Едит Несбит
Децата от гарата (2)

Втора глава
Въглищната мина на Питър

— Колко весело! — обади се майката в тъмното. — Сигурно здравата сме уплашили бедните мишлета, като нахълтахме така в къщата.

Тя запали отново свещта и нейното мъждиво пламъче освети три уплашени личица.

— Е — каза тя, — толкова пъти сте искали да ви се случи нещо интересно, ето че сега се случи. Това си е истинско приключение, нали? Казах на госпожа Вини да ни приготви вечеря. Предполагам, че я е оставила в трапезарията.

Трапезарията бе облицована с ламперия от тъмно дърво и изглеждаше по-мрачна от варосаната кухня. През тавана минаваха тежки черни греди. Мебелите, струпани набързо, образуваха объркан лабиринт. Имаше маса, разбира се, имаше и столове, но от вечеря нямаше и помен.

— Да погледнем в другите стаи — предложи майката.

И на трепкащата светлинка те обиколиха цялата къща. Във всяка стая откриваха същата бъркотия от мебели, сандъци, кутии и всякакви странни неща по пода, но нямаше нищо за ядене. В килера намериха само ръждясала формичка за кекс и една счупена чиния, в която бяха бъркали гипс.

— Каква ужасна жена! — ядоса се майката. — Взе парите, а не е купила нищо за вечеря.

— Гладни ли ще си легнем? — Филис изглеждаше отчаяна.

— О, разбира се, че ще вечеряме — успокои я майката. — Само ще трябва да разопаковаме един от онези големи сандъци, които коларят отнесе в мазето. Фил, внимавай къде стъпваш, вече счупи една сапунерка. Питър, вземи свещта.

В мазето се влизаше от кухнята. Слизаше се по пет дървени стъпала. От ниския таван висеше скара за бекон. В ъгъла имаше дърва и въглища, а в средата бяха струпани сандъците. Майката се опита да отвори най-големия, докато Питър държеше свещта и пазеше пламъчето с длан. Капакът беше здраво закован. Майката взе една лопата за въглища и се зае с дъските.

— Дай на мен — каза Питър, убеден, че като мъж ще се справи по-добре. (Всеки си мисли така, когато гледа как някой друг се мъчи да разпали огън, да развърже възел или да разкове сандък с помощта на лопата.)

— Ех, да беше татко тук — въздъхна Филис, — той щеше да го отвори за две секунди. Защо ме риташ, Боби?

— Не те ритам — каза Роберта.

Точно тогава един от големите пирони, с които беше закован сандъкът, започна да излиза със скърцане. Успяха да разковат една от дъските. Пироните в двата й края зловещо светеха като железни зъби.

— Ура! — извика майката. — Открих свещите! Момичета, идете да ги запалите. Намерете няколко чинийки, капнете малко восък и залепете свещите върху тях.

— Колко свещи да запалим?

— Колкото искате — каза майката радостно. — Най-важното е да сме весели. Никой не може да се весели на тъмно, освен кукумявките и съселите.

Момичетата запалиха четиринадесет свещи. След като трапезарията бе осветена ярко, Роберта донесе дърва и запали огън в камината.

— Много е студено за месец май — обясни тя.

Светлината от огъня и свещите преобрази трапезарията. Сега видяха, че ламперията бе резбована тук-таме с малки венчета и дъгички. Всички се почувстваха много по-добре.

Момичетата бързо разтребиха стаята, което ще рече, че наредиха столовете до стената и струпаха всички дреболии в единия ъгъл, като ги прикриха отчасти с голямото кожено кресло, в което баща им сядаше след вечеря.

— Браво! — извика майка им, влизайки с пълен поднос. — Това вече е друго нещо!

Върху застланата с чиста покривка маса се появиха множество пълни чинии. Това беше най-необикновената вечеря в живота им — имаше бисквити — шоколадови и обикновени, сардини, стафиди, захаросани портокалови кори и мармалад.

