше, в началото — кратко, но скоро — с все по-дълги и по-дълги изречения. Майката видимо се развълнува.

— Е, мадам, за какво става дума? — Началникът на гарата не можа да сдържи любопитството си.

— Всичко е наред — отвърна майката. — Той е руснак и е изгубил билета си. И, боя се, е много болен. Ако нямате нищо против, ще го заведа у дома сега. Той наистина е много изтощен. Утре ще дойда да ви разкажа всичко.

— Надявам се, няма да откриете, че сте прибрали змия в пазвата си. — Началникът на гарата бе доста недоверчив.

— О, не — успокои го майката и лъчезарно се усмихна. — Сигурна съм, че няма. Та той е известен човек в своята страна. Пише книги, прекрасни книги, чела съм някои от тях, но наистина ще ви разкажа всичко утре.

Тя отново каза нещо на руснака. Той се изправи, учтиво се поклони на началника на гарата и съвсем според етикета предложи на майката да се облегне на ръката му. Тя го хвана под ръка и двамата тръгнаха бавно, но никой не успя да забележи, че всъщност той се държи за нея, за да не падне.

— Момичета, изтичайте вкъщи и напалете огъня в гостната — нареди майката, — а Питър най-добре да извика лекаря.

Но Боби настоя тя да го извика и се втурна навън. Откри го, само по риза, да плеви лехата си с теменуги.

— Много ми е неприятно да ви кажа — започна тя, останала без дъх, — но мама намери един много дрипав руснак и съм сигурна, че ще трябва да го зачислим към вашия клуб. Определено смятам, че няма никакви пари. Намерихме го на гарата.

— Намерили сте руснак на гарата? Значи се е бил изгубил? — попита докторът, протягайки се да вземе сакото си.

— Да, точно така. Той разказа на мама живота си на френски. Явно е много тежък, защото мама се натъжи. Прати ме да ви питам дали ще бъдете така любезен да дойдете веднага, ако сте си вкъщи. Той има ужасна кашлица и плаче.

Докторът се усмихна.

— О, не се смейте — каза Боби. — Нямаше да се смеете, ако го бяхте видели. Никога преди не бях виждала мъж да плаче.

И доктор Форест съжали, задето се бе усмихнал.

 

 

Когато Боби и лекарят пристигнаха в Трите комина, руснакът седеше в креслото, в което някога бе седял бащата на децата, топлеше краката си на яркия огън и отпиваше от чая, който майката му беше приготвила.

— Човекът изглежда изтощен и телом, и духом — бяха думите на доктора след прегледа, — кашля лошо, но няма нищо за лекуване. Трябва да иде право в леглото… и нека да спи на запалена камина.

— Ще му отстъпя моята стая — реши веднага майката. — Тя е единствената спалня, в която има камина.

В стаята й имаше един голям сандък, който никое от децата не беше виждало отключен. Сега, след като запали огъня, тя го отвори и извади оттам дрехи — мъжки дрехи — и ги остави да се проветрят и затоплят пред камината. Боби влезе да донесе още дърва, видя дрехите и сърцето й подскочи. Най-отгоре лежеше една от пижамите на баща й. Значи той не беше взел дрехите си. А тази пижама беше от новите. Боби си спомни, че беше шита точно преди рождения ден на Питър. Защо татко не беше взел тези дрехи? Боби си излезе от стаята и чу как майка й затвори сандъка. Сърцето й се разтупка лудешки. Защо татко не беше взел дрехите си? Когато майка й излезе от стаята, Боби се втурна към нея, прегърна я силно и прошепна:

— Мамо… татко не е… не е умрял, нали?

— Миличката ми, разбира се, че не е! Какво те накара да си помислиш такова ужасно нещо?

— Ами не знам — каза Боби, ядосана на самата себе си и отново твърдо реши да не вижда нищо, което майка й не иска тя да види.

Майката също я прегърна.

— Татко беше много добре, когато за последен път имах вест от него — каза тя, — и ще се върне при нас някой ден. Не си мисли такива ужасни неща, миличка!

Малко по-късно, след като руският странник бе удобно настанен за през нощта, майката дойде в стаята на момичетата. Тя щеше да спи там, в леглото на Филис, а за Филис щяха да поставят дюшек на пода — нещо, което й се стори особено забавно. Още щом майката влезе, две бели фигурки скочиха в леглата си:

— Мамо, разкажи ни за руския господин!

Един бял призрак влетя в стаята. Това беше Питър, който влачеше юргана след себе си като опашка на бял паун.