— Милата леля Ема — каза майката, — добре че ни е приготвила нещо за хапване. Фил, не слагай лъжицата от мармалада в сардините.

— Добре, мамо — отвърна Филис и я постави върху шоколадовите бисквити.

— Да пием за здравето на леля Ема! — предложи Роберта неочаквано.

Тостът беше вдигнат с джинджифилова лимонада в порцеланови чаени чаши, изрисувани в китайски стил, защото не успяха да намерят стъклените. Всички почувстваха, че са били малко сурови към леля Ема. Тя не беше мила и ласкава като мама, но се бе погрижила за всичко.

След вечеря бързо оправиха леглата си.

— Лека нощ, пиленца — каза майката. — Сигурна съм, че в къщата няма плъхове. Но ще оставя вратата си отворена. Ако дойде някое мишле, само извикайте и аз ще му дам да се разбере.

 

 

На сутринта светът изглеждаше различно. Роберта събуди Филис, като я дръпна за косата.

— Какво става? — попита сънената Филис. — Къде съм?

— В новата къща — отвърна Роберта. — Не си ли спомняш? Тук няма слуги. Да ставаме и да се захващаме за работа. Всичко трябва да светне преди мама да е станала. Вече събудих Питър. Ще се облече, докато и ние се приготвим.

Децата излязоха на двора и се измиха колкото сметнаха за необходимо под студената струя на помпата.

— Много по-забавно е да се миеш на двора — каза Роберта. — О, погледнете нагоре!

Покривът на кухнята се спускаше почти до земята. Беше покрит със слама и обрасъл с мъх, ушно биле, тлъстига и шибой, а в далечния му край бяха избуяли кичур лилави перуники.

— Тук е по-хубаво от старата къща — каза Филис. — Интересно ми е как ли изглежда градината?

— Още е рано за градината. — Роберта преливаше от енергия. — Да влизаме и да се захващаме за работа.

Те запалиха огъня, сложиха чайника и подредиха приборите за закуска. Не успяха да намерят всичко, което търсеха, но от един стъклен пепелник излезе чудесна солница, а една малка тавичка стана панер за хляб. (Ако, разбира се, намереха отнякъде хляб за закуската.)

Когато подредиха и приготвиха всичко, излязоха отново в светлата свежа утрин.

— А сега вече ще идем в градината — каза Питър.

Но те някак си не можаха да я намерят, макар че няколко пъти обиколиха къщата. Отзад беше стопанският двор, ограден от конюшни и пристройки. От другите три страни на къщата нямаше ограда и направо започваше полето. И все пак те бяха сигурни, че вчера имаше градина с тъмни големи дървета.

В подножието на склона, където бе къщата, се виждаше железопътната линия и зеещата паст на един тунел. Голям мост с високи арки пресичаше долината.

— Градината не е толкова важна — каза Питър. — Да идем до железопътната линия. Може да минат влакове.

— Можем да ги видим и оттук — обади се Роберта. — Нека да поседнем за малко.

И те седнаха на един голям плосък камък, един от многото, разпръснати по склона. Когато майка им излезе да ги търси в осем часа, ги намери дълбоко заспали в щастлива, стоплена от слънцето купчинка. Бяха запалили огъня и сложили чайника някъде около пет и половина. Така че до осем огънят вече беше изгаснал, водата — извряла, а дъното на чайника почерняло. Също така не се бяха сетили и да измият съдовете, преди да ги сложат на масата.

— Но това няма значение — каза майка им. — Защото намерих една друга стая. Бях забравила, че има още една. И тя е направо вълшебна!

В забравената стая също се влизаше от кухнята. Но вратата й бе издадена малко напред и вчера в тъмното я бяха взели за бюфет. Това беше малка квадратна стая, а на спретнато подредена маса имаше парче печено говеждо, хляб, масло, сирене и пай.

— Пай за закуска! — извика Питър. — Направо страхотно!

— Това е ябълков пай — каза майката. — Е, това е вечерята ни за снощи. Има и бележка от госпожа Вини. Зет й си счупил ръката и тя трябвало да се прибере рано. Ще дойде в десет тази сутрин.

Това беше една чудесна закуска. Майката бе кипнала вода в една тенджерка, така че имаше и чай.

— За нас е по-скоро обяд, отколкото закуска — обясни Питър, подавайки чинията си за още пай, — защото станахме много рано.

Прекараха деня като помагаха на майка си да разопакова и подреди багажа. Шестте малки крачета не се умориха да тичат насам-натам, докато разнесоха дрехите, съдовете и всички останали неща по местата им. Едва късно следобеда майка им каза:

— Добре! Достатъчно за днес. Аз ще си полегна за час, за да бъда свежа за вечеря.

Тогава децата се спогледаха. В погледа и на тримата се четеше един и същи въпрос с готов отговор:

Къде ще отидем?

На железопътната линия.

И така, те поеха надолу и внезапно откриха къде се беше скрила градината. Тя бе точно зад конюшните, оградена от висок стобор.

— Да не влизаме сега! — предложи Питър. — Градината ще почака до утре. Нека да идем на гарата.

Пътят се спускаше надолу по хълма през мек плитък торф, от който се подаваха жълтеникави скали. Изглеждаха като захаросани портокалови кори върху кейк. Децата бързо стигнаха до блестящите релси, отделени в района на гарата с дървена ограда. Покатериха се върху нея и внезапно чуха тътен, който ги накара да погледнат наляво, където черната уста на тунела зееше от лицето на голяма канара. Един влак изскочи от тунела със свистене и се плъзна шумно покрай тях. Те усетиха вихъра на преминаването му, а камъчетата между траверсите подскочиха.

— О — възкликна Роберта като си пое дълбоко въздух, — сякаш голям дракон префуча край нас. Усетихте ли как ни облъхна с горещите си криле?

— Предполагам, че една драконска бърлога, погледната отвън, много прилича на този тунел — предположи умната Филис.

Но Питър ги прекъсна:

— Никога не съм се доближавал толкова до влак. Това е най-щурото ми преживяване!

— По-интересно е от игрите с локомотивчето — допълни Роберта.

(Уморих се да наричам Роберта с цялото й име. А и не мисля, че е необходимо. И без това всички я наричаха Боби. Не виждам защо и аз да не постъпя така.)

Тръгнаха към гарата, заслушани в бръмченето на телеграфните жици над главите си. Траверсите се оказаха чудесна пътека за ходене — бяха точно толкова раздалечени, че да служат за брод от камъни в играта на пенлив поток, която Боби измисли.

Така стигнаха до гарата, където линиите се подреждаха в няколко успоредни коловоза. Качиха се на перона и се огледаха. Една линия влизаше в голям двор и свършваше рязко, сякаш бе уморена и искаше да си отдъхне. На релсите имаше товарни вагони. От едната им страна се издигаше огромна купчина въглища, но не нахвърляна безразборно, а оформена като солидна постройка. Големи квадратни въглищни блокове бяха използвани като тухли за фасадата. Купчината беше градена нависоко и им заприлича на картинката от Библията, на която бяха изобразени изгорелите градове Содом и Гомор. Близо до върха на всяка въглищна стена имаше бяла линия.

През един прозорец видяха носача да дреме под разписанието на влаковете. Питър дръпна камбанката над вратата и сепнатият мъж изскочи от стаята.

— Здравейте! — поздрави го с най-учтивия си тон Питър и веднага попита за какво служи бялата маркировка на въглищата.

— За да отбелязва колко въглища има — отвърна носачът, — така че да забележим, ако някой краде. Затова гледайте да не си тръгнете с въглища в джобовете, млади господине!