— Досега бяхме търпеливи — каза той, — а аз трябваше да си хапя езика, за да не заспя. Когато вече почти бях заспал, го ухапах толкова силно, че още ме боли. Хайде направи от днешната случка хубаво дълго разказче.

— Не мога да ви разправя дълъг разказ тази вечер — отговори майка им, — много съм уморена.

Боби позна по гласа й, че е плакала, но останалите не забелязаха.

— Добре, разкажи толкова, колкото можеш — каза Фил, а Боби прегърна майка си през кръста и се притисна до нея.

— Ами това е история, толкова дълга, че ще стигне за цяла книга. Руснакът, който намерихте на гарата, е писател, написал е чудесни книги. Но, нали знаете, в Русия човек не бива да казва нищо за грешките на богатите, нито пък за това, което трябва да се направи, за да стане животът на бедните по-добър и щастлив. Ако направиш нещо такова, те пращат в затвора.

— Но те нямат право — учуди се Питър. — Човек отива в затвора само ако е направил нещо лошо.

— Или когато съдиите мислят, че е направил нещо лошо — каза майка им замислено. — Да, така е в Англия. Но в Русия е различно. И така, той написал една великолепна книга за бедните и за това, как да им се помогне. Аз съм я чела. В нея няма нищо друго освен доброта и милосърдие. И заради тази книга го пратили в затвора. Той прекарал три години в ужасна тъмница, където почти не прониквала светлина, било много влажно и страшно. Сам-самичък в затвора три години.

Гласът на майка им потрепери и внезапно секна.

— Но, мамо — каза Питър, — това не може да се случи в наши дни. Звучи като нещо, прочетено в историческа книга за Инквизицията или нещо такова.

— Но е истина — каза тихо майката. — Всичко това е ужасно истинско. След три години го извадили от тъмницата и го пратили в Сибир на каторга. Бил привързан на една верига с други каторжници — лоши хора, които били извършили истински престъпления. Каторжниците вървели, и вървели, и вървели — с дни и седмици. Мислил си, че пътят няма никога да свърши. А надзирателите ги следвали с камшици, да, с камшици, за да ги бият, когато се уморят. Някои от тях осакатявали, други падали и ако не можели да продължат, били бити и оставяни да умрат. Всичко това е толкова страшно! И най-после стигнали до мините и бил осъден да остане там до живот, до живот, само заради написването на една добра, благородна, чудесна книга.

— Как се е измъкнал от там?

— Когато започнала войната с Япония, на някои от руските затворници им било позволено да идат на фронта като доброволци. И той станал доброволец. Но дезертирал при първия случай, който му се удал и…

— Постъпил е като страхливец. — Питър изглеждаше разочарован. — Да дезертира, когато е война.

— А ти мислиш ли, че е дължал нещо на държавата, която му е причинила всичко това? — попита гневно майката. — Ако е дължал някому нещо, то е било на жена си и на децата си. Той не знаел какво е станало с тях.

— О — извика Боби, — тогава той е трябвало да мисли и да страда и за тях през цялото време, докато е бил в затвора?

— Да, трябвало да мисли и да страда за тях през цялото време, докато е бил в затвора. Защото всичко, което знаел, било, че и те най-вероятно са били затворени. В Русия наистина правят такива неща. Но докато бил в мините, негови приятели успели да му пратят съобщение, че жена му и децата му са избягали и са заминали за Англия. И така, когато дезертирал, дошъл тук да ги търси.

— Има ли им адреса? — попита практично Питър.

— Не, знае само, че са в Англия. Пътувал за Лондон и мислел, че трябва да се прекачи на друг влак на нашата гара, и тогава открил, че си е изгубил билета и портфейла.

— Мислиш ли, че наистина ще ги намери — имам предвид жена си и децата си, не билета и другите там неща — попита Боби.

— Надявам се. Надявам се и се моля да намери жена си и децата си отново.

Сега вече дори Филис долови, че гласът на майка й трепереше.

— Мамо — обади се тя, — изглеждаш толкова разстроена заради него!

Майката замълча за минута. После каза само: „Да!“ и известно време остана замислена. Децата мълчаха.

След малко тя каза:

— Милички, когато си казвате молитвите, мисля, че бихте могли да помолите Господ да излее цялата си милост над затворниците и пленниците.

— Да излее милостта си — повтори бавно Боби, — над затворниците и пленниците. Правилно ли го казах, мамо?

— Да, — каза майката, — над всички затворници и пленници. Всички затворници и пленници.