Последното си прозвуча като чисто заяждане, но Питър веднага почувства, че носачът не е лош човек. А и думите му в крайна сметка се оказаха пророчески.

* * *

Били ли сте някога в кухнята на някоя ферма в деня, когато пекат хляба? Тогава сигурно сте виждали огромните нощви с тесто, оставено до огъня да втасва? Ако тогава сте били достатъчно млад, за да ви бъде интересно всичко, което виждате, помните какво удоволствие е да мушнете с пръст меката обла купчина, която се извива в нощвите като гигантска гъба. Ще си спомните и ямичката, която пръстът ви е направил в тестото, и как тя бързо, но сигурно изчезва, а тестото възвръща напълно предишния си вид, стига пръстът ви да не е бил много мръсен.

Така стана и със скръбта на децата от внезапното заминаване на баща им. Отначало тайнственото му изчезване ги уплаши така силно, че не можеха да мислят за друго. Но това чувство постепенно избледня.

Скоро те свикнаха да живеят без баща си, макар и да не можеха да го забравят. Свикнаха и да не ходят на училище, и да виждат много рядко майка си, която по цял ден пишеше, затворена в стаята си на горния етаж. Слизаше само за следобедния чай и тогава им четеше разказите, които бе написала.

Хълмовете, изпъстрени със скали и храсти, долината с извиващия се през нея канал и най-вече железопътната линия бяха толкова интересни, че споменът за стария живот в червената къщичка избледня като сън. Майка им често повтаряше, че „вече са доста бедни“, но децата не се тревожеха. Винаги бяха сити, носеха същите хубави дрехи както преди.

Но през юни се заредиха три дъждовни дни. Плътна водна пелена покри хълмовете. Стана много студено. Децата не можеха да излизат и зъзнеха в гостната. Накрая не издържаха, качиха се до стаята на майка си и почукаха на вратата.

— Какво има? — попита майка им отвътре.

— Мамо — примоли се Боби, — не може ли да запаля огън? Наистина зная как.

А майката отвърна:

— Не, патенце. Не можем да палим огън през юни. Въглищата са много скъпи и ще са ни нужни през зимата. Ако ви е студено, идете да полудувате на тавана. Това ще ви стопли.

— Но, мамо, за огъня трябват съвсем малко въглища.

— Не можем да си го позволим, пиленцата ми. Сега бягайте на тавана, нали сте добри деца. Оставете ме да работя!

— Мама вече е все заета — прошепна Филис шепнешком на Питър.

Питър не отговори. Обмисляше една хубава игра на бандити. На тавана щеше да е свърталището им. Питър, разбира се, щеше да е главатарят, Боби — дясната му ръка, а на Филис бе отредена ролята на отвлечена девойка, за която незабавно трябваше да се плати огромен откуп в зърна от бакла.

Те слязоха за чая, зачервени и пълни с енергия — като всички планински разбойници. Но когато Филис понечи да сложи конфитюр на филията си с масло, майка й каза:

— Конфитюр или масло, мила, не конфитюр и масло. Не можем да си позволим това разточителство сега.

Филис безмълвно привърши филията си с масло, която бе последвана от филия с конфитюр. След чая те се качиха обратно на тавана и Питър каза на сестрите си:

— Имам идея.

— И каква е тя? — попитаха момичетата.

— Няма да ви кажа — беше неочакваният отговор на Питър.

— О, много добре! — каза Боби, а Фил добави:

— Не ни интересува.

— Момичетата — обясни Питър — не могат да пазят тайни.

— О, така ли? — каза Боби презрително. — Хич не ме интересуват глупавите ти идеи.

— Ако не бяхте толкова заядливи, щях да ви я кажа. Но сега няма да научите нищо!

И наистина мина известно време, преди Питър да продължи:

— Единствената причина, поради която не искам да споделя с вас идеята си, е, че тя може би е нередна и затова не искам да ви въвличам в тази работа.

— Не я изпълнявай, ако е нередна, Питър — каза Боби.

Филис обаче веднага предложи помощта си.

— Не! — отсече Питър, трогнат от нейната жертвоготовност. — Задачата е опасна и затова ще я изпълня аз. Всичко, за което ще ви помоля, е да не ме издавате на мама.

— Та ние не знаем нищо за издаване — възмути се Боби.

— Напротив, знаете! — пак се ядоса Питър. — Аз ви се доверих на живот и смърт. Знаете, че съм тръгнал на самотно приключение, което някои хора биха определили като нередно. Ако мама попита къде съм, кажете й, че съм отишъл да играя при мината.

— Каква мина?

— Кажете само „мината“.

— На нас можеш да се довериш, Пит.

— Добре де, въглищната мина. Ще копая въглища, но под страх от най-тежко наказание ви забранявам да казвате на мама.

— Нека дойдем и ние — примоли се Филис.

— Когато намеря въглища, ще ми помогнете да ги прекарам — съгласи се великодушния миньор.

* * *

Между чая и вечерята има известно разстояние дори и в най-лакомите семейства. По това време майка им обикновено пишеше, а госпожа Вини вече си беше тръгнала. Две вечери след този разговор Питър кимна тайнствено на момичетата.

— Идвате с мен — прошепна той. — Вземете римската колесница.

„Римската колесница“ беше една много стара детска количка, която от дълги години бе захвърлена на тавана. Децата я бяха почистили и смазали така, че тя се движеше съвсем леко и безшумно.

— Напред — изкомандва безстрашният водач и поведе малката си дружина към гарата. Когато наближиха, Питър свърна от пътя. Скоро стигнаха до три големи камъка, между които се чернееше сух къпинак. Питър се наведе и измъкна между бодливите клонки няколко черни буци.

— Ето първите въглища от мината Сейнт Питър. За редовните клиенти осигуряваме превоз. Бързо обслужване, ниски цени.

Колесницата беше натоварена с въглища, но се наложи веднага да свалят половината, защото бе станала толкова тежка, че трите деца не можеха да я изтеглят по хълма. Накрая с триста мъки я откараха у дома, като Питър теглеше, а двете момичета бутаха отзад. Направиха три курса, в резултат на което запасите от въглища в мазето нараснаха значително.

След това Питър отново излезе сам и се върна още по-черен и изморен, сякаш наистина бе копал в мина.

— Утре вечер ще прекараме още — каза той и отиде да се мие.

Седмица по-късно госпожа Вини отбеляза пред майка им, че е много хубаво, дето последната доставка въглища се харчи толкова бавно.

Децата се спогледаха радостно. Те вече бяха напълно уверени, че в миньорството няма нищо нередно.

Но дойде една страшна нощ, когато началникът на гарата обу старите си галоши, с които ходеше по каменистия морски бряг през лятото, и се промъкна много тихо до двора, където се издигаше маркираната с бяла линия содомо-гоморска кула от въглища. Той изпълзя до нея и зачака като котарак пред миша дупка. На върха на кулата някаква малка фигурка ровеше сред въглищата. Скоро малкият миньор предпазливо се спусна по черната стена и се наведе да събере нахвърляните буци. Тогава началникът на гарата изведнъж го сграбчи за яката. Питър бе заловен на местопрестъплението с една стара торба, пълна с въглища.

— Хванах ли те, малки крадецо? — извика началникът на гарата.

— Аз не съм крадец — отвърна Питър въпреки уплахата си. — Аз съм миньор.

— Това го разправяй на старата ми шапка. — Началникът на гарата бе наистина ядосан. — Тръгвай, малък нехранимайко.

— О, не — изплака отчаян глас в тъмнината.

— Не го водете в затвора! — обади се друг глас.

— В затвора ли — почуди се началникът на гарата. — Аз не го водя в затвора, макар че там е мястото на банда като вашата? Други има ли?

— Само ние сме — Боби и Филис излязоха от сянката на един товарен вагон.

— Проследили сте ме? — извика Питър сърдито. — Ах, шпиони такива.

— Тръгвайте с мен и тримата! — каза началникът на гарата.

— О, недейте! — примоли се Боби. — Не може ли още сега да решите как да ни накажете? Ние сме виновни точно толкова, колкото и Питър. Ние му помагахме да пренася въглищата и… знаехме откъде ги взема.

— Не, не е вярно — възрази Питър.

— Вярно е — каза Боби. — Знаехме през цялото време. Само се преструвахме, че не знаем, за да ти угодим.

Чашата на търпението преля. Питър бе убеден, че е заблудил момичетата, като трупаше въглищата в „мината“ между трите големи камъка, а сега разбираше, че те през цялото време са знаели всичко. И са му „угаждали“, сякаш е малко момче.

— Не ме дръжте! — каза той с наранено достойнство. — Няма да избягам.

Началникът на гарата го пусна, драсна клечка кибрит и ги огледа на трепкащата светлина.

— Странна работа — каза той, — та вие сте децата от чифлика Трите комина. Толкова добре сте облечени. Кажете ми какво ви накара да крадете въглища? Никога ли не сте ходили на църква? Не сте чели в катехизиса, че е грешно да се краде? — Сега той говореше по-меко и Питър се почувства малко по-добре.

— Не мислех, че това е кражба. Бях почти сигурен, че не е. Смятах, че ако ги взема от външната страна на купчината, може би щеше да бъде кражба. Но най-отгоре си е чисто и просто копаене. На вас ще ви трябват хиляда години, за да изгорите всичките тези въглища.

— Не е точно така. Значи си вземал въглищата на игра.

— Голяма игра е да теглиш тази дяволски тежка количка нагоре по хълма, няма що — отговори Питър.

— Тогава защо го правите? — Гласът на началника на гарата вече бе толкова добродушен, че Питър обясни спокойно:

— Спомняте ли си трите студени дъждовни дни наскоро? Е, тогава мама каза, че сме били прекалено бедни, за да палим огън. Винаги сме палили огън, когато е било студено в предишната къща, и…

— Недей! — прекъсна го Боби шепнешком.

— Добре, добре — каза началникът на гарата, като гладеше брадичката си замислено. — Ще ви кажа какво смятам да направя. Този път ще погледна през пръсти. Но запомни, млади момко, кражбата си е кражба, все едно дали я наричаш „копаене“, или не. Бягайте сега вкъщи.

— Искате да кажете, че няма да има наказание? — попита смаяно Питър.

— Много сте мил — усмихна се Боби.

— Направо сладък — прибави Филис.

— Е, какво толкова. — Началник-гарата се почувства поласкан.

И с това те се разделиха.

 

 

— Нищо не искам да чувам — каза Питър, когато тримата се заизкачваха по хълма. — Вие сте шпиони и предатели, това сте вие.

Но момичетата бяха прекалено радостни, че Питър си беше при тях — свободен и невредим, на път за Трите комина, а не за полицейския участък, и не обръщаха особено внимание на приказките му.

— Ние казахме само, че сме участвали наравно с теб. — Боби подбираше внимателно думите си.

— Добре знаете, че действах сам.

— Заключението на съда щеше да бъде същото — каза Филис. — Не ставай смешен, Питър. Не сме виновни ние, че тайните ти са толкова лесни за отгатване. — Тя го хвана за ръка и той не се възпротиви.

— И все пак в мазето има огромно количество въглища — продължи той.

— О, стига! — прекъсна го Боби. — Не мисля, че трябва да се гордеем с това.

— Не зная — въздъхна Питър, възвръщайки обичайното си добро настроение. — Въобще не съм сигурен, че въгледобивът е кражба.

Но момичетата бяха напълно сигурни. Също така бяха напълно сигурни, че и той е напълно сигурен, колкото и да не му се искаше да си го признае